Джак Хигинс
Орелът отлетя (5)

Четвърта глава

Колата пътуваше по Тауър Хил, от Темза се виеше мъгла.

— Какво е положението тук? — попита Мънроу.

— Целият район се охранява, господин генерал. Не се допускат външни лица, както беше преди войната. Разбрах, че от време на време организират туристически обиколки за офицери от съюзническите войски.

— А доброволците?

— О, те все още са на служба и живеят във фамилните общежития заедно със семействата си. Целият район е бил бомбардиран многократно. Три пъти само докато Рудолф Хес бе тук.

Те спряха на един от постовете за проверка на пропуските и продължиха през гъстата мъгла. Чуваше се приглушеното бучене на автомобили. От Темза долетя измъченият вой на корабна сирена.

Отново ги провериха, после минаха по подвижния мост и влязоха през портала на Тауър.

— Денят не е от най-веселите — отбеляза Мънроу.

При тази мъгла не можеха да видят кой знае какво. Различаваха само сивите каменни зидове, докато най-после достигнаха вътрешния двор. Почувстваха се изолирани от околния свят.

— Болницата е ей там, сър — каза Картър.

— Направи ли каквото ти наредих?

— Да, сър, но с известна неохота.

— Ти си добър човек, Картър, но за войната не може да се каже същото. Хайде да слезем тук и да отидем пеша до болницата.

— Както кажете, сър.

Картър го следваше с усилие. Протезата както винаги му създаваше проблеми. Мъглата бе жълтеникава и парлива и сякаш разяждаше гърлото му като киселина.

— Ужасно е, нали? Гъста като грахова супа — каза Мънроу. — Как го беше нарекъл Дикенс? Лондонски специалитет?

— Мисля, че да, сър.

Те продължиха пътя си.

— Какво прокълнато място, Джак. Все едно е населено с духове. Представи си как неспокойната душа на онази нещастница лейди Джейн Грей^[1] или пък на Уолтър Рейли^[2] броди безспир между стените. Чудя се как ли се чувства Щайнер?

— Сигурно не му помага да сънува сладки сънища, сър.

Една от легендарните черни врани на Тауър изникна от мъглата, разпери огромните си криле и заграчи по тях. Мънроу потрепери от погнуса и се развика:

— Махай се, гадно чудовище! Какво ти казах — обърна се той към Джак, — духовете на мъртвите.

 

 

Малката болнична стая беше боядисана в тъмнозелено. Мебелировката се състоеше само от тясно легло, нощно шкафче и гардероб. Имаше и баня, долепена до стаята. Курт Щайнер, по пижама и наметнат с хавлиен халат, седеше до прозореца и четеше. Макар че не можеше да се стигне до прозореца, той бе преграден с решетка. На Щайнер му харесваше да седи тук, защото при хубаво време можеше да вижда вътрешния двор и бялата кула. Гледката му създаваше усещане за простор, а просторът означаваше свобода. Резетата на солидната врата изтракаха, тя се отвори и в стаята влезе военен полицай.

— Имате посещение, полковник — съобщи той и Мънроу пристъпи напред, следван от Картър.

— Вече можете да ни оставите, ефрейтор — каза той.

— Сър — кимна полицаят и заключи вратата след себе си.

Мънроу беше в униформа най-вече заради ефекта от нея. Той свали полушубата на офицер от британската армия и Щайнер веднага разпозна отличителния знак и петлиците на генералния щаб.

— Полковник Курт Щайнер?

Щайнер се изправи.

— Генерал…?

— Мънроу, а това е адютантът ми капитан Джак Картър.

— Господа, преди доста време съобщих името, военния чин и личния си номер — каза Щайнер. — Нямам какво да добавя, освен да изразя учудването си, че досега никой не се е опитал да изкопчи повече от мен. Извинете, но в стаята има само един стол и не мога да ви поканя да седнете.

Английският му беше перфектен и Мънроу усети, че гледа на германеца с по-благосклонни очи.

— Ще седнем на леглото, ако позволите. Джак, дай на полковника една цигара.

— Не, благодаря — отказа Щайнер. — Куршум в гърдите е основателен повод за отказване на цигарите.

Те седнаха.

— Говорите отлично английски — отбеляза Мънроу.

— Генерале — усмихна се Щайнер, — сто на сто знаете, че майка ми беше американка и че като малък съм живял много години в Лондон, докато баща ми беше военен аташе в германското посолство. Получих образованието си в колежа „Сейнт Пол“.

Беше двадесет и седем годишен, в добро физическо състояние, като се изключат леко хлътналите му страни — явно в резултат от лечението. Беше напълно спокоен, на устните му бе застинала лека усмивка, израз на самодоволството, което Мънроу бе забелязал у мнозина войници от десантните части.

— Не бяхте подложен на допълнителен разпит не само заради състоянието, в което се намирахте през цялото това време, но и защото ние знаем всичко за операция „Орел“ — каза Мънроу.

— Наистина ли? — сухо попита Щайнер.

— Да. Работя в Управлението за специални операции, полковник. Добрата осведоменост е част от работата ми. Сигурно ще ви бъде интересно да научите, че човекът, когото се опитахте да убиете онази вечер в Мелтъм Хаус, не беше господин Чърчил.

Щайнер го погледна скептично.

— Какво се опитвате да ми кажете? Що за безсмислица е това?

— Не е безсмислица — намеси се Джак Картър. — Бил е някой си Джордж Хауърд Фостър, познат из мюзикхоловете като Великия Фостър. Известен импровизатор.

Щайнер горчиво се засмя.

— Но това е невероятно! Каква ирония! Не разбирате ли? Ако бях успял и го бях завел в Германия! Боже господи, артист от мюзикхола! Де да можех да видя тогава лицето на онова копеле Химлер. — Съзнавайки, че отива твърде далеч, той пое дълбоко въздух и се стегна. — А по-нататък?

— Вашият приятел Лайъм Девлън беше ранен, но оживя — продължи Картър. — Измъкнал се от холандска болница и заминал за Лисабон. Доколкото знаем, заместникът ви Нойман все още е жив. И той е в болница.

— Както и полковник Макс Радл, организаторът на цялата операция — добави Мънроу. — Получи сърдечен удар.

— Е, не са останали много хора — едва чуто изрече Щайнер.

— Има нещо, което така и не проумях, полковник — подхвана Картър. — Знаем, че не сте нацист. Погубихте кариерата си заради някакво еврейско момиче, на което сте се опитали да помогнете във Варшава, а онази нощ в Норфолк… Защо се опитахте да отвлечете Чърчил?

— Аз съм войник, капитане, влязох в играта и бях длъжен да я играя докрай. Ще се съгласите, че това е игра, нали?

— Да, но в края на краищата играта изигра вас — вметна многозначително Мънроу.

— Нещо такова.

— И това няма нищо общо с факта, че баща ви, генерал Карл Щайнер, навремето бе задържан в генералния щаб на Гестапо на Принц Албрехтщрасе в Берлин по обвинение за съучастие в заговор срещу Фюрера, така ли?

Лицето на Щайнер помръкна.

— Капитан Картър, райхсфюрерът Химлер е известен с много качества, но милосърдието и състраданието не са сред тях.

— А всъщност именно Химлер стои зад цялата работа. Той е принудил Макс Радл да подготви всичко зад гърба на адмирал Канарис. Дори и Фюрера не е имал представа какво става. И все още няма.

— Това ни най-малко не ме учудва — каза Щайнер, стана и отиде до стената. — Е, господа, ще ми кажете ли за какво става въпрос?

— Искат да ви върнат в Германия — отговори му Мънроу.

Щайнер се облещи насреща му.

— Шегувате се! Защо ще си правят труда?

— Не мога да ви кажа. Знам само, че Химлер иска да ви изведе оттук.

Щайнер отново седна.

— Но това е безумие. При цялото ми уважение към нацията, към която принадлежа, не помня от Първата световна война насам нито един немски военнопленник да е избягал от Англия.

— Имаше един — подхвърли Картър. — Пилот от Луфтвафе, но дори той се принуди да мине през Канада и Щатите, които по онова време не бяха влезли във войната.

— Не схващате същността — намеси се Мънроу. — Не става въпрос за обикновено бягство на затворник. Говорим за цял… да го наречем… заговор. Прецизно подготвена операция, чийто мозък е генерал Валтер Шеленберг от СД. Познавате ли го?

— Само съм чувал за него — отвърна машинално Щайнер.

— Естествено за нейното изпълнение е необходим подходящ човек и ето че на сцената излиза Лайъм Девлън — добави Картър.

— Девлън? — Щайнер поклати глава. — Невъзможно! Девлън наистина е един от най-забележителните мъже, които познавам, но дори той няма да успее да ме измъкне оттук.

— Е, няма да е точно оттук. Ще ви преместим в Уапинг. В приюта „Светата Дева“. С подробностите ще ви запознаем допълнително.

— Не, не мога да повярвам! Това е някакъв номер! — възкликна Щайнер.

— За бога, човече! Каква полза бихме имали от всичко това?! — отвърна разпалено Мънроу. — Имаме агент в испанското посолство. Казва се Хосе Варгас, търговски аташе. От време на време работи за вас за пари. Действа чрез братовчед си от испанското посолство в Берлин, като използва дипломатическата поща.

— И той работи за нас, също за пари — додаде Картър. — Вашите хора са се свързали с двамата испанци, загатнали са за намерението си да ви измъкнат от Англия и са поискали повече информация за местонахождението ви.

— И ние им казахме онова, което очакваха да чуят — вметна Мънроу. — Включително, че ще бъдете преместен в онзи приют.

— Ясно. Сега разбирам. Оставяте планът да се развие и Девлън идва в Лондон. Тук той естествено ще има нужда от помощ — други агенти или там както ги наричате. А в решаващия момент се появявате и арестувате цялата дружина.

— Да, това е първият възможен развой на събитията — каза Мънроу. — Но, разбира се, има и втори.

— И какъв?

— Оставяме вашите хора да осъществят плана си, вие успявате да избягате в Германия…

— … където започвам да работя за вас? — Щайнер поклати глава. — Съжалявам, генерале. Картър беше прав, като каза, че не съм нацист, но аз все пак съм войник, германски войник. „Предател“ е дума, с която не бих се примирил.

— Бихте ли казали, че баща ви и останалите са предатели само защото са се опитали да премахнат Фюрера? — попита Мънроу.

— В известен смисъл това е нещо различно: германци, които се опитват да разрешат собствения си проблем.

— Ясно. — Мънроу се обърна към адютанта си. — Джак?

Картър почука на вратата. След миг тя се отвори и на прага застана военният полицай. Мънроу се изправи.

— Бихте ли ме последвали, полковник, искам да ви покажа нещо.

 

 

Колкото до Хитлер, за него не съществуваше възможност предател да умре достойно. Никой от офицерите, обвинени в заговор срещу него, не срещаше смъртта си, изправен пред стрелковия взвод. Наказанието бе определено със закон — смърт чрез обесване, обикновено на касапска кука, а от време на време на струна от пиано. Жертвите често умираха бавно и много мъчително. Фюрера бе наредил всяка екзекуция да се филмира. Повечето бяха толкова потресаващи, че отвращаваха дори Химлер и той неведнъж бе излизал от залата с разстроен стомах.

Филмът, който в момента се прожектираше в големия склад в дъното на коридора, беше неясен. Младият сержант от разузнаването, анонимен в мрака зад апарата, използваше бялата стена вместо екран. Щайнер бе седнал сам, а Мънроу и Картър — зад гърба му.

Генерал Карл Щайнер, носен от двама есесовци, бе вече мъртъв вследствие на сърдечен удар — единственото хубаво нещо в цялата процедура. Въпреки това двамата го закачиха на струната и се оттеглиха. За миг камерата се задържа на покъртителната полюшваща се фигура, после екранът изсветля.

Операторът запали лампата. Без да продума, Курт Щайнер стана и се отправи към вратата. Отвори я, излезе, мина покрай надзирателя и тръгна по коридора към стаята си. Мънроу и Картър го последваха. Когато влязоха в стаята, Щайнер стоеше до прозореца, стиснал здраво перваза, и гледаше навън. Той обърна към тях мъртвешки бледото си лице и каза:

— Смятам, че е време да пропуша отново, господа.

Джак Картър извади цигара от пакет „Плейърс“ и му подаде огънче.

— Съжалявам, но беше важно да научите, че Химлер не е удържал обещанието си — каза Мънроу.

— Стига, генерале! За нищо не съжалявате. Бяхте си поставили определена цел и я постигнахте. Винаги съм знаел, че каквото и да направя, няма да увелича шанса на баща ми да оцелее. А що се отнася до Химлер, спазването на обещания е последната му грижа.

— И какво ще кажете сега?

— А, ето че стигнахме до целта на занятието! Дали сега аз, побелял от гняв, ще предложа услугите си на съюзниците? Ще се оставя ли да ме отвлекат тайно в Германия, където при първа възможност да ликвидирам Хитлер? — Той поклати глава. — Не, генерале. След срещата с вас известно време ще сънувам кошмари. Може дори да отида да се изповядам, но същността на въпроса остава непроменена. Баща ми взе участие в заговор за убийството на Хитлер единствено като германец. Той не го направи за каузата на противника. Направи го за Германия.

— Да, в това няма съмнение — каза Картър.

Щайнер се обърна към него и продължи:

— Тогава сигурно разбирате, че да приема предложението на генерала, за мен би било предателство спрямо всичко онова, за което в крайна сметка баща ми даде живота си.

— Добре — намеси се Мънроу. — Губим си времето. В навечерието на Нова година ще ви преместят в приюта „Светата Дева“, полковник. Вашият приятел Девлън, разбира се, няма изгледи да ви измъкне оттам, но ние с удоволствие ще го оставим да опита. — Генералът се обърна към Картър. — Хайде да тръгваме, Джак.

— Само още едно нещо, ако позволите, генерале! — спря ги Щайнер.

— Да?

— Униформата ми. Напомням ви, че според Женевската конвенция имам право да я нося.

Мънроу погледна към Картър, който каза:

— Тя е закърпена и почистена, полковник. Ще се разпоредя да ви я донесат още днес, разбира се, заедно с всичките ви медали.

— Тогава всичко е наред — каза Мънроу и излезе.

Картър извади цигарите и кибрита си и ги остави на шкафчето.

— Споменахте за свещеник. Бих могъл да уредя и това, ако желаете.

— Ще ви уведомя.

— А още цигари?

— По-добре не. Тази ми се стори отвратителна — отвърна Щайнер и дори се усмихна.

Картър тръгна към вратата, поколеба се за миг, после се обърна.

— Ако това ще ви помогне, полковник, баща ви наистина е умрял от сърдечен удар. Не зная при какви обстоятелства, но…

— О, отлично мога да си ги представя, но все пак ви благодаря.

Щайнер стоеше насред стаята с ръце в джобовете и изглеждаше сравнително спокоен, а Картър, след като не се сети за нищо друго, излезе и тръгна по коридора след Мънроу.

Докато пътуваха през мъглата по Тауър Хил, Мънроу каза:

— Ти не одобряваш тези методи, нали, Джак?

— Не съвсем, сър. Това за мен е ненужна жестокост.

— Да, всъщност си прав, но както ти казах и преди, това е една гадна война. Сега поне знаем какво мисли Щайнер.

— Поне това, сър.

— Колкото до Девлън, ако е толкова луд, че да опита, нека дойде, когато пожелае. Варгас ще ни уведомява за всяка негова стъпка, така че не можем да сбъркаме.

Той се отпусна на седалката и затвори очи.

 

 

Беше вече тридесет и първи декември, когато Девлън най-после пристигна в Берлин. Уреждането на място в експреса от Мадрид му отне два дни. В Париж благодарение на Шеленберг се качи без проблеми на експреса за Берлин, но бомбардировачите на Осми американски военновъздушен флот, които действаха извън Англия, бяха причинили сериозни повреди по железопътното трасе около Франкфурт. Това наложи пренасочване на всички влакове от Франция и Холандия.

Времето в Берлин беше ужасно — една от ония зими, които не могат да решат какво да правят — снеговалежът преминаваше в суграшица, а после — в дъжд. Девлън, все още в костюм, по-подходящ за Португалия, бе успял да си намери в Париж някакъв шлифер, но когато си запробива път през тълпата на берлинската гара, му стана неприятно студено.

Илзе Хубер, която стоеше зад бариерата до охраната, веднага го разпозна по снимката от досието. Тя вече бе уредила всичко с дежурния сержант и когато Девлън се появи с чанта в ръка и готови за проверка документи, Илзе веднага се намеси:

— Хер Девлън? Оттук, моля. — После му подаде ръка. — Аз съм Илзе Хубер, секретарката на генерал Шеленберг. О, боже, изглеждате ужасно.

— Така се и чувствам.

— Хайде, чака ни кола.

Автомобилът беше луксозен мерцедес, с флагче на СС, гордо изложено на показ.

— Това чудовище сигурно кара хората бързо да се отдръпват — предположи Девлън.

— Наистина помага. Генерал Шеленберг реши, че времето ще ви завари неподготвен.

— Не е сгрешил.

— Уредих да отидем в магазин за дрехи втора ръка. Там ще ви набавим всичко необходимо. Имам апартамент близо до главната квартира. Спалните са две. Ако сте съгласен, може да се настаните в едната, докато сте тук.

— По-важното е вие дали сте съгласна.

Тя сви рамене.

— Господин Девлън, съпругът ми беше убит във войната с Русия. Деца нямам. Родителите ми загинаха при бомбардировка над Хамбург. Животът ми щеше да е непоносим, ако не беше работата при генерал Шеленберг, която ми отнема поне шестнадесет часа дневно, така че почти не се прибирам у дома. — Тя се усмихна и Девлън я почувства по-близка.

— Добре тогава, Илзе. Нали така се казвахте? Да се заемем с дрехите. Чувствам тялото си вкочанено от студ.

Когато четиридесет минути по-късно двамата излязоха от магазина, в който го бе завела, Девлън носеше кариран костюм, боти с връзки, дебело палто почти до глезените, ръкавици и мека шапка.

— Е, вече сте екипиран да се справите с януарския студ в Берлин.

— Сега накъде? Към апартамента ли?

— Не, там ще отидем по-късно. Генерал Шеленберг иска да ви види час по-скоро. Той е на Принц Албрехтщрасе.

 

 

Докато слизаха по стръмното стълбище, Девлън ясно чуваше звуци от близка стрелба.

— Това пък какво е?

— Подземното стрелбище. Генералът обича да поддържа формата си — обясни Илзе.

— Бива ли го?

Тя го погледна смаяна.

— Та той е отличен стрелец! Не съм виждала по-добър стрелец.

— Сериозно? — отвърна Девлън с нотка на съмнение.

Само след миг, когато отвориха вратата и влязоха в залата, ирландецът бе принуден да се съгласи с Илзе. Шеленберг стреляше по редица картонени руски войници под погледа на дежурния старши сержант от СС. Генералът се прицели в трите мишени и простреля всяка от тях по два пъти в областта на сърцето. Той забеляза присъствието им едва когато отмести поглед, за да презареди пистолета си.

— А, господин Девлън, най-после пристигнахте!

— Отвратително пътуване, генерале.

— Виждам, че Илзе се е погрижила за гардероба ви.

— Да, как познахте? Сигурен съм, че по миризмата на нафталин.

Шеленберг се засмя и презареди маузера си.

— Шварц — обърна се той към старши сержанта, — дайте някакво оръжие на господин Девлън. Доколкото знам, той е направо виртуоз.

Шварц сложи пълнител в един валтер и го подаде на ирландеца.

— Готов ли сте? — попита Шеленберг.

— Почерпката е от вас, генерале.

Мишените бяха заменени с нови и Шеленберг изстреля светкавично шест патрона — в сърцето на всяка мишена се появиха още две дупки.

— Вижте сега това — каза му Девлън и протегна ръка.

От пистолета с шеметна бързина излетяха три куршума. Между очите на трите мишени се появиха дупки. Девлън остави оръжието.

— Боже мой! — възкликна Илзе Хубер.

Шеленберг подаде пистолета си на Шварц и каза:

— Имате изключителен талант, господин Девлън.

— По-скоро проклетията ми е изключителна. Какво ще правим сега?

— Райхсфюрерът изрази желание да ви види.

Девлън въздъхна с досада.

— Последния път не ме хареса особено, но той явно си пада мазохист. Добре, да тръгваме.

Мерцедесът зави по Вилхелмплац към Фосщрасе и се насочи към Райхстага.

— Кому е нужно всичко това? — попита Девлън.

— Времената се промениха, откакто Гьоринг се зарече, че ако дори една бомба падне над Берлин, той ще се прекръсти на Майер.

— Искате да кажете, че Гьоринг не е бил прав?

— За съжаление, да. Затова Фюрера нареди да се построи бункер под Райхстага. Цяло подземно канцлерство! Тридесет метра бетон, така че английските летци нека бомбардират колкото си искат.

— Хитлер там ли смята да посрещне смъртта? Под звуците на Вагнер?

— Всъщност ние предпочитаме да не мислим за това — отвърна Шеленберг. — По-важните личности имат жилища долу. Райхсфюрерът естествено е сред тях.

— А сега защо са там? Да не би да очакват Кралските военновъздушни сили да сринат Берлин още тази вечер?

— Е, не чак толкова… Фюрера от време на време прави съвещания в залата с картите. След това дава вечеря на приближените си.

— Долу? — Девлън потрепера с отвращение. — Бих предпочел сандвич с говеждо.

Мерцедесът спря на паркинга пред сградата и постовият от СС се приближи. Независимо че Шеленберг бе в униформа, той щателно провери документите на всички, преди да ги пусне вътре. Девлън последва генерала по слабо осветен и сякаш безкраен коридор с бетонни стени. Електрическите перки на вентилационната система бръмчаха тихо и през тях от време на време нахлуваха струйки хладен въздух. Тук-там се мяркаха есесовци на пост, но, общо взето, не се забелязваше човешко присъствие. Не след дълго се отвори някаква врата и отвътре излезе млад ефрейтор. Зад гърба му Девлън видя радиооборудване и разнообразна апаратура.

— Не се заблуждавайте, че тук няма никого — каза Шеленберг. — В сградата има много стаи и в тях работят около двеста души.

Надолу по коридора се отвори друга врата и за изненада на Девлън от нея излезе самият Хитлер, следван от широкоплещест грубоват мъж в униформа, която ирландецът не можа да разпознае. Когато двамата се приближиха, Шеленберг дръпна Девлън встрани и застана мирно. Фюрера шепнеше нещо на мъжа и без изобщо да им обърне внимание, мина покрай тях и тръгна надолу по стълбите в дъното на коридора.

— Човекът с него е Борман — поясни Шеленберг. — Райхслайтер Мартин Борман. Шеф на канцеларията на Нацистката партия. Много влиятелна личност.

— Значи това беше Фюрера? За малко да докосна дрехата му!

Шеленберг се усмихна.

— Приятелю, понякога се чудя как сте успели да оцелеете толкова дълго.

— Ами сигурно го дължа на красивата си външност, генерале.

Шеленберг почука на една врата, отвори я и влезе пръв. Зад пишеща машина в ъгъла седеше млада униформена сътрудничка на СС. Стаята бе пълна с картотечни шкафове, а зад бюрото седеше Химлер и преглеждаше някакво досие. Той ги погледна и свали пенснето си.

— О, генерале, значи той все пак пристигна.

— Бог да благослови всички ви — каза весело Девлън.

Химлер трепна и каза на момичето:

— Оставете ни сами. Върнете се след петнадесет минути. — Тя излезе и той продължи: — Очаквах да дойдете в Берлин по-рано, хер Девлън.

— Кралските военновъздушни сили, изглежда, са създали проблеми по вашите железопътни трасета — отвърна Девлън и запали цигара главно защото знаеше, че Химлер ненавижда пушенето.

Райхсфюрерът се подразни, но не го накара да я загаси, а се обърна към Шеленберг:

— Дотук загубихте прекалено много време, генерале. Защо господин Девлън не се върна с вас от Лисабон?

— А, генералът се справи отлично — намеси се Девлън. — Аз просто имах други планове за Коледа, нали разбирате? Генералът постъпи много разумно. Не мога да кажа същото и за другия тип, Бергер. Той направо се провали.

— Научих — отвърна Химлер. — Но това едва ли има значение, защото щурмбанфюрер Бергер има други задачи. Та значи смятате, че може да свършите тази работа? Че ще успеете да измъкнете Щайнер?

— Зависи от плана, но по принцип няма невъзможни неща.

Химлер кимна.

— Това ще бъде забележителен успех за всички ни.

— Може би — каза Девлън. — Но едно нещо ме тревожи. Миналия път минах на косъм от смъртта.

— Но ви беше платено щедро. Напомням ви, че и този път ще бъдете възнаграден много добре.

— Там е работата. Както обичаше да казва старата ми майка, не друго, а именно парите ще ме погубят.

Химлер явно се ядоса.

— Защо вие, ирландците, нищо не приемате сериозно?

— Когато имах удоволствието да ви видя за последен път, ваше благородие, отговорих на този въпрос. От дъжда е.

— О, махнете го оттук! — избухна Химлер. — И се залавяйте за работа, генерале. Едва ли е необходимо да ви казвам, че трябва периодично да ми докладвате.

— Райхсфюрер — кимна Шеленберг и изведе Девлън навън:

Ирландецът се ухили до уши.

— Това наистина ми хареса — призна той, хвърли цигарата си на пода и я стъпка точно когато Бергер се появи зад ъгъла с карта под мишница.

Беше в униформа и носеше Железен кръст първа и втора степен. Щом ги видя, застина.

— Иначе си хубавец, синко, но някой май ти е посмачкал фасона, а? — подхвърли весело Девлън.

Бергер беше много блед и макар че отокът бе спаднал, носът му очевидно беше счупен. Той не обърна внимание на Девлън, а само кимна сдържано на Шеленберг.

— Генерале.

После продължи и почука на вратата на Химлер.

— Сигурно се чувства добре тук — отбеляза Девлън.

— Колкото и странно да е, да — кимна Шеленберг.

— Сега накъде? В кабинета ви?

— Не, и утре няма да е късно за кабинета. Ще ви заведа да хапнем и после ще ви оставя в апартамента на Илзе. Починете си добре тази нощ, а утре сутрин ще обсъдим нещата.

Когато стигнаха входа на тунела и усетиха свежия полъх, който идваше отгоре, Девлън пое дълбоко въздух и каза:

— Слава богу!

После неочаквано се разсмя.

— Какво има? — попита Шеленберг.

На стената имаше плакат, който изобразяваше доста идеализиран войник от СС Надписът отдолу гласеше: „Ще победим!“

Девлън отново се засмя.

— Бог да ни пази, генерале, някои хора са способни да повярват на всичко.

 

 

Бергер тракна с токове пред бюрото на Химлер.

— Ето плановете на замъка Бел Ил, райхсфюрер.

— Отлично. Дайте да видя.

Майорът разгърна картата и райхсфюрерът я прегледа.

— Добре. Много добре. Вие отговаряте за всичко, Бергер. Колко хора според вас ще са необходими за почетната стража?

— Двадесет и пет, най-много тридесет души, райхсфюрер.

— Посетихте ли вече мястото?

— Онзи ден отидох със самолет до Шербург, а оттам с кола до замъка. Великолепен е. Собствениците са френски аристократи, избягали в Англия. В момента там живее само един иконом със съпругата си. Уведомих го, че скоро ще ползваме замъка, естествено без да го информирам за какво.

— Отлично. През следващите седмици няма нужда да ходите отново там. С други думи: изчакайте колкото е възможно по-дълго, преди да отидете с хората, си. Нали знаете какво представлява така наречената френска съпротива? Терористи до един! Залагат бомби, убиват… — Химлер нави картата и я подаде на Бергер. — В края на краищата безопасността на Фюрера ще бъде основното ни задължение на тази конференция, майоре. Свещено задължение.

— Разбира се, райхсфюрер.

Бергер удари токове и излезе. Химлер отново започна да пише.

 

 

Мерцедесът се движеше по Курфюрстендам. Навън отново бе завалял сняг. Навсякъде имаше следи от бомбардировките, а затъмнените прозорци и падащият здрач правеха картината още по-тягостна.

— Погледнете — каза Шеленберг. — Някога това бе прекрасен град. Изкуство, музика, театър. А кабаретата, господин Девлън… „Рая“ и „Синия Нил“. Винаги пълни с най-добре облечените травестити, които някога сте виждали.

— Никога не са представлявали интерес за мен — отвърна Девлън.

— И за мен — засмя се Шеленберг. — Винаги съм смятал, че пропускат наистина хубавото. Както и да е, да отидем да хапнем. Знам малък ресторант в една от близките странични улички, където можем да се нахраним прилично. Освен това ме познават, което винаги е от полза.

 

 

Ресторантът беше уютен, с не повече от дванадесет маси. Въртеше го семейна двойка, която очевидно добре познаваше Шеленберг. Генералът се извини за липсата на сандвич с говеждо, но вместо това предложи овнешки бульон, агнешко, картофи, зеле, а към тях и бутилка „Хок“^[3]. Сепарето, в което седнаха, беше уединено. Когато приключиха с вечерята, Шеленберг попита:

— Наистина ли смятате, че е възможно?

— Всичко е възможно. Спомням си един случай по време на Ирландската революция през двадесета година. Жълто-черните^[4] бяха заловили Майкъл Фицджералд, един от главните лидери на ИРА. Държаха го в затвора в Лаймрик. Мъж на име Джак О’Мали, бивш капитан от британската армия във Фландрия, извади старата си униформа, облече шестима от хората си като войници и отиде в затвора в Лаймрик с фалшива заповед за отвеждането на Фицджералд в Дъблинската крепост.

— И номерът мина?!

— Без никакви проблеми. — Девлън наля остатъка от виното в чашите. — Но в нашия случай има един много важен проблем.

— И кой е той?

— Варгас.

— Но ние сме се погрижили за него. Казахме му, че ни трябва проверена информация за това къде възнамеряват да преместят Щайнер.

— Сигурен ли сте, че ще го преместят?

— Напълно. Не биха го държали повече в Тауър. Твърде абсурдно е.

— И смятате, че Варгас ще ви даде достоверна информация? — Девлън поклати глава. — Трябва ни надежден човек.

— Досега е бил такъв, това поне установи Абверът. Той е испански дипломат, господин Девлън, човек в привилегировано положение. Не е обикновен агент. Проучихме основно братовчед му, Ривера.

— Добре, съгласен съм. Да приемем, че Ривера е чист като изворна вода, но кой проучва Варгас? Никой. Ривера просто приема и предава информацията, а ако Варгас е нещо повече?

— Имате предвид дали британското разузнаване не ни крои капан, в който да попаднем?

— Да видим нещата от тяхна гледна точка. Който и да се заеме с тази работа, ще има нужда от приятели в Лондон, от някаква организация. Ако се занимавах със случая от британска страна, щях да подам края на въженцето, да оставя нещата да потръгнат и после да арестувам всички замесени. От тяхна гледна точка това би било страхотен успех.

— Да не се опитвате да ми кажете, че сте размислили? Че се отказвате от задачата?

— Нищо подобно. Опитвам се да ви обясня следното: когато отида, ще трябва да имам едно наум, че ме очакват и че този Варгас ни е предал. А това вече променя нещата.

— Сериозно ли говорите?

— Трябва да съм пълен идиот да организирам операцията с презумпцията, че Варгас е на ваша страна и едва в Англия да се уверя в противното. Тактика, генерале, ето това ни трябва. Както в шаха. Трябва да обмисляте три хода напред.

— Господин Девлън, вие сте забележителен човек! — възкликна Шеленберг.

— Бях гений в добрите си години — отвърна тежко Девлън.

Шеленберг плати сметката и двамата излязоха навън. Все още прехвърчаше сняг.

— Сега ще ви заведа у Илзе, а сутринта пак ще се срещнем.

В този момент завиха сирени. Шеленберг извика на шофьора си:

— Насам, Ханс! — После се обърна към Девлън: — Всъщност най-добре да се върнем в ресторанта и да изчакаме в мазето като разумни хора. Мястото е уютно. Бил съм там и друг път.

— Защо пък не? — съгласи се Девлън и тръгна след него. — Кой знае, може би ще се намери някоя бутилка?

Зад тях вече се чуваше тътенът на картечния огън откъм края на града.