Джак Хигинс
Орелът отлетя (14)

Тринадесета глава

В задната зала на „Астория“ Джак Карвър играеше хазарт. Изобщо не му вървеше, а ако имаше нещо, което можеше да го изкара извън нерви, това бе загубата на пари.

В осем и половина той заряза играта, запали пура и застана на балкона над балната зала. Ерик, който танцуваше долу с някакво момиче, веднага го забеляза.

— Извинявай, съкровище, друг път ще продължим — каза той и се качи при брат си. — Бързо свършихте, Джак.

— Ами да, писна ми.

Ерик, който добре познаваше брат си, реши, че няма смисъл да се задълбочава, и смени темата:

— Мислех си, Джак… Наистина ли не искаш да вземем някое от момчетата с нас?

Карвър побесня.

— За какво намекваш? Че не мога да се справя сам с оня нещастник? Че трябва да си водя биячи?

— Няма такова нещо, Джак. Просто си помислих.

— Много мислиш. Ела само да ти покажа как ще го подредим онова ирландско копеле.

Автомобилът на Карвър зави по Кейбъл Уорф десет минути след като камионетката беше заминала.

— Ето я къщата — посочи Ерик.

— Добре, ще оставим колата тук. Не искам да ни забележат. — Карвър извади браунинга от джоба си и освободи предпазителя. — Носиш ли си пистолета?

— Разбира се, Джак — потвърди Ерик и измъкна тридесет и осем милиметров револвер.

— Браво. Хайде да им покажем с кого си имат работа.

 

 

Мери четеше, седнала на масата, а Райън се занимаваше с огъня, когато вратата на кухнята се отвори с трясък и в стаята нахлуха двамата братя Карвър. Мери изпищя, а Райън светкавично се обърна с ръжена в ръка.

— Стой мирно! — изкомандва Карвър и насочи пистолета си към Райън. — Само да си мръднал и ще ти пръсна черепа! Заеми се с пиленцето, Ерик.

— С удоволствие, Джак — отвърна Ерик, пъхна револвера си в джоба и сложи ръце на раменете на Мери. — А сега кротувай, малката.

Той се наведе и я целуна по врата, а Мери проплака от отвращение:

— Недейте!

Райън пристъпи напред.

— Оставете момичето на мира.

Карвър опря дулото в гърдите му и просъска:

— Тук аз командвам, така че си затваряй устата! Къде е той?

— Кой? — попита Райън.

— Другият ирландец. Дето танцуваше с момичето в „Астория“. Хитрягата, който откъсна ухото на брат ми.

— Закъсняхте, те си заминаха — отвърна дръзко Мери.

— Така ли? Ерик, остави я. Иди да огледаш горе и дръж ръка на спусъка!

Ерик излезе, а Карвър посочи един от столовете и нареди на Райън:

— Сядай там!

Райън се подчини. Карвър запали цигара и попита:

— Малката каза, че сме ги изпуснали. Говореше в множествено число.

— Е, и?

— Кой беше тоя ваш приятел и с кого си има работа? Казвай!

— Нищо не им казвай, чичо! — извика Мери.

— Не се притеснявай, моето момиче — отвърна Райън.

Карвър го удари с пистолета и ирландецът се отпусна на облегалката на стола.

— Да си бяхте стояли в тинята, където ви е мястото. И ти, и брат ти! — кресна му Мери.

В този момент влезе Ерик.

— Изтървах ли нещо?

— Не, просто ги уча на добри обноски. Намери ли го?

— Не. В една от стаите имаше майорска униформа.

— Сериозно!? — с престорено удивление отвърна Карвър и се обърна към Райън, който изтриваше кръвта от лицето си. — Е, добре, нощта е пред нас, за никъде не бързам.

— Майната ти!

— Я какъв смелчага! Наглеждай момичето, Ерик.

Ерик застана зад Мери, дръпна я от стола и я хвана през кръста.

— Харесва ти, нали? На всички им харесва.

Тя простена и понечи да се измъкне. Карвър взе ръжена и го пъхна в огъня.

— Е, смелчага, да видим как ще ти се хареса това. Сега ще ми изпееш всичко или ще лепна това нажежено желязо върху лицето на племенницата ти. Не че сега е първа красавица, но след това пък съвсем на нищо няма да прилича.

Мери се размърда, но Ерик я стисна здраво и се разсмя.

— Копеле! — процеди Райън.

— Това вече го чухме — каза му Картър, — ама не е вярно. Обиждаш старата ми майка.

Той извади ръжена от огъня. Беше нажежен до бяло. Сложи го на масата и сухото дърво веднага пламна. Сетне се запъти към Мери и момичето изпищя от ужас.

Писъкът прониза Райън до мозъка на костите му и той каза:

— Добре, всичко ще ти кажа.

— Правилно — отвърна Карвър. — Името му.

— Девлън, Лайъм Девлън.

— От ИРА, нали?

— В известен смисъл.

Кой беше с него?

Райън се поколеба за миг, но Карвър се обърна и опря ръжена до вълнената жилетка на момичето. Дрехата запуши.

— Не се шегувам, приятелче.

— Нает е от германците. Трябваше да освободи техен затворник.

— И къде е сега?

— Замина за едно селце край Ромни. Оттам ще го вземе самолет.

— В тази мъгла? Голям късметлия, няма що. И кое е това селце?

Райън замълча и Карвър допря ръжена до косата на момичето. Замириса на опърлено и Мери отново изпищя. Това напълно сломи Райън. Беше корав човек, но не можеше да понесе това, което ставаше пред очите му.

— Нали ти казах, край Ромни.

— Недей, чичо Майкъл — проплака Мери.

— Селото е Чарбъри. Там има имение… на Шоу.

— Браво — каза Карвър и остави ръжена до камината. — Не се държахме толкова зле, нали? Ерик, искаш ли да се поразходим из провинцията?

— С удоволствие, Джак — отвърна Ерик и отново целуна Мери по врата. — Но ме остави само десет минути насаме с тази млада госпожичка.

Момичето изплака от ужас и отвращение и заби нокти в лицето му. Ерик изрева от болка и я пусна, а после се обърна и я зашлеви. Тя заотстъпва назад, успя да отвори вратата на кухнята, но той пак посегна да я сграбчи. Момичето се опита да го ритне, залитна и се блъсна в тухления парапет. Той поддаде с трясък и Мери изчезна в мрака.

Райън извика и скочи, но Карвър го хвана за яката и опря пистолета в слепоочието му.

— Виж какво стана — нареди той на Ерик.

Райън притихна и зачака. След малко Ерик се върна пребледнял.

— Мъртва е, Джак. Паднала е на пристана. Сигурно си е счупила врата.

Райън удари Карвър под брадичката и го запрати встрани. После грабна ръжена и го вдигна над главата си, но в същия миг гангстерът го простреля право в сърцето.

Настъпи тишина.

— Какво ще правим, Джак? — попита Ерик, докато бършеше кръвта от лицето си.

— Махаме се оттук, как какво — отвърна Карвър и излезе.

Ерик го последва и затвори вратата на кухнята. Двамата влязоха в колата и Карвър запали цигара.

— Къде е оная карта?

Ерик извади картата от жабката и му я подаде.

— Ето, Ромни Марш, а до него и Чарбъри. Помниш ли, преди войната често ви водех с мама из тоя край?

— Да, на мама много й харесваха тия разходки.

— Да тръгваме.

— За Чарбъри ли?

— Да, защо не? Нямаме друга работа, а има и нещо, което сигурно не ти е дошло наум, синко. Ако спипаме Девлън и оня германец, ще станем герои. Давай, Ерик, тръгвай! — подкани го той и се облегна назад.

 

 

В Шерне видимостта бе не повече от стотина ярда. Шеленберг и Ейза стояха край радиостанцията и чакаха, а Лебер следеше прогнозата. Американецът, екипиран с кожен пилотски шлем, подплатено яке и ботуши, нервно подръпваше от цигарата си.

— Е? — попита той.

— Чули са прогнозата на Кралските военновъздушни сили за Южна Англия. Обстановката е следната: гъста мъгла, но от време на време излиза вятър и пробива по някоя дупка в ниските облаци.

— Добре. Стига сме се мотали.

Ейза излезе и тръгна към самолета. Шеленберг го последва.

— Какво да ви кажа? — затърси думи генералът.

Ейза се засмя и сложи ръкавиците си.

— Генерале, живея назаем, откакто самолетът ми се разби в онази буря над Финландия. Вие се пазете.

После се качи в кабинката и спусна люка. Лизандърът потегли по пистата, обърна се срещу вятъра. Ейза увеличи тягата, плю на всички опасности и се устреми право срещу пелената от мъгла, тъмнина и дъжд. Изтегли лоста към себе си и започна да се издига, като пое курс към морето.

Шеленберг го проследи с поглед и измърмори:

— Господи! Откъде намираме такива смелчаци?

 

 

Лавиния свали слушалките си и изтича да намери брат си. Завари го в кухнята да пържи бекон с яйца.

— Нещо поогладнях — каза й той и тя изведнъж загуби търпение.

— Боже мой, Макс! Самолетът лети насам, а ти мислиш само за стомаха си. Отивам на Саут Мийдоу.

Тя грабна якето и една от старите шапки на брат си, взе чантата с фаровете и излезе. Нел я последва. Хамбарът беше електрифициран и тя запали лампите. В тази мъгла правилата за противовъздушна защита бяха без значение, пък и на две мили наоколо нямаше нито една къща. После остави фаровете до вратата и излезе да провери посоката на вятъра. Мъглата бе все така гъста и нямаше вероятност да се разнесе. При един от поривите на вятъра в пелената се появи пролука, сякаш някой бе дръпнал перде, и Лавиния видя мъждукаща светлина на триста ярда от къщата.

— Чудесно, Нел — промълви тя и погали кучето зад ушите.

Вятърът утихна и пелената отново се спусна.

 

 

Най-трудното нещо се оказа да се измъкнат от Лондон, както установи Девлън. Пълзяха с не повече от петнадесет мили в час в дълга колона от коли.

— Гадна работа! — каза той на Щайнер.

— Да не изпуснем срещата? — попита полковникът.

— Възнамерявахме да тръгнем в полунощ. Имаме още време.

— Съдбата май ви сложи прът в колелата, а, господин Девлън? — обади се Мънроу отзад.

Девлън не му обърна внимание и продължи да кара. След като минаха Грийнуич, движението намаля и можеха да наваксат изгубеното време.

— Измъкнахме се — каза Девлън и запали цигара.

— Не е ли рано да броим пилците? — попита го Мънроу.

— Много си падате по поговорките, генерале. Да ви кажа ли и аз една? Най-добре се смее този, който се смее последен — отвърна му ирландецът и увеличи скоростта.

 

 

Братята Карвър срещаха същите трудности при излизането от Лондон. При Грийнуич Ерик зави в погрешна посока и се отклониха с цели три мили, докато накрая Джак извади картата и намери пътя.

— Толкова е просто. От Грийнуич до Мейдстоун, от Мейдстоун до Ашфорд, оттам хващаш шосето за Рай и по средата завиваш към Чарбъри.

— Нали знаеш, че не е останал нито един пътен знак, Джак?

— Да, знам, но сега е война и трябва да се оправим и без тях — отвърна Джак и се облегна назад да подремне.

 

 

Когато обучаваха пилотите, и Луфтвафе, и Кралските военновъздушни сили ги караха да запомнят, че при важни мисии трябва да подхождат към вражеския бряг в сянката на радара. Ейза обаче си спомни как през Руско-финската война се подчини на това правило и се натъкна на руснаците. Това коства пет самолета на ескадрилата му.

Ето защо този път реши да действа по интуиция и да лети в права линия над Ламанша. Силният страничен вятър го бавеше, но иначе всичко беше наред, оставаше само да поддържа курса. Летеше на осем хиляди фута, далеч над мъглата и от време на време хвърляше по едно око за други самолети.

Срещата обаче дойде изневиделица дори за стара пушка като него. Спитфайърът изникна от мъглата, направи вираж и се пристрои отдясно. Горе имаше добра видимост, защото лунният полумесец осветяваше небето, и Ейза ясно различи пилота в кабинката. Американецът вдигна ръка за поздрав.

По радиото прозвуча весел глас.

— Здравей, лизандър, какво те води насам?

— От специалната ескадрила съм, действаме край Темпсфърд.

— Янки си, нали?

— Да, но служа в Кралските военновъздушни сили.

— Внимавай, старче. Долу е ад! — отвърна пилотът, бързо зави на изток и се изгуби в далечината.

Ейза се спусна в мъглата. Когато уредите му показаха хиляда фута, пое курс към Ромни Марш.

 

 

Шоу похапна, пийна си порядъчно и сега седеше пред камината с пушка в нозете си, когато в стаята влезе Лавиния.

— О, Макс! Не знам как да се оправям с теб!

Той се размърда и я погледна.

— Здравей, момичето ми. Всичко наред ли е?

Тя отиде до прозореца и погледна навън. Мъглата бе все така гъста.

— Ще отида до хамбара, Макс. Сигурно вече е наблизо. Имам предвид самолета.

— Добре, момичето ми.

Той скръсти ръце, клюмна и отново задряма. Лавиния отказа да се занимава с него, отиде в кабинета, сложи антените и радиостанцията в куфарчето и излезе, следвана от кучето.

Когато стигна пред хамбара, тя спря и се ослуша. Отникъде не се чуваше звук, мъглата бе обгърнала всичко. Лавиния влезе, монтира радиостанцията на тезгяха до вратата и разпъна антените по стената. После сложи слушалките, настрои апарата на честотата, която й бе казал Девлън, и веднага чу гласа на Ейза:

— „Сокол“, чувате ли ме? Повтарям: чувате ли ме?

Беше дванадесет без петнадесет и самолетът бе едва на пет мили от имението. Притиснала слушалките към лявото си ухо, Лавиния застана на входа на хамбара и се загледа в мрака, но от лизандъра нямаше и следа. Не се чуваше дори двигателят.

— Чувам ви, лизандър! Чувам ви!

— Какво е положението при вас? — чу се гласът на Ейза.

— Гъста мъгла. Видимост под петдесет ярда. От време на време излиза вятър. По моя преценка сила четири или пет. За кратко разчиства небето.

— Маркирахте ли пистата?

Съвсем беше забравила.

— О, боже, не, дайте ми две минути!

Тя остави слушалките, грабна чантата и хукна към пистата. Разположи три от фаровете под формата на обърнато „L“ с ъгъла по посока на вятъра, изтича двеста ярда по-надолу и постави още три, а когато се върна при хамбара и взе слушалките, беше останала без дъх.

— Тук „Сокол“, пистата е маркирана.

После излезе и се загледа в небето. Съвсем ясно чу лизандъра. Стори й се, че прелетя няколкостотин фута височина и се отдалечи.

— Тук „Сокол“. Чух ви. Бяхте точно над мен.

— Нищо не виждам — отвърна Ейза. — Лоша работа.

В този момент сър Максуел Шоу изникна от тъмнината. Беше излязъл без палто и шапка. Личеше, че е пиян.

— А, ето те и теб, момичето ми. Всичко наред ли е? — изломоти той.

— Не, не е — отвърна Лавиния.

— Ще кръжа наоколо, дано се проясни — обади се Ейза.

— Окей, тук съм.

 

 

Край Ашфорд беше станала катастрофа. Бяха се сблъскали камион и лека кола и по цялото шосе се търкаляха картофи. Стиснал нервно волана, Девлън почака петнадесет минути, после се измъкна от колоната и обърна камионетката.

— Вече е полунощ — каза той на Щайнер. — Не можем да чакаме повече. Трябва да намерим друг път.

— Май нещо загазихте, господин Девлън — заяде го Мънроу.

— Не, не съм, но вие ще загазите, ако не си затворите проклетата уста — отвърна му Девлън и зави по първото шосе наляво.

Горе-долу по същото време Ейза Вогън за четвърти път се опита да приземи самолета. Беше запалил нощните прожектори, но около него се виждаше само мъгла.

— „Сокол“, невъзможно е. Така доникъде няма да стигнем.

Колкото и странно да бе, именно Максуел Шоу разреши проблема.

— Трябва му повече светлина. Много повече. Искам да кажа, ако проклетата къща пламне, той ще я види, нали?

— О, боже! — възкликна Лавиния и хвана микрофона. — Тук „Сокол“. Слушай ме внимателно. Самата аз съм пилот и знам какво говоря.

— Да чуем — рече Ейза.

— Къщата ми е на триста ярда южно от пистата. Отивам там и ще запаля всички лампи.

— Няма ли да привлечем вниманието на бомбардировачите?

— Не и в тази мъгла, освен това на две мили оттук няма нито една къща. Тръгвам. Успех. — Тя остави микрофона и слушалките и каза на брат си: — Ти стой тук, Макс, веднага се връщам:

— Добре, момичето ми.

Лавиния хукна към къщата. Задъхана, отвори входната врата и започна. Най-напред се качи на втория етаж, мина през всички стаи, запали осветлението дори в баните, дръпна черните завеси. После светна лампите и долу и се затича към хамбара. Къщата зад гърба й бе обляна в светлина.

— Къщата заприлича на коледна елха — каза Максуел Шоу и отново надигна бутилката.

Тя го подмина и хвана микрофона.

— Готово, всичко свети. Виждате ли ни?

— Ей сега ще проверя — отвърна Ейза.

Той снижи лизандъра до петстотин фута и изведнъж го обзе странен фатализъм.

— Какво пък толкова, Ейза — каза си той. — Ако оживееш след тази проклета война, най-много да ти дадат петдесет години в Лийвънсуорт, така че няма какво да загубиш.

После се спусна стремглаво, мъглата се озари от светлина и само след миг пред него изникна къщата на Шоу с осветените си прозорци. Той беше великолепен пилот, но за частица от секундата величието на гледката го завладя напълно и едва в последния момент изтегли лоста към себе си и се издигна над къщата. Отстрани забеляза светлините на импровизираната писта и отворената врата на хамбара.

 

 

Лизандърът се приземи безупречно, зави и спря пред хамбара. Лавиния отвори широко вратите и махна на Ейза да влезе. Той изключи двигателя, свали пилотския шлем и скочи от кабината:

— На косъм бяхте — каза тя и му подаде ръка. — Аз съм Лавиния Шоу, а това е брат ми Максуел.

— Ейза Вогън. Наистина съм ви задължен.

— Няма защо. Нали и аз съм пилот. Навремето имах малък самолет и често излитах оттук.

— О, небеса! Този момък май е американец — обади се Максуел Шоу.

— Е, може да се каже, че съм израсъл там — поясни Ейза и се обърна към Лавиния: — Къде са останалите?

— Още няма и следа от майор Конлън. По целия път от Лондон насам има мъгла. Предполагам, че това ги е забавило.

Ейза кимна.

— Добре, хайде да се обадим в Шерне да им съобщим, че съм се приземил цял и невредим.

 

 

Шеленберг седеше край радиостанцията В Шерне и отчаян следеше метеорологичния бюлетин на Кралските военновъздушни сили. Според него обстановката бе направо критична. Изведнъж Лебер, който седеше със слушалки пред апарата, подскочи като ужилен.

— Генерале, „Сокол“!

Той се заслуша в съобщението, записвайки чутото със светкавична бързина. После подаде листчето на Шеленберг и каза:

— Успял е, господин генерал! Успял е да приземи принцесата!

— Да, наистина, но пътниците му ги няма.

— Казва, че мъглата ги е забавила, господин генерал.

— Е, добре, да се надяваме, че е така. Кажи му, че ще чакаме вест от него.

Лебер набързо натрака съобщението и свали слушалките.

— Защо не полегнете, генерале? Аз ще остана.

— Не, ще си взема душ за освежаване — отвърна Шеленберг. — После заедно с вас ще изпием по едно кафе.

— Съгласен. Освен това няма за къде да бързаме. Той не може да се приземи тук, докато времето не се оправи.

— Хайде сега да не мислим за това — отвърна Шеленберг и излезе.

 

 

Ейза помогна на Лавиния да изгасят лампите в къщата и когато двамата влязоха в дневната, завариха Максуел Шоу отпуснат на стола пред камината, с изцъклени очи. Тази вечер наистина беше прекалил.

— Често ли изпада в такова състояние? — попита Ейза.

Лавиния остави вратата на терасата отворена, но дръпна завесите и отвърна:

— Брат ми е нещастен човек… Извинете, не попитах за вашия чин.

— Капитан.

— … Капитане, да речем, че пиенето му помага. Елате в кухнята, ще направя чай. Или предпочитате кафе?

— Да, кафе.

Той седна на края на масата и запали цигара, докато тя вареше кафето. Беше красив в есесовската си униформа и Лавиния усети очарованието му с всяка фибра на тялото си. Ейза свали якето си и тя видя нашивката на ръкава му.

— Боже мой! Легионът „Джордж Вашингтон“! Брат ми беше прав. Вие наистина сте американец.

— Предполагам, че няма да ме намразите за това.

— О, не, в никакъв случай, американски красавецо! — каза някой зад гърба му.

Ейза се обърна и видя Лайъм Девлън, който се запъти към него с отворени обятия.

— Как, по дяволите, успя да кацнеш в тая гадост, синко!? Ние едва се добрахме дотук.

— Ами аз съм си гений — каза скромно Ейза.

Мънроу, все още с вързани ръце и очи, се появи зад Девлън, а след него влезе и Щайнер.

— Полковник Курт Щайнер, виновникът за тази авантюра, плюс малко свръхбагаж, който забърсахме по пътя.

— Полковник, за мен е чест — ръкува се Ейза.

— Да отидем в дневната и да изпием по чаша кафе. Току-що го сварих — предложи Лавиния.

— Каква прекрасна идея! — обади се Мънроу.

— Да, но тя не се отнася за вас, генерале — каза Девлън и се обърна към Лавиния: — Е, щом е готово, няма да ни забави. След пет минути тръгваме.

— Не съм много сигурен. Трябва да попитам за обстановката в Шерне — намеси се Ейза. — Когато тръгнах, времето беше също като тук.

— Само това ни липсваше — отвърна Девлън и побутна Мънроу към дневната.

Настани го на стола пред камината и с отвращение изгледа Шоу.

— Боже мой, на тоя, ако му драснеш клечка кибрит, ще пламне!

— Наистина добре се е подредил — отбеляза Ейза.

Шоу се събуди и отвори очи.

— Какво става? — опули се той. — А, Конлън, ти ли си?

— Както винаги — отвърна Девлън.

Шоу се изправи и погледна към Мънроу.

— Тоя пък кой е? И защо са му вързани очите? — изломоти Максуел и преди някой да реагира, дръпна шалчето.

Мънроу разтърси глава и примигна от светлината.

— Я, аз те познавам — учуди се Шоу.

— Няма начин да не е така, сър Максуел — отвърна му Дъгъл Мънроу. — От години членуваме в едни и същи клубове.

— Вярно — кимна глупаво Мънроу. — Веднага разбрах, че се знаем.

— Това решава нещата, генерале — каза Девлън. — Мислех да ви оставя някъде из блатата, преди да отлетим, но сега, след като разбрахте кои са тези хора…

— … има само две възможности: да ме застреляте или да ме вземете със себе си — допълни Мънроу.

— Ще се намери ли място, капитане? — попита Щайнер.

— О, все нещо ще уредим — отвърна Ейза.

— Значи остава вие да решите, господин Девлън — заключи полковникът.

— Не се безпокой, приятелю. Сигурен съм, че германските ти господари ще платят добре за мен — каза му Мънроу.

— Всъщност не ми остана време да ви разкажа какво става оттатък — подхвана Ейза. — Най-добре е да го направя сега, защото, ако пристигнем живи и здрави, ще нагазите до гуша в тресавището.

— Хайде, давай — подкани го Щайнер.

 

 

Навън мъглата бе все така гъста. Лавиния седеше пред радиостанцията, а останалите я бяха наобиколили. Тя записа съобщението и го подаде на Ейза.

— Предлагат да отложим отлитането с още час. Има малка вероятност времето там да се пооправи.

Девлън погледна към Щайнер.

— Май нямаме кой знае какъв избор.

— Е, не бих казал, че ми е мъчно за вас — заяде се отново Мънроу и се обърна към Лавиния: — Чудя се, скъпа, дали ще мога да получа чаша чай, като се върнем в къщата?

Шоу се беше изпружил на стола пред камината и спеше дълбоко, Мънроу седна срещу него. Ръцете му все още бяха вързани. Ейза помагаше на Лавиния в кухнята. Девлън каза на Щайнер:

— Полковник, мисля, че имате нужда от трета ръка. — Той извади валтера от сака си и го подаде на немеца.

— Добра идея! — каза Щайнер.

От отворената врата към терасата нахлу свеж въздух, а после завесите се разтвориха и братята Карвър влязоха в дневната с оръжие в ръце.