Джак Хигинс
Орелът отлетя (6)

Пета глава

Утринният въздух бе сивкав от дим.

Двамата вървяха към кабинета на Шеленберг на Принц Албрехтщрасе. Генералът отбеляза:

— Явно снощи са улучили доста сгради.

— Без съмнение — отвърна Девлън.

Когато стигнаха, вратата се отвори и Илзе Хубер кимна за добро утро.

— Най-после, генерале. Тъкмо бях започнала да се притеснявам.

— Двамата с господин Девлън прекарахме нощта в мазето на онзи ресторант на Мариенщрасе.

— Ривера е на път за насам.

— О, чудесно, покани го в кабинета ми, щом дойде.

Тя излезе и десет минути по-късно въведе Ривера. Испанецът нервно стискаше шапката си и неспокойно стрелкаше с очи Девлън.

— Можете да говорите свободно — каза Шеленберг.

— Получих ново съобщение от братовчед си, генерале. Казва, че ще местят Щайнер в някакъв приют, наречен „Светата Дева“.

— Даде ли адрес?

— Каза само, че е някъде в Уапинг, край реката.

— Браво на вашия братовчед. Така лесно да се добере до толкова важна информация — подметна Девлън.

Ривера се ухили сервилно.

— Хосе е сигурен, че информацията му е точна, сеньор. Получил я е от свой приятел, войник от шотландската гвардия. В момента техни хора охраняват Тауър. Ползват близките общежития и братовчед ми… — Ривера сви рамене. — Малко е деликатно.

— Разбираме, Ривера — кимна Шеленберг. — Добре, можете да си вървите. Ще се свържа с вас, когато ми потрябвате.

Илзе го изпрати и отново се върна.

— Нещо за мен, генерале?

— Да, намери ми онези атласи от архива. Нали знаеш кои? Лондон в най-малки подробности. Виж дали това място е отбелязано.

Тя излезе.

— Навремето познавах отлично Уапинг — каза Девлън.

— Когато работехте с ИРА ли?

— Около бомбената кампания. Тия твърдоглавци умираха за атентати. И папата биха вдигнали във въздуха, ако решаха, че ще помогне на каузата. През тридесет и шеста имаше активна групировка, която взриви две-три бомби из Лондон. Нали знаете как става? Жени, деца, минувачи… Тогава ме ползваха за нещо като „укротител“. Онези отгоре искаха да спрат насилието. Лоша реклама, нали разбирате?

— И тогава ли опознахте Уапинг?

— Там живееше един приятел от младежките ми години в Каунти Даун. Всъщност приятел на майка ми.

— Как се казва?

— Майкъл Райън. Избяга от затвора. Сега е извън играта. Покрил се е много дълбоко.

— И справихте ли се с активната групировка?

— Бяха само трима. — Девлън сви рамене. — Какво да ви разправям? След това отидох в Испания. Присъединих се към бригадата „Линкълн-Вашингтон“, за да дам своя дял в борбата срещу Франко, докато накрая италианците ме арестуваха. После Абверът ме измъкна оттам.

— А вашият приятел в Уапинг, този Райън. Какво стана с него?

— Сигурно още се крие, старият Майкъл. Вече нищо не го интересува. Той си е такъв. Още навремето не вярваше в ползата от насилието. Когато през четиридесет и първа Абверът ме прати в Ирландия, в Дъблин срещнах негов приятел. От думите му разбрах, че ИРА не е използвала Мик по време на бомбената си кампания в Англия от началото на войната.

— Той може ли да ни бъде от полза? — подхвърли Шеленберг.

— Боже, генерале, вие май впрягате каруцата пред коня!

Илзе влезе с някаква оранжева книга.

— Намерих го, генерале… Приюта „Светата Дева“ в Уапинг. Ето, на самия бряг на Темза.

Шеленберг и Девлън разгледаха картата.

— Това не ни ориентира кой знае колко — каза Девлън.

Шеленберг кимна.

— Хрумна ми нещо. Операция „Морски лъв“, четиридесета година.

— Имате предвид настъплението, което така и не се осъществи?

— Да, но беше планирано до най-дребния детайл. Една от задачите на СД бе да изготви подробен план на Лондон. Става въпрос за сградите. За тяхната пригодност, в случай че завземем Лондон.

— Тоест коя от тях става за щабквартира на Гестапо. Нещо такова ли?

Шеленберг приветливо се усмихна.

— Точно така. В архивата имаше списък на стотици обекти с детайлни планове, доколкото успяхме да се доберем до тях. — Шеленберг се обърна към Илзе Хубер: — Виж какво може да се направи.

— Веднага, генерале.

Девлън седна до прозореца, а Шеленберг зад бюрото си. Двамата запушиха.

— Снощи изказахте предпочитание да действате, воден от хипотезата, че Варгас е предател.

— Да.

— И как ще постъпите? Как ще се справите с него?

— Много лесно. В разгара на бомбардировката ме осени гениална идея, генерале. Няма да казваме на Варгас, че отивам в Лондон.

— Не ви разбирам…

— Ще съберем необходимата информация, всъщност може би вече имаме достатъчно. После, след още една седмица, Ривера ще поиска от ваше име допълнителни данни: режима на Щайнер в приюта, охраната, разни такива, само дето аз вече ще бъда в Лондон. Сега, Валтер, стари приятелю, не ви остава нищо друго, освен да признаете, че идеята е добра.

Шеленберг се засмя от сърце и стана.

— Много добра! По дяволите, чудесна е! Да слезем в бюфета да пием кафе по този случай.

 

 

След кафето Шеленберг повика колата си и двамата отидоха в Тиргартен. Пухкавият сняг край езерото проскърцваше под краката им.

— Има и друг проблем — каза Девлън. — Докато бях в Норфолк, хората от Специалния отдел успяха да ме идентифицират. Малко късно, но все пак успяха. Като ирландски гражданин при влизането си в страната трябваше да се регистрирам в местната полиция, а там искат снимка.

— Ясно. И какво предлагате?

— Пълна промяна на външния вид.

— Имате предвид цвят на косата и така нататък?

Девлън кимна.

— Може да ми прибавите и някоя-друга годинка.

— Мисля, че мога да помогна. Имам приятели в киностудията УФА в Берлин. Някои от гримьорите са в състояние да постигнат чудеса.

— И още нещо. Този път никакви регистрации! Роден съм в Каунти Даун в Ълстър и това официално ме прави британски гражданин. Ще се придържаме към този факт, когато подготвяме фалшивите документи.

— А самоличността ви?

— Миналия път бях герой от войната. Смел ирландец, ранен при Дюнкерк и уволнен като инвалид. — Девлън показа белега от куршум на челото си. — Това също помогна за версията.

— Добре. Значи ще измислим нещо подобно. А как ще влезете в страната?

— О, пак с парашут.

— Направо в Англия?

Девлън поклати глава.

— Прекалено е рисковано. Ако някой ме забележи, непременно ще съобщи където трябва. Не, нека да бъде в Ирландия, както миналия път. И да ме видят, там никой няма да се трогне особено. После тихо и кротко през границата и… в Ълстър. След това сутрешния влак за Белфаст и съм на британска земя.

— А после?

— По вода — от Белфаст до Хейшъм в Ланкашър. Последния път ми се наложи да мина по другия път, от Ларн до Странриър в Шотландия. И корабите са претъпкани, както влаковете — усмихна се Девлън. — Война е, генерале.

— Е, добре, стигате до Лондон. А след това?

Девлън запали цигара.

— Всъщност, ако се крия от Варгас, не мога да разчитам на никаква помощ от вашите агенти там.

Шеленберг свъси вежди.

— Но сам няма да се справите. Трябва ви оръжие, радиостанция, защото без възможност за връзка…

— Добре — прекъсна го Девлън. — Явно трябва да рискувам за някои неща. Преди малко говорихме за моя приятел в Уапинг, Майкъл Райън. Според информацията, която имам, той все още се навърта из района. Ако е вярно, ще ми помогне, поне с подходящи връзки.

— Като например?

— Майкъл караше такси, а иначе работеше за букмейкърите. Навремето имаше много приятели от престъпния свят. Бандити, които биха сторили всичко за пари. Търгуваха с оръжие и тям подобни. Активната групировка на ИРА, с която трябваше да се справя през тридесет и шеста, много интензивно използваше връзките си в подземния свят, дори оттам набавяше експлозивите си.

— Това ще ни бъде изключително полезно: помощта на вашия приятел от ИРА, а където се налага, съдействието на хора от престъпния свят… Но информацията ви не е сигурна. Вашият приятел може вече да не е в Лондон.

— Или пък да е загинал при бомбардировките, генерале. Нямаме никакви гаранции.

— И все пак ще рискувате?

— Ще отида в Лондон и ще видя какво е положението. Това се налага, колкото и безупречен да е планът, който ще съставим тук. Ако не открия Майкъл Райън и цялата работа ми се стори абсолютно невъзможна, ще се кача на първия кораб за Белфаст и ще се върна в Дъблин, преди да се усетите. — Девлън се усмихна. — Е, ще ви съобщя лошата новина от тамошното ви посолство. Дайте да се върнем в кабинета ви! Тук е толкова студено, че май всеки момент ще се вкочаня.

 

 

След като се наобядваха, в кабинета започнаха всичко отначало. Илзе си водеше бележки, седнала в ъгъла.

— Да кажем, че измъкнете Щайнер в някоя непрогледна лондонска нощ — подхвана Шеленберг.

— От приюта ли?

— Точно така. Но това е само първата стъпка. А как ще го върнете в Германия? През Ирландия ли? По обратния път?

— Няма да е здравословно. Де Валера, ирландският премиер, направи много хитър ход. Не въвлече Ирландия във войната, но това не означава, че е благосклонен към вашите хора. Всички екипажи на Луфтвафе, попаднали в Ирландия, свършват в затворнически лагери. От друга страна, когато пилот от Кралските военновъздушни сили се заблуди или падне над Ирландия, обикновено му дават закуска и го връщат вкъщи.

— Разбрах, че премиерът арестувал и членове на ИРА.

През четиридесет и първа се измъкнах с неутрален бразилски транспортен кораб, който тръгна от Ирландия и спря в Лисабон, но на това не може да се разчита. Не е сигурно.

— Щом полковникът избяга, те незабавно ще започнат да го издирват — подметна плахо Илзе.

— Естествено — отвърна Девлън. — Армията, полицията, местната гвардия, секретните служби. Ще прегледат всяко пристанище, особено тези към Ирландия. — Той поклати глава. — Не, щом се измъкнем, трябва незабавно да напуснем Англия. Още преди да са се усетили за какво става дума.

Шеленберг кимна и се замисли.

— Сега се сещам, че едно от най-умните неща в операция „Орел“ бе начинът, по който полковник Щайнер и хората му бяха транспортирани до Англия.

— Имате предвид дакотата ли? — попита Девлън.

— Да, английската дакота, която катастрофира в Холандия и после бе вкарана отново в употреба. Във всеки случай никой не обърна внимание на английския самолет, който уж се прибираше. Единственото, с което трябваше да се съобразим, бе да подходим за кацане при височина под осемстотин фута, защото на много места по английския бряг няма радари за нисколетящи обекти.

— Свърши чудесна работа — отбеляза Девлън, — като се изключи връщането. С Герике, пилота, бяхме в една и съща болница. Уцелил го изтребител на Луфтвафе.

— За съжаление, но идеята все пак е интересна — малък самолет, който да лети в сянката на радарите. Британски самолет и подходящо място за кацане. За нула време може да ви закара с Щайнер във Франция.

— Всичко е възможно, генерале. Но в случая ще ни трябва не само подходящ самолет, а и място, където да кацнем безопасно. Позволете да отбележа, че ще имаме нужда и от превъзходен пилот.

— Хайде, господин Девлън, няма невъзможни неща. В структурата на Луфтвафе има отдел, който се занимава с изучаване на противникови летателни апарати. Имат трофейни британски и американски самолети от всякакъв тип, дори Б-17. С очите си съм го виждал. — Генералът се обърна към Илзе: — Свържи се веднага с тях. Освен това прегледай отново документите по операция „Морски лъв“ и открий всички места около Лондон, които навремето сме определили като за тайни операции, кацане през нощта и така нататък.

— Намерете и пилот — добави Девлън. — Някой абсолютен професионалист, както казах.

— Веднага започвам.

Илзе тъкмо тръгна към вратата, когато някой почука и в стаята влезе униформена млада сътрудничка на СС с голяма папка в ръце.

— Приют „Светата Дева“ в Уапинг. Нали това искаше генералът?

Илзе се усмихна тържествуващо.

— Браво, Зигрид. Почакай ме в кабинета. Имам още нещо за теб — каза тя и подаде папката на Шеленберг. — Ще я изпратя да издири и останалото.

— Още нещо, Илзе. Провери досиетата на британските организации с дясна насоченост, създадени преди войната. Онези, в които членуваха дори парламентаристи.

Секретарката излезе и Девлън попита:

— За кого, по дяволите, говорите, генерале?

— За антисемитите, симпатизантите на фашизма. Мнозина от британската аристокрация и висшата класа имаха положително отношение към Фюрера, особено преди войната.

— А, тия, дето бяха разочаровани, че няма да видят панцери^[1] по пътя към Бъкингамския дворец?

— Точно така. — Шеленберг отвори дебелата папка и разгъна първата карта. — И така, господин Девлън, ето го приюта „Светата Дева“ в целия му блясък.

 

 

Ейза Вогън беше двадесет и седем годишен. Син на кинопродуцент, роден в Лос Анжелис, запален по летенето от дете, той бе получил разрешително още преди да отиде в „Уест Пойнт“. По-късно завърши подготовка за летец-изтребител и се представи толкова добре, че бе изпратен на курс за военни инструктори в Сан Диего. И тогава дойде нощта, в която целият му свят се сгромоляса: нощта в крайбрежния бар, когато след пиянска свада изби зъбите на някакъв майор.

5 октомври 1939 година. Денят бе запечатан в сърцето му. Нямаше скандал, нито военен съд. Това не бе нужно никому. Искаха само оставката му. След това успя да издържи само седмица в богаташкия дом на родителите си. После събра една чанта багаж и замина за Европа.

През септември, когато войната започна, Кралските военновъздушни сили приемаха и американци, но там не харесаха досието му. На 30 ноември руснаците нахлуха във Финландия. Скандинавците изпитваха крещяща нужда от пилоти и от разни страни заприиждаха доброволци, за да се включат във финландския военновъздушен флот. Сред тях беше и Ейза.

Войната беше изгубена още от самото начало, въпреки смелостта и саможертвата на финландската армия.

Изтребителите бяха стари. Не че руснаците бяха по-добре въоръжени, но те поне разполагаха с няколко нови двигателя „FW 190“, които Хитлер бе дал на Сталин като жест на добра воля след полската сделка.

Ейза управляваше биплани — като италианския фиат-фалко и британския глоучестър-гладиатор, които противникът отдавна бе изхвърлил като безнадеждно остарели, и единственият му шанс за оцеляване бяха невероятните му пилотски умения. Точността му не падаше под седмицата, което го нареждаше сред асовете.

И тогава дойде онази утрин, в която бушуваха ветрове и валеше гъст сняг. Ейза летеше слепешком на височина четиристотин фута, когато двигателите му отказаха и самолетът се разби.

Това стана през март 1940 година, два дни преди капитулацията на Финландия. Цели осемнадесет месеца лежа в болница със счупен таз и гръбнак като лейтенант от финландския военновъздушен флот и още не бе излекуван напълно, когато на 25 юни 1941 година Финландия стана съюзник на нацистка Германия и обяви война на Русия.

Ейза постепенно се върна към нормалното си ежедневие. Работеше като инструктор и не участваше в акции. Месеците се изнизваха един подир друг и тъкмо потръгнал, животът му изведнъж отново се обърка.

Най-напред дойде Пърл Харбър, а после Съединените щати обявиха война на Германия и Италия.

Германците го държаха три месеца в лагер за интернирани, след това при него дойдоха офицери от СС. Химлер разширяваше чуждестранния легион на СС — скандинавци, французи, неутрални шведи, индийски военнопленници от британската армия в Северна Африка. Имаше дори офицери и войници от Британския наемен корпус с флага на Обединеното кралство на левия ръкав и трите леопарда на петлиците вместо руническите букви на СС. Хората, съгласили се да работят за нацистите, не бяха много. Не повече от петдесет, събрани главно от затворите и примамени с добра храна, пари и момичета.

Легионът „Джордж Вашингтон“ както винаги се отличаваше от останалите. Доколкото Ейза бе разбрал, той бе съставен от американци, симпатизиращи на нацистката кауза, и наброяваше не повече от шест души, които той още не бе виждал. Беше му предоставен избор: или да постъпи в легиона, или да бъде изпратен в концентрационен лагер. Направи всичко възможно и накрая се споразумя с немците да служи само на руския фронт. Случи се така, че Ейза рядко участваше в преки битки. Уменията му на пилот толкова се ценяха, че го използваха само за куриерска работа — да превозва офицери с висок чин.

И така, ето го — хауптщурмфюрер Ейза Вогън от Съединените американски щати — седнал пред контролното табло на един щорх, на пет хиляди фута височина от заснежената гора недалеч от границата между Русия и Полша, а зад него с карта в ръце — бригаденфюрерът от СС Фарбер.

Фарбер вдигна очи от картата.

— Колко време остава?

— Двадесет минути — отвърна Ейза на перфектен немски, макар и с американски акцент.

— Слава богу. Премръзнах до кости.

Как, по дяволите, успях да се забъркам във всичко това, питаше се Ейза. И как да се измъкна сега?

Пред тях премина огромна сянка. Самолетът се разклати и Фарбер уплашено извика. Някакъв изтребител се задържа за миг от дясната им страна, направи вираж и сякаш изчезна. Съвсем ясно видяха червената петолъчка на фюзелажа му.

— Руски як! Загазихме! — извика Ейза.

Якът се засили след тях и започна да ги обстрелва едновременно с оръдието и с картечниците. Щорхът се раздруса, от крилата му се откъснаха парчета метал. Ейза направи вираж и се насочи надолу, но якът го следваше, като се въртеше в полукръг, за да се пристрои отново. Съзнавайки превъзходството си във всяко отношение, руският пилот им помаха — явно се забавляваше.

— Копеле! — процеди Ейза.

Якът отново направи вираж и се устреми напред, без да спира стрелбата. Оръдейните снаряди се забиваха в обшивката на щорха. Един куршум уцели Фарбер в рамото и той извика. Миг по-късно предното стъкло се разби на парчета.

— За бога, направете нещо! — кресна Фарбер.

Ейза, с разкървавена от стъкълцата буза, избухна:

— Искате да направя нещо? Добре, ще направя. Да видим що за летец е това копеле!

Той насочи самолета право надолу, достигна височина две хиляди фута, изчака якът да се приближи и продължи да се снижава. Снежната гора отдолу сякаш летеше към тях.

— Какво правите?! — изкрещя Фарбер.

Ейза слезе до хиляда, петстотин фута, а якът, решен да ги унищожи, не изоставаше от тях. В последния момент американецът спусна задкрилките и машината рязко се издигна. Якът направи вираж, но не успя да избегне сблъсъка и се разби в гората с триста и петдесет мили в час. От земята изригнаха огнени езици. Ейза изтегли лоста и стабилизира самолета на две хиляди фута.

— Добре ли сте, генерале?

Фарбер стисна рамото си, за да намали кръвотечението.

— Вие сте гений! Гений! Ще направя всичко възможно да получите Железен кръст за храброст!

— Благодаря. — Ейза изтри кръвта по лицето си. — Повече и не искам.

 

 

Ейза вървеше към офицерската столова в базата на Луфтвафе край Варшава. Необяснимо защо се чувстваше потиснат. Лекарят бодна два шева на бузата му, а после насочи цялото си внимание към раната на бригаденфюрер Фарбер.

Ейза влезе в столовата, свали пилотското яке и остана по безупречно ушитата си землистосива униформа с руническите букви на СС върху петлиците. На левия ръкав носеше нашивка със звезди и райета, а на маншета имаше надпис: „Легион «Джордж Вашингтон»“. На куртката му бяха закачени лентата на Железен кръст втора степен и финландският Златен кръст за храброст.

Невероятното му своенравие караше повечето от пилотите да го избягват. Ейза си поръча коняк, гаврътна го и поръча втори.

— А даже не е обяд! — възкликна някой зад гърба му.

Обърна се и видя групенкоменданта, полковник Ерих Адлер, седнал на бара до него.

— Шампанско! — поръча той на бармана.

— Какъв е поводът? — попита Ейза.

— Първо, клети американски приятелю, добрият генерал Фарбер препоръча незабавно да бъдеш награден с Железен кръст първа степен, който, ако се съди по разказа му, напълно заслужаваш.

— Но, Ерих, аз вече си имам медал — отвърна тъжно Ейза.

Адлер замълча, изчака шампанското, подаде му чаша и едва тогава продължи:

— И второ, махаш се оттук. Ще бъдеш освободен незабавно.

— Ще бъда какво!?

— При първа възможност отлиташ за Берлин. Заповедта е с особен приоритет. Това обикновено е Гьоринг. След пристигането ще се явиш пред генерал Валтер Шеленберг в главната квартира на СД в Берлин.

— Чакай малко — прекъсна го Ейза. — Трябваше да летя само на руския фронт. Такава ни беше уговорката.

— Ако бях на твое място, нямаше да споря. Заповедта идва от самия Химлер. — Адлер вдигна чашата си: — Успех, приятелю.

— Бог да ми е на помощ, но май ще опра и до твоето пожелание — отвърна Ейза Вогън.

 

 

Девлън се събуди към три сутринта от далечна стрелба. Той стана, отиде на пръсти в хола и погледна през един процеп на плътните завеси. Далеч зад хоризонта извън града проблясваха снаряди.

Илзе запали лампата в кухнята зад него и каза:

— И аз не можах да заспя. Ще направя кафе.

Беше облечена в дебел халат заради студа. Косата й бе сплетена на две плитки, с които изглеждаше някак уязвима. Девлън взе палтото си, наметна го върху пижамата, седна на масата и запали цигара.

— Вече два дни търсим и още не можем да намерим подходящо място за кацане — каза й той. — Струва ми се, че генералът започва да губи търпение.

— Той обича да урежда нещата на мига. Поне намерихме база на френския бряг, която може да свърши работа, пък и пилотът изглежда обещаващ.

— Поне това — отвърна Девлън. — Американец в СС! Не че горкото момче е имало кой знае какъв избор, както стана ясно от досието му. Нямам търпение да го видя.

— Съпругът ми също беше есесовец, това известно ли ви е? Старши сержант в танков батальон.

— Извинете, не исках да ви обидя.

— Сигурно понякога си мислите, че сме много зли, господин Девлън, но трябва да разберете, че всичко започна другояче. След Първата световна война Германия беше поставена на колене, съсипана.

— И после дойде Фюрера, така ли?

— Това, което той предложи, изглеждаше толкова хубаво. Възстановено национално достойнство, просперитет… А след това започнаха изстъпленията, най-вече онова, което се случи с евреите. — Тя се поколеба за миг. — Прабаба ми беше еврейка. Съпругът ми трябваше да иска специално разрешение, за да се оженим. Всичко това е записано в досието ми и понякога се будя нощем с мисълта какво ли ще стане с мен, ако някой реши да се разрови в него.

Девлън хвана ръцете й.

— Спокойно, моето момиче, в три часа сутринта всички ни обземат такива среднощни страхове. — В очите й имаше сълзи. — Чакай, сега ще те накарам да се усмихнеш. Познай как ще се маскирам за тази малка разходка?

По лицето й плъзна лека усмивка.

— Как?

— Като свещеник.

Илзе се ококори.

— Вие — свещеник? — възкликна тя и прихна. — О, не, господин Девлън!

— Чакай малко, нека ти обясня. Направо ще се удивиш, ако ти разкажа за религиозния си произход. Наистина! — И той кимна в потвърждение на казаното. — Като малък помагах в църквата, а после, през двадесет и първа, когато британците обесиха баща ми, двамата с мама се преместихме при стария ми чичо, който беше свещеник в Белфаст. Той ме изпрати в йезуитски интернат, където направо ми набиха религията в главата. — Той отново запали цигара. — Така че мога да изпълня ролята на свещеник не по-зле от истинските.

— Е, да се надяваме, че няма да ви се наложи да отслужите литургия или да изслушате нечия изповед — отвърна Илзе през смях. — Искате ли още кафе?

— Боже господи! Момиче, та ти ми даваш чудесна идея! Къде ти е куфарчето? Папката, която преди малко разглеждахме? Общото досие?

Тя Отиде в стаята си и го донесе.

— Ето.

Девлън бързо го прелисти и накрая кимна.

— Ами да. Даже го има записано. Щайнер е от стара католическа фамилия.

— Какво намеквате?

— Този приют „Светата Дева“ непрекъснато се посещава от разни свещеници, които ходят там, за да изслушат изповедите. Сестриците на състраданието са светици в сравнение с нас, но и те се изповядват, преди да отидат на литургия, а и за двете неща им трябва свещеник. А и част от пациентите навярно са католици.

— Включително и Щайнер.

— Именно. Те не могат да му откажат изповед, не и там. — Девлън се ухили. — Това се казва идея!

— Мислили ли сте за новата си външност?

— Още не. Тия дни ще се срещна с кинаджиите, за които спомена генералът, и ще се оставя изцяло в ръцете им.

Тя кимна.

— Да се надяваме, че ще изнамерим нещо в досиетата на операция „Морски лъв“. Проблемът е, че трябва да прегледаме толкова много документи. — Тя се изправи. — Май ще отида да си легна.

Навън зави сирена и Девлън мрачно се усмихна.

— Няма да стане. Ще се облечеш като добро момиче, двамата ще слезем по стълбите и ще си прекараме още една весела нощ в мазето. Давам ти пет минути.

 

 

— Свещеник ли? Да, това ми харесва — каза Шеленберг.

— И на мен — отвърна Девлън. — Расото е като униформа. Войник, пощаджия, кондуктор — запомняте външността, но не и лицето. И свещениците са такива — безлични и симпатични.

Двамата стояха пред маса за военни карти, а пред тях бяха разгънати чертежите на приюта „Светата Дева“.

— Какво е мнението ви, след като проучихте всичко в най-малки подробности? — попита Шеленберг.

— Най-интересен е този чертеж — посочи Девлън. — Архитектурните планове на промените през 1910 година, когато приютът отново е станал римокатолически и е бил поверен на сестрите.

— В какъв смисъл?

— Отдолу Лондон е като лабиринт, като подземен свят от канали. Някъде бях чел, че под града текат различни реки с дължина над сто мили. Например Флийт, която извира от Хемстед и се влива в Темза при Блекфрайърс, протича изцяло под земята.

— Е, и?

— Това са канали, подводни реки и тунели, построени преди седемстотин-осемстотин години и никой не знае къде точно се намират, докато нещо не се разкопае или не започне някаква реконструкция, както в приюта. Вижте този план. В криптата под параклиса е имало чести наводнения. Справили са се с този проблем, защото са установили, че в съседство по някакъв тунел от осемнадесети век тече рекичка. Ето, на плана се вижда, че се влива в Темза.

— Много интересно — отбеляза Шеленберг.

— Монтирали са решетка в стената на криптата, та водата да се оттича по ей този тунел.

— Искате да кажете, че това може да се използва за изход?

— Възможно е, но трябва да се провери. — Девлън захвърли молива. — Важното е всичко да се огледа, генерале. Каквото и да научим оттук, току-виж, за нула време се оказало неосъществимо. С повече постове и желязна дисциплина…

— Освен това може да ви чакат…

— О, не и ако смятат, че още съм в Берлин.

Изведнъж в стаята се втурна развълнувана Илзе Хубер.

— Бяхте прав, като ми препоръчахте да проверя британските десни организации, генерале. Намерих данни за човек, който се споменава във връзка с операция „Морски лъв“.

— Как се казва? — попита Шеленберг.

— Шоу. Сър Максуел Шоу — отвърна Илзе и остави две огромни папки на масата.