Къщата беше огромна, но благодарение на някакви архитектонични трикове, които той до този момент не беше прозрял, на пръв поглед изглеждаше много по-малка, отколкото беше в действителност. На втори и трети впрочем също. Намираше се в един от богаташките квартали на Франкфурт, заради което трябваше да се примирят не само с четиридесет и пет минутно пътуване, а и с това, че трябваше да паркират на една съвсем пуста улица, на която нямаше дори автомобили. Реши да не ходи на летището заради многото хора, но тук пък бяха съвсем малко. Ако наемниците на Барков знаеха за съществуването на къщата, то сега просто сами им влизаха в ръцете.

Въпреки всички тези недостатъци Щефан реши да чака тук, а не да обикаля непрекъснато из съседните улици, докато се върне Роберт. Паркира фолксвагена на отсрещната страна на улицата пред вилата и зачакаха.

Минаха повече от два часа, докато Роберт пристигне. Ребека заспа още по пътя насам — изтощението и напрежението взеха своето. Щефан беше доста загрижен за нея, но в същото време осъзнаваше, че загрижеността му далеч не е толкова голяма, колкото очакваше, когато си представяше подобна ситуация. Не можа да даде обяснение на тази си убеденост, но нещо му подсказваше, че физическото състояние на Беки е най-малкият й проблем. Раните й щяха да зараснат.

Ако изобщо останеха живи.

След първия изминал час Щефан започна да се изнервя. Роберт щеше да изчака известно време, докато разбере, че никой не е дошъл да го посрещне, но нямаше да чака толкова дълго. Самолетът му трябваше да е кацнал горе-долу по същото време, когато те пристигнаха тук, а за пристигащите от Швейцария практически нямаше никакви митнически формалности.

Измина още един час, докато Роберт най-сетне се появи. Пристигна не с такси, както очакваше Щефан, а в черна лимузина с тъмни стъкла, която така внезапно се появи зад фолксвагена, сякаш се материализира от нищото или изникна от някакво друго измерение, или пък Щефан бе задрямал за момент и не я бе забелязал. Което може би беше най-вярното обяснение. Двете задни врати на лимузината се отвориха и двама мъже се приближиха до фолксвагена. Единият идваше право срещу Щефан, а другият изостана няколко крачки отзад. Щефан усети бдителността и предпазливостта им, но напразно се напрягаше да долови агресивност или желание за убиване. Които и да бяха мъжете, не бяха от хората на Барков.

Щефан смъкна стъклото, но още преди да успее да каже нещо, чу от вътрешността на лимузината гласа на Роберт.

— Всичко е наред. Това е шуреят ми. Ребека тук ли е?

Последният въпрос беше отправен към Щефан. Той отговори с кимване назад и хвърли бърз поглед към нея, сякаш да се увери, че наистина още е тук. Ребека беше свила колене до тялото си и спеше в позата на ембрион, притискайки в съня си Ева. После отвори вратата и излезе. Нямаше да се учуди, ако единият от двамата му бе препречил пътя към лимузината, но този път Роберт явно бе решил да не преиграва в ролята на кръстник и излезе. Мина край него, без да каже и дума, и погледна в колата, за да се увери, че Ребека е вътре.

— Какво й е?

Щефан не беше много сигурен дали наистина в гласа му има заплаха, или само така му се е сторило.

— Нищо й няма, просто е много изтощена.

— И това е всичко? — Тъмните очи на Роберт го измериха с пронизителен, застрашителен поглед, който този път Щефан съвсем спокойно издържа.

След като не получи отговор, Роберт отстъпи крачка назад, бръкна в джоба на якето си и извади малка кутийка, която приличаше на дистанционно управление. И наистина се оказа такова, защото само с едно натискане на копчето в огромната градина пред вилата блеснаха десетина лампи и двете крила на портата от ковано желязо безшумно започнаха да се плъзгат встрани.

— Вкарайте колите в гаража — каза Роберт. — И проверете къщата. — Той вдигна ръка, когато Щефан понечи да се върне и да се качи отново в колата си. — Остани тук.

— Ами ако не искам? — заядливо попита Щефан. Внезапно го обзе гняв. По дяволите, не беше изживял целия този ад, за да се държи сега великият му шурей с него като с хлапак!

Роберт извъртя очи и не каза нищо. Това в първия момент още повече разгневи Щефан, но може би му попречи да направи нещо необмислено, защото отведнъж му стана ясно защо реагира толкова остро: и той като Ребека беше крайно изтощен. Можеше да реагира или остро, или никак. Второто в момента беше по-добрият вариант.

Изгледа безмълвно как единият от мъжете се качи в колата му и я подкара към входната алея на къщата. Когато се приближи на десетина метра от входа, Роберт натисна друго копче върху свръхмодерната си играчка и вратата на гаража се отвори. Помещението вътре беше силно осветено и така педантично подредено, че и мишка не би могла да се скрие. Въпреки това мъжът не вкара веднага колата, а слезе, за да провери вътрешната врата към къщата.

— Впечатляващо — каза с подигравка в гласа Щефан. — Но как ще влезеш с кавалерията?

— Нямаше те на летището. Колата ми също не беше там. И затова се обадих у вас.

— Нека отгатна — каза Щефан. — Моят приятел Дорн е бил на телефона.

Роберт направи гримаса и хвърли поглед към гаража, преди да продължи.

— Гласът му не звучеше така, сякаш ти е приятел. Във всеки случай завъртях след това някой и друг телефон. След всичко, което научих, реших, че ще е добре, ако не съм сам.

Щефан изгледа втория бодигард с нескрито любопитство. Мъжът беше доста по-млад от него, най-малко десетина килограма по-тежък и вероятно поне три пъти по-силен. Освен това предположи, че владее доста повече азиатски бойни техники, отколкото всички филмови режисьори на Холивуд могат да съберат на едно място.

— Какво мислиш? — попита Роберт.

— Питам се колко може да издържи на хората на Барков — пет или десет секунди — отвърна Щефан съвсем сериозно.

— Барков? — Роберт махна с ръка, когато той понечи да отговори. — Ще ми разкажеш вътре. Смятам, че и без друго имаш доста неща да ми разказваш. — Той отново погледна към къщата. Вторият телохранител вече бе проверил гаража и им махна да се приближат.

— Доста впечатляващо — каза Щефан. — И наистина ли смяташ, че може да помогне?

— Правя това, което е според скромните ми възможности — кисело отвърна Роберт. — Ако знаех, че ще си тук, щях да съм по-спокоен, разбира се. Нека между другото ти кажа нещо: добре ни разигра. Как успя през всичките тези години да скриеш костюма си на прилеп?

— Какви са тия глупости?

Роберт се ухили.

— Доста добре си разчистил в болницата. До този момент са намерили петима убити. Всички ли са, или си скрил някой?

— Нали наистина не смяташ, че…

Нищо чудно, че Роберт беше пристигнал с цяла армия.

— Разбира се, че не. Приятелят ти Дорн, впрочем, също не вярва. Но много му се иска да си поговори с теб. — Роберт извади от джоба си мобилен телефон. — Да му се обадя ли, или ще разкажеш историята първо на мен?

— Няма да му се обадиш — убедително каза Щефан.

— Така е — отвърна Роберт. — И не мисля, че е нужно. Хващам се на бас на всичко, че до два часа и без друго ще се появи тук… Какво, по дяволите, сте направили? Да не започнахте трета световна война? — Той гневно махна към къщата. — Хайде, идвай.

Това за малко не преля чашата. Осъзнаването на превъзбудените му реакции все по-малко помагаше на Щефан да сдържа темперамента си. Беше уморен и полуобезумял от страх, нямаше част от тялото, която да не го болеше. Просто нямаше настроение за всички тези глупости!

Разбира се, накрая се обърна и послушно се упъти към къщата. Роберт и мускулестият му бодигард го последваха, а лимузината бавно се движеше на две крачки зад тях. Напразно се опитваше да види нещо през тъмните стъкла. Ситуацията му изглеждаше все по-недействителна. Сякаш беше попаднал в някакъв американски мафиотски филм. Защо се бавеше паузата за реклама?

Роберт използва дистанционното, за да отвори входната врата на къщата и да запали осветлението. За учудване на Щефан не изпрати бодигарда напред, а без колебание влезе в къщата. Когато Щефан го попита защо, той само махна с ръка.

— Алармата щеше да се задейства, ако вътре имаше някой. Не се страхувай, сигурно е.

После се обърна към телохранителя.

— Помогнете на колегата си да качи сестра ми и детето горе. Стаята за гости е на първия етаж, втората врата вляво. И останете при нея.

Което всъщност беше задължение на Щефан. Но той беше толкова изтощен, че нямаше никакво желание да спори с Роберт. А и нямаше какво толкова да обсъждат. Времето изведнъж бе станало страшно скъпо.

Влязоха в хола. Роберт съблече якето си, метна го небрежно върху един стол и тръгна към бара, но не за да си налее нещо за пиене. Задейства някакви бутони върху един пулт, който до този момент Щефан бе смятал за част от стереоуредбата, и кимна мрачно с глава.

— Външният сензорен кръг е включен. Ако в двора влезе нещо по-голямо от куче, ще забележим.

— Никога не си ми разказвал, че къщата ти наистина е крепост — каза Щефан.

Роберт невъзмутимо вдигна рамене.

— Никога не съм ти разказвал и че Франкфурт е градът с най-голяма престъпност в Германия. Освен това тази къща съвсем не е крепост. Ако беше, в момента щях да се чувствам далеч по-спокоен. — Той поклати глава. Погледът в очите му беше укорителен, но иначе лицето му изразяваше загриженост. — Е, какво се е случило? И ще ми разкажеш цялата история, нали?

— Ти вече я знаеш. — Щефан седна. Беше адски уморен. — Само не ми казвай, че Ребека не ти е разказала.

— Ти явно не си сметнал за нужно.

— И сега няма да го направя, ако искаш да знаеш — отвърна Щефан враждебно, но и някак уморено и отчаяно.

Роберт леко смръщи чело, но не каза нищо. Изведнъж Щефан започна с мъка да държи очите си отворени. Умората се спусна върху му като оловно покривало и мислите му изведнъж зазвучаха странно глухо в главата му. Май беше време да си признае, че и неговите сили имаха граници. Ако не се стегне, в следващите десет секунди ще заспи!

— Името, което преди малко спомена… Барков… Това е онзи генерал-наемник, за когото Ребека ми разказа. Мислех, че е мъртъв — каза Роберт.

— Неговите хора явно смятат, че ние сме виновни за това — промърмори Щефан. — И както изглежда, са доста злопаметни.

— Мислиш ли, че е най-подходящият момент за глупави вицове?

— Вицове ли? — изсумтя Щефан. — Не. И на мен не ми се стори виц, когато някакъв тип насочи автомата си в гърдите ми. А като ме изрита в лицето, още повече.

Роберт не каза нищо, но нещо в мълчанието му се стори странно на Щефан. Отвори очи и погледна шурея си. Това, което прочете в очите му, беше още по-странно. Почти автоматично вдигна ръка и посегна към лицето си. Кожата му беше суха, отпусната и може би малко по-топла. Естествено, синините не можеха да се напипат, но не усети и най-малката подутина, никаква драскотина или друга рана. Погледът на Роберт казваше много.

Ако искаше да му каже нещо с думи, не успя, защото вратата се отвори и единият от двамата телохранители влезе и му прошепна нещо в ухото. Роберт кимна с глава и го отпрати с махване на ръка.

— Ребека се е събудила и пита за теб. Ще отидеш ли при нея, или да й кажа, че спиш?

Великодушието му вече наистина изкарваше Щефан от релси. Единствената причина, поради която не скочи от мястото си и не му разби зъбите, беше може би, че наистина долавяше доброто намерение зад думите му.

— Ще се опитам — отвърна той сърдито. — Ако не успея да се кача сам по стълбите, ще те извикам.

Лицето на Роберт се изостри, но той замълча и само вдигна рамене. Щефан стана и излезе от стаята, без да каже повече нищо. Стълбището никога не му се беше струвало толкова дълго като днес и никога толкова стръмно. Малко преди да стигне до първия етаж, почти щеше да се откаже или да помоли един от бодигардовете да му помогне. Единственото, което го спря, беше мисълта за саркастичната усмивка на Роберт.

Ребека лежеше свита на кълбо върху огромното легло и спеше. Ева се беше сгушила в сгънатата й дясна ръка и също спеше — много по-спокойно от обикновено. Дишането й беше бавно и равномерно, а върху лицето й беше изписано такова мирно изражение, че Щефан изпита завист. Преди по-малко от три часа всички се бориха за живота си — не само Ребека и той, но и това дете. Не беше видял гнева и дивото в погледа на Ева само във въображението си. Беше разбрала много добре за какво става дума, макар че беше само на три години. Сега спеше, сякаш изобщо не разбираше значението на думата „опасност“.

Внезапно го обзе някаква нежност, срещу която беше безпомощен. Не против волята си, а съвършено неволно клекна до края на леглото, протегна ръка и нежно погали Ева по бузата.

Беше много объркан. Това, което си беше помислил преди малко долу, когато почти се скараха с Роберт, все още беше в сила — беше на края на силите си и сетивата му бяха толкова притъпени, че реагираше само много остро. Всички фини нотки върху скалата на чувствата бяха изчезнали. Вече не просто беше приел това дете, което само допреди няколко часа искаше да изпрати обратно в Босна, но го и обичаше. Обичаше го с цялото си сърце.

Не разбираше. Това, че чувствата му бяха съвсем объркани, не означава, че е изгубил разсъдъка си. Тъкмо напротив: колкото по-дълго и напразно търсеше обяснение за този неочакван обрат, станал дълбоко в душата му, толкова повече се объркваше. Вероятно детето е събудило инстинктите му на закрилник. А може би просто беше проумял, че, губейки Ева, автоматично ще изгуби и Ребека. Само че това далеч не беше задоволително обяснение за всичко, което ставаше с него. Вече не беше толкова сигурен за кого така геройски и отчаяно се беше борил. Ребека беше съвършено права: беше готов да жертва живота си, само за да задържи онези мъже няколко секунди. Но наистина ли го направи за Беки?

Макар че не гледаше в нейната посока, усети, че тя е отворила очи и го гледа. Извърна поглед към нея.

— Извинявай, не исках да те будя.

— Не си ме събудил, просто не спях.

Нямаше смисъл да се карат за такава дреболия, затова отвърна:

— А трябваше.

— Имаме ли време за сън? — Ребека се изправи и седна в леглото. Измъчените й движения говореха за състоянието й повече, отколкото бледността на лицето или сините кръгове под очите й.

— Разбира се, че имаме — отвърна Щефан. — Не се страхувай, тук сме на сигурно място. Роберт е свикал под знамената половин армия, за да ни защитава… — Той вдигна рамене. — А може би и себе си. Явно сега изцяло се наслаждава на ролята си на по-големия брат.

Ребека поклати глава.

— Май все още не можеш да го търпиш.

— Не е вярно. Или поне не повече, отколкото той мен.

— Но въпреки това ни докара тук…

— Не се сетих за нищо по-добро — отвърна Щефан и това беше много близо до истината. Шуреят, когото никак не обичаше, в момента е единственият човек, от когото могат да очакват помощ. Без значение защо им помага.

— Как се чувстваш? — попита той само и само да се отклони от темата „Роберт“.

— По-добре — каза Ребека. Щефан си помисли, че това даже беше вярно. Жена му изглеждаше ужасно уморена и изтощена — горе-долу толкова, колкото и той — но той нямаше точно това предвид и тя много добре разбра въпроса му. — Мисля, че всички тези лекарства само повече ме разболяха. Откакто болниците трябва да се борят за всеки пациент, наистина не се спират пред нищо, за да ги задържат.

— Какво се случи? — попита Щефан. Подмина шеговитите думи на Ребека съвсем съзнателно. Рано или късно трябваше да се изправят пред проблема, но в момента късно беше по-добре. Понякога наистина помагаше да си затвориш очите пред истината.

— Не знам — отговори Ребека. — Бях при Ева, но не дълго. Този човек, който Уайт изпрати…

Тя направи пауза и го погледна въпросително. Щефан кимна с глава.

— Видях го.

Не беше нужно да й разяснява всички подробности около състоянието, в което го видя. Тя и без друго можеше да си представи.

Ребека продължи:

— Изведнъж стана много нервен. Бях в стаята едва от две-три минути, не по-дълго… Той настоя да изляза заедно с Ева. Мисля, че е усещал, че нещо не е наред.

Това не беше цялата истина. В гласа й се долавяше някаква нотка на уплаха, която издаваше, че не той, а тя е усетила опасността. Така, както и той, Щефан. Само че тя още не беше в състояние да си го признае. Той самият също.

— И после?

— Скрих се в тоалетната — каза тя с виновно-нещастно изражение на лицето. — Идеята не беше много оригинална, признавам си. Не знам какво е станало после. Имаше изстрели и викове… Убили са го, нали?

Щефан кимна с глава.

— Него, сестра Данута, професор Валберг… и още неколцина други, страхувам се.

Ребека не сваляше втренчен поглед от него.

— Велики Боже! Данута и професорът… мъртви?

— Не само те. Приличаше на бойно поле. Онези момчета не се шегуват, пипат здраво.

— Вината… наша ли е? — заекна Ребека.

Щефан не отговори. Разбира се, че е тяхна, чия иначе? Момчетата на Барков бяха дошли чак дотук, за да им връчат сметката за това, което според тях бяха направили, и бяха достатъчно луди, за да убият всеки, който им се изпречи на пътя.

Ребека разбра най-сетне, че той няма да отговори на въпроса й и с тих глас продължи да разказва. Докато говореше, стискаше ръката на момичето. В жеста имаше нещо невероятно покровителствено, сякаш тя единствена трябва да я защитава срещу ужаса, който се появява при спомена за случилото се.

— Не знам точно какво се е случило. Имаше двама или трима мъже. Натикаха ме в асансьора и отидоха в мазето. Не знам защо.

Но той знаеше. Взели са я със себе си, за да го накарат да ги последва. Използвали са я като стръв. Беше сигурен, че и обратното щеше да има същия ефект. Онези искаха и двамата.

— Не се получи — каза той.

— Да, мислели са, че съм омъжена за супермен. Аз също, между другото.

Щефан подмина забележката. Ребека се върна на въпроса му.

— Някой ни преследва, но не знам кой. Мислех, че е човекът на Уайт или някой от персонала на болницата.

Можеше да допусне доста неща за човека на Уайт, но първо, той лежеше мъртъв горе в интензивното отделение и второ, не вярваше, че може да изтръгне гръкляните на противниците си.

— Завлякоха ме в мазето и ме хвърлиха зад парното — завърши Ребека. — Не знам какво се е случило. Следващото нещо, което си спомням, си ти.

Щефан взе решение.

— Нищо от това не си спомняш. Нищо такова не се е случило.

— Моля?

— Залагам дясната си ръка, че полицията ще пристигне тук още тази нощ. Ще кажем, че съм отишъл при теб в болницата, чули сме изстрели и сме избягали. Това е всичко.

Разбира се, навсякъде в мазето имаше негови отпечатъци; беше оставил сигурно и още много други следи, които много бързо щяха да обезсмислят лъжливата история. В двора на болницата имаше и захвърлено оръжие с негови отпечатъци, което се намираше точно до двата трупа на войниците, а сестрата, на която съобщи за произшествието, можеше да го разпознае… С изключение на тези малки подробности, наистина могат да минат с измислената история. Като за целта Дорн трябва да е глух, сляп и, тръгвайки за работа, да е оставил ума си вкъщи. Въпреки това на полицията ще й трябва доста време, докато подреди целия пъзел, а онова, от което най-много се нуждаеха, беше време.

— Няма да минем с това — каза Ребека.

— Не е и нужно. Трябва само да дадем достатъчно време на брат ти да свика всичките си суперадвокати и да задвижи връзките си. Освен ако нямаш желание да прекараш следващите няколко дни в следствения арест. Макар че там ще си на най-сигурното място.

— Едва ли — произнесе гласът на Роберт зад него. Щефан се стресна, обърна се и видя, че не само Роберт, но и един от бодигардовете са влезли в стаята, без да ги усетят. Вината беше негова — сигурно е забравил да затвори вратата след себе си. Непростима грешка — вместо Роберт и неговият бияч, можеше да влезе и някой друг.

— А що се отнася до моите адвокати — продължи Роберт, — заслужават всеки пфениг, който плащам за услугите им. По изключение Щефан е прав. — Той се обърна към Ребека. — Ще казвате, че не сте видели нищо. Не познавам този инспектор, но ако заслужава и десет процента от заплатата си, ще преобърне земята, за да ви арестува. А в затвора не сте на по-сигурно място оттук, повярвайте ми.

— Не е учтиво да се подслушват чужди разговори — каза Щефан.

Роберт презрително изсумтя.

— Вие не сте чужди хора, а моята сестра и нейният некадърен мъж. Освен това е и неучтиво да се въвличат хора в трета световна война, без поне да им се обясни за какво става въпрос.

Щефан понечи да отговори, но Ребека не му даде възможност. Десетте минути, през които беше оставил Роберт сам, му бяха повече от достатъчни, за да си възвърне обичайната великодушна надменност. Щефан много добре знаеше, че ако реши, ще са му нужни по-малко от десет секунди, за да разбие тази самоувереност на пух и прах. Овладя се. Ще има достатъчно удобни случаи да приложи придобитата си сила. Много повече, отколкото му се искаше.

— Обадих се на моя лекар — продължи Роберт. — След няколко минути ще е тук.

— Не ми трябва лекар — обади се Ребека.

— Ще ти повярвам, когато и доктор Рийман го потвърди — каза Роберт и се обърна към Щефан. — Дорн позвъни. Тръгнал е насам. На твое място щях да се изкъпя и да облека чисти дрешки, преди да се е появил.

Лицето в огледалото сякаш беше чуждо — на някой негов роднина може би, защото му беше познато, но не беше неговото.

Щефан вдигна ръката, с която досега се подпираше на умивалника и я прокара по огледалото. Не помогна кой знае колко, защото огледалото не беше нито замъглено, нито зацапано. Дори и така да беше, движението не би променило лицето, което го гледаше втренчено с чужд поглед — призрак с хлътнали бузи, току-що изкъпан и с грижливо вчесана коса, но въпреки това с посивяла, болнава кожа и кръгове под очите, които бяха толкова големи и дълбоки, че изглеждаха като нарисувани. В хлътналите очи неравномерно проблясваше пламък, за който не беше сигурен какво означава — страх или нещо друго, което е започнало да се пробужда след дълъг сън.

А може би просто умора.

Изправи се, отдръпна се крачка назад от огледалото и хвърли последен изпитателен поглед към образа си.

„Дрешките“, които Роберт му даде, наистина си бяха точно „дрешки“ — протрити джинси, които му бяха най-малко един номер по-малки, и износена риза, на която й липсваха две копчета. Кой знае откъде бяха попаднали тези дрехи в гардероба на Роберт. Но поне бяха чисти и най-важното — без кървави петна. Това вече беше достатъчно.

Излезе от банята, отиде на партера и намери Роберт точно там, където и очакваше — на телефона.

— Мислил ли си да си имплантираш едно такова нещо направо в ухото? — попита той, когато Роберт остави слушалката.

Шуреят му невъзмутимо набираше вече друг номер и изчака първия сигнал, преди да отговори.

— Явно адвокатите ми все пак получават повече, отколкото заслужават. От десет минути разговарям с телефонните им секретари.

Щефан погледна часовника си.

— Минава полунощ, все пак.

— Но открих нещо интересно — продължи Роберт. — Този мним мистър Уайт, на когото дължите цялата тази бъркотия… Знаеш ли, че никой в американското посолство не е и чувал името му?

Това ни най-малко не изненада Щефан.

— И това разбра за по-малко от десет минути?

Роберт подигравателно сви устни.

— Е, понякога добрите връзки си имат и предимства. Същото важи впрочем и за парите, за скъпо платените адвокати и за къщи с бронирани стъкла на прозорците.

Тази информация вече беше нова, но не впечатли Щефан особено. Винаги е подозирал, че Роберт е склонен към параноя.

— Предлагам да отложим спора по тези въпроси за по-късно — каза той. — Лекарят дойде ли?

Роберт кимна с глава.

— Току-що. Не се тревожи, той не задава въпроси.

Такава грижа Щефан изобщо нямаше. Ребека ще се придържа към това, което уточниха, беше напълно сигурен. Знае, че може да загуби Ева, ако не го направи.

Чу се леко иззвъняване. Роберт наведе поглед към една точка под ръба на масата. Щефан не можеше да види, но предположи, че беше монитор или някоя от любимите играчки на Роберт, и се ухили.

— Нашите приятели и помагачи. Когато не ти трябват, винаги са точни.

— Дорн?

— Той също. — Роберт стана и заобиколи писалището. — Само си затваряйте устата и ме оставете аз да говоря.

Щефан щеше да си затваря устата. Другата му реакция би била да хване този безсрамник за реверите и здравата да го разтърси. Вътрешно кипейки от гняв, проследи Роберт, който с бързи крачки слезе в антрето. Телохранителят, който през цялото време мълчаливо беше стоял до вратата, пусна скръстените си ръце и се приближи. Щефан предположи, че Роберт му е заръчал да внимава за него. Заби поглед в лицето на младия мъж, но той не пое предизвикателството — погледна встрани и ускори крачките си, за да застане до писалището. Щефан потисна усмивката си. Често му се беше случвало да среща хора, които не знаеха какво да правят с ръцете си или накъде да погледнат, но досега не беше срещал човек, който да не знае какво да прави със себе си.

Чу как Роберт отвори вратата и говори с някого навън. Миг по-късно се върна заедно с инспектор Дорн, адютанта му Вестерман и трети мъж, когото Щефан не познаваше. Дорн изглеждаше недоспал и по странен начин разгневен. При други обстоятелства Щефан щеше да изпита радост при вида на Вестерман. Инспекторът беше блед досущ като тебешир и изглеждаше не ужасен, а потресен. Макар че беше най-малко на разстояние десет метра от него, Щефан подуши, че преди малко е повръщал.

— Добро утро, господин Мевес — поздрави Дорн. Погледът му бързо и внимателно огледа фигурата на Щефан от горе до долу, запълзя като малко животинче през цялото помещение и за кратко се спря върху Роберт, а после и върху бодигарда, преди да се върне на Щефан.

— Радвам се да ви видя здрав и цял. Съвсем искрено мисля така.

— Как е жена ви? — попита Вестерман.

— Добре — отвърна Щефан.

Роберт добави:

— Разбира се, с оглед на обстоятелствата. Лекарят в момента е при нея.

— Което означава, че не можем да говорим с нея — предположи Вестерман.

— Какви „обстоятелства“ имате предвид? — веднага попита Дорн.

— Жена ми е болна — спокойно припомни Щефан. — Мислех, че сте разбрали. Видяхте я само преди няколко часа. Бягството от болницата не й подейства много добре.

— Ето че дойдохме до темата — каза Дорн. — Какво се е случило?

— Точно същия въпрос исках и аз да ви задам — каза Роберт, преди Щефан да отвори уста за отговор.

Дорн хладно го изгледа.

— Попитах не вас, а господин Мевес.

— Това тук обаче съвсем случайно е моят дом. И освен това сестра ми ме помоли да представлявам интересите й.

Странно, но Щефан не си спомняше подобно нещо. Даже се съмняваше, че Ребека е способна да го направи — не само в тази ситуация, но и без преди това да го е обсъдила с него. Забеляза как лицето на Дорн все повече потъмнява и опита да се съвземе.

— Моля ви! Няма причина за спор. Ще отговоря на въпросите ви, господин Дорн.

— Общо взето, имам само един-единствен — отвърна Дорн. — Какво, по дяволите, става тук?

— И аз не знам — призна Щефан и то дори беше вярно. Макар и по съвършено друга причина, различна от тази, за която мислеше Дорн. — Кълна ви се, нямам представа какво значи всичко това.

— Но аз имам — намеси се Вестерман. — Някой се опитва да ви убие.

— Е, и откога това е наказуемо? — попита Роберт.

— Съвсем не е — каза Дорн, махвайки успокоително с ръка по посока на колегата си. — Само че много бихме искали да разберем кой и защо, преди да пострадат още повече невинни.

— Повярвайте ми, не знам — увери го Щефан. — Щях да ви кажа, ако знаех… И на мен ми се иска да поживея още малко, ако искате да знаете!

— Хайде, стига — изсумтя Вестерман. — Защо просто не го арестуваме и да продължим разговора в полицейското?

Дорн вдигна нетърпеливо ръка, за да го накара да млъкне, но също каза:

— Да, защо всъщност не, господин Мевес? Имам достатъчно причини да ви арестувам… Поне пет, ако правилно съм преброил.

Пет, помисли си Щефан. Явно още не са открили труповете на хората на Барков.

— Имате ли заповед за арест? — попита Роберт.

— При тези обстоятелства не ни е нужна — злъчно процеди Вестерман. — Повярвайте ми — ако поискаме, можем да отведем сестра ви и мъжа й при нас. Вас също.

— Едва ли — отвърна Роберт. — А и да е така, след три часа отново ще сме на свобода, а вие ще сте загубил работата си. Давам ви дума.

Дорн театрално превъртя очи, а Щефан посочи Вестерман, после шурея си и каза:

— Защо просто не затворим двамата в гаража и не изчакаме кой ще спечели баса?

Дорн пренебрежително сви ъгълчетата на устните си, но лицето му остана сериозно.

— Никак не е смешно, господин Мевес. Току-що идваме от болницата, където беше жена ви. Това, което там видях с очите си, е най-голямата свинщина, която съм срещал през цялата си кариера досега. А съм видял доста неща, повярвайте ми.

Но не си бил в подземието, помисли си Щефан. Или в помещението над стълбището.

— Назовете ми поне една разумна причина, поради която да не ви арестувам още сега, на място — продължи Дорн. — Само една, но много уважителна. Наистина вече започвам да губя търпение.

— Моля ви, инспекторе — каза Роберт. — Никого няма да впечатлите с тези приказки, само ставате смешен. Освен това…

Щефан го почувства, преди да се случи. Дорн стоеше съвсем спокойно. Нито по лицето му, нито в погледа му личеше и най-малката следа от реакция на думите на Роберт, но Щефан усети с цялото си тяло как зад тази невъзмутима фасада се надигаше напрежение и тя… изведнъж се пукна.

Дорн така рязко се обърна, че Роберт спря по средата на изречението си и се дръпна крачка назад.

— Достатъчно! — каза полицаят. Дори не повиши глас, но в тона му се долавяше нещо, което придаваше на тази единствена дума такава тежест, че Роберт наистина не продължи, даже напротив — отстъпи още една крачка назад.

— Наистина стига — продължи Дорн. — Нямам никакво настроение за игрички, и никакво време. По дяволите! Късно е! Работното ми време свърши преди цели четири часа! Гладен съм и съм уморен. Искам да съм вкъщи, да си протегна краката, да изпия чаша вино с жена ми и да чуя новите клюки за съседите. Разбирате ли?! Само че вместо това трябва да се занимавам с някаква си взривена кола, мъртъв шофьор и още три убити медицински сестри! Освен това имам и осемнадесетгодишен младеж с огромна дупка на мястото, където трябва да е тилът му! Без да се смята това, че болницата изглежда така, сякаш израелските тайни служби са я използвали за сериозно учение! И единствените свидетели на цялата тази свинщина са сестра ви и вашият шурей. Затова, моля ви, не ми разправяйте повече, че не бива да се ядосвам!

Нищо от думите му не беше вярно. Дорн перфектно изпълняваше ролята си и нищо повече. Точно когато се беше обърнал и беше прекъснал Роберт, вътрешно наистина беше избухнал, но гневът му веднага бе отлетял така, както се беше появил. Каза на Роберт всичко онова, за което смяташе, че в момента ще има най-силно въздействие — това е всичко. Толкова лесно е да разгадаваш хората, след като си се научил внимателно да гледаш.

— Професор Валберг? — попита Роберт. — Мъртъв ли е?

— Той, един младеж на цивилна служба и три медицински сестри, които са имали нещастието да са дежурни по това време в отделението — потвърди Дорн. — Но вие нищо не знаете за това, нали?

Нито дума за убития наемник в стаята на Ева или за човека на Уайт. Дорн дори не спомена двата трупа, останали отвън на тревата. Клопка ли беше това?

— Наистина не знаех — каза Щефан. — Искам да кажа… знаех, че нещо се е случило, но не знаех какво точно.

— Медицинската сестра, с която сте разговарял, е на друго мнение — каза Вестерман, накланяйки леко глава настрани. — Коя дума използва тя точно? Паника?

— Да, така е — отвърна Щефан. — Вие как щяхте да се чувствате на мое място? Чух изстрели, някой крещеше… Грабнах Ребека и хукнах с нея. Какво друго трябваше да направя според вас? Да вляза вътре и да се оставя и мен да застрелят?

— Разбира се, че не — отговори Дорн вместо Вестерман. — Действал сте напълно правилно. Ако ме е страх от нещо повече, отколкото от убийци-психопати, то е от въодушевени аматьори, които си играят на Джеймс Бонд. Трябваше да ни изчакате. Защо не се затворихте някъде и да ни изчакате, вместо да препускате през целия град?

— Точно защото не се смятам за Джеймс Бонд — отвърна Щефан. Странно — дори знаеше какво иска да чуе от него Дорн. — Беше ме страх, по дяволите! За Ребека и за собствения ми живот. Това срамно ли е?

— Не, само че не съм много сигурен дали това е истината — каза Дорн.

— Какво искате да кажете?

— Това, което и казах. Може и да не съм добър полицай, но съм дяволски дълго в тази професия, а с времето и най-лошият полицай се научава да познава хората.

— Е, и? — попита Щефан.

— Има две неща, на които не мога да повярвам — че сте наивник и страхливец. Не сте нито едното от двете.

— Нищо не разбирам — не се предаваше Щефан. Вътрешно се наруга. Само защото той прозря мислите на съперника си, не означава, че Дорн не е способен на същото. Главният инспектор може и да нямаше неговите изострени сетива, но беше точно така, както го каза — той беше полицай, а без да познаваш хората, в тази професия не можеш да стигнеш далеч.

— Прекрасно знаете за какво говоря — отвърна Дорн. — Както и много добре знаете какво точно се е случило. Някой иска кожата ви и съм сигурен, че много добре знаете кой е. Що се отнася до страхливеца… Познавам доста такива и на нито един от тях не би му хрумнало да се върне в болницата, за да изведе жена си. Защо не ми се обадихте?

— Защото тогава Ребека вероятно вече щеше да е мъртва.

— Или петима други щяха да са живи.

Щефан стисна устни и замълча. Най-лошото беше, че Дорн май имаше право. Беше спасил Ребека, в това нямаше никакво съмнение, но беше загубил доста ценно време. Полицията може би щеше да пристигне доста по-навреме от него на мястото, за да предотврати клането. Факт беше, че изобщо не му беше хрумнало да повика помощ.

— Да — каза тихичко. — Може би. Съжалявам. Хората допускат грешки, когато изпаднат в паника.

— Пита се само, кого имате предвид с „хората“ — каза Дорн, въздъхвайки дълбоко. — Както вече казах — уморен съм, денят беше много дълъг. Мога ей сега да ви арестувам и да ви взема със себе си.

— Защо не го направите тогава?

Погледът на Дорн му подсказа, че е на път да преиграе.

— Може би, защото нямам желание два часа да се занимавам с бумащина. Освен това тук може би сте на по-сигурно място, отколкото в килия на следствения арест. Дайте ми дума, че няма да напускате къщата и че утре в десет часа ще се явите в кабинета ми!

— Имам ли избор?

— Разбира се — отвърна най-сериозно Дорн. — Можете веднага да дойдете с нас.

— Тогава по-добре утре в десет. За днес и без друго не ви се занимава повече с мен. А се страхувам, че и аз съм също толкова уморен, колкото и вие — усмихна се Щефан. — Не се тревожете, няма да ви избягам.

Дорн остана сериозен.

— Не се тревожа. Нали ви казах — не ви смятам за глупав.

— Освен това никога не бихте напуснали града без детето, нали? — добави Вестерман.

— Детето ли? — Щефан се радваше, че Дорн беше обърнал гръб на Роберт, така че не можеше да види изражението на лицето му. Надяваше се той самият да се овладее. — Ева ли имате предвид? Какво е станало с нея?

— Нищо — каза Дорн. — Добре е мисля.

— Мислите?

— Поне не съм чул нещо лошо — продължи Дорн, полагайки огромно усилие думите му да звучат ей така между другото, но не успя да се справи. Нямаше нужда от кой знае колко изострени сетива, за да се усети напрежението в погледа му. — Малко се учудвам, че чак сега питате за нея.

— Имайки предвид, че в крайна сметка цялата бъркотия е заради малката — обади се Вестерман.

Щефан не му обърна внимание.

— Обадете ми се, когато разберете как е тя. Жена ми ще пита за нея, щом се събуди.

В продължение на цяла безкрайна секунда Дорн се взира в него и през цялото време у Щефан все повече се засилваше чувството, че полицаят направо чете мислите му или поне е много близо до тях.

После Дорн кимна с глава и демонстративно се завъртя.

— До утре тогава. И да ми донесете отговори, господин Мевес! В противен случай си вземете четка за зъби и достатъчно дрехи за преобличане.

Той и двамата му придружители излязоха. Роберт не си направи труда да ги изпрати до изхода, а само лекичко даде знак с глава на телохранителя си и той ги последва. Щефан все повече се убеждаваше, че шуреят му не за първи път работи с тези мъже. Може би през изминалите десет години трябваше да се концентрира не толкова много върху мисълта, че не го понася, а върху тази с какво всъщност се занимава Роберт.

Входната врата се затръшна и Роберт с рязък тон изстреля първия си въпрос:

— Защо не му каза, че Ева е тук?

— Защото той и без друго вече знае — отвърна Щефан, а наум добави: Знае само Дорн. Беше сигурен, че на Вестерман и през ум не му минава. Просто подаде на колегата си правилната думичка.

— Толкова по-глупаво е да не го признаеш — поклати глава Роберт. — Какво значи всичко това? Искаш насила да му дадеш повод да те арестува ли?

— Той отдавна можеше да го стори. Знаеш ли, Роберт, Дорн е абсолютно прав. Така, както стоят нещата, досега можеше поне десет пъти да ме арестува. Но той предпочита да изчака.

— Ако пита мен, може да си чака, докато дойдат щъркелите. Човекът просто се надценява. Ти него — също, впрочем. Той е само най-обикновен дребен чиновник. А с такива аз бързо се справям.

Май имаше още някой, който се надценяваше. Щефан знаеше, че е безсмислено да спори с Роберт за това. Дори точно обратното — по-добре да се надява, че той самият се заблуждава и Роберт наистина има толкова влиятелни приятели, както винаги е твърдял.

— Кажи… — подхвана изведнъж Роберт и върху лицето му се изписа полузамислено-полунедоверчиво изражение. — Какво имаше предвид той, като каза, че колата ти е взривена?

— Това, което каза. Някой беше сложил бомба под капака на двигателя. Не много прецизен ход, но доста ефектен. И зрелищен също…

— Но ти тогава… — Роберт не продължи, изведнъж проумял какво наистина се беше случило. Лицето му леко пребледня.

Е, поне беше способен и на други чувства, освен страх и недоверие. Мисълта му подейства успокояващо.

Макар че, погледнато отблизо, трябваше по-скоро да го разтревожи. Както и всичко останало.

Лекарят остана при Ребека и детето още десетина минути. Време достатъчно, за да се превърне безпокойството му в загриженост, а неспокойствието — в нервност. Изразът върху лицето му, докато слизаше надолу по стълбите, внесе допълнително напрежение у Щефан. Мъжът изглеждаше отпуснат, но в погледа му Щефан прочете някакво объркване, което още повече подхрани развинтената му фантазия.

— Как е сестра ми? — попита Роберт, още преди Щефан да успее да поеме дъх, за да зададе същия въпрос.

Доктор Рийман направи жест с ръка, който можеше да се тълкува по най-различен начин. Слизаше по стълбите с малки, някак нервни крачки и преди да отговори, сложи чантата си върху писалището на Роберт.

— Добре. Във всеки случай по-добре, отколкото очаквах след всичко, което ми разказахте. Напълно изтощена е, но това ще изчезне след няколко дни спокойствие и няколко медикамента за възстановяване. — Той за първи път погледна към Щефан. — Как се казва лекуващият лекар на съпругата ви?

— Професор… — автоматично започна Щефан, но не продължи, а вместо това попита: — Защо?

— Защото, ако не е глупак, ще трябва някой път сериозно да си поговоря с него за доверието между лекар и пациент — отвърна Рийман.

— Какво имате предвид? — попита Роберт.

— Сестра ви е напълно здрава — каза лекарят и веднага вдигна ръце, за да покаже, че все пак думите му са относителни. — Имам, разбира се, някои съображения. Сега нямам нито средствата, нито времето, да я прегледам основно. Но не можах да установя никакви наранявания. Нито драскотина, ако трябва да съм по-точен.

— Сигурен ли сте? — Роберт размени изненадан поглед с Щефан. Достатъчно често беше посещавал Ребека в болницата и със собствените си очи беше видял разкъсаната, напоена с кръв нощница при пристигането им.

— Не — кисело отвърна Рийман, — казвам го просто така. Даже не съм преглеждал сестра ви, а стоях десетина минути на прозореца и се радвах на сметката, която ще ви представя за това посещение.

— Съжалявам — извини се Роберт. Изглеждаше слисан. — Не исках да ви обидя. Беше просто…

— Ребека беше доста лошо ранена — присъедини се към него и Щефан. — Бях там, когато се случи…

Рийман вдигна рамене, сякаш целият този разговор вече започваше да го изнервя. Или пък се страхуваше да обсъжда онова, което беше видял.

— Мога само да ви кажа това, което току-що видях. Казахте, че е било ухапване?

Щефан нищо не беше казвал, но явно Роберт доста подробно е обяснил всичко. Кимна с глава.

— Понякога такива рани изглеждат по-лоши, отколкото са всъщност — каза Рийман и отново сви рамене. — А може пък моят колега да е сторил чудо… Не знам. Може би…

— Да? — попита Щефан, когато докторът не продължи.

Рийман го изгледа още няколко секунди, без да каже нещо, после силно тръсна глава.

— Забравете какво казах! А на вас какво ви е? Имате ли нужда от помощ?

— Не повече от Ребека — отвърна Щефан. — Няколко часа сън и всичко ще мине. Денят беше доста… напрегнат.

— За мен също — каза Рийман и се обърна към Роберт, посягайки за чантата си. — Имате ли още нужда от мен? Стана вече късно…

— Не. Благодаря ви, че все пак дойдохте въпреки късния час.

Рийман си тръгна. Тоест — не точно тръгна. Ако Щефан някога е виждал бавно бягство, това беше начинът, по който лекарят напусна къщата.

Роберт мълчаливо гледаше след него. Щефан отвори уста да каже нещо, но шуреят му поклати глава, обърна се към бодигарда, без да каже дума, и махна с ръка. Мъжът излезе и затвори вратата след себе си.

— Е? — попита Роберт.

— Какво „е“?

Върху лицето на Роберт започна да се очертава зараждаща се буря.

— Какво означава всичко това?

— Има две възможности. Или имаш нужда от нов домашен лекар, или току-що станахме първите жертви на здравната реформа. Нали знаеш, че в болниците вече…

— Престани с тези глупости! Много добре знаеш какво имам предвид. Какво става? Защо Ребека се прави на тежко ранена, щом като нищо й няма?

Щефан с мъка се овладя, за да не въздъхне дълбоко. Щеше да му е трудно да намери отговор на този въпрос, но самият Роберт му го подсказа.

— Не мога да ти кажа. Мога само да кажа, че не е толкова просто, колкото изглежда.

Роберт шумно изпъшка.

— О, да! Сигурно съм твърде глупав, за да проумея съвсем явни неща. Защо не ми помогнеш и не ми кажеш колко прави две и две? — Той гневно размаха ръце — движение, което само допреди двадесет и четири часа щеше да стресне Щефан, а преди дванадесет — да го ядоса. Сега просто го развесели.

— Искам да знам каква игра се играе тук! — продължи Роберт. — Вие двамата изчезвате за две седмици на място, където се води война, а когато отново се появявате, сте повече мъртви, отколкото живи. Някой взривява колата ми, половината болница е изклана, а вие двамата пристигате тук посред нощ, целите в кръв. Иначе всичко е ясно… Пропуснах ли нещо?

— Най-важното — съвсем сериозно каза Щефан. — Двамата с Беки бяхме ухапани от върколаци, знаеш ли? А сега те са тук, за да ни върнат, преди да е настъпило пълнолуние. Вероятно не искат тайната им да бъде разкрита.

— Не ми е до шеги — произнесе с метален глас Роберт.

Щефан изобщо нямаше намерение да се шегува. Никак дори. Думите излязоха от устата му с полушеговит тон, но и у него оставиха блудкаво усещане — безмълвно, нестихващо ехо, което се забиваше все по-надълбоко в съзнанието му, като надигащ се прилив, предвещаващ близко цунами. Не каза нищо сензационно, даже не ново. Въпреки това остана шокиран — не заради това, което каза, а че изобщо го каза. Погрешно се беше преценил, не трябваше да нарича нещата със собствените им имена. Понякога това още повече усложнява нещата.

— Какво всъщност се случи? — за втори път попита Роберт.

Явно беше решил да смени тактиката. Вместо гневен, сега гласът му звучеше отчаян, макар и със заплашителна нотка и даваше да се разбере, че неизбежната следваща стъпка ще бъде експлозия. Щефан обаче почувства, че и това не е истинско. Роберт си играеше него. Може би и той самият не го осъзнава, но Щефан отведнъж проумя, че братът на Ребека през цялото време, откакто се познаваха, не е правил нищо друго, освен винаги да играе някакви игрички. Правеше го доста успешно — като всеки добър играч действаше по-скоро инстинктивно, отколкото обмислено и вероятно отдавна е развил усет за това, каква тактика в кой момент трябва да използва срещу противника си. Правеше всичко доста умело и използваше всичките си възможности — език на тялото, мимика, нотки и височина на гласа и стотици други подсъзнателни сигнали.

И въпреки всичко нищо от това — абсолютно нищо — не беше истинско. Макар че винаги е изпитвал респект пред нелюбимия си шурей, сега Щефан осъзна, че Роберт най-малко заслужава респект. Ако сведе нещата до същината им, целият живот на Роберт е една огромна лъжа. Шуреят му не е и частица от това, за което се представя.

— Значи, не искаш да ми отговориш — поклати глава Роберт. — Изтърсваш ми се тук, оплиташ ме в някаква история, която може да ми струва живота, и най-сериозно очакваш да не ти задавам никакви въпроси? По-глупав си, отколкото те мислех.

— Можеш да си мислиш каквото искаш — усмихна се лекичко Щефан. — Какво следва сега? Ще ме заплашиш, че ще ни изхвърлиш ли?

— Не вас — натъртено отвърна Роберт. — Може би само теб.

Още един блъф. Щефан вече не можеше да бъде заблуден. Имаше усещането, че някъде вътре в него има втори глас, който коментира всяка дума на Роберт. Беше сигурен, не, знаеше, че само с две-три изречения може да стопи надменността на Роберт до мярката, която му пасваше. Ще му трябват само няколко секунди, за да го накара да пълзи пред краката му.

Но защо да го прави?

— Не — каза той съвсем спокойно. — Няма да го направиш.

— Толкова ли си сигурен?

— Стопроцентово сигурен — въздъхна Щефан. — Какво ще правим сега? Ще се хванем за гърлата или ще се опитаме да намерим решение на проблема?

— Не мога да решавам проблем, който не познавам, по дяволите! — сърдито каза Роберт. — Как да ви пазя, като дори не знам от кого?

Какво да му отговори? И той самият не знаеше. Или поне не достатъчно точно, че да вземе решение.

— Свързано е с Ева, нали? — изненадващо попита Роберт. — Всичко започна, след като доведохте момичето. Това ли е? Да не би да сте откраднали нечие дете и сега хората да са дошли да си го върнат?

Много близко си до истината, помисли си Щефан. Неприятно близко, макар и в друга посока.

— Дори и така да е, ще обясниш ли на сестра си, че трябва да върне Ева?

Роберт го изгледа продължително, без да мигне. Минаха пет, десет секунди… Повече, отколкото вътрешният часовник на Щефан можеше точно да отброи. Беше отговорил съвсем автоматично, без много да се замисля и предварително да подбира думите си за по-голям ефект, както би направил Роберт.

Затова те доста засегнаха Роберт. Нещо в погледа му угасна — бързо и толкова окончателно, че Щефан не беше сигурен дали изобщо отново някога ще се появи. Ръцете му започнаха леко да треперят и нещо в него… се прекърши.

Бавно, сякаш борейки се с невидима преграда, той се обърна, мина край огледалния бар и застана зад бюрото, протягайки ръка за една бутилка от полицата. Щефан го наблюдаваше много внимателно. Ръцете му престанаха да треперят. Когато се обърна към него, течността в чашата беше съвсем спокойна.

— Ти никога не разбра какво точно се случи, нали? — попита Роберт.

— Какво?

Роберт отпи от чашата с коняк. При това превъзходен, каза си наум Щефан. Той самият рядко пиеше, но различи аромата веднага, щом Роберт отвори бутилката. Сега натрапчивият мирис на алкохол така изпълни стаята, че почти му стана неприятно. Свръхчувствителните сетива имаха не само предимства. Роберт направи крачка към него, спря и посочи към канапето до прозореца.

— Седни.

Щефан се подчини. Усети голямо облекчение, че най-сетне можеше да седне. През последния половин час кракът бе престанал да го боли, но гърбът му сякаш щеше да се разпадне на парчета. Каквото и да се случваше с тях двамата с Ребека, то не го предпазваше от най-обикновената умора. Когато се отпусна в меката кожа, желанието да затвори очи и да легне стана почти неудържимо.

Звукът от допир с кожа и шумоляща коприна му подсказа, че Роберт е седнал в едно от огромните кресла срещу него. Беше просто невероятно — чуваше как конякът се плиска в стените на чашата, която Роберт държи в ръка!

Със свръхусилие отвори очи и погледна шурея си. Това, което видя, го обърка. Може би за първи път виждаше в действителност Роберт — истинския Роберт, а не някоя от безбройните маски, които той така често нахлузваше, че и сам сигурно вече не знаеше как изглежда лицето отдолу. Видя един наранен и много уморен мъж.

— Наистина не знаеш за какво говоря, така ли? Мислиш си, че е просто едно дете, новата играчка на Ребека.

— Глупости! Много добре знам…

— Нищо не знаеш! — прекъсна го Роберт, крещейки.

Избликът на гняв изненада Щефан, но не го ядоса. Може би защото усещаше, че този гняв не е заради него. Не истински. Беше насочен към него поради простата причина, че в момента имаше нещастието да е единствената мишена в стаята. Вероятно изобщо не беше насочен към някого. Шуреят му беше човек, който се надлъгва със съдбата, и то не от днес. За нещастие тя няма нито лице, нито име, нито лични слабости, за които да се залови.

Роберт надигна чашата и я изпразни на един дъх.

— Ти, разбира се, нищо не знаеш — повтори той отново, сякаш това беше мантра, която трябва да изрече няколко пъти, преди да настъпи успокоителното й действие. — Нищо!

Щефан не отговори. Каквото и да кажеше в този момент, щеше да е грешно. Роберт не искаше да слуша, имаше потребност да разказва.

— Катастрофата тогава… Май никога не разбра какво наистина причини тя на жена ти, а?

Този път каза не „Ребека“ или „сестра ми“, а „жена ти“, сякаш се опитваше по този начин да прехвърли по-голяма отговорност на Щефан за случилото се, отколкото той имаше. Дали това не е била причината за подсъзнателната неприязън, която винаги изпитваше в присъствието на Роберт, помисли си с учудване Щефан. Обяснението му се стори толкова просто, че може би точно заради това беше вярно. Вероятно Роберт смята, че той не е осъзнал истински своята отговорност.

Въпреки това отговори предизвикателно:

— Знаеш, че не е вярно. Две седмици стоях до леглото й в болницата…

— А случайно да й дръпна пистолета от ръката?

Щефан объркано го погледна.

— Доста неподходящ момент да ти го кажа — продължи Роберт след кратка пауза, усмихвайки се горчиво. — Сигурно всеки момент е неподходящ. Не исках изобщо да ти го казвам, но май направих грешка.

— Какво не си искал да ми казваш?

Разбира се, знаеше какво има предвид Роберт. Но отказваше да го проумее.

— Стана точно тук — каза Роберт, доближавайки празната чаша към устата си. В следващия миг обаче се усети и посочи с нея към тавана. — Там горе. В стаята, където сега спи.

— Искала е… — започна Щефан, но Роберт го прекъсна:

— … да се самоубие. С един от моите пистолети. Оръжието не беше заредено, но това беше чиста случайност. Ако барабанът беше пълен, нямаше да мога да го предотвратя. — Той се наведе напред, така че разстоянието между него и Щефан намаля наполовина. — За да не ме разбереш погрешно, Щефан — тя натисна спусъка. Не искаше да заплашва или да се прави на интересна, или друга някаква глупост… Наистина го направи!

— Нищо не знаех за това — промърмори Щефан. Беше шокиран, разтърсен до дъното на душата си.

— Разбира се, че нищо не си знаел! Какво изобщо знаеш? — Роберт рязко стана от мястото си, отиде до бара и напълни чашата си. Този път ръката му така силно трепереше, че той с мъка задържа чашата, без да разлее течността. Ако Щефан не беше така поразен от това, което чу, гледката щеше да го предупреди. Шуреят му рядко пиеше алкохол, но когато го правеше, изпиваше огромни количества.

Роберт не отпи от коняка си, а остана прав, държейки чашата в ръка и вперил поглед някъде пред себе си. Всъщност, помисли си Щефан, видът му в момента трябваше да го зарадва. Най-сетне успя да разклати проклетото му самочувствие! Само че гледката ни най-малко не го зарадва!

— Онази пияна свиня, която бутна Ребека… — продължи Роберт с тих, почти шепнещ глас, който Щефан при нормални обстоятелства едва ли би доловил. Но сега потръпна от болката, която усети в гласа на шурея си. — Причини й много повече от няколко счупени кости и убито дете. Успя ли някога да го разбереш?

Между другото, убитото дете беше и негово, но Щефан си спести усилието да го припомни на Роберт — нямаше да го чуе.

Роберт се обърна с толкова внезапно движение, че разля част от коняка си.

— Разбра ли го?

— Не разбирам съвсем какво…

— Разбира се, че не! — прекъсна го Роберт.

Щефан беше наясно, че каквото и да отговори, ще е без значение. Роберт явно доста дълго е чакал удобен случай, за да му каже всичко това.

— Той я уби, проумяваш ли? Не само я рани, уби и част от нея! Ти седя до леглото й, когато се събуди от упойката и след това също, но аз бях при нея, когато твърдо беше решила да сложи край на живота си! Знаеш ли кога стана? На сутринта, когато я изписаха от болницата и ти я доведе тук.

Същата тази сутрин, когато лекарят им съобщи, че Ребека никога повече няма да може да има деца. Той, разбира се, почувства колко я заболя тогава. Но не предполагаше, че болката е била толкова силна.

— Нямах представа…

— Разбира се! — Роберт пренебрежително изсумтя. — Ти просто я остави тук и отиде в проклетата си редакция, защото имаше ужасно важна среща. А точно в този момент жена ти имаше нужда от теб както никога дотогава.

— Защо ми казваш това чак сега?

— Защото Ребека не искаше да знаеш. Ще ми пререже гърлото, ако разбере, че съм ти разказал.

— А ти защо го направи?

Въпросът беше излишен. Беше се осмелил да се изправи срещу всемогъщия брат-баща Роберт и този разказ беше зашеметяващият ответен удар. Може би Роберт съвсем инстинктивно чувстваше, че настоящият разговор не е като всички досегашни. Щефан доведе продължаващата вече десет години скрита вражда до ниво, което превръщаше сегашния разговор в решаваща битка. Беше все едно кой ще спечели — отношението помежду им вече няма да бъде същото както досега.

— За да не направиш някоя глупост — отвърна Роберт. Изведнъж гласът му прозвуча много уморено. — Искам да разбереш какво означава това дете за Ребека. То не е просто дете, това е животът й. Знам, че виждаш нещата по друг начин и може би имаш право. Но това няма значение. Нито за Ребека, нито за мен.

— Какво точно имаш предвид?

— Ако отнемеш детето на Ребека, ще я убиеш. И не в преносен смисъл, а в най-буквален. Няма да преживее загубата на още едно дете. Няма да го допусна.

Големи думи, помисли си Щефан, и сигурно напълно сериозни. От друга страна, може би вкарваха Ребека в смъртна опасност, именно като задържаха Ева.

— Е? — попита Роберт.

— Какво?

— Какво се е случило? Роднините на малката ли ви преследват? Не мога да ви помогна, ако не знам за какво става въпрос. Ребека ми разказа за тази… Соня. Така ли се казваше?

Щефан кимна с глава.

— Да. Не.

— Какво?

— Тоест, да. Соня е сестра на Ева или поне така твърди. Но не мисля, че има нещо общо с клането в болницата. Поне не с това горе в детското отделение.

— И аз не мога да си го представя, но не можем да сме сигурни. За хората от Балканите казват, че са доста темпераментни. — Той остави чашата на масата и се замисли. — Тогава са били момчетата на Барков.

— Да. Откъде знаеш?

— Е, не е чак толкова трудно да се отгатне. — Тонът на Роберт отново стана леко пренебрежителен. — Изборът не е особено голям… освен ако не сте настъпили още някой по мазола, за когото не знам.

— Хората на Барков са, разпознах един от тях.

— Кога?

— В болницата. — Нямаше причина да не разкаже на Роберт и останалата част от историята. Ребека и без друго ще му разкаже всичко, щом се събуди. — Не казах на Дорн цялата истина…

— Каква изненада! — иронично възкликна Роберт. — Какво всъщност се случи?

— Убили са лекаря и сестрата. Не знам защо. Мъжа, когото Уайт изпрати да пази Ребека, също. После са отвлекли Беки и детето. Предполагам, за да ме подмамят да ги последвам.

— И как им се изплъзнахте?

Сега Щефан наистина се ядоса, макар да знаеше, че Роберт няма намерение да го дразни. Възможността Щефан да е спасил Ребека от похитителите изглеждаше на Роберт толкова невероятна, че той дори и не помисляше за нея. Щефан обаче нямаше никакво намерение да му разказва всички подробности. Ако Ребека сметне за нужно, нека му разкаже.

— Имахме късмет — каза Щефан. — Освен това не бях сам.

— Човекът на Уайт? — попита Роберт. Не беше далеч от ума да се сети за него.

— Казах ти, че беше убит. Сигурно първо него са убили. Не знам кой ни помогна. Някой… — за малко не каза Нещо — беше там. Не разбрах кой. Може да са били Соня и братята й… Не съм много сигурен…

— Искаш да кажеш, че по петите ви са две различни групи, така ли? — Странно защо, това като че ли развесели Роберт. — Кой знае, може така да се карат помежду си кой да ви убие, че накрая да се изтребят взаимно.

Доста си близо до истината, помисли си Щефан, но не каза нищо. Не намираше нищо весело в цялата история.

— Някой видя ли ви заедно? Искам да кажа, заедно с войниците?

— Не мисля.

— Това е добре. Тогава ще продължите да твърдите това, което разказа на Дорн.

— Не знам дали постъпих умно — каза Щефан. — Рано или късно той ще разбере истината, не е глупав.

— Не се грижи за това. Ще го държа по-надалеч от теб. Поне докато другият проблем се разреши. Имаш ли представа колко са?

— В болницата бяха четирима. Но вече са мъртви.

Роберт го погледна въпросително. Щефан се усмихна за секунда, после добави напълно сериозно:

— Нали ти казах, че някой ни помогна.

— Искаш да ми кажеш, че някой е убил четирима обучени войници, без Дорн да забележи?

— Не знам дали всички са мъртви. За двама или трима съм сигурен, мисля, че и с останалите се е случило същото. — Напразно се запита защо го каза. Прекрасно знаеше, че нито един от мъжете не е оцелял след нападението на онова… Нещо. — Не останах, за да проверя.

— Вероятно са изчезнали и са взели мъртвите със себе си — каза Роберт. — Наемниците го правят. Но ти, разбира се, си прав. Дорн бързо ще разбере какво е станало и ще се върне. — Той демонстративно въздъхна. — Само че не днес. Вече е късно. Хайде да приключим с този разговор. Утре рано ще завъртя няколко телефона и ще се погрижа най-напред за вашия приятел Уайт. Имам чувството, че знае доста повече, отколкото казва.

Щефан се качи горе, но не си легна. В устата му горчеше, а в главата полека-лека започна да пулсира тъпа болка. Докато разговаряше долу в стаята с Роберт, почувства такава умора, че за малко не заспа. Въпреки изтощението знаеше, че няма да може да заспи.

Всичко това му дойде прекалено много. Разговорът с Роберт не само му даде да разбере, че се намира в безизходно положение — това нямаше да го уплаши. Гонеха ги хора, които искаха само едно — да ги убият, и имаха всички изгледи да успеят. Но тази мисъл не го плашеше, дори напротив — изглеждаше му съвсем естествена, неразделна част от прастарите инстинкти, животинските рефлекси и вродените модели на поведение — неща, към които той все повече и повече се приближаваше. Те бяха плячка, ловците бяха някъде навън и всичко това беше съвсем в реда на нещата. Ще оцелеят или може би не, което също е съвсем наред.

Това, което не беше наред, бе случката, която разказа Роберт. Знаеше, че Ребека страда заради загубата на детето и това също беше съвсем в реда на нещата, както и фактът, че нейната болка беше по-голяма от неговата. Но не знаеше, че е била толкова силна.

Почувства се виновен. Роберт имаше право. Все едно защо му разказа всичко, но беше прав — Щефан беше изоставил Ребека. И то точно в онзи момент от живота й, когато тя беше имала най-голяма нужда от него. Не знаеше дали Ребека ще му прости предателството. Може би заради това изведнъж престана да се страхува от смъртта. Да се биеш, беше лесно, някакъв ритуал, който следваше древни и, общо взето, еднакви правила. Но какво ще стане, ако оцелее след битката?

Когато влезе в стаята, не светна лампата, но въпреки това не му беше трудно да вижда. Прозорецът беше затворен, но завесите не бяха дръпнати и през стъклата на широки ивици струеше лунна светлина. Известно време стоя така, гледайки навън. Лунна светлина. Вълча светлина. Сякаш в нея имаше нещо живо. Не, не живо, а създаващо живот. Глупости, полудява!

Погледът му проследи светлинните лъчи, обърканата плетеница от изометрични фигури върху килима, после се плъзна бегло върху лицето на Ребека и накрая се спря върху Ева, която спеше до нея, свита на кълбо. Отново усети онова странно, съвършено неоснователно чувство на привързаност, но не си позволи да му се отдаде. Трудно, но все пак успя поне за момента да запази дистанция. Това беше важно, дори жизненоважно.

Какво не беше наред с това дете?

Щефан бавно се приближи до леглото. Ева беше легнала на една страна. Завивката беше смъкната в краката й и коляното допираше брадичката. Ръцете й бяха сложени под лицето. Никога не спи като дете, помисли си той, а като малко кученце, свито в кошчето си. Спомни си как я откриха. После в главата му изплува и разказът на сестра Данута, странната промяна, която настъпи у него самия, и още хиляди други неща. Картината, която се получи от всички тези части, беше толкова ясна, че дори не се уплаши, когато я осъзна. Как може да го изненада нещо, което отдавна знае? Просто не искаше да го види, това беше всичко! Не сега, още не. Може би след час, утре, след няколко дни… Всичко, което искаше, бяха само още няколко ценни минути, през които отчаяно да се вкопчи в това, в което досега беше вярвал.

Дръпна се от леглото възможно най-тихо, мина от другата страна и се наведе над Ребека. Тя спеше. Чертите на лицето й бяха изопнати в странно спокойно изражение, което виждаше у нея може би за първи път след връщането им от Вълчето сърце. Въпреки дълбоките бръчки от умората изглеждаше отпусната и по трудно описуем начин жизнена, много по-жизнена отпреди. В съня си беше протегнала дясната ръка към Ева, без да я докосва. Щефан се запита дали не черпи сили от близостта на детето — не в преносен, а в буквалния смисъл на думите.

Отново погледна към Ева. Странно — дори външната дистанция му помагаше да запази разстоянието и в чувствата си. Не му беше лесно, но поне успя да започне да анализира станалото съвсем логически.

Изпитваше нещо към детето, в това нямаше никакво съмнение, и чувството му беше много силно. Но наистина ли беше любов? Обяснението сигурно е много по-просто. Тримата заедно се бориха за живота си. Заедно бягаха, страхуваха се и заедно победиха страха си. Вероятно безпомощното и беззащитно същество събуждаше инстинктите му на защитник — тя беше част от племето, трябваше да бъде защитена и за това не съществуваха никакви „но“ и „ако“.

Имаше и още по-просто обяснение. Роберт го беше изговорил, но дълбоко в себе си той отдавна го знаеше. Детето и Ребека бяха едно цяло. Ако с Ева се случи нещо, Ребека няма да го преживее. И простият извод от тази мисъл беше, че в действителност той не е защитавал детето на вълците, а само и единствено своята жена. А те двамата бяха едно. Родът беше всичко и всяка отделна част беше толкова важна, колкото и цялото.

Наведе се още по-надолу и целуна Ребека по челото, без да я докосва. С ужас установи колко силно го възбуди това движение — в прекия смисъл, сексуално.

Мисълта му се стори абсурдна, мръсна. Само не сега! Не в ситуация като тази!

Но стана още по-лошо. Възбудата му достигна силата на телесна болка. Целият затрепери. Изправи се отривисто, сякаш за да избяга от близостта на Ребека, но не беше в състояние да помръдне и сантиметър. Хормоните му полудяха!

Ребека отвори очи и го погледна. И двамата не казаха нищо.

Не беше и нужно. Нещо в нея разговаряше с нещо в него и каквото и да беше то, силата му бе много по-голяма от тази на думите. Тя се изправи и седна по особен, грациозен начин, съблече нощницата през главата си и вдигна поглед, към него. Вълчата светлина, която падаше върху тялото й, заличи всички цветове и придаде на кожата й сребрист отблясък. Изглеждаше безкрайно красива и невероятно жизнена. Тялото й беше безупречно, невероятно чувствено, каквото никога досега не го беше виждал. Той се плъзна в леглото при нея и се любиха както първия път — изживяване отвъд всяка представа. Сякаш всичките им сетива избухнаха в чисто, безкомпромисно удоволствие, без ни най-малък примес на вина или на станалите изведнъж излишни понятия като морал или норми.

Накрая Щефан се строполи изтощен и затвори очи. Бурята от чувства, която за миг помете всяка разумна мисъл, беше последвана от също такава съвършена празнота, която бързо се разнесе по цялото му тяло като черно мастило в чаша кристалночиста вода. В момента нямаше нищо по-примамливо от това да затвори очи, да заспи и на следващата сутрин да се събуди само със спомена за ужасен кошмар. Но чувстваше, че няма да може да го направи.

По дишането разбра, че и Ребека е будна и погледна към нея. Тя лежеше изпъната в сребристата светлина, все така красива като статуя и безкрайно далечна, въпреки страстта, с която се бяха любили. Стана му страшно — никога не се бяха отдавали така безпаметно един на друг, както сега, а въпреки това се чувстваше, сякаш току-що я бе измамил.

— Какво става с нас, Щефан? — наруши мълчанието Ребека. — Какво… какво беше това?

Много тихо, за да не събуди Ева, Щефан се изправи и седна в леглото. Отново плъзна поглед по тялото на Ребека. Това, което видя, беше и отговорът на нейния въпрос. Тялото й беше безупречно, по кожата й нямаше и следа от драскотините и синините, получени при бягството от болницата. Освен това изглеждаше много по-млада. Не защото наистина беше, а защото тайнствената магия, която ги бе завладяла, не само придаваше на сетивата им свръхестествена острота, но и фантастична способност за регенерация на телата, без обаче да ги предпазва от стареенето. Това, което правеше Ребека да изглежда толкова млада, беше невероятната жизненост, която излъчваше. Никога до този момент не я беше виждал толкова здрава. От тялото й струеше почти материална енергия, от която той черпеше нови сили. Не на шега си помисли, че сигурно вече се превръщат във вампири, които се хранят не с кръвта, а с енергията на хората около тях.

Без да отговори на въпроса на Ребека, той спусна крака от леглото и нахлузи дрехите си. Дори това привично действие вече не беше същото — стори му се съвсем не така естествено, както преди, и дори неприятно. Почувства дрехите си като чуждо тяло, като нещо, което му пречеше.

Щефан отиде до прозореца. Ребека извърна глава след него. Чу как главата й се премести върху възглавницата и се запита дали и нейните сетива бяха придобили същата свръхчувствителност като неговите. Надяваше се да не е така. Най-вероятно точно изострените слух и обоняние и най-вече новите му рефлекси преди им бяха спасили живота, но вече не беше сигурен дали няма да се пръсне под напора на всички тези нови усещания. Все пак беше най-обикновен човек и съзнанието му бе дадено, за да преработва човешки впечатления и възприятия, а не такива на хищно животно.

Прозорецът гледаше към изкусно павираното пространство пред гаража. Виждаше цялата входна алея и част от градината. Осветлението, което Роберт преди това дистанционно включи още от тротоара, сега беше изгасено. Щефан предположи, че Роберт го е направил съвсем съзнателно. След малко разбра и защо — облечена в тъмни дрехи фигура се показа за малко от храстите до портата, огледа набързо улицата и отново се скри, но вече не се сля така пълно със сенките наоколо. Сега, когато вече я бе забелязал, Щефан виждаше очертанията й. Сякаш я беше уловил с някакъв невидим радар и не можеше да я изпусне от зрението си. За всеки друг обаче, който се осланяше на човешките си сетива, сянката в градината беше невидима. Може би наетите от Роберт бодигардове наистина си струваха парите.

Това, което видя, не го успокои ни най-малко. Врагът, който дебнеше в мрака, не можеше да бъде мерен с човешки мащаби.

— Защо не отговаряш? — долетя до него гласът на Ребека. Сигурно бяха изминали вече три-четири минути, откакто бе задала въпроса си.

— Защото не искаш да чуеш това, което ще ти кажа — отвърна той нарочно толкова тихо, че практически беше невъзможно тя да го чуе. Дори не беше абсолютно сигурен дали думите излязоха от устата му, или само ги е помислил. В следващата частица от секундата се помоли с най-голямата концентрация, на която беше способен, Ребека да не отговори.

— Напротив — чу се обаче гласът й, — искам да разбера. Откъде ти дойде наум, че не искам?

Отговорът й беше последното доказателство, последното проклето доказателство, че не беше полудял, а наистина живееше в този кошмар.

Сянката долу пред портата отново се раздвижи. За човек, който се стреми да остане възможно най-незабележим, онзи наистина се държи непохватно, помисли си Щефан. Само че нека не забравя, че той все пак работи с други измерения и мисли по друг начин. Освен това навън сигурно е адски студено, така че не може да остане повече от няколко минути неподвижно на едно място. Все пак не е излишно да е нащрек. Това също се беше променило — без усилие можеше да раздвои вниманието си и да следи едновременно какво става отвън и да разговаря с Ребека, без тя да забележи нещо. Така трябваше, нощта беше пълна с врагове. Почти усещаше как се приближават.

— Не знам — излъга той. — Нещо стана с нас в онази долина.

Ребека стана. Платът на нощницата й прошумоля, когато тя отново я облече, но не се приближи до него на прозореца. Въпреки това не беше трудно да разбере точното й местонахождение в помещението. В първия момент дори му се стори, че усеща парфюма й, но после разбра, че това е телесната й миризма, която никога досега не бе възприемал с такава острота.

— Но не знаеш какво, нали? — въздъхна Ребека. — Аз съм виновна. Не трябваше да вярвам на онзи проклет Уайт!

— Няма нищо общо с Уайт — каза Щефан.

Нито с руснаците. Хората на Барков наистина бяха най-голямата опасност в момента, но не те бяха истинският проблем.

— Разбира се, че не — подигравателно отвърна Ребека. — Какво е тогава?

Щефан хвърли последен проверяващ поглед към улицата. Нищо не се помръдваше, но на човека долу явно вече много му беше студено, защото непрекъснато се движеше. После се обърна към Ребека, изгледа я в продължение на секунда и посочи към леглото, към Ева.

— Тя.

Още докато изговаряше думата, почувства, че направи грешка. Няма значение, че каза истината и че тя също го знаеше. Лицето на Ребека потъмня. Смесицата от страх и объркване в очите й мигом прерасна в гняв и още нещо, което му казваше колко безсмислена е всяка дума в тази посока. Трябваше да послуша Роберт.

— Какво имаш предвид? — тихо попита тя.

Щефан погледна към спящото дете. Само този поглед беше достатъчен, за да се събуди в него нещо, но той не позволи на чувството да го овладее напълно.

— Не биваше да я вземаме оттам. Тя не е за нашия свят.

Ребека подскочи.

— Ти…

— … знаеш много добре, че съм прав — прекъсна я Щефан. — Не е за тук.

Ребека направи две бързи крачки и застана между него и леглото с Ева, сякаш да я защити от погледа му.

— Няма да я върна — каза тя враждебно. — Ако мислиш, че ще я дам на онова побъркано момиче и на братята й, значи се лъжеш.

Знаеше, че няма смисъл да я разубеждава, но въпреки това каза:

— Те ще си я вземат, Беки.

— Преди това ще трябва да ме убият.

— Ще го направят — отвърна той съвсем сериозно. — Знаеш, че съм прав. Не знам кой точно е това „побъркано момиче“, както ти я наричаш, но имам пълна представа какво не са тя и братята й. А именно — обикновени, нормални хора.

Ребека несигурно се изсмя.

— Нима? И какво са тогава? Вампири? Върколаци? Призраци? Какво ти става? Май съвсем си превъртял!

Знаеше отговора точно толкова добре, колкото и той. Ребека не беше нито сляпа, нито глупава, а още повече невменяема. Точно обратното. Макар че никога не го е изричал на глас, винаги я е смятал за по-интелигентната от двамата. И за по-силната. Въпреки всичко, така беше и в момента, още повече, когато се отнасяше до Ева. Просто той имаше известна преднина при настоящите събития — чрез това, което преживя и най-вече направи, виждаше положението им по-реалистично (ако тази дума изобщо имаше вече някакво значение) и по-ясно можеше да предвиди какво щеше да се случи. Но никога нямаше да успее да я убеди.

Без да каже дума, Щефан мина край нея, огледа за момент с търсещ поглед, после отви крушката на една от нощните лампи. Ребека го изгледа намръщено, но не каза нищо. Той се поколеба още миг, после натисна решително. Електрическата крушка се пръсна със силен пукот. Стъклата и фасунгата се разпиляха по пода. Усети остра, после пареща, пулсираща болка, която бързо обхвана цялата му ръка. Беше по-лошо, отколкото очакваше.

Щефан остана известно време неподвижен. От ръката му върху килима капеше кръв, а в един момент болката стана така нетърпима, че му се зави свят. Прехапа устни, за да не издаде нито звук и отиде до прозореца. Ребека го последва. Все още мълчеше, но върху лицето й се четеше ужас.

Той бавно вдигна ръка и извъртя дланта си към сребристата светлина, която струеше през прозореца. От основата на палеца му, през цялата длан почти до края на малкия пръст минаваше дълбок кървящ разрез. При най-малкото движение в очите му се появяваха сълзи от болка.

Така беше в първата секунда. После пулсиращата болка намаля до парене, а в следващия миг изчезна напълно. Тъмночервената гъста течност, която бликаше от дланта му, изсветля и струйката изтъня съвсем.

— Какво… какво е това? — изпъшка Ребека. Очите й се разшириха. Не защото видя нещо необичайно, което не можеше да разбере, а защото трябваше да признае нещо.

От дланта на Щефан върху перваза на прозореца и пода продължаваше да капе кръв, но зеещата рана вече се беше затворила. Всичко, което усещаше, беше леко напрежение и чувство за мимолетна, но наситена топлина, която бързо пробягваше през дланта му и отново изгасваше.

Щефан пусна ръката си надолу, избърса кръвта в крачола на панталона и отново вдигна длан към светлината. Кожата му беше цяла, без всякаква драскотина.

— Но това… не е възможно — тихо изрече Ребека.

— Не — съгласи се Щефан. — Не е.

Само че въпреки това се случи — с него и с нея. Нещо ставаше и то се случваше все по-бързо и по-бързо, а в края му се намираше нещо, което нито един от двамата не се осмеляваше да си представи.

И не трябва да го правиш, прошепна тънък, злобен глас някъде в главата му. Беше видял Нещото зад вратата, което беше една трета човек, една трета животно и една трета нещо, за което нямаше описание. Ако бяха на път да се превърнат в подобно същество, щеше да е по-добре да умрат.

Отново погледна ръката си. Имаше само малко засъхнала кръв и друго нищо. Дълбоката порезна рана беше изчезнала без следа. Колко доказателства му трябваха още?

Мъжът при портата отново се раздвижи и нещо в начина, по който го направи, привлече вниманието на Щефан. Наведе се напред и видя, че мъжът почти е излязъл от укритието си и съсредоточено гледа към улицата. Миг по-късно чу шум от приближаваща се кола.

— Какво става? — попита Ребека, явно почувствала напрежението му.

Призрачната светлина на двойка фарове се приближи и направи отговора му излишен. Автомобилът се приближаваше много бързо, после се чуха силни спирачки и със свистящи гуми колата зави към къщата. Постът явно беше доста по-добър, отколкото Щефан смяташе, защото светкавично се скри в храстите и същевременно бръкна в джоба на якето си — вероятно за радиостанция или оръжие.

Колата спря точно пред затворената порта. Фаровете изгаснаха и едновременно с това двете задни врати се отвориха. Въпреки тъмнината Щефан различи двете фигури, които излязоха отвътре. Едната беше висока и толкова тънка, че изглеждаше почти мършава, но начинът, по който се движеше, издаваше голяма сила и още по-голяма ловкост и елегантност. Другата беше дребна, набита и държеше дясната си ръка в малко неестествено положение. Уайт.

— Това е Уайт — промърмори той. — Какво, по дяволите иска?

— Уайт? — прошепна Ребека. — Откъде знае за тази къща?

Щефан се обърна кръгом и забърза към вратата.

— Облечи се — каза той. — Приготви и Ева. Нещо не е наред.

Излезе от стаята, изтрополи надолу по стълбите, вземайки по две-три стъпала наведнъж, и долу за малко не се сблъска с Роберт. Той излизаше от спалнята и сигурно наистина беше спал — въпреки разтревожената си физиономия изглеждаше сънен. Сигурно го бяха събудили точно по време на първия дълбок сън.

— Какво става? — попита той със задрямал глас.

— Уайт — кратко отговори Щефан. — Не ме питай защо, той просто е тук.

Искаше да продължи напред, но Роберт го изпревари. Видът му все още беше такъв, сякаш със сетни усилия се държи изправен на крака, но въпреки това реагира светкавично и хвана Щефан за ръката.

— Остави! Нали в крайна сметка затова плащам на онези отвън.

За да се оставят да ги убият ли?, помисли си Щефан. Което, разбира се, беше глупаво. Ако Уайт беше пристигнал с някакви вражески намерения, нямаше да дойде така. Освен това, така или иначе, вече беше късно за каквото и да е — входната врата се отвори и единият от телохранителите влезе. В дясната ръка държеше радиостанция, а в лявата пистолет. Зад него нахлуха Уайт и придружителят му.

Когато го разпозна, Щефан застина за миг на място. Мъжът беше доста по-висок от него и най-много на двадесет години. Косата му беше с дължина на кибритена клечка и толкова светлоруса, че изглеждаше почти бяла. Когато го видя последния път, мъжът носеше евтино кожено яке и протрити джинси, но въпреки това веднага го разпозна — беше младежът от болницата.

— Какво…? — започна той.

Уайт рязко вдигна здравата си ръка, от което движение бодигардът на Роберт се стресна.

— Не сега! Трябва да изчезнете! Веднага! Вземете жена си и момичето!

— Не толкова бързо — каза Роберт. — Какво значи всичко това? Откъде изобщо знаете, че сме тук и…

Уайт не му обърна никакво внимание, мина между него и охраната му и продължи, обръщайки се към Щефан:

— Полицията идва насам. Този Дорн, или както там се казва…

— Дорн ли? — попита Роберт. — Какво ще прави отново тук?

Уайт отговори, отново само на Щефан:

— Намерили са убитите в болницата. Пристига със заповед за арестуване. Проклятие, побързайте!

Щефан никога досега не беше виждал Уайт толкова изнервен. Освен това чувстваше, че лъже. Може би не точно лъже — наистина беше нервен, почти изпаднал в паника, но причината за това не беше Дорн.

От своя страна Уайт явно разбра, че Щефан го е разкрил, защото му хвърли съзаклятнически поглед. Щефан разбра. Каквото и да ставаше в действителност, то беше нещо между тях двамата и не засягаше Роберт.

— Моля ви, побързайте — повтори отново той. — Не знам още колко време ни остава. Страхувам се обаче, че не е никак много. За съжаление информаторът ми ме уведоми твърде късно.

Щефан понечи да се обърне и да хукне по стълбата, но не беше нужно. Ребека стоеше на най-горното стъпало и сигурно бе чула целия разговор. Когато Щефан се обърна към нея, тя само каза:

— Две минути. Ще облека Ева.

Тя изчезна, а Роберт използва настъпилата малка пауза, за да си спомни, че това тук всъщност беше неговата къща, а Ребека — неговата сестра.

— Не така скоростно — чу се гласът му. Сънливостта му беше преминала и гласът отново беше ясен и предизвикателен, какъвто го познаваше Щефан. — Откъде знаете, че е тръгнал насам? И дори да е така, страшно глупаво е да се бяга.

Уайт го удостои с преценяващ поглед, но чак след като размисли дали наистина си заслужава да му отговаря.

— Би било страшно глупаво да останат тук — каза той.

— Мислите ли, че не мога да се справя с този селски полицай? — попита Роберт.

— С него може бй, но не и с хората, които са го изпратили. Тази история надхвърля възможностите ви, повярвайте ми.

Лицето на Роберт потъмня.

— Единственото, в което аз пък вярвам — каза Роберт с режещ тон, — е, че вие доста се надценявате, мистър Уайт, или както и да се казвате. И че сега най-сетне стоя срещу човека, който носи вината за това, сестра ми да се намира в тази бъркотия.

— Както решите — отвърна Уайт отпуснато и погледна часовника си. — Предлагам все пак да поспорим по въпроса, но по-късно, не сега. Може би вие сте прав, а аз греша, но не мисля, че вашият приятел във Вътрешното министерство може да ви помогне в тази история. Не става дума за глоба за неправилно паркиране или преминаване на червен светофар. В болницата са намерили половин дузина мъртви руснаци. И доколкото знам, правителството на страната ви е доста алергично към всичко, което само намирисва на тероризъм.

Роберт го изгледа шокиран, но Щефан не беше сигурен дали ужасеният му поглед се дължеше на това, което чу от Уайт, или на факта, че американецът явно съвсем подробно беше информиран за връзките му. Роберт обичаше от всяко нещо да прави колкото се може по-голяма тайна. А най-вече от връзките си.

— Какво ще рече това? — попита най-сетне той. — Какви са тези терористи?

— Ще ви обясня всичко, но не сега — отвърна Уайт. — Къде се бави жена ви?

Въпросът беше отправен към Щефан. Той се обърна и понечи да тръгне нагоре, но Роберт отново го изпревари, хвана го за рамото и в същото време направи знак с ръка на бодигарда си да се качи вместо него. Докато мъжът се качваше по стълбата, той отново нападна Уайт с думи.

— Не, ще го направите сега! Или никой няма да напусне тази къща, обещавам ви!

Уайт въздъхна. Изражението върху лицето му беше същото, с което се разговаря с инатливо дете, което с удоволствие би набил, но знае, че не бива.

— Синът на Барков — каза той. — Беше лейтенант в групата на баща си. Барков веднъж го спомена, сещате ли се? Мислех, че без водач групата ще се разпадне, но откъде да предполагам, че младият толкова бързо ще поеме командването?

— Разбирам — мрачно кимна с глава Роберт. — И сега е тук, за да отмъсти за смъртта на баща си. Но как така не търси вас? От къде на къде му хрумва да преследва сестра ми и… мъжа й? — Последната дума изговори така, сякаш самото споменаване на името на Щефан му беше противно.

— Това ние сами си навлякохме — обади се Щефан, преди Уайт да отвори уста.

Роберт недоумяващо го погледна.

— Как така?

— Дадохме на Барков нашия адрес — обясни Щефан. — Така трябваше. В противен случай никога нямаше да получим разрешение за интервюто.

Роберт изруга.

— Да не сте напълно откачили?!

— Той поиска пълно досие и го получи — каза Уайт. — Така е прието в подобни случаи. Не забравяйте все пак, че Барков не беше дребен джебчия. Такива хора са предпазливи.

— Но явно не достатъчно — избоботи Роберт. — Иначе нямаше да покани вас.

— Вярно е — невъзмутимо отвърна Уайт. — Но това вече няма никакво значение. Щефан и жена му трябва да изчезнат оттук, и то бързо.

— Защо? — попита Роберт. — Не мисля, че полицията наистина идва насам.

— Защото аз не мога да гарантирам за сигурността им — нетърпеливо отвърна Уайт. — Не и тук, а още по-малко в някаква килия на следствения арест.

— Вие?

— Разбира се, че аз! — Уайт почти крещеше. Щефан не го беше виждал така нервен. Дори и преди две седмици, когато застреля Барков. — По дяволите, много добре знам, че и аз имам вина за цялата бъркотия! И затова ще измъкна сестра ви и мъжа й от нея! Но няма да мога да го направя, ако някакъв престараващ се… полицай ми се набърка в работата!

И на Щефан, и на Роберт не убягна краткото запъване в думите му — като че ли щеше да каже нещо съвсем друго. В същото време Уайт погледна Щефан с питащ поглед, на който той отговори само с едва загатнато вдигане на рамене. Не знаеше какво беше разказала Ребека на Роберт за истинската роля на Уайт в цялата история.

— И кой ви е казал, че имаме нужда от вашата помощ? — попита Роберт.

— Аз — дойде отсеченият отговор на Уайт. — Наистина съжалявам, но не можех да предположа, че нещата ще стигнат чак дотук. Обикновено подобни наемнически групировки се разпадат, когато убият водача им. Никой не можеше да знае, че синът му изведнъж ще започне лична война.

— Изглежда, не сте си написал домашното, а? — подигравателно попита Роберт.

Ребека с тропот слезе по стълбата, хванала Ева в лявата ръка, а в дясната — набързо приготвена пътническа чанта. Преди да отговори, Уайт хвърли бърз поглед към нея.

— Сигурно е така, но ще оправя нещата. Дайте ми няколко дни и всичко ще е минало. — Той се обърна към Ребека. — Готова ли сте?

— Къде ще ги отведете? — попита Роберт.

Уайт се засмя.

— Нали не очаквате наистина да ви кажа?

От улицата долетя отсечено изсвирване на клаксон. Роберт се обърна кръгом, с два скока се озова до вратата и погледна през тясното прозорче.

— По дяволите! — каза той гневно.

— Какво има? — попита Ребека.

— Дорн — каза Роберт, без да се обръща към тях, вперил съсредоточено поглед навън. Главата му се поклащаше напред-назад с леки птичи движения. Изглеждаше доста глупаво. — И онзи другият… Вестерман, или как му беше името…

— Има ли друг изход? — попита Уайт.

— Не — отговори Роберт, но веднага се поправи: — Има. Оградата около двора е висока два метра, но има едно място, където може да се прескочи. Ребека го знае. Побързайте! Ще опитам да ги задържа някак.

Нещо подсказа на Щефан да не послуша Роберт. Само тук вътре бяха на сигурно място. Извън къщата ги очакваше само тъмнината и безброй опасности, скрити в нея.

Ребека взе решението вместо него — обърна се кръгом и с широки крачки изчезна в къщата. Трябваше да я последва, независимо дали искаше или не. Следвайки рязкото движение с ръка на Роберт, младият мъж от охраната се присъедини към тях. На Щефан не му стана много приятно, защото бодигардът продължаваше да държи пистолета си в ръка. Щефан се надяваше да не е толкова глупав, че да стреля по полицаите.

Настигна Ребека, когато тя прекосяваше кухнята, тичайки към вратата за градината. Представата, че ще напуснат сигурността на дома и ще излязат навън, вече го изпълваше не с неудоволствие, а направо със страх. Не знаеше от какво точно, но чувството беше съвсем реално.

Щефан ускори крачки и застана до Ребека, точно когато тя стигна до вратата. Взе с едната ръка чантата, а с другата я задържа.

— Сигурна ли си? — попита той. Повече не беше нужно. Това беше едно от малкото предимства, които им носеше промяната, извършваща се с тях — много думи, понякога дори всички — бяха станали излишни. Тя разбра какво я пита.

Ребека не отговори, но Щефан почувства отговора й: не, не беше сигурна, че трябва да излязат навън. Изобщо не. И тя като него усещаше опасността, която ги дебнеше отвън. Въпреки това решително отвори вратата и мина покрай него — или поне така искаше да направи.

Телохранителят на Роберт мина пред нея. Препречи й пътя, направи отбранително движение с ръката, в която стискаше оръжието, и с бързи крачки потъна в мрака. Ребека не каза нищо, но Щефан видя как лекичко поклати глава. Ако и нейното превъплъщение бе толкова напреднало, както неговото, тогава сигурно и тя виждаше така ясно мъжа, сякаш той се движеше на ярка дневна светлина и при това влачеше вериги на краката си. Не беше много честно. Човекът наистина беше добър. За нормален наблюдател беше невидим и практически не издаваше никакъв звук. Лошото беше само, че Щефан никак не беше сигурен, че си имат работа с нормален наблюдател.

След малко мъжът се появи и кимна с глава.

— Всичко е наред. Къде е пролуката в оградата?

Ребека посочи наляво. В тази посока Щефан виждаше само сенки. Роберт не беше включил външното осветление, а през последните няколко часа небето се беше покрило с облаци.

Дори за неговите изострени сетива тъмнината беше непрогледна.

— Минете напред — каза той.

Мъжът се подчини, а Ребека и Щефан тръгнаха един до друг след него в черния мрак.

Не, не беше така.

Навлязоха в лунната светлина. Имаше разлика. Облаците над града бяха плътни и не пропускаха никаква светлина. Миришеше на дъжд, който щеше да завали най-много след пет минути. Единствената разсеяна светлина идваше от другия край на къщата. Вероятно Роберт все пак бе включил външните лампи, за да може тъмнината от тяхната страна да е още по-непроницаема.

Въпреки всичко, нещо струеше от бледото сребристо кълбо иззад облаците и ги обгръщаше в аура от нова сила и чиста, непоколебима воля за оцеляване, сякаш бяха направили крачка не просто извън къщата, а в някакъв друг свят, съществуващ по съвършено различни и неразбираеми правила.

Изведнъж прогледна. Тъмнината продължаваше да е все така непроницаема, но пред себе си Щефан усети дървета и храсти — толкова силно, сякаш бяха живи същества, излъчващи електромагнитни сигнали на невероятно ниска честота. Пространството между тях също не беше празно — усещаше тревата, влажната шума, паднала от дърветата при последния дъжд, и още цяла симфония от кипящ живот: мишки, мравки, охлюви и паяци, нещо, което не можа точно да определи, но което беше много близо до добрата плячка — жителите на невидимия свят, съществуващ скрит от техните човешки възприятия. Не бяха ловци. Но те бяха тук — нещо, някой ги наблюдаваше.

Ребека издаде странен звук, приличен на стон. Сигурно изпитваше същото като него, само че новите усещания я сварваха съвсем неподготвена. Видя как леко се олюля, сякаш блъсната от внезапен порив на вятъра, после се окопити. С движение, което изглеждаше учудващо привично, намести Ева по-удобно на ръката си и с бързи крачки тръгна в посоката, която преди това бе посочила.

Докато я следваше, Щефан хвърли поглед назад през рамото си. Виждаше гаража и част от алеята към него. Роберт бе включил всички лампи и светлината причини болка на свръхчувствителните му очи. Някой бе отворил портата. Автомобилът на Дорн — поне бе проявил предпазливост и бе пристигнал с цивилна кола, а не с полицейска със сирена и отряд снайперисти и кучета — се намираше на половината път между портата и гаража. По-близо не можеше и да дойде, защото наетата от Роберт лимузина препречваше пътя. Не се виждаха полицаи и телохранители на Роберт, но Щефан чувстваше присъствието на човек отпред до портата и на поне още един отвън на улицата. Сигурно бяха от хората на Уайт.

Когато наполовина бяха прекосили градината, чуха пред себе си приглушен вик на ужас, последван от резки крачки — първо върху бетон, после върху трева. Ускориха ход и пред очите им се разкри почти гротескна гледка: телохранителят на Роберт, изпънат като бастун, наклонен леко назад, размахваше двете си ръце, опитвайки се да запази равновесие. Щефан разбра какво се беше случило. Към тежкарската вила на шурея му се полагаше, разбира се, и отговарящ на положението му плувен басейн — не чак толкова голям, колкото онези на открито, но не и много по-малък. В момента поради сезона не беше пълен с вода. Резките стъпки, които бяха чули, бяха спасили мъжа от политане от две метра височина и падане върху твърдия бетон.

Ребека изчака, за да се увери, че бодигардът сам ще се справи, после се обърна наляво и със сигурността на сомнамбул тръгна по ръба на празния басейн. Щефан я последва. От сухото дъно ги лъхна миризма на застояло — смесица от гниещи организми, застояла вода и химикали, чието действие отдавна бе преминало. От все още доловимия мирис на хлор в гърлото му заседна твърда буца. Миришеше на умряло — мирис, изпълнен с враждебност и разрушение. Щефан дълбоко въздъхна, когато минаха от другата страна на басейна и се приближиха до задната част на градинската ограда.

И градината, както къщата, беше огромна. Между празния басейн и кованата ограда имаше същото разстояние, колкото от къщата — най-малко тридесет метра. Мъжът от охраната ги настигна с бързи — и за Щефан твърде шумни — крачки. Малко преди самата ограда Ребека внезапно спря и наклони глава настрани. Щефан видя как Ева се изпъна върху ръката й.

— Какво става? — попита шепнешком той.

— Там има някой — отвърна Ребека. Никакви обяснения.

Щефан също се ослуша, но не долови нищо. Измина цяла секунда, преди да разбере грешката си. Ребека нямаше предвид нещо, което чуваше. Затвори за момент очи и се вслуша в себе си. Почти веднага чу шепота на онзи прастар глас. Изпита същото чувство като по-рано тази вечер, в болницата. Нещо се приближаваше. Нещо, което нямаше име и тяло, а беше опасността в най-чист вид.

— Къде е тази пролука в оградата? — попита бодигардът на Роберт. — Мога да…

Щефан рязко вдигна ръка и мъжът млъкна. Не беше чул нищо — а и можеше ли? — и предупреждението на Щефан бе излишно. Това, което идваше към тях, не можеше да бъде чуто.

— Там — Ребека посочи наляво.

На мястото, което посочи, оградата нямаше пролука, както очакваше Щефан, но едно от старите дървета, които растяха навсякъде из двора, простираше клони достатъчно напред и образуваше удобна стълба. Вместо да тръгне натам, Ребека направи крачка назад. Ноздрите й трептяха, сякаш душеше.

Телохранителят на Роберт отново се показа добър наблюдател, поне за своите сетива. Щефан не вярваше, че е усетил приближаващата се опасност, но бе регистрирал много добре реакцията на Ребека. Тялото му изведнъж напрегнато се изпъна и той вдигна дясната ръка с оръжието. Щефан чу лекото щракване на предпазителя.

— Оставете тези глупости — прошепна Щефан. — Връщайте се обратно!

— Но…

— Бързо!

Това подейства. Може би мъжът усети паниката в гласа му — не онази на нервирани VIP-персони, с които обикновено общуваше, а основателния страх на равностоен партньор. Кимна с глава, направи няколко крачки назад и застана на място, за да могат да го последват. Без значение какво мислеше Щефан за него, човекът съвестно си вършеше работата.

За съжаление нямаше много да му е от полза.

— Връщайте се в къщата! — повтори Щефан. — Хайде! Ние ще се оправим.

Мъжът се поколеба още миг, после се обърна кръгом. Чуха отдалечаващи се стъпки в мократа трева.

Ребека и Щефан също започнаха полека-лека да се отдръпват от оградата. Някъде от другата страна на кованата преграда нещо се раздвижи и в тъмнината пробягаха сенки. Тупане на твърди лапи по тревата. Дращене на нокти. Ловът започна.

— Бавно — промърмори той. — Движи се много предпазливо.

Ребека не отговори на думите му, но се подчини. Без нито за миг да изпуска от поглед оградата и оживялата зад нея тъмнина, тя продължи стъпка по стъпка да се връща назад. Върху ръката й Ева започна да става неспокойна. Напрежението, което лежеше във въздуха, почти можеше да бъде пипнато с ръка.

Когато то се разчупи, Щефан вече го бе усетил частица от секундата преди това. Нещо в ритъма на неспокойните сенки зад оградата се промени, напрежението се превърна в агресия, после избухна насилието. Проехтя страшен, протяжен вой, две-три издължени сенки изникнаха от нощта и без ни най-малко усилие прескочиха оградата.

В същия миг Ребека и Щефан се обърнаха и хукнаха. Вляво от тях се чу глух шум от двойно тупване, последван почти едновременно от трети подобен отдясно.

Щефан се опитваше да тича бързо, но чантата в дясната ръка му пречеше. Въпреки това не я захвърли. И без друго нямаше никаква полза от по-бързото тичане, защото Ребека също трудно бягаше заради детето, което носеше. Ева вече буйстваше с все сила, но Ребека я държеше в желязна хватка.

Шумът от тупкащи лапи ги следваше, докато тичаха през градината. Не се приближаваха, а поддържаха същото разстояние, което в никакъв случай не се дължеше на бързината им. Ловците ги гонеха и чакаха точния момент, за да се хвърлят върху им.

А той дойде по-бързо, отколкото Щефан предполагаше.

Празният басейн изникна пред тях като прецизно издълбана бездънна яма. Ребека искаше да избяга наляво, за да го заобиколи на сигурно разстояние, но изведнъж върху нея скочи нещо огромно, чорлаво, химера от козина и нокти, искрящи очи и зъби. Разнесе се гневно ръмжене. Ребека изпищя, олюля се настрани и инстинктивно се наведе, за да избегне щракналите челюсти. Щефан не успя да разбере дали успя, но вълкът във всеки случай не я достигна. Вместо да я повали, той само я закачи със задните си лапи, след което сам падна в тревата. С един скок Щефан се озова между животното и Ребека, поздравявайки се наум, че не бе хвърлил чантата. Беше доста жалко оръжие, но в същото време и единственото, което имаше и затова той го използва както можа: Още преди вълкът да се е изправил, той сграбчи чантата с две ръце, завъртя се веднъж около оста си като чукохвъргач и я стовари с все сила върху главата му.

Попадението беше точно. Сакът не беше достатъчно тежък и твърд, за да нарани сериозно животното, но ударът го отхвърли нагоре и то успя само да се завърти във въздуха, преди да се строполи върху циментовия ръб на басейна.

Щефан хвърли чантата, последва го и го достигна точно в момента, когато вълкът замаяно надигаше глава. Ритникът право в муцуната го накара да извие от болка и гняв, но въпреки това се опита да се изправи.

Щефан реши да не пилее повече силите си с вълка — така можеше само да му причини болка, но не и истински да го нарани. Вместо това се наведе светкавично, опитвайки се да избегне разтворените му челюсти, но в същия миг почувства остра пареща болка, когато зъбите на хищника като малки, тъпи ножове одраха ръката му под лакътя. Не обърна внимание на болката, коленичи на единия си крак пред вълка и вкопчи ръце в козината под главата му. С последни усилия се изправи, извивайки глава силно назад, за да не попадне в лапите му.

В продължение на една безкрайна половин секунда двамата стояха като в гротесков танц — Щефан извит назад, вкопчил ръце в козината на животното, и вълкът — изправен на задните си лапи, висок почти колкото него, скимтящ от злоба и изненада. В този безкраен миг Щефан изведнъж осъзна, че бе направил зловеща грешка. За дългата муцуна на вълка нямаше никаква пречка пред откритото му гърло. Сам се предлагаше да бъде изяден.

Само че по някаква причина вълкът отказваше да приеме поканата. Затова пък ужасът изпълни Щефан с още по-голяма сила. Ритна отчаяно звяра и той тромаво се претърколи през задните си лапи и падна направо на дъното на празния басейн.

Щефан нямаше време да се зарадва на победата си. Обърна се и видя, че Ребека вече се беше изправила, но втори вълк я доближаваше. Животното беше огромно, с катраненочерна козина и много по-голямо от първото, с което той се бори.

С ъгълчетата на очите си забеляза още една сянка, вдигна високо ръце, за да се предпази, но още докато извършваше това движение, разбра, че е закъснял. Вълкът с все сила се блъсна в него, събори го и откъсна парче плът от рамото му. Щефан изкрещя от болка. Над главата му небето светкавично се завъртя в половин салто и там, където под краката му трябваше да е пръстта, изведнъж се оказа прав ръб, остър като бръснач, който летеше срещу него.

Беше безсмислено, той протегна ръце към него. Дори го пипна, макар че в резултат само счупи няколко нокътя. Болката беше по-лоша от тази в рамото. Щефан изрева от мъка, падна още два метра надолу и почти изгуби съзнание.

Но наистина „почти“. Нещо омекоти удара от падането му. В краката му избухна болка, а пред затворените му очи изригна ярък многоцветен фойерверк от звезди. Всичко би дал наистина да беше загубил съзнание! Но не му беше съдено да изпита тази милост.

Вместо това чу виковете на Ребека.

Звукът долетя до съзнанието му някъде безкрайно отдалече. В първия момент не му отдаде никакво значение, но веднага след това разбра, че всъщност е единственото нещо, което го държи в съзнание — макар че вероятно означаваше краят.

Стенейки, се претърколи по гръб и се опита да отвори очи. В първия момент не успя. Усети, че лежи върху нещо меко, топло и кърваво; може би беше вълкът. Дано с падането си поне да е претрошил най-сетне гръбнака на проклетото животно!

Ребека отново изкрещя. В писъка нямаше болка, а безкраен ужас, което беше по-лошо от всякаква физическа мъка. Отново се напрегна да отвори очите си и този път успя. Само че това, което видя, накара кръвта да замръзне в жилите му.

Ребека стоеше на ръба на басейна, два метра над него и в същото време безкрайно далече. Черният вълк стоеше на две-три крачки встрани от нея, а от другата страна бе клекнал още един, също толкова огромен. Нито едно от чудовищата не издаваше звук, само бяха оголили зъби, а очите им кръвожадно святкаха. Животните бавно се приближаваха към Ребека, приведени, готови за скок, треперещи от енергия. Въпреки това Щефан нямаше чувството, че се готвят за нападение. Вероятно я гонеха пред себе си — бавно, търпеливо и в точно определена посока.

Заплашително ръмжене зад него го накара да се обърне. И той не беше сам. Падането не беше наранило сериозно вълка. Звярът стоеше с оголени зъби на по-малко от два метра зад него.

Едва сега осъзна, че това, върху което беше паднал, не беше вълкът. Погледна надолу, изкрещя ужасено и така рязко скочи, че на втората крачка се блъсна в бетонната стена на басейна.

Под него лежеше тялото на бодигарда. Вече не можеше да се различи дали падането върху цимента го беше убило, или някое от животните. Погледът в изгасналите очи не издаваше никаква болка, а само безкрайна изненада. Под него бетонът беше потъмнял и локвата продължаваше да се разраства доста бързо. От мириса на топла кръв Щефан щеше да полудее.

Вълкът направи крачка към него. Хълбоците му трепереха, в ръмженето се долавяше болка. Може би при падането все пак се беше наранил. Но това не го правеше в никакъв случай по-малко опасен.

Щефан се придвижи встрани, прилепен до стената. Вълкът го последва с ръмжене. От муцуната му капеше кървава пяна. Това даваше отговор на въпроса от какво беше умрял телохранителят. Погледът на животното излъчваше нещо, което накара Щефан вътрешно да замръзне.

Оръжие, помисли си отчаяно той, трябва ми някакво оръжие! Беше победил веднъж вълка с голи ръце, но това беше просто случайност, късмет.

Направи още крачка встрани, спря и отчаяно се огледа. Басейнът беше покрит с изгнила шума, клони и боклуци. Тук-там проблясваха мазни малки локви дъждовна вода, примесена с остатъци от химикали от изминалите три месеца. Най-големият клон, който видя, беше по-къс от ръката му и сигурно така изгнил, че щеше да се разпадне при първото докосване.

Погледът му попадна върху нещо проблясващо. Пистолетът на телохранителя! Мъжът го беше изпуснал при падането в басейна. Оръжието беше малко по-близо до Щефан, отколкото до вълка. Ясно си спомни металическото прищракване на спусъка. Знаеше, че звярът е много по-бърз от него, но сега беше ранен. От друга страна, той самият нямаше какво повече да губи. Ако до този момент вълкът не го беше нападнал, сигурно беше заради това, че търсеше по-удобна позиция. А може би неочакваната съпротива на човека го караше по някакъв свой си начин да го уважава.

С все сила Щефан се оттласна от стената, за да грабне оръжието.

Само че не успя.

Глезените му експлодираха от болка и скокът се оказа твърде къс. Той тромаво се строполи по корем и очерта широка ивица в калта на дъното. Ръцете му се протегнаха към оръжието.

Вместо това се вкопчиха в сплъстена, остра козина.

Вълкът беше скочил в същия момент и въпреки ранените си задни крака все пак се беше оказал по-бърз от човека. Лапите му се сключиха около пистолета, подхвърлиха го нагоре и напред. Описвайки широка дъга, оръжието изчезна в тъмнината и тупна някъде далеч върху твърдия бетон. Със същото движение вълкът се обърна, отърси се от ръцете на Щефан и с един скок се озова върху гърдите му.

Ударът изкара въздуха от дробовете му. Ребрата му изпукаха. Вълкът тежеше поне петдесет килограма, ако не и повече, но тази допълнителна болка той почти не забеляза. Огромната животинска глава се насочи срещу лицето му и челото с огромна сила се удари в брадата му. Отново почти изгуби съзнание и зачака разкъсващата, последна болка, когато хищникът щеше да забие зъби в гърлото му.

Тя не последва. Вълкът клечеше върху гърдите му като чудовище, тежко почти колкото танк, което спираше дъха му. Щефан трябваше да събере последните си сили, за да може да диша. Усещаше горещия дъх на животното в лицето си. По някаква незнайна причина то отказваше да го убие. За втори път в разстояние на кратко време.

Щефан отвори очи и погледна точно в очите на вълка. Това, което прочете там, го накара да потрепери. Жестокост. Кръвожадност. Невероятна, безкомпромисна решителност, но и нещо повече. Не можеше да разбере какво, но то не трябваше да бъде в погледа на едно животно. Това усещане го изпълни с безкраен ужас, защото не беше нищо ново или неизвестно, а същата животинска сила, която чувстваше и у себе си.

Сякаш вълкът беше чакал точно този миг, защото вдигна клепачи и го погледна право в очите, изправи глава с ръмжене и после заднешком слезе. Отдалечи се малко и дори не реагира, когато Щефан се поизправи. Когато обаче понечи да седне, животното предупредително изръмжа. Щефан застина на мястото си.

Много предпазливо, за да не предизвика хищника с необмислени движения, вдигна глава и се огледа за Ребека. В първия момент не можа да я види и това беше достатъчно страхът му отново да се превърне в паника. После обаче я видя — в другия край на басейна. Двата вълка я бяха гонили към металната стълба, която водеше вътре в басейна. Целта на животните беше ясна като бял ден: искаха да съберат тримата заедно — като овчарски кучета, които перфектно вършат работата си.

Ребека се противеше, но вървеше към стълбата. С голяма мъка успяваше да държи Ева. Детето не издаваше никакви звуци, но се бунтуваше с всички сили, удряше, риташе и дращеше лицето на Ребека. Дори при лошото осветление и от разстояние повече от двадесет метра се виждаше, че лицето и блузата й са целите в кръв. Вълците не ги изпускаха за миг от хватката си. Челюстите им непрекъснато тракаха към Ребека. Не я захапваха само защото тя отстъпваше крачка по крачка назад. Предупреждението беше недвусмислено. Раната върху рамото на Щефан вече не кървеше, но болката все още беше ужасна. Дори той вече не беше сигурен, че новата им способност за регенерация ще е достатъчна да ги спаси от смъртоносни наранявания.

Ребека най-сетне се предаде и заслиза с гръб към него надолу по стълбата. Хромираната метална конструкция прокънтя под стъпките й. Единият от двата вълка — черният — я последва на метър разстояние. Вторият изчака, докато тя измина половината разстояние, и скочи направо долу.

Ребека продължи да се препъва по стълбата, която все по-силно скърцаше под теглото на нея и детето. Не беше пригодена за такова натоварване без съпротивлението на водата. Когато почти бяха стигнали дъното, стълбата леко се наклони на една страна. Ребека изкрещя уплашено, скочи от останалия половин метър долу и попадна в една локва. До Щефан долетя мирис на хлор и гнило и стомахът му се повдигна. Ребека се закашля, олюля се и тръгна към него. Двата вълка я последваха — черният плътно зад нея, другият на няколко крачки разстояние, за да й препречи пътя за отстъпление, ако реши да бяга.

Щефан не обърна внимание на заплашителното ръмжене на своя пазач и направи няколко бързи крачки към нея, за да я подкрепи или да вземе детето от ръцете й. Само че силите му едва стигаха да се държи сам на крака. Освен това беше сигурен, че няма да може да удържи Ева. Ребека така здраво я притискаше до себе си, че тя вече едвам дишаше. Въпреки това не преставаше да удря и да рита. Ребека беше я нагласила така, че ръцете й вече не можеха да достигнат лицето й, но краката на момичето непрекъснато я ритаха в корема. Макар че сигурно изпитваше силни болки, жена му никога нямаше да му я даде. Затова я прегърна през рамото и я заведе обратно до стената. Така поне не можеха да бъдат нападнати отзад. Жалка защита, но единствената, която имаха.

Трепереща, Ребека се притисна до него в твърдия бетон. Косата й беше разбъркана и падаше върху лицето. По страните й се стичаха кървави струйки, но Щефан видя, че повечето драскотини от ноктите на Ева започваха да зарастват.

— Мили Боже, Щефан, какво става? — прошепна тя. — Какво е това? Какво искат тези чудовища от нас? Ще ни убият ли?

Щефан не отговори. Вълците ги бяха заградили в обръч. Черният, вероятно водачът, се беше приближил на две крачки от тях, другите два стояха отдясно и отляво зад тях и така обезсмисляха всяка мисъл за бягство. Вече не чакаха нищо.

Въпреки това той изведнъж разбра, че няма да ги нападнат и че не бяха дошли, за да ги убият. Или поне не веднага.

Черният вълк се приближи с още една крачка. Беше оголил зъби, но вече не ръмжеше. Погледът на големите му, обезпокоително знаещи очи, беше насочен право към Ребека. Или поне така се стори на Щефан в първия момент. После се убеди, че е така. Животното втренчено гледаше Ева.

За първи път имаше възможност да разгледа вълците отблизо. Животното, което стоеше пред него, беше наистина огромно, много по-голямо от всяко овчарско куче, което някога беше виждал, и най-малко двойно по-тежко. Тялото му с такава наситеност излъчваше сила и бързина, че те почти можеха да се видят. Този хищник нямаше нищо общо с измършавелите жалки същества, които беше виждал два-три пъти зад решетките на зоологическата градина. Щефан вече не беше сигурен дали наистина са вълци. Ако бяха, тогава този черният представляваше първичният образ на вълк, оригиналът, чиито бледи копия бяха всички останали.

Вълкът направи още половин крачка към тях. Ребека замахна с крак към него и, разбира се, не го улучи. Затова пък рязкото движение почти я извади от равновесие и Ева за малко не се отскубна от прегръдката й.

За първи път детето издаде звук — тънък, жален вой, който ни най-малко не приличаше на човешки звук и от който по гърба на Щефан пробягаха ледени тръпки. Ева риташе с все сила, писъкът й ставаше все по-висок и писклив и тя протягаше ръце към вълка. Животното изръмжа, приближи се още и Ребека използва това, за да се опита още веднъж да го ритне.

Този път успя.

Ритникът едва ли можеше да навреди на огромния звяр, но го завари напълно неподготвен. Той изскимтя, коленичи на предните си лапи и бързо отскочи по-надалеч, за да не го уцели следващият ритник на Ребека. Другите два вълка мигновено скочиха към нея и оголиха зъби, но бързо отстъпиха, когато черният излая кратко и отсечено.

Ребека отскочи назад, обгърна Ева с двете си ръце, опитвайки да я укроти. Щефан не вярваше, че ще успее, без наистина да спре въздуха на детето или да му счупи някоя кост.

— Махайте се! — кресна тя. — Изчезвайте, проклети зверове! Няма да ви я дам! Никога! По-добре ме убийте!

Черният вълк се стрелна към нея и в последния момент изви глава настрани, но челюстите му за малко пропуснаха крака й.

Въпреки това тази предупредителна атака беше достатъчна, за да я извади от равновесие. Тя се препъна и се свлече по стената.

Вълкът се приближи. Вече не ръмжеше, а само показваше зъбите си. Бавно, почти предпазливо, както се стори на Щефан, огромната му глава се приближаваше към лицето на Ребека. Нещо… нещо в погледа му се промени. Неукротимата жестокост в него изгасна и на нейно място се появи нещо друго. Ако Щефан не знаеше, че е напълно невъзможно, щеше да го вземе за съжаление.

Ребека отблъсна вълка.

— Махай се! — изхленчи тя. — Остави ме на мира!

— Дай му детето — каза Щефан, без да помръдва. Само ако помръднеше пръста си, вълците щяха да се нахвърлят върху него и да го разкъсат на парчета. Знаеше го отлично.

Ребека вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни със сълзи, но това беше от физическата болка.

— Какво?

— Дай му детето — повтори Щефан. — Моля те! То е тяхно, не наше!

Ребека втренчено го погледна.

— Не — прошепна тя. После изкрещя думата високо: — Не! Никога! Първо трябва да ме убиете! Няма да ви я дам!

Ребека мислеше съвсем сериозно това, което казваше. Щефан знаеше, че ще се бори до последния си дъх за детето, все едно срещу кого. Дори срещу него.

Като него и вълците почувстваха решителността й. Черният великан отстъпи две-три крачки назад в тъмнината, а останалите два се приближиха. Щефан се запита дали така заемат позиция за последното, решително нападение. Вече не можеха да очакват никаква пощада. Трите вълка им бяха дали до този момент много повече шансове от животните, които срещнаха преди във Вълче сърце.

Нападението не последва, но… нещо се случи. Усети го толкова ясно, сякаш изведнъж се раздвижи нещо голямо и могъщо, съществуващо оттатък реалността, но което само с пробуждането си ги караше да треперят.

Черният се беше отдалечил толкова, че почти се сливаше с тъмнината. Щефан го различи само като сянка — очертание на ръба на видимото, което се различаваше само чрез движенията си. Нещо ставаше със сянката на вълка. Щефан не можеше да разбере точно какво. Сякаш изгуби формата си, за да се слее за миг с нощта, после отново се оформи. Чу един след друг страшни, болезнени звуци, напомнящи трошене на кости и разкъсване на плът, на разпадащи се и новообразуващи се форми. Тихо, неизказано мъчително скимтене… Това, което ставаше, беше придружено с огромна болка.

И продължи дълго.

Вътрешният часовник на Щефан отдавна бе престанал да работи, но усещаше, че вече доста време стои и се взира в тъмнината. Най-сетне ужасяващите шумове и треперенето и преливането на сенките спряха. Вълкът отново се изправи и се върна на светлината.

Само че вече не беше вълк.

Беше Соня.

Беше се променила. Сега изглеждаше по-стара… не, поправи се мислено Щефан, не по-стара, а някак по-зряла, много повече жена, отколкото дете, сякаш през изминалите дни се беше научила как да си служи с тялото. Косата й беше все така несресана и разбъркана, но въпреки това приличаше много повече на прическа, отколкото на грива. Обърканият израз, който се четеше в очите й при първото й появяване, също беше изчезнал. Беше гола — жена с много красиво, почти перфектно оформено тяло. Въпреки това Щефан имаше усещането, че нещо в това тяло не е както трябва. Почти веднага разбра какво е. Колкото и красиво да беше това тяло, то не беше нейно, а приличаше много повече на прекрасна, перфектно ушита дреха, облечена само за да прикрие истинското й Аз.

Соня бавно се приближи. Двата вълка застанаха от двете й страни, но поведението им вече беше друго. Продължаваха да гледат него и Ребека със същото изострено внимание както преди, но сега изглеждаха ужасно унизени.

— Не! — простена Ребека. — Щефан! Какво… какво е това? Помогни ми!

Щефан не се помръдна. Този път не от страх, а защото не можеше. Неговата роля в тази история свърши. Имаше шанс, дори може би го беше и използвал, но нещата взеха такъв обрат, в който той вече не можеше да им влияе, все едно какво щеше да направи.

А може би никога не го е могъл.

Соня бавно се приближи към него, изгледа го за миг с проницателен поглед и без да каже дума, се обърна към Ребека. Протегна ръце. Щефан видя, че Ева се опита да направи същото, но Ребека й попречи.

Соня въздъхна.

— Дай ми я.

Щефан с изненада установи колко нежен е гласът й. В него нямаше никаква скрита заплаха, нямаше гняв. Звучеше като молба. И разбиране?

— Не! — простена Ребека. Клекна в ъгъла между стената и дъното на басейна, сви глава в раменете и цялата затрепери. Не изпускаше Ева от ръцете си и я стискаше с всичка сила.

— Причиняваш й болка — нежно каза Соня.

Ребека веднага разхлаби хватката си. Учудващо, но Ева не използва възможността да се освободи, а само извърна глава и погледна чернокосата девойка над себе си. Сякаш почувства, че всичко ще свърши добре.

— Трябва да ми я дадеш — повтори Соня. — Мъжът ти е прав, знаеш ли? Тя не може да живее тук. Не и във вашия свят. Не и с това тяло. Ще умре, ако не я заведа там, където й е мястото.

— Не — отвърна Ребека. — Това е… не е истина! Лъжеш! Кой… коя си ти?

— Ти вече знаеш — каза Соня и хвърли бърз поглед към Щефан. После коленичи пред Ребека и протегна ръце. Тя ужасено притисна момиченцето към себе си.

Този път движението на Соня не беше насочено към детето. Ръцете й нежно докоснаха лицето на Ребека, задържаха го за миг, после също така нежно се дръпнаха.

— Толкова много страх… — прошепна тя. — И безкрайно много ужас. Наистина ли помисли, че ще ти сторим нещо лошо?

— Иди си! — хленчеше Ребека и ритна към Соня, но в движението й нямаше никаква сила. Соня дори не си направи труда да се отбранява. Съжалението, което Щефан видя в очите й, беше истинско.

— Трябва да я взема със себе си, сестрице — каза Соня. — Още е малка и не се е научила да живее в това тяло. Ще умре, ако я задържиш.

Щефан силно се съмняваше, че Ребека изобщо чува думите й. И изобщо не можеше да става дума, че разбира какво означават. Но как ли можеше? Без съмнение и тя чувстваше промяната, която ставаше с нея. Но от тях двамата тя не само беше по-силната, но и по-рационалната. За нея това сигурно означаваше сриването на цял един свят. И може би щеше да срине и разума й.

Той клекна пред Ребека и Соня, протегна ръка, но не посмя да я докосне. Соня бавно извърна глава и го погледна. Очите й бяха черни, без зеници и ирис — гледка, която всъщност трябваше да е ужасяваща, но не беше.

— Не… знаех — прошепна той със заекване.

Соня уморено се усмихна.

— Напротив, само че не искаше да си го признаеш. Но мога да те разбера. Вашият свят е различен,… толкова ужасен… Но и красив.

— Тогава останете тук! — каза той, без да се замисля. Беше съвсем безсмислено, но това беше първото, което му дойде наум. — Просто останете при нас, останете тук. Този свят предлага много повече неща, отколкото вашата долина!

Каза нещо много глупаво. Разбра го в момента, когато го изрече, и не беше нужна опрощаващата усмивка на Соня, за да схване грешката си.

— За вас, може би. Не и за нас.

— Можете ли да оживеете в тези тела? — попита той.

— Да — отвърна Соня. — Само че… — тя затърси подходящите думи — … ще е доста неприятно. А за нея ще е смъртоносно — тя посочи Ева. — Още не е свикнала да си служи със силата, която има в кръвта си. За първи път се преобразява.

Тя замълча за момент, после отново се обърна към Ребека и каза много сериозно:

— Дори тялото й да оживее, разумът й ще се срине. Не е създадена за вашия свят. Както и вие.

— И ние? — попита Щефан. — Какво ни е на нас? И ние ли… — Той се запъна. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да изрече останалите думи: — … ще станем такива?

Соня замълча. След няколко секунди Щефан прошепна:

— Значи затова нито веднъж не ни сторихте нищо. Можехте да ни убиете поне десетина пъти. Но никога няма да направите нищо на член от глутницата, нали?

Някъде над главите им се чу звук. Единствен, слаб звук, чупене на клон, може би просто шумолене на влажни листа, но не беше от естествените шумове на градината. Вълчите му инстинкти мигновено се пробудиха. Соня рязко се обърна и се изправи, а двата вълка реагираха с бързина, която надминаваше всичко, което Щефан бе наблюдавал у живо същество.

Въпреки това сянката, която се появи от другата страна на басейна, беше по-бърза.

Първият изстрел се чу, още преди Соня да се беше изправила съвсем. Куршумът я улучи точно под лявата гърда, отхвърли я като удар с юмрук към стената, като в същото време тялото й се завъртя. Тя изкрещя, вдигна ръце към гърдите си и падна наполовина върху Ребека и детето.

Още докато падаше, към шума от тялото й се прибави втори изстрел. Единият от двата вълка подскочи нагоре, преметна се два-три пъти в тинята и се просна с жално скимтене. Третият се стрелна с огромни скокове към фигурата в края на басейна. Два метра пред нея отскочи нагоре с един-единствен мощен скок. Тялото му сякаш се превърна в сянка, в жив снаряд, изстрелян направо към нападателя.

Фигурата отгоре разкрачи крака, хвана оръжието си с две ръце и с непоклатимо спокойствие се прицели във вълка. Чу се изстрел. На по-малко от метър пред жертвата си животното беше отхвърлено назад и падна безжизнено на дъното на басейна. Времето между първия и третия изстрел не беше много повече от една секунда.

Чак сега Щефан разпозна мъжът, появил се така внезапно зад тях. Беше светлокосият младеж, сянката на Уайт, човекът от болницата.

— По дяволите, какво чакате? — кресна той. — Да станат ли?

Това подейства. Нито Соня, нито другите два вълка бяха смъртоносно ранени. Той дори не беше сигурен дали това изобщо е възможно. А и нямаше никакво желание да установи колко време им трябва, за да се съвземат от куршумените рани.

Обърна се рязко към Ребека. Тя напразно се опитваше да се измъкне изпод тялото на Соня, защото продължаваше да стиска с двете си ръце Ева. Щефан хвана неподвижната вълчица и я отмести. Усещането беше ужасно, изпита някаква погнуса. Нещо ставаше с тялото на момичето. Ако не се смята огромната дупка, направена откъм гърба при излизането на куршума, тялото изглеждаше непроменено. Но не беше истинско. Страховитата метаморфоза беше започнала. Не искаше да остане тук и да изчака края й.

Едва ли не брутално дръпна Ребека и я бутна пред себе си. Стълбата се намираше на около двадесет метра отпред — цяла вечност. На половината от пътя минаха край единия от простреляните вълци. Той отново бе започнал да се движи. Целият му хълбок беше окървавен. Въпреки това животното гневно изщрака с челюсти в тяхната посока и се опита да се изправи на омекналите си задни лапи. Не успя, но заздравяването ставаше с невероятна бързина.

Щефан се опита да накара Ребека да върви по-бързо, но веднага разбра, че така тя ще загуби равновесие. Всяка секунда беше ценна. Когато стигнаха стълбата, не посмя да се обърне и да погледне назад, но му се стори, че отново чува онези ужасяващи звуци от разкъсвана плът, които съпровождаха превъплъщението.

Човекът на Уайт тръгна към тях, премести оръжието си от дясната в лявата ръка и грубо изтегли Ребека последните няколко стъпала. Щефан понечи да изроптае, но се отказа — зад тях проехтя вой, в който вече не се долавяше толкова болка, колкото гняв.

Американецът изстреля още един куршум към празния басейн, завъртя се на токовете си и изрита Щефан в гърба. Той се препъна, олюля се две-три крачки и щеше да изгуби равновесие, ако онзи не го беше повлякъл със себе си.

Като подгонени от фурии затичаха през градината към къщата. Отзад градината беше осветена, светеха всички лампи. Задната врата зееше широко отворена. Щефан различи множество сенки, които се движеха напред-назад. Някой изкрещя.

Зад тях също не беше тихо. Вълкът бе престанал да вие и вместо вой сега се чуваха ръмжене и лай. Щефан чувстваше как животното препуска след тях — сякаш от скоростта му се образуваше гореща вълна от сгъстен въздух, която тласкаше пред себе си.

Почти стигнаха до къщата и Щефан видя, че с изключение на Вестерман всички се бяха събрали и ги чакаха: Роберт, останалите му двама телохранители, Уайт и, разбира се, Дорн, който също беше извадил оръжие. Ребека се втурна между Уайт и полицая и за малко не събори брат си, който искаше да я прегърне, но явно бе подценил темпото й. Щефан съзря пролуката помежду им и се опита да събере сили за последен спринт, но приятелят на Уайт внезапно така го изрита, че той се блъсна във вратата. Стъклото се счупи със силен шум. Едно парче се заби в бузата му. Той падна и още докато се свличаше надолу, видя как русият американец се обърна и едновременно с това вдигна оръжието си и се прицели.

От тъмнината изскочи гигантска сянка, хвърли се срещу мъжа и го повали. Той все пак стреля, но куршумът мина на безопасно разстояние от вълка. Животното с елегантен скок се хвърли върху него и разтвори челюсти към гърлото му. Американецът светкавично вдигна ръка, така че зъбите на звяра се забиха в ръката му. Мъжът изрева от болка, но въпреки това показа завидно хладнокръвие — вместо да се опита да издърпа ръката си, той я набута още по-навътре в устата на вълка, избутвайки го по този начин малко по-напред, а другата ръка пъхна между себе си и животното. Дулото на пистолета му се заби в долната челюст на вълка.

Всичко стана твърде бързо, за да може Щефан да повярва на това, което видя.

Русокосият стреля три пъти един след друг. Куршумите пробиха долната челюст на вълка, собствената му ръка, после черепа на животното. Тилът му изригна в експлозия от кости, козина и кръв и хищникът се свлече мъртъв.

Въпреки това обаче мощните му челюсти не пускаха ръката на мъжа. Чак когато Дорн и единият от телохранителите му се притекоха на помощ, успяха да я освободят от хватката на мъртвото животно. Вторият телохранител пристъпи до тях с извадено оръжие, целейки се навън в тъмнината.

— Не се показвайте навън — предупреди Щефан. — Има още от тях.

Дорн рязко погледна нагоре. Изглеждаше ужасен, но като че ли много повече объркан. Не каза нищо, обърна се отново напред и клекна до американеца. Ужасът върху лицето му стана още по-голям, когато видя колко зле е ухапан мъжът.

— О, по дяволите! — промърмори той. После каза по-високо: — Линейка! Вестерман, къде сте? Трябва ни…

— Не! — прекъсна го Уайт.

Не само Дорн го изгледа с неразбиране.

— Моля?

— Не ни трябва линейка — повтори Уайт. — Аз ще се погрижа за него.

— Полудяхте ли? — Дорн размаха ръце към американеца. — Човекът ще умре от загуба на кръв, ако не бъде закаран веднага в болница!

— Ще бъде — кисело отвърна Уайт. — Само че в наша болница. — Той бръкна в джоба си, извади един мобилен телефон и започна да набира някакъв номер. — Моля ви, не се сърдете, но все пак вярвам повече на нашите лекари. — Той се обърна с гръб и заговори на английски в телефона.

През това време Щефан вече бе стигнал до Ребека и Роберт. Роберт беше прегърнал сестра си. Изглеждат някак странно двамата, помисли си Щефан — Ребека беше с половин глава по-висока от брат си. Роберт й говореше нещо с тих глас и нервно поглеждаше към вратата. Когато видя кървавия разрез върху бузата на Щефан, по лицето му пробяга сянка, но не каза нищо, а се нахвърли върху него.

— По дяволите, нищо ли не можеш да свършиш както трябва?

— Остави го — обади се Ребека. — Вината не е негова.

Погледът на Роберт ясно говореше, че не й вярва. Въпреки това, когато отново заговори, тонът му беше овладян:

— Какво стана? Къде е телохранителят, който изпратих с вас?

— Мъртъв е — отвърна Ребека вместо Щефан и продължи бързо на висок глас: — Кучетата го настигнаха.

Кучета? Не е възможно да е загубила разсъдъка си, помисли си Щефан, кимна с глава и допълни с мрачен израз на лицето:

— Бедният, нямаше късмет. Разкъсаха го на парчета.

— Сигурно, защото носеше оръжие — каза Ребека. — Предполагам, че са обучени първо да нападат въоръжени. Всичко стана страшно бързо. Ако не беше дошъл вторият човек, сега и ние щяхме да сме мъртви.

Това накара Щефан да се запита откъде така изведнъж се появи американецът. Погледна към вратата. Дорн, телохранителят и Уайт бяха помогнали на русокосия да се изправи на крака. Ръката му продължаваше силно да кърви, но мъжът се владееше учудващо добре. Не му личеше на пръв поглед, но явно беше силно момче. Уайт добре си подбираше хората.

— Колата е на път — каза Уайт. — След пет минути ще бъде тук. Имате ли в къщата аптечка с превързочни материали?

— В банята е — Роберт посочи зад себе си. — Елате, ще ви покажа.

Той избърза напред. Щефан реши да последва двамата с Уайт, но Дорн го дръпна настрана.

— Вие ще останете тук. — Всяка следа от учтивост в гласа му беше изчезнала. Гласът му не звучеше гневно, но студената решителност в думите му беше още по-лоша. Списъкът на хората, от които не можеха да очакват вече никаква милост, стана по-дълъг.

Не се опита да противоречи, а мина с бързи крачки край Дорн, отиде до задната врата и я затвори. Не че щеше непременно да има някаква полза. Долната половина на стъклото беше счупена от неговото падане, а останалата част едва ли щеше да задържи другите два вълка. Усещаше, че са отвън и го наблюдават. Дори тук вътре не бяха на сигурно място. Съвсем не. Само се надяваше присъствието на трима или четирима въоръжени мъже да поизплаши малко Соня и брат й. Все пак последното нападение доказа, че и за тези полумитични същества има някакви граници. Вълкът отвън пред вратата беше съвсем мъртъв.

— Е? — попита Дорн.

— Какво „е“?

Ъгълчетата на устните на Дорн трепнаха. За секунда в очите му проблесна гняв, но той се овладя. Засега.

— Не поставяйте търпението ми твърде дълго на изпитание — каза той. — Какво стана отвън? Откъде идва… този добитък?

— Не знам… — започна Щефан.

Дорн го прекъсна с гневен жест и погледна още веднъж навън в тъмнината, преди да продължи:

— За последен път: Не прекалявайте! Намерихме половин дузина убити в болницата. Въоръжени мъже, хора с… как го казахте преди това… славянски черти.

— И? — попита Щефан. Знаеше, че не бива да преиграва. Търпението на Дорн беше пред изчерпване. Не се съмняваше, че полицаят може да стане доста неприятен, ако поиска, но трябваше да печели време. Срещата със Соня ясно му беше показала, че не могат да очакват помощ нито от полицията, нито от добре платените телохранители на Роберт. Последната му надежда беше в Уайт. Трябваше по някакъв начин да спечели време, докато американецът се върне.

— Попитайте Уайт — изрече най-накрая Щефан.

— Защо? Трябва ли да съгласувате отговорите си с него, преди да говорите?

— Ако така ви харесва — Щефан почувства, че не трябваше да казва това, позволи си твърде много и веднага добави с малко по-помирителен тон: — Цялата история е много по-сложна, отколкото ви се струва. Свързано е с политика… и с опазване на тайна. Наистина не знам какво е позволено да ви кажа, разбирате ли?

— Не — остро отвърна Дорн. — Не разбирам. При убийство загубвам всякакво разбиране. Нося заповед за арестуване за вас и жена ви, господин Мевес. И ако американският ви приятел не ми даде няколко добри отговора, ще го пъхна в съседната килия.

Всичко това беше казано с най-голяма сериозност и все едно какво мислеха Роберт или Уайт за Дорн, но той просто можеше да изпълни заканата си.

Дорн изведнъж се стресна и съсредоточено се вгледа навън. Щефан също впери поглед през вратата. Почувства как нещо там се раздвижи неспокойно, промъкна се напред, после се плъзна отново назад. От лепкавия мрак към него се понесе вълна от гняв и отчаяние. Но и респект. Соня и брат й вероятно бяха видели смъртта на вълка и бяха шокирани. За същества, които толкова трудно можеха да бъдат убити, осъзнаването на собствената тленност сигурно е изпълнено с много по-голяма болка и горчивина, отколкото при нормалните хора.

— Какво има отвън, Щефан? — тихо попита Дорн, сочейки първо убития вълк, после тъмнината отпред. Трупът лежеше близо до вратата, но някак така, че не можеше много ясно да бъде различен. — Такова куче още не съм виждал. Ако не беше толкова огромно, щях да кажа, че е вълк.

— Радвайте се, че не сте го видели отблизо — отвърна Щефан. — Ребека и аз имахме удоволствието.

— Някои от мъртвите в болницата имаха рани от ухапване — замислено изрече Дорн. — Аз самият не ги видях, но по това, което ми разказаха колегите, които водят разследването, мисля, че гледката не е била никак приятна. — Той посочи мъртвия вълк: — Това… нещо ли е било?

За малко Щефан да му отговори. Дорн наистина си разбираше от работата. Можеше да води разпит, без действително да те разпитва.

— Не съм бил там — отговори Щефан. — Но предполагам, че е то. Тези зверове са обучени да убиват.

Почувства се зле, когато изрече тези думи — сякаш набеждаваше добър приятел в кражба, за която знаеше, че изобщо не е извършил.

— Чувал съм за такива животни, но още не бях виждал със собствените си очи — каза Дорн. — Това работа на онези наемници ли е?

Щефан наистина остана изненадан. Трябваше да бъде много предпазлив. Всяка дума, която не кажеше на Дорн, беше важна. В същото време обаче имаше недоброто усещане, че така само ще стане смешен. Не каза нищо.

— Само губите време, Щефан — поклати глава Дорн, дръпна се от вратата, отиде до закачалката за дрехи и се облегна престорено небрежно на нея. Не изпусна от очи обаче нито вратата, нито пък прибра оръжието си, което съвсем развали замисления ефект. Той въздъхна. — Е, добре. Да впрегнем тогава коня отзад. Аз ще ви разкажа какво знам, а вие само ще слушате и ще прецените дали не е по-разумно да ми разкажете останалата част от историята.

Полицаят отдели поглед от вратата и за първи път, откакто бяха влезли в къщата, погледна Ребека. За миг погледът му се спря и върху лицето на детето, което тя държеше в ръцете си. За изненада на Роберт не каза нищо за него.

— Вие и жена ви сте били някъде в Босна, за да вземете интервю от международно издирван терорист.

— Наемник — поправи го Ребека. — Барков беше командир на наемническа част. Само че откъде вие знаете за това?

— Поослушах се малко наоколо — отвърна Дорн. — Журналистите са приказлив народ, не знаехте ли? Още повече, ако са недоволни, че техни колеги са пипнали случая на годината, а не щат и думичка да отронят. — Той се усмихна едва загатнато и веднага продължи сериозно: — Та, значи, какво стана? Да не би на този… Барков, да не му харесаха въпросите ви?

— Барков — поправи го Ребека. — И причината не е във въпросите ни. Той е мъртъв.

— Мъртъв?

Ребека отговори със смесица от кимване на глава и вдигане на рамене, което трябваше да покаже колко безразлична й е съдбата на предводителя на наемниците. После допълни нещо, от което на Щефан дъхът му буквално спря:

— Уайт го уби.

Дорн примига.

— Значи не е станало така, както сте го мислели, така ли?

— Стана обаче точно така, както Уайт го е бил планирал — отвърна Ребека.

— Беки! — изпъшка Щефан. Не можеше да повярва на слуха си. — Да не си полудяла?

— Уайт не дойде там с някаква друга цел, а единствено с тази да убие Барков — продължи най-невъзмутимо Ребека, без дори да го удостои с поглед. — Щефан и аз бяхме само примамката. Необходимите идиоти, които се скъсаха в усърдието си да му помагат.

— Престани! — простена още веднъж Щефан. — Моля те, бъди…

— … най-сетне разумна! — прекъсна го Ребека. — Знам какво правя, не се страхувай! По дяволите, това отвън са хората на Барков! Дошли са да ни убият! И нямам никакво желание да си залагам главата заради Уайт!

— Това е първата разумна приказка, която в последните три дни чувам от някой от вас — каза Дорн. Щефан не можеше да си обясни защо, но в гласа му се долавяше невероятно облекчение. — Ако знаех това вчера или онзи ден, доста неща щяхте да си спестите. И доста хора щяха да са живи и здрави.

Щефан се съмняваше — така както, впрочем, и в разума на Ребека. Уайт беше може би единственият им шанс да излязат живи от тази къща, а тя току-що го сложи под ножа!

— Значи хората на Барков са дошли, за да си отмъстят за убийството — повтори Дорн. — Знаете ли колко са?

— Дванадесет. — Гласът дойде откъм вратата и не беше нито на Ребека, нито на Щефан, а на Уайт. Щефан с ужас се запита колко ли дълго бе стоял там и дали е чул разговора им. — Четирима са дошли със самолета направо от Сараево, двама през Виена, а останалите с кола през зелената граница. От мерките за сигурност по вашите граници има още доста какво да се желае, господин Дорн. В Щатите на тези хора едва ли щеше да им е толкова лесно да влязат в страната.

Дорн се усмихна.

— Ще се изненадате ли, ако ви издам, че в този момент с най-голямо удоволствие бих ви зашил устата, мистър Уайт?

— Ни най-малко. — Уайт се приближи, без да затваря вратата след себе си. Миг след това вътре влязоха Роберт и за безгранично учудване на Щефан — също и телохранителят на Уайт. Мъжът беше бял като прословутия тебешир и се движеше с малки, предпазливи крачки. Лявата му ръка висеше в импровизирана шина. За Щефан беше истинско чудо, че все още може да се движи. По всички правила този човек трябваше да е мъртъв. Или поне в безсъзнание.

— Значи, влизат някакви си дванадесет… терористи в нашата страна, а вие дори не смятате за нужно да ни уведомите? — Дорн се бореше със себе си, за да не изгуби самообладание.

— Да информирам вас — поправи го Уайт. — Компетентните органи са информирани, разбира се. Наблюдавахме всеки от хората на Барков двадесет и четири часа в денонощието.

Дорн се изсмя.

— И преспокойно гледахте как преследват половината град и избиват десетина души? Това вече не вярвам.

— Признавам, че имаше няколко непредвидени произшествия — каза Уайт. — Въпреки това държим положението под контрол. Моите хора вече са на път за тук. След час всичко ще е свършило.

— След час вие ще седите в затвора — обеща му Дорн. — Дори ако трябва аз лично да ви замъкна дотам! Вестерман! По дяволите, къде сте? — Той рязко се дръпна от стената, пъхна най-сетне пистолета в джоба си и ядосано излезе от стаята, крещейки името на помощника си.

Уайт го изгледа, поклащайки глава, после се обърна към Ребека.

— Не беше много мило от ваша страна, скъпа. И не много умно.

— Изобщо не държа да бъда мила — злобно отвърна Ребека. — Вие ни набутахте в това блато, сега гледайте да ни измъкнете!

— Нали това се опитвам да направя — въздъхна Уайт. — Но ако продължавате така… — той не продължи, а укорително изгледа Ребека, после се обърна към Щефан и посочи към задната врата. — Какво беше това?

Щефан не отговори веднага. Уайт го изгледа замислено, обърна се на пета, отиде до вратата и я затвори. — Можете да говорите съвсем открито. Мат знае всичко и се ползва с пълното ми доверие.

— Така ли? — попита Щефан. — С моето обаче не.

— Разбирам ви, Щефан — отвърна Уайт. — Само че се лъжете. Мат през цялото време беше близо до вас, защото аз така му заповядах.

— Колко великодушно! — сърдито се обади Ребека. — След като насъскахте след нас онези убийци, сега ни изпращате личното си куче-пазач.

— Вече казах, че съжалявам! — Уайт едвам се сдържаше да не избухне. — Цялата история…

— … е доста сложна за вас! — прекъсна го Ребека.

— … се изплъзна от контрол — добави Уайт. — Това ли искате да чуете? Добре, признавам. Нещата се развиха не така, както предвиждах. Така добре ли е? Доволна ли сте? Добре, ето, че го чухте! Но щом като заговорихме отново за това, нека ви кажа, че и вие не сте съвсем невинни, скъпа моя.

— Вярно е — каза Ребека. — Не трябваше да ви вярвам.

Уайт извади дясната си ръка от протезата и посочи към Ева.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не я бяхте взели. За две седмици бях изключен от играта, забравихте ли? Хората на Барков никога нямаше да стигнат до Франкфурт, ако не бях зает с други неща.

— Стига вече! — обади се Щефан. — Оставете я на спокойствие!

Уайт направи физиономия, с която искаше да каже: „Не аз започнах“, вдигна рамене и пъхна ръката си обратно в протезата.

— Прав сте — каза той, — в момента имаме други проблеми. Имате ли други чисти дрехи тук в къщата, или всичко бяхте сложили в чантата?

— Защо? — попита Ребека.

— Изглеждате малко пораздърпана — отвърна Уайт. — Преоблечете се и пооправете себе си и детето. Не искаме да се набиваме на очи, нали?

Ребека явно не разбираше какво иска да й каже Уайт. Щефан шумно пое дъх през устата.

— Нали не мислите наистина, че ще излезем оттук? — попита той. — Дорн сигурно е заповядал да пристигнат поне сто души. Какво искате? Да си пробивате път със стрелба ли?

— В известен смисъл вече го направих — отвърна Уайт и потупа джоба, откъдето преди беше извадил мобилния телефон. — Никой няма да дойде, повярвайте ми. Или ако дойде, най-много за да прибере този престараващ се полицай. — Той погледна Ребека. — Побързайте, след няколко минути колата ще е тук.

Ребека инатливо го изгледа, но после разумът й надделя, тя сърдито се врътна и излезе от стаята. Щефан и Уайт я последваха до помещението — съчетание от хол и офис, където в момента бяха Роберт, телохранителят му и Дорн. Инспекторът телефонираше — или поне се опитваше. Ако се съди по това, как тресна слушалката върху вилката, това не беше първият му опит.

— Проблеми ли имате, господин главен инспектор? — злорадо попита Уайт.

Дорн проследи Ребека с поглед, докато тя се скри в горния край на стълбата, и едва тогава отговори:

— Няма връзка. Не ми се иска да вярвам, че вие имате нещо общо с това.

— Разбира се, че не — отговори Уайт, продължавайки да се хили.

Щефан обаче почувства, че зад усмивката се появи безпокойство, което американецът поне засега не искаше да издаде. С две бързи крачки той се озова до Дорн, вдигна слушалката и се заслуша.

— Мислите ли, че можете по-добре да избирате от мен? — попита Дорн.

— Странно — промърмори Уайт. — Връзката не изглежда прекъсната. — Той вече не скриваше безпокойството си. Върху лицето му беше изписан направо страх. В следващия миг обаче отново се ухили. — Все пак май имам късмет.

— Дайте ми мобилния си телефон — заповяда Дорн.

— Дори не ми идва на ум — каза Уайт и погледът му зашари из помещението, по вратата, стълбата и се спря за по-дълго на прозореца. — Собственост е на правителството на САЩ и не мога да ви го дам.

— Ако си мислите, че съм в настроение да слушам глупостите ви, лъжете се — каза Дорн. — Все ми е едно кой сте или какво сте, мистър Уайт. Смятайте се на първо време за арестуван.

— Много смешно — подхвърли Уайт. Гласът му звучи съвсем неадекватно, сякаш не е тук, помисли си Щефан. Нещо твърде много го беше обезпокоило. Нещо, което поглъщаше цялата му концентрация. Погледът му ставаше все по-нервен. Търсеше нещо.

Щефан крадешком извърна глава и погледна втория американец. Мат, както Уайт беше нарекъл русокосия, продължаваше да е все така мъртвешки блед. По челото и горната му устна проблясваха ситни капчици пот, а погледът му беше помътнял. Въпреки това и той изглеждаше също така напрегнат като Уайт. Нещо не беше наред.

Щефан се заслуша в себе си. Мигновено прие подсъзнателна информация, която нормалното му човешко съзнание до този момент бе игнорирало. Усети непоносимата мъка, която изпитваше в момента Мат, и разбра какво е ял предната вечер Роберт, но повече нищо. Ако съществуваше някаква скрита опасност, то вълчите му инстинкти го бяха изоставили, защото не я улови.

Не беше възможно. Соня и брат й дори не бяха наблизо, иначе щеше да ги усети.

— Какво трябва да направя, за да ме възприемете сериозно? — сухо попита Дорн. — Да ви заплаша с оръжие ли?

Той наистина посегна към джоба си, сякаш искаше да извади пистолета. С ъгълчетата на очите си Щефан забеляза как Мат се изпъна, Роберт също уплашено пое въздух. Без да се впечатли ни най-малко, Уайт бръкна в джоба си, извади телефона и го разтвори.

— Не работи.

— Какво значи това? — Дорн буквално го изтръгна от ръката му, вгледа се намръщено в миниатюрния апарат и натисна уж произволни бутони.

— Няма смисъл — каза Уайт. — Не получава сигнал.

— Това не може да е случайно — промърмори Роберт. — Какво става?

— Барков — тихо отговори Уайт.

В продължение на няколко секунди стана съвсем тихо. Дорн втренчено гледаше американеца, а Щефан в същия момент разбра с абсолютна сигурност, че той е прав. Това беше единственото обяснение. Единственото смислено обяснение.

И в крайна сметка причината, поради която Соня и братята й се бяха появили. Не за да отведат детето — това можеха да сторят и по-късно, при това с много по-малък риск. Бяха дошли чак тук по същата причина, поради която преди се бяха появили и в болницата — не за да им причинят зло, а за да ги защитят.

— Глупости! — изсмя се Дорн, но смехът му прозвуча безкрайно фалшиво. — Това са детинщини. И сега ще им сложа края, бъдете сигурен.

Той остави телефона на масата, мина покрай Уайт и се приближи до вратата. През това време не спираше да клати глава и се опита да придаде насмешлив израз на лицето си, но движенията му го издаваха. Щефан усети, че вътрешно полицаят трепери от страх.

— На ваше място не бих го направил — каза Щефан.

Дорн спря. Твърде бързо, както се стори на Щефан. Изкуствената усмивка върху устните му стана още по-широка, но в същото време сякаш си отдъхна с облекчение. Та нали и той играеше някаква роля, а в момента всъщност беше техен заложник.

— Защо? — попита все пак инспекторът.

— Къде е помощникът ви? — попита Щефан. — Вестерман?

— Нямам представа — отвърна Дорн.

— Излезе навън — обади се Роберт, вдигайки извинително рамене. — Искаше да изпуши една цигара, но аз не понасям да се пуши в къщата. Мисля, че е пред вратата. — Той сбърчи чело. — Само че това беше преди около десет минути.

Той погледна към вратата. Следващите две-три секунди никой не помръдна. Бодигардът на Роберт бръкна под якето си, извади пистолет и се приближи до вратата. Движеше се много предпазливо и отстрани, така че да не може да бъде улучен, ако някой стреля през вратата.

— Бъдете внимателен — каза Уайт.

Мъжът беше предпазлив. Продължаваше да се придвижва към вратата под прикритието на масивната стена, протегна внимателно лявата си ръка към дръжката на вратата, натисна я надолу, поколеба се още частица от секундата и после рязко отвори вратата.

Вестерман стоеше облегнат на рамката на вратата, със скръстени ръце. Наистина беше пушил. Между устните му още висеше догорелият фас на цигарата. Главата му беше клюмнала напред. Щефан видя, че малко от пепелта на цигарата беше паднала върху ревера на копринения му костюм и бе прогорила дупка.

Само че не вярваше, че точно това разваля вида на скъпата му дреха — целият костюм беше почервенял и натежал от кръвта, изтекла от прерязаното му гърло.

— Мили Боже! — прошепна Роберт. — Това не може да бъде!

Той направи една-единствена колеблива крачка покрай Щефан, спря, после решително пристъпи напред.

— Назад! — кресна Дорн.

Всичко стана сякаш едновременно. Телохранителят със скок се хвърли на другата страна на вратата и я затръшна. Дорн сграбчи Роберт с двете ръце за раменете и с такава сила го дръпна назад, че той изгуби равновесие и полетя назад. Отвън сякаш могъщ юмрук се стовари върху вратата, изряза точно на височина на главата една дупка и засипа Щефан и Уайт с дъжд от микроскопични, фини бели дървесни частици, а после разби рамката на една картина в другия край на стаята.

Щефан ужасено се дръпна назад, а Уайт в същото време едва направи половин крачка встрани, при това най-спокойно. Изглеждаше малко изненадан, но в никакъв случай обезпокоен.

Първият изстрел не беше последван от втори, но бъркотията, която настана, не можеше да бъде по-голяма, дори ако хората на Барков бяха стреляли с гранатомет през отворената врата. Роберт жално хленчеше на висок глас и пълзейки на ръце и крака, истерично започна да се отдръпва от вратата, сякаш него бяха уцелили. Опрян на стената, телохранителят също се отдръпна от входа, а Дорн през това време крачеше напред-назад като счупена механична играчка, която не можеше да реши в каква посока да тръгне. Уайт също загуби малко от почти неестественото си спокойствие, направи широка крачка встрани и се обърна към придружителя си.

— Мат! Отзад!

Русокосият изчезна, без да каже дума. Още докато се обръщаше, извади оръжието от джоба си — с лявата ръка, но доста сръчно. По всички правила той в момента трябваше да е полуобезумял от болка, но се владееше като герой от американски екшън филм. Щефан дълбоко съжали, че и Роберт не избираше хората си като Уайт. Мъжът до вратата беше смел, но не особено сръчен. Ако стрелецът отвън наистина искаше, можеше да го улучи като на игра, както впрочем и Роберт, а и самия Щефан. В продължение на няколко секунди и тримата бяха стояли без всякакво прикритие. За човек със снайпер и спокойна ръка представляваха направо покана за точен прицел. Изстрелът през вратата беше предупреждение — може би не толкова драстично, както бяха направили с Вестерман, но също толкова недвусмислено.

Едва сега Щефан осъзна колко абсурдна беше тази мисъл. Стоеше тук и най-спокойно философстваше за качествата на телохранителите на Роберт, докато навън сигурно десетина откачени руснаци се промъкваха през храсталаците и се целеха в тях, ако вече не бяха докарали някое противотанково оръдие!

Мислите на Дорн явно се движеха в същата посока, защото той най-сетне спря да се движи и му кресна:

— Махнете се от вратата, по дяволите! Да не искате да си хванете някой куршум?

Щефан послушно се дръпна няколко крачки встрани. Така не беше точно до вратата, но затова пък почти пред големия прозорец, който гледаше към гаража. Осъзна грешката си, но се отмести без да бърза. Дори не се изплаши. Нещо му подсказваше, че хората отвън не искат да го убиват.

Още не.

— Проклета история! — каза натъртено Дорн. — Какво си въобразяват онези идиоти отвън, къде се намират? Това тук да не е Казахстан? — Той рязко се обърна към Роберт, който все още клечеше на ръце и крака и скимтеше от ужас и го скастри: — По дяволите, млъкнете най-после!

Роберт престана отведнъж и загледа ту него, ту Щефан. Някъде над тях, на първия етаж се затръшна врата и Щефан чу бързи стъпки, трополещи надолу по стълбата.

— Остани горе! — извика той. — И не се доближавай до прозореца!

Стъпките на Ребека спряха, после със същото бързо темпо се отдалечиха. Тя не каза нищо. Щефан явно не беше единственият, който бе посещавал курсове за справяне в кризисни ситуации. Уайт изненадано мръдна лявата си вежда нагоре, но не каза нищо.

— Благодаря — каза Дорн и нервно прокара ръка по брадичката си. Спокойствието и самообладанието му изчезнаха като дим и Щефан не беше много сигурен дали отново ще се появят. Може би погрешно бе преценил полицая. А вероятно самият Дорн досега погрешно се е преценявал. — И откъде така изневиделица се появиха тези проклетници?

— Сериозно ли питате? — обади се Уайт. Дорн го изгледа, а американецът продължи с безгрижен тон: — Вие ги доведохте. И много добре го знаете.

— Глупости! — просъска Дорн.

— Вие бяхте единствената им следа — невъзмутимо продължи Уайт. Щефан напразно се вслушваше да открие някакъв упрек или злоба в гласа му. Американецът просто излагаше фактите. — Ако бях на мястото на Барков-младши, щях да постъпя по същия начин. Трябвало е само да ви наблюдават. Рано или късно щяхте да ги доведете.

— А кой ви казва, че не са последвали вас? — попита Дорн.

— В такъв случай щяха по-рано да нападнат — спокойно отвърна Уайт. — Или наистина си мислите, че са щели да изчакат да пристигне половината полиция на Франкфурт, за да стане цялата история още по-вълнуваща?

— Престанете! — остро каза Щефан.

Уайт само му се ухили, но Дорн гледа безизразно няколко секунди в неговата посока, после кимна с глава.

— Прав сте. Трябва да извикаме помощ. Има ли други телефони в къщата?

— Още десетина — отвърна Роберт.

Уайт добави:

— … които стопроцентово не работят. Забравете за телефоните. Онези отвън дори са се сетили да блокират честотата на мобилния ми телефон. Мислите ли, че не са се погрижили за всички кабели, които излизат от къщата? Трябва да видим как сами да се справим…

Щефан се обърна към Роберт. Шуреят му вече се беше изправил, но видът му беше все така жалък. От десетина години насам Щефан не бе желал нищо по-силно от това, поне веднъж да види Роберт да пълзи на земята, а ето че в този момент не изпитваше никакво задоволство. Дори не и презрение.

— А какво става с твоя мобилен телефон? — попита той. — Нали си събираш такива играчки?

— Имаше един в БМВ-то — отвърна Роберт. — Другият е в дипломатическото ми куфарче, отвън в колата. Откъде да знам, че… — той безпомощно вдигна ръце.

— Само не изпадайте в паника — каза Уайт. — Все още не са влезли тук. В едно нещо сте прав, господин Дорн — тук не е Казахстан. Няма да посмеят да използват тежки оръжия или да щурмуват къщата с „ура“. Това ще привлече вниманието. — Той погледна часовника си. — Какво мислите, кога колегите ви в управлението ще се досетят, че нещо не е наред?

— Нямам представа — отвърна Дорн. — Не по-рано от един час. Дори и повече…

— Прекрасно! — кресливо изграка Роберт. — Значи дотогава ще сме мъртви! Можем само да чакаме да влязат и да ни прережат гърлата! — Той рязко се обърна и кресна още по-силно на телохранителя си: — Защо, по дяволите, се мотаете тук? Направете нещо за парите, които ви плащам!

— И какво да е то? — спокойно попита Уайт. — Да излезе и да застане да го убият ли? — Той не позволи на Роберт да протестира и се обърна към бодигарда: — Имате ли опит в подобни ситуации?

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Само теоретичен. Но на всеки тридесет минути трябва да се обаждаме в централата. Ако няма повикване, изпращат кола. — Той погледна часовника си. — След около двадесет минути, струва ми се.

— Няма да ни оставят толкова много време — каза Уайт.

Щефан вече трудно следеше разговора. Поведението на Уайт и на останалите му изглеждаше абсурдно — стояха тук и разговаряха, сякаш току-що бяха гледали серия на поредната сапунена опера и коментираха евентуалния край, а през това време на няколко метра от тях десетина професионални убийци подготвяха истинския им край!

Собствената му реакция също все повече го объркваше. Ослуша се в себе си, но не усети нищо. Нямаше дори и следа от страх. Някъде надълбоко, може би много под нивото на подсъзнанието му, имаше нещо — нещо мрачно, старо и ужасно чуждо. Не му позволи да се събуди. Нямаше нищо общо с тази ситуация. Заплахата от хората на Барков беше реална и наистина сериозна, но той може би вече се беше отдалечил твърде много от света на реалното и уловимото, за да се впечатлява от подобно нещо. Колкото повече Дорн и Роберт изпадаха в паника, толкова по-спокоен като че ли ставаше той. Опасността там отвън не го интересуваше.

— Ще погледна за Ребека и малката — каза той. — Връщам се веднага.

— Добре — усмихна се Уайт. — Ще ви чакаме.

Дорн сбърчи чело, но Щефан предпочете да не изчака реакцията му на думите на Уайт, обърна се и забърза нагоре по стълбите.

Ребека, естествено, не беше последвала съвета му, а стоеше до прозореца и гледаше входната алея. Дори не се обърна, когато той влезе в стаята. Вероятно вече знаеше кой стои пред вратата, още преди той да отвори.

— Виждаш ли ги? — попита той.

— Отсреща са, в колата — Ребека посочи отсрещната страна на улицата. Колата беше паркирана точно срещу портата, малко извън обсега на светлината от къщата. Дори за силното му зрение фигурите се различаваха само като смътни сенки. Преброи две, но не беше сигурен дали на задната седалка няма още.

— Там има още един — Ребека посочи сянката до портата.

Щефан проследи ръката й, но в първия момент не забеляза нищо. После обаче съзря още едно очертание, което клечеше зад храстите.

— Излезли са на лов — промърмори Ребека. Употреби думата съвсем механично, Щефан го почувства. Автомобилът и фигурата отвън излъчваха насилие с интензивността на електрически заряд. Още не го бяха употребили — без да се смята Вестерман, — но бяха готови да го направят. Усещаше се жаждата им за това.

Докато стоеше и се взираше в тъмнината, направи съвсем ново откритие. И преди навън, когато стоеше срещу вълците, беше почувствал насилието, но онова беше сила от съвсем друго естество — безкомпромисната воля да оцелееш, винаги и при всички обстоятелства, все едно какви жертви ще ти струва, но въпреки това отбранителна. Това, което чувстваше сега при руснаците — наситено като лоша миризма, която се излъчваше от тях, — беше нещо съвсем различно. Беше… зло. Същата безогледна решителност, използвана обаче за съвсем друга цел. Решителност, с която злоупотребяваха.

— Знаеш, че Соня е права — каза той след малко. Както и преди, формулираше думите, без действително да ги изговаря. И както и преди, Ребека ги разбираше. Щефан се запита дали в бъдеще ще могат да се разбират все така по телепатия. По-късно? Когато се е случило какво?

Тя не отговори, но дори и това беше достатъчен отговор. Щефан хвърли последен поглед към сянката до портата и колата на отсрещната страна на улицата. Нищо не се помръдваше. Той се обърна и погледна към Ева. Беше се надявал, че ще спи, но малката седеше изпъната в леглото и внимателно гледаше ту към него, ту към Ребека. Вече знаеше, че разбира всяка дума.

— Не мога да живея без нея — изрече най-накрая Ребека. — Не мога, разбери ме!

Разбираше я, естествено. Знаеше, че е така. Същевременно и тя знаеше, че е така, както той казва. Ева не можеше да живее при тях, още повече в техния свят. Ситуацията беше безизходна. Още повече че той предчувстваше, че и те вече няма да могат да живеят в своя собствен свят.

— Идва някой — изведнъж каза Ребека.

Щефан се обърна отново към прозореца. Задната врата на колата беше отворена и отвътре излизаше слаба фигура. Двете други сенки продължаваха да седят по местата си.

Мъжът затвори вратата след себе си — вероятно много тихо, за да не предизвика ненужен шум, който можеше да събуди съседите, обърна се и с бавни крачки прекоси улицата.

— Ти оставаш тук — каза Щефан. — Каквото и да се случи, няма да излизаш от стаята. Пази Ева.

Той излезе от стаята, без да дочака отговора й, и тичешком слезе по стълбата. Долу като че ли времето не се беше движило. Дорн и Уайт продължаваха да стоят и да си говорят, а Роберт беше станал още по-блед.

— Някой идва — каза той. — От хората на Барков е.

Щефан посочи към вратата. Роберт стреснато подскочи, а Дорн също не можа да се овладее достатъчно, вдигна оръжието и се прицели в затворената врата. Единствено Уайт реагира толкова бързо и правилно, както Щефан очакваше: обърна се към вратата, с жест нареди на телохранителя на Роберт да застане в мъртвия ъгъл, когато тя се отвори и същевременно посочи с изкуствената си ръка към Щефан:

— Останете там!

Щефан остана на предпоследното стъпало. Целият беше нащрек. Всичките му сетива бяха напрегнати до скъсване, но външно запази пълно спокойствие.

Уайт завъртя топката на вратата, отвори я съвсем леко и бръкна в джоба на сакото си, за да извади оръжието. Чак след това протегна отново изкуствената си ръка към вратата и я отвори изцяло. Щефан послушно стоеше на предпоследното стъпало. Инстинктивно бе застанал така, че можеше да вижда какво става пред вратата, без самият той да може да бъде видян.

Мъжът, който беше отвън, беше горе-долу на неговата височина и с набито телосложение. Беше вдигнал ръце и ги беше протегнал напред, за да покаже, че не е въоръжен. Щефан напразно се мъчеше да различи върху лицето му следи от страх или дори нервност. Онзи сякаш беше стопроцентово сигурен, че нищо няма да му се случи.

Уайт го заговори на руски. В продължение само на половин секунда мъжът като че ли бе изненадан и объркан, но после отговори също на руски. Направи рязък жест с лявата ръка, на който Уайт реагира с кимване на глава. После се обърна наполовина към тях и каза:

— Момчетата май са гледали повечко филми с Джон Уейн.

— Какво по-точно значи това? — потиснато попита Дорн.

Уайт тихичко се изсмя и посочи с протезата си към Щефан.

— Искат него и жена му. Ако двамата излязат до пет минути, ще ни оставят живи.

— Колко великодушно! — нервно каза Дорн. — И наистина ли вярват, че най-спокойно ще жертваме двама от нас и ще гледаме как ги очистват?

— Това като „не“ ли да го разбирам? — попита Уайт. Гласът му прозвуча едва ли не развеселено. Без да изчака отговора на Дорн, погледна Щефан, усмихна се студено и се обърна към Роберт. — Вие какво мислите?

— Да не сте полудял? — изпъшка Роберт. — Няма да жертвам сестра си!

— Така си и помислих — въздъхна Уайт. Каза нещо на руски към войника, на което той отвърна с презрителна усмивка и поклащане на глава.

— Какво каза? — поиска да разбере Роберт.

Дорн посочи телохранителя, който стоеше скрит в ъгъла зад отворената врата. Мъжът беше нервен, но не излъчваше страх. Единствените в стаята, чиито страх Щефан усещаше, бяха Роберт и Дорн.

— Помолих го да вземе вашия човек.

— Какво? Вие сте луд!

Уайт ядосано се обърна.

— Аз не, но вие явно сте! Момчето няма нищо общо с това! Наистина ли искате за двадесет марки на час да стои тук, за да го убият?!

— Оставам тук — каза бодигардът.

— И без друго не ви искат — въздъхна Уайт и вдигна рамене. — Поне трябваше да опитам. Е, какво да му кажа?

— Да върви по дяволите! — каза Роберт.

— Както желаете. — Уайт кимна с глава, обърна се, без да бърза към руснака, и изстреля един куршум в главата му. После с небрежни крачки отстъпи назад, затръшна вратата и направи крачка встрани.

Роберт изпъшка, а Дорн издаде звук, наподобяващ на тих писък.

— Обезумяхте ли?! Сега…

— … останаха само пет — спокойно го прекъсна Уайт. — Така или иначе няма да ни оставят живи. Или си мислите, че тези убийци държат на думата си? — Той се изсмя. Секунда по-късно, сякаш за потвърждение на думите му, във вратата се появиха три черни дупки. С глухо пляскане куршумите се забиха в отсрещната стена, а следващ залп разби тесния прозорец до вратата. После огънят спря. Руснаците не се и надяваха да улучат някого. Залпът беше гневен отговор на убийството на другаря им, нищо повече. Без ни най-малко да бърза, Уайт влезе в стаята, даде знак на телохранителя да го последва и затвори вратата.

— Един на нула за домакините — каза той.

Огромният панорамен прозорец избухна и се срина сред дъжд от дребни стъкълца. От бара на Роберт рукна водопад от строшени бутилки, чаши и пръскащ наоколо алкохол. Твърдението на шурея му, че прозорците са бронирани, явно не беше съвсем вярно.

Роберт истерично простена и затича панически нагоре-надолу из стаята. Дорн го сграбчи и грубо го тръшна в ъгъла под прозореца. Само с жест Уайт нареди на бодигарда да застане при другия прозорец, обърна се към Щефан и му хвърли оръжието си. Още докато той го улавяше, американецът бръкна в джоба си, извади втори, голямокалибрен пистолет, пробяга под строшения прозорец, притисна се до стената и погледна навън.

От металната рамка до лицето му изхвръкнаха искри. Уайт прибра главата си и изруга.

— Проклет идиот! — изкрещя Дорн. — Защо го направихте?! Сега веднага ще нападнат! Можехме да спечелим време!

— Пет минути — презрително се изсмя Уайт. — Нямаше да има никаква полза.

— Ако успеем да ги задържим достатъчно дълго, докато…

— Глупости! — прекъсна го Уайт. — Какво очаквате? Двучасово сражение? Тези неща стават бързо, повярвайте ми. След една минута всичко ще е свършило.

Втори куршум одраска рамката на прозореца до лицето му и разби една ваза в другия край на стаята. Уайт направи гримаса, но в гласа му се долавяше истинско признание, когато каза:

— Добре стрелят!

— Сигурно имат оптически мерници — промърмори с треперещ глас Роберт. — Ще убият всички ни!

— Доколкото познавам тези типове, на пушките си имат уреди за нощно виждане и мерници с инфрачервени лъчи — почти радостно съобщи Уайт. — Така че, потете се по-малко от страх, иначе сте невероятно добра мишена.

Той светкавично дръпна глава от прозореца и стреля напосоки. Изстрелът прозвуча така, сякаш вътре бе гръмнал топ.

— Щефан! — извика Уайт. — Бързо горе! И пестете муницията, има само осем патрона в магазина!

Щефан се обърна и изтича по стълбата. Уайт стреля още веднъж. Под него Дорн изкрещя нещо, което вече не можа да чуе. Когато влезе в стаята на Ребека, с ужас установи, че тя стои без всякакво прикритие на прозореца и гледа навън, сякаш наблюдава някакъв карнавал, а не нападението на миниатюрната армия, дошла, за да ги убие.

С две бързи крачки се озова до нея, дръпна я назад и я притисна към стената.

— Луда ли си? — шепнешком попита той. — Те имат уреди за нощно виждане!

— Те са отвън — каза Ребека.

— Разбира се, че са те! Те… — едва сега разбра какво искаше да му каже Ребека.

Предпазливо и с разтуптяно сърце се наведе настрани и погледна навън. Градината изглеждаше напълно спокойна. Нищо не се помръдваше. Съзря само объркани тъмни сенки и преливащи се очертания. Почувства какво мисли Ребека. Отвън имаше нещо. Нещо, което така безшумно и умело се придвижваше, че дори за усиленото му зрение оставаше невидимо. Нещо, което бе тръгнало на лов.

— Сигурно ще убият руснаците — промърмори той. А после нас. Мат им беше направил мечешка услуга, стреляйки по Соня. Сега не можеха да очакват защита от нея и братята й, точно обратното. На тяхно място той щеше най-спокойно да изчака, докато руснаците свършеха мръсната работа, после щяха да вземат детето и да изчезнат.

В продължение на три, четири секунди съвсем сериозно премисли възможността да изчака, просто да изчака, докато свърши онази лудост долу, а после да избяга с Ребека и малката. Шансовете им да избягат в цялата бъркотия може би не бяха много големи, но във всеки случай беше по-добре, отколкото да останат тук.

Отхвърли налудничавата мисъл. Дори и да се измъкнеха от руснаците, щяха да попаднат в лапите на Соня и братята й. Но дори и това да не станеше…

За момент Щефан отмести поглед от улицата и погледна нагоре към небето и към Луната. Почувства непознатата, мамещо нашепваща сила, излизаща от него като недоловим глас, който общуваше с нещо надълбоко под подсъзнанието и му разказваше мрачни истории от друг, съвършено чужд свят, като така само се подхранваше и увеличаваше силата си. Не знаеше още колко дълго ще може да му устои. Много дълго няма да е.

А после?

Не си позволи да размишлява върху отговора на този въпрос, а просто посегна към дръжката на прозореца и отвори едното крило. Лъхнаха го студен нощен въздух и истинска буря от объркващи миризми и шумове. Усети, че нещо го наблюдава. Нещо, което се тресеше от гняв и ярост, но въпреки това изчакваше, защото знаеше, че времето е на негова страна.

Долу в стаята се чу изстрел. Дори тук горе пукотът беше много силен. Този път Уайт явно се беше целил по-добре, защото видя, че от каросерията на колата от отсрещната страна на улицата изхвърчаха искри. Две безшумни, оранжево-жълти светкавици от вътрешността на автомобила отговориха на изстрела. Руснаците вероятно бяха завинтили на оръжията си заглушители. Но шумът от оръжието на Уайт отдавна трябваше да е събудил съседите. Той по всяка вероятност стреляше само с тази цел.

— Идват — каза той.

Две-три сенки пробягаха приведени през градината. Човешки сенки. Беше сигурен, че Уайт и останалите долу не ги виждат.

Щефан вдигна пистолета си, после ръката му сама падна надолу. Никога досега не беше стрелял с пистолет. Вероятността да улучи беше горе-долу едно на един милион.

Вместо да пилее муницията и само да издава позицията си на хората на Барков, той се дръпна от прозореца и подаде пистолета на Ребека.

— Слизам долу — каза той. — Ти остани тук. Ако се появи Соня или брат й, стреляй в главите им.

— Като в старите филми за зомбитата ли? — попита Ребека. Опита се да се засмее, но беше твърде нервна за това.

Щефан кимна с глава.

— Един куршум в главата е напълно достатъчен дори за тях.

Бързо, още преди Ребека да успее да отговори нещо, той се обърна и излезе от стаята. Долу цареше мъртва тишина, но напрежението се чувстваше почти като нещо физическо, което го удари в лицето. Уайт продължаваше да стои на същото място, но Дорн и бодигардът бяха заели стратегически по-добри позиции. Роберт клечеше зад канапето и трепереше от страх, но поне беше спрял да хленчи. Щефан подуши потта му, излъчваща паника и страх и в продължение на един безкраен миг се бори със себе си, за да не се хвърли върху него, да забие зъби във врата му, да опита топлата му кръв и…

Затвори очи за секунда, сви ръце в юмруци и с все сила се опълчи срещу страшните усещания, които като червена лава изригнаха от вътрешността му като от кратер на вулкан и горещи и неудържими заляха душата му.

Успя. Вълкът в него се отдръпна, но нямаше усещането, че е спечелил битката. Нещото в него не го погълна, защото още не беше нужно. Трябваше само да изчака.

— Идват — каза той. — Трима са.

Уайт кимна с глава. Дорн стисна пистолета с две ръце. Практически в същата секунда вторият прозорец се пръсна и в стаята скочиха две тъмни фигури.

През другия прозорец.

Щефан разбра — както и останалите впрочем, — че залпът по прозореца е бил само номер за отклоняване на вниманието. Още докато гледаха летящите парчета стъкло, единият от двамата войници скочи на крака, вдигна автомата си и изстреля дълъг откос. Вторият светкавично скочи нагоре, заби лакът в гърлото на Уайт и когато той се наведе, натисна дулото на оръжието си в тила му.

После всичко стана невероятно бързо. Точно така, както каза Уайт — нямаше продължително сражение, а само едно-единствено неописуемо избухване на насилие, което бушува като огнена стихия из къщата и не остави нищо живо. Дорн изкрещя и рухна настрани, а бодигардът отчаяно се опита да се претърколи пред откоса на автомата, който остави черни дупки в пода зад него. Роберт крещеше. По тона му Щефан разбра, че сигурно е улучен. Практически в същия момент в рамката на счупения прозорец се появи и втора сянка и скочи вътре.

Вълкът в Щефан силно изви и този път атаката му дойде така внезапно, че той не можа да се противопостави. А и не искаше. С едно-единствено мощно движение се прехвърли странично през перилата на стълбището, претърколи се на крака и скочи върху войника.

Мъжът не се оказа чак толкова изненадан, колкото на Щефан му се струваше, защото веднага вдигна оръжието си нависоко и с жестока сила заби дулото в стомаха на Щефан. Болката, от която при нормални обстоятелства трябваше да изгуби свяст, сега му се стори странно недействителна. Не отне силата му, а точно обратното — превърна се в нещо, което той използва като кълбо от гняв и ярост, които му дадоха нова сила, вместо да го омаломощят. Още преди войникът да успее да натисне спусъка, той го блъсна силно, взе му оръжието и заби приклада в лицето му. Мъжът падна назад, без да успее да отрони звук.

Щефан усети тъпа болка в бузата, олюля се, изпусна оръжието и в продължение на секунда объркано гледа кръвта, от която ризата му се обагряше в червено. Не чувстваше никаква болка, но когато понечи да направи крачка напред, усети, че в краката си няма никаква сила. Погледна надолу към коленете си, протегна ръце напред, за да омекоти по някакъв начин падането си, но установи, че и те са безсилни. Безпомощно се строполи по лице. Заболя го много повече, отколкото прострелването.

Всъщност вече нямаше никакво значение. Всичко мина. След няколко секунди няма да чувства повече болка. Макар че все по-бързо се приближаваше към състоянието на безсъзнание, с невероятна яснота различаваше и най-малката подробност около себе си. Войниците бяха спечелили, както предсказа Уайт — в разстояние на много по-малко от минута. Уайт лежеше на пода, сключил ръце около шията си и отчаяно се опитваше да диша. Роберт ревеше и се търкаляше по килима, вкопчил ръце в коляното си, което заблуден куршум беше превърнал в каша от кръв, червено месо и натрошени кости. Дорн беше застанал на колене и втренчено гледаше лявата си длан. Един куршум беше пробил в нея идеално кръгла дупка с големината на монета от пет марки. Наетият от Роберт бодигард беше мъртъв. Щефан го виждаше само с ъгълчетата на очите си, но почувства, че в безжизненото тяло няма живот.

Край.

Щефан усети, че не беше ранен смъртоносно. Промененият му метаболизъм вече започна да затваря раната. Регенерацията този път ставаше фантастично бързо. Буквално усещаше как плътта около простреляното място първо се разпада, после на нейно място израства нова, здрава. Вероятно щяха да му трябват няколко минути да се възстанови напълно.

Минути, които обаче нямаше на разположение.

Единият от двамата войници заобиколи с бавни крачки канапето и насочи оръжието си към Роберт, за да сложи край на непрекъснатите му викове. Другият извади празния пълнител от автомата си и сложи нов. Щефан си спомни за Мат, но всъщност беше радостен, че не беше тук. Нямаше да промени нищо, само щеше да стане поредната жертва на руснаците.

Опита се да се раздвижи, но усилието му бе възнаградено с експлозия режещи болки в гърдите.

Чу се единичен изстрел. Куршумът мина край лицето на Роберт, оставяйки кървава драскотина върху бузата му. Войникът поклати глава и направи още една крачка напред. През счупения прозорец влетя гигантска черна сянка и скочи право върху мъжа с автомата.

Не му остана време дори да извика. Ноктите на вълка се забиха в гърлото му и още докато двете вкопчени една в друга фигури падаха към пода, изтръгнаха гръкляна. Щефан усети миризмата на прясна, пулсираща кръв и усещането за смърт, което се излъчваше от войника, и това усещане влезе дълбоко в него и подхрани безформеното нещо в душата му. Вълкът Щефан не се раздвижи, но го усети как набира сила. Когато следващия път се събудеше, никога повече нямаше да си отиде.

Затова пък другият, истинският вълк, беше много по-бърз. Руснакът, който се целеше в Роберт, светкавично изостави жертвата си и се обърна. Не беше възможно да е видял какво става зад гърба му, но с инстинктите на войник явно беше усетил новата опасност. В момента, когато се завъртя, вдигна и оръжието си.

Уайт хвърли пистолета си. Той удари руснака по хълбока, без да го нарани, но ударът го извади от равновесие. Краткият откос пропусна вълка и направи един неравномерен ред дупки върху облегалката на канапето. В следващия миг чудовището вече беше върху него.

Атаката на животното отхвърли мъжа назад. Той падна точно до Роберт, опита се да изтръгне неговото оръжие и изрева от болка, когато вълкът заби нокти в лакътя му. Щефан чу как костите изпращяха. Вълната от смъртен страх и болка, която излъчваше войникът, го заля с такава сила, че той почти обезумя. Изправи се — вече можеше да се движи.

Само че вълкът нямаше нужда от помощ. Не ухапа ръката, а направо я отхапа под лакътната става — явно не искаше да убие, а само да обезоръжи противника.

Виковете на мъжа затихнаха. Беше жив, но лицето му изведнъж застина в мъртвешка маска, а широко разтворените очи впериха неподвижен поглед в празното пространство напред. Съдбата беше достатъчно жестока да го остави жив, но в същото време и достатъчно състрадателна, за да го хвърли в шок, за да не може да чувства вече нищо. Поне Щефан така си мислеше.

Вълкът с ръмжене се дръпна малко назад. Отказа се да прегризва гърлото на противника си — не беше на лов, а само защитаваше глутницата. Огледа се бързо и много внимателно в стаята, после бавно, без външни признаци на враждебност, се приближи към Щефан. Обезпокоително човешките очи го измериха с поглед, който моментално го успокои. Беше му простил. Въпреки всичко бяха едно, независимо какво щеше да се случи.

Изведнъж Дорн изкрещя, посегна със здравата си ръка към пистолета, който беше изпуснал на земята, и се прицели във вълка. Щефан понечи да му избие оръжието от ръката, но не прецени правилно — ударът му увисна във въздуха и от силата на собствения си замах той падна. Претърколи се веднага, без да обръща внимание на пулсиращата болка, и се изправи на ръце и крака. За секунда ситуацията се беше променила драматично. Дорн лежеше по гръб, а вълкът клечеше като черна химера върху гърдите му. Лапите бяха разтворени, върху лицето на полицая капеха кръв и слюнка.

— Без движение! — изпъшка Щефан. — За Бога, не мърдайте!

Съмняваше се, че Дорн изобщо е чул думите му. Гледаше вторачено вълка, но в погледа му се четеше нещо, което невероятно напомняше на лудост. Не беше в състояние да се помръдне.

Щефан седна на пода, без да променя мястото си, и раздвижи само ръката си, за да привлече вниманието на вълка.

— Не! — прошепна той. — Не го убивай! Той няма нищо общо с това!

Вълчицата бавно вдигна глава и го погледна. Щефан почти видя вътрешната й борба, противоборството на прастарите инстинкти и една сила, която може би не беше човешки разум, но много приличаше на него, макар и от съвършено друг вид. Не знаеше дали в този си вид Соня изобщо разбира думите му, или и за нея са също толкова безсмислени, колкото тихото ръмжене на вълчицата за него.

Всъщност думите не бяха важни.

След няколко секунди, които се разтегнаха до вечност, вълкът отново наведе глава, почти нежно докосна със зъби гърлото на Дорн и захапа.

Докосването беше съвсем леко, колкото да одраска кожата му, така че капна една-единствена капка кръв. После вълкът се изправи, отстъпи назад и с един скок изчезна през прозореца.

Някъде, все още далеч, но приближаващ се, се чу вой на сирена. В къщата вече беше невероятно, страшно тихо. Нищо и никой не помръдваше. Пъшкането на войника бе престанало, дори Роберт вече не хленчеше. Ето го спокойствието след бурята, помисли си Щефан — не така заплашително като преди нея, но затова пък изпълнено със съзнание за смърт.

Концентрира се за момент върху горния етаж. И там цареше пълно спокойствие, но не така тежко като тук. После на ръце и крака припълзя до Дорн и му помогна да седне.

— Наред ли сте?

Дорн леко поклати глава, по-скоро като рефлекс, а не като отговор, и вдигна ръка към гърлото си. Върху лицето му се изписа израз на безкрайно объркване, когато видя светлочервената кръв, полепнала по върха на пръста му.

— Какво… какво беше това? — заекна той.

— Вярвате ли във върколаци? — Щефан горчиво се засмя. — Ако не, точно сега е моментът да започнете да вярвате.

Дорн го гледа в продължение на секунда, без да може да каже нищо. Объркването му прерасна в нещо по-лошо, което граничеше с безумието, но в същия момент явно се включи някакъв защитен механизъм и погледът му отново се проясни.

— Нищо ми няма — промърмори той. — Поне все още съм жив.

— И за да продължите да бъдете, най-добре е и двамата да наведете глави надолу — обади се Уайт от другата страна на стаята. Гласът му звучеше съвсем чужд, думите излизаха с мъка от устата му. Разбира се, помисли Щефан, истинско чудо е, че ритникът на руснака не изби гръкляна му. — Още не е свършило.

Сякаш за доказателство на думите му отвън на улицата се чу единичен изстрел, последван от силен вой. Щефан не се изплаши — руснаците щяха да направят единственото правилно според тях нещо — да стрелят срещу вълците, които бяха по-лесна цел. Когато разберат, че няма смисъл, вече ще е късно.

Воят на сирените вече беше достатъчно близо. Чуваха се още две или три коли. Сигурно съседите най-сетне бяха реагирали и бяха извикали полицията. Щефан прецени, че полицаите щяха да са тук след две-три минути. Руснаците нямаха достатъчно време за още едно нападение. Ако Барков имаше поне малко разум, трябваше да прибере останалите си живи хора и да изчезне възможно най-бързо.

— Останете долу — каза той на Дорн, изправи се на ръце и крака и допълзя до прозореца. Мъжът, който беше изхвърлил, вече не беше отвън. Сигурно вълците са го намерили. По-вероятно беше обаче, да е дошъл в съзнание и да се е скрил. Щефан се надяваше да е така. Достатъчно бяха умрели.

Огледа за последен път градината, обърна се все така на ръце и крака и отиде до Роберт. Шуреят му се беше свил зад коженото канапе и бе протегнал напред десния си крак. Цялото му тяло трепереше. На Щефан не му бяха нужни сетива на хищник, за да разбере, че е напълнил гащите. Само че при мисълта за това не изпита същото удоволствие, както щеше да е, преди да се случи цялата история. Роберт бе станал толкова маловажен, че вече не изпитваше дори и презрение към него.

— Ще погледна за Мат — каза Уайт. — Нещо не е наред, отдавна трябваше да е тук.

Щефан много добре можеше да си представи какво не беше „наред“ с помощника на Уайт. Него вълците бяха пощадили, защото принадлежеше към тях, но не беше така с Мат. Освен това усещаше, че зад вратата, към която посочи Уайт, нямаше вече живот.

Въпреки това кимна с глава. Докато Уайт приведен прекосяваше стаята на зигзаг, той клекна до Роберт, огледа се с търсещ поглед и накрая разкопча колана му. Шуреят му простена от болка, но не се опита да се възпротиви, а му помогна да извади колана от панталона. Жестът изпълни Щефан с някакво абсурдно чувство на отчаяние. Май все пак предпочиташе Роберт окончателно да се беше превърнал в хленчещ страхливец.

Завърза, доколкото можа, крака на Роберт с колана. Раната продължаваше да кърви, но не толкова силно като преди. Роберт вероятно щеше да изгуби крака си, но поне щеше да е жив.

— Няма страшно, ще се оправиш. Кавалерията вече пристига, чуваш ли?

Сиренният вой вече беше съвсем близо, може би на минута разстояние или дори по-малко. Щефан предпазливо погледна иззад облегалката и видя, че автомобилът на руснаците все още е на отсрещната страна на улицата. Сигурно са избягали без него, помисли си той.

Роберт отново проплака, но този път не от болка. Когато погледна Щефан, в очите му проблесна паника.

— Какво е станало с теб?

— Нищо ми няма — отвърна Щефан, но Роберт силно поклати глава. С всяка дума гласът му ставаше все по-писклив.

— Раниха те! Видях… с очите си!

— Беше само драскотина.

— Лицето ти! Беше разкъсано! — изпъшка Роберт. — Видях много добре, ти падна в стъклата! — Невероятно бързо, така че Щефан не можа да избегне движението, той вдигна ръка и заби нокти в бузата му. — Няма нищо! — изпищя той. — Нищо! Кой си ти?!

Щефан удари ръката му. Разбира се, раните по лицето му бяха изчезнали, дори ги беше забравил.

Но Роберт не. Той затрепери още по-силно и Щефан усети по миризмата, че от страх се напика. Още малко и шуреят му щеше да полудее от страх.

— Какво си ти? — отново изхленчи Роберт. — Какво става тук? Какво си?

— Успокой се! — каза Щефан. — Ще ти обясня всичко, но по-късно. Сега да се погрижим най-напред да останеш жив.

Беше лъжа. Нямаше да има по-късно. Поне не за него и Ребека. Но сега не беше време да обяснява на Роберт нещо, което и той сам не разбираше. И не искаше да разбере. Наведе се да намести крака на Роберт в по-удобно положение, но той отблъсна ръцете му с вик и тромаво пропълзя малко назад, макар че движението несъмнено му причиняваше огромна болка.

— Не ме докосвай! — изкрещя той. — Не ме докосвай, чудовище!

Щефан не се и опита да го докосне. Много добре разбираше шурея си. Роберт почти беше изгубил разума си. Каквото и да направеше, щеше да стане само по-лошо.

— Съвземи се! Линейката скоро ще пристигне.

Роберт продължи да заеква нещо неразбрано, но Щефан вече не го слушаше. Вдигна внимателно глава и крадешком погледна през счупения прозорец. Сирените се чуха съвсем близо. По мократа улица пробягаха сини сенки от сигналните лампи, а секунда по-късно блесна ярката светлина на фарове, които светнаха право в портата. Полицейската кола спря със свистящи гуми на около десетина метра от колата на войниците.

В следващия миг избухна.

На Щефан му стори, че видя червено-бяла светкавица, излизаща от задния прозорец на колата на руснаците, и буквално в същия миг полицейската кола се превърна в разтворен цвят от бяла жарава и пулсиращ червен пламък. Горящи метални парчета се разлетяха на всички страни. Дори вътре в къщата се усети вълната от въздушното налягане и горещината.

Щефан се наведе зад канапето с половин секунда закъснение. Остатъците от стъклото в рамката на прозореца отчетливо издрънчаха. В градината и по покрива над главите им като гореща градушка изтропаха летящи парчета. Отвън се включиха няколко алармени инсталации.

— За Бога! — изпищя Роберт. — Какво е пък това сега?!

Щефан не можа да отговори, беше съвсем шокиран. Беше очаквал всичко друго, но не и че Барков и хората му могат да бъдат толкова откачени, че да започнат истинска война тук. А това означаваше не друго, а че…

Щефан отказа да довърши мисълта си. В следващия миг откъм прозореца се чу пъшкането на Дорн. Почти против волята си Щефан надигна глава и също погледна навън.

Това, което видя, го накара за секунда да застине на мястото си.

Полицейският автомобил гореше с ярка светлина и хвърляше в нощното небе червени и бели отблясъци, които събуждаха сенките за странен живот и караха очите на Щефан да сълзят. Зад него колата на руснаците приличаше на пулсираща сянка, чиито очертания сякаш се разтопяваха в жарта като в светеща киселина. Въпреки това различи, че задната врата е отворена и от нея в момента излиза висока слаба фигура, която с бавни крачки заобикаля огъня — толкова близо, че се запита как издържа топлината. Сянката държеше на рамото си тръба, дълга почти метър.

Осъзнаването на това, което видя, и проблясването от тръбата дойдоха почти едновременно в някаква нищожна част от секундата, когато Дорн изкрещя: „Залегни!“ и скочи встрани.

Щефан се просна по корем на пода, претърколи се и видя размита сянка да преминава върху огнен пламък над главата му.

Ракетата изсвистя през стаята, проби стената и избухна в съседното помещение.

Резултатът беше унищожителен.

Страховит гръм разтърси сградата до основи. Стената рухна и засипа стаята с дъжд от развалини, пламък, горяща хартия и адска горещина. Всички останали стъкла се пръснаха. От вълната сгъстен въздух мебелите се разлетяха напосоки, а Щефан, Роберт и мъртвият руснак се хлъзнаха по пода. Шумът и горещината бяха неописуеми. Щефан изкрещя от болка, закри лицето си с ръце и почти изгуби съзнание, когато с все сила се блъсна в стената отсреща. Побелели от горещината парчета камък го удариха по главата и гърдите. Роберт също беше засипан. От бушуващата стихия виковете му не се чуваха, само устните мърдаха.

От дима излезе фигура в горящо палто. Беше Уайт. Крещеше неистово, но въпреки това явно не беше загубил самообладание, защото поне се опитваше да се измъкне от горящата дреха. Ранената ръка му пречеше. Пламъците, които първоначално излизаха само от гърба, сега обхванаха лявата му ръка и вече пълзяха към рамото и лицето.

Щефан се олюля, скочи върху Уайт и сграбчи с две ръце палтото му. Платът се скъса като хартия. Щефан не почувства истинска съпротива и просто дръпна надолу дрехата, захвърли горящите парчета настрани и бързо издърпа Уайт на безопасно място.

— Какво става? — извика той. — Тежко ли сте ранен? Къде е Мат?

Уайт поклати глава, което трябваше сигурно да е отговор и на трите въпроса: не знаеше, не беше тежко ранен и помощникът му със сигурност не беше вече жив. Отговорът, който даде миг по-късно, бе заглушен от автоматичен откос. Куршумите заваляха като дъжд върху развалините и горящите мебели наоколо, но нито един не улучи.

— Едно нещо трябва да им се признае на тези момчета — Уайт прокара длан по лицето си, за да избърше кръвта. Лявата му буза беше лошо изгорена. — Дяволски упорити са!

Отново последва къс откос от автоматично оръжие. Този път изстрелите улучиха стената точно над главите им и рамката на прозореца. Уайт сви глава между раменете.

— Проправят си пътя със стрелба — каза той и изкриви лице в гримаса. — Къде е моето оръжие? — Той посегна надолу, но после си спомни, че палтото му е на парчета и разхвърляно из цялата стая. Огледа се с тъжен поглед около себе си, но Щефан поклати глава.

— По-добре не опитвайте. Ще ви перфорират.

Уайт се изсмя.

— Лекарят ми предписа чист въздух, но, мисля, че нямаше предвид точно това.

Щефан загрижено се огледа наоколо. От помещението зад разрушената стена проблясваха огнени пламъци, около тях също гореше — на повечето места малки, трептящи огнища, които бързо щяха да се разпространят, ако не ги угасяха.

— Къде са приятелите ви? — попита Уайт.

— Полицията ли? — Щефан поклати глава. — Защо са ни? Онези ще ги убият.

— Нямах предвид тях — каза Уайт.

Щефан гневно го изгледа.

— Не са ми приятели! — остро рече той. — И по-добре се надявайте да не ги видите още веднъж. Още ли не сте разбрали какво става тук?

— Напротив — отвърна Уайт, станал изведнъж съвсем сериозен. — Но отказвам да го проумея.

Пореден автоматичен откос прекъсна разговора им. Щефан имаше чувството, че стрелецът съвсем се е приближил. Трябваше им оръжие!

— Колко муниция имате още? — попита той Дорн.

— Много малко — отвърна полицаят.

Проехтя единичен изстрел и на два сантиметра до лицето на Дорн рамката на прозореца се разцепи и дребни трески се разхвърчаха наоколо. Няколко от тях попаднаха върху бузата му и той бързо сви глава между раменете и се наведе.

Горе в къщата се пръснаха стъкла и миг по-късно се чу писъкът на Ребека.

Всичко остана на заден план. Щефан скочи, завъртя се и с огромни скокове хукна към стълбището. Уайт изкрещя нещо, автоматът отново се обади. Куршумите изсвириха край него, забиха се в пода пред краката му и в отсрещната стена. Нещо го дръпна по рамото. Май го улучиха. Нямаше никакво значение. На зигзаг прибяга до стълбата, затича нагоре, вземайки по две-три стъпала наведнъж, и се насочи към стаята на Ребека. Тя вече не крещеше, но зад затворената врата се чуваше шум от ожесточена борба.

Щефан затича още по-бързо, бутна вратата с рамо и влетя в стаята.

От силата на собственото си движение полетя напред, олюля се към леглото и най-сетне успя да спре и се обърна.

И светът се превърна в кошмар.

Ева лежеше върху широкото легло. Изглеждаше невероятно дребна и изгубена. Очите й бяха широко отворени, но не бяха будни. Вратът й беше пречупен.

В първия момент никъде не видя Ребека. Шумът от борбата обаче продължаваше — чуваше се гневно ръмжене и хъркане, трошене на стъкло и тъпи удари, звуци от разкъсване. Шумовете идваха от банята. Щефан се запрепъва в тази посока, удари се силно в рамката на вратата и съзря пред себе си вилнеещи сенки. Лепкава миризма на кръв го удари в носа като мокра топла ръка.

Опипа слепешком, търсейки ключа за осветлението. Цяла вечност му трябваше, докато го намери. Натисна копчето. Бялата неонова светлина примига два пъти и заля помещението. Кошмарът се превърна в нещо още по-ужасно.

Ребека бе паднала наполовина в душ-кабината. Стъклената преградна стена беше счупена, белият порцеланов под целият беше в кръв.

Огромен снежнобял вълк стоеше над нея, впил зъби в рамото й и така настървено я тръскаше, че ръцете и краката й се мятаха настрани. Ако изобщо бе имала възможност да се съпротивлява, тази съпротива отдавна беше престанала. Въпреки това вълкът не я пускаше. Кръв течеше от многобройни рани по тялото й, но бялото чудовище продължаваше да хапе.

Долу се чуха изстрели, после проехтяха писъци — два-три гласа крещяха едновременно. Нещо експлодира и от ужасния грохот Щефан най-сетне се отърси от вцепенението си. Хвърли се напред с огромен скок и дръпна вълка от тялото на Ребека. Животното изви пискливо, но по-скоро от изненада, отколкото от болка. С още по-голяма сила Щефан го вдигна нагоре, завъртя го и го метна безжалостно към стената. Вълкът се свлече с жално скимтене. Щефан се обърна и се наведе над Ребека.

След като вълкът я изпусна, тя се беше преобърнала и сега лежеше с лице към пода, в локва кръв и вода. Течността не беше много — може би три-четири сантиметра, но достатъчно, за да се удави, ако поеме въздух.

Щефан я хвана за раменете и така рязко я обърна, че главата й се удари в металния ръб на стъклената стена.

Не издаде звук, дори когато Щефан отново я дръпна за раменете и силно я разтърси, от което главата й се разлюля.

Беше мъртва.

Вълкът беше прегризал гърлото й.

Щефан силно изпищя, вдигна я за раменете и с все сила я притисна до себе си — толкова силно, че ако още дишаше, би я задушил. Продължаваше да крещи името й, макар да знаеше, че никога вече няма да отговори, никога. Безсмъртието не беше продължило дълго. Кръвта на Ребека се стичаше топла и лепкава по гърдите му, но тялото вече беше започнало да изстива. Въпреки това не преставаше да крещи името й, очаквайки в следващия миг жена му да отвори очи и да поеме глътка въздух.

Но това не стана. Смъртта беше необратима.

Вместо нейния глас Щефан внезапно чу заплашително ръмжене. Обърна се и погледна право в лицето на белия вълк. Козината му беше пропита с кръвта на Ребека и в погледа му се четеше подигравателно предизвикателство.

Вълкът скочи към него. В тясната баня нямаше достатъчно пространство за истинско засилване и скок, така че по-скоро бутна Щефан. От своя страна и Щефан нямаше място за истинска отбрана. Удари се в ръба на ваната, но някак успя да не падне — което щеше да означава сигурната му смърт — и се препъна заднешком точно пред вълка. Успя да вмъкне едната си ръка между себе си и хищника. Другата заби, колкото силно можа, в бялата козина на животното и така се опита да избегне тракащите челюсти.

Силите му не достигаха. Зъбите на животното се приближиха до гърлото му — бавно, с кратки, почти механични движения, но неудържимо. Почти — не съвсем, но почти — беше сигурен, че вълкът не използва цялата си сила, а само частица, но напълно достатъчно, за да е малко по-силен от него. Все едно колко отчаяно се бореше за живота си, животното целеше да му даде напразна надежда за победа, за да го нападне малко след това още по-ожесточено.

Зъбите на хищника хлопнаха точно на сантиметър пред лицето му, а миг след това още по-близо, така че Щефан почувства как върху лицето му останаха кървави следи. Болката беше нищожна в сравнение с това, което изпита преди това, но въпреки това му подейства много по-силно.

Нещо в него избухна. Вълкът Щефан окончателно се пробуди, разбунтува се срещу разядените от киселината на мъката вериги и ги разкъса с един-единствен мощен напън. Беше свободен. Нещото от другата страна завинаги бе прекрачило Вратата и сега надигаше грозната си глава за триумфиращ рев. С непоклатима сигурност Щефан осъзна, че То никога повече няма да си иде. Нямаше дори и най-малък шанс да го изтласка отново в тъмните бездни на душата си, откъдето беше изпълзяло, защото отведнъж То се беше оказало много по-силно от него.

Това всъщност вече нямаше никакво значение, защото в същото време чудовището в него го изпълни и с неочаквана сила, с безкомпромисна, брутална воля за победа, без значение на каква цена и само това беше важно. Това, което щеше да дойде след това, нямаше никакво значение. Животът му вече беше свършил. След човешката същност му отнеха и жената, която обичаше, и детето. Вероятно щеше да умре или да се превърне в нещо, нямащо много общо с това, което беше досега, но когато достигнеше целта, дори тази цена нямаше значение.

Мъст.

Излъгаха го. Взеха му всичко, което притежаваше, и сега трябваше да платят!

С един-единствен гневен тласък отблъсна вълка от гърлото си, вдигайки го същевременно нагоре, така че той застана на задните си лапи, и го завъртя. Изненаданото животно нададе писък и за две-три секунди беше съвсем объркано. Когато разбра какво е станало с привидно безпомощната му жертва, вече беше късно. Щефан изведнъж се озова зад него, сключил ръце около врата му и с все сила дръпна главата назад.

Вълкът изви. Дори в това неблагоприятно положение, изправен на задни лапи и с противник зад себе си, той беше по-силен от Щефан. Започна да се мята на всички страни, опитвайки се да извие главата си колкото може по-назад, за да ухапе Щефан в лицето.

Щефан удвои усилията си, за да обуздае беснеещия звяр. С дясната си ръка хвана лявата си китка и стисна с всичка сила, но това просто не беше достатъчно, за да удуши вълка или дори само да му пречупи врата.

Животното се отбраняваше все по-ожесточено. Разтворените му челюсти все повече се приближаваха до лицето на Щефан. Не можеше да извие глава достатъчно назад, за да го захапе, но не беше и нужно. Все едно къде щеше да го ухапе, с него беше свършено.

Сякаш отгатнал мислите му, вълкът като че ли удвои усилията си. Щефан беше блъснат назад и толкова силно удари бъбреците си в ръба на умивалника, че от болка му призля. За частица от секундата хватката му се отпусна и вълкът безмилостно използва шанса. Надигна се за пореден път, метна се встрани и извъртя глава назад в почти невъзможна поза. Челюстите му хлопнаха и разкъсаха бузата на Щефан. Лявото му око престана да вижда, а миризмата на собствената му кръв почти го влуди. Напрегна се максимално, за да не изпусне чудовището. Свлече се на пода, стискайки зъби от ужасната болка при одирането на гърба си в ръба на металния умивалник. Продължаваше с все сила да стиска белия звяр и заби дясното си коляно в гръбнака му, за да го пречупи.

Не успя, но поне изпита удоволствие от това, че звярът изви от болка. Започна да не вижда и с дясното око. Кръвта се стичаше по лицето и му пречеше да вижда. Продължаваше да стиска. Ако само за секунда отслабеше хватката си около врата на вълка, беше загубен. Животното просто беше много по-силно от него.

Челюстите отново изтракаха. Този път докопаха гърлото на Щефан. Не го заболя много, но усети как струйките кръв по гърдите и рамото му станаха по-силни. Молеше се вълкът да не е улучил сънната артерия. Раната можеше да заздравее, но регенеративните способности нямаше да му помогнат, ако загубеше много кръв. А вълкът нямаше да го чака да си почине, за да продължи борбата на живот и смърт. Тя трябваше да бъде решена сега, веднага.

За сетен път животното се надигна изпод ръцете му. Дясната ръка на Щефан се изплъзна и увисна надолу. Вълкът беше свободен! В миг на безмерно отчаяние Щефан заби двете си ръце в козината му, извъртя се и с все сила удари главата му в ръба на умивалника.

Зъбите на звяра се счупиха. Той изви силно, но в следващия миг лудешкото му мятане и съпротивата му се превърнаха в безпомощно треперене. Задните му лапи се подхлъзнаха и като с юмруци удариха Щефан по гърдите и корема, но той почти не усети ударите. Втори път блъсна черепа на животното в метала, после още веднъж, и още веднъж. Продължи, докато животното почти престана да се движи. Беше някаква ярост, опиянение от кръвта, което по нищо не отстъпваше на това на хищника и не можеше да спре, преди да бъде утолено. Дори когато крайниците на вълка отдавна бяха престанали да потръпват и жалното му скимтене съвсем угасна, той продължи да блъска главата му в металния ръб. После избликът на кристалночист гняв се изпари така отведнъж, както беше дошъл. С него изчезна и силата, която до този момент го беше изпълвала.

Строполи се на пода, изтощен докрай. Нямаше сили дори да измъкне ръцете си от козината на вълка, така че животното, падайки долу, го повлече със себе си и той удари челото си в същия този ръб, в който досега беше блъскал него.

Не изгуби напълно съзнание, но то беше почти същото като да беше. Дълго време — в действителност може би само няколко минути, но за него цяла вечност, в която пропадаше в друго измерение, изпълнено с безгранична мъка — не беше съвсем на себе си, но не и изцяло в безсъзнание, а гост в обладан от страх сумрачен свят, в който човешкото у неговия дух заплашваше да се разпадне. Щефан дори не се и опита да се бори, за да го задържи. Може би така щеше да е по-добре. Може би това беше най-удобният начин, свързан и с най-малко болка — да се остави да пропадне в тази сива призрачност и да чака съзнанието му да угасне като роса при първите лъчи на утринното слънце. Така или иначе беше загубен. Нещото от другата страна на въртящата се врата беше освободено и щеше да победи, ако излезеше на двубой с него. Така наистина беше най-добре — да се откаже от всякаква съпротива и да чака края — възможно най-бързо и безболезнено.

Изведнъж му се стори, че чува шум. Не шума от битката долу в къщата, а звук в непосредствена близост до себе си.

Сигурно беше вълкът, който вече се възстановява от раните, които Щефан му беше причинил. Все пак имаше някакъв нищожен шанс това да е Ребека, която да не е била наистина съвсем мъртва. Тази нищожна надежда, родена единствено от отчаяние, му даде сили да се отърси от опиянението на безсъзнанието. С мъка се претърколи през тялото на мъртвия вълк. Около него всичко се завъртя. Почувства се безкрайно слаб и изтощен. Раната на врата му вече беше започнала да се затваря, но кръвта все още продължаваше да се стича на тънки струйки. Трябва да отиде при Ребека! Ако още беше жива — ако отново беше жива! — имаше нужда от помощта му.

С невероятно усилие се надигна на ръце и крака, избърса кръвта от виждащото си дясно око и запълзя към Ребека.

Уайт връхлетя горе след около три-четири минути. Щефан вече чуваше тропота от стъпките му по средата на стълбището, но дори не се обърна към вратата. Знаеше кой идва. Усещането за Уайт беше като изписано с огромни червени неонови букви. По същия начин щеше да различи който и да било друг.

Американецът се препъна и нахълта в хола, спря за миг и бързо се огледа. Щефан усети ужаса му, когато съзря Ева върху леглото и после още по-силния, дълбаещ страх, който започна да се надига отдолу. Уайт само се представяше за силен. Толкова перфектно и толкова дълго вече играеше ролята си, че сам бе започнал да вярва, че е такъв. Дълбоко в себе си обаче таеше същия огромен страх като Роберт или Дорн, а вероятно и още по-голям, защото несравнимо по-добре знаеше какви жестокости и ужаси можеше да поднесе съдбата.

Всичко това и още много, безкрайно много, което човешкото му съзнание не можеше да опише с думи, го връхлетя в мига, в който Уайт влезе. Вече не му трябваха слух и зрение. Човешките сетива бяха толкова бедни! Можеше да е сляп и глух и пак щеше да долавя хиляди пъти повече неща от обстановката около себе си, отколкото преди един ден. Дори не си направи труда да се обърне към Уайт — виждаше всяка негова стъпка, всяко движение, изражението върху лицето му.

Американецът влезе с несигурни крачки в банята, блъсна се в рамката на вратата и извика:

— Щефан! Излизай! Къщата гори!

Първите думи наистина извика, а последната произнесе с шепот — дрезгаво и ужасено, сякаш изгуби гласа си. Сега вече Щефан се обърна към него.

Уайт бе застанал под рамката на вратата и целият трепереше. Погледът му се стрелкаше ту към Ребека, ту към мъртвия вълк. За миг в него проблесна нещо, което заприлича на Щефан на зараждащото се безумие в погледа на Роберт. Знаеше, че Уайт ще спечели тази битка, но мисълта по някакъв начин го успокои. Все пак показваше, че дори той е запазил в себе си частица човечност.

— Мили Боже! — прошепна Уайт. — Какво…

Приближи се, прескачайки мъртвия вълк. Направи го с престорено голяма крачка, сякаш изпитваше страх да не се изцапа с кръв или да не стане жертва на страшното проклятие, ако докосне труп. Погледът му несигурно се премести от трупа на животното върху Щефан.

— Вие ли го направихте?

Щефан кимна с глава.

— С голи ръце? — Гласът на Уайт сега прозвуча развълнувано. Клекна до Щефан и погледна мъртвата Ребека. Изразът върху лицето му премина в покруса. — Съжалявам — прошепна той. — Не исках, повярвайте ми.

Той шумно въздъхна, погледна Щефан и явно очакваше да чуе някакъв отговор. Но Щефан мълчеше. След няколко секунди отдели поглед от лицето на Уайт и погледна жена си. Беше затворил очите й и я бе обърнал настрани. Не искаше Уайт да види прегризаното й гърло.

— Сигурно искам твърде много, очаквайки да ми дадете обяснение — каза след малко Уайт. — Мога да ви разбера, ако в този миг ме мразите.

— Не — каза Щефан. Вече беше много далеч от състоянието, в което можеше да изпитва омраза. Омразата беше чувство, познато в света на хората, а той с всеки изминал миг се отдалечаваше от него.

— А може би трябва — тихо продума Уайт. — В повечето случаи помага, ако има някой, на когото да прехвърлим вината. От това нещата не стават по-добри, но така по-лесно преодоляваме болката. — Той въздъхна дълбоко. — Трябва да излезем оттук, Щефан. Сградата гори.

— Не.

Уайт се постара гласът му да звучи възможно най-съчувствено, когато отговори:

— Това няма да съживи жена ви, детето също. Повярвайте ми, никой няма полза, ако и вие умрете, Щефан.

— А кой казва, че искам да умра?

— Тогава елате с мен. След десет минути цялата къща ще е в пламъци.

— Толкова много време не ми е нужно — отвърна Щефан и посочи мъртвия вълк. Беше достатъчно отдалечен от него, за да разбере какво точно става в момента вътре у него и вероятно никога не би го разбрал, но вече добре можеше да прецени колко време продължава процесът. Уайт нямаше да чака дълго.

— Какво искате да ка… — Погледът на Уайт проследи движението на ръката му. Очите му се разшириха и думите заглъхнаха в задавено пъшкане. Вълкът… движеше се! Лапите му потрепнаха, а разбитият му череп започна да мърда отвътре — сякаш строшените кости се размекнаха до безформена маса, която наново започна да придобива форми.

— Не може… не може да бъде! — заекна Уайт. Обърна се рязко и погледна Щефан. Очите му се дръпнаха навътре в очните ябълки. — Значи е истина! — прошепна той. — Историите, които хората там разказват, са…

— Не се преструвайте! — прекъсна го Щефан. — Много добре сте го знаел през цялото време!

— Но това са само легенди! — Гласът на Уайт стана писклив. — Глупаво суеверие! Няма върколаци, както няма и вампири и духове!

Щефан не беше много сигурен дали последните два вида наистина не съществуват. Не, беше сигурен, че ги има по някакъв начин, че съществуват в някаква форма. Посочи вълка.

— Кажете го на него.

Животното вече се движеше по-осезаемо. Задните му лапи дращеха покрития с плочки под и издаваха звук като от триене на острие на нож върху стъкло. Пред очите им разбитият череп започна да се оформя отново. Животното дишаше с отсечени, мъчителни хрипове. Възстановяването протичаше бързо, но не безболезнено.

Уайт бръкна под якето си и извади пистолет. По-бързо, отколкото Щефан можа да реагира, се обърна и заби дулото на оръжието в тила на вълка.

Буквално в последния момент Щефан изби ръката му.

Въпреки това се чу изстрел, но вместо да разбие черепа на животното, само натроши огледалото и остави дупка с големината на юмрук в отсрещната стена.

— Не! — изкрещя Щефан.

— Полудяхте ли?! — простена Уайт. — Това нещо уби жена ви!

— И ще плати за това! — Щефан протегна ръка напред. — Дайте ми оръжието!

Уайт се поколеба за миг, после обърна „Магнума“ с дръжката към Щефан и му го подаде. Той го взе и провери барабана. Уайт беше заредил. Липсваше само един-единствен куршум. Щефан затвори барабана и насочи дулото към Уайт.

— Както ще платят и всички останали.

Уайт невярващо погледна оръжието си. Щефан не се и съмняваше, че за него ще е детински лесно да му го отнеме или поне самият Уайт така смяташе, но той не се помръдна. Само местеше поглед от пистолета към него, и обратно. Изглеждаше малко разочарован, но Щефан не почувства страх.

— Значи сега ще ме застреляте — Уайт вдигна рамене. — Е, все някой път трябваше да се случи.

— Зависи от вас — каза Щефан. Стана, заобиколи американеца, без нито за миг да снема прицела си от него, и застана разкрачен над вълка.

Животното отвори очи и го погледна. В очите му се четяха гняв и ярост, но и още нещо — сякаш знаеше какво ще стане.

— Излъгахте ме — промърмори Щефан, без да е съвсем сигурен към кого отправя думите си. — Разрушихте всичко, което означаваше нещо за мен. Сега ще платите за това.

Сякаш като за отговор вълкът разтегли устните си назад и изръмжа. Задните лапи се размърдаха. Щефан погледна към Уайт.

— Ще ми помогнете ли, или предпочитате да умрете?

— Не можете да ме заплашвате, Щефан — съвсем сериозно каза Уайт. — Но ще ви помогна.

— Добре.

Щефан се наведе, опря дулото на пистолета в тила на вълка и натисна. Животното изви пискливо и движенията му замряха.

Уайт изпъшка.

— Господи! Защо го направихте? — Той скочи на крака, но после мигновено застина в гротескна поза, полуизправен.

— Няма да го убие — отвърна Щефан. — Но ще му трябва известно време да се оправи.

— Но… защо… защо? — Уайт непрекъснато клатеше глава и протегна лявата си ръка, за да се хване за преградната стена на душ-кабината, сякаш силите не му достигаха да се изправи сам.

Щефан пристъпи към него.

— Вие ще останете тук — каза той, подавайки пистолета на Уайт. — Когато се съвземе, знаете какво трябва да правите. Ще се върна скоро.

Уайт не отговори, а продължи вторачено да гледа ту безжизненото животно, ту оръжието в ръката си, като че ли безуспешно се опитваше да си спомни какво точно трябва да прави с него. Щефан мина покрай него, клекна до Ребека и я взе на ръце. Никога не му се беше струвала толкова лека, както сега.

Когато влезе в хола, погледът му отново попадна върху леглото. Ева все още лежеше там. Лицето й изглеждаше отпуснато, сякаш наистина само бе заспала. Почти без да осъзнава какво прави, той се наведе над леглото и преметна малкото телце върху раменете си.

Когато излезе на стълбището, го обгърнаха горещина и трептяща червена светлина. Въздухът беше изпълнен с дим и трудно се дишаше. Под себе си усети движение, но не беше сигурен дали има човек или беше просто игра на огъня. Надяваше се Дорн и Роберт да са се измъкнали.

Холът долу вече почти наполовина бе унищожен от пламъците. Първите алчни червени пръсти вече посягаха към стълбището, но Щефан просто мина през тях, без да обръща внимание на кратката болка. С две-три бързи крачки се озова при прозореца. Пламъците го последваха с гневни тласъци в гърба и в лицето на Ребека. Сякаш ревяха като отчаян хищник, останал измамен от плячката си. Знаеше, че така или иначе огънят нищо не може да му стори.

Въпреки това ускори ход, скочи през строшения прозорец в градината и бързо се скри в сянката. Тича, докато се увери, че тялото на Ребека ще е на безопасно разстояние от пламъците и отломъците от горящата къща. После внимателно я постави на тревата и клекна до нея. Безкрайно нежно прокара пръсти по лицето й, сякаш още веднъж да си вземе последно сбогом. Накрая постави мъртвото дете в прегръдката й.

Изправи се, затвори очи и се обърна към улицата. Вълкът в него започна да става неспокоен. Преди, горе, докато клечеше до Ребека и чакаше Уайт да влезе, бяха сключили споразумение и до този момент Нещото го спазваше. Беше частица от него самия, нещо, което не само познаваше най-съкровените му тайни, но беше и най-мрачната му тайна и затова не можеше да го лъже. Ето че сега ставаше неспокойно. Усещаше насилието, което владееше това място, и искаше да убива.

И трябваше.

Мисълта беше не как, тя беше сигналът, който То чакаше. Нещо в съзнанието на Щефан прещрака — като древен механизъм, който никога досега не беше ползван, но бе напълно изправен и годен за действие, и в този миг…

… всичко се промени.

Щефан неведнъж се беше питал как щеше да стане всичко, когато му дойде времето, и сега се оказа, че представите му са били максимално близо до това, което стана. Съзнанието му не изгасна и той не престана да бъде господар на сетивата си или на свободната си воля. Напротив, съзнанието и възприятията му се разшириха отведнъж и в невероятни измерения, отидоха много по-далеч от това, което бе преживял през последните дни. От всички страни заприиждаха усещания и впечатления с невероятно разнообразие, но сега вече не изпитваше трудност да ги разтълкува или да решава какво трябва да прави с тях. Физически все още беше човек, но под тази незначителна обвивка вече необратимо се беше превърнал във вълк.

Направи няколко крачки към улицата, спря и се огледа. Въздухът се огласяше от воя на седем — не, осем сирени, но той знаеше, че най-близката кола можеше да пристигне най-малко след около пет минути. Полицейската кола продължаваше да гори, но огънят вече не бушуваше с такава сила, както преди, така че без усилие можеше да види колата на наемниците, която беше паркирана зад първата. Вътре имаше двама мъже — не ги виждаше, но ги чувстваше. Присъствието на трети долавяше на около пет-шест крачки вляво от себе си. Не беше телепатия, а съвкупност от други, непознати до този момент най-различни усещания и чувства, които много приличаха на нея. Мъжът първоначално беше безкрайно объркан, но след това застана нащрек. Беше видял как Щефан излиза от пламъците с Ребека на ръце и не бе стрелял само от изненада. Сега се питаше къде бяха изчезнали, оглеждаше се на всички страни и не сваляше пръст от спусъка.

Щефан безшумно се придвижи наляво, заобиколи наемника на около седем-осем метра разстояние и го приближи отзад. Онзи беше коленичил зад храстите и наблюдаваше къщата, гледайки през оптичен мерник, който беше едва ли не по-голям от самата пушка. Вероятно беше един от приборите за нощно виждане, които беше споменал Уайт. Щефан се приближи съвсем безшумно. Въпреки това мъжът трябва да е усетил присъствието му, защото точно когато беше на метър разстояние от него, войникът внезапно се обърна, вдигайки оръжието си нагоре. Беше невероятно бърз.

Но смешно бавен в сравнение с това, в което се беше превърнал Щефан.

Щефан изби пушката от ръката му, запрати го с един удар на земята и се озова над него, още преди сам да усети как стана. Щеше да му е невероятно лесно да го убие за частица от секундата, но това нямаше да го задоволи. Затова остави на мъжа малко време, за да може ужасът му да се превърне в страх, а страхът — в паника, после… после пречупи врата му с едно-единствено движение, без да употреби и най-малко усилие.

Дори дишането му не беше се учестило, когато се изправи. Отново се обърна към сянката зад горящата полицейска кола. Чувстваше присъствието на двамата мъже вътре така силно, сякаш бяха пред очите му. Ако Уайт беше казал истината, това бяха последните от хората на Барков.

Запита се как така руснаците до този момент не бяха избягали. Само след няколко минути тук щеше да гъмжи от полиция. Шансовете на Барков-младши да се измъкне невредим от тази каша намаляваха буквално с всяка изминала секунда. Единственото разумно обяснение беше, че синът на наемническия генерал така е заслепен от омраза, че иска само да отмъсти и вече не се интересува да запази своя или живота на хората си.

На Щефан му беше все едно. Толкова все едно, като че ли Барков го нямаше тук. Щеше да го открие, дори да се беше скрил на другия край на света.

Понечи да тръгне, но в последния момент се сети нещо, наведе се и взе оръжието на убития руснак. То беше тежко, а поставеният отгоре оптически мерник го правеше още по-недодялано и неудобно. В продължение на две-три секунди Щефан напразно се опита да разгадае механизма, с който беше прикрепен към карабината, но после се отказа и тръгна.

Не му хареса това, че не успя да се справи с простата техника. Явно трябваше да плаща за новите си способности. Беше невероятно силен и имаше рефлексите и бързината на хищник, но затова пък явно беше изгубил представата си за функционирането на механизми, може би и за други, по-важни неща.

В момента обаче вълчите му инстинкти бяха всичко, от което имаше нужда.

Стигна до оградата и спря за миг, за да размисли. Можеше да прескочи и през горящия корпус на полицейската кола направо да се насочи към Барков и другаря му, за да ги нападне изневиделица. Пламъците не можеха нищо да му причинят, ако беше достатъчно бърз, а изненадата щеше да е толкова голяма, че само тя му гарантираше победата. Въпреки това взе друго решение. Барков не биваше да разбере с кого си има работа. Още не.

Щефан пробяга няколко метра успоредно на оградата, докато излезе от пространството, огрявано от пламъците на пожара. Приличен повече на сянка, прекоси улицата и се приближи към колата с руснаците отзад. Ако Барков и другарят му също имаха уреди за нощно виждане, това едва ли щеше да му помогне, но той се надяваше вниманието им да е привлечено от горящата къща от другата страна на улицата. Освен това щеше да усети, ако го бяха открили.

До този момент не бяха. Усещаше напрежението на двамата и едва ли не вкуса на адреналина им в устата си, но беше сигурен, че не са го усетили.

Сянката се простираше на три метра от колата. Да преодолее останалата светла част беше просто детска игра.

Щефан хукна, обърна в движение оръжието си и го запрати през стъклото право в лицето на мъжа на предната седалка. Не удари с всичка сила, защото не искаше да го убива, но и така мъжът се строполи в безсъзнание. Щефан рязко отвори вратата, издърпа мъжа навън и силно го захвърли назад. Онзи се олюля две-три крачки, после падна безпомощно в тревата. В това време Щефан вече седеше на неговото място и се занимаваше с Барков.

Колкото и изненадан да беше, руснакът бе много бърз. Но реакциите и движенията му все пак бяха човешки и затова смешно бавни. Не се опита да обърне пушката си към Щефан, което в тясната кола щеше и да е невъзможно, а просто я пусна на пода и посегна към колана си, където имаше пистолет. Не бе направил движението и наполовина, когато Щефан заби дулото на оръжието си под брадичката му.

Барков застина. Щефан не почувства никакъв страх. Смъртта така се бе вписала в живота на тези мъже, че вече не предизвикваше никакъв ужас. Може би при това си начинание Барков я бе пресметнал не само като определена вероятност, а като нещо сигурно, като даденост. Цялата тази акция беше самоубийствена, имаше значение само успехът, а не оцеляването. Всичко, което усети у руснака, беше силно разочарование.

— Вие сте Барков — каза той. Не беше въпрос, а констатация. Вече беше виждал този мъж — в една примитивна колиба в сърцето на Босна и Херцеговина, преоблечен като мръсен и окъсан партизанин, смърдящ на чесън. Въпреки че сега мъжът беше облечен в чист костюм, беше избръснат и измит, Щефан беше абсолютно сигурен, че е един и същ.

Роднинската връзка с Барков също не можеше да остане незабелязана. Тогава, във Вълче сърце, не бе направил връзка между огромния руски офицер и окаяното същество. Беше регистрирал и запаметил множество информации и идентификационни белези, които чак сега осъзна: човешките сетива бяха много по-остри, отколкото притежателите им смятаха, само че те не знаеха какво да правят дори с малкото информация, която им предоставяха. Нямаше никакво съмнение — седеше до сина на Барков.

Натисна още по-силно дулото на оръжието под брадата му и каза:

— Отговорете! Вие сте Барков!

— Да — простена руснакът. Гласът му звучеше потиснато, но то можеше да се дължи и на това, че главата му беше извита силно назад, за да избегне натиска на дулото. Щефан отслаби малко натиска.

— Говорите ли немски?

— Малко. Не… много.

— Тогава внимателно ме слушайте! Ще кажа само веднъж това, което сега ще чуете. И ако се опитате да играете някакви номера, ще пръсна мозъка ви върху тавана на колата. Разбрахте ли?

Барков се опита да кимне с глава.

— Добре. Знам защо сте дошли. Мислите, че жена ми и аз сме виновни за смъртта на баща ви и дойдохте да ни убиете.

Ръката на Барков се плъзна милиметър надолу към колана и посегна към пистолета. Щефан така силно го ръгна с дулото под брадата, че Барков не само бързо дръпна ръката си обратно, ами отчаяно разтвори уста да поеме въздух и продължи с променен глас:

— Разбирам. На ваше място аз направи същото. — Той направи кратка, добре пресметната пауза и допълни: — Но не попаднал на правилни хора. — Руснакът се насили да се усмихне, после продължи: — Вие трябва луд, ако мисли, че аз вярва.

— Но е истина! Мога да го докажа.

— Вие луд! Застреляйте ме! Ако не, тогава вие мъртъв.

— Не, не вярвам — каза Щефан и направи нещо, което съвсем стъписа Барков. Сне оръжието от лицето му, обърна го и го постави в ръката му.

Барков невярващо местеше поглед от карабината към Щефан, после обратно. Щефан почти виждаше как умът му зад челото трескаво работи. Опасният момент дойде и отмина. Барков вдигна оръжието, опря дулото в сърцето на Щефан и сложи пръст върху спусъка.

Само че не стреля. Погледна Щефан право в очите. Никога досега той не беше виждал толкова огромно объркване в погледа на човек.

— Хайде, натиснете — проговори той. — И никога няма да разберете на чия съвест лежи баща ви.

— Но аз видял вас! Вас и жена ви и… американец. И чул…

— Но не бяхте там! — натъртено каза Щефан. — Имате точно две възможности, Барков. Можете да натиснете спусъка и да си отидете и през остатъка от живота си няма да бъдете сигурен какво точно е станало. Или да дойдете с мен и ще ви покажа кой наистина уби баща ви.

Прочете отговора в очите на руснака, без да има нужда той да го изговаря. Щефан бавно отвори вратата, слезе от колата и се обърна към горящата къща.

Знаеше, че Барков ще го последва.

Когато достигнаха къщата, огънят вече беше обгърнал почти всичко. Вълна от непоносима горещина ги блъсна в лицата. Въздухът беше задушлив и толкова сгъстен, че почти не можеше да се диша. Целият хол гореше, първите няколко стъпала към горния етаж също бяха вече в пламъци. Или му беше отнело доста повече време, отколкото смяташе, докато убеди Барков да го последва, или огънят се беше разгорял много по-бързо, отколкото той предполагаше. Както и да беше, времето щеше да стигне. Въпреки шума и задушливия мирис от пожара почувства, че Уайт и вълкът още бяха там, където ги остави.

Посочи с ръка нагоре. Барков го погледна с ужас в очите, но не се поколеба и секунда да го последва, тичайки на зигзаг през горящата стая. Качването по стълбата се оказа трудно. Ако огънят се разпространяваше с такава бързина, връщането щеше да е невъзможно. Перилата горяха и ги засипаха с дъжд дребни, огнени бръмбари, които се полепиха по косите и дрехите им, хапейки незащитените им лица и ръце. С голям скок Щефан прескочи първите три стъпала, които също горяха. Не почувства нищо, но въпреки това изкриви лице в болезнена гримаса, сякаш изпита болка — в случай, че Барков го гледаше. Руснакът кашляше и се бореше за въздух, но не изоставаше. Напротив — тръгна още по-бързо.

Горе беше още по-горещо, но въздухът не беше така задимен, така че поне можеха по-спокойно да дишат. Щефан с олюляване се отправи към хола, обърна се надясно и в същия момент, когато надникна през вратата на банята, разбра, че са закъснели.

Уайт лежеше на пода и отчаяно се мъчеше да пъхне оръжието между себе си и огромния бял вълк, който почти наполовина лежеше върху него и протягаше глава към гърлото му. Единствената причина, поради която американецът беше все още жив, беше изкуствената му ръка — беше я напъхал в гърлото на звяра. Мощните лапи на вълка късаха остри парчета от пластмасата на протезата, но до този момент още не бяха успели да я пречупят. Въпреки безизходното си положение Уайт бе запазил самообладание и не бе изтеглил ръката си, а напротив — с все сила я тикаше в устата на чудовището. Но играта щеше да продължи най-много още няколко мига.

Барков й сложи край по свой начин. Извади пистолета си и изстреля два куршума от височината на хълбока си — един след друг, практически без да се прицелва, но въпреки това с фантастична точност. И двата улучиха вълка в сърцето и го отхвърлиха от жертвата му.

Уайт се претърколи с пъшкане, надигна се на ръце и колене и бързо изпълзя навън от банята.

— Благодаря — простена той. — Господи, ако не бяхте вие…

— Какво стана? — ядосано го прекъсна Щефан. Уайт, този глупак, за малко щеше да провали всичко! Ако бяха пристигнали миг по-късно, щяха да намерят само трупа му.

— Не знам — заекна американецът. — Той… той сигурно се е преструвал на умрял! Лежеше си съвсем спокойно, дори не дишаше, кълна се! И в следващия миг скочи върху мен и…

Изведнъж онемя. Очите му се уголемиха, когато видя кой стои до Щефан. До този момент сигурно не беше забелязал Барков. Затова пък сега реагира толкова бързо — светкавично се изправи на колене и вдигна лявата си ръка, в която все още държеше „Магнума“. Барков също насочи оръжието си към него.

Щефан нямаше друг избор. С едно-единствено движение изби пистолета от ръката на Уайт, същевременно се обърна наполовина и удари ръката на Барков. Оръжието му произведе изстрел, но куршумът мина на метър от Уайт и се заби в стената.

Лицето на Барков се изкриви от яд. Посегна да удари Щефан, но той светкавично се наведе, хвана ръката му и с едно движение я изви на гърба. Руснакът с пъшкане се свлече на колене, но не мислеше да се предава. С движение, което допреди секунда Щефан би сметнал за невъзможно, той се измъкна от хватката му, завъртя се така, както беше клекнал, като опитен кънкьор и същевременно протегна десния си крак, за да ритне Щефан. Щефан премести цялата тежест на тялото си върху левия крак и напрегна мускули до скъсване. Кръговото движение на Барков спря така внезапно, че той загуби равновесие и падна настрани.

Още преди да се е опомнил от изненадата си, Щефан го хвана за яката, вдигна го и с такава сила го метна към стената, че въздухът излезе от дробовете му. Барков инстинктивно се опита да се брани, но движенията му бяха слаби и доста хаотични, за да причинят нараняване. Щефан захвърли руснака още веднъж, за да престане изобщо да се движи.

— Престанете! — кресна той. — За Бога, полудяхте ли?! Не ви доведох тук, за да се избиете един друг!

Барков вече не се опитваше да се съпротивява, но затова пък го изгледа с блеснал от омраза поглед.

— Не — просъска той. — Знам, довел, да може американец да ме…

— Знам какво си мислите — прекъсна го Щефан. — Само че не е така.

— Кое? — злъчно попита руснакът. — Че американец не убил моя баща? Моите хора… другари… вие видели със собствени очи!

— Вие си мислите, че нещо сте видели — Щефан отпусна хватката си, но остана нащрек, в случай че на Барков му хрумнеше да се възползва от този шанс. Руснакът не помръдна и Щефан продължи: — Ако ми дадете дума да не правите глупости, ще ви покажа какво в действителност сте видели.

Барков не отговори веднага. В продължение на три-четири секунди вторачено гледа Уайт през рамото на Щефан. В погледа му искреше гняв. После обаче кимна с глава. Движението беше едва забележимо, но явно му струваше много усилия.

— Добре. — Щефан въздъхна облекчено, пусна Барков и отстъпи крачка назад, вдигайки ръка. — Дайте ми оръжието си.

Барков се поколеба за миг, после протегна напред пистолета. Щефан го взе, обърна се и хвърли съзаклятнически поглед на Уайт, преди да погледне вълка.

Животното лежеше, обърнато на хълбок, и не дишаше. Съчувствие и загриженост обзеха за миг Щефан. Неведнъж — при това на собствен гръб — бе ставал свидетел на това, колко трудно е да бъдат унищожени наистина тези създания. От друга страна, през последните няколко часа вълкът действително преживя дяволски много сътресения, а теорията за неговото безсмъртие в крайна сметка беше точно това — просто теория, при това развита от самия Щефан. Ами ако по невнимание наистина беше убил животното?

Имаше само една възможност да получи отговор на този въпрос.

Щефан вдигна пистолета и го насочи към вълка, но не в сърцето или главата. Не искаше да го убива или дори само да го ранява, а единствено да му причини силна болка, за да го принуди да реагира по някакъв начин. В същия миг вълкът с плавно движение скочи на крака. Както и преди при Уайт само се беше преструвал на мъртъв, за да изчака края на възстановяването си.

Барков изпъшка.

— Но… как? Трябва да… да е мъртъв!

— Тези животни не умират толкова бързо, повярвайте ми — мрачно каза Щефан. Стисна пистолета с две ръце, клекна на едно коляно и се прицели. Вълкът оголи зъби и изръмжа. Очите му заплашително присветваха. Щефан се прицели в гърдите, но ръцете му бяха неспокойни. Щеше да постъпи по-умно, ако беше дал оръжието на Барков, но руснакът се намираше в положение, в което реакциите му бяха трудно предвидими.

Хищникът направи една крачка, застана на вратата и спря. Погледът му се местеше ту върху Щефан, ту върху Барков. Преценяваше противниците си и явно търсеше най-слабото място в позицията им. Оръжията, които Щефан и американецът бяха насочили към него, все пак го караха да се съобразява с тях. Можеха и да не го убият, но щяха да му причинят болка и върколакът много добре го знаеше. В тялото на хищника все още съществуваха невероятно остър човешки ум и много стари и опасни инстинкти.

Преди животното да се оттласне за скок, Щефан почувства намерението му и натисна спусъка. Пукотът от изстрела и воят на вълка се смесиха в един отекващ звук. От отката ръката на Щефан политна нагоре и той за малко не изтърва оръжието. Куршумът не улучи животното в гърдите, а остави само кървава следа в хълбока му. Вълкът скочи почти метър над главата на Щефан, блъсна се в Барков и го повали на пода. Челюстите изтракаха към гърлото на руснака и за малко не го разкъсаха. Човек и животно се претърколиха в различни посоки.

После и Барков, и вълкът почти едновременно се изправиха на крака. С оголени зъби животното виеше от желание да убие жертвата си, но и руснакът не беше беззащитен. В ръката му изведнъж се появи нож с дълго, назъбено острие. Когато вълкът скочи към него, той разкрачи крака, светкавично изви горната част на тялото си и вълкът мина над него. Ножът разряза тялото му от гърдите до задните лапи. С див вой, сред шуртяща кръв и излизащи вътрешности звярът рухна на пода и краката му затрепериха.

Възстановителният процес започна почти мигновено.

Пред смаяните погледи на Уайт и руснака разрушената плът започна да се разгражда и да се превръща в кипяща протоплазма, изпълнена със самостоятелен живот, който отново й придаваше обичайните преди това ненарушени форми.

Уайт изкрещя, вдигна оръжието и стреля. Черепът на вълка експлодира. Тялото на белия гигант престана да се движи и се преобърна. Кипежът на първичната тъкан престана.

— Проклет идиот! — изруга Щефан. — Какво направихте?! Трябваше ни жив!

В продължение на една безкрайна секунда Щефан с мъка се удържа да не се хвърли върху американеца. Искаше му се да го стисне, да разкъса немощното му тяло на парчета, да впие зъби в гърлото му и да пие от топлата му червена кръв…

Напрегна всичките си сили да потисне ужасяващата жажда. Натискът отвътре беше невероятно силен, но и този път някак успя да успокои Нещото в себе си. Може би за последен път. Дишайки тежко, той се обърна към Барков и попита:

— Нарани ли ви?

Руснакът реагира чак след няколко секунди, при това само с леко кимване на глава.

— Добре — отвърна Щефан, стараейки се да не покаже дълбокото облекчение от отговора. Всичко щеше да е загубено, ако животното беше ухапало Барков.

Планът, който само допреди малко му изглеждаше така гениален и изпипан, в действителност имаше повече дупки от рибарска мрежа. Успехът му зависеше от много непредвидени моменти, а случайността играеше твърде голяма роля. Всъщност той вече се беше провалил. Уайт развали всичко. Но на негово място и той вероятно би действал по същия начин, помисли си Щефан. Все пак това, което човек мълчаливо може да изтърпи, си има граница и Уайт явно я беше достигнал.

Барков продължаваше да гледа мъртвото животно. Макар че бяха изминали само няколко мига, преди Уайт да сложи край на чудовищния процес, голяма част от раната беше зараснала. Барков промърмори нещо на руски. Щефан не разбра казаното, но думите, които руснакът повтаряше, бяха все едни и същи.

После вдигна глава, погледна Щефан и изрече на немски:

— Невъзможно! Това работа на дявол!

Ако беше само това, нямаше да имам никакъв проблем, мина през ума на Щефан. Гласно каза:

— Не, Барков. Точно това се опитвам да ви обясня. Не знам що за създания са тези. Никой не знае. Наречете ги върколаци, ако искате, или пък демони. И едното, и другото са само думи. Те живеят в онази долина в Босна и могат да приемат всякакъв образ.

— Невъзможно… — промърмори Барков. — Невъзможно! Вие лъжете!

Щефан хвърли бърз поглед към Уайт. Американецът го гледаше с широко отворени очи. Сигурно вече започваше да проумява какво цели Щефан.

— Невъзможно, но е истина — невъзмутимо продължи той. — Уайт, жена ми и аз бяхме там, но наистина само искахме да вземем интервю от баща ви. Бяхме долу в долината, когато го убиха. Не знам защо. Може би са се чувствали застрашени от присъствието ви. Мислите, че сте видели нас, но в действителност е било това тук — той посочи мъртвия вълк.

Барков се вторачи в неподвижния труп. Отчаянието, с което търсеше някакъв отговор, рационално обяснение за необяснимото, беше почти осезаемо. Виждаше със собствените си очи, но отказваше да повярва.

Това, което Щефан не успя да направи, стори самата Соня.

Зад руснака се появи сянка, толкова внезапно и без предупреждение, сякаш буквално се материализира в рамката на вратата. Дори изострените сетива на Щефан не дадоха никакъв сигнал. Соня просто беше тук! И действаше прецизно и безмилостно като машина.

Барков видя ужаса върху лицето му и реагира не достатъчно бързо, за да избегне нападението на Соня, но все пак своевременно, за да остане жив. Завъртя се мигновено и вдигна ножа си нагоре. Острието разряза ръката й от китката до лакътя, описа широка дъга към главата, но в този момент юмрукът на Соня се стовари върху рамото му. Щефан чу как ключицата му се счупи. Руснакът издаде глух стон и се олюля назад. С един удар с опакото на дланта Соня го повали на пода.

В този миг Уайт стреля. Ако Барков се беше свлякъл само миг по-рано, куршумът щеше да улучи него, но Щефан беше абсолютно сигурен, че на Уайт му беше все едно кого ще уцели. Явно се надяваше, че преди да се забие в Соня, голямокалибреният куршум ще пробие първо тялото на руснака. Барков се отърва, но Соня беше отхвърлена назад и размаха ръце, за да запази равновесие. Зад нея от рамката на вратата се разхвърчаха трески и искри.

Все пак куршумът на Уайт явно не беше засегнал жизненоважен орган или пък Соня владееше изкуството на регенерацията много по-перфектно от двамата си братя, които вече бяха мъртви. Тя дори не падна, просто за момент застана неподвижно. Очите й станаха стъклени и върху лицето й се появи израз на върховна концентрация. Дори само този кратък миг беше достатъчен, за да изпита даже и Щефан, който имаше представа срещу какво създание стои, тръпки на ужас.

Соня се беше променила. Не беше се превърнала във вълк, но не беше вече и изцяло човек. Тялото й беше някак изкривено, наведено напред и готово за скок, сякаш в мускулите й имаше много повече напрежение, отколкото можеше да издържи човешкият й скелет. Пръстите й се бяха оформили като лапи, в краищата на които като дълги, извити ножове проблясваха ужасни нокти, долната част на ръцете беше обрасла с дебела черна козина. Ушите бяха уши на вълк — остри и щръкнали, непрекъснато в движение като малки антени. В очите, които бяха станали абсолютно черни, блестеше нещо зло, убийствено и старо. Зад дръпнатите назад устни блестяха остри кучешки зъби. Лицето (все още?) не се беше променило, но изражението му беше може би най-страшното в целия й вид. Движеше се, сякаш зад кожата имаше нещо тъмно, безформено, което напираше да излезе и да придобие форма.

Уайт отново стреля, но явно беше така шокиран от това, което виждаше пред себе си, че не улучи целта. Куршумът се заби точно до главата на Соня и направи в стената дупка колкото юмрук. Преди да успее да стреля трети път, Барков вече беше на крака.

Беше си взел поука от първия сблъсък със Соня. Тя беше две глави по-ниска от него и тежеше може би наполовина колкото него, но той не се опита да я хване или да я удари, което щеше да означава сигурната му смърт. Вместо това скочи върху нея, изведнъж клекна и нанесе перфектен удар от карате, насочен косо към лицето й.

Тежкият му войнишки ботуш би строшил врата на всеки обикновен човек. Но на съществото получовек-полуживотно, изглежда, не причини даже и болка. От силата на удара обаче Соня полетя назад и безпомощно се олюля навън от стаята към перилата на стълбището. Барков нададе силен боен вик, отскочи, без да се засилва, и се превърна в жива торпила. Тялото му прелетя почти успоредно на пода и изпънатите крака удариха Соня с унищожителна сила в гърдите.

Жената-върколак устоя и на този удар.

Перилата, на които се беше облегнала, не.

Те се пречупиха, Барков тупна на пода, изпищя от болка и се хвана за рамото. Като в забавен каданс Соня полетя назад, диво размаха ръце, търсейки опора, но не намери. Без да издаде звук и с израз на безкрайно учудване върху лицето, продължи да пада надолу в горящата стая.

Миг след като до тях долетя глухият звук от падането й, Щефан и Уайт скочиха и се втурнаха навън.

Горещината, която ги обгърна, беше неописуема, а светлината, която идваше от огъня, сякаш изгори ретината в очите на Щефан. До него Уайт нададе вой, сякаш пламтящият въздух бе изгорил гърлото му, а Барков продължаваше да скимти от болка. И тримата се наведоха над галерията, за да видят какво става.

Гледката беше досущ като от Дантевия „Ад“.

Целият хол беше в пламъци. Горещината беше толкова силна, че металът от рамките на прозорците вече се топеше. Щефан усети как кожата на лицето му започна да се издува в мехури и веждите и косата на челото му се свиха. Барков и Уайт бяха сложили ръце пред лицата си и пъшкаха, но продължаваха да гледат надолу. Сред адските пламъци се мяташе сянка.

Жената-върколак гореше. Тялото й беше обгърнато в мантия от бели пламъци. Крещеше неистово, нечовешки, мяташе се в агония и напразно се опитваше да намери изход от огнения капан. Ужасяващото превъплъщение на тялото й продължаваше. Пред очите на тримата се мяркаше ту човек, ту четириного животно с издължена глава, ту нещо безформено, уловено в състояние между създаване и умиране, ту класическият образ на върколак — набита фигура с лапи и опашка, огромна глава и издължена муцуна с остри зъби. Но и тази форма се задържаше само за секунди. От горещината плътта започна да се разтопява. Кипенето на протоплазмата вече не можеше да роди нищо, огънят я разяждаше много по-бързо, отколкото тя можеше да се възстанови. В последните секунди от живота си Соня престана да се брани. Свлече се на колене, изви глава назад и нададе протяжен вой, изпълнен с такава болка и мъка, че вътре в Щефан нещо сякаш се скъса. Смъртен враг или не, никое същество не заслужава да понесе такива невероятни болки.

— Уайт!

Американецът разбра. Продължи да се взира напрегнато в ослепителните пламъци, извади пистолета, прицели се внимателно и натисна спусъка.

Куршумът уцели умиращата вълчица точно в челото и я отхвърли назад в пламъците.

Към следващата част или към съдържанието

Волфганг Холбайн Вълче сърце (4)

Метаданни

Данни

Вълче сърце

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта част

Волфганг Холбайн
Вълче сърце (4)