Кристин Хана
Алеята на светулките (17)

Глава 16

Любовта бе всичко, за което Кейт бе мечтала. Когато пролетта дойде отново и оцвети всичко в живи цветове, двамата с Джони бяха вече двойка, прекарваха повечето уикенди заедно и толкова нощи през седмицата, колкото можеха. През март тя го заведе да се срещне с родителите й и те бяха във възторг. Приятен млад мъж католик с блестяща кариера и добро чувство за хумор, който обичаше да играе на разни игри и на карти. Баща й го нарече „добро яйце“, а майка й заяви, че е съвършен. „Определено си е струвал чакането“, прошепна тя в края на първата им среща.

Джони се вписа в семейство Малърки така, сякаш беше роден в него. Никога не го призна, но Кейт беше сигурна, че му харесва отново да е част от семейство след всичките самотни години. Не говореха за бъдещето, но се наслаждаваха на всяка секунда от настоящето.

Обаче всичко това щеше да се промени.

Сега тя беше в леглото и гледаше тавана. До нея Джони спеше. Минаваше четири часът сутринта, а тя вече бе повърнала два пъти. Нямаше смисъл да отлага повече неизбежното.

Отметна леко завивките, като внимаваше да не го събуди, и стана. Боса, прекоси дебелия килим и отиде в банята, като затвори вратата след себе си.

Отвори чантата си, затършува в нея и извади пакета, който беше купила вчера. Отвори го и последва указанията.

След по-малко от два часа разполагаше с отговора — розова ивица за бременност.

Гледаше я втренчено. Първата й смешна мисъл беше, че за момиче, чиято мечта беше да стане майка, е прекалено близо до сълзите.

Джони нямаше да е щастлив. Той далеч не беше готов за бащинството. Дори още не беше казал, че я обича.

Тя го обичаше толкова много и за нея всичко бе страхотно през последните няколко месеца. Но не можеше да се отърси от чувството, че щастието й е крехко и че равновесието във връзката им е лесно нарушимо. Едно бебе можеше да сложи край на всичко.

Скри пробата обратно в чантата си — необикновеното нещо потъна сред обикновените неща от живота й — и взе дълъг горещ душ. Когато се облече и бе готова за работа, алармата на будилника звънна. Тя седна на леглото до Джони и го погали по косата.

Той й се усмихна и сънено каза:

— Здравей.

Тя искаше просто да каже: „Бременна съм“, но признанието не можеше да дойде. Вместо това каза:

— Днес трябва да изляза рано. Заради сметката на Ред Робин.

Той я прегърна през врата и я накара да се наведе, за да я целуне. Когато целувката свърши, тя се освободи.

— Обичам те — прошепна.

Той отново я целуна.

— И това ме прави най-щастливият човек на света.

Тя се сбогува с него, сякаш това бе обикновена сутрин, в която се бяха събудили заедно, и отиде на работа. Затвори вратата на офиса си и остана така, бореща се със сълзите.

— Бременна съм — каза на покритите с реклами стени.

Господи, ако само можеше да го каже на Джони! Би трябвало да можеше да му казва всичко, нали това е любовта? Господ й бе свидетел, че го обичаше достатъчно и може би дори повече от достатъчно. Вече не можеше да си представи живота без него. Харесваше й да закусват заедно в неговото просторно жилище, да стоят рамо до рамо пред мивката и да седят в леглото нощем, сгушени, за да гледат телевизия. Когато я целунеше — независимо дали това бе нежна целувка за лека нощ, или страстна, началото на любовната игра — сърцето й винаги трепваше. Разговаряха непрекъснато — за всичко — до днес, когато трябваше да изрече думите, които скри от него.

През по-голямата част от деня се движеше и действаше на автопилот, но някъде около четири часа волята й се стопи. Вдигна телефонната слушалка, набра познатия номер и зачака нетърпеливо.

— Ало? — каза Тъли.

— Аз съм. В криза съм.

— Ще бъда при теб след двайсет минути — каза Тъли без колебание.

Кейт се усмихна за първи път в онзи ден. Дори самото присъствие на Тъли щеше да й помогне — винаги й помагаше. Петнайсет минути по-късно, тя подреди и бездруго подреденото си бюро, грабна чантата си и излезе от офиса.

Слънцето представляваше бледа бяла топка на сякаш измитото синьо небе. Няколко упорити туристи крачеха по „Пайниър скуеър“. От другата страна на улицата бездомните, които живееха в парка „Оксидентъл“, лежаха по земята и железните пейки, загърнати със стари изтънели одеяла и спални чували. Дърветата бяха разцъфтели.

Кейт закопча палтото си точно когато Тъли спря до тротоара новия си металиковосин „Шевролет“.

Както винаги, автомобилът накара Кейт едновременно да поклати глава и да се усмихне. Всичко бе такава мания, но пък на Тъли й прилягаше идеално. Вълнените й панталони и копринената блуза бяха сини като колата.

Кейт бързо се качи.

— Къде искаш да отидем?

— Изненадай ме — отговори Кейт.

— Добре.

Стори й се, че само за секунда се провряха през натовареното движение в центъра на града, стрелнаха се като ракета по Западния мост и спряха пред ресторант на плажа Алки. В този блед пролетен ден ресторантът бе празен и те веднага бяха отведени до маса с изглед към океана.

— Слава Богу, че се обади — каза Тъли. — Тази седмица бе адска. Трябваше да пътувам до всеки забутан град на щата. Миналата седмица интервюирах човек от Чийни, изобретил камион, който се движи на дърва. Не е шега работа. Едва успях да зърна проклетия камион през черния дим, а мъжът поиска от мен да кажа, че е открил бъдещето. Утре трябва да отида в Линдън да интервюирам някакъв тип, който спечелил трийсет и две сини панделки на панаира. Господи! О, миналата седмица още…

— Бременна съм.

Устата на Тъли остана отворена.

— Шегуваш ли се?

— Приличам ли ти на човек, който се шегува?

— Боже… — Тъли се облегна назад. Изглеждаше изумена. — Мислех, че вземаш хапчета.

— Вземам. И никога не съм пропуснала.

— Бременна. О! Какво каза Джони?

— Още не съм му казала.

— И какво ще правиш? — Въпросът попадна право в целта.

— Не знам. — Кейт вдигна глава и срещна погледа на Тъли. — Но знам какво няма да направя.

Тъли дълго я гледа, без да казва нищо. Кейт видя какви ли не чувства в удивително изразителните й тъмни очи — страх, тъга, тревога и любов.

— Ти ще бъдеш страхотна майка, Кейти.

Усети как сълзите напират в очите й. За първи път се осмели да си признае, че точно това иска. Това трябва да направи най-добрата ти приятелка — да вземе огледалото и да ти покаже сърцето ти.

— Той не е казал, че ме обича, Тъли.

— О! Е… Познаваш Джони.

Думите й сякаш върнаха миналото, което застана между тях. Кейт знаеше, че Тъли също го е почувствала — миналото, което толкова упорито се опитваха да забравят. Фактът, че и двете познаваха Джон Райън.

— Ти си като него — каза накрая. — Как ще се почувства, когато разбере?

— Хванат в капан.

Точно така мислеше и Кейт.

— И какво да направя?

— Мен ли питаш? Жената, която не може да опази рибките си живи повече от седмица? — Тъли се засмя горчиво. — Прибери се у дома си и кажи на мъжа, когото обичаш, че ще става баща.

— От устата ти звучи толкова лесно.

Тъли се пресегна през масата и хвана ръката й.

— Имай му доверие, Кейти.

Кейт знаеше, че не би могла да получи по-добър съвет.

— Благодаря.

— А сега да поговорим за важните неща като името, например. Няма нужда да я кръстиш на мен. Талула не е хубаво име. Но средното ми име е Роуз. То не е толкова лошо…

Останалата част от следобеда мина в тих разговор. Избягваха да говорят за бебето и се съсредоточиха върху незначителни неща. Когато излязоха от ресторанта и се върнаха в центъра на града, отчаянието на Кейт си беше отишло. Вместо това тя разполагаше с план за действие.

Тъли спря пред къщата на Джони, Кейт я прегърна силно и се сбогува с нея.

Сама в къщата, тя се преоблече в анцуг и стара тениска и отиде в дневната да го чака.

Седеше там с колене, притиснати до гърдите, и слушаше обикновените звуци на живота, с който бе започнала да свиква — шума от разбиващите се в кея вълни, крясъците на чайките, рева на моторните лодки. Никога досега този живот не й се беше струвал толкова крехък, нито така горчиво-сладък. Беше смятала, че любовта трае вечно и че може да се справи с всичко, но сега виждаше колко опасно е подобно мислене. То те приспива, поставя те в несигурност.

Ключът се обърна в ключалката и вратата се отвори. Джони се усмихна, като я видя.

— Здравей. Обадих ти се, преди да тръгна от офиса. Къде беше?

— Бях навън с Тъли.

— Часът на жените, а? — Взе я в прегръдките си и я целуна.

Тя се разтопи от допира до него. Прегърна го и откри, че за нищо на света не може да го пусне.

Стискаше го толкова здраво, че на практика трябваше да се освободи от прегръдката й.

— Кейти? — каза, отстъпи назад и я погледна. — Какво има?

През последния час тя си представяше поне дузина различни начини да му каже, но сега, застанала пред него, видя, че плановете й са били прахосване на време. Това не беше подарък, който можеше да бъде опакован в красива хартия, а тя не беше от жените, които могат просто да си премълчат.

— Бременна съм — каза толкова твърдо, колкото успя.

Той я гледа втренчено цяла вечност, недоумяващ.

— Ти… какво? Как се е случило?

— По нормалния начин, сигурна съм.

Той издиша бавно и се отпусна на дивана.

— Бебе.

— Не съм искала да се случи. — Седна до него. — Не искам да се чувстваш хванат в капан.

Усмивката, с която я дари, бе усмивка на непознат, а не онази, която тя обичаше и която я караше да му се усмихва в отговор.

— Знаеш колко много искам да си опаковам багажа и да тръгна, когато съм готов. Да последвам голямата новина и да се излекувам. Това е в главата ми толкова отдавна, откакто се върнах от Салвадор.

Тя преглътна мъчително и кимна. Очите й се напълниха със сълзи, но тя отказа да привлече вниманието към тях, като ги избърше.

— Знам.

Той протегна ръка и докосна все още плоския й корем.

— Но вече не мога просто да тръгна, нали?

— Заради бебето?

— Защото те обичам — каза той простичко.

— Аз също те обичам, но не искам…

Той коленичи пред нея и тя си пое рязко дъх.

— Катлийн Скарлет Малърки, ще се омъжиш ли за мен?

Искаше да каже „да“, но не се осмеляваше. Страхът все още бе голяма част от нея. Затова каза:

— Сигурен ли си, Джони?

А после видя усмивката му.

— Сигурен съм.

 

 

Кейт бе последвала съвета на Тъли — разбира се — и бе изключително елегантна. Сватбената й рокля беше от бяла като слонова кост коприна. Линията на деколтето откриваше и раменете, а горната част беше обсипана с бели мъниста. Косата й, с по-светли кичури, беше прибрана в плитка, която после бе навита в кок на тила й. Воалът скриваше лицето й и падаше до раменете й като бял облак. За първи път в живота си тя се чувстваше красива като филмова звезда. Само преди няколко секунди той я беше прегърнал здраво, беше я целунал по бузата и беше отишъл в църквата, оставяйки Кейт и Тъли сами за първи път този ден.

Сега, застанала пред голямото огледало, отразяващо несравнимо красивата й външност, Кейт погледна Тъли, която бе необичайно тиха в тези дни, посветени на прическите и грима. Облечена като шаферка в розова рокля без презрамки, тя изглеждаше някак не на място.

— Имаш такъв вид, сякаш отиваш на погребение, а не на сватба.

Тъли я погледна и се опита да се усмихне, но двете бяха приятелки толкова дълго, че беше трудно да бъдат заблудени.

— Сигурна ли си, че искаш да се омъжиш? Искам да кажа, наистина сигурна? Няма…

— Сигурна съм.

Тъли като че ли не беше убедена и дори нещо повече — изглеждаше уплашена.

— Добре — каза и прехапа долната си устна, след което кимна сковано. — Защото това е завинаги.

— Знаеш ли кое друго е завинаги?

— Мръсните памперси.

Кейт я хвана за ръката и отбеляза колко студена е кожата й. Как можеше да убеди Тъли, че това бе неизбежното разделяне, което не означаваше, че ще престанат да бъдат приятелки?

— Нашето приятелство — каза многозначително. — Ще бъдем приятелки независимо какво работим и извън децата и брака. — Усмихна се. — Сигурна съм, че ще надживея няколко твои съпрузи.

— О, колко мило! — засмя се Тъли и бутна Кейт с рамо.

— Мислиш, че няма да успея да остана омъжена?

Кейт се наведе към приятелката си.

— Мисля, че ще правиш каквото искаш, Тъли. Ти си като ярката светлина. А аз искам само Джони. Обичам го толкова много, че понякога боли.

— Как можеш да кажеш, че искаш само Джони? Имаш страхотна кариера. Някой ден ще ръководиш онази агенция. Тази бременност няма да ти попречи, разбира се. В наше време жените могат да имат всичко.

Кейт се усмихна.

— Това важи за теб, Тъли. И толкова се гордея с теб! Понякога споделям, че съм твоя приятелка, с напълно непознати. Но имам нужда и ти да се гордееш с мен. Независимо какво правя. Или не правя.

— Винаги съм тук за теб. Знаеш го.

— Знам.

Гледаха се една друга и в този момент, когато и двете бяха облечени като принцеси и стояха пред огледалото, те отново бяха на четиринайсет и планираха живота си.

Накрая Тъли се усмихна. Този път усмивката й беше истинска.

— Кога ще кажеш на майка си за бебето?

— След като се омъжа — засмя се Кейт. — Ще си призная пред Бога, но няма да кажа на мама, докато не стана мисис Райън.

За един-единствен, но великолепен миг, времето просто спря. Отново бяха Тъли и Кейт — момичетата, които споделяха тайните си.

Тогава вратата се отвори.

— Време е — каза татко. — Църквата е пълна.

Тъли прегърна Кейт и излезе бързо от стаята.

Кейт гледаше баща си наскоро подстриган, облечен във взетия под наем смокинг, и изпита вълна от любов към него. През вратите чуха, че музиката засвири.

— Много си красива — каза татко. Гласът му не звучеше както обикновено.

Тя отиде при него, вдигна поглед и само за част от секундата спомените нахлуха в нея. Спомни си как й четеше приказка за лека нощ, когато беше малка, и пускаше допълнително пари в джоба й, когато порасна, как пееше в църквата на неделната служба.

Той сложи пръст под брадичката й и повдигна главата й. И тогава тя видя сълзите в очите му.

— Винаги ще бъдеш моето малко момиченце, Кейти. Не го забравяй.

— Не бих могла да го забравя.

Музиката се промени. Сега се чуваше „Ето, булката идва“. Хванаха се за ръце и тръгнаха към вратите на църквата. Колеблива стъпка, после друга и ето че вече вървяха по пътеката.

Джони я чакаше пред олтара. Когато взе ръката й в своята и й се усмихна, тя усети как любовта се надига в гърдите й. Знаеше, беше сигурна, че това е мъжът за нея. Независимо какво друго щеше да й се случи в живота, знаеше, че се омъжва по любов, и това я правеше наистина щастлива.

Оттогава нататък всичко й се струваше като сън. Стояха и приемаха поздравленията, целуваха приятелите и роднините си, приемаха благопожеланията им.

Светът бе широко отворен за тях. Всичко бе възможно. Кейт не можеше да престане да се усмихва със сълзи в очите.

Когато започна музиката, Джони я намери в тълпата и протегна ръка към нейната.

— Хей, мисис Райън.

Тя се отпусна в ръцете му и се наслади на допира до топлото му тяло.

Хората отстъпваха встрани, за да ги допуснат до средата на дансинга. Усещаше погледите им и усмивките им, чуваше ги да шепнат колко е красива.

Това беше като отиването на Пепеляшка на бала — мигът, за който Кейт бе мечтала цял живот.

— Обичам те — каза.

— По-добре да е така — прошепна той в отговор и я целуна нежно.

Когато песента свърши, всички заръкопляскаха. Гостите вдигнаха чаши шампанско, бутилки бира и коктейлни чаши и извикаха:

— За семейство Райън!

Едва в края на тази вълшебна нощ усмивката на Кейт слезе от устните й. Беше до бара, чакаше да й дадат поредната чаша сайдер и разговаряше с леля Джорджия, когато се случи.

По-късно, през годините, които последваха, особено в трудни моменти, тя се питаше защо вдигна поглед точно в този момент и защо, след като тук имаше толкова много хора, които танцуваха, разговаряха и се смееха, видя Джони, съвсем сам, да отпива от бирата си.

И да гледа Тъли.