Джак Хигинс
Орелът отлетя (16)

Петнадесета глава

В шест и нещо хауптман Ерих Крамер, командващ Дванадесета парашутна част в Сент Обен, пиеше кафе в своята канцелария, когато в двора на чифлика влезе кола. Крамер отиде до прозореца и през пелената от дъжд видя джип със спуснат гюрук, от който слязоха Ейза, Шеленберг и Девлън. Крамер веднага ги позна и се намръщи.

— По дяволите, сега пък какво искат?

В този момент от колата слезе Курт Щайнер. Той застана под дъжда в синьо-сивата куртка с жълти нашивки. Крамер видя Рицарския кръст, сребърния и златен орел на парашутистката значка, отличителните знаци на Критския и Африканския корпус и веднага го позна. Щайнер беше жива легенда за всички парашутисти.

— О, боже! — възкликна Крамер, грабна фуражката си и отвори вратата, още незакопчал куртката си.

— Полковник Щайнер! — Крамер удари токове, без да обръща внимание на останалите. — За мен е изключителна чест.

— Удоволствието е мое. Капитан Крамер, нали? — Щайнер видя нашивките и лентата от Зимната война и добави: — Май ще излезе, че сме стари бойни другари.

— Да, полковник.

Няколко парашутисти, любопитни да видят кой е дошъл, наизлязоха от столовата и щом видяха Щайнер, застанаха мирно.

— Свободно, момчета — подвикна той и се обърна към Крамер: — Колко души имате?

— Само тридесет и петима.

— Добре. Ще има нужда от вас, така че да влезем на сухо. Там ще ви обясня.

 

 

Тридесет и петимата войници от Дванадесета парашутна част бяха строени в четири редици под дъжда. Носеха стоманени каски и широки парашутни рубашки, а повечето бяха провесили шмайзери на гърдите си. Стояха мирно, изпънати като струни, и слушаха Щайнер. Той говореше без заобикалки, излагаше само фактите.

— И така, Фюрера е в смъртна опасност. Попаднал е в ръцете на предатели от СС. Нашата задача е да ги спрем. Има ли въпроси?

Никой не продума. Само дъждът барабанеше по плаца. Щайнер се обърна към Крамер:

— Подгответе ги, капитане.

— Zu Befehl, Herr Oberst!^[1] — козирува Крамер.

Шеленберг и Ейза се качиха в джипа, а Девлън, нахлупил черната си шапка и шинела, който бе откраднал от Военноморския клуб в Лондон, каза на Щайнер:

— В известен смисъл всичко това вече сме го правили.

— Знам и отново стигаме до същия въпрос. Ние ли играем играта или тя изиграва нас?

— Да се надяваме, че този път ще имаме повече шанс, полковник — усмихна се Девлън, качи се на задната седалка и колата потегли.

 

 

Ромел, Канарис и майор Ритер изкачиха парадното стълбище на замъка Бел Ил. Навсякъде имаше постови.

— Прилича ми на неделен конгрес на СС. Като онези, които навремето организираха в Бавария — каза Ромел, докато се събличаше.

Бергер слезе по стълбите и дойде да ги поздрави.

— Господин адмирал, господин фелдмаршал, за мен е удоволствие! Щурмбанфюрер Бергер, отговарям за охраната.

— Майоре — кимна Ромел.

— Фюрера ви очаква в трапезарията. Помоли никой да не носи оръжие в негово присъствие.

Ромел и Ритер извадиха пистолетите си.

— Надявам се, че не сме закъснели — подхвърли фелдмаршалът.

— Не. Всъщност сте подранили с две минути — добродушно се усмихна Бергер. — Моля, последвайте ме.

Той отвори масивната дъбова врата и ги въведе в столовата. Дългата маса бе сложена само за четирима, Фюрера стоеше пред каменната камина и гледаше горящия огън. Щом ги чу да влизат, той се обърна и каза:

— А, ето ви и вас.

— Надявам се, че ви заварваме в добро здраве, Майн фюрер — отвърна Ромел.

— Хер адмирал — кимна Хитлер на Канарис и стрелна с очи Ритер, който стоеше мирно, стиснал куфарче в ръце. — А кой е този?

— Личният ми адютант майор Карл Ритер, Майн фюрер. Той може да ни каже повече подробности за положението в Нормандия, което вече обсъждахме — поясни Ромел.

— Нов доклад? — сви рамене Хитлер. — Е, щом трябва. Бергер, наредете да сервират за още един човек и вижте защо се бави райхсфюрерът.

Бергер тъкмо тръгна към врата и Химлер влезе. Облечен бе в черна униформа, лицето му беше бледо и издаваше безпокойство, което той с усилие прикриваше.

— Извинете ме, Майн фюрер. Тъкмо излизах и се обадиха от Берлин. Господин адмирал, фелдмаршал — кимна той.

— И адютантът на фелдмаршала, майор Ритер. — Хитлер потри ръце. — Толкова съм гладен. Знаете ли, може би трябва по-често да закусваме толкова рано. Така ще ни остава повече време за важни дела. Но, моля, заповядайте — каза и седна начело на масата. Ромел и Канарис се настаниха отдясно, а Химлер и Ритер — отляво. — Да започваме — добави той. — Първо храната, после работата.

 

 

Десетина минути по-късно джипът пристигна пред замъка. Шеленберг се надвеси от прозореца и сержантът, който бе тръгнал към тях, видя униформата и козирува.

— Фюрера ни очаква — каза Шеленберг.

Сержантът се поколеба.

— Имам нареждания да не пускам никого, генерале.

— Не ставайте глупак, човече. Тези нареждания надали се отнасят до мен — отвърна Шеленберг и кимна на Ейза. — Карайте, хауптщурмфюрер.

Колата влезе във вътрешния двор и спря.

— Знаете ли как испанците наричат мига, в който тореадорът излиза срещу бика и не знае дали ще оживее, или ще загине? — попита Девлън. — Мигът на истината.

— Не сега, господин Девлън. Дайте просто да продължим пътя си — прекъсна го Шеленберг и посегна към дръжката на вратата.

 

 

Хитлер се хранеше с удоволствие.

— Едно нещо им признавам на французите — правят наистина хубав хляб — каза той и се пресегна за още една филийка.

В този момент вратата се отвори и в трапезарията влезе старши сержант от СС. Химлер веднага се намеси:

— Мисля, че съвсем ясно казах да не ни безпокоят по никакъв повод!

— Да, райхсфюрер, но господин Шеленберг е тук с един хауптщурмфюрер и някакъв цивилен. Каза, че на всяка цена трябва да се види с Фюрера.

— Глупости! Изпълнявайте заповедите! — викна Химлер.

Хитлер веднага го прекъсна:

— Шеленберг ли? Интересно за какво ли става въпрос? Доведете ги, старши сержант.

 

 

Шеленберг, Девлън и Ейза чакаха във фоайето. Старши сержантът се върна и каза:

— Фюрера ще ви приеме, генерале, но трябва да оставите оръжието си тук. Това е заповед. Отнася се за всички.

— Разбира се — отвърна Шеленберг и извади пистолета от кобура си.

Ейза го последва, а Девлън извади люгера от джоба си и подхвърли:

— Ето ги и нашите волни пожертвувания.

— Моля, последвайте ме, господа — каза старши сержантът и тръгна към трапезарията.

Когато влязоха, Хитлер все още се хранеше. Ромел и Канарис ги изгледаха с любопитство, а Химлер пребледня като мъртвец.

— Извинете, че ви прекъсвам, Майн фюрер, но въпросът не търпи отлагане.

— И защо не търпи отлагане? — попита Хитлер.

— Отнася се за вашия живот, Майн фюрер, или по-точно за подготвяно покушение срещу вас.

— Невъзможно! — възкликна Химлер.

Фюрера му махна с ръка да млъкне и хвърли поглед към Девлън и Ейза Вогън.

— А тези кои са?

— Позволете да ви обясня. Преди време райхсфюрерът ми възложи да подготвя успешното завръщане в райха на полковник Курт Щайнер, който беше затворен в лондонската Тауър. Хер Девлън и хауптщурмфюрер Вогън изпълниха блестящо тази задача и преди няколко часа докараха Щайнер в близката база на Луфтвафе.

— Нищо не знаех за това — каза Хитлер на Химлер.

Райхсфюрерът изглеждаше направо смазан.

— Исках да ви изненадам, Майн фюрер.

— И къде е сега този полковник Щайнер? — попита Фюрера.

— Всеки момент ще пристигне. Проблемът е, че преди час получих анонимно телефонно обаждане. Съжалявам, че трябва да ви кажа това в присъствието на райхсфюрера, но мъжът ми съобщи за предателство в редовете на СС.

Химлер едва дишаше.

— Невъзможно!

— Спомена за офицер на име Бергер.

— Но щурмбанфюрер Бергер отговаря за моята безопасност тук. Току-що го назначих.

— И все пак, Майн фюрер, именно това ми съобщиха.

— Което още веднъж доказва, че на никого не може да се вярва — извика Хорст Бергер и излезе от полумрака в дъното на трапезарията. С него бяха двама есесовци с автомати в ръка.

 

 

Джипът на Щайнер и капитан Крамер, със свален гюрук въпреки дъжда, предвождаше колоната по хълма към замъка. Следваха го двата камиона с парашутистите. Щайнер беше затъкнал граната в ботуша си, а на скута му лежеше шмайзер.

— Щом стигнем, влизаме направо, без да спираме. Запомнете — каза той.

— С вас сме, полковник — отвърна му Крамер.

Той намали при портала и сержантът от СС се приближи към джипа.

— Какво означава всичко това?

Щайнер светкавично вдигна шмайзера, с един изстрел просна сержанта на земята, скочи на крака и подкоси и другия постови, а Крамер даде газ и подкара джипа напред.

Когато достигнаха стълбището пред входа, от караулката вдясно наизлязоха още есесовци. Щайнер извади гранатата, метна я към тях, скочи от джипа и хукна по стълбите. Парашутистите също наскачаха от камионите и се втурнаха след него, обстрелвайки есесовците на двора.

 

 

— Как смеете да се приближавате към мен с оръжие в ръка?! — изкрещя Хитлер на Бергер.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, Майн фюрер, но вашият час настъпи. Вашият, на фелдмаршал Ромел и на адмирала. — Бергер поклати глава. — Ще трябва да се лишим от всички ви.

— Не можеш да ме убиеш, глупако, това е невъзможно!

— Така ли? И защо?

— Защото не ми е писано да умра тук — отвърна спокойно Хитлер. — Защото Бог е на моя страна.

Някъде в далечината се чуха изстрели и Бергер инстинктивно се извърна към вратата. Майор Ритер скочи, хвърли куфарчето в лицето му и се спусна към входа.

— Стража! — извика той.

Единият от есесовците вдигна шмайзера и го застреля.

— Господин Девлън — каза полугласно Шеленберг.

Ирландецът напипа валтера на кръста си. Първият куршум улучи офицера, който само преди секунда бе убил Ритер, а вторият прониза сърцето на другия есесовец. С яростен рев Бергер се обърна с лице към Девлън и ирландецът го простреля между очите.

— Не разбираш от дума, а, синко? Нали ти казах да си намериш друга работа.

Вратата зад него се отвори с трясък и в трапезарията влезе Курт Щайнер, следван от хората си.

 

 

Шеленберг влезе в стаята на райхсфюрера и го завари застанал до прозореца и загледан навън. Генералът веднага разбра, че Химлер се готви да отрече своето съучастие.

— А, ето ви и вас, генерале. Много лоша работа. Това ще се отрази зле на всички нас от СС. Слава богу, Фюрера възприема гнусното предателство на Бергер като индивидуален акт.

— Да, за щастие на всички ни, райхсфюрер.

— Онова телефонно обаждане, за което споменахте… Имате ли представа кой може да е бил?

— Уви, не.

— Жалко. Но… — Химлер погледна часовника си. — Фюрера възнамерява да тръгне по обед. Аз ще пътувам с него. Канарис също. Ромел вече си замина.

— Да?

— Преди да тръгне, Фюрера иска да се срещне с вас и останалите трима. Предполагам, че смята да ви награди.

— Да ни награди ли?

— Фюрера не пътува без ордени, генерале. Винаги носи по няколко в личното си куфарче. Смята, че лоялността трябва да се възнаграждава. Аз също.

— Райхсфюрер — кимна Шеленберг и се запъти към вратата.

— За всички нас щеше да е по-добре, ако това се беше случило. Нали ме разбирате, генерале? Ромел и Канарис ще си мълчат. С тези парашутисти лесно ще се оправим. Достатъчно е да ги пратим на Източния фронт.

— Да, райхсфюрер — каза предпазливо Шеленберг.

— И така, остават Щайнер, хауптщурмфюрер Вогън и онзи Девлън. Според мен тримата може да ни създадат доста неприятности. Сигурен съм, че ще се съгласите.

— Да не би райхсфюрерът да намеква… — поде Шеленберг.

— Нищо не намеквам. Просто оставям нещата на вашия здрав разум.

 

 

По обед Шеленберг, Щайнер, Ейза и Девлън се бяха събрали в библиотеката и чакаха Фюрера. Той се появи, следван от Канарис и Химлер, който носеше малко кожено куфарче.

— Господа — каза Хитлер.

Тримата офицери застанаха мирно, а Девлън неохотно се смъкна от перваза на прозореца. Хитлер кимна на райхсфюрера и той отвори куфарчето, което бе пълно с ордени и медали.

— Вас, генерал Шеленберг, награждавам със Златен кръст за храброст. Вас също, хауптщурмфюрер Вогън. — Той закачи ордените и се обърна към Щайнер: — Вие, полковник Щайнер, вече притежавате Рицарски кръст с дъбови листа. Сега ви присъждам орден „Военна сила“.

— Благодаря, Майн фюрер — отговори Щайнер с неприкрита ирония.

— А на вас, господин Девлън — Железен кръст първа степен.

Девлън нищо не каза, защото едва потискаше безумното си желание да се изсмее, когато му закачиха Кръста.

— Господа, изказвам ви своята благодарност, както и благодарността на целия германски народ — заяви Хитлер и излезе. Химлер го последва като сянка.

Канарис се помая на прага и накрая каза:

— Много поучителна сутрин, Валтер, но аз на твое място много бих внимавал от днес нататък.

Когато вратата се затвори зад него, Девлън попита:

— А сега какво следва?

— Фюрера незабавно се връща в Берлин — отговори Шеленберг. — Канарис и Химлер заминават с него.

— А ние? — попита Ейза.

— Тук има известен проблем. Райхсфюрерът ми даде да разбера, че не желае да ви вижда в Берлин. Всъщност изобщо не желае да ви вижда на тази земя.

— Ясно — каза Щайнер. — И вие трябва да се погрижите за това, нали?

— Нещо такова.

— Мръсен педераст! — ядоса се Девлън.

— Е, да, обаче лизандърът чака на брега в Шерне. Лебер сигурно вече го е прегледал и заредил.

— Но къде, по дяволите, ще отидем? — възкликна Ейза. — Едва се измъкнахме от Англия, а в Германия явно е прекалено горещо за нас.

Шеленберг погледна въпросително Девлън и ирландецът се засмя.

— Бил ли си някога в Ирландия? — попита той Ейза.

 

 

На брега беше студено. Приливът бе настъпил и нивото на водата бе много по-високо, отколкото сутринта, но все още имаше достатъчно място за излитане.

— Проверих всичко — докладва Лебер. — Мисля, че няма да имаме проблеми, хауптщурмфюрер.

— Сега вървете, сержант, ще се видим по-късно.

Лебер отдаде чест и тръгна. Шеленберг се ръкува с Щайнер и Ейза и каза:

— Успех, господа.

Двамата се качиха в самолета и генералът се обърна към Девлън:

— Вие наистина сте забележителен човек.

— Елате с нас, Валтер, вече нямате място там.

— Късно е, приятелю, твърде късно. Както съм казвал и друг път, вече не мога да скоча от въртележката.

— А как ще реагира Химлер, като разбере, че сте ни пуснали да заминем?

— О, помислил съм за това. За майстор като вас не представлява трудност да ме простреля в рамото. Нека бъде лявото. И естествено искам повърхностна рана.

— Боже господи, каква хитра лисица сте.

Шеленберг се отдалечи, Девлън извади валтера и стреля. Шеленберг залитна и се улови за рамото. Между пръстите му бликна кръв, но той се усмихна и каза:

— Довиждане, господин Девлън.

Ирландецът се качи в самолета и затвори кабината. Ейза обърна машината по посока на вятъра, двигателят зарева и не след дълго лизандърът излетя. Шеленберг го проследи с поглед, а после, все още стиснал рамото си, се обърна и тръгна по хелинга.

 

 

Лоу Кон, дълго десетина мили езеро, се намира в областта Майо, недалеч от Килала Бей на западното ирландско крайбрежие. Нея вечер на здрачаване, когато мракът се спускаше от планините, повърхността му изглеждаше гладка като черно огледало.

Майкъл Мърфи имаше ферма в южния край на езерото, но същия ден беше ходил на риба и непрекъснато бе надигал бутилката, затова в момента — както казваше старата му баба — не знаеше кое е небе и кое — земя. Неочаквано плисна дъжд и Мърфи, тананикайки си, хвана греблата.

Изведнъж чу грохот, въздушната струя едва не го отнесе и нещо, което той по-късно щеше да опише като огромна черна птица, прелетя над главата му и изчезна в тъмнината към отсрещния край на езерото.

 

 

Ейза кацна майсторски върху гладката повърхност на няколкостотин ярда от брега и в последния момент потопи опашката на самолета. Машината се плъзна по повърхността, после спря и бавно започна да се пълни с вода. Ейза отвори кабината и дръпна шнура на спасителната лодка.

— Колко е дълбоко тук?

— Около шест метра — отвърна Девлън.

— Значи ще потъне. Горката красавица! Хайде да тръгваме!

Тримата се метнаха в лодката и заплуваха към брега. Когато се обърнаха, носът на лизандъра вече бе под водата. Стърчеше само опашката със свастиката на Луфтвафе. След миг и тя изчезна.

— Край — въздъхна Ейза.

— А сега, господин Девлън? — попита Щайнер.

— Предстои ни дълга разходка, но нощта е пред нас. Леля ми Ейлийн О’Брайън има ферма над Килала Бей. Всички там са ми приятели.

— А после? — попита Ейза.

— Бог знае, синко, ще видим — отвърна му Девлън.

— Доплуваха до малък залив. Девлън слезе пръв, нагази до колене във водата и изтегли лодката на брега.

— Cead mile failte — каза той и подаде ръка на Щайнер.

— Това пък какво е? — попиша германецът.

— Ирландски — усмихна му се Девлън. — Езикът на кралете. Означава „Хиляди пъти добре дошли“.