Кристин Хана
Алеята на светулките (37)

Глава 36

Денят на лятната пиеса изгря ясен и чист. Красив есенен следобед в Нортуест. Кейт искаше да помогне на Мара да се приготви за голямото събитие, но беше прекалено слаба. Трябваше да положи усилия дори за да се усмихне. Болката зад очите й беше вече постоянна и приличаше на тиктакането на часовник, който не можеше да се изключи.

Тъли, се захвана усърдно с отговорностите.

Кейт спа почти целия ден. Вечерта, беше отпочинала и готова за предизвикателствата, които я очакваха.

— Сигурна ли си, че си готова за това? — запита я Тъли в 18:45.

— Готова съм. Може би трябва да ме гримираш, за да не уплаша малките деца.

— Мислех, че никога няма да ме помолиш. Донесох ти и перука, ако я искаш.

— Да.

Тъли излезе от стаята и се върна с комплекта за гримиране. Кейт вдигна горната половина на леглото си и затвори очи.

— Съвсем като едно време.

Тъли й говореше, докато очертаваше сръчно веждите й и подчертаваше миглите й. И Кейт се остави да я носи вълната на гласа на приятелката й.

— Имам дарба, нали знаеш? Имаш ли бръснач?

Кейт искаше да се засмее. Може би дори успя.

— Добре — каза най-после Тъли. — Време е да пробваме перуката.

Кейт премигна, осъзнала, че е задрямала, и се усмихна.

— Съжалявам.

— Не се тревожи. Обожавам хората да заспиват, докато говоря.

Тъли сложи перуката на главата й, после й помогна да се облече. Сложиха я в инвалидната количка, после Тъли я закара пред огледалото.

— Е?

Гледаше отражението си — бледо слабо лице с огромни очи под изрисуваните вежди, дълга до раменете руса коса, съвършени червени устни.

— Страхотно — каза с надеждата гласът й да прозвучи искрено.

— Добре — каза Тъли. — Да вървим.

След половин час спряха пред залата. Бяха подранили толкова, че на паркинга нямаше други автомобили.

Съвършено.

Джони сложи Кейт в инвалидната количка, и я закара до входната врата.

Влязоха вътре и заеха по-голямата част от първата редица, запазвайки място за останалите от семейството.

— Ще се върна след трийсет минути с родителите ти и момчетата — каза Джони на Кейт. — Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не.

Той излезе, а двете с Тъли останаха да седят в сенките на празната зала. Главата й пулсираше от болка.

— Говори ми, Тъли. За каквото и да е.

Тъли веднага заговори за вчерашната репетиция. Кейт затвори очи и изведнъж бяха отново деца, седнали на бреговете на река Пилчък, питайки се как ли ще се развие животът им.

„Ще бъдем телевизионни репортери. Някой ден ще кажа на Майк Уолъс, че не бих могла да се справя без теб.“

Мечти. Имаха толкова много мечти и повечето от тях се бяха сбъднали. Странното беше, че не ги беше оценила, когато беше имала възможност.

Облегна се назад и каза тихо:

— Все още ли познаваш мъжа, който ръководи лекциите по театрално изкуство в университета на Южна Каролина?

— Да. — Тъли я погледна. — Защо?

Кейт усещаше погледа й. Без да погледне към нея, оправи перуката си.

— Може би можеш да му се обадиш. Мара би искала да учи там. — С тези думи дойде и мисълта: „Аз няма да съм тук, за да й помогна.“ Мара щеше да учи в колеж без нея…

— Мислех, че не искаш тя да учи театрално изкуство.

— Мисълта моето момиче да бъде в Холивуд ме плаши. Но ти си звезда в телевизията. Баща й е режисьор в новините. Бедното дете е заобиколено от мечтатели. Какъв шанс има? — Протегна ръка и стисна тази на Тъли. Най-много от всичко искаше да я погледне, но не можеше, не се осмеляваше. — Ще наглеждаш нея и момчетата, нали?

— Винаги.

Кейт се усмихна леко, обещанието беше отнело малко от тъгата й. Трябваше да се признае на Тъли, че винаги спазваше дадената дума.

— И може би отново ще потърсиш Клод.

— Странно е, че го споменаваш. Планирах го. Някой ден.

— Добре — каза Кейт тихо, но твърдо. — Чад е бил прав, а аз съм грешала. Когато стигнеш… края, ще разбереш, че любовта и семейството са всичко на този свят. Нищо друго няма значение.

— Ти си моето семейство, Кейти.

— Знам. Но ще имаш нужда от повече след…

— Не го казвай, моля те.

Кейт погледна приятелката си. Смелата и красива Тъли, която се носеше през годините като лъв през джунгла, винаги кралицата. Сега беше смълчана, уплашена. Дори само мисълта за смъртта на Кейт я плашеше, смаляваше я по странен начин.

— Ще умра, Тъли. И нищо няма да се промени, ако не говорим за това.

— Знам.

— Искам да знаеш, че обичах живота си. Толкова дълго го чаках да започне, чаках нещо повече. Като че ли само шофирах, пазарувах и чаках. Но знаеш ли какво? Не пропуснах нищо от живота на семейството си. Нито миг. Споделих го с тях. Това ще си спомням аз, това ще им остане и на тях.

— Да.

— Но се тревожа за теб — каза Кейт.

— Сигурно.

— Ти се страхуваш от любовта, а имаш толкова много да дадеш.

— Знам, че прекарах много години в оплаквания, че съм сама. И като че ли винаги избирам неподходящи мъже, но истината е, че кариерата ми е моята любов и тя ми е била достатъчно през по-голямата част от живота ми. Бях и продължавам да съм щастлива. За мен е важно да го знаеш.

Кейт се усмихна уморено.

— Гордея се с теб, знаеш ли. Казвам ли ти го достатъчно често?

— И аз се гордея с теб. — Тъли погледна най-добрата си приятелка и в този единствен поглед се събраха трийсет години, които им напомниха какви момичета бяха, и мечтите, които споделяха, както и в какви жени се бяха превърнали. — Справихме се, нали?

Преди Кейт да е успяла да отговори, вратите на залата се отвориха и хората започнаха да влизат.

Джони, мама, татко и момчетата заеха местата си и светлините в залата изгаснаха.

Светнаха тези на сцената, тежките червени кадифени завеси се разтвориха бавно и разкриха лошо изрисуваните декори на малък град.

На сцената излезе Мара, облечена в рокля от деветнайсети век.

А когато заговори, сякаш магия завладя залата. Това не можеше да се опише с думи.

Кейт усети как Тъли стисна леко ръката й. Мара слезе от сцената под буря от ръкопляскания и сърцето на Кейт се изпълни с гордост. Наведе се към Тъли и прошепна.

— Сега знам защо второто й име е твоето.

Тъли се обърна към нея.

— Защо?

Кейт се опита да се усмихне, но не можа. Измина почти минута, докато успее да каже:

— Защото тя е най-доброто и от двете ни.

 

 

Краят дойде в мрачна и дъждовна октомврийска нощ. Всички, които обичаше, бяха край леглото й, тя се сбогува с тях един по един, като им прошепна по нещо специално. После, докато дъждът се стичаше по прозорците, а мракът се спускаше, тя затвори очи.

Последният списък със задачи на Кейт засягаше погребението й и Тъли го изпълни до последната буква. Католическата църква на острова беше пълна със снимки, цветя и приятели. Не беше изненадващо, че Кейт беше избрала любимите цветя на Тъли, а не своите собствени.

Дни наред Тъли не можеше да се фокусира върху нищо друго. Погрижи се за всяка подробност, докато членовете на семействата Райън и Малърки седяха на плажа, държаха се за ръце и понякога разговаряха.

Тъли се приготви за деня, като непрекъснато си напомняше, че е професионалистка и може с усмивка да премине през всичко.

Но когато дойде моментът и всички се събраха пред църквата, тя изпадна в паника.

— Не мога да го направя — каза.

Джони я хвана за ръката. Тя зачака той да й каже нещо утешително, обаче на него не му бяха останали думи.

Докато седяха така в мълчание с децата на задната седалка и гледаха втренчено църквата, до тях спря колата на семейство Малърки.

Беше време. Като ято черни гарвани, те се скупчиха един до друг, надявайки се да почерпят сили от числеността си. Хванати за ръце, минаха покрай тълпата опечалени и се изкачиха по масивните каменни стъпала на църквата. Влязоха.

— Ние сме на първия ред вляво — каза мисис Малърки.

Тъли погледна Мара, която плачеше тихо, и сърцето й се сви.

Искаше да успокои кръщелницата си, да й каже, че всичко ще бъде наред, но и двете знаеха, че това не бе вярно.

— Тя те обичаше толкова много — каза и изведнъж, сякаш се отвори прозорец, надникна в бъдещето им. Някой ден щяха да бъдат приятелки, тя и Мара. След време Тъли щеше да й даде дневника и двете щяха да споделят някогашните истории, а те щяха да ги свържат и да върнат Кейт за няколко скъпоценни мига.

— Хайде — каза Джони.

Тъли не можеше да помръдне.

— Вие вървете. Аз ще остана тук още минута.

— Сигурна ли си?

— Да.

Джони я стисна за рамото, после побутна напред Мара и момчетата. Мистър и мисис Малърки, Шон, Джорджия и останалите от семейството ги последваха. И всички седнаха на първия ред.

Органът засвири по-бавна версия на „Ти и аз срещу света“.

Тъли не искаше да бъде там. Не искаше да слуша тази сърцераздирателна музика, която я разплакваше, нито искаше да слуша свещеника да разказва истории за жената, която щеше да бъде само бледа сянка на жената, която Тъли беше познавала.

Преди да е размислила, се обърна и излезе навън.

Сладкият и свеж въздух изпълни дробовете й. Тя задиша жадно, опитвайки се да се успокои. Чуваше музиката, която свиреше зад затворената врата. Сега беше „Някой хубав ден“.

Затвори очи и се облегна на вратата.

— Мис Харт?

Изненадана, тя отвори очи и видя погребалния агент да стои в подножието на стълбите. Беше го виждала веднъж преди, когато беше донесла снимките.

— Да.

— Мисис Райън ме помоли да ви дам това — подаде й голяма черна кутия.

— Не разбирам.

— Даде ми тази кутия, която ме помоли да ви предам в деня на погребението й. Каза, че ще бъдете отпред.

Тъли се усмихна, макар болката да бе непосилна. Разбира се, Кейт се беше досетила.

— Благодаря.

Взе кутията, слезе по стъпалата и прекоси паркинга. Седна на желязната пейка от другата страна на улицата.

Пое си дълбоко дъх и отвори кутията. Най-отгоре лежеше писмо. Не можеше да сбърка едрия, наклонен наляво, почерк на Кейт.

„Скъпа Тъли,

Знам, че няма да можеш да понесеш проклетото ми погребение. Защото не ти ще си звездата. Надявам се поне да си занесла снимките. Има толкова много неща, които трябва да ти кажа, но като че ли сме си казали всичко за цял един живот.

Грижи се за Джони и децата заради мен. Научи момчетата как да бъдат джентълмени, а Мара — как да бъде силна. Когато са готови, дай им моя дневник. Разказвай им за мен, когато питат. Искам да знаят всичко.

Ще ти бъде трудно сега. Това е едно от нещата, за които съжалявам най-много. Ето какво имам да ти кажа в това писмо.

Знам, ще мислиш, че съм те изоставила, но това не е вярно. Трябва само да си спомниш “Алеята на светулките" и ще ме намериш.

Ние винаги ще бъдем Тъли и Кейт."

Беше подписано:

Най-добра приятелка завинаги,

Кейт

Притисна писмото до гърдите си.

После отново погледна в кутията. Там имаше три неща.

Цигара „Вирджиния Слимс“, на която бе закрепена табелка: „Изпуши ме“.

Снимка на Дейвид Касиди, на която пишеше: „Целуни ме“ и айпод с надпис: „Включи ме и танцувай“.

Тъли се засмя през сълзи, запали цигарата, всмукна, закашля се и издиша. Димът и мирисът веднага я накараха да се замисли за техните нощи на брега на река Пилчък, когато седяха, подпрели се на пъновете, и гледаха Млечния път.

Затвори очи, отметна глава назад и наклони лице така, че върху него да падат лъчите на студеното есенно слънце. Вятърът погали лицето й, разроши косата й, а тя си помисли: „Кейти“.

Изведнъж усети присъствието на приятелката си до себе си, над себе си, навсякъде и дори вътре в себе си. Чу гласа на Кейт в шепота на вятъра над главата си и в шумоленето на златистите листа по паважа.

Отвори очи, сигурна, че не е сама.

— Здравей, Кейти — прошепна, сложи слушалките на ушите си и натисна бутона.

„Кралицата на танца“ я заля и я пренесе обратно през времето.

„Млада и сладка, само на седемнайсет.“

Изправи се, несигурна да заплаче или да се засмее. Знаеше само, че не е сама, че Кейти не си беше отишла. Бяха прекарали заедно цели три десетилетия и нищо не можеше да им отнеме преживяното. Имаха музиката и спомените и в тях щяха винаги да са заедно.

Най-добри приятелки завинаги.

Там, насред улицата и съвсем сама, тя започна да танцува.