Джак Хигинс
Орелът отлетя (7)

Шеста глава

Ромни Марш, на около четиридесет мили югоизточно от Лондон по крайбрежието на Кент, представляваше някогашно блато, чието пресушаване чрез система от насипи и канали започнало още по римско време. Голяма част от него все още бе под морското равнище и само безбройните дренажи спираха природата да го превърне отново в мочурище.

Чарбъри не беше дори село. Просто махала с петдесетина къщи, църква и един смесен магазин. Вече нямаше дори пивница и половината къщурки бяха опустели. Младите отдавна бяха заминали да служат в армията. Останали бяха само старците.

В дъждовната утрин сър Максуел Шоу вървеше по селската улица, а черният му женски лабрадор го следваше по петите. Шоу бе среден на ръст здравеняк, със сбръчкано, белязано от алкохола лице, което дори черните мустаци не можеха да разхубавят. Изглеждаше винаги навъсен и сърдит, готов за свада, и хората го отбягваха.

Носеше карирана шапка с провиснала надолу периферия, непромокаемо ловджийско яке и ботуши до коленете. Бе преметнал през рамо двуцевка дванадесети калибър.

Когато стигна до магазина, той се наведе, погали лабрадора по ушите и изражението на лицето му стана по-приветливо.

— Добро момиче! Стой тук.

При влизането звънчето над вратата издрънча. Вътре, подпрян на тезгяха с гръб към него, стоеше около седемдесетгодишен старец и говореше с жената отсреща, която изглеждаше още по-възрастна.

— Добро утро, Тинкър — поздрави Шоу.

— Добро утро, сър Максуел — отвърна му мъжът.

— Бяхте ми обещали цигари, госпожо Доусън.

Старицата извади изпод тезгяха един пакет и каза:

— Успях да ви набавя един кашон „Плейърс“ от моя човек в Димчърч, сър Максуел. Купени са на черно, но май ще излязат доста скъпички.

— А кое е евтино днес? Пишете ми ги на сметката.

Той пъхна пакета в един от големите си джобове и излезе. Тъкмо затваряше вратата, когато чу Тинкър да казва:

— Клетник.

Шоу пое дълбоко въздух, за да потисне гнева си, и побутна кучето.

— Хайде, момичето ми.

Семейното богатство бе натрупано от дядото на Максуел Шоу, шефилдски фабрикант на железарски изделия, замогнал се в най-добрите години от викторианския промишлен разцвет. Именно той бе купил имота, по-късно наречен Имението на Шоу, за да се оттегли през 1885 година като милионер с баронска титла. Синът му не проявил интерес към семейния бизнес и той впоследствие преминал в чужди ръце. Вместо това бащата на Максуел Шоу предпочел да стане офицер и загинал като пълководец в битката при Спайън Коп по време на Бурската война^[1].

Максуел Шоу, роден през 1890 година, тръгна по стъпките на баща си. Итън, Сандхърс, служба в Индийската армия. По време на Първата световна война служи в Месопотамия, после през 1916 година се върна в родината и бе прехвърлен в пехотен полк. По онова време майка му беше още жива, а десет години по-малката му сестра Лавиния, вече омъжена за пилот от Кралските военновъздушни сили, работеше като милосърдна сестра. През 1917 Максуел се завърна от Франция тежко ранен и с Кръст за храброст. Докато се лекуваше, на един местен бал на ловците срещна момичето, което по-късно стана негова жена. Ожениха се, преди отново да замине за Франция.

През 1918, последната година от войната, всичко изведнъж тръгна на зле. Почина майка му, а после, след едно тежко падане по време на лов — и жена му. Тя живя още десет дни, колкото Шоу да се върне в домашен отпуск и бди над нея до сетния й час. Остана му единствено Лавиния, която го подкрепяше и му помогна да се съвземе след трагедията, но само след месец и тя овдовя. Мъжът й загина на Западния фронт.

След войната за тях, както и за мнозина други, светът се промени. Единственото, което ги крепеше с Лавиния, бе това, че са заедно и че имат имението, но с годините парите полека-лека се топяха и животът им ставаше все по-труден.

За известно време Шоу беше изпратен в парламента като консерватор, но след това унизително бе изместен от някакъв социалист. Като мнозина хора от неговото съсловие, и той беше антисемит и това му убеждение, изострено от политическата обстановка в страната, го накара да се присъедини към сър Осуалд Мозли и британското фашистко движение.

Лавиния го подкрепяше, въпреки че нейният основен мотив бе друг — желанието да се задържат над водата и да запазят имението. Разочаровани от промените в обществото и от загубата на мястото си в него, двамата възприемаха Хитлер като лидер и се възхищаваха от онова, което той прави в Германия.

А после, през януари 1939 година, по време на една вечеря в Лондон, ги представиха на майор Вернер Кайтел, военен аташе в германското посолство. В продължение на няколко месеца Лавиния имаше любовна връзка с него и той често посещаваше имението. Като пилот от Луфтвафе майорът споделяше слабостта на Лавиния към летенето. По онова време тя притежаваше малък самолет, скрит в стар хамбар, и понякога се разхождаше с него, като ползваше за писта ливадата Саут Мийдоу.

Те често летяха заедно в двуместния биплан и проучваха обширни територии от южния бряг, а Кайтел имаше възможност да задоволява страстта си към въздушната фотография.

Шоу нямаше нищо против връзката им. За разлика от него, който не проявяваше особен интерес към жените, Лавиния бе имала връзки и преди. Тази с Кайтел обаче беше нещо друго, дори само заради последиците.

 

 

— Е, доста неща си изяснихме за него — каза Девлън. — Шоу е от хората, които биха заточили дете в Австралия заради един откраднат хляб.

Шеленберг му подаде цигара.

— Вернер Кайтел беше агент на Абвера и по онова време имаше за задача да вербува тайни агенти. Не ставаше въпрос за обичайната процедура. Войната очевидно наближаваше, а и имаше толкова неща по подготовката на операция „Морски лъв“.

— А къщата на онзи стар педераст е идеална — допълни Девлън. — На такова затънтено място и все пак едва на четиридесет и пет мили от Лондон, при това в местност, удобна за кацане.

— Да. Според доклада на Кайтел двамата удивително лесно са се поддали на вербовката. Дал им е радиостанция. Сестрата вече знаела морзовата азбука. Естествено съвсем категорично им забранил да се ангажират с каквато и да било друга политическа дейност. Междувпрочем Кайтел загина в Британската битка.

— Имали ли са кодово име?

Илзе, която до този момент бе седяла безмълвно, извади от досието още един лист.

— „Сокол“. Паролата била „Соколът чака ли още? Време е да нападне“.

— Така значи. Чакали са великия ден, инвазията, която така и не се осъществи. А какво е положението сега?

— Всъщност разполагаме с някои данни — отвърна Илзе. — Ето една статия, отпечатана в американско списание през… — тя провери датата — март четиридесет и трета. Озаглавена е „Британското фашистко движение“. Авторът е взел интервю от Шоу и сестра му. Има и снимка.

На нея Лавиния бе върху кон, с шал на главата, по-привлекателна, отколкото Девлън бе очаквал, а Шоу бе застанал отстрани, с пушка през рамо.

Шеленберг прегледа набързо статията и я подаде на Девлън.

— Малко тъжно. По силата на Наредба 18Б, както мнозина други, през 1940 година е бил задържан за няколко месеца без съд и присъда.

— В затвора в Брикстън? Сигурно е преживял шок — отвърна Девлън.

— Краят е още по-тъжен. Имението било продадено, слугите — освободени, Шоу и сестра му заживели в бедност в старата порутена къща. Знаете ли, мястото може да се окаже идеално. Елате да видите картата на Ламанша. — Двамата отидоха до топографската карта. — Ето: Кап дьо ла Хаг и Шерне. Навремето е било авиоклуб. Сега единствено Луфтвафе го използва като писта за аварийно кацане и зареждане. Там работят само шестима души. Много е подходящо за нашите цели, защото е само на някакви си тридесет мили от замъка Бел Ил, където ще се състои конференцията на Фюрера.

— На какво разстояние е от нашите приятели в Ромни Марш?

— Сто и петдесет мили, голяма част от които над морето.

— Чудесно — отвърна Девлън. — Само едно нещо ме смущава. Дали двамата Шоу ще се съгласят да ни съдействат?

— Не може ли Варгас да подразбере?

— Както вече споменах, Варгас може да насъска кучетата срещу нас. Британското разузнаване сигурно само това чака. Прекрасен шанс да ни заловят накуп. — Девлън поклати глава. — Не, братът и сестрата ще почакат, докато отида там. Ако се съгласят — започваме играта.

— А как ще се свързвате с нас? — попита Илзе.

— Може би още пазят онази радиостанция. Аз горе-долу се оправям с тази техника. Когато през четиридесет и първа Абверът ме изпрати в Ирландия, изкарах курс за радисти. Знам морзовата азбука.

— А ако не пазят радиостанцията?

Девлън се засмя.

— Тогава ще си изпрося, ще взема под наем или ще открадна някоя. За бога, генерале, излишно се притеснявате.

 

 

Шоу забеляза заек, вдигна пушката и стреля, но не улучи. Тегли му една псувня, извади от джоба си бутилка и отпи. Кучката заскимтя и го погледна неспокойно.

Тръстиката тук достигаше човешки бой. Между стъблата клокочеше вода и се стичаше към морето. Всичко наоколо бе скръбно и самотно, небето — дъждовно и черно.

Тъкмо заваля, когато Лавиния се появи на кон и препусна в галоп по дигата към него.

— Здравей, скъпи, чух изстрела ти.

— Напоследък и зид не мога да уцеля. — Шоу долепи шишето до устата си и с драматичен жест посочи наоколо. — Погледни — мъртъв свят, Лавиния. Всичко е мъртво, по дяволите, дори и аз. Как ми се иска да се случи нещо, каквото и да е — въздъхна той и пак надигна бутилката.

 

 

Ейза Вогън затвори досието и вдигна поглед. Шеленберг се пресегна през бюрото и му подаде цигара.

— Какво ще кажете?

— Защо аз?

— Защото разбрах, че сте велик пилот, който може да лети на всичко.

— Ласкателството обикновено разтваря всички врати, генерале, но нека да видим как стоят нещата в действителност. Когато бях, да го наречем, зачислен към СС, се споразумяхме да работя само срещу руснаците. Съвсем ясно ми бе заявено, че няма да участвам в каквито и да било действия в ущърб на каузата на моята родина.

Девлън гръмко се разсмя.

— Какви са тези щуротии, синко! Ако си се хванал на тях, тогава си в състояние да се хванеш и на най-изтърканите номера. Още щом си облякъл тази униформа, изцяло си се напъхал в ръцете им.

— Струва ми се, че е прав, капитане — подкрепи го Шеленберг. — Няма да стигнете далеч, ако и при райхсфюрера започнете с такива уговорки.

— Мога да си представя — отвърна Ейза и на лицето му легна сянка.

— Не те разбирам — подхвана Девлън. — Къде предпочиташ да бъдеш? На Източния фронт или тук? Отгоре на всичко нямаш и избор. Ако откажеш, онази стара лисица Химлер ще те тикне в концентрационен лагер.

— Май няма място за спор, но остава една малка подробност — уточни Ейза. — Ако в Англия ме хванат с тази униформа, моментално ще ме пратят на военен съд в Америка и за нула време ще ме разстрелят.

— Не, няма, синко — успокои го Девлън. — Ще те обесят. Сега за полета. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Няма причина да не успея. Тръгна ли обаче, трябва да знам разположението на английската част от Ламанша. Доколкото разбрах, почти през цялото време ще летим над вода и едва в последния момент ще завием към сушата.

— Точно така — потвърди Шеленберг.

— Тази къща, имението на Шоу. Това означава, че ще кацнем през нощта. Дори при пълнолуние ще ми трябват някакви ориентири. — Той кимна и се замисли. — Като малък в Калифорния имах инструктор, летял с ескадрилата „Лафайет“ във Франция. Спомням си разказите как в ония години техниката била много по-примитивна и често използвали няколко мигащи лампи, подредени във формата на обърнато „L“, с ъгъл по посока на вятъра.

— Лесна работа — каза Девлън.

— А самолетът? Трябва да е малък, горе-долу като щорх.

— Добре, надявам се, че вече са се погрижили за това — отвърна Шеленберг. — Говорих с началник-отдела за изследване на противникови летателни апарати, който се намира в Хилдорф, на два часа път с кола от Берлин. Ще ни чакат утре сутринта. Той смята, че е намерил подходящ самолет.

— Дано — каза Ейза и се изправи. — Какво ще правим сега?

— Ще хапнем, синко — отвърна му Девлън. — Най-доброто, което черният пазар може да ни предложи. След това двамата с теб ще се приберем в апартамента на фрау Хубер и ще споделим стаята й за гости. Не се безпокой, леглата са единични.

 

 

Параклисът в приюта „Светата Дева“ беше студен и влажен, разнасяше се миризма на восък и тамян. Отец Франк Мартин изчака да си отиде сестрата, която бе изслушал, угаси лампата в изповедалнята и излезе.

Той бе пастор на църквата „Сейнт Патрик“ през две преки, но изповядваше и обитателите на приюта. Беше седемдесет и шест годишен, дребен, слабоват човечец със снежнобяла коса. Ако не беше войната, отдавна щеше да се е оттеглил, но в тези години и пасторите, като всичко останало, не достигаха.

Той влезе в ризницата, свали стихара и внимателно сгъна виолетовия епитрахил. Посегна към дъждобрана си, за миг се поколеба дали да не се прибере по-рано, но състраданието и християнското милосърдие както обикновено взеха връх над умората. Осемнадесет пациенти, седем от които обречени. Една последна обиколка по стаите нямаше да е излишна. Не бе ги посещавал от ранния следобед, а това според него не бе редно.

Той излезе от параклиса и видя игуменката, сестра Мария Палмър, да бърше пода — черна и недостойна работа, която трябваше да я излекува от онова, което за нея бе най-голямата й слабост: греховно високомерие.

Отец Мартин спря и поклати глава.

— Много сте сурова към себе си.

— Недостатъчно. Радвам се да ви видя. Има промяна, откакто идвахте миналия път. Отново ни докараха немски военнопленник.

— Така ли?

Двамата влязоха във фоайето.

— Да, офицер от Луфтвафе, ранен наскоро, но почти се е възстановил. Полковник Курт Щайнер. Настаниха го на последния етаж, както и предишните.

— А охрана има ли?

— Шестима военни полицаи. Началникът е младши лейтенант на име Бенсън.

В този момент по централното стълбище се зададоха Джак Картър и Дъгъл Мънроу.

— Всичко наред ли е, генерале? — попита сестра Палмър.

— Напълно — отвърна Мънроу. — Ще се постараем да ви създадем колкото е възможно по-малко неудобства.

— Няма никакви неудобства. Между другото това е нашият пастор, отец Мартин.

— Отче — кимна генералът и се обърна към Картър: — Тръгвам, Джак. Не забравяй да пратиш лекар да го прегледа.

Сестра Мария се намеси:

— Може би не сте разбрали, генерале, но аз съм лекар. Сигурна съм, че ще задоволя изискванията на полковник Щайнер. Всъщност след като сте приключили визитата си, вече мога да го посетя, за да видя дали се чувства удобно.

— Мисля, че не е необходимо, сестро — отвърна Картър.

— Капитан Картър, позволете ми да ви напомня, че приютът, за който отговарям, е не само Божи дом, но и място, където се грижим за болните и умиращите. Видях медицинския картон на полковник Щайнер и забелязах, че са изминали само няколко седмици, откакто е бил сериозно ранен. Той има нужда от моите грижи, а според картона е и католик, така че сигурно ще прибегне до услугите на отец Мартин.

— Права сте, сестро — каза Мънроу. — Джак, заеми се.

Генералът излезе, а Картър се обърна и поведе сестрата и пастора нагоре. В края на стълбите спряха пред бронирана врата със стоманен обков. До нея на малка масичка седеше полицай.

— Отвори! — нареди Картър.

Полицаят почука на вратата и след миг отвътре я отвори друг негов колега. Тримата влязоха.

— В останалите стаи сме настанили полицаите — уточни Картър.

— Ясно — отвърна сестра Палмър.

Вратата на първата стая беше отворена и вътре на тясно легло до малко писалище седеше младият лейтенант Бенсън. Щом ги видя, той веднага скочи.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър?

— Сестрата и отец Мартин имат право на достъп винаги когато пожелаят. По нареждане на генерал Мънроу. Сега искаме да разговаряме със затворника.

В дъното на коридора пред друга врата седеше трети полицай.

— Боже опази, добре го охранявате! — отбеляза отец Мартин.

Бенсън отключи вратата и Щайнер който стоеше до прозореца, се обърна да ги посрещне. Той изглеждаше внушителен в сиво-синята униформа на Луфтвафе, с Рицарския кръст на якичката и множеството медали — доказателства за смелост.

— Това е игуменката, сестра Мария Палмър. Досега нямахте възможност да разговаряте с нея. А това е отец Мартин.

— Утре ще ви заведа в диспансера за основен преглед, полковник — каза сестра Мария.

— Може ли, сър? — попита Бенсън.

— За бога, лейтенанте, ако трябва, доведете го лично, обградете го с всичките си хора, но ако той утре в десет не дойде в диспансера, ще си имаме разправии — отвърна сестрата.

— Няма пречка — намеси се Картър. — Заеми се с това, Бенсън! Нещо друго, сестро?

— Не, за днес няма.

— Ако нямате нищо против, бих искал да поговоря с полковника насаме — обади се отец Мартин.

Картър кимна и се обърна към Щайнер:

— Ще наминавам от време на време.

— Не се и съмнявам.

Когато всички излязоха, отец Мартин затвори вратата и седна на леглото.

— Синко, преживели сте трудни дни, изписано е на лицето ви. Кога за последен път сте били на литургия?

— Толкова отдавна, че почти не си спомням. Войната, отче, обърква много неща.

— И не сте се изповядвали, нали? Отдавна не сте имали възможност да се освободите от бремето на греховете си.

— За съжаление, не — усмихна се Щайнер и почувства пастора някак по-близък. — Знам, че ми мислите доброто, отче.

— Боже мой, човече, интересува ме не толкова вашето отношение към мен, колкото връзката ви с Бога. — Отецът се изправи. — Ще се моля за вас, синко, и ще ви посещавам всеки ден. Когато се почувствате готов за изповед и литургия, кажете ми, а аз ще направя всичко възможно да се присъедините към нас в параклиса.

— Опасявам се, че и лейтенант Бенсън ще поиска да дойде.

— А няма ли това да се отрази добре на безсмъртната му душа? — подсмихна се старият пастор и излезе.

 

 

Ейза Вогън и Девлън седяха един срещу друг на масата в дневната на Илзе Хубер.

— Наистина ли смяташ, че ще успеем? — попита американецът.

— Всичко е възможно, поне докато двигателят работи, нали така?

Ейза се изправи и закрачи неспокойно из стаята.

— Какво, по дяволите, правя тук? Можеш ли да ми обясниш? Сякаш всичко ми се струпа изневиделица. Просто се случи. Май досега не съм имал кой знае какъв избор. И в момента нямам.

— Разбира се, че имаш — отвърна Девлън. — Закарваш самолета в Англия, кацаш, предаваш се и край.

— И какво ще ми помогне това? Никога няма да ми повярват, Девлън. — На лицето му бе изписан необясним страх. — Помисли малко, кой ще ми повярва?

— Тогава не ти остава нищо, освен да се надяваш Адолф да загуби войната.

 

 

Но на следващата сутрин във въздушната база в Хилдорф, когато майор Кьониг, началник-отдела за изследване на противникови летателни апарати, ги разведе навсякъде, американецът беше в много по-добро настроение. В базата очевидно разполагаха с екземпляри от повечето съюзнически самолети. Имаше Б-17, ланкастър, харикън, мустанг — всички с опознавателните знаци на Луфтвафе.

— Според мен ей онзи отговаря на целите ви. Там, в дъното на хангара.

Въпросният самолет бе моноплан с един двигател и горнопоставени криле с размах над петдесет фута.

— Много е хубав — отбеляза Ейза. — Какъв е?

— Уестланд лизандър. Максимална скорост двеста и тридесет при десет хиляди фута. Бърз при кацане и излитане. При пълно натоварване рулира само сто и четиридесет ярда.

— Това означава, че полетът ви ще продължи по-малко от час — пресметна Шеленберг.

Американецът не му обърна внимание.

— Пътници?

— Колко ще бъдат според вас? — попита Кьониг.

— Двама.

— Никакви проблеми. Може да побере трима. При нужда дори четирима. — Майорът се обърна към Шеленберг: — Още щом ми казахте, веднага се сетих за този самолет. Сдобихме се с него миналия месец във Франция. Беше на Кралските военновъздушни сили. Пилотът бе прострелян в гърдите при атака на нощен изтребител. Успя да се приземи и колабира, преди да взриви машината. Тези самолети се използват от британското разузнаване при секретни операции. Работят заедно с Френската съпротива и транспортират агенти от и за Англия. Ще ви свърши идеална работа.

— Отлично. Взимаме го — каза Шеленберг.

— Но, генерале… — понечи да възрази Кьониг.

Шеленберг извади нарежданията на Фюрера от джоба си.

— Прочетете това.

Кьониг погледна документа и удари токове.

— На вашите заповеди, генерале.

Шеленберг се обърна към Ейза:

— И така, какви са вашите изисквания?

— Естествено бих искал да го пробвам. Да свикна с него, въпреки че едва ли ще ми създаде трудности.

— Нещо друго?

— Да, за полета до Англия искам да поставят опознавателните знаци на Кралските военновъздушни сили. Но ако може, да ги изпишат на парче платно, което да сваля, и на връщане пак да съм от Луфтвафе.

— Лесна работа — каза Кьониг.

— Отлично! — отсече Шеленберг. — Хауптщурмфюрер Вогън ще остане тук до довечера и ще пробва самолета колкото иска. След това вие ще свършите необходимото и през уикенда ще закарате самолета във Франция, на място, за което секретарката ми ще ви уведоми допълнително.

— Разбира се, генерале — отвърна Кьониг.

Шеленберг се обърна към Ейза.

— Забавлявайте се, докато ви омръзне. Уредил съм един щорх от Луфтвафе. Утре отлитаме за Шерне да огледаме пистата. Бих искал да хвърлим едно око и на този замък Бел Ил. Така и така сме във Франция.

— И искате аз да пилотирам? — попита Ейза.

— Не се безпокой, синко, имаме ти пълно доверие — отвърна Девлън и двамата с Шеленберг излязоха.

 

 

В Лондон Дъгъл Мънроу работеше на бюрото си, когато влезе Джак Картър.

— Какво има, Джак?

— Получих доклад за здравословното състояние на Щайнер от сестра Мария Палмър.

— Какво е нейното мнение?

— Все още има риск за живота му. Някаква остатъчна инфекция. Поиска помощта ми, за да се снабди с онова ново чудо, пеницилина. Явно лекува едва ли не всичко, но трудно се намира.

— Тогава помогни й, Джак, помогни й.

— Естествено, сър. Сигурен съм, че ще успея.

Колебливо спря на вратата и Мънроу попита нетърпеливо:

— За бога, какво има, Джак? Затънал съм до гуша в работа, безпокоя се и за срещата в три часа с Главното командване на съюзническия експедиционен корпус, която ще се председателства от самия генерал Айзенхауър.

— Ами за Щайнер, сър… Искам да кажа, настанихме го в приюта и сега какво?

— Малко вероятно е Лайъм Девлън, ако се спрат на него, още утре вечер да скочи с парашут в двора на приюта, Джак. А и да го направи, какво от това? Е, можем да охраняваме Щайнер още по-отблизо само ако сложим военен полицай в леглото му, но няма смисъл.

— Значи просто ще чакаме, сър?

— Разбира се. Ако възнамеряват да го освободят, ще им трябват седмици, докато се организират, но това е без значение. В края на краищата разполагаме с Варгас. Каквото и да се случи, веднага ще узнаем.

— Добре, сър.

Картър отвори вратата, а Мънроу добави:

— Имаме толкова много време, Джак. И ние, и Щайнер.

 

 

Щайнер влезе, придружен от лейтенант Бенсън и ефрейтор от полицията. В параклиса бе студено, влажно и някак зловещо заради свещите при олтара и алената светлина на лампата в ризницата. Немецът инстинктивно потопи пръсти в светената вода, сякаш се връщаше в детството си, седна в края на скамейката до две монахини и зачака реда си. От изповедалнята излезе игуменката, усмихна му се и отмина. Едната монахиня влезе да се изповяда, след малко си тръгна и другата я последва.

Когато дойде неговият ред, Щайнер влезе, седна и тъмнината му подейства удивително приятно и успокояващо. Поколеба се за миг, после духът от детството надделя и той машинално каза:

— Благословете ме, отче.

Отец Мартин естествено разбра кой е пред него.

— Нека Господ те благослови и ти помогне да разкриеш греховете си.

— За бога, отче — избухна Щайнер. — Дори не знам защо съм тук. Може би просто исках да изляза от онази стая.

— О, сигурен съм, че Бог ще ти прости това, синко.

Щайнер потисна почти непреодолимото си желание да се разсмее.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен? Каквото и да е — попита старецът.

Изведнъж Щайнер се чу да казва:

— Баща ми. Отнесоха се с него като касапи. Окачиха го на кука като парче месо.

— Кой стори това, синко?

— Гестаповците, проклетите гестаповци. — Щайнер едва дишаше, гърлото му бе пресъхнало, очите пареха. — Омраза, това чувствам. Омраза и желание за мъст. Искам възмездие. Как ще го изтълкува човек като вас, отче? Не съм ли извършил смъртен грях?

— Нека нашият бог Исус Христос ти даде прошка, а аз като негов служител опрощавам греховете ти в името на Отца и Сина и Светия дух.

— Но, отче, вие не ме разбирате. Аз не мога вече да се моля.

— Няма нищо, синко. Аз ще се моля за теб.