Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (12)

12.

От вратата продължаваха да излизат хора, но там вече имаше военна полиция и тя ги насочваше надясно и наляво, за да освобождават пътя за онези, които идваха отзад. Други задържаха тълпите от любопитни зяпачи, изпълнили района. От високоговорителите се носеха указания и когато млъкваха, можеше да се чуе коментарът по радиото, оставено включено в един от стотиците автомобили, паркирани по улицата: някои до тротоара, други — в проява на пълно неуважение към частната собственост — по моравите. По пътя прииждаха военни камиони, спираха, натоварваха бегълци и заминаваха. Но хората излизаха от тунела по-бързо, отколкото можеха да ги поемат камионите, и огромната маса бегълци изпълваше квартал след квартал.

Лейтенант Андрю Шелби разговаряше по телефона с майор Марсел Бърнс.

— Успяваме да поемем съвсем нищожна част от тях, сър. За Бога, никога не съм виждал толкова много хора. Щеше да е по-лесно, ако можехме да разкараме зяпачите, но те не искат да си тръгнат, а ние не разполагаме с достатъчно хора, за да ги принудим. Затворихме района за частни автомобили и по радиото предупредихме никой да не идва тук, но те продължават да прииждат или поне се опитват и пътищата са задръстени. Не смея и да си помисля какво ще стане, щом се стъмни. Къде са инженерните части, които трябваше да дойдат, за да монтират прожектори?

— На път са — отвърна Бърнс. — Стой там, Анди, и прави каквото можеш. Трябва да махнем тези хора оттам.

— Трябват ми още камиони — каза лейтенантът.

— Пращам ти всичко, което съм в състояние да намеря — рече майорът. — И още нещо. Ще докарат артилерийско оръдие.

— Нямаме нужда от оръдие. За какво ни е?

— Не зная — призна майорът. — Известно ми е само, че е на път. Никой не ми каза за какво е.