Кристин Хана
Алеята на светулките (24)

Глава 23

В деня на концерта Мара беше толкова нервна и развълнувана, че едва сдържаше емоциите си. Както обикновено, стресът я правеше невъзможна. Сега стоеше до масата в трапезарията, поставила едната си ръка на хълбок, облечена в избелели дънки с ниска талия и розова тениска. Между ръба на тениската и колана на дънките се подаваха два сантиметра гола плът.

— Къде са баретите ми?

Приведена над шевната машина, Кейт едва вдигна поглед.

— В чекмеджето ти в банята. Най-горното. И няма да излезеш от къщи с тази тениска.

Устата на Мара остана отворена.

— Но тя ми е подарък за рождения ден.

— Да, е, леля ти Тъли е идиотка.

— Всички се обличат така.

— Късаш ми сърцето. Наистина. Отиди да се преоблечеш. Нямам време да споря с теб.

Мара въздъхна театрално и се качи горе, като тропаше силно.

Кейт поклати глава. Не беше само концертът. Напоследък всичко около Мара бе истинска драма. Дъщеря й или се кикотеше, щастлива, или беше в извънредно лошо настроение. Когато майка й видеше внучката си, се засмиваше, запалваше цигара и казваше:

— О, тийнейджърските й години ще бъдат наистина забавни. Трябва да започнеш да пиеш, преди да е станало твърде късно.

Кейт се наведе над машината, постави крак на педала и продължи да работи.

Както се оказа, това беше последният път, когато прекъсна работата си в продължение на два часа. После, веднага щом костюмите за концерта бяха готови, се зае с останалите си задачи — да намери закачалки, да опакова всичко и да го сложи в колата, да помогне на момчетата да си измият зъбите и да ги застави да престанат да се бият. Беше благодарна на Джони, който се погрижи за вечерята и измиването на чиниите.

В шест часа поведе всички към колата и помогна на момчетата да закопчеят коланите си, после зае мястото си.

— Забравих ли нещо?

Джони я погледна.

— Имаш сос за спагети на челото.

Тя свали сенника и се погледна в малкото правоъгълно огледало. Да, имаше червено петно на челото.

— Не взех душ — каза ужасена.

— И аз се чудех — каза Джони.

Тя се обърна към него.

— Знаел си!

— Когато ти казах, че е пет часът, ти ми заповяда да приготвя вечерята.

Тя нададе стон. В целия този хаос беше забравила да приготви себе си. Все още беше облечена в най-старите си дънки, раздърпан пуловер и оръфани маратонки.

— Приличам на просякиня.

— Но такава, която е ходила в колеж.

Без да му обърне внимание, тя изхвръкна от колата и чу Мара да вика след нея:

— Гримирай се, мамо!

Кейт зарови из гардероба и намери сравнително нови панталони и черно-бял пуловер с V-образно деколте. Дали тези панталони бяха все още на мода? Не знаеше. Прибра косата си в конска опашка и я завърза с бяла панделка, изми зъбите си и сложи спирала за мигли и руж.

Чу клаксона на колата.

Грабна копринени три-четвърти чорапи и обувки с равна подметка и затича към колата.

— Ще закъснеем — проплака Мара. — Сигурно всички други вече са там.

— Навреме сме — каза Кейт, леко задъхана.

Спряха пред залата. Вътре се бяха събрали дванайсет момичета на възраст между седем и единайсет години, родителите им, отегчените им братя и сестри и мис Паркър, седемдесетгодишната учителка по танци, която успяваше някак си да се справи с момичетата, без дори да повишава глас. Кейт занесе костюмите в съблекалнята, помогна на момичетата да се облекат, прибра косите им в конски опашки или кокчета и ги напръска с лак, помогна им да сложат малко спирала за мигли и блясък за устни.

Когато свърши, коленичи пред дъщеря си.

— Готова ли си?

— Взе ли камерата?

— Разбира се.

Мара се усмихна.

— Радвам се, че си тук, мамо — каза.

И изведнъж всичките й усилия бяха оправдани — беше шила до късно през нощта костюмите с уморени и кървящи пръсти. Беше направила всичко това заради тази благословена частица от секундата.

— Аз също.

Мара се засмя.

— Обичам те, мамо.

Кейт я прегърна здраво и вдъхна сладката й миризма. В онзи момент се замисли колко малко остава на дъщеря й до края на детството и началото на пубертета. Знаеше, че подобни моменти ще стават все по-редки и по-редки.

Мара се отдръпна, усмихна се и изтича зад сцената с приятелките си.

— Чао!

Кейт се изправи бавно и отиде в залата. Джони седеше на третия ред, в средата, а синовете му бяха от двете му страни. Огледа местата около тях в търсене на Тъли.

— Не е ли дошла още?

— Не. И не се е обаждала. Може да е излязло нещо. — Усмихна се. — Като например среща с Джордж Клуни.

Кейт седна до Лукас с усмивка на устни. Навсякъде около тях седяха родители, баби и дядовци с камери в ръце.

Родителите на Кейт пристигнаха навреме и седнаха до нея. Както винаги, фотоапаратът висеше на китката на майка й.

— Мислех, че Тъли ще дойде — каза тя.

— Така каза. Надявам се да не се е случило нещо. — Кейт пазеше място за Тъли, но накрая се отказа.

Светлините премигнаха и всички в залата замълчаха. Мис Паркър, облечена в розов клин и дълга до коленете поличка за балерини, излезе на сцената. Беше същинска остаряла примабалерина.

— Здравейте, всички — каза тихо. — Както знаете, аз съм…

Задната врата на залата се отвори. Всички обърнаха глави като един.

Там стоеше Тъли. Изглеждаше така, сякаш идваше направо от раздаването на наградите „Грами“. Късо подстриганата й изсветлена коса караше усмивката й да изглежда още по-лъчезарна. Беше облечена в зашеметяващо красива зелена копринена рокля, която падаше свободно от раменете и беше набрана в тънката й талия.

Всички в залата зашепнаха. „Талула Харт… дори по-красива в действителност…“. Никой не слушаше въведението на мис Паркър.

— Как успява да изглежда толкова добре? — запита мама и се наведе напред.

— Пластична хирургия и цял батальон стилисти и гримьори.

Мама се засмя и стисна ръката на Кейт, за да й напомни, че тя самата също е много красива.

Тъли махна с ръка на семейство Малърки, намери свободно място на първия ред и седна.

Светлините в залата угаснаха и Маги Ливайн, облечена в син фееричен костюм, излезе на сцената. Сестра й, Клео, и останалите момичета я последваха, правеха пируети и подскачаха, но не съвсем едновременно. По-малките наблюдаваха внимателно по-опитните балерини и правеха всяко движение със секунда по-късно.

Но тази непохватност само правеше всичко още по-въздействащо. Кейт едва не се разплака, а после Джони протегна ръка през Лукас и хвана нейната точно когато на сцената излезе Мара. Насред пируета, тя видя Тъли, спря и започна усилено да маха с ръка.

Тъли махна в отговор и всички в залата се засмяха.

Когато изпълнението й свърши, гръмнаха ентусиазирани аплодисменти. Момичетата се поклониха, излязоха два пъти на бис, започнаха да се кикотят и накрая изтичаха при семействата си. Мара скочи от сцената и се приземи в ръцете на Тъли. Около тях се събра тълпа, хората искаха автографи. А Мара се усмихваше гордо през цялото време.

Когато тълпата се разпръсна, Тъли тръгна към семейството и ги прегърна всичките подред. С едната си ръка прегърна Кейт през раменете, а с другата държеше тази на Мара.

— Имам изненада за кръщелницата си — каза високо.

Мара се изкикоти и започна да подскача.

— Каква е?

— Ще видиш — каза Тъли и намигна на Кейт. Всички вкупом тръгнаха по пътеката и излязоха навън.

Там, паркирана до бордюра, ги чакаше розова лимузина.

Мара запищя от радост.

Кейт се обърна към Тъли.

— Шегуваш ли се?

— Не е ли страхотна? Няма да повярваш колко трудно я намерих. Хайде, качвайте се. — Отвори вратите и всички се разположиха върху меките седалки, тапицирани с черен плюш. По тавана имаше сини и червени лампи.

Мара се сгуши в Тъли и хвана ръката й.

— Мислиш ли, че бях добра?

— Беше съвършена — отговори Тъли.

През цялото време, докато пътуваха с ферибота, Мара не спря да говори на Тъли.

Като стигнаха от другата страна, запалиха отново двигателя и започнаха да обикалят из Сиатъл, сякаш са туристи във ваканция, после спряха пред ярко осветен хотел. Портиерът излезе да ги поздрави. Отвори вратата и се наведе.

— А коя от вас, прекрасни дами, е Мара Роуз?

Мара веднага вдигна ръка, смееща се щастливо.

— Аз.

Той извади една-единствена розова роза иззад гърба си и й я подаде.

Мара беше изумена.

— Уоу!

— Кажи „благодаря“, Мара — каза Кейт по-остро, отколкото възнамеряваше.

Мара й хвърли раздразнен поглед.

— Благодаря.

Тъли ги въведе в хотела. На най-горния етаж, отвори вратата на огромен апартамент, където имаше какви ли не игрални конзоли. Всички момичета от концерта бяха вече тук със семействата си. В средата на стаята имаше маса с бяла драперия. А върху нея — розова торта, украсена с миниатюрни балерини.

— Лельо Тъли! — изпищя Мара и я прегърна. — Обичам те.

— Аз също те обичам, принцесо. А сега отиди да играеш с приятелките си.

Всички останаха на прага за миг, изумени. Първи се окопити Джони. С Уилям на ръце, се приближи до Тъли.

— Няма ли да я разглезиш?

— Исках да й взема и пони, но реших, че това вече ще бъде прекалено.

Мама се засмя, татко поклати глава.

— Хайде, Марджи, Джони — каза накрая. — Да проверим какво сервират на бара.

Когато Кейт и Тъли останаха сами, Кейт каза:

— Със сигурност знаеш как да направиш впечатление. Мара ще говори за това с години.

— Прекалено много ли е? — запита Тъли.

— Може би малко…

Тъли я дари с лъчезарна усмивка, но не беше истинската. Кейт веднага разпозна фалша й.

— Какво има?

Преди Тъли да е отговорила, Мара дотича при тях с грейнало от радост лице.

— Всички искаме да се снимаме с теб, лельо Тъли.

Кейт стоеше и гледаше как дъщеря й фактически отмъкна кръстницата си. Макар да не й се искаше да го признае, изпита ревност. Тази нощ трябваше да е тяхната — нейната и на Мара.

 

 

Тъли седеше в лимузината с Мара в скута и галеше копринената й черна коса. Срещу тях, Кейт спеше, подпряла се на Джони, който също бе затворил очи. До всеки от двамата лежеше по едно малко момченце. Изглеждаха съвършеното семейство — като от реклама на „Холмарк“.

Лимузината зави по пътя край брега. Тъли целуна Мара по нежната розова буза.

— Почти стигнахме у дома, принцесо.

Мара премигна и се разсъни.

— Обичам те, лельо Тъли.

Сърцето на Тъли попи думите и тя усети как у нея се надигат почти болезнени чувства. Беше свикнала да мисли, че успехът е като злато, което си струва да търсиш из калта, и че любовта винаги ще го съпътства и ще я чака, когато се прибере у дома. Сега не можеше да си представи защо беше мислила така, и особено като се имаше предвид как бе израснала. Трябваше отрано да се научи да познава къде и кога липсва любовта. Ако успехът беше злато, което лежи на дъното на реките, любовта беше диамант, заровен на стотици метри под повърхността на земята и неразпознаваем в естествените си форми. Нищо чудно, че думите на Мара проникнаха така дълбоко в нея. Чуваше ги толкова рядко в живота си.

— Аз също те обичам, Мара Роуз.

Лимузината спря на алеята със скърцане на гуми по чакъла. На семейството му бе необходимо доста време, за да слезе от колата и да влезе в къщата. И всички веднага тръгнаха към горния етаж.

Тъли остана в празната дневна, несигурна какво трябва да направи. Дъските на пода изскърцаха. Опита се да се вмести в нощните им рутинни действия, но изглеждаше, че само им пречи, затова накрая се отказа.

Най-после Кейт слезе долу и въздъхна уморено. В ръце държеше две одеяла от афганска вълна.

— Добре, Тъли. Какво става?

— Какво искаш да кажеш?

Кейт я сграбчи за ръката и я поведе през къщата — навсякъде бяха пръснати играчки. Отидоха в кухнята, Кейт наля бяло вино в две чаши, после излязоха и седнаха на столовете в тревата. Тихият ромон на водата пренесе Тъли повече от двайсет години назад, в нощите, когато се прокрадваха навън и сядаха край реката, за да пушат цигари и да разговарят за момчета.

Тъли се беше завила добре с одеялото. След толкова много години и, без съмнение, след толкова много пранета, то все още миришеше на парфюма и ментоловите цигари на мисис Малърки.

Кейт сгъна покритите си с одеяло колене и подпря брадичка на тях, после погледна Тъли.

— Говори — каза.

— За какво да говорим?

— Откога сме приятелки?

— Много отдавна.

— И мислиш, че не виждам, когато нещо не е наред?

Тъли се облегна назад и отпи от виното. Истината беше, че искаше да говори за това — все пак, то беше част от причината да прелети през страната — но сега, когато беше тук, отново с най-добрата си приятелка, не знаеше как да започне. Дори по-лошо, щеше да се чувства като идиотка, ако започнеше да се оплаква какво й липсва в живота. Имаше толкова много.

— Мислех, че си луда да се откажеш от кариерата си. В продължение на четири години, всеки път, когато се обаждах, чувах Мара да пищи на заден фон. Мислех, че ще се самоубия, ако моят живот беше такъв, но ти, освен че беше ядосана и уморена, беше и удивително щастлива. Не можех да разбера.

— Някой ден ще разбереш.

— Не, няма. Почти на четирийсет съм, Кейт. — Най-после я погледна. — Предполагам, че лудата съм била аз, която не исках нищо друго, освен кариера.

— И то каква!

— Да. Но понякога… не е достатъчно. Знам, че ще ме помислиш за алчна, но съм уморена да работя по осемнайсет часа на ден и да се прибирам в празен дом.

— Можеш да промениш живота си. Но трябва наистина да го искаш.

— Благодаря ти, Оби-Уан.

Кейт втренчи поглед във вълничките, които се разбиваха в брега.

— Онзи ден в таблоидите пишеше за шейсетгодишна жена, която родила.

Тъли се засмя.

— Такава си кучка!

— Знам. Хайде сега, бедното ми много богато момиче, ще те заведа в стаята ти.

— Ще съжалявам, че се оплаках, нали?

— О, да.

Прекосиха тъмната и смълчана къща. Пред вратата на спалнята за гости Кейт се обърна към нея:

— Не искам повече да глезиш Мара, о’кей? Вече мисли, че можеш да й свалиш и Луната.

— Хайде, Кейти. Спечелих повече от два милиона долара миналата година. И какво ще ги правя?

— Дай ги за благотворителност. Само без розови лимузини повече, о’кей?

— Никак не си забавна, знаеш ли?

Едва много по-късно, когато лежеше на старото легло, Тъли осъзна, че не беше питала Кейт какъв е нейният живот.

 

 

Кейт погледна календара, който висеше на стената до хладилника. Не можеше да повярва, че времето минава толкова бързо, но доказателството беше пред нея. Беше ноември 2002 година, а последните четиринайсет месеца бяха променили света. През последния септември терористи бяха блъснали самолети в Световния търговски център и Пентагона и бяха загинали хиляди хора. Друг самолет беше отвлечен и накрая беше разбит като също нямаше оцелели. Терористите бяха вечната тема на медиите, беше започнало търсенето на оръжия за масово унищожение. Думи като Ал-Кайда, талибан и Пакистан изникваха във всеки разговор и бяха непрекъснато повтаряни по радиото и телевизията.

Страхът промени всички и всичко, но животът, както винаги, продължаваше. Час след час, ден след ден, докато политиците и военните търсеха бомби и терористи, семействата изпълняваха всекидневните си задължения. Кейт продължаваше да се грижи за семейството си. Отнасяше се с децата малко по-строго и искаше всички да са си у дома, но те я разбираха. Светът вече не беше така безопасен като преди.

До Деня на благодарността оставаше седмица, Коледа също наближаваше.

Беше сезонът на празниците, онова време от годината, което превръща жените в лъчезарни същества. Разкъсвана между радостта от предстоящите празници и непосилната работа, която тази радост изискваше, Кейт рядко намаляваше темпото и се отпускаше, за да се наслади на кратките мигове почивка. Трябваше да се изпекат сладки — за тържествата в училище, за благотворителните разпродажби, за бездомните — и да се пазарува, разбира се. Колкото и вълшебен да беше остров Бейнбридж, когато дойдеха празници и трябваше да се купуват подаръци, основният му недостатък беше, че е заобиколен от вода. Моловете и големите магазини оставаха далеч. Понякога се чувстваше като катерач, тръгнал към висотите без кислород. Когато имаш три деца, ти трябва време, за да избереш подаръците им, а времето никога не бе достатъчно.

Седнала зад кормилото, Кейт съставяше списъка с покупките за Коледа. Беше записала само няколко неща, когато звънна телефонът й, а децата започнаха да излизат през входните врати на училището.

Мара обикновено се движеше с тълпа момичета. Но днес беше сама и вървеше бързо, с наведена глава.

Кейт разбра, че нещо не е наред. Въпросът беше — колко ли е лошо. Дъщеря й беше на дванайсет. Това означаваше, че хормоните врат и кипят в тялото й, а емоциите й се менят всяка секунда.

— Здравей — каза Кейт колебливо, защото знаеше, че една погрешна дума можеше да предизвика цяла кавга.

— Здравей. — Мара седна отпред до нея и закопча колана. — Къде са близнаците?

— На парти по случай рождения ден на Евън. Ще ги прибере татко ти.

— О!

Кейт изкара колата от паркинга и се вля в движението по „Клъб Роуд“. През целия път до дома се опитваше да подхване разговор, но опитите й оставаха напразни. В най-добрия случай Мара отговаряше едносрично, в най-лошия — въздъхваше театрално. Когато спряха в гаража, Кейт опита отново.

— Ще приготвя сладки за момчешкото парти по случай Деня на благодарността, което е утре. Искаш ли да ми помогнеш?

Мара най-после я погледна.

— От онези във формата на тиква с оранжевата глазура?

За части от секундата дъщеря й отново заприлича на малко момиченце, тъмните й очи се изпълниха с надежда, устните й се извиха в колеблива усмивка. Между тях сега стояха цяла поредица от партита и споделени спомени.

— Разбира се — каза Кейт.

— Обожавам тези сладки.

Кейт беше разчитала на това.

— Помниш ли годината, когато мисис Норман донесе същите и ти се ядоса? Караше всички да ги опитват само и само да докажеш, че нашите са по-вкусни.

Мара най-после се усмихна.

— Мистър Робинс наистина ми се ядоса. Трябваше да му помогна да разчисти след партито.

— Емили остана с теб.

Усмивката на Мара изчезна.

— Да.

— И така, искаш ли да ми помогнеш?

— Разбира се.

Кейт внимаваше да не реагира прекалено остро. Макар да й се искаше да се усмихне и да каже колко е щастлива, само кимна и последва дъщеря си в къщата, а после и в кухнята. Беше научила някои неща в последната неспокойна година за това, как да се справя с капризите, които й поднасяше възрастта на дъщеря й. Докато тя кипеше от емоции, майка й трябваше да остава спокойна.

През следващите три часа се трудиха рамо до рамо в голямата кухня. Кейт напомни на дъщеря си как да смесва съставките, и й показа как точно да разбърква тестото. Говориха за незначителни неща, за това и онова, нищо важно. Кейт преценяваше ситуацията като ловец, готов да скочи върху жертвата си. Инстинктивно знаеше кога моментът е подходящ. Тъкмо бяха обвили в глазура и последната сладка и бяха оставили мръсните съдове в мивката, и Кейт каза:

— Искаш ли да приготвим още една фурна? Можем да ги занесем в къщата на Ашли.

Мара се скова.

— Не — каза толкова тихо, че майка й едва я чу.

— Но Аш ги обожава. Помниш ли, когато…

— Тя ме мрази — каза Мара и в очите й бликнаха сълзи.

— Скарахте ли се?

— Не знам.

— Как е възможно да не знаеш?

— Просто не знам, о’кей? — Мара избухна в сълзи и се обърна с гръб към нея.

Кейт се спусна към дъщеря си, сграбчи я за ръкава и я притисна към себе си.

— Тук съм, Мара — прошепна.

Мара я прегърна с всички сили.

— Не знам къде сгреших — плачеше.

— Шшш — прошепна Кейт, като галеше дъщеря си по косата, сякаш беше малка. Когато риданията на Мара най-после утихнаха, Кейт се отдръпна на ръка разстояние и я погледна. — Понякога животът е…

Вратата зад тях се отвори с трясък. Близнаците се втурнаха в къщата, като си крещяха един на друг и се боричкаха с играчките динозаври. След тях влезе Джони, който се опитваше да ги накара да замълчат. Уилям се блъсна в масата и обърна чашата с вода, чието място не беше там. Стаята се изпълни със звън на счупено стъкло.

— Уоу! — възкликна Уилям и погледна Кейт.

Лукас се засмя.

— Уили ще има проблем — каза напевно.

Мара се изтръгна от прегръдките й, изтича горе и затръшна вратата на стаята си.

— Лукас — каза Джони, — престани да се заяждаш с брат си. И внимавай да не стъпиш върху стъклата по пода.

Кейт въздъхна и протегна ръка към хавлията.

На следващия ден Кейт спря на алеята пред училището три минути преди да удари звънецът за обяд. Паркира незаконно, влезе забързано в кабинета на директора и освободи Мара за деня, след което тръгна към класната й стая. Снощи, след като разговаряха малко и едва бяха осъществили връзка помежду си, Мара отново се изолира от Кейт. Нищо не помагаше, затова Кейт беше решила сега да я изненада.

Надникна през правоъгълното прозорче, почука веднъж, видя учителката да й маха и влезе.

Повечето деца й се усмихнаха и я поздравиха. Това бе едно от добрите неща, когато помагаш доброволно — всички те познават. Всички деца изглеждаха щастливи да я видят или поне благодарни за прекъсването на урока.

Всички деца, освен едно.

По лицето на Мара бе изписано неодобрение. То беше добре познато на Кейт. Знаеше правилото — родителите трябва да са невидими.

Звънецът удари и децата излязоха от стаята, като разговаряха високо. Когато останаха сами, тя отиде при Мара.

— Какво правиш тук?

— Ще видиш. Вземи нещата си. Тръгваме си.

Мара вдигна поглед към нея, очевидно преценявайки ситуацията.

— Добре. Ще се срещнем при колата.

Обикновено, Кейт щеше да направи забележка, но в момента дъщеря й беше уязвима. Точно затова Кейт бе тук.

— Добре.

Лесната победа изненада Мара. Кейт й се усмихна и я докосна по рамото.

— Ще се видим след минута.

Всъщност мина малко повече време. След пет минути Мара седеше на предната седалка и закопчаваше колана си.

— Къде отиваме?

— Е, първо ще обядваме.

— Взе ме от училище, за да обядваме?

— И нещо друго. Изненада. — Кейт спря до ресторанта в съседство с новия театър на острова.

— Аз ще взема чийзбургер, пържени картофи и ягодов шейк — каза Кейт, след като седнаха.

— Аз също.

След като сервитьорката взе поръчката им и се отдалечи, Кейт погледна дъщеря си: слабичка и тромава като всяко дете, тя скоро щеше да излезе от детството. Кафявите й очи разкриваха всичките й чувства. Сега изглеждаше съкрушена.

Сервитьорката донесе шейковете им. Кейт отпи. Това вероятно беше първият продукт със сладолед, който вкусваше от раждането на близнаците насам, и й се стори, че има божествен вкус.

— Ашли все още ли се държи лошо с теб? — запита.

— Тя ме мрази. А дори не знам какво съм й сторила.

Кейт беше мислила дълго какво щеше да каже, как щеше да се справи с този първи сърдечен проблем на дъщеря си. Като всяка майка, би направила всичко на света, за да бъде дъщеря й защитена, но децата не могат да бъдат напълно защитени от някои опасности, които трябваше да бъдат преживени, а после и осмислени. Това бе един от уроците, които страната бе научила през изминалата година, и макар че някои неща се бяха променили за всички тях, други бяха останали същите.

— В пети клас имах две най-добри приятелки. Години наред правехме всичко заедно — показвахме конете си по панаирите, организирахме пижамени партита, разхождахме се край езерото. А после, едно лято, когато бях почти на четиринайсет, те престанаха да ме харесват. Все още не знам защо. Започнаха да излизат с момчета, ходеха на партита без мен и никога повече не ми се обадиха. Всеки ден идвах сама в автобуса за училище, ядях обяда си сама и всяка нощ плачех, преди да заспя.

— Наистина ли?

Кейт кимна.

— Все още помня колко много пострадаха тогава чувствата ми.

— И какво стана?

— Е, когато бях на дъното… И когато казвам дъното, трябваше да видиш скобите и очилата ми…

Мара се засмя.

— Пак ставах и отивах на училище.

— И?

— И леля ти Тъли един ден чакаше на автобусната спирка. Беше най-страхотното момиче, което бях виждала. Мислех, че никога няма да поиска да бъдем приятелки. Но знаеш ли какво открих?

— Какво?

— Тя бе също толкова уплашена и самотна като мен. Станахме най-добри приятелки същата година. — Истински приятелки, такива, които не нараняват преднамерено и ме спират да се харесват без причина.

— Как става така?

— Това е трудното, Мара. За да имаш истински приятели, трябва да си отворен за хората. Понякога те ще те разочароват — момичетата могат да бъдат наистина подли, но не трябва да позволяваш това да те спре. Ако те наранят, просто продължаваш напред и опитваш отново. Някъде в твоя клас е момичето, което ще ти бъде приятелка чак до завършването на училище. Обещавам. Просто трябва да я намериш.

Мара смръщи вежди и се замисли.

Сервитьорката донесе храната, остави сметката и се отдалечи.

Преди да е отхапала от чийзбургера си, Мара каза:

— Емили е приятна.

Кейт се надяваше, че Мара ще запомни разговора им. Двете с Емили бяха неразделни в предучилищната, но напоследък се бяха отдалечили една от друга.

— Да.

Кейт най-после видя дъщеря си да се усмихва и тази нейна усмивка я озари отвътре. По време на обяда разговаряха за незначителни неща, предимно за мода, от която Мара бе обсебена и за която Кейт не знаеше почти нищо. Когато плати сметката и бяха готови да тръгват, Кейт каза:

— Има още нещо. — Бръкна в чантата си и извади малък пакет. — Това е за теб.

Мара разкъса хартията и видя вътре книга с мека подвързия.

— „Хобит“ — каза и вдигна поглед.

— В годината, в която нямах приятелки, не бях съвсем сама. Книгите ми правеха компания, а тази е една от любимите ми истории. Сигурно прочетох „Властелинът на пръстените“ десет пъти. Не мисля, че още си готова за „Хобит“, но някой ден, скоро, може би след няколко години, нещо отново ще нарани чувствата ти. И когато се чувстваш сама с тъгата си, не искаш да я споделиш с мен или баща си, ще си спомниш за книгата. Можеш да я прочетеш тогава, да се оставиш историята да те отнесе. Звучи глупаво, но наистина ми помогна, когато бях на тринайсет.

Мара изглеждаше леко объркана от подаръка, на който бе прекалено млада да се радва, но каза:

— Благодаря.

Кейт погледа дъщеря си още малко, усещайки лека тъга. Времето минаваше толкова бързо и тя скоро нямаше да бъде вече дете.

— Обичам те, мамо — каза Мара.

За света, това може би беше обикновен миг в един обикновен ден, но за Кейт бе повече от необикновен. Поради тази причина беше избрала да остане у дома си, а не да ходи на работа. Прецени целия си живот само за секунди и реши, че не би заменила този миг за нищо на света.

— Аз също те обичам. Ето защо те взех от училище и сега ще се разхождаме до края на деня. Ще отидем на кино и ще гледаме „Хари Потър и стаята на тайните“.

Мара се усмихна.

— Ти си най-добрата майка на света.

Кейт се засмя.

— Надявам се, ще го запомниш и когато станеш тийнейджърка.