— Няма да стане! — отсече Вислер. — Ще получи това, което сме договорили, и нито пфениг повече! Кажете му го! И спокойно можете да допълните, че е най-добре да не насилва нещата. Мога да сключа сделката и с някой друг.

Думите му бяха отправени към тъмнокос върлинест мъж, който седеше срещу него на масата. Мъжът беше доста неугледен на вид, с тридневна брада, мръсни панталони от маскировъчен плат и изпокъсан зелен пуловер от старите запаси на НАТО. Като го гледаше, Мевес имаше чувството, че цялото тяло започва силно да го сърби. Партизанинът имаше най-мръсните ръце, които Мевес някога беше виждал, а ако човек се вгледаше по-отблизо в облеклото му, със сигурност щеше да разбере какво е ял през последните три месеца. Съдейки по миризмата около него, менюто му сигурно се е състояло предимно от чесън. За вонята на урина да не говорим. Единственото чисто нещо у мъжа беше оръжието му — пистолет, чиято дръжка стърчеше над колана на панталоните и един поне двайсетгодишен „Калашников“, който със стопроцентова сигурност действаше безотказно. Автоматът лежеше върху коленете му.

Когато леко прокарваше ръка по приклада на оръжието, изпочупените му нокти издаваха неприятни стържещи звуци. Цялата гледка предизвикваше у Мевес смесица от погнуса и страх, като погнусата беше по-силна. Поне в този момент.

— Преведете! — заповяда Вислер, когато видя, че партизанинът не се помръдва, а невъзмутимо го наблюдава с проницателните си очи. В следващите две-три секунди двамата съвършено различни мъже кръстосаха погледите си в безмълвен дуел. Накрая партизанинът се размърда, извърна се и повтори думите на Вислер на руски към един от двамата мъже, които седяха в полумрак в другата част на стаята.

Мевес поне се надяваше, че го прави наистина на руски. Не разбра нищо от чутото, защото и той като Вислер не владееше езика. А това беше голяма грешка, както вече установи. Трябваше да се сетят да наемат водач, който знае руски — все пак поверяваха живота си в ръцете му. Но това съвсем не беше единствената грешка в плана им. Цялата тази безумна акция се оказа грешка.

Направи две крачки към Вислер и снижи гласа си почти до шепот, надявайки се онзи отсреща да не разбере нищо.

— Защо не му дадете проклетите пари? По-малко от петдесет марки са!

Реакцията на Вислер го обърка. Австриецът се завъртя на токовете на обувките си, вдигна ръце, сякаш искаше да го хване за яката, и кресна:

— Мълчете! Знам какво правя!

— Но…

— Моля ви! — Гневът на Вислер угасна така внезапно, както се беше появил, но в очите му проблесна нещо друго, което ужаси Мевес.

Продължи да говори по-тихо, но с такъв тон на престорено спокойствие, че Мевес инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Знам кое е правилно и кое не. Моля ви да не се намесвате. Разбрано? Защо впрочем не излезете малко навън — да изпиете едно кафе или да успокоите жена си. Аз ще уредя нещата.

За миг Мевес изпита безграничен гняв. Какво си въобразява този тип, че се държи с него като с глупак и го гони от стаята? Погледна Вислер в очите и отново видя странния предупредителен блясък. Моментът не беше подходящ за мерене на силите.

— Както желаете — тихо промърмори и си помисли: „Още една черна точка, приятел.“

Обърна се и като че ли за да докаже и на последния човек в стаята колко е нерешителен в действителност, постоя за миг, подръпвайки нервно края на дрехата си, после със забързани крачки излезе навън.

Ребека спеше. Беше се свила върху една от двете кушетки пред камината и от натрупаните отгоре й завивки в първия момент не можа да различи тялото й отдолу. Гледката му припомни друга от многобройните грижи, които в момента го мъчеха. Ребека беше болна. Разбира се, беше твърде горда, за да го признае, а и Мевес я познаваше достатъчно добре, за да й го каже, но и двамата знаеха, че е така. От два дни насам спеше твърде много и разговорите им бяха станали по-редки и почти едносрични. Непрекъснато изпитваше жажда и нямаше нужда да слага ръка на челото й, за да разбере, че има температура. И той не се чувстваше кой знае колко по-добре. Усещаше главата си като балон, пълен с горещ въздух, а в устата чувстваше противен вкус, който не можеше да премахне с никаква течност. И двамата бяха болни. Не биваше да идват тук.

Зад него вратата шумно се затръшна и от звука Ребека се събуди. Докато сънливо се надигаше изпод вълнените одеяла и нахвърляните отгоре им дрехи, Мевес отиде до камината и седна на табуретката. Ставите му изпращяха сякаш беше не на четиридесет и две, а поне на деветдесет и две години. Така или иначе в момента наистина се чувстваше прастар и слаб.

Иначе външният му вид обикновено будеше точно обратното впечатление. Макар че вече беше минал критичната граница на четиридесетте, можеше да докаже и на най-скептичния наблюдател, че не е нито ден по-стар от тридесет и пет. Поддържаше фигурата си, упражнявайки различни видове спорт, без да дава предимство само на един. Освен това повечето от приятелите и познатите му наистина бяха с десет години по-млади от него и затова понякога действително имаше чувството, че се движи с фалшив паспорт в джоба. Беше мускулест, но без да прилича на типовете, които тренираха бодибилдинг или се усмихваха от кориците на лъскави списания. Носеше косата си в модната прическа. Изобщо Мевес беше от хората, които се радват на живота — пиеше умерено, но с удоволствие и разказваше на всички, които го питат, че си позволява само десет цигари на ден (в действителност бяха тридесет). Професията му на фотожурналист му позволяваше да пътува по света много по-често, отколкото иначе можеха да му позволят финансовите възможности.

Само че в този момент изпитваше всичко друго, но не и радост от живота. Настроението му беше под нулата. Посегна към очуканото канче за кафе, което висеше на тел над огъня. Ръцете му силно трепереха. Опари се от нажежения метал, но стисна зъби, за да не издаде никакъв звук. Постави го на масата и чак тогава пъхна опарените си пръсти в устата. Проклета романтика на Дивия запад!

— Колко време спах? — попита Ребека с отпаднал глас.

— Не много. — Щефан извади пръстите от устата си и отиде до шкафа. — Искаш ли кафе?

— Последното пих преди една седмица, но ако имаш предвид светлокафявата течност, която тук наричат кафе… защо пък не? — Ребека седна в леглото.

Щефан извади от шкафа две алуминиеви канчета, също толкова стари и изтърбушени като това, в което беше кафето. Занесе ги на масата и ги напълни. Кафето всъщност съвсем не беше чак толкова отвратително, колкото смяташе Беки, но достатъчно, за да може да се пие само горещо. Спести си усилието да търси захар и мляко — нямаше. Преди две седмици възмутено щеше да откаже черно кафе, но сега отпи голяма глътка, преди да занесе чашите при Беки. Учуди се колко бързо човек може да стане скромен, ако бъде притиснат от обстоятелствата.

— Ето, вземи. Отвратително е, но поне е топло.

Ребека спусна крака от леглото и хвана чашата с две ръце. Треперенето й се предаде на течността и по повърхността започнаха да се образуват равномерни концентрични кръгове.

— Къде е Вислер? — попита тя, след като отпи малка глътка и изкриви лице в гримаса.

— Оттатък. — Щефан седна на ръба на кушетката на близо метър разстояние от нея. — В момента се пазари като търговец на арабски пазар за огромната сума от петдесет марки. И доста ясно ми даде да разбера кой командва тук. Пълен идиот!

Ребека го изгледа.

— Сигурно знае какво прави.

— Да… — процеди през зъби Щефан. — И той така каза. Надявам се да е прав. Защото иначе…

— Какво иначе? — Гласът на Ребека прозвуча малко разтревожено.

Щефан вдигна рамене и продължи да отпива от кафето си. Беки беше права — ужасно е!

— Иначе ще имаме проблем.

— Какъв проблем?

— Ами например, цялата операция може да бъде отменена с оправданието „грешка“.

— Да, да, съвсем забравих, че мъжът ми е песимист — промърмори Ребека.

— Мъжът ти е реалист — поправи я той, смело глътна остатъка от кафето си и стана, за да остави чашата на масата. Спокойно можеше да я сложи и само като се наведе напред и се пресегне, но изведнъж изпита чувството, че трябва да се движи. Проблемът, за който мислеше, всъщност беше съвсем друг.

— Тук сме вече почти две седмици, а не сме мръднали и крачка напред. Вислер е един идиот, който не прави нищо друго, освен да се надува, а в това време парите ни бавно свършват. Материалът, който събрахме, няма да стигне и за серия пощенски картички за романтичната Босна и Херцеговина. Отвън лентяйстват десетина типа, в сравнение с които Али Баба и четиридесетте разбойници изглеждат като годишното събрание на английски проповедници, а ти ми говориш, че съм бил песимист!

Ребека лекичко се усмихна.

— Хващам се на бас, че не можеш да изговориш всичко това още веднъж.

Щефан остана сериозен.

— Имаш ли представа колко ни струва цялата експедиция досега?

— Знам с точност до последния пфениг.

— Тогава се надявам да ти е ясно, че ако сега се провалим, сме разорени. Абсолютно разорени! Теглих от сметката до пределния лимит, за да финансирам пътуването и всичко останало, свързано с него. А за удръжките, направени след заминаването ни, не искам и да знам. Ако се върнем без добра история, ще имаме доста проблеми.

— Ама ти наистина си много черноглед! В краен случай още не е късно да приемеш поста във фирмата на брат ми.

Щефан преглътна острия отговор, който му беше на езика. Скритият блясък в помътнелите от температурата очи на Ребека му подсказа, че каза това, само за да го ядоса. Отдавна престана да брои караниците точно по този повод.

— Говоря съвсем сериозно. Нека най-после престанем да се залъгваме. От самото начало това си беше чиста пиянска идея и нищо повече.

— Ако добре си спомням, пиянската идея беше твоя.

Щефан беше почти разочарован, че това му прозвуча само като факт — нямаше и следа от обвинение.

— Като идея звучеше добре. Може би това е разликата между теория и практика.

Ребека само вдигна рамене. Не за първи път предпазливо се опитваше да насочи разговора в тази посока и тя не за първи път го спираше. Той от своя страна знаеше, че е безсмислено да продължава. Двамата се познаваха вече повече от двадесет години и през цялото това време нито веднъж не успя я накара да направи нещо, което тя самата не иска, или да я отклони от нещо, което си беше наумила.

Сегашното пътуване беше доказателство за това. В началото идеята наистина беше негова, но Ребека много бързо се запали и вложи в осъществяването й онова огромно количество енергия, което преди двадесет години го изумяваше и което вероятно беше причината да се оженят напук на всякакъв разум и на всякакви външни противоречия. Тази преливаща енергия неведнъж им беше създавала проблеми. Но сега за първи път те се оказаха толкова много и толкова големи. Списъкът от проблеми, които току-що изброи, не беше пълен. Имаше една малка подробност, която съвсем съзнателно премълча — вече не му се струваше съвсем естествено, че могат да напуснат тази част на света живи и невредими.

Закрачи напред-назад из стаята, за да пропъди студа, който напук на пращящия огън в камината ставаше все по-силен. Помещението не беше много голямо и ако се съди по обзавеждането и вида му, сигурно е строено миналия или даже по-миналия век. Постройката беше примитивна къщурка с нисък таван и миниатюрни прозорци. Стените бяха от грубо обработени дървени стволове, а пролуките между тях бяха замазани с глина или с някакъв подобен материал. Имаше съвсем малко мебели, които, с изключение на двете ръждясали походни легла, също бяха неумело сковани от необработени дъски. Къщата подхождаше най-добре за декор на филм за Дивия запад, а сигурно така си и беше. Знаеше, че малко преди да започне работа, по тези места са снимани множество приключенски филми. Но това е било, преди една част от света напълно да загуби разсъдъка си и шепа луди да започнат война.

Вратата се отвори и в стаята влезе Вислер. Заедно с него вътре нахлуха миризма на чесън и силни мъжки гласове. На Щефан му се стори, че се карат, но не беше съвсем сигурен. За човек, който не говори руски, езикът звучеше така, сякаш говорещите непрекъснато спорят. Вислер затвори вратата и гласовете заглъхнаха.

— Е? Всичко наред ли е? — попита Ребека.

Вислер кимна с глава и пристъпи към масата. Взе канчето на Щефан и го напълни до половината с кафе. Изпи го на един дъх и чак тогава отговори:

— Да. Ще ни отведат при него.

— Кога? — попита Щефан.

Сигурно трябваше да почувства облекчение, но всъщност беше само изненадан. Почти беше сигурен, че Вислер ще се върне с отрицателен отговор.

— Веднага — последва отговорът, но Вислер направи успокоително движение с ръце, когато Ребека се надигна. — Спокойно! Първо трябва да докарат колата, после да приготвят някои неща. След около половин час. — Той бегло се усмихна. — В тази страна веднага не означава непременно веднага.

— Щефан спомена, че имало някакви проблеми — каза Ребека.

— Нищо особено — отвърна Вислер и махна пренебрежително с ръка. — Нали в края на краищата за това съм тук, за да се справям с подобни неща. Вижте, Щефан,… съжалявам, че се нахвърлих върху вас, но така трябваше. Не познавате хората тук.

— Няма нищо — промърмори Щефан, но положително не мислеше така.

В очите на Вислер припламна враждебно пламъче и гласът му прозвуча доста по-остро.

— Не, не е „няма нищо“. Явно все още продължавате да смятате всичко за някаква игра. Само че грешите. Не познавате тукашните хора. Може много да сте чели за тях, но това нищо не значи. Докато сте тук, можете да си позволите множество грешки, но едно нещо не бива да допускате в никакъв случай — да проявите слабост.

— Разбрах — отвърна Щефан. Гласът му прозвуча доста спокойно, но вътрешно кипеше от гняв. — Трябва ли да ви припомням кой ви плаща, господин Вислер?

— Не — обади се Вислер, не особено впечатлен от въпроса. — Но затова пък може би аз трябва да ви напомня за какво ми плащате. Наехте ме, за да ви доведа и да ви отведа оттук живи и здрави. Не мога да изпълня задачата си, ако не се придържате към няколко прости основни правила.

— Като например правилото никога да не ви противореча, така ли?

— Не и докато сме с други хора. И няма никакво значение дали сте прав или не. Ако тези мъже отвън забележат, че не сме единни, всичко е загубено. Явно не сте разбрал с какви хора си имаме работа.

— Нека не преувеличаваме — обади се Ребека. — Все пак не сме в джунглата и хората отвън не са канибали.

— Не, не са. Но затова пък са убийци. Крадци, разбойници и всякакви подобни престъпници. Наричат се партизани, но в действителност са си чиста разбойническа банда. Единственото нещо, което ги интересува, са парите. И единственото нещо, с което се съобразяват и от което се страхуват, е силата. Когато излезем и се качим в джипа им, няма да казвате или правите нещо, което преди това не съм ви разрешил.

— Да не сте полудял? — извика Щефан с недоумение.

— Не, не съм. Но вие явно сте доста наивен, момчето ми. — Вислер беше пет години по-млад от Щефан, но думите му не прозвучаха никак смешно. — Наистина ли още не схващате? Двамата с хубавичката ви жена май още си въобразявате, че сте на по-дълъг уикенд, придружен с малко приключения. Само че се лъжете. Тези отвън пред вратата са убийци и за тях един човешки живот не значи абсолютно нищо.

— Защо тогава дойдохте, щом като е толкова опасно? — попита Щефан.

— Защото вие ми платихте.

— Но не достатъчно, за да рискувате живота си.

Целият този разговор подейства на Щефан доста зле. Чувстваше се притиснат до стената и измамен по доста коварен начин. Знаеше, че спорът рано или късно ще се състои, както и че той ще излезе победител. В крайна сметка Вислер беше само някакъв авантюрист, приличащ на евтина имитация на Индиана Джоунс, който имаше такова странно поведение, че човек два пъти трябваше да премисли, преди да го покани на обяд в Макдоналдс. В спор с човек като Щефан Мевес Вислер нямаше никакви шансове, освен ако спорът не се решава с юмруци и ритници. Или поне така си беше представял нещата Щефан. А сега в собствените си очи изглеждаше като боксьор, който е излязъл на ринга срещу двадесет килограма по-лек противник и още в първите секунди така е засипан от удари, че вижда само звезди. Можеше да се смята за късметлия, ако загуби само по точки, а не с нокаут.

— На никой от нас няма да му се случи нищо лошо, ако спазваме няколко простички правила в играта — каза Вислер. — Дадох им уговорената сума и нищо повече.

— А кой ви е казал, че въпреки това няма да ни убият? — не се стърпя и попита Ребека. Гласът й звучеше малко изнервено, но в него не се долавяше страх. — Ако тези мъже наистина са толкова опасни, както казвате, какво ще им попречи да ни убият и да си вземат каквото поискат?

— Те може и да са безскрупулни, но не са глупави — каза Вислер. — Работите им няма да провървят, ако се разчуе, че убиват клиентите си. Повярвайте ми, знам правилата, госпожо Мевес. Колкото и да не ви се вярва, това са диваци. Те уважават силата и презират слабостта. Могат да ви убият за една цигара, без да им мигне окото, но ако сте успели да спечелите уважението им, можете най-спокойно да спите с пълен чувал диаманти до себе си.

Щефан се запита от кой ли булеварден роман Вислер е запомнил тези думи, но се сдържа да направи каквато и да е забележка. Двубоят вече бе решен и нямаше смисъл да продължава, само за да спечели още някоя и друга точка. Освен това се страхуваше, че ще трябва да признае правотата на Вислер.

— Облечете се добре — посъветва ги Вислер. — Сложете най-топлите неща, които имате, защото ще пътуваме дълго, а и има изгледи да завали сняг.

Щефан отново си спести отговора. Вече бяха облекли най-топлите дрехи, които бяха взели — скиорските костюми на оранжеви и сини райета, купени преди пет години за първата им и последна досега ски ваканция. Към тях имаше високи ботуши и подходящи по цвят ръкавици. Когато преди две седмици стягаха куфарите и той настоя да вземат обемистата скиорска екипировка, Ребека не се сдържа и направи подигравателна забележка. Но след идването им и двамата бяха безкрайно щастливи, че са ги взели. Без дебело подплатените гащеризони и якета досега щяха да са измръзнали. В речниците на страната, в която се намираха, изобилстваха определения на понятието „зима“.

Щефан отиде до голямата ракла под прозореца, вдигна капака и извади чантата с фотографските си принадлежности и касетофона на Ребека. В момента, когато отвори апарата, за да сложи нови батерии, Вислер се обади:

— Спестете си усилието.

Щефан пусна касетофона и го погледна.

— Моля?

— Не можете да вземете касетофона. Камерата също.

— Какво значи това? — не разбра Щефан.

— Значи никакви снимки. И никакви записи. Такива са условията.

— Чии условия? — Щефан не можеше да повярва на слуха си.

— На Барков — дойде отговорът на Вислер. — Можете да говорите с него, но без всички тези джунджурии.

— Да не сте превъртял? — изпъшка Щефан. — В случай, че сте забравил, нека ви припомня: тук сме, за да направим репортаж. Аз съм фотограф, а жена ми е журналистка.

— Съжалявам — каза Вислер с тон, който превръщаше съжалението му в подигравка, — но точно това бяха условията на Барков. Направете си интервюто, но без снимки и без оригинален звук. Ако не приемате изискването, можем веднага да се връщаме.

— Не знаете какво говорите! — избухна Щефан. — И без друго точно това ще трябва да направим, ако не съберем материал. Интервю с майор Барков? Фантастично! Само че може и от пръстите си да сме го изсмукали, ако нямаме доказателства. Никой няма да ни повярва!

— Това си е ваш проблем — невъзмутимо вдигна рамене Вислер. — Аз не съм измислил условията, само ви ги съобщавам.

— Не го ли правите малко късно, а? — въздъхна Беки, поклати сломено глава и стана от леглото, притискайки одеялото около раменете си. Вислер не каза нищо.

— Хич и не мисля да изпълнявам такова условие! — избухна Щефан. — Не сме минали целия този път, за да…

— Остави — хвана го за ръката Ребека. — Нали все пак ще можем да говорим с него. По-добре е от нищо…

Щефан я погледна напълно неразбиращо. За секунди се люшкаше между гняв, недоумение и… и още нещо, което не можеше да назове, но което бе по-лошо и от двете, взети заедно. В следващия миг обаче забеляза спотаеното пламъче в погледа на Беки, онзи едва забележим предупредителен поглед, който Вислер не можеше да види, дори в този миг да я гледаше право в очите. За него посланието бе така ясно, сякаш го беше изрекла на глас.

— Добре, че поне единият от двамата е разумен — обади се Вислер. — Не знам дали ще ви е от полза, но все пак нека ви кажа — готов съм да подпиша всичко, което чуя или видя… срещу скромен хонорар, разбира се.

— Разбира се — повтори Щефан с възможно най-враждебния тон, на който бе способен.

Вислер вдигна рамене.

— Нали сам казахте, че не ми плащате чак толкова много.

Щефан го прикова с поглед, но нямаше никакво желание да продължава размяната на нападки. Със силни, ядосани движения върна камерата и касетофона обратно в раклата и хлопна силно капака.

Нахлузи ботушите, извади ръкавиците от джоба на якето, сложи ги наполовина, но после ги свали от ръцете си и отиде до Ребека, за да й помогне да се облече. Движенията й бяха точни, но твърде забавени, за да не забележи Щефан колко усилия й струват.

— Добре ли си? — попита той. — Няма ли да е по-добре, ако…

— … остана тук? — прекъсна го Ребека и поклати силно глава. — Само през трупа ми.

Щефан не се засмя.

— Това може да стане и по-скоро, отколкото мислиш. Болна си, а ни чака дълъг и труден път.

— Имам само малко температура. Преживявала съм и много по-лоши неща.

Щефан направи загрижена физиономия. Не беше само „малко температура“. Очите на Беки бяха помътнели и тялото й миришеше лошо. Това се дължеше отчасти и на факта, че от три дни не се бе преобличала, но… Косата й беше изгубила естествения си блясък и изглеждаше като кафеникава слама, а ръцете й леко трепереха. Щефан я докосна и с ужас установи колко топла и суха беше кожата й.

— Имаш висока температура, а не „само малко“. Ами ако е възпаление на белите дробове?

— За това са измислили пеницилина — опита се да се измъкне Беки. — Не се притеснявай. Нека да свършим това, за което сме дошли, и после можеш да ме мъкнеш по всички лекари, които намериш. Но сега си искам интервюто!

Вислер се прокашля. Явно разговорът започваше да го смущава.

— Ще почакам отвън. Побързайте!

Изчакаха го да излезе от стаята. Ребека отиде до раклата, отвори я и трескаво зарови вътре.

— Какво си намислила? — попита Щефан.

Тя се изправи и триумфиращо размаха под носа му миниатюрна сребриста кутийка, малко по-голяма от запалка. Беше електронният еквивалент на касетофон, който можеше да записва до половин час и имаше невероятно чувствителен микрофон. Можеше да го вложиш в затворения джоб на скиорско яке и той да записва всеки звук в радиус от десет метра. Беки го беше купила преди две години при едно отиване в Англия в едно от онези магазинчета, където може да се намери всичко — от пълно шпионско оборудване до кафени чашки, които при всяко сръбване изсвирват мелодията на Биг Бен. Доколкото Щефан знаеше, тя още не бе използвала касетофона.

— Сигурна ли си, че можеш да го използваш?

— Наред е — отвърна Ребека. — Изпробвах го, преди да тръгнем. Батериите са нови.

— Нямах предвид това. — Щефан кимна с глава по посока на вратата. — Вислер може би има право, знаеш ли? Тези мъже наистина са опасни. Ако Барков забележи, че записваш разговора…

— Няма да забележи — успокои го Ребека. — Ще го скрия на място, където със сигурност няма да провери.

Щефан се отказа да я убеждава. Намерението на Беки беше рисковано, лекомислено и доста неразумно, но напълно я разбираше. На нейно място и той би постъпил по същия начин. За съвсем кратко дори си поигра с мисълта да вземе малката камера, която можеше да скрие в джоба на якето и на място да се опита все пак да щракне някоя и друга снимка — без светкавица и с риск след това да получи само черна ивица върху негатива. И да бъде убит също. Нямаше представа каква част от думите на Вислер за партизаните бяха верни, но ако само половината от това, което чуха за Барков, беше истина, тогава за този тип човешкият живот наистина не значеше нищо. Както и да го мислеше и премисляше, едно оставаше сигурно — не биваше да идват.

Но изводът дойде твърде късно.

Въпреки предупреждението на Вислер да побързат тръгването им се забави с почти цял час. Когато се качиха в колата и потеглиха на изток, вече бе започнало да се стъмва. Заедно с мрака над планината сякаш се спусна и завеса от мистична тайнственост.

Това беше първото нещо, което така силно го впечатли при пристигането му в тази страна — странният начин, по който се стъмваше. Никъде другаде по света мракът не идваше по този начин. Тук като че ли се здрачаваше два пъти — първо цветовете избледняваха, докато всичко наоколо се превърне в черно-бяла снимка с ярки сенки и силно очертани контури, като през това време все още не бе тъмно. Едва тогава, след неопределен, по-дълъг интервал от време започваше наистина да се стъмва. През последните няколко дни изщрака поне пет-шест филма, за да улови тези магически мигове, но се съмняваше, че е успял. Имаше моменти, в които камерата беше по-добра от човешкото око и тогава се получаваха снимки на неща, които иначе не могат да се видят. Но с пълна сила важеше и обратното — имаше неща, които не можеха да бъдат фотографирани и вълшебните мигове биваха разрушавани при опитите да бъдат уловени върху хартия.

Здрачът тук без съмнение принадлежеше към втората група. Може би тайнствената магия, която усещаше, ставаше само зад очите, в съзнанието му. Кой знае? Опита се да насочи вниманието на Беки към картината наоколо, но срещна само неразбиращия й поглед. Реши да не повтаря опита, за да не чуе и някоя от хапливите й забележки. Колкото и добре да се разбираха, имаше няколко неща, по които никога нямаше да постигнат съгласие. В съвместния им живот той беше романтикът, а тя — прагматичният тип. Професионално така се допълваха блестящо, но в личен план нещата не стояха така — меко казано.

Двата джипа се приближиха до подножието на един хълм, където започваше и гората. Щефан се обърна още веднъж назад и погледна къщурката, преди напълно да се скрие от погледа им. В настъпващата тъмнина едва различи очертанията й — бе просто сянка, която се различаваше от останалите по геометричните си форми. Гледката някак го обезпокои. През изминалите три дни малката постройка се беше превърнала в техен дом. Вътре бяха всичките им неща. Само фотоапаратът му струваше повече от автомобил среден клас, да не говорим за евентуалната цена на снимките и записите. Отново се сети какво каза Вислер за хората около тях. Думите „банда разбойници“ звучаха романтично и възбуждащо, само ако ги слушаш, седнал пред телевизора с купичка фъстъци в ръка. Но когато седиш в открития джип, който пътува незнайно накъде в тъмнината, при температура малко над нулата, възбудата и развлечението мигом изчезват.

— Спрях газта — обади се Ребека. Беше забелязала погледа му, който вероятно е бил доста по-загрижен, отколкото си мислеше. — Ютията също изключих от контакта, затова не се притеснявай.

— Страхувам се за багажа ни — каза той тихичко, за да го чуе само Ребека.

— Пак твоето черногледство! Когато се върнем с интервюто, ако искаш, ще ти купя два нови фотографски комплекта.

Щефан се усмихна. Ако я чуе човек как говори, ще си помисли, че вече държи в ръката си наградата „Пулицър“ заедно с чек за седемцифрена сума, срещу която е продала репортажа на тези, които са предложили най-много. А може би не беше много далече от истината, що се отнасяше до наградата. Истината е, че този репортаж беше големият им шанс. В момента сензациите се продаваха доста добре. Ако, разбира се, останат живи достатъчно дълго, за да намерят купувач.

— Никой няма да пипне вещите ви — чуха изведнъж гласа на Вислер.

В първия момент Щефан не знаеше изненадан ли е или ядосан. Въпреки студа джиповете се движеха със свалени гюруци и шумът от двигателя би трябвало да заглуши думите му. Още повече че беше говорил достатъчно тихо. Въпреки това Вислер явно го е разбрал, което означаваше, че най-открито ги подслушва.

— Сигурен ли сте?

— Стопроцентово. — Вислер седеше на мястото до шофьора и се обърна назад, поглеждайки първо Ребека, после него. — Докато всичко върви по плана, никой няма да се докосне до вещите ви. А ако не… — той вдигна рамене. — Струва ми се, че тогава няма смисъл да се притеснявате за някакъв си фотоапарат.

Щефан погледна мъжа зад волана, но Вислер само поклати глава.

— Не се страхувайте, не разбира и дума от нашия език.

— Сигурен ли сте?

— Да. Но дори и да не е така, няма значение. И без друго ни презират.

— Мислех, че ни уважават — каза Ребека.

— Едното не изключва другото. — Вислер се обърна отново напред и с много мъка успя да си запали цигара. Ясно беше, че не иска повече да говори. Може би така е и по-добре, помисли си Щефан. Думите му звучаха истински, но Щефан вече бе напълно сигурен, че ги е запомнил от евтини романи и екшън филми. Мисълта не беше особено успокоителна, като си помислеше, че бяха поверили живота си в ръцете на този човек.

Движеха се по тесен горски път и сякаш бяха в непрогледен тунел без всякакви очертания. На Щефан му се искаше да погледне часовника, но за целта трябваше да си свали ръкавицата, а това вече му се струваше твърде мъчително. Освен това… защо ли? Можеше горе-долу да пресметне разстоянието, което бяха изминали, но не и да установи посоката, в която пътуваха. Дори и да не бяха в гората, пак нямаше да може. От една седмица насам небето беше скрито зад дебела пелена от облаци, от която валеше ту дъжд, ту сняг. Освен това се съмняваше, че пътищата, по които пътуваха през последните дни, са обозначени на картата.

Пресметна; че се движиха около четвърт час, преди гората да просветлее. От двете страни на пътя дърветата се отдръпнаха и пред тях изникна почти гол карстов хълм. Джиповете с мъка се заизкачваха по невидим път. Щефан предположи, че това е коритото на пресъхнал поток.

— Къде ни карат? — попита Ребека. — На обратната страна на Луната ли?

Вислер се засмя.

— Да, местността наистина е доста негостоприемна. Но Барков настоя да минем точно по този път.

— Път ли? — промърмори Щефан. — Наоколо не виждам никакъв път…

Автомобилите се приближиха до върха на хълма. Шофьорът на техния джип намали скоростта, за да ги настигне втората кола. Последните метри се движеха успоредно. На върха спряха и изключиха двигателите, но оставиха фаровете включени.

От гледката, която се разкри отпреде им, на Щефан дъхът му секна.

Хълмът всъщност не бе хълм, а връх, който заедно с фланга на втора верига на отсрещната страна образуваше стените на дълга и много дълбока долина, която се губеше в тъмнината вляво и вдясно от тях. Дъното на долината и по-голямата част от отсрещния склон бяха обрасли с гъста гора, но тук-там Щефан забеляза сребристи отблясъци — вероятно от река или широк поток, които течаха през долината. Въпреки (или може би точно заради) слабата светлина пред погледите им се разкриваше фантастична картина, изтъкана от сенки и мрак, от която сякаш струеше нещо прастаро и мрачно. Щефан не можеше да опише с думи чувството, което изпита, но то беше толкова силно, че можеше да го пипне с ръка.

— Какво е това? — попита Ребека.

— Местните хора го наричат Вълче сърце — отговори Вислер. — Страшничко, нали? Бил съм два или три пъти тук и всеки път изпитвам едно и също чувство — че ме наблюдават. Сякаш долу има нещо.

— Да не би Барков да ни чака точно тук? — Тонът, с който Ребека зададе въпроса, говореше, че не се чувства никак добре.

Щефан също. Никак не му се искаше да признае, но Вислер доста точно бе предал с думи и неговото усещане при вида на долината. Австриецът поклати глава и посочи билото на отсрещния хълм.

— Той е там отсреща. Но трябва да почакаме още малко…

— Защо?

Вислер въздъхна.

— Да ни дадат знак, че можем да продължим напред. Искат да се убедят, че сме сами. Какво очаквахте? Барков е недоверчив. Може би ни наблюдават, откакто напуснахме къщата.

Ребека видимо се стресна, Щефан също се озърна на всички страни. Разбира се, видя само сенки и мрак, зад които можеше да се крие всичко или нищо. Когато се обърна, срещна подигравателния поглед на Вислер.

— Какво е толкова смешно?

Вислер свали ръкавицата си и запали една цигара без филтър. Подаде кутията и на тях, но те в унисон поклатиха отрицателно глави.

— Вие — отвърна той, след като дръпна силно от цигарата.

— Аз ли?

— Ако можехте да се видите отстрани… Опитвате се да играете хладнокръвен тип, а сте развълнуван като малко момче, което очаква Дядо Коледа всеки миг да му донесе подаръка. Още не можете да разберете в какво сте се забъркал, нали?

— Барков е… — подхвана Ребека, но Вислер веднага я прекъсна.

— Не говоря за Барков. От всичко, което досега чух за него, мисля, че е просто дребен гамен. Доста луд и доста опасен, но въпреки това само дребен гангстер, който случайно се е озовал в подходящия момент на подходящото място, за да вземе своето. Имах предвид тази страна.

— Искате да кажете тази… долина? — не разбра Ребека.

Вислер поклати глава.

— Не. Всичко — хората тук, начина им на живот, мисленето им… Знам, че не ме засяга, но какво мислите, че ще постигнете?

Въпросът обърка Щефан.

— Да постигнем ли?

— Да промените, да повлияете, да подобрите… Наречете го както искате. Нали все пак искате нещо да постигнете? Или предприехте всичко, само защото се надявате да получите някой тлъст хонорар за това интервю?

— Разбира се, че не — сопнато отвърна Ребека. — Но…

— Но наистина мислите, че ще промените нещо, като разкриете занаята на дребен престъпник като Барков — Вислер въздъхна дълбоко. — Нищо няма да промените, повярвайте ми. Не и докато не се опитате наистина да разберете тази страна и хората й. Мислех си, че сте по-различни от другите, които преди идваха тук. Но и вие тичате само след сензациите…

— И какво според вас трябва да направим? — попита Щефан. Разговорът все повече го объркваше. Не можеше да разбере накъде се цели Вислер, но съвсем ясно разбра, че вече не говори като човека, когото допреди малко познаваха.

— Защо никой не се интересува от тази страна? — попита отново той. — От хората й, от това, как живеят?

— Но нали това правим! — сърдито отвърна Ребека. — Защо, мислите, сме тук? Години наред пишем за…

— … за войната — прекъсна я Вислер. — Да, знам много добре! Вестниците и телевизията непрекъснато за това говорят. Кой с кого се е съюзил, коя от враждуващите страни е нарушила примирието, кой град откога е под обстрел… — Той възбудено дръпна от цигарата си. — Броите хвърлените гранати и показвате деца, улучени от рикоширали куршуми. От време на време вземате някое от ранените деца и го настанявате в модерните си болници, грижите се за него, докато оздравее, а после написвате покъртителна история, нали? Знаете ли какво? Повръща ми се от всичко това! Шарени картинки и по възможност много, много кръв — ето след това тичате вие. Никой не се интересува от страната и хората!

— Може би след този репортаж трябва да настаним по-малко деца в модерните ни болници. — Гласът на Ребека прозвуча неочаквано грубо, макар Щефан да беше сигурен, че Вислер не искаше да засегне лично тях. Ребека също го знаеше. Само че, без да иска, докосна друга, още незаздравяла рана.

— Не е нужно — каза пренебрежително Вислер. — Премахнете един търговец на оръжие и на негово място веднага ще се появи друг. Те са като хлебарките — можете да стъпчете колкото си искате, непрекъснато ще идват все нови и нови.

Ребека понечи отново да отговори, но Щефан я спря с движение на ръката и попита:

— И за какво според вас трябва да пишем?

— За страната — отговори натъртено Вислер. — Някой от вашите колеги направил ли си е досега труда да попътува из страната с отворени очи?

— Те непрекъснато това правят — отвърна Щефан. — На някои места тук има повече журналисти, отколкото войници.

— Нямам предвид това. Не става въпрос за войната.

— Моля? — не се сдържа Ребека. Тонът й подсказваше, че бе възмутена, но Щефан не можа да разбере с какво Вислер си навлече гнева й.

— Та вие дори не знаете защо се води тази война — не отстъпваше Вислер.

— Това е смешно!

— Това е истината! Проблемът не е в тази така наречена гражданска война — сърби срещу хървати, хървати срещу мюсюлмани и всички заедно срещу НАТО или руснаците… Кой го интересува това? Повечето от бедните войници, които изгубиха живота си в нея, даже не разбраха кой ги е убил. Още повече пък защо го е сторил…

— Но вие знаете, така ли? — попита Ребека с най-злобния тон, на който беше способна.

— Може би по-добре от вас — отвърна Вислер най-сериозно.

— Нима? Защо тогава не ни посветите в голямата си тайна?

Вислер тъжно поклати глава.

— Страхувам се, че няма смисъл. Дори и да ми зададете въпроса, мисля, че няма да разберете отговора.

— Много практично — отбеляза подигравателно Ребека.

— Тук сте от две седмици и ако се бяхте огледали достатъчно внимателно около себе си, щяхте да разберете какво се опитвам да ви кажа. Мислите, че тук от пет години се води война, нали? Само че не е вярно. Войната продължава вече петдесет години, ако не и повече.

— Това пък що за глупост е? — попита Ребека.

— Тук сме в Херцеговина — отвърна Вислер. — Само допреди няколко години се казваше Югославия, а още по-преди — Босна. Пропътувайте още петдесет километра и ще се озовете в Сърбия, или както там я наричат лудите, които са сегашните й господари.

— Познаваме историята на страната — прекъсна го Ребека. — Голяма грешка е било да се създава насила изкуствена държава, но…

— Грешката продължава! — отсече Вислер. — Ситуацията няма да се промени и след края на тази война. Не и докато светът не престане да се бърка в неща, които не го засягат. Никой не може да направи от тази страна единна държава, с единно правителство и общ език. Всичко това, което за вас и мен е правилно, тук няма никакво значение. Хората тук не мислят като нас. Отидете в съседното село и ще попаднете в друг свят, където дори езикът не е същият, хората имат друга история, други легенди…

— Разбирам. Искате да кажете: с пълна пара назад към средновековието. Дори можем отново да обявим времето на градовете държави и на кралете-самодръжци.

— А може би е по-добре да се опитаме да разберем манталитета на тукашните хора. Това не е нито Франкфурт на Майн, нито Виена или Ню Йорк, а Балканите.

— Родината на граф Дракула, знам — ехидно подметна Ребека.

— Никак не е случайно, че подобни истории се случват точно в тази част на света — отвърна съвсем сериозно Вислер. — Знаете ли, мисля, че тази страна е нещо особено. Нещо единствено по рода си в целия свят. Може би дори нещо свято.

Изречени от човек като Вислер, тези думи би трябвало да прозвучат смешно, но в действителност стана точно обратното. Щефан се почувства доста особено, а подигравателната забележка, която очакваше да чуе от Ребека, просто не дойде.

— Погледнете само долината пред нас — продължи Вислер.

— Вълчето сърце ли? — попита Ребека.

Вислер кимна с глава и протегна ръка в тъмнината, макар че нищо не се виждаше.

— Сигурен съм, че няма да я откриете на никоя карта. Местните жители разказват странни истории, които се случват наоколо.

— Какви истории? — полюбопитства Ребека.

— Няма да ви харесат. Сигурно ще им се смеете. Всъщност няма значение. По-важното е, че хората уважават страната си и никога не слизат в долината. Към нея няма дори пътека.

— Жалко — каза Беки. — Намира се на много хубаво място.

Вислер я изгледа с особен поглед.

— Не всичко, което ни харесва, автоматично става наша собственост — каза той. — Знам какво имате предвид. Хората могат да направят добро състояние, ако отворят долината за туристи. Но така много бързо ще я разрушат.

— Защо я наричате „Вълче сърце“? — попита Ребека.

Още преди Вислер да отговори, откъм долината до тях долетя протяжен звук. И Щефан, и Ребека в същия миг разбраха, че не беше вълчи вой. Или поне не този, който бяха чували в безброй уестърни или филми на ужасите. Протяжният зов нямаше нищо общо с романтиката или със зова на дивото и в никакъв случай не си представиха клекнал на задните си крака вълк, който вие към Луната. В звука имаше нещо много по-старо и недобро и той извика в съзнанието им чувства, които не можеха да опишат с думи и усещания. Чувства, които бяха чужди и смущаващи и същевременно познати по някакъв обезпокоителен начин. Не беше истински вой, а продължителен, извисяващ се и заглъхващ звук, едновременно жален и предизвикателен, леко уплашен, но и заплашителен. Носеше в себе си предупреждение, което не можеше да не бъде чуто.

— Този отговор беше ли достатъчен? — попита Вислер.

— Долу наистина ли има вълци? — попита Ребека. В гласа й се долавяше лек ужас.

Щефан също стана неспокоен, но не толкова заради вълчия вой, ако въобще звукът, който чуха, бе това. Смути го реакцията на мъжа до Вислер. Беше се изпънал като вдървен зад волана и въпреки тъмнината Щефан забеляза ужаса, застинал върху лицето му. Нещо не разбираше. Вълкът сигурно беше на километри разстояние и със сигурност щеше пет пъти да размисли, преди да се приближи до колите и странните пътници вътре. Но дори и да го направеше, те бяха общо осем души, петима от които въоръжени до зъби. Нямаше и най-малка причина за страх. Въпреки това мъжът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в паника. Така силно беше стиснал пушката си, че пръстите му бяха побелели.

— Тук има доста неща, за които не сте и предполагали, че съществуват — отвърна Вислер и се накани да продължи, но в този миг хърватинът го докосна по лакътя и каза нещо полугласно на своя език, сочейки към склона отсреща.

В тъмнината срещу тях проблеснаха две малки бледожълти звездички и след миг угаснаха. После пак проблеснаха и пак изгаснаха. Щефан ги оприличи на очи на демон. Разбира се, знаеше какво е — двойка фарове, които им даваха сигнал.

— Барков ли е? — попита той.

— Да. — Вислер се въртеше неудобно в седалката си. — Явно сме издържали проверката.

В това време шофьорът запали двигателя.

Давейки се и чак след третия опит проработи и моторът на втория джип. Щефан присви очи, когато зад тях колата се наклони и фаровете за миг го заслепиха, но потисна желанието да вдигне ръка пред очите си. Беше обзет от много силен, необясним и безпричинен страх. Страхуваше се да помръдне, дори да мигне. Имаше чувството, че така ще привлече вниманието на нещо невидимо и тъмно, което дебне някъде в нощта.

Погледна надясно, сякаш познатото лице на Беки можеше да прогони непонятния ужас, но и нейното лице носеше същия отпечатък.

Тя усети погледа му и се обърна към него. Очакваше да види усмивка или някакъв друг знак на непоколебимия й оптимизъм, но не последва нищо подобно. Вместо това протегна ръка и се опита да хване неговата, но дебелите ръкавици им пречеха.

— В случай, че започва да ви обзема страх — обади се изведнъж Вислер, — ще ви кажа, че е малко късно. Вече няма връщане назад.

Щефан ядосано извърна глава и срещна погледа на Вислер в огледалото. Разбра, че вероятно през цялото време ги е наблюдавал, и страшно се разгневи.

— Защо просто не си гледате напред и не внимавате да не се сблъскаме с някой вълк — каза той остро.

Вислер се ухили, но мъжът зад волана така силно се стресна, че движението му се предаде на колата и те силно се наклониха.

— Внимавайте какво говорите — каза Вислер.

— Мислех, че не разбира — нервно отговори Щефан.

— Някои думи разбира — вдигна извинително рамене Вислер. — По-добре да говорим за времето или за любимото ви ястие.

Щефан си спести отговора, но продължи да наблюдава недоверчиво шофьора още известно време, докато онзи отново се отпусна, или поне външно изглеждаше поуспокоен. Беше сигурен, че хърватинът го е разбрал съвсем добре. Странното беше, че не каза нищо лошо или подозрително.

— Защо всъщност минаваме оттук? — попита Щефан, оглеждайки се нервно наляво. Склонът там беше доста стръмен. Не съвсем отвесен, но неминуемо щяха да се преобърнат, ако колата излезеше от пътя. Ако въобще може да се говори за някакъв път.

— Защото Барков ни чака на отсрещната страна — отвърна Вислер. — Нали ви казах — няма път през долината, затова трябва да направим този кръг. Не се притеснявайте, мъжете познават местността. Освен това не е далече — най-много половин час.

Точно половин час повече, отколкото Щефан смяташе, че може да понесе. Непрогледната пропаст до тях го безпокоеше все повече, и то не само заради това, че колелата на автомобила понякога се приближаваха само на тридесетина сантиметра от ръба й. Нещо в нея го плашеше.

Може би звукът, който чуха — вълчият вой. Досега Щефан никога не беше срещал това животно на открито, но беше слушал и чел достатъчно, за да не е особено любопитен към подобна среща. Освен това реакцията на шофьора говореше, че вълците напускат долината си по-често, отколкото твърдеше Вислер. Съжали, че не взе никакво оръжие, но в същия миг осъзна колко глупава беше мисълта. Ако шестимата им придружители с автомати и ръчни гранати не успеят да отблъснат нападение на вълците, какво остава за него, ако има само някакъв пистолет или нещо подобно?

А може би в действителност съвсем не бяха вълците, които го изнервяха. Те бяха само удобно оправдание за страха му. Истинската опасност ги очакваше на отсрещната страна — Барков. Ако беше вярно само половината от това, което чу за този човек, тогава той бе десет пъти по-опасен от всички вълци, които се криеха долу. Вислер го нарече търговец на оръжие, но това беше само част от истината, при това най-малката.

Барков — или по-точно майор Григорий Барков — допреди три години беше служил в Червената армия, и то не като обикновен войник, а като командир на специална част, станала известна с жестокостта си по време на войната в Афганистан, а по-късно и в Украйна. Въпреки усилените проучвания не бяха успели да разберат какво точно се е случило тогава. Може би майорът просто е преиграл и начинът му на действие е станал твърде неудобен дори за началниците му. Имаше разни слухове за издевателства над цивилното население, но това бяха само слухове, нищо повече. Възможно беше в Кремъл да са станали по-чувствителни към световното обществено мнение или пък просто да са търсили изкупителна жертва, а за тази роля хора като Барков са особено подходящи — перфектни инструменти, функциониращи безотказно, които след това много ефектно могат да бъдат свалени от сцената. А може би обяснението беше съвсем друго и най-банално — по някаква причина преди три години майор Барков изпада в немилост и е трябвало да бъде разжалван и пратен в затвора.

Само че Григорий Барков реагира не така, както са очаквали шефовете му. Вместо да се подчини и на тази последна заповед, той убива двамата агенти на КГБ, дошли да го отведат в Москва, и изчезва от сцената, вземайки със себе си повече от половината от хората си и всички оръжия и боеприпаси, които са могли да носят. Оттогава той и подчинените му се подвизават като търговци на оръжие, наемници и военни инструктори на най-различни места по света, но винаги само там, където могат да се спечелят много ядове и мръсни пари. Затова Щефан никак не се изненада, когато чу, че се е появил в Босна и Херцеговина.

Сега този човек очакваше него и Ребека на отсрещната страна на долината. А Щефан се чудеше защо му е нервно. Имаше всички основания за това.

Вислер каза, че ще пътуват половин час и сигурно така и беше, но на Щефан му се стори цяла вечност. Сигурно се дължеше на нервността му (чувството съвсем спокойно можеше да бъде наречено страх, само че той още не бе готов да си го признае). Към това се прибави обаче и още нещо, което в първия момент беше почти незабележимо, но с времето стана все по-силно — сякаш обстановката около тях постепенно се промени, при това не само във видимата си част. Колите подскачаха една зад друга по гребена на хълма. Нямаше никакъв път, нито дори коловоз. А и да имаше, Щефан не можеше да ги различи в бледата светлина на фаровете. От време на време изпод колелата се отронваха каменни лавини и полетяваха в пропастта под тях, а отдолу им отговаряше познатият вече протяжен вой. Щефан предположи, че може и да са вълци, но не искаше да пита Вислер. Внуши си, че го прави, за да не притеснява Ребека.

Тъмнината на отсрещната страна бе също толкова непрогледна, както и отсам. Гората се скри зад черна стена, която снегът погълна. Щефан имаше чувството, че се движат в тесен тунел, ограден просто от Нищото. Пред вътрешния му поглед изникна странна картина досущ като от научнофантастичен или филм на ужасите: виждаше как джиповете се движат един след друг по тесен мост без перила, който минава над безкрайна бездна, която можеше да погълне цели светове. Не се изискваше особена фантазия, за да довърши картината — разрушен край на моста, разяден бетон и усукани ръждясали метални въжета…

Щефан се опита да прогони видението, внушавайки си колко е смешно. Само че фантазията му не искаше да се раздели с него. Дърветата, които от време на време се появяваха като сенки, се превръщаха в призрачни пазачи със съсухрени сплетени пръсти, протегнати към тях. Пътуваха направо към двореца на Дракула. Нямаше ни най-малко да се изненада, ако изведнъж пред тях изникнеше теглената от шест черни коня каляска.

— Какво ти е?

Гласът на Ребека стигна до съзнанието му като през памук и той в последния момент осъзна, че наистина е на път да изгуби всякаква връзка с действителността. Това осъзнаване трябваше да го ужаси, защото все пак беше достатъчно реалист, но после си спомни думите на Вислер, че се намират в страната на много легенди и митове. Може би това означаваше много повече, отколкото мислеше в началото. Насили се да се усмихне.

— Нищо ми няма. Защо?

— Изглеждаш… ужасен.

Явно мислите се изписваха върху лицето му много по-ясно, отколкото му се искаше. Това не беше добре. Когато се изправеха пред Барков, добрата игра на покер може би щеше да е единственият им шанс за оцеляване.

— Студено ми е. А ти как си? Какво става с температурата? — В подобни случаи атаката беше най-добрата защита.

— Почти изчезна — излъга Ребека.

Не беше особено убедителна. Нещастният й вид не можеше да му убегне въпреки оскъдната светлина. Трябваше само да сложи ръка върху челото й, за да разбере лъжата, но не искаше. Освен това за тази цел трябваше да си свали и ръкавицата, а с оглед на температурата идеята не бе никак примамлива.

Изгледа продължително Ребека и тя се усмихна извинително.

— Е, леко главоболие и това е всичко. От напрежението е.

Вислер се обърна назад и попита:

— Искате ли хапче за главоболие? Нося със себе си.

— Не е нужно — отговори Ребека. — Главата и без друго вече ме боли, защо трябва и хапче да пия?

Вислер присви очи, очевидно не разбрал глупавия каламбур. После вдигна рамене и се обърна напред. Беки вяло се усмихна и от това лицето й се изкриви в гримаса. Бледата кожа, тъмните кръгове под очите и изпръхналите, подпухнали устни го правеха да изглежда страшно на слабата светлина. Фантазията на Щефан изпрати отровна стрела в мислите му: не само пътуваха към двореца на Дракула, ами и първата му жертва вече седеше до него.

— Още колко път има? — попита той.

Вислер вдигна рамене.

— Не е много далече, може би десетина минути още. Най-много четвърт час.

Щефан не беше много сигурен — дори паметта започна да му изневерява в този сюрреалистичен свят от мрак и падащ сняг, — но можеше да се закълне, че преди четвърт час Вислер отговори на въпроса по същия начин. Не му се спореше с него. Говоренето беше мъчително. Освен това от студения въздух гърлото го болеше.

За известно време — според Щефан доста повече от четвърт час — потънаха в мълчание. В следващия миг обаче до него Ребека скочи и се изправи на седалката си.

— Какво има? — попита ужасено Щефан. Вислер също се обърна и я погледна. Изглеждаше обезпокоен.

— Там… има нещо — колебливо каза Ребека. Широко отворените й очи гледаха в тъмнината вляво от тях. Гледаше, без да мига.

Щефан също извърна глава, но не видя нищо друго, освен всепоглъщаща тъмнина и дръпна жена си.

— Няма нищо.

— Има! — упорстваше Беки. — Чуй! Плаче… дете!

Щефан се вслуша напрегнато, но в първия момент не чу нищо, освен воя на вятъра, равномерния шум от двигателите и скърцането на гумите в снега. В следващия миг като че ли долови слаб, жален писък, толкова далечен, че всъщност би трябвало да бъде погълнат от шумовете на разсърдените природни сили. Въпреки това се чуваше и сякаш напук на всичко ставаше все по-силен.

— Това е дете! — развълнувано каза Ребека. — Велики Боже, някъде там плаче дете! Трябва веднага да спрем!

— Не е дете — отвърна Вислер.

— Разбира се, че е дете — не се предаваше Ребека. — Чуйте! Толкова е ясно! Трябва да спрем! — Тя се надигна от мястото си и посегна към рамото на шофьора, но Вислер мигновено я хвана за ръката и грубо я блъсна назад. Щефан възмутено му направи забележка, но австриецът не му обърна никакво внимание.

— Сядайте веднага долу! — просъска той. — Полудяхте ли? Тези типове само чакат повод да се нахвърлят върху ни, не разбрахте ли най-сетне?!

— Но детето…

— Няма никакво дете! — гневно я прекъсна Вислер. Междувременно Щефан бе вече твърдо убеден, че чува плача на пеленаче, но нямаше смелост да противоречи на Вислер. — Това, което чувате, са вълците!

— Глупости! — не се предаваше Ребека, но Вислер с едно движение на ръката я прекъсна. А може би бе посегнал да я удари.

— Вълци са — продължи той с по-тих, но твърд глас. — Повярвайте ми. Познавам местността и знам как се чува воят на вълците. Вият към Луната, това е всичко.

Ребека млъкна. Изгледа Вислер в продължение на две-три секунди, после се обърна с умолителен поглед към Щефан. Имаше нещо в очите й, което стегна сърцето му като с желязна длан. Вислер може би не знаеше как вият вълци, но те двамата с жена му знаеха как плаче малко дете. Щефан събра цялата си смелост, припомни си няколко убедителни аргументи и се обърна към Вислер. Само че когато го погледна, не успя да изрече нито дума.

— Вълци са — повтори още веднъж Вислер. А погледът му казваше: „Дори и да не са, няма да спрем.“

Може би е прав, помисли си Щефан. Познава околността сто пъти по-добре от тях. Долу не може да има дете. Склоновете на долината бяха толкова отвесни, че можеше да се слезе само с алпинистко оборудване.

— Успокойте се — каза Вислер с помирителен тон и хвърли бърз, нервен поглед към мъжа зад волана. — Аз самият съм се хващал на този номер, повярвайте ми. Долу няма хора. От векове никой не е слизал там, няма никакъв път дори. Има само гора и вълци.

Ребека мълчеше. Лицето й беше като издялано от камък. На Щефан му се искаше да каже нещо, но не можеше да произнесе никакъв звук.

А и какво да каже, така че да не влоши още повече нещата? Старият белег отново беше разчоплен, а раната отдолу бе така дълбока, че кървеше както в самото начало.

Преди четири години имаха дете. Още не беше родено, беше само на седем месеца — мъничък живот, дремещ в корема на майка си в очакване да се пробуди. Обичаха това дете много повече, отколкото съзнаваха. В онези месеци Беки беше като разцъфнало цвете — не само физически, но и душевно. Никога не я беше виждал толкова весела и жизнерадостна, и красива също. Бяха толкова щастливи!

Всичко свърши в една-единствена минута. Един пиян шофьор, реакция, закъсняла с част от секундата — може би по негова вина или на шофьора… Милостивата съдба реши Щефан да не си спомня никакви подробности. Счупването на стъклото, странно глухият пукот от трошенето на метала, който никак не приличаше на това, което гледаха в екшън филмите — това беше всичко, което остана в паметта му. Беше му ясно, че не иска да си спомня и в действителност никога не се и опита. Дори имаше и втори късмет — шокът бе последван от дълбока, но съвсем нормална тъга и с това за него нещата като че ли приключиха.

Но не и за Беки.

Обичайният механизъм, при който шокът е последван от болка, болката от забрава, а накрая постепенно приемане на неизбежното, при нея като че ли не функционираше. Явно бе приела нещата само привидно. Нямаше истерични припадъци, крясъци и озлобление към съдбата. За известно време той дори реши, че и тя като него се е примирила. Но това беше, преди да разбере цялата истина. Беки не само загуби неродената им дъщеря, тя никога вече не можеше да има деца. Пияният шофьор на кабриолета им отне не само детето. Той самият загина при катастрофата, което за Щефан беше свидетелство за висша справедливост. Това не го изпълни с удовлетворение, но поне не го накара да съжалява. Тогава в Беки нещо умря. Никога не говореха за това. Само веднъж Щефан се опита да подхване разговор, но нищо не се получи и той не повтори опита. Раната бе дълбока и болезнена и може би никога нямаше да зарасне.

Къщата беше кацнала на билото на хълма като свраче гнездо. Беше на етаж и половина и с покрив от слама. Щефан си представи как зад някой от неосветените прозорци стои човек с черна шапка и със зачервени очи наблюдава среднощните посетители. Разбира се, къщата сигурно имаше и мрачна сводеста изба, пълна с ковчези, в които преди изгрев-слънце се прибираха обитателите й.

Усмихна се на глупавата си мисъл и това като че ли понамали нервността му.

— Какво е толкова смешно? — попита Вислер.

— Нищо — отвърна Щефан. — Къщата ми изглежда малко… странна.

— Барков също е странен човек — каза Вислер. — Обича драматичната поява сред злокобни декори.

Щефан сбърчи чело, но не каза нищо. За неговия вкус къщата не беше злокобна, а свидетелство за вкус към самоубийства. Сигурно е построена преди доста време на върха на хълма, за да може да се наблюдава долината. Макар че сега отляво не се виждаше нищо, освен непрогледна тъмнина, през деня вероятно има добър изглед към Вълчето сърце. Преди не много време част от каменния хребет явно се е отчупила и сега една пета част от къщата висеше над пропастта. Само при мисълта, че трябва да влезе там, стомахът на Щефан се сви.

Вислер пое шумно дъх, за да привлече вниманието на двамата. За Щефан това дойде тъкмо навреме, защото го откъсна от мисълта за невероятното разположение на къщата, но Беки не реагира веднага. Гледаше към Вислер, но погледът й беше насочен в празното пространство зад него, в някаква точка, известна само на нея, за която Щефан само можеше да се досеща.

Вислер се прокашля и този път Ребека го погледна.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Беки поклати глава със секунда закъснение.

— Да, разбира се — отвърна тя по начин, който говореше, че абсолютно нищо не е наред.

Дори и да го забеляза, Вислер предпочете да замълчи по въпроса.

— Добре тогава. — Изглеждаше доста нервен. — Сега влизаме. Само ние тримата. Ще ме оставите аз да говоря, ясно ли е? Каквото и да стане, ще говоря само аз, докато не кажа нещо друго. И когато се появи Барков, не забравяйте нито за секунда кой стои насреща ви. Този тип може да е като гаден домашен плъх, но неговите хора и местните тук го почитат като бог.

Щефан усети някакво объркване. Имаше нещо в думите на Вислер, което не беше в ред, но не можа веднага да разбере какво.

— Все пак се е съгласил на интервюто — припомни Беки.

— Това не означава нищо — отвърна Вислер. — За Барков човешкият живот няма стойност. Наредил е да избият стотици хора и сигурно сам е убил доста. Не го забравяйте нито за секунда! — Той пое силно дъх, сякаш беше казал нещо много трудно за изричане, но в същото време и твърде важно, за да го запази за себе си. После рязко се обърна кръгом и посочи към къщата.

Двамата с Беки го последваха, но преди това Щефан още веднъж внимателно се огледа наоколо. Джиповете бяха спрели на няколко метра зад тях. Придружителите им стояха до колите си, пушеха и разговаряха на висок глас. Някои се смееха, а всички вкупом с мъка се сдържаха да не поглеждат в тяхната посока. Разбира се, ефектът беше точно обратен. На Щефан му беше ясно, че всяка крачка на тримата се следеше от пет-шест чифта очи.

В мига, когато Вислер протегна ръка напред към дръжката на вратата, тя се отвори и пред тях застана мъж в бял маскировъчен костюм. За разлика от останалите не носеше обичайния Калашников и якето му беше разкопчано, за да се вижда, че отдолу не носи никакво оръжие. Но може би точно това го правеше да изглежда много по-заплашителен. Докато минаваше край него, Щефан осъзна защо беше така. Онези отвън може и да се наричат партизани, но бяха само сбирщина разбойници и убийци. Човекът тук беше истински войник и затова по-опасен от всички вън, взети заедно.

Вислер размени с войника няколко думи на руски. Той отговори, затвори вратата зад Ребека и мина пред тях. Във вътрешността си къщата беше не само учудващо просторна, но предлагаше и още една изненада — имаше електрическа светлина. От тавана висеше електрическа крушка, а отнякъде се чуваше боботенето на генератор.

Водачът им избърза няколко крачки пред тях, после спря, посочи ниска врата в края на коридора и отстъпи встрани. Без да каже нищо, Вислер отвори вратата и влезе.

Щефан го последва. Сърцето му заби учестено. Беше силно притеснен, изпитваше истински страх и не се срамуваше да си го признае. В този момент за кой ли път си повтори и още нещо: не трябваше да идват тук. Мили Боже, та нима рискуваше своя и на Ребека живот само за да говори с някакъв психопат?!

Когато влязоха, въпросният психопат не беше в стаята. Помещението не беше голямо и ако не се броят обикновената дървена маса и пет-шест стола около нея, беше празно. На отсрещната стена имаше три доста големи прозореца, заковани с широки дъски. Преди това сигурно са разкривали панорамна гледка към цялата местност. По глухото кънтене от стъпките им върху пода Щефан бързо разбра къде се намират.

Погледна неспокойно надолу. Повечето дъски бяха нови и изглеждаха доста дебели, но не бяха наредени особено грижливо. На места имаше широки колкото пръст процепи и през тях като черен сироп проникваше тъмнина, придружена от леден въздух, в който кръжаха отделни снежинки. Дъските наистина създаваха впечатление, че могат да издържат и танк, но Щефан имаше чувството, че се движи върху тънък лед, който пукаше под краката му.

— Любимата стая на Барков — изрече Вислер, проследил погледа му.

Щефан го изгледа намръщено.

— Мислех, че идвате за първи път.

— Това не означава, че не знам нищо за него, нали?

В същия миг от другата страна на вратата се чуха стъпки и Вислер мръдна крачка встрани.

Секунда след това вратата се отвори и в стаята влезе Барков, следван от мъжа в бялото яке.

И без безупречната униформа Щефан щеше да разбере кой стои пред него. Барков така отговаряше на създадената представа за офицер от Червената армия, че изглеждаше почти гротескно: великан, висок поне един и деветдесет и толкова огромен, че може би само килограм го делеше от определението „дебел“. Лицето му беше широко, с груби черти и цялото надупчено от белезите на едра шарка. Веждите бяха гъсти и буйни, а посивялата коса отдавна имаше нужда от подстригване.

И за да отговаря картината напълно на клишето, войникът застана пред затворената врата леко разкрачен и с кръстосани на гърдите ръце. Барков пристъпи с бавни крачки до масата и се наведе леко напред, опирайки се върху нея на кокалчетата на пръстите си.

— Господин Вислер, господин и госпожа Мевес, моля седнете! Говореше немски със силен руски акцент, но иначе правилно. Не изчака гостите да последват поканата му, а сам седна на един от грубите столове и постави скръстените си ръце върху масата. Тримата колебливо седнаха и той продължи:

— Мога ли да ви предложа нещо? Чай, кафе или горещ бульон?

Вислер и Щефан поклатиха отрицателно глави, но Ребека попита:

— Може ли да пуша?

Барков сбърчи чело.

— Доста нездравословен навик, ако ми позволите забележката, госпожо Мевес. И при това никак не подхожда на дама. Но, моля…

Щефан объркано погледна Ребека, която бавно свали ръкавиците си и с вкочанени пръсти извади от джоба на якето си кутия цигари и сребриста запалка. Или поне нещото доста приличаше на запалка. Знаеше много добре какво е в действителност. Молеше се само Барков да не знае. Беки сигурно съвсем си е загубила ума. Той бързо се обърна към мъжа срещу себе си.

— Значи вие сте прочутият майор Барков, който… — подхвана Щефан.

— Главорезът от Тузла — прекъсна го със спокоен глас Барков. — Кажете го спокойно, знам как ме наричат.

— Господин майор, аз…

— Господин и госпожа Мевес не са тук, за да ви обиждат, майор Барков — намеси се Вислер. Говореше бързо и доста нервно, а очите му непрекъснато бяха в движение. — И не идват, водени от някакви предразсъдъци.

Барков лекичко се усмихна и отговори на забележката на Вислер, гледайки Щефан, което беше доста объркващо.

— Мисля, че доста добре знам защо двамата са тук. Едно интервю с главореза от Тузла може да им донесе страшно много пари, нали?

Щефан не отговори. Ребека най-сетне отвори кутията с цигари и посегна към запалката, но движенията й бяха толкова несръчни, че тя се търкулна на пода. Понечи да я вдигне, но Барков беше по-бърз. Сърцето на Щефан подскочи силно към гърлото, когато майорът взе запалката и я подаде на Ребека. В същото време направи и жест към поста до вратата. Войникът извади от джоба си най-обикновена бензинова запалка, щракна я и подаде огънчето на Ребека. Тя дръпна от цигарата, издуха дима през носа, без да го гълта, и взе своята запалка в лявата ръка. Сърцето на Щефан лудо биеше. Имаше чувството, че цялото му тяло се облива в пот. До този момент да не знае, че е женен за Мата Хари!

— Мисля, че това е съвсем в реда на нещата — продължи Барков прекъснатия разговор. — Всеки със занаята си — аз убивам хора, за да печеля пари, а вие интервюирате такива, които убиват хора, също за да печелите пари. Къде е разликата?

Той се усмихна, но очите му останаха абсолютно студени и безизразни. Щефан бе достатъчно умен, за да не отговори. Барков искаше да го изкара от укритието му, но Щефан не беше съвсем сигурен в каква посока искаше да насочи разговора.

— Е?

— Струва ми се, че има разлика — отговори той най-сетне против волята си.

Барков отново се засмя и за момент погледна Ребека, която дърпаше от цигарата си, без да вдишва дима. На Щефан му се стори, че забелязва недоверие в погледа му, затова бързо продължи:

— Има разлика, майоре. Но не се съгласихте на това интервю, за да говорим точно за това.

Барков не му направи услугата да отдели поглед от Ребека, но отговори.

— Не. Исках само да разбера дали сте честен.

— Срещал ли сте някога честен журналист? — попита Ребека. Тя нервно прехвърляше запалката в ръцете си и с ъгълчетата на очите си Щефан видя как Вислер пребледня. Той самият сигурно бе сторил същото, помисли си. Барков като че ли се пообърка и може би леко ядоса. После обаче се изсмя, доста неубедително, но не съвсем престорено. По-скоро така, сякаш този отговор приятно го бе изненадал.

— Всъщност не — призна той и погледна Щефан. — Имате много интелигентна жена. И много смела.

— Знам — отвърна Щефан, а Ребека допълни:

— Можете да го кажете направо на мен. Или в Русия е прието комплиментите за жената да се казват на мъжа?

— Освен това е и с голямо самочувствие — продължи без притеснение Барков. — Може би твърде голямо. Няма да е зле някой ден да поговорите с нея по въпроса.

Ребека отново се накани да отговори нещо, но Щефан така остро я погледна, че тя само сви рамене. Когато за пореден път дръпна от цигарата, глътна по невнимание дима и силно се закашля.

— Изминали сте дълъг и вероятно много труден път, за да дойдете дотук — каза Барков. — Затова да не губим повече време. Задайте въпросите си.

— Аз съм тази, която задава въпросите — обади се Ребека, все още борейки се с кашлицата. Това като че ли малко отслаби ефекта от думите й, но беше достатъчно да ядоса Барков.

— А, да, забравих — каза той хладно. — Картина и звук, нали така беше? Къде е камерата ви?

— Извинете, майоре — обади се Вислер. — Вие сам настояхте да не се правят никакви записи. Без снимки и без касетофон. Това бяха условията.

— Да, така беше — каза Барков и направи жест към мъжа до вратата. Щефан едва устоя на изкушението да се обърне, но в следващия миг чу, че войникът напусна стаята. Зад него вратата се затвори.

— Майор Барков — започна Ребека, — много сме ви благодарни, че се съгласихте на това интервю, но позволете да ви попитам защо го направихте?

— Защо ли? — Барков изкриви глава встрани.

Ребека се огледа безпомощно наоколо, после изгаси цигарата си в ръба на масата, пъхна угарката обратно в кутията и сложи запалката на масата.

— През последните пет години около стотина наши колеги са се опитвали да се доберат до вас, но никой не е успял. А някои от тях са доста… по-известни от нас.

— И вие сега се питате, защо избрах точно вас? — Барков се усмихна. — Да приемем, че ви вярвам. Или че сте ми симпатични.

— Но вие дори не ни познавате!

Барков погледна Вислер и отвърна:

— Това не означава, че не знам нищо за вас, нали?

Щефан не можа да се овладее и се обърна към Вислер. Неговото лице остана неподвижно, но не можеше да не е забелязал, че Барков използва точно същите думи, които той бе казал само преди малко. Може би електрическото осветление не беше единственото постижение на техниката, пробило си път в тоя затънтен край на света.

— Страхувам се, че това не дава отговор на моя въпрос — каза Ребека. Щефан я изгледа объркано. Какво значеше това? Да не би изведнъж да е забравила всичко, научено в университета и през десетте години практика?

— Да речем, че наистина ви вярвам — отговори Барков. — Не на вас лично. Права сте — дори не ви познавам. Нито вас, нито съпруга ви. Присъствието ви тук говори за голяма смелост. Но това може да се окаже също така и голяма глупост. Избрах точно вас, а не някой от известните ви колеги, по две причини. Първата е, че това, което имам да ви кажа, ще ви направи известни. Може би ще получите и… как се казваше… вашата награда „Пулицър“. Или доста ядове…

Щефан се опита да размени поглед с Ребека, но тя дори не го забеляза. От температурата й нямаше и следа и беше обзета единствено от професионална нервност. Отведнъж застана нащрек и се превърна в репортерката от първите години на познанството им. Напоследък рядко беше в такава форма.

— Трябва ми някой като вас — продължи Барков. — Сведенията, които ще ви дам, ще привлекат вниманието. Може би ще се опитат да ви подложат на натиск или да ви заплашват. — Ребека отвори уста да каже нещо, но той вдигна ръка. — Спестете ми удоволствието да чуя някоя лекция за вашата прочута западна свобода на пресата. И при вас не е много по-различно от при нас, на Изток, колкото и да не ви се иска да го приемете. Вашите колеги нямат достатъчно неща за губене, за да поемат всякакъв риск. А при нас е точно обратното.

— А другата причина? — попита Щефан.

Вратата се отвори и влезлият войник сложи на масата пред Барков протрита кожена папка с документи. Майорът го изчака да застане отново на вратата и чак тогава отговори:

— Време.

— Време ли?

— Трябваше доста бързо да взема решение. А за краткото време, с което разполагах, изборът ми не беше кой знае колко голям. — С лявата ръка той бутна папката напред, но когато Щефан посегна да я вземе, сложи ръка отгоре й.

— Какво е това?

— Доказателства. Снимки, записи, фотокопия на документи… Всичко, което ви трябва, за да докажете това, което ще чуете от мен. Ключът към вашата награда Пулицър. Или смъртната ви присъда.

Щефан гледаше папката като замаян. Нямаше и най-малка представа какво можеше да съдържа — или точно напротив, — но не смееше да се надява, че всичко това е истина. Едно нещо обаче беше извън всяко съмнение — нещата се развиваха не така, както си бяха представяли. Барков не се беше съгласил на интервюто, за да поласкае собственото си его или в изблик на величие. Беше ги подмамил, защото те можеха да направят нещо за него. Странно защо, но от това руснакът му стана по-симпатичен. А и това даваше отговор на много въпроси.

— Кажете ми, госпожо Мевес — обърна се Барков към Беки, — за какъв ме смятате? За престъпник? За наемник? Или за някакъв ненормален?

Ребека сконфузено се размърда на стола си, протегна ръка към цигарите, но я дръпна, без да ги докосне.

— Е, чак…

— Това е истината — спокойно продължи Барков. — Аз съм всичко това: наемник, а според вашите закони сигурно и престъпник. Освен това вероятно съм и луд, понеже във време като нашето все още вярвам в нещо.

— И какво е то? — попита Ребека.

Барков не отговори веднага и се облегна назад в стола, без да снема ръка от папката.

— Не съм сигурен дали ще го разберете. С вас идваме от различни светове, госпожо Мевес. Съвършено различни.

— Разликата не е чак толкова голяма — каза Ребека, но Барков поклати силно глава.

— Не говоря за Изток и Запад. Аз съм войник, детето ми. Добър войник. Роден съм във войнишко семейство и израснах в свят, където войската беше всичко — баща, майка, мое семейство, моя любима… — Той се усмихна, но само за секунда. — Сигурно ви звучи доста натруфено — романтиката на лагерния огън, мъжки мечти… Може би за себе си сте прави. Но това е всичко, което имахме.

— Ние?

Барков кимна с глава към лостовия зад тях.

— Моите момчета и аз. Служихме в Червената армия, но бяхме повече от войници. Всеки от нас вярваше в това, на което служеше. Бяхме готови да дадем живота си за родината, но още повече за това, в което вярвахме.

— И това нещо днес вече го няма?

— Да, идеите ги няма. Страната… — той вдигна рамене — днес вече няма СССР. Това, което дойде на негово място…

— Затова ли дезертирахте? — попита Ребека. Директният въпрос стресна Щефан, но Барков само се усмихна.

— Никога не съм дезертирал.

— Така ли? — Ребека наклони глава на една страна. — Така поне гласи официалната версия.

— Вие сама го казахте — потвърди Барков. — Официалната версия.

— Какво значи това? — попита Щефан.

Барков изсумтя пренебрежително.

— Аз ли трябва да ви обяснявам? Гледали сте сто пъти повече американски шпионски филми, отколкото аз. Нали знаете какво казват там: „В случай, че с вас нещо се случи или попаднете в плен, ние ще отречем, че ви познаваме.“

За секунда стана много тихо. Дори вятърът като че ли утихна. Щефан изпита странно чувство за недействителност, което не можеше да определи с думи. Лицето на Вислер изгуби цвета си. Ребека гледаше руснака с широко отворени очи.

— Искате да кажете, че… че продължавате да работите за руснаците? — каза тихо тя.

— Искам да кажа, че не съм дезертьор.

Думите му бяха непряк отговор на въпроса, но можеха да бъдат тълкувани и по много други начини.

— Защо? — попита Щефан. — Искам да кажа — защо е трябвало да го правите? Руското правителство официално се дистанцира от вас, изхвърлиха ви от Червената армия. Смятат вас и хората ви за военни престъпници.

— Дори има обявена награда за главата ми — безизразно рече Барков. — Разбира се, не официално, но не и достатъчно неофициално, за да не се разбере кой дава парите.

— Но… как така? — объркано попита Щефан.

Барков само го изгледа с пронизващ поглед, а Вислер се обади с тих, равен глас:

— Защото има неща, които не могат да бъдат уредени официално. Затова служат мъжете за мръсната работа — защото важните господа не искат да си цапат ръцете.

— Не мога да повярвам — каза колебливо Ребека.

Барков я изгледа продължително.

— Вие също имате такива хора.

— Може би. Няколко — двама-трима фанатици, които са достатъчно луди да се запалят по някакви побъркани идеи, но…

— Беки! — остро я прекъсна Щефан.

— Лъжете се, скъпа моя — Барков отвори закопчалката на папката и разпери пръсти отгоре й. — Мога да докажа всяка дума. Ще намерите всички доказателства тук вътре. Между другото, лъжете се и за нещо друго. Вашите големи приятели, американците, имат същите отряди като моя. И там има хора, които могат да извършат какво ли не в името на това, в което вярват.

— Не исках да ви обидя — каза Ребека.

— Не сте ме обидила — прекъсна я майорът. — Тези отряди съществуват, давам ви честната си дума. Срещал съм не един.

— Дори и да е така — не се съгласи Ребека, — въпросните мъже не биха били чак толкова луди, че да се преструват на дезертьори. Ще бъдат свободни като птици, навсякъде по света.

— Да — изрече Барков на руски. Това беше първата дума, която в тяхно присъствие произнесе на родния си език, и Щефан с леко учудване установи колко различно звучеше гласът му. Когато продължи да говори, тонът му звучеше доста развеселено. — Всеки американски пощальон може да ме застреля от засада и за това ще получи дори орден. Но рискът не е чак толкова голям, колкото мислите. Свикнал съм да живея с него.

— Значи, вие твърдите, че всичко това става по поръчение на вашето правителство? — Ребека беше потресена. — Бомбите над Тузла, кланетата в двете села, всички…

— Не съм говорил за моето правителство — прекъсна я Барков. — Казах, че не съм дезертьор и че действах по официално поръчение. Има разлика. Светът се промени, скъпо дете. Старите врагове изведнъж станаха съюзници и за двете страни е много практично, ако има някой, който да върши мръсната работа.

Ребека втренчено го гледаше, не вярвайки на чутото.

— Това е гротескно.

— Не съм очаквал да ми повярвате и по тази причина…

Вратата се отвори с трясък и в стаята влезе друг войник в бяла маскировъчна униформа. Заобиколи с бързи крачки масата, наведе се над Барков и му прошепна нещо в ухото. Майорът го изслуша безмълвно и с неподвижно лице. После кимна с глава и направи рязко движение с ръка. Войникът разбра командата и заднешком тръгна към закования прозорец и застана пред него. За разлика от другия при вратата, този беше въоръжен. На гърдите му висеше автомат с къса цев и той многозначително сложи ръце върху него. Нещо се беше случило. Нещо никак не добро.

— Нещо… нещо не е ли в ред? — колебливо попита Щефан.

Барков го изгледа с поглед, който би накарал и трол от скандинавската митология да замръзне на място.

— Да. Нещо наистина не е в ред.

Той шумно се отмести заедно със стола си назад, бръкна във вътрешния джоб на униформеното яке, бавно извади оттам един револвер и го насочи към лицето на Щефан.

— Какво…?!

— Кой беше? — попита Барков.

— Какво? — недоумяваше Щефан. — За какво говорите? Полудяхте ли?

— Пеленгаторът! — Оръжието сега се насочи към Беки. — Предавателят, или каквото и да е там! — Револверът се насочи към Вислер.

— Вие сте откачен — промърмори Щефан. — Никой от нас не носи предавател.

— Разочаровате ме — каза Барков, дръпна петлето на револвера и отново се прицели в Щефан. — Западът не е единственото място на света, където познават колелото и имат електронна техника. Отдавна щях да съм мъртъв, ако не знаех как да се пазя.

— В такъв случай вашата техника ви мами — каза Вислер. Гласът му трепереше и беше блед като платно. — Не сме донасяли никакъв предавател. А и защо? Освен това не сме самоубийци.

Барков не отговори веднага.

— Звучи разумно. Проблемът обаче е в това, че не ви вярвам. Някой от вас е лъжец, а аз мразя да ме лъжат. Сега мога да ви заповядам да се съблечете пред мен и да наредя да претърсят дрехите ви. Така нещата веднага ще се изяснят, нали? — Той направи кратка пауза, през която изгледа всички подред, но погледът му се спря по-продължително върху Ребека.

— Но предпочитам друго решение. Ще ви застрелям един след друг. Сигурно и тримата лъжете и тогава сами сте виновни за съдбата си. А може би лъжецът е само един. В такъв случай все още има възможност да спаси останалите двама.

Той вдигна оръжието, разлюля го четири-пет пъти и го насочи право в челото на Вислер.

— Е?

— Чакайте! — каза Ребека.

Щефан ужасено се обърна назад, но замръзна по средата на движението си, защото войникът зад Ребека насочи автомата си в него.

В първия момент и Барков изглеждаше стъписан. Погледна Ребека, но оръжието му продължи да сочи в лицето на Вислер.

— Вие?

— Не е… не е това, което мислите — нервно каза Ребека. — Не е предавател. Ето го.

Тя бутна миниатюрния касетофон към майора. Той недоверчиво го гледа в продължение на няколко секунди, после свали оръжието, сложи го пред себе си и посегна към „запалката“.

— Натиснете капачката — каза Ребека. — Наляво. Подръжте няколко секунди и пуснете.

Барков още веднъж недоверчиво я изгледа. Сигурно се питаше дали мнимата запалка ще избухне и ще му откъсне ръцете, или пък ще се случи нещо още по-лошо, ако направи това, което каза Ребека. После намръщено кимна с глава и натисна силно с палец. В последвалите две секунди остана абсолютно тихо, после се чу гласът на Барков — много тих и някак изкривен, но ясно различим: „… казах, че не съм дезертьор и че работя по официално поръчение. Има разлика.“

Барков стъписано опули очи.

— Касетофон?

— Няма касета — Ребека поклати глава и се усмихна криво. — Май беше по-добре да взема обикновен. Контролните ви уреди нямаше да реагират на него. Това е електронно записващо устройство.

Барков кимна с глава. Изглеждаше едновременно разочарован и впечатлен.

— Удивително. Американска супертехника?

— Английска — отвърна Ребека. — Страхувам се, че дори е твърде „супер“. Сама си скроих номер.

— И на мен така ми се струва — каза Барков. Сложи запалката пред себе си и цели десет секунди я гледа безмълвно. После продължи, без да поглежда към Беки: — Бяхме се разбрали никакви касетофони.

— Знам — отвърна Ребека. — И какво щях да правя с интервю без материал? Все едно съм си го изсмукала от пръстите! Не можех да знам за това там — тя кимна към папката с документи, която лежеше пред тях на масата.

Барков най-сетне вдигна поглед.

— Мога само да повторя това, което още в началото казах, скъпа моя — въздъхна той. — Вие сте или изключително смела, или изключително глупава. Кое е вярно?

— Може би разликата не е чак толкова голяма — каза Ребека. — Какво ще направите сега? Ще ме убиете ли?

Руснакът погледна револвера си, сякаш сериозно се замисли над предложението й. Мислите в главата на Щефан запрепускаха със светкавична бързина. Ако Барков посегне към оръжието, той трябва да направи нещо. Не знаеше какво, но нещо. Може би да обърне масата, за да го обезоръжи и да прегради видимостта на войника зад него. Но тогава остава мъжът зад тях. Не беше въоръжен, но несъмнено може да убие и тримата с голи ръце, и то само за няколко секунди.

Барков не посегна към оръжието. Направи нещо, което Щефан никога не би предположил — започна да се смее и върна злополучната „запалка“ на Ребека. Щефан не си спомняше да е виждал подобен израз на пълно недоумение върху лицето на жена си.

— Включете го — каза майорът.

— Моля?! — не разбра Ребека.

— Включете го пак — повтори Барков. — Няма значение. Права сте — никой не е чувал за честен журналист. Вземете го!

Ребека колебливо взе записващото устройство, погледна още веднъж недоверчиво Барков, сякаш да се увери отново, че го е разбрала правилно, и го включи.

— Вие… вие сте безумка! — заекна Вислер. — Господи! Та той можеше да убие всички ни! Съзнавате ли какво направихте? Съвсем ясно се разбрахме…

— Млъкнете! — прекъсна го Барков, без дори да го погледне. — Моля, извинете неучтивостта ми. Понякога може би съм твърде предпазлив. Това е цената, която плащам за живота на свободна птица. Но сигурно и причината все още да съм жив.

Той обърна глава и каза на войника до прозореца няколко думи на руски. Мъжът излезе и Барков продължи, преди онзи да е затворил вратата след себе си:

— Доказателствата за всичко, което ви казах, ще намерите в тази папка. Дори нещо повече.

— Но защо сега? — попита Ребека. Бе се съвзела от шока учудващо бързо. — Да приемем, че папката наистина съдържа документи, които доказват думите ви. Защо ни разказвате всичко точно сега? Да не би изведнъж да престанахте да вярвате в нещата, за които вие и хората ви направихте толкова много?

Барков се усмихна, но усмивката му беше горчива и болезнена, сякаш Ребека неволно бе казала нещо, което го е засегнало.

— Вярвам повече от всякога, че има неща, за които си заслужава човек да умре — каза той тихо. — Вярвам в идеалите, в мечтите, в принципите… Но не съм глупав, а още повече пък сляп. Аз вярвам в тези неща, но хората, за които работя, явно вече не вярват.

— Означава ли това, че… че излизате от играта? — колебливо попита Ребека.

— Да излизам ли? Така ли казвате на Запад? Интересно… — Барков замълча за момент, сякаш мислеше върху точното значение на думата. После поклати глава. — Интересно, но погрешно. Не искам да „излизам“. Само искам да остана жив. Хората ми също. Материалите в тази папка са нещо като моята застраховка „живот“. Виждате ли, скъпа, не само времената се промениха. Промениха се и хората, на които вярвах.

— Искате да кажете, че искат да ви отстранят — каза Щефан, конкретизирайки нещата.

— Да ме отстранят? — Барков отново се усмихна лекичко. — Езикът ви е толкова цветист… странно. Досега не ми е направило впечатление. Да, прав сте. Станах… неудобен. Знам твърде много и бих могъл да разкажа доста неща за много хора, които от своя страна ще вдигнат твърде много прах — както вие се изразявате. През последните четири седмици хората ми заловиха много атентатори, изпратени, за да ме убият. Ще дойдат и още. Ще ги хванем и тях, а отсреща ще изпращат все нови и нови. И някой ден някой от тях ще изпълни задачата си. Проста статистика. — Той вдигна рамене.

— Разбирам — каза Ребека. — Надявате се да спасите живота си, ако изнесем пред обществеността съдържанието на папката.

— Не — отговори Барков. — Трябва да съм идиот, за да повярвам в това. Те ще ме убият на всяка цена.

— Те?

— КГБ, ЦРУ, мюсюлманите… — Барков вдигна ръце. — Имам толкова много врагове… Дори и да успеете да публикувате материалите, в никакъв случай няма да ме оставят жив. Няма да им се дам лесно, но съм наясно, че рано или късно ще ме пипнат. Не става въпрос за мен.

— А за какво тогава? — попита Вислер. — Отмъщение?

— Една друга дума щеше да ми хареса повече. Справедливост. Може би звучи странно от моята уста, но не мога да понеса мисълта, че единствено аз ще нося вината за всичко сторено. Имам син, който служи под мое командване, и още петдесет и шест бойци. Искам да спася живота им. — Той пое шумно въздух и бутна папката с документи пред себе си. — Ето предложението ми — за вас наградата „Пулицър“ и може би много пари, а за мен животът на хората ми и удовлетворението, че тези, които ме предадоха, също ще платят. Приемате ли?

Ребека втренчено гледаше папката. Щефан все още бе като зашеметен от чутото. Никой не помръдваше. След няколко секунди Вислер се наведе над масата и протегна ръка към папката. Или поне така изглеждаше.

Но не посегна към нея.

Взе револвера на Барков и стреля.

Движението не беше толкова бързо, колкото плавно и уверено, така че Щефан изобщо не разбра какво искаше да направи, преди да стане късно. Барков явно също не разбра. Вислер не губи време да взема оръжието от масата, за да стреля. Просто обърна револвера върху масата и натисна спусъка със средния пръст. Изстрелът не беше смъртоносен, но проби огромна дупка в дясното рамо на Барков и го обърна на пода заедно със стола. В същото време, може би само частица от секундата преди да стреля, Вислер отстъпи назад. Тежкият му войнишки ботуш уцели мъжа пред вратата и го захвърли към стената. Той не се свлече, но за кратко остана замаян. Точно този момент му трябваше на Вислер.

Използвайки силата на собствения си ритник, той се претърколи през масата, грабна револвера и стреля още докато падаше от другата страна. Куршумът улучи войника точно в гърлото и го уби на място. Вислер светкавично се изправи и стреля два пъти в главата на Барков. Между първия и втория изстрел не изминаха и две секунди.

Щефан седеше като вкаменен. Всичко се случи твърде бързо, за да може да реагира по някакъв начин. Дори не успя да разбере точно какво става. С пълно недоумение гледаше Вислер, който стоеше от другата страна на масата.

— Но… — заекна той — Какво… какво направихте?

Вислер вдигна оръжието с две ръце, прицели се в него и натисна спусъка два пъти. Един куршум за него, един за Беки.

Смъртоносният удар, който очакваше, не последва. Вместо това зад гърба му се чу странен шум и миг след това глухо падане. Щефан се обърна и видя войника с автомата, който отново беше влязъл в стаята. На две места дебелото му яке започна да се оцветява в червено. Върху лицето му бе изписано недоумение и той започна бавно да се свлича на пода. Шумът беше от падналия му автомат.

Вислер се прехвърли още веднъж през масата, повали умиращия войник на земята и се наведе за автомата. Револвера на Барков захвърли.

— Какво правите? — едва изрече Щефан. Чувстваше се все още като парализиран, сякаш бе попаднал в някакъв кошмар, който с всяка изминала минута ставаше все по-ужасен и невероятен.

— Опитвам се да спася живота ни, глупако — отвърна Вислер. — Махайте се от вратата! И двамата!

Най-сетне Щефан преодоля сковаността си. Скочи, грабна Ребека от стола й и я издърпа в другия край на стаята. За малко и двамата да паднат върху трупа на Барков. Той не искаше да гледа, но го направи против волята си и веднага съжали, когато видя какво са направили двата куршума в лицето му.

В това време Вислер беше махнал убития войник от вратата и я беше затворил. Бързо примъкна един стол, пъхна го под дръжката на вратата и с един силен ритник го вби здраво.

Щефан трескаво мислеше. Колко време мина от първия изстрел? Пет, шест секунди? Най-много. От другата страна на вратата вече се чуваха викове и тропот от стъпки, които бързо се приближаваха.

— Вие… проклет идиот! Какво направихте?! Защо? Убихте всички ни!

Вислер дойде при тях. Минавайки край масата, взе папката с документите на Барков и я пъхна под якето си.

— Толкова бързо не се умира! Дръпнете се!

Неспособни все още да мислят ясно, Щефан и Ребека се подчиниха. Вислер се приближи до средния от трите големи прозореца и го отвори. С два-три силни удара с автомата счупи дъските, с които беше закован, наведе се напред и се огледа за секунда в пространството пред себе си. Щефан не чу ясно какво каза, но му заприлича на ругатня.

Вратата се разтресе от силен удар и писклив глас закрещя на руски. Вислер отговори на същия език и за момент отсреща се чуха объркани гласове.

— Какво им казахте? — поиска да разбере Щефан.

— Че ще застрелям майора, ако се опитат да разбият вратата — отговори Вислер. Обърна се кръгом и се огледа с отчаян нервен поглед. На Щефан не му беше особено трудно да разбере какво търси.

С две-три бързи крачки се озова до прозореца, който Вислер разби, и се наведе навън. Не видя нищо. Под къщата зееше бездънна черна пропаст.

Ударите по вратата отново започнаха и същият глас от преди пак извика нещо, на което Вислер този път не отговори. Миг по-късно се чу един-единствен изстрел. Куршумът се заби във вратата, но дебелото колкото ръка дърво издържа.

— Вие ни използвахте — обади се изведнъж Ребека. — От онези сте, от които Барков се страхуваше, нали? Проклет мръсник! Използвахте ни, за да се доберете до него!

— Всеки изпълнява задълженията си — простичко отвърна Вислер. Наведе глава и внимателно затърси с поглед по дъските на пода, чукайки с тока на ботуша си на различни места. Отдолу кънтеше на кухо.

— Задължения ли? — просъска Ребека. — Това вие наричате задължения?! — Тя внезапно се спусна към Вислер и се нахвърли с юмруци върху него. — Проклет убиец!

Вислер се направи, че не забелязва първите удари, но после мълниеносно сграбчи китките й и ги стисна с такава сила, че тя сгърчи лице от болка. Щефан пое дълбоко въздух и направи крачка към него, но само кратък поглед на Вислер беше достатъчен да го накара да застине на място.

— Пуснете ме! — кресна Ребека. — Не ме докосвайте, убиец такъв!

Вислер понечи да отговори, но в този миг отвън проехтяха изстрели и куршумите се забиха във вратата. Вислер грубо блъсна Ребека и тя падна заднешком в ръцете на Щефан.

— Дръжте я, за да не я укротявам аз.

— Убиец! — Ребека отново се опита да се нахвърли върху него, но Щефан прие предупреждението съвсем сериозно и я хвана. Вислер тропна още няколко пъти с ботуш по пода, после обърна дулото на автомата надолу и вдигна спусъка.

Плющенето от куршумите отекна страховито в малкото помещение. Ребека изкрещя и закри ушите си с ръце.

Вислер изстреля всички куршуми в пода. Между краката му изригна фонтан от трески и въздухът замириса силно на барут и изгорено дърво. Стана трудно да се диша. Вислер с мъка удържаше автомата в ръцете си, но въпреки това не сне пръст от спусъка, докато не изстреля целия пълнител.

— Помогнете ми! — изкрещя той.

Щефан разклати няколко пъти глава, но кънтенето в ушите му не изчезна. Изстрелите вече бяха престанали, но от силата на звука почти нищо не чуваше. Измежду дъските излизаха малки облачета прах, смесени с трески. Вратата щеше да издържи още малко.

— Проклятие, Щефан, помогнете ми!

По тона му различи, че Вислер крещи, но думите достигнаха слуха му само като слаб шепот. Въпреки това побърза да клекне до него. Залпът от автомата бе пробил дупка, широка почти метър. С две ръце Вислер къртеше дъските, които се оказаха доста по-стабилни, отколкото Щефан предполагаше. Дори с общи усилия бе трудно да разширят пролуката толкова, че през нея да може да мине човек. Отдолу се показаха множество кръстосани греди и по-тънки летви, които трябваше да служат за укрепване. Чак когато ги видя, Щефан разбра какво е решил да прави Вислер.

— Полудяхте ли? — изпъшка Ребека. — Няма да сляза долу!

— Тогава останете тук — лаконично отвърна Вислер. Извади последната дъска и я хвърли настрани. — На мен ми е все едно. Момчетата отвън ще ви убият. Но може би не веднага. Колко човека каза, че има Барков? Петдесет и шест?

Ребека пребледня още повече и нервно погледна към вратата. Щефан устоя на изкушението да направи същото, но не беше и нужно. Слухът му постепенно се възвръщаше. Чуваше се непрекъснато пукане — като пуканки, подскачащи върху нагорещен котлон.

Вислер окачи на врата си празния автомат, опря се на двете страни на отвора в пода и с невероятно сръчно движение се спусна надолу. Щефан все повече недоумяваше как е могъл да се излъже в този човек. Вислер съвсем не беше безобидната сива мишка, с която се беше запознал. Всяко от движенията му, всяка дума, която изговаряше, дори погледът му издаваха невероятна сила и сръчност.

— Хайде! — обърна се той към Ребека.

Тя поклати глава.

— Не мога… — Цялото й тяло трепереше, черните й очи така бяха разширени от страх, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.

Щефан още веднъж погледна към вратата. Като по някакво чудо тя още държеше, но може би само след секунди войниците щяха да са вътре. Явно не се решаваха да използват тежки оръжия, защото не знаеха дали командирът им наистина не е още жив. Въпреки това на тримата им оставаха още броени секунди.

— Бързо! — подкани я Щефан. — Прав е. Те ще ни убият.

Почти беше изгубил надежда, но Ребека най-сетне се отърси от вцепенението си. Цялата трепереща, тя клекна и започна да се спуска заднешком в дупката. Отдолу Вислер подаде ръка, за да й помогне. Тя не я отблъсна, но го ритна. Той изруга и заслиза по-бързо. Когато стигна хълма под къщата, вече го виждаха само като неясна сянка.

Щефан слизаше плътно зад Ребека. Вятърът го блъсна в краката. Силата му така го изненада, че за малко не изгуби опора и едва се задържа. Беше толкова студено, че имаше чувството, че се потапя в ледена вода.

Вратата се блъсна с невероятна сила секунда преди Щефан съвсем да се скрие в отвора. Пет-шест мъже в бели униформи нахлуха в стаята. Щефан заслиза още по-бързо и същевременно се издърпа вляво. Над главата му изтрополиха тежки стъпки и се чуха объркани гласове, но странно защо не проехтяха изстрели. Той отчаяно се опита да не мисли за това, което щеше да се случи след няколко секунди, и продължи да слиза.

Разстоянието съвсем не беше голямо — може би три-четири метра. Гредите и летвите отдолу образуваха надеждна стълба. Въпреки това трудно се придвижваха. Щефан имаше може би още метър пред себе си, когато отгоре прозвуча рязка заповед. Не я разбра, а и този, който я изкрещя, не му даде никакво време да реагира. Изтрака автоматичен откос и само на сантиметър от лицето му се разлетяха трески. С отчаяно движение той измести горната част на тялото си встрани и напълно загуби опора. Падна на неравната скала отдолу, удряйки гърба си два-три пъти в гредите. С периферното зрение видя, че Ребека стъпи на земята и с няколко скока изчезна в тъмнината. Поне тя беше спасена.

Но той може би не. Плътно до него в скалата просвяткаха искри. Нещо като нажежен нокът одраска лицето му и той усети как по бузата му потече кръв и капна от брадата му. Бързо се преобърна, изправи се на ръце и колене и застина, когато точно пред лицето му падна нещо малко, тъмнозелено, с набраздена като на гъсеница повърхност.

Спаси го силният наклон на хълма. Ръчната граната подскоци нагоре като гумена топка и изчезна в тъмнината. Две секунди след това избухна по абсурдно недраматичен начин.

Нямаше време да почувства облекчение. Руснаците спряха да стрелят и да хвърлят ръчни гранати, но това не означаваше, че всичко е свършило. Напротив. Един бърз поглед нагоре му показа, че няколко войника вече слизаха надолу към тях. Само че го правеха много по-бързо.

Щефан скочи, почти изгуби равновесие и бързо хукна напред, размахвайки ръце. Нямаше никаква представа колко още продължава склонът. Знаеше само, че е мъртъв, ако трябваше да тича още няколко крачки. Наклонът беше най-малко тридесет градуса. Независимо дали искаше или не, тичаше все по-бързо. Едно падане щеше да е смъртоносно.

Наистина падна, но сигурно имаше цяла дузина ангели-пазители. Падна, защото стръмният склон изведнъж стана по-полегат и от силата на инерцията той направи гротескно три четвърти салто и накрая се приземи в гъст храсталак. Скованите от студ клони се счупиха като стъкло и му причиниха поне десетина малки рани по лицето и ръцете.

Известно време лежа замаян на земята. Сърцето му силно биеше. Чувстваше, че кърви, но не усещаше никаква болка. Най-голямото чудо беше, че можеше да се движи. Противно на всякакви вероятности, а най-вече на собственото му убеждение, явно не си бе счупил нищо.

С мъка се изправи и изкриви лице, когато погледна надолу към изподрасканите кървящи ръце. Болката обаче я нямаше. Досега през живота си никога не бе получавал тежки наранявания, без при това да е губил съзнание. Предполагаше, че липсата на болка се дължи на шока, но не знаеше още колко ще продължи действието му. Сигурно му оставаха още няколко минути, преди да изчезне „упойката“. Дотогава трябваше да се е отдалечил колкото се може повече.

Хукна слепешком, без да знае дали се приближава към Ребека и Вислер, или се отдалечава от тях. Повърхността под краката му не беше чак толкова стръмна, но все пак достатъчно, за да не може да тича достатъчно бързо. Страхуваше се, че ако още веднъж падне, вече наистина ще се нарани зле. Освен това тук долу като че ли беше по-тъмно, отколкото горе на хребета. Виждаше само на няколко крачки пред себе си. Земята беше осеяна с камъни и клонки и понякога в последния момент успяваше да избегне някое препятствие. С остатъка от разума си, който не беше зает с това да го държи на крака, взе жестоко решение — ще убие Вислер, само да го пипне.

Склонът като че ли нямаше край. В състоянието, в което се намираше, и при тази тъмнина беше трудно да прецени изминатото разстояние, но явно Вълчето сърце беше много по-дълбоко, отколкото му се стори първия път, когато го видя. Не беше никаква долина, а дълбоко врязана пропаст, в която никой разумен човек не би слязъл.

Щефан продължи да се препъва надолу и най-накрая стана това, което трябваше да стане — избегна няколко скали и дървета, изпречили се на пътя му, но в края на краищата се блъсна в едно дърво и падна. Преметна се през глава, хлъзна се по гръб и после още веднъж или два пъти се превъртя, докато накрая спря. Този път наистина го заболя.

Изправи се и в същия момент в тъмнината вляво от себе си чу стъпки. Нещо се движеше. Щефан присви очи и различи сянка, която идваше право срещу него. Вислер или Беки.

Когато разбра заблудата си, вече беше късно. Нито Вислер, нито Беки носеха бели маскировъчни облекла. И положително нямаше да насочат автомат срещу него.

Щефан задавено изпъшка и отстъпи назад. Руснакът изстреля къс откос към него, от което снегът пред краката му се разлетя, после спря да стреля, насочи оръжието срещу него и извика: „Стой!“

Щефан застина на мястото си. Вдигна инстинктивно ръце и в същия миг осъзна, че това е най-погрешният ход, който може да направи. Един откос от автомат в гърба сигурно е стотици пъти по-приемлив от това, което му предстои, ако попадне в плен. Твърдо реши да се бори — ако не за живота си, то поне за по-бърза смърт.

Руснакът бавно се приближаваше. Беше доста нервен. Пръстите му непрекъснато играеха по спусъка, а очите му трескаво се движеха. Сигурно подозираше клопка.

Щефан се ужаси, когато видя колко млад е стрелецът. Беше най-много на двадесет години. Когато Барков е „дезертирал“ с отряда си, войникът е бил още дете. Той и сега си беше.

Това сякаш даде на Щефан смелост за отчаяна постъпка. Изчака момчето да се приближи, после светкавично се обърна настрани, хвана цевта на оръжието и го дръпна с всичка сила. Не успя да го изтръгне от ръцете на войника, но той загуби равновесие и се наведе напред. Не изпусна оръжието и натисна спусъка. Изхвърчаха огнени езичета и металът се нажежи.

Щефан изкрещя от болка, но не пусна дулото. С все сила натискаше надолу. В същото време сви коляно и се опита да удари младежа в лицето.

Явно го беше подценил. Макар че беше сигурно двойно по-млад от него, войникът реагира невероятно бързо и с прецизността на трениран боец. Пусна оръжието си, блокира коляното на Щефан с лявата ръка и с другата го вдигна нагоре. Щефан полетя във въздуха и със страшна сила падна по гръб.

От силния удар въздухът излезе от дробовете му и той не можа дори да извика. В тила му експлодира тъпа болка и за миг изгуби съзнание. Погледът му беше размазан и не можа да стане. Огромен и заплашителен, руснакът се надвеси над него като бял призрак, който в следващия миг щеше да го убие. Дотук беше, мина през замъгленото му съзнание.

С ъгълчетата на очите си съзря втора, по-тъмна сянка. Тя безшумно скочи върху руснака, сключи ръце около врата му и в същото време заби коляно в слабините му. Младежът изпъшка от болка, пусна оръжието и се свлече на колене. Вислер пъхна лявата си ръка под брадата му, с широко разперените пръсти на дясната натисна челото му и силно изви главата назад. От ужас Щефан затвори очи, но от многобройните кунгфу филми знаеше какво означава сухото изпукване, което долетя до слуха му.

Вислер пусна трупа на руснака и клекна до Щефан.

— Всичко наред ли е? Ранен ли сте?

— Не… не мисля — прошепна Щефан. — Къде… е Беки?

— Тук, съвсем наблизо. — Вислер мина отзад, подхвана Щефан под мишниците и с лекота го изправи. Ръцете му бяха като от желязо. — На нея нищо й няма. Хайде, елате!

Щефан отмести ръцете му и с огромно усилие застана на крака. Погледна надолу към трупа на руснака. Главата му беше извъртяна почти на сто и осемдесет градуса. Мъртъв изглеждаше още по-млад.

— Убихте го — прошепна почти беззвучно.

— Той или вие — отвърна Вислер. — Хайде! Наоколо се навъртат още от тях.

— Беше почти дете! — каза Щефан с горчивина в гласа. В тялото му пропълзя леден ужас и той установи, че това чувство беше съвсем ново за него.

— Дете с Калашников — Вислер се наведе и взе оръжието на младежа. Извади пълнителя и го сложи в джоба си. — Сигурно е убил поне дузина. Да не би да искахте да сте тринадесетият?

Щефан не отговори. Вислер го гледа още секунда с гневно пробляскващи очи, после чертите на лицето му изведнъж се отпуснаха и той дори се усмихна.

— Хайде, Щефан, трябва да се махаме оттук. След нас сигурно са слезли най-малко двадесетина души.

— Защо не ги убиете всичките? — попита Щефан презрително.

— Защото по някаква случайност не се казвам Джеймс Бонд — отвърна Вислер без обида в гласа. — А и освен това ей така, между другото, никак не ми доставя удоволствие да убивам хора. Какво ще правим сега? Да ви отведа ли при жена ви, или искате да останете тук и да изчакате руснаците?

В крайна сметка тя реагира така, както Щефан очакваше, и избухна в плач. Това много го зарадва. От тях двамата Ребека без съмнение бе по-силната. Понякога дори показваше такава сила, че той се ужасяваше и се питаше дали това, което той смята за сила, не е просто огорчение — някаква броня, която тя беше издигнала между себе си и света и зад която се криеше. Бронята беше достатъчно здрава, за да я пази от всякаква болка и дори от него. Затова посрещна плача й с облекчение. Сълзите чупеха бронята и отмиваха от нея болката, вместо да я прибавят към резервоара от мъка, която година след година беше трупала в себе си. Поне се надяваше, че е така, както го мисли.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

Бяха намерили укритие сред малка група дървета, обгърнати отвсякъде от тъмнина. Щефан беше загубил напълно чувството си за време, но все пак предполагаше, че от бягството им от къщата е изминал най-много половин час. Бойците на Барков несъмнено усилено ги търсеха, а дърветата, сред които клечаха, бяха само някакво жалко скривалище. Единственият им истински съюзник беше тъмнината, която той допреди малко жестоко мразеше. Нощта щеше да продължи още дълго, все пак беше зима. Все някога обаче щеше да свърши и тогава…

Не, не искаше да мисли за това. Не сега. Бяха живи и само това в момента имаше значение. Понякога бе нужно да си затворят очите за действителността. Не за дълго, разбира се, но си даде половин час време, преди да признае пред себе си, че се намираха в такова положение, че все едно бяха мъртви.

Беки не отговори на въпроса му. Той я хвана за раменете и нежно я бутна пред себе си, опитвайки се да погледне лицето й. От допира установи, че цялата гори. Температурата се беше върнала. Тя отговори с почти едноминутно закъснение, сякаш цялото това време й беше нужно, за да разбере смисъла на думите му.

— Малко. Не много по-добре, но става. — Тя се отдръпна още по-напред и прокара ръка по лицето си, сякаш, за да изтрие изсъхналите вече сълзи. — Ако кажеш на някого, че си ме видял да плача, ще те убия.

Няма да имаш възможност — за това, помисли си Щефан, но се насили да се усмихне и каза:

— Същото важи и за теб, ако разкажеш някога, че съм се хванал на въдицата на този проклет Вислер.

И двамата се засмяха, но смехът им прозвуча доста по-различно от този, за който бяха чели в книгите при подобни ситуации. Не беше смях на облекчение и не свали от тях напрежението, а остави по-скоро неприятен блудкав вкус.

— Как мислиш, кой е в действителност? — попита Ребека след известно време.

— Вислер ли? — Щефан вдигна рамене. — Нямам представа. Мога само да ти кажа кой не е. Не е безобиден екскурзовод, не е и австриец, а американец.

— Откъде знаеш?

Щефан се засмя. Този път смехът му беше истински.

— Спомняш ли си какво ни каза за Барков? Че е луд като гаден домашен плъх. Никой австриец няма да каже подобно нещо. Германец също. Това е типичен американски израз, повярвай ми. Срещал съм го поне в двадесет романа на Стивън Кинг.

Ребека остана сериозна.

— Значи е от ЦРУ?

— Не е задължително — отвърна Щефан. — Може да е изпратен и от Бог знае кой. От руснаците, от мафията, от някой друг… Може да не е нищо повече от най-обикновен поръчков убиец, който е търсил двама глупаци да го отведат до Барков.

— Доста далеч сте от истината — обади се Вислер зад тях. — Но в едно сте прав — без вас никога нямаше да стигна до Барков. Говорите много силно. Бъдете предпазливи.

Щефан го изгледа с омраза, но Вислер само се засмя.

— Наистина ли забелязахте това с израза? Учудващо… Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив.

— Такъв ли сте? — попита Ребека.

— Какъв? Американец ли? — Вислер поклати глава, отново се разсмя и добави на австрийски немски: — Ваше величество, аз съм чист виенчанин.

— А аз съм императрицата на Сиам — отвърна презрително Ребека.

— Колкото по-малко знаете, толкова по-добре за вас — каза Вислер вече сериозно.

Ребека изсумтя сърдито.

— Престанете да лъжете! И без друго ще ни убиете. Ако не вие, то руснаците.

— Сега вече наистина ме разочаровате — каза Вислер. — Досега можех много лесно да ви убия, ако исках.

— Така ли?

— Просто можех да ви оставя в къщата. И вече щяхте или да сте мъртви, или да се молите да ви убият.

Ребека не каза нищо, но Щефан забеляза как леко потръпна. Това го ядоса и той скочи.

— Да не би да ви доставя удоволствие да плашите жена ми? — Усети как вътре в него стана нещо, срещу което беше безсилен и още по-лошо — не искаше да се бори с него. Ядът му се превърна в гняв. Сграбчи Вислер за якето, разтърси го силно и изкрещя:

— Изправихте ни пред смъртна опасност! Заради вас ще загинем, идиот такъв! Използвахте ни, а сега ви е все едно дали ще умрем или не! Проклето, мръсно говедо! — Гласът му се извиси до кресчендо и рухна. Думите изчезнаха от ума му. Нито една обида не му се струваше достатъчно силна, за да изрази това, което изпитваше към Вислер.

Продължаваше да го разтърсва все по-силно и най-накрая замахна да го удари. Вислер лесно щеше да го спре, но се ограничи само с това да избегне некоординираните му удари.

Най-сетне Щефан го улучи. Усети силна болка. Сякаш кокалчетата му бяха ударили в стена. Вислер се олюля и направи малка крачка назад. Все още не правеше опит да се отбранява, дори когато Щефан се засили, за да го удари втори път.

Само че удар не последва. Сякаш за миг силата го напусна и гневът му също така бързо се изпари. Усети същото, както преди при смеха им — кратката, мощна експлозия от чувства и бруталност не го разтовари, а му отне още повече сили. Чувстваше се празен, а не облекчен.

— Сега по-добре ли се чувствате? — спокойно попита Вислер.

— Да — излъга Щефан. Нямаше смелост да погледне Вислер в очите, затова се обърна рязко с гръб и седна до Ребека.

— Това е добре — каза Вислер и се приближи до тях. Устната му беше пукната и кървеше на мястото, където юмрукът на Щефан го бе ударил, но той не посегна да изтрие кръвта. — Сега, след като освободихте гнева си, можем да поговорим за по-важни неща.

Щефан безмълвно гледаше ръката си. Цялата туптеше. Раздвижи пръстите си и усети силна болка.

— О-хо, даже сме ранени — въздъхна Вислер. — Сега сигурно половин час ще ги смучете. Или стигат само десет минути?

— С убийци не разговаряме — сопна се Ребека.

— Така ли? — изсмя се Вислер и клекна пред тях, сложил ръце на бедрата си. — Само преди половин час говорихте с един. Дадохте куп пари и поехте невероятен риск, за да се доберете до него, ако добре си спомням.

— Това е друго!

— Нима? И какво ме различава от Барков, като оставим настрана факта, че на съвестта му тежат поне сто пъти повече хора, отколкото на моята? Това, че той се барикадира зад своите „принципи“, зад верността си и зад нещата, в които вярва? Значи аз съм убиец, а той е просто жертва, така ли? Бедният, невинен инструмент на чужди ръце! Знаете ли как му казват на това? Лайняни оправдания. Този тип не беше нищо повече от бясно куче!

Ребека мълчеше и втренчено го гледаше. Вислер продължи:

— Какво ви дава правото да осъждате мен, а него не? Защото ви използвах да се добера до него ли? Този проклетник си заслужи смъртта. Беше едно чудовище. Психопат, който убиваше за удоволствие.

— А вие сте неговият съдия? — не се предаваше Беки.

— Защо не? Някой трябваше да го спре.

— О, да — каза язвително тя. — И Бог ви избра да извършите този акт на небесна справедливост! Или бяха просто вашите работодатели, които се страхуват, че той може да разкаже твърде много неща?

— Да — отпуснато отвърна Вислер. — И какво от това? Явно не разбирате кой беше този тип. Един масов убиец. Някой трябваше да го спре. И аз си присвоих правото да бъда този някой. Може и да не съм много по-добър от него, но не мисля, че вие можете да решавате това.

Ребека сви юмруци. Очите й отново се напълниха със сълзи, но този път бяха сълзи от гняв. Щефан също беше ядосан на Вислер, защото той причини болка на Ребека. Беше обаче ужасен и от своите собствени чувства. Думите на Вислер не го възмутиха толкова силно, колкото всъщност трябваше. Този тип си играеше на Бог. Беше препасал кобура, нахлупил шапката на Уайът Ърп^[1] и сам се бе провъзгласил за съдия. А това, разбира се, не беше редно. Щефан беше противник на всякакъв вид лично правосъдие. Въпреки това думите на Вислер като отрова попиха в мислите му. Бореше се отчаяно срещу действието им, но чувстваше, че не може да го спре.

Вислер се изправи.

— Така. Мисля, че този разговор беше нужен. Сега може да обсъдим какво ще правим по-нататък.

— Защо? — попита Щефан с горчивина в гласа. — Изгрее ли слънцето, сме мъртви.

— Докато изгрее слънцето ще сме на сигурно място. На разсъмване ще ни приберат.

— И как?

— С хеликоптер — отвърна Вислер. — Не може да кацне тук, докато е тъмно. Трябва да издържим до зазоряване.

— Пилотът откъде знае къде сме? — попита Ребека.

— Той го е извикал — мрачно отговори Щефан. — Вие носехте предавателя, който руснаците засякоха, нали? Не беше касетофонът.

— Страхувам се, че да — призна Вислер. — Увериха ме, че машинката не може да бъде засечена. Но както сами видяхте, не беше така и трябваше да импровизирам.

— И мислите, че хората на Барков просто ей така ще гледат как се качваме в някакъв хеликоптер и отлитаме? — Щефан се изсмя. — Вие сте полудял!

— Проблемът не е в хората на Барков — отвърна Вислер. — Те ще ни търсят, но чак като разсъмне. А дотогава ние ще сме изчезнали.

— Естествено. Страх ги е от тъмното — каза подигравателно Ребека.

Вислер остана невъзмутим.

— Забравихте какво ви разказах за тази долина. Никой не стъпва тук, още повече през нощта.

— Глупости — обади се Щефан. — Това са войници, а не суеверни селяни, които се страхуват от някаква легенда.

— Разбира се, че не са. Но не познавате долината, Щефан. А тези мъже я познават. Местността тук е необятна и дори през деня е опасно да се слиза долу. Те нямат никаква причина да поемат този риск. Практически от долината няма изход. Смятат, че тук сме затворени като в капан и ще останем поне толкова дълго, докато получат подкрепление и достатъчно техника, за да започнат лова. — Той въздъхна дълбоко. — Но нека засега не преувеличаваме тази опасност. Имаме друг проблем.

— Какъв? — недоверчиво попита Щефан.

— Причината, поради която местните хора се страхуват от долината — отвърна Вислер. — Вълците.

— Вълци ли? — Ребека шумно пое дъх.

— Сама ги чухте. Помните ли? Мислехте, че е дете.

За секунда настана тишина. Щефан хвърли бърз загрижен поглед към Ребека. Не заради вълците, както би си помислил Вислер, а заради раната, която отново докосна с думите си, без да подозира. При тази мисъл усети, че отново го обзема гняв. Вислер, разбира се, не може да знае за случилото се, но това не променя факта, че отново причини болка на Ребека.

— Те са истинската причина, поради която хората тук избягват тази долина — продължи Вислер. — Вярно е, че в цялата история има доста суеверие, но за съжаление не е само то. Наистина има вълци. Сигурно са много малко и сигурно се страхуват повече от нас, отколкото ние от тях, но въпреки това трябва да сме предпазливи.

Щефан го погледна. Думите му звучаха така, сякаш да успокоят него самия и в същото време доказваха точно обратното на това, което каза преди малко. Защо петдесет тежковъоръжени войници ще се страхуват от нещо, от което те тримата нямаше защо да се страхуват? Вислер лъжеше — или за руснаците, или за вълците.

— Вълци — прошепна Ребека. — Дали тогава… да не се покачим… на някое дърво или нещо такова?

В следващия момент Вислер сериозно се замисли над предложението, но после поклати глава, усмихна се и потупа с длан автомата, окачен на кожен ремък на врата му.

— Не съм специалист по вълците, но повечето неща, които се разказват за тях, са доста преувеличени. Те са хищници, но обикновено не ядат хора. Ще се поогледам малко наоколо, ако това ще ви успокои. Вие останете тук.

Вислер се изправи и започна да се отдалечава, но Щефан бързо викна след него:

— Вислер!

Той извърна глава.

— Какво има?

— Кой всъщност ви е обявил за водач на групата? — враждебно попита Щефан.

— Този тук — Вислер вдигна автомата. — Но не е задължително да правите каквото ви казвам. Ако искате, можете да се поразходите. Или да се покачите на някое дърво.

И той се скри в мрака, без да каже нищо повече. На Щефан му се прииска да скочи и да изтича след него, за да изтрие от лицето му веднъж завинаги нахалното хилене, но му липсваше смелост за подобно нещо. Освен това не можеше да остави Беки сама.

— Проклетник!

— Мислиш ли, че е прав? — попита Ребека.

— За кое? Да се покатерим на дървото ли? — попита подигравателно Щефан.

Ребека остана сериозна и той се запита дали изобщо вече ще я види да се смее.

— За вълците.

Придърпа я към себе си и сложи ръка на рамото й.

— Възможно е. Онзи звук, който и двамата чухме…

— Това не беше вълк — рече упорито Ребека. — Не съм толкова глупава! Мога да различа вълчи вой от плач на дете.

— Сигурно си права — отвърна Щефан, на когото никак не му се искаше да започва дискусията отначало. Освен това изпитваше и панически страх да не събуди отново болката у нея. Що се отнасяше до звука, не беше стопроцентово сигурен. Знаеше, разбира се, как звучи плачът на малко дете, но не беше чувал в действителност вълчи вой. Познанията му за вълците се изчерпваха с десетина документални и игрални филми, които беше гледал, и с няколкото посещения на зоологическата градина. Между впрочем, нещата при Беки седяха точно по същия начин. Звукът, който бяха чули, можеше да има хиляди източници — от виенето на вятъра до истински плач на дете, намиращо се на километри оттук. Като хора от големия град бяха свикнали на всякакви шумове, но той много добре знаеше, че акустиката на открито си има съвсем други, собствени закони.

— Беше дете — продължи да упорства Ребека.

— Не ти противореча — отвърна Щефан.

Тя го изгледа с пламтящ поглед.

— Не, но предпочиташ да не казваш нищо. Сигурна съм, че ме смяташ за побъркана. Но знам много добре какво чух.

— Беки — започна той възможно най-нежно, — мисля, че… че през последните няколко години разбрах погрешно куп неща или просто не ги видях. Сигурно трябва да поговорим за това, но… моля те, не днес. Мисля, че не съм в състояние да го направя.

— За луда ли ме смяташ?

— Разбира се, че не!

В същото време обаче разбра, че беше абсолютно безсмислено, защото каквото и да каже или направи, в настоящия момент то едва ли ще проникне до съзнанието й. Беше на ръба на отчаянието. Не паническото отчаяние, придружено от приливи на адреналин и сърцебиене, каквото го усети преди, а притъпено, парализиращо чувство, което се разнасяше по вените му като разтопено олово. И наистина му се стори, че усеща как крайниците му натежават. За едно нещо беше прав — през последните години наистина или не беше видял много неща, или не беше искал да ги види. Питаше се само защо тази оценка и тези мисли трябваше да дойдат точно сега.

— Може би наистина си права — продължи той след известно време. — Почти не е за вярване, но местността наоколо наистина е населена. Не точно тази долина, но наблизо има доста села. Може би вятърът ни е изиграл лоша шега.

Тя не отговори, но погледът й казваше всичко. Щефан почти се зарадва, когато Вислер се върна. Явно не беше правил голяма обиколка.

— Мисля, че намерих място, където можем да останем — каза той.

— Високо дърво може би? — попита Щефан.

— Почти — ухили се Вислер. — Елате с мен.

Той махна подканящо и Щефан и Ребека се изправиха. Движението отне на Щефан повече усилия, отколкото предполагаше. След екстремните натоварвания, които причини на тялото си, то беше започнало да се отпуска. Умората настъпваше много бързо и той имаше чувството, че въпреки смъртната опасност, която ги грози, ще заспи, ако само за пет секунди затвори очи. Представата да проспи смъртта си му се стори някак развеселяваща. Поне щеше да е удобно решение.

— Срещнахте ли вълци? — попита Ребека.

— Не — Вислер весело се засмя, но погледът му говореше друго. — Радвайте се, малката.

— Не ме наричайте „малката“ — остро каза Ребека. — По-голяма съм от вас.

— Само биологически — отвърна непринудено Вислер. — Но ако държите да си останете такава, трябва да говорите малко по-тихо. Тук шумовете се чуват на километри разстояние.

Ребека го изгледа с гневен поглед, но беше достатъчно умна да не продължава безсмисления спор. Дали от инат, или от разбиране, Щефан не можа да прецени. Можеше обаче много добре да прецени душевното състояние на Ребека. Реакцията й не се различаваше кой знае колко от неговата. Избликът на гняв настъпваше и при нея, само че малко по-бавно. Резултатът обаче беше същият.

Щефан ускори крачки и сякаш случайно застана така, че прекъсна директния зрителен контакт между двамата. Внезапно Вислер спря и вдигна предупредително ръка.

— Какво… — започна Щефан, но Вислер вдигна ръка още по-високо и той замлъкна. Ослуша се за момент напрегнато, но не чу нищо освен вятъра.

Вислер стисна автомата с две ръце и се огледа с търсещ поглед. Щефан проследи погледа му, но не видя и не чу нищо особено. Водачът им явно беше усетил нещо, защото се обърна наляво и предпазливо продължи да върви напред. В същото време им направи недвусмислен жест да останат по местата си.

Дори и да искаше, Щефан не беше в състояние да го последва. Но той не искаше. Също толкова обаче не искаше да остане сам в тъмнината. Мразеше се за този си страх, но си призна, че вече бе приел Вислер за техен защитник. С разтуптяно сърце зачака връщането му.

Той не се появи. Стъпките му заглъхнаха почти в същия момент, в който тъмнината погълна фигурата му. Изчезна като призрак. Измина минута, после втора, трета. Три вечности. Сърцето му щеше да изхвръкне.

— Щефан!

За малко да изкрещи. Обърна се ужасен и чак сега видя, че Беки не беше до него. Беше се отдалечила на няколко крачки в противоположната посока на тази, в която изчезна Вислер. Сега стоеше почти скрита зад един заснежен храст и развълнувано му махаше с двете ръце да се приближи.

— Ела! Бързо!

Щефан изтича до нея и се опита да погледне през отрупаните със сняг клони към нещото, което така беше развълнувало Ребека. В първия момент не различи нищо друго освен сняг и сянка. После осъзна заблудата си. Не беше само сянка.

От другата страна на храста неподвижно лежеше фигура в бял маскировъчен костюм. Тъмното петно около нея беше засъхнала кръв.

— Господи! — прошепна Щефан и направи рязък жест с ръка на Ребека да остане на мястото си.

Тя и без друго не беше се приближила. Той с усилие си проправи път през преплетените клони и клекна до руснака. В носа го удари сладникав мирис на кръв, от който му се повдигна. Смъртта не беше настъпила много отдавна. Но и Вислер не бе тръгнал преди много време.

Като че ли мисълта за него не беше достатъчна, ами почти веднага чу приближаващи се стъпки и секунда по-късно гласа на Вислер:

— Проклятие! Какво значи това? Нали ви казах да не…

Той не довърши думите си. Щефан погледна нагоре към него. Вислер беше застанал до Ребека и със смесица от ужас и учудване гледаше ту към него, ту към убития войник.

— Чиста работа — каза унило Щефан. — Моите поздравления. Не чухме нито звук.

Вислер сбърчи чело и не каза нищо.

— За едно нещо не излъгахте — продължи Щефан. — Не сте Джеймс Бонд. Той никога не е убивал безпричинно.

— Не бях аз — спокойно каза Вислер.

— Престанете! — каза Щефан. — За Бога, престанете да ни лъжете!

— Мисля, че казва истината — обади се Ребека. Произнесе думите много бавно, с почти безизразен глас и това стресна Щефан.

Ребека вдигна ръка и посочи някъде зад него.

— Виж!

Много бавно той извърна глава и погледна там, където тя сочеше. Веднага видя това, което тя имаше предвид.

Снегът около убития беше утъпкан и покрит с кръв и мръсотия, но между дърветата, едва на един метър от трупа, имаше малко незасегнато пространство. Там снегът не беше докоснат, но се виждаше двойна, дълбоко отпечатана следа, която се открояваше в тъмнината. Не беше човешка. Макар че никога досега не беше виждал подобна следа, Щефан веднага разбра каква е.

Беше диря на вълк.

Това, което Вислер бе намерил, наистина не беше дърво, но доста приличаше на такова, имайки предвид сигурността, която предлагаше — беше група скали, издигащи се на два-три метра височина и непристъпни от три страни. Четвъртата страна беше стръмен сипей, който не беше голямо препятствие за човек или вълк, но можеше лесно да бъде отбранявана. Дърветата тук не бяха чак толкова гъсти, така че незабелязано да може да се приближи нещо по-голямо. Ако Щефан беше в нормално състояние, щеше да забележи, че това беше истинско естествено укрепление, върху което и без оръжие можеха да се отбраняват по-дълго време срещу цяла глутница вълци.

Само че той не беше.

Дори не можеше да си спомни колко дълго бяха вървели дотук, още повече пък в каква посока.

Видът на убития войник съвсем го извади от релсите, макар че не беше първият труп за този ден и той беше пряк свидетел на смъртта на останалите. Сравнен с всички останали уроци, които днес научи, този беше може би най-болезненият — имаше различни видове смърт. Барков умря, защото смъртта му се вписваше в някакви политически сметки и той самият — за зло или добро — беше объркал сметките. Войниците му загинаха горе-долу по същите причини или защото имаха нещастието да се окажат в грешния момент на грешното място. А това, което се беше случило на войника тук, беше нещо… нещо друго. Смъртта му беше много по-естествена, по-брутална, произволна и очебийно безсмислена. Неочаквано обаче се сблъскаха с нов, непредвидим враг, който изобщо не го беше грижа за логика или симпатия и това може би беше истинската разлика — смъртта на Барков го възмути, докато смъртта на руския войник в гората го накара да изпадне в паника, защото докосна първичните му инстинкти. Като че ли за секунда бяха забравени петнадесет хиляди години цивилизация и те отново се бяха превърнали в плячка.

— След около два часа ще съмне и ще дойдат да ни приберат — каза Вислер.

Щефан дори не си направи труда да погледне към него. Нито той, нито Ребека бяха задали съответния въпрос и затова и този отговор не го интересуваше особено. Дълбоко в себе си беше убеден, че няма да излязат живи от тази долина.

Мина доста време, но Вислер не получи никакъв отговор. Прокашля се и допълни с по-директен тон:

— Преди да се качим в хеликоптера, трябва да обсъдим някои неща.

Щефан вдигна глава, но не за да види какво ще каже Вислер, а за да погледне Ребека. Тя седеше до него, сложила глава на рамото му, и сякаш спеше. Гледката изпълни Щефан с някаква абсурдна завист, защото не смееше да се предаде на умората и да заспи. Не и след като откриха последния убит войник. Страхуваше се да се събуди и да установи, че всичко това не е някакъв кошмар. Без да поглежда Вислер, попита:

— Какво по-точно? Зависи ли от отговорите ни дали ще ни вземете или не?

Не гледаше Вислер, но почувства, че думите му го засегнаха.

— Какво ви стана? — попита остро. — Страхувате се, че може да съм прав ли?

— Прав?

— С това, което казах за Барков.

Щефан се засмя.

— Вие сте луд! Освен това не искам да говоря за това.

— Рано или късно ще трябва да говорим.

— Едва ли — отвърна враждебно Щефан. — И престанете да молите за разбиране. Ако очаквате да се съглася с вас, трябва да имате доста търпение.

Вислер шумно пое дъх. Когато заговори обаче, гласът му звучеше съвсем спокойно.

— Вие, разбира се, ще се опитате да публикувате всичко, което видяхте и чухте тук.

— А вие ще се опитате да ни попречите.

— Грешите — каза Вислер. — Аз ще ви попреча. Или може би не лично аз, но някой.

— Някой — Щефан с усилие потисна смеха си. От кошмар ненадейно попаднаха в третокласна мръсна пиеса. — Искате да кажете, че хора с влиятелни постове ще се погрижат никой да не повярва на публикуваното. И ако се наложи, ще ми окажат малко натиск, в случай че съм неразумен, така ли?

Вислер остана съвършено спокоен.

— Мисля ви само доброто, Щефан. И на двамата.

— Да, забелязахме — каза с горчивина в гласа Щефан.

— Няма да продължавам този спор. Ако искате, вярвайте ми, ако искате — недейте. Мисля, че вие и жена ви вече доста направихте и не е нужно да си навличате още неприятности.

— Така ли?

— Просто улеснявам нещата за вас. Хората, които ме изпратиха, не са особено заинтересовани от „връзки с обществеността“ и няма да допуснат да проговорите.

— А ако въпреки това се опитам, ще ми се случи нещо, така ли? — Заплахата не го стресна, очакваше я.

— В най-лошия случай може дори това да стане. Но няма да е нужно. Никой няма да ви повярва. Нямате ни най-малки доказателства за разказа си — никакви снимки, никакви записи, нито дори печат в паспортите, който да доказва, че сте били в тази страна. Но за сметка на това ще се появят достатъчно доказателства, че не сте били тук.

— Вие наистина ли вярвате, че можете да ме спрете?

— Вероятно не — призна без заобикалки Вислер. — Но ако се впуснете в тази игра, ще загубите, повярвайте ми. Не за първи път преживявам подобно нещо. Ще загубите всичко — работа, материално положение, колегите ви няма да ви вярват…

— Направо треперя от страх — подигравателно каза Щефан. Заплахата на Вислер наистина не го впечатли, макар и по съвсем различни причини от тези, за които американецът може би предполагаше. Не за първи път се опитваха да го поставят под натиск и самата заплаха той приемаше сериозно. Сам видя на какво е способен Вислер. Само че в момента стоеше лице в лице със заплаха, която беше много по-мрачна и ужасяваща от всичко, което Вислер или тези, за които работи, могат да му сторят.

— Нали не вярвате наистина на тези глупости? — попита Вислер. — Свобода на пресата, никаква цензура, пълна информация, истина.

— Вие, естествено, не.

— Вече ви казах — няколко пъти съм бил свидетел как действа цялата система. А тя наистина действа, повярвайте ми. Дори да не е така, какво ще постигнете? Няколко едри заглавия, малко внимание и малко прахоляк. След две седмици ще се е утаил и никой няма да си спомня за историята ви. Но вие и жена ви ще отпаднете от бранша. Бих съжалявал.

Странно защо, но Щефан му вярваше. Това не улесняваше нещата. Дори не правеше Вислер по-симпатичен, а още повече усложняваше всичко.

— Помислете върху думите ми — каза Вислер. — След два часа ще сме в хеликоптера, а след още два — в Италия. Дотогава искам да знам решението ви. — Той бръкна в джоба на якето си и извади малък сребрист предмет. — Ако това ще ви помогне да вземете решение…

Щефан учудено погледна предмета върху дланта му. Беше записващото устройство на Беки.

— Мислехте, че съм го забравил, нали?

— Явно съм се заблудил — отвърна Щефан. Наистина си го беше помислил, макар че сега си призна, че е било доста наивно от негова страна. Вислер не беше от хората, които забравят каквото и да било.

— Да — Вислер замислено въртеше „запалката“ между пръстите си, после я натисна така, както Беки беше обяснила на Барков. Този път не се чу нищо. Вислер сбърчи чело и повтори, но резултатът беше същият.

— Май вече не работи — констатира той.

Щефан го изгледа. Вислер вдигна рамене и пъхна записващото устройство обратно в джоба на якето.

— Наистина нямате никакви доказателства за случилото се, затова помислете сериозно върху това, което ви казах. Ако не заради себе си, направете го заради жена си.

За човек, който пред очите му е убил трима души, Вислер е доста загрижен за доброто на ближния си, помисли си Щефан. Разбира се, случи се това, от което се страхуваше — веднага започна да мисли върху думите му. И то по начин, който никак не му харесваше.

— Помислете — повтори още веднъж Вислер, стана и започна предпазливо да слиза по сипея. По средата на пътя спря, обърна се към тях и посочи с глава спящата Ребека. — И не мислете само за себе си, Щефан, а и за нея.

Продължи да слиза надолу и тъмнината изведнъж го погълна. В същия миг Ребека вдигна глава от рамото на Щефан и каза тихичко, но доста натъртено:

— Задник!

За момент Щефан се обърка. Беки така умело се беше преструвала, че спи, че той наистина й повярва. А мислеше, че добре я познава! Засмя се тихичко.

— Така ли говори една почтена дама?

— Ако я раздразнят достатъчно, да — отвърна Ребека, взирайки се с присвити очи в мрака, където изчезна Вислер. — И сигурно си мисли, че е невероятен. Робин Худ на деветдесетте, няма що! Хващам се на бас, че гордо ще разказва на внуците си как за малко не е застрелял онези двама полезни идиоти.

Щефан стисна устни, за да не каже това, което му беше на езика. Ребека беше изнервена и болна, страхуваше се и беше много разгневена. Точно в това състояние не му се искаше да апелира към здравия й разум.

— Това сега няма никакво значение — каза той с помирителен тон. — Преди да се качим в хеликоптера и окончателно да напуснем тази страна, трябва спокойно да обсъдим всичко.

Ребека го изгледа с пламнал поглед.

— Това да не би да е твоята версия на „той може би има право“?

— Това е моята версия на „в момента имаме други проблеми“ — отвърна Щефан.

— Така е — засмя се Ребека. — Представи си, никога нямаше да се сетя.

— Какво значи това? — попита Щефан неразбиращо. — Ние сме от една страна.

— Да, от тази на губещите — горчиво каза Ребека. — Май те помня като по-смел.

— А аз теб като по-честна — остро отвърна Щефан. — Аз…

В последния момент осъзна какво ставаше и думата му увисна недоизказана във въздуха. Хвана ръката на Ребека. Усети как при допира му тя леко се изпъна, но не се дръпна.

— Какво стана? Да не би да се караме?

И Ребека го изгледа с пълно объркване.

— Така изглежда. Но няма да е особено разумно, нали?

— Не, няма да е — съгласи се Щефан. Придърпа я към себе си, обви ръце около раменете й и така силно я притисна, че я задуши. Този път Беки не се дръпна и остана сгушена в него.

Доста време седяха така притиснати един в друг. По някакъв начин всеки търсеше закрила у другия. По едно време Беки попита:

— Мислиш ли, че ще се измъкнем оттук?

— Със сигурност — отвърна Щефан с много по-голяма убеденост в гласа, отколкото изпитваше в действителност. — В това отношение вярвам на Вислер. Ако искаше да ни убие, отдавна да го е сторил. Трябваше просто да ни остави в къщата.

— Нямам предвид това — отвърна Беки.

Щефан също.

— Руснаците няма да дойдат тук — опита се да я успокои той.

— А вълците?

— Глупости! Нали знаеш, че вълците не нападат хора просто ей така. Бедният руснак в гората не е имал късмет. Сигурно е изплашил животното. Или пък е била женска с малки и е помислила, че трябва да ги защитава.

— Ти откога стана експерт по вълците? — попита Ребека с подигравателен тон.

— Не съм, но мога да сметна две и две. Ако е била цяла глутница, излязла на лов, вълците са щели да го изядат или поне да го разкъсат, а не само да му прегризат гърлото. Освен това щяхме да чуем и някакъв шум — писъци, изстрели…

Ребека го изгледа изпитателно.

— Никак не те бива в лъжите. Но все пак желанието ти да ме успокоиш е направо трогателно.

Още повече, като трябва да успокоявам и себе си, помисли си Щефан.

— Добре де, какво друго може да е? — попита той. — Върколак? Само че днес по някаква случайност не е пълнолуние.

Ребека се засмя, но той много добре знаеше, че го прави, за да му угоди. На него самия шегата му се стори доста блудкава.

Има неща, до които дори и на шега не бива да се докосваме, помисли си той.

— Вече трябва да е на път — Вислер освободи бутона, който задействаше осветяването на циферблата на ръчния му часовник, дръпна надолу ръкава на дебелото си яке и дълго и замислено гледа небето на юг, сякаш така можеше да извика хеликоптера.

Поне на Щефан му се стори, че гледа на юг. Облаците над долината като че ли бяха станали още по-гъсти. Беше тъмно като в стая без прозорци и Щефан окончателно изгуби ориентация. Не само пространствена. Чувството му за време също беше напълно изчезнало. Според преценката му седяха на скалите вече два часа, но някакво вътрешно убеждение му подсказваше, че е изминало много повече време. Когато напуснаха къщата, се спуснаха в черна дупка, където познатата реалност вече не съществуваше. Спускането продължаваше.

— Намерих подходящо място за кацане — продължи Вислер, след като никой от двамата не погледна към него и не отговори. — Само на десет минути оттук, но ще е по-добре да отидем по-рано.

Гласът му звучеше почти жално — като на дете, което се мъчи да привлече вниманието на възрастен. Ситуацията беше гротескна. Всъщност поведението на Щефан и Ребека, които съвсем съзнателно го игнорираха, едва ли беше най-разумното. Но и те бяха като деца, изгубили се в тъмната гора.

— Е?

Не поради някаква друга причина, а само защото с хленчещия си тон Вислер започна да му лази по нервите, Щефан стана и подаде ръка на Ребека. Предпазливо заслизаха по стръмния сипей. Под краката им шумно се търкулнаха дребни камъчета. Звукът беше като от стъклени топчета, които се бият едно в друго и при нормални обстоятелства никога не би му направил впечатление. Сега му заприлича на откос от автомат, изстрелян от единия към другия край на долината.

Явно не само на него му се беше сторило така. Вислер също се стресна и напрегнато се взря в тъмнината пред тях. Пръстите му в дебелата ръкавица неволно се плъзнаха по приклада и дулото на автомата. Пристъпваше от крак на крак и снегът под ботушите му силно скърцаше.

— Накъде сега? — попита Щефан.

Вислер се обърна и посочи напред в нощта. На Щефан му се стори, че движението е съвсем произволно и си спести въпроса какво има там, накъдето сочеше. Знаеше една част от отговора — мрак, нощ и непозната, дебнеща ги опасност. Вислер тръгна и двамата с Ребека го последваха. Скалите зад тях бързо изчезнаха. Макар че видимостта достигаше едва две крачки, Щефан усети, че навлизат по-дълбоко в гората. На земята имаше по-малко сняг и шумът от стъпките им изведнъж стана друг — глух, сякаш краката им потъваха в памук. Изгуби се цяла октава тонове, които обикновено се чуваха.

Някъде много далеч — макар и не чак толкова, колкото се искаше на Щефан — се чу вълчи вой. В последния момент успя да потисне уплахата си, но Ребека спря по средата на стъпките си и уплашено се огледа. Въпреки дебелите ръкавици той усети как пръстите й се вкопчват в ръката му.

Вислер също спря и се обърна към тях.

— Не се плашете, няма нищо.

— Има и е вълк — поправи го Ребека. Гласът й трепереше.

— Само че е доста далече — успокоително отвърна Вислер.

— И руснакът сигурно си е мислел същото — каза Ребека. По променения й глас Щефан разбра колко много я е страх. Резервите й от сила бяха почти изчерпани и тя се намираше на ръба на истерията. Правеше всичко възможно, за да я предотврати.

— Нищо няма да ни се случи — каза Щефан силно и с възможно най-спокойния тон, на който в момента беше способен. — Далеч са.

Потърси с поглед помощ от Вислер. Американецът кимна едва забележимо с глава, усмихна се леко и потупа с длан автомата.

— Дори и да са вълци, имаме това тук — допълни той.

Колко смешно, помисли си Щефан. Успокоително, но все пак смешно. Оръжието няма да им помогне, ако наистина се натъкнат на вълци. Не е помогнало и на руснака, а той беше много по-добре въоръжен от Вислер. Предпочете да не изрича на глас мислите си. Ребека като че ли се посъвзе, но беше достатъчна само дума, за да настъпи окончателната катастрофа.

Вълкът продължи да вие, но този път Щефан почти му се зарадва. Беше все така страшен и заплашителен, но не се приближаваше.

— Хайде, вече не сме далеч! — подкани ги бодро Вислер.

Протегна ръка към Ребека, но тя отстъпи крачка назад. Вислер сви рамене, погледна укорително Щефан, обърна се и продължи да върви. Щефан се запита как успява да се ориентира в този мрак. Той самият само след две крачки за малко не се изгуби. Дори продължаващият вой не му даваше ориентир. Акустиката в тази част на гората беше толкова объркваща, че успя само да установи, че звукът идва отдалеч, но не и от коя посока.

В главата му се загнезди друга мисъл, която беше може би най-страшната от всички досега. Ако това, което Вислер им разказа за Вълче сърце, отговаря на истината, то от векове насам те бяха първите хора, които стъпват в долината. Дори може би от хилядолетия или изобщо. Чувството, което изпита при тази мисъл, още повече подсили страха му. Може би защото този свят беше толкова мрачен и различен. Въпреки че можеха да дишат, атмосферата тук беше толкова смъртоносна, колкото повърхността на чужда планета.

След цяла вечност Вислер спря и вдигна лявата си ръка. Другата през цялото време лежеше върху оръжието. Щефан застана до него и го погледна въпросително.

— Стигнахме ли?

Вислер мълчаливо посочи напред. На няколко крачки пред тях гората оредяваше и видяха полукръгла, покрита със сняг поляна. Зад нея проблясваше нещо тъмно. Може би реката, която видяха от височината на хребета.

— Къде е хеликоптерът?

Вислер вдигна глава нагоре към небето.

— На път е. Не се тревожете, щом разсъмне, ще кацне. Вече трябва да го чуваме.

— Имате ли връзка с него? — мрачно попита Щефан.

— Непрекъснато — отвърна Вислер.

Щефан се запита защо това разкритие го изненада и дори ядоса. Вислер е извикал хеликоптера още преди няколко часа. Може би го дразнеше фактът, че през цялото време е бил във връзка с пилота. Мисълта, че имаше някаква, макар и непряка връзка с външния свят, правеше чувството на изоставеност още по-силно.

— Мога ли да ви оставя за момент сами? — попита Вислер. — Искам да кажа, без да тръгнете нанякъде на своя глава? — Щефан го изгледа, но Вислер остана напълно сериозен.

— Не се шегувам. Нямаме много време. Руснаците ще забележат хеликоптера най-късно, когато започне да се спуска в долината. Не знам точно с какви оръжия разполагат, но е най-добре да предвидим най-лошото…

— Като например друг хеликоптер — предположи Щефан.

— Няколко ракети земя-въздух биха свършили работа — каза Вислер най-сериозно, но веднага вдигна успокоително ръка. — Без паника! Хората, които ще ни приберат, са професионалисти и могат да се справят с подобна ситуация. Въпреки това нямаме време за губене. — Той посочи зад себе си. — Ледът върху реката е достатъчно дебел, за да издържи поне десет хеликоптера, но искам за всеки случай да се уверя пак.

— Бъдете спокоен — остро отвърна Щефан. — Каквото и да се случи, ще стоим тук като статуи.

Вислер тръгна приведен към реката и само след няколко крачки го изгубиха от погледите си.

Щефан още веднъж изпита познатото желание да вземе клон и да разбие главата на Вислер. С мъка се застави да не хукне след него. Чувството, че Вислер е техен закрилник, беше станало по-силно, отколкото предполагаше.

— Мислиш ли, че казва истината? — попита Ребека.

— За вълците ли?

— За хеликоптера. — Тя тръсна глава. — Ние с теб сме нежелани свидетели…

— Със сигурност сме доста безпомощни свидетели — поправи я Щефан. — И абсолютно безопасни.

— При всичко, което знаем?

— Не можем да докажем нищо — съкрушено, но и някак неуверено каза Щефан. — За съжаление той е прав във всяко отношение. Нищо не можем да докажем. Дори няма нужда да ни убива. Напротив — изчезването ни сигурно ще вдигне много повече олелия, отколкото и най-невероятните истории, които можем да разкажем.

Ребека го изгледа замислено и по начин, който накара Щефан да се чувства неудобно.

— Не знаех, че можеш да говориш така убедително — каза тя. — Само се питам кого всъщност искаш да убедиш — себе си или мен. — Той понечи да отговори, но тя с рязко движение го прекъсна. — Изобщо не вярвам на този тип.

— Отдавна да ни е убил, ако искаше — вяло отвърна Щефан.

— Може би не е искал. Или просто не е искал да попаднем в ръцете на руснаците, защото се страхува, че те няма да ни убият. Мислил ли си за подобен вариант?

Да, беше мислил, и то неведнъж. Само че никога достатъчно дълго, за да стигне до някакъв отговор. Защото не искаше. И без друго няма смисъл. Бяха в ръцете на Вислер и не можеха да правят нищо друго, освен да чакат и да се надяват.

— Доста се забави — проговори Ребека след известно време.

Щефан вдигна рамене.

— Сигурно иска да огледа всичко добре. Да не би да искаш да излезем на откритото и да попаднем под огъня на руски снайперист?

Не дойде никакъв отговор, но той и не очакваше. Беки не приемаше никакви аргументи в полза на Вислер и може би е права. След няколко секунди той продължи:

— Освен това сигурно трябва да даде напътствия на пилота, за да може да се приземи нормално. Мястото за кацане не е кой знае колко голямо. Не и за хеликоптер.

Ребека отново не отговори. Поради една много проста причина — не беше до него. Когато Щефан се обърна, тя вече се виждаше само като размита сянка между дърветата. Той преглътна една ругатня, обърна се в нейната посока и извика името й. Тя не спря.

— Проклятие! — Щефан погледна през рамо в посоката, в която изчезна Вислер, и с широки крачки забърза след Ребека.

— Върни се! — извика той много по-силно, отколкото изискваше предпазливостта. Но само така можеше да е сигурен, че Ребека го е чула. Тя отново не отговори и той затича въпреки опасността в тъмното да се блъсне в някое дърво. Настигна я, сграбчи я за рамото и се опита да я обърне, но тя се освободи с такова неочаквано движение, че за малко не го събори на земята.

— Луда ли си? Какво ти става?

— Тихо! — каза Ребека с тон, който наистина го накара да онемее. След няколко секунди добави: — Слушай!

Щефан се ослуша, но не чу нищо освен естествените шумове на гората и собственото си дишане. Беки не снемаше пръст от устните си и затова той въпросително я погледна. Тя посочи една точка зад него и в същото време с другата ръка направи жест, който той не разбра.

— Там има нещо — прошепна тя.

Не изчака отговора му, а продължи да върви. Щефан я последва, поглеждайки нервно към края на гората, макар че едвам го различаваше. Само още няколко крачки и при този мрак щяха съвсем да изгубят ориентация. Докато вървеше, се запита как Вислер съумява да се ориентира в този адски мрак.

Изведнъж Ребека спря и вдигна предупредително ръка. Щефан също застина на мястото си, защото този път наистина чу нещо. Не можеше да каже какво е, но звукът му звучеше… познато. Същевременно беше и някак чужд, като част от нещо по-голямо, откъснато от обичайната си обстановка, така че не можеше точно да го определи.

Какво е това? Не посмя да изрече гласно въпроса, но устните му така ясно артикулираха думите, че Ребека го разбра. Вдигна рамене, но нещо му подсказа, че жестът й не е истински. Беше различила звука. Тази мисъл го обезпокои, без да знае точно защо.

Продължиха на пръсти да се промъкват напред. В лицата им духаше не много силен, леденостуден вятър и очите на Щефан се напълниха със сълзи. Примига, изтри сълзите и стисна зъби. По-късно, в моментите, когато случката отново и отново се връщаше в съзнанието му, проумя, че този леден вятър тогава им спаси живота. Във всеки случай в момента го възприемаше само като мъчение.

А в следващия миг вече го беше забравил. Както и Вислер, и руснаците, и дори самата Ребека, въпреки че стоеше точно до нея. Гледката бе толкова странна, че в първия миг беше твърдо убеден, че сънува.

В гората пред тях се виждаше малка полянка, над която клоните на дърветата не бяха така гъсти и снегът бе покрил земята отдолу. Прясната белота даваше добър контраст и той различи почти като при дневна светлина двата вълка, които клечаха в другия край на полянката. Край тях имаше и трето същество. Беше може би три най-много четиригодишно голо дете, което пълзеше на ръце и крака по снега и явно не се плашеше нито от студа, нито от двата хищника, защото звуците, които ги бяха примамили насам, бяха весел смях.

Беки се оказа права. Това, което чуха горе на хребета, беше дете.

Нещо не беше наред.

Детето не се страхуваше.

Двата вълка, които клечаха на задните си лапи като издялани от гранит и го наблюдаваха, не бяха на лов. Ако беше така, отдавна щяха да са го разкъсали. А те не изглеждаха като вълци, наблюдаващи плячката си.

Изглеждаха като…

Пазачи?

Това беше смешно!

Историите за деца, израснали сред вълци или други диви животни, си бяха чисти фантазии.

До него Ребека издаде тих гърлен звук и с това развали магията. Щефан светкавично се върна в действителността, а двата вълка обърнаха глави с абсолютно синхронно движение. Досега вятърът ги пазеше и отвяваше не само миризмата им, но и леките шумове от придвижването им в гората. Сега животните гледаха право в тях.

Щефан усети как цялото му тяло се сковава от леден ужас. За секунда времето като че ли спря. Вълците втренчено ги гледаха. Слабата светлина, която се отразяваше в зениците им, правеше очите им да светят със странен блясък. Чу се дълбоко, заплашително ръмжене, което никак не приличаше на кучешкото. Беше много по-могъщо.

— Мили Боже! — прошепна Щефан. — Беки, да бягаме!

Тя не помръдна. Погледът й беше прикован в детето, което бе престанало да пълзи и да се смее и гледаше в тях с наведена на една страна глава. Изразът на лицето й се промени и Щефан веднага разбра какво значеше това.

Двата вълка се изправиха. Едното животно се приближи с ръмжене, а другото застана между нея и детето. Щефан различи, че е момиченце. Движението на втория вълк беше чиста защитна реакция.

— Бягай, Беки! — прошепна Щефан.

Тя продължаваше да не се движи и затова Щефан направи същото, каквото и вълкът — с бързи крачки застана между нея и второто животно. Това, разбира се, беше безполезен жест, защото не можеше да направи нищо, ако вълкът я нападне. Не знаеше нищо за вълците, но само видът на двете животни бе достатъчен да разбере, че не могат да се сравняват с кучетата и с жалките им себеподобни в зоологическата градина. Беше виждал овчарски кучета, по-големи от вълците тук, но още не бе срещал твар, която да изглежда по-дива, по-опасна и по-непредвидима от тези тук. Не можеше да защити Ребека. Ако животното се нахвърлеше, щеше да убие първо него, после Беки, и то само за секунда.

Странно защо, но вълкът не нападаше. Идваше към тях бавно и колебливо, с леко ръмжене и без за миг да ги изпуска от очи. Не искаше да ги убива. Не искаше дори да се бие. Смисълът на посланието му беше пределно ясен.

— Бягай! — прошепна отново Щефан. Погледът му не се отделяше от очите на вълка, а там се четеше ясно предупреждение: Последен шанс. Единствен шанс.

— Беки, бягай! — повтори той. — Искат само да запазят детето! Разбери най-сетне!

Вълкът дойде още по-близо. Още три, две крачки. Хълбоците му трепереха от възбуда.

Щефан се стегна. Прецени теглото на животното на около тридесет и пет — четиридесет килограма. Никакъв шанс. Вълкът щеше да го хвърли във въздуха. Само след няколко секунди. Нещо в мрачния огън в очите му се промени. Чуха предупреждението, но не го разбраха.

— Бягай! Ще…

Плющящ звук прекъсна думите му. Мощен удар уцели вълка, той излетя нагоре и се завъртя два пъти около оста си, преди да падне треперещ в снега. Още в същия миг проехтя втори изстрел, който уцели втория вълк и го просна на земята.

Щефан се завъртя и искаше да се хвърли върху Беки, за да я защити, но тя вече не беше на мястото си. Вместо веднага да хукне назад, тя се спусна в обратната посока към поляната. Чу се писък. Зад него виеше раненият втори вълк, детето също започна да плаче. Издаваше странен писклив звук, приличен по-скоро на животинско скимтене, отколкото на звук, излизащ от човешко гърло.

Чу се нов изстрел, но по глухото тупване, което последва, Щефан разбра, че куршумът се е забил в пръстта. Олюля се и извърна глава да види какво става. На по-малко от един метър разстояние от него иззад дърветата се показа Вислер, държейки насоченото напред оръжие.

Вторият вълк вече не скимтеше, но не защото беше мъртъв. Сигурно не беше и особено тежко ранен, защото в същия миг скочи, завъртя се с диво ръмжене и с мощен скок се хвърли срещу Вислер.

Той стреля. Този път беше превключил от единична на автоматична стрелба. Куршумите удряха в стволовете на дърветата, разкъсваха листа и клони и се връщаха с писклив рикошет, но част от залпа попадна и в тялото на вълка. Животното умря още във въздуха, но набраната инерция го стовари върху Вислер и той падна. Автоматът изхвръкна от ръцете му и изчезна в тъмнината.

С един скок Щефан се озова в средата на поляната. Ребека лежеше върху детето. Якето и косата й бяха целите в кръв. Детето под нея буйстваше, размахвайки ръце и крака, и тя се опитваше да го усмири. То се съпротивляваше с всичка сила, риташе, удряше, дращеше и непрекъснато се опитваше да я ухапе, издавайки силни пискливи звуци.

— Беки! — На Щефан краката му се подкосиха, когато видя, че лицето и ръцете й бяха в кръв. — Какво ти е? Какво става?

— Помогни ми! — изпъшка тя. — Не мога да я удържа!

Щефан протегна ръка, хвана краката на детето и получи такъв силен ритник по лицето, че устната му се пукна. Въпреки това не отпусна желязната си хватка. През това време Ребека успя така да хване неудържимото снопче енергия, че блокира ръцете и краката му. Детето непрекъснато посягаше със зъби към лицето й и тя издърпа главата си силно назад.

— Какво стана? — отново попита Щефан. — Беки, моля те!

— Наред съм, спокойно — отвърна тя. — Помогни ми! Изпаднала е в истерия.

— Кръвта…

— От вълка е — прекъсна го Ребека. — Не съм ранена.

Говореше накъсано и с големи паузи, защото детето непрекъснато я удряше с крака в корема. Освен това трябваше да държи и главата си на известно разстояние, защото то не се отказваше от желанието си да я ухапе.

— За Бога, накарайте го да млъкне! — изкрещя Вислер, който бавно се надигаше изпод мъртвия вълк. Озърна се за оръжието си, грабна го и дотича при тях.

Ребека напразно се опитваше да усмири момиченцето. То се бореше с такава неистова сила и такова диво озлобление, че Щефан тръпки го побиха. Детето се държеше като животно, не като човек. Посегна към него и в същия миг зъбите на малката така хлопнаха, че щяха да му откъснат пръста, ако го бяха достигнали.

— Престани, мъничката ми, моля те, престани! — молеше се Ребека.

Вместо да пооправят положението, думите й явно го влошиха още повече. Момичето нададе пронизителен вой и изведнъж я удари по лицето. Мръсните и дълги като на дива котка нокти оставиха кървави драскотини върху лицето на Ребека. Тя изохка от болка, но не пусна детето. Вислер светкавично се наведе и зашлеви звучен шамар на малката. Писъците й спряха отведнъж. Престана да удря и със същата сила, с която се беше съпротивлявало, сега се притисна към гърдите на Ребека и започна да плаче.

Тя го обгърна нежно с ръце, дръпна се бързо крачка назад от Вислер и гневно го изгледа.

— Полудяхте ли?! Да не сте посмял още веднъж да я докоснете!

— Май щеше да е по-добре на вас да ударя плесницата — ядосано отвърна той. Почти крещеше. — Искахте да ни убиете ли? Какво значи всичко това?! Казах ви да останете в края на гората. Какво си въобразявате?

Ребека отвори широко очи.

— Въобразявам ли? Чух плач на дете!

Вислер въздъхна.

— Да, знам. Забелязах вече. И какво мислите да правите сега с това в ръцете ви?

В първия момент Ребека явно изобщо не разбра въпроса на Вислер. Щефан също.

— Искате да го вземете — продължи Вислер. — Само че няма да стане!

— Моля? — попита Щефан.

Вислер го погледна бегло и отново обърна поглед към Ребека.

— Чуйте ме, моля ви — започна той. — Мога да си представя какво изпитвате в момента, но…

— Съмнявам се — рязко го прекъсна тя. — Вие сте направо луд, ако и за секунда се съмнявате, че ще оставя това дете на съдбата му.

Вислер щеше да отговори, но в този миг вятърът довя до слуха им силен, протяжен вой. Секунда след това от отсрещната страна му отговори втори. Никой не попита какво значи това, което чуха.

— Какво става с хеликоптера? — попита нервно Щефан, за да отвлече вниманието на Вислер от детето.

— Идва насам. След около пет минути ще е тук. Ако останем живи през това време… Руснаците със сигурност са чули стрелбата. По дяволите! Това не трябваше да се случва!

— Както и доста други неща — сърдито добави Ребека и стрелна Вислер с гневен поглед. — Ако наистина има само още пет минути, трябва да побързаме.

Вислер я изгледа продължително. Не каза нищо, а и Ребека отвърна безмълвно на погледа му. Щефан почувства, че в този момент битката се решава с погледите, с които се измерваха на пръв поглед неравните противници. До този момент Вислер изпълняваше ролята на водача на глутницата и перфектно се справяше с нея — беше по-силен, по-целеустремен, може би по-умен и със сигурност по-безскрупулен, но всички тези качества вече бяха маловажни. Безпомощно хленчещото дете, което Беки притискаше до гърдите си, беше променило всичко. Бе събудило в нея първични инстинкти, срещу които тренираните рефлекси на Вислер и мъчително поддържаният му авторитет вече нямаха никакво значение. При Беки тези инстинкти дори може би бяха много по-развити, отколкото при другите жени. Вислер не можеше да знае всичко това, но Щефан с пределна яснота разбра, че нищо, което би казал или направил, не може да я накара да остави детето. Вислер трябва да я застреля, за да я откаже от намерението й.

Това, изглежда, беше ясно на американеца, защото след няколко секунди той рязко се обърна и тръгна.

Над правия като линия хребет на изток се открои тясна бледосива ивица. Започна да се развиделява. След няколко минути сивата ивица щеше да започне да се разпростре по цялото небе, а малко след това щеше съвсем да се разсъмне. От хеликоптера все още нямаше и следа.

— Петте минути отдавна минаха — каза Щефан. — Къде се бави?

— Още не е достатъчно светло — обади се Вислер. Гласът му звучеше нетърпеливо и едновременно ядосано.

— Колко светло трябва да стане? — раздразнено попита Щефан. — Достатъчно, за да могат руснаците да изстрелят ракетите си?

Вислер го изгледа враждебно.

— Руснаците не са проблем.

Не направи никакъв опит да обясни думите си, но в същия момент на Щефан му се стори, че воят на вълците се усили. Зловещият хор не бе преставал нито за миг, откакто бяха напуснали поляната в гората. Дори напротив. Щефан беше почти сигурен, че към първоначалните гласове се бяха прибавили нови. Напразно се опитваше да се отърси от впечатлението, че така вълците разговаряха помежду си.

— Виждате ли дърветата отсреща? — Вислер посочи с ръка отсрещния бряг на реката. Макар че различаваше само някакви сенки, Щефан кимна с глава.

— Клоните им стигат почти до средата на реката — продължи Вислер. — Тези от тази страна също. Струва ми се, че на някои места пролуката между тях е не повече от дванадесет-петнадесет метра. Ширината на роторите е девет метра. Ако пилотът направи и най-малка грешка или внезапен порив на вятъра отклони машината, свършено е. При тази светлина не може да кацне.

Може пък да е прав, помисли си Щефан. Но това не подобри нещата. Пет минути бяха цяла вечност. Дори това, че бяха преживели последните пет, вече му се струваше цяло чудо. Дали силите ще му стигнат да издържи още толкова?

Погледна още веднъж към реката, обърна се и отиде до Ребека, която бе останала няколко крачки назад. Детето беше престанало да плаче и кротко лежеше в скута й. В първия момент Щефан дори помисли, че момичето е заспало. Но когато се приближи, видя, че очите му са отворени и то любопитно и без всякакъв страх гледаше лицето на Ребека. Явно беше разбрало, че тя не представлява заплаха.

— Ранена ли е? — попита той.

— Не мисля.

Ребека само бегло го погледна и отново сведе поглед към детето, което държеше наистина като бебе, макар че то вече беше твърде голямо и сигурно доста тежко. Топла, нежна усмивка грееше върху лицето й.

На Щефан никак не му беше до смях, дори напротив. Даже да се измъкнат живи оттук, проблемите едва сега започваха.

— Сигурно е в шок — каза той.

— Сигурно — отвърна Ребека. — Бедното същество. Сигурно много се е страхувало. Дали родителите й още са живи?

Той предполагаше, че вълците са убили родителите и са отвлекли детето. Близко до ума. И въпреки това не беше убедително. Нещо не беше наред. Така, както в момента кротко си лежеше в ръцете на Ребека, приличаше на съвсем нормално, здраво дете. Веднага обаче си спомни поведението му, когато жена му се опитваше да го усмири. Държа се като диво животно. Дори писъците му бяха като на диво животно, а не като на човек. Опита се да го ухапе — не като дете, изпаднало в паника, защото децата не тракат с челюсти. Като вълк?

— Глупости — прошепна той.

Беше изговорил думата гласно и Ребека го погледна въпросително.

— Какво каза?

— Питам се колко ли дълго е било при вълците.

— От вчера вечерта — отвърна Ребека.

— Откъде знаеш?

— Ти също чу плача й, както и аз. Нищо, че онзи идиот оттатък продължава да твърди, че са били вълци. Сигурно тя е плакала, когато животните са се нахвърлили върху родителите й.

Също е възможно, помисли си Щефан. И също грешно. Момичето е прекарало повече от няколко часа сред вълците. Много повече.

— Не можеш да я задържиш — каза той съвсем прямо.

Ребека се направи, че не го разбира, но не беше много убедителна в преструвката си.

— Какво искаш да кажеш?

— Момичето. Веднага, щом излезем оттук, трябва да я предадем на властите. Знаеш много добре…

— Първо трябва да излезем. Освен това не знаем дали родителите й са живи.

— Това не ни засяга — каза с по-остър тон Щефан. — В никакъв случай не можем да задържим момичето.

За миг усмивката на Ребека угасна и върху лицето й се изписа същата острота и горчивина, както при двубоя с Вислер. Сега нямаше да се дуелира и с него, но Щефан предварително знаеше, че е загубил.

— Ще изясним нещата, щом излезем — каза той сериозно.

— Да, разбира се.

Това бяха само думи — за нея просто не съществуваше случай за изясняване. Един-единствен поглед към жена му, която стоеше до него в тази странна поза с огромното бебе в ръце и въпреки жалкото си състояние, разкъсаните дрехи, засъхналата кръв по лицето, трескавите очи и сплъстената коса изглеждаше така щастлива, както никога преди в съвместния им живот, беше достатъчен, за да разбере, че вече е взела решение. Нямаше да дискутира повече, нито ще позволи някой да й нарежда какво да прави. За Беки ситуацията беше съвсем проста. Съдбата й върна детето, което й отне преди пет години и нямаше сила на света, която да й го вземе втори път. Без да каже нито дума повече, Щефан се върна при Вислер.

— Успя да укроти детето. Това е добре — каза Вислер. — Жена ви добре се справя. Имате ли деца?

Ако Вислер само наполовина така добре владее професията си, както Щефан предполагаше, тогава прекрасно знае, че нямат деца. Дори може би знае и защо. Щефан поклати глава.

— Не.

— Хеликоптерът всеки момент трябва да дойде. Почти го чувам.

— Какво се е случило с това дете? — попита без заобикалки Щефан, без да сваля поглед от Вислер.

Американецът обаче или перфектно се владееше, или наистина не разбра какво има предвид Щефан. Във всеки случай неразбиращата му физиономия изглеждаше съвсем истинска.

— Какво имате предвид?

— Не съм сляп, Вислер — най-сериозно каза Щефан, но вътрешно се запита дали с това си предположение няма окончателно да стане за смях. — Не съм и глух. Чух какво казахте преди това за момиченцето. Знаете нещо.

Вислер игра ролята си още две-три секунди, но накрая вдигна рамене и отговори. Преди това обаче хвърли бърз поглед към Ребека.

— Знам, но не точно за това дете, а за деца като него.

— Какво значи „деца като него“?

Вислер погледна небето над реката и чак тогава отговори:

— Само слухове… Глупави приказки. Или поне до този момент ги смятах за такива. Помните ли какво ви разказах за тази долина и за хората наоколо?

— Спомням си само бегло — подигравателно отвърна Щефан.

— Хората тук са много суеверни. Християни са, но това не им пречи да вярват в духове и демони… Все неща, на които ние, просветените хора на цивилизацията, се смеем — демони, вампири, вещици, върколаци…

— Сега разбирам — саркастично каза Щефан, — искате да кажете, че съвсем случайно сме се натъкнали на семейство върколаци.

— Не — отвърна Вислер. — Натъкнахме се на жертвата за върколаците.

— Какво?!

Вислер отсечено кимна с глава.

— Не ви разказах всичко за Вълчето сърце, защото не мислех, че е важно. Цялата истина е, че местните хора вярват, че в долината живеят върколаци.

— Но това е смешно!

— Разбира се — потвърди Вислер. — За нас. За вас и мен, и за целия така наречен цивилизован свят там навън. Не и за хората тук. Те живеят край тази долина от векове и от векове вярват във всички тези неща. Свикнали са с тях…

— Свикнали?

Всъщност Щефан вече беше разбрал какво иска да каже Вислер. Но мисълта за тази истина беше толкова ужасяваща и невероятна, че просто не искаше да повярва.

— Дават на вълците каквото те поискат, а в замяна онези ги оставят на спокойствие.

Щефан го гледаше с невярващ поглед.

— Искате да кажете, че… че им принасят в жертва децата си?

Без да иска, изговори думите по-силно и нервно погледна към Беки. Тя стоеше само на няколко крачки встрани, но, изглежда, не беше чула нищо, защото цялото й внимание беше погълнато от момиченцето. И слава Богу!

— Не всичките си деца. Само много малко от тях, и то при определени случаи. Не знам нищо конкретно. Само допреди няколко минути и аз като вас смятах всичко за празни приказки. Но сега… Разправят, че в определена нощ от годината донасят детето до ръба на пропастта, а след това вълците го прибират.

— Това е…

— Варварско? — прекъсна го Вислер и кимна с глава. — Вярно е. Но, изглежда, е точно така. Двадесети век или не, явно времената на човешките жертвоприношения не са отминали съвсем.

На Щефан му беше на езика да каже, че и делът на Вислер в това дело не е никак малък, но преглътна думите си. Освен че разказаното от Вислер го шокира, то правеше нещата още по-сложни.

— Жена ми не бива да научи нищо за това. Моля ви!

Вислер отново погледна към Ребека, този път продължително и замислено.

— Разбирам. Хеликоптерът идва, чувате ли го?

Щефан се ослуша, но явно слухът на Вислер беше много по-остър от неговия, защото измина близо цяла минута, преди сред тихия шепот на гората да различи новия звук — глух шум от въртящите се перки на хеликоптера.

— Хайде! — решително ги подкани Вислер. — Идвайте!

Излязоха от гората и Щефан веднага усети режещия вятър в лицето си. В същия миг осъзна и колко лесна плячка са на фона на искрящобелия сняг на брега на реката. С изключение на убития от вълка войник не бяха попадали на следи от други руснаци, но това не означаваше, че няма. Никак дори.

Погледна нервно нагоре. Шумът се беше приближил, но хеликоптерът все още не се виждаше. Сигурно пилотът летеше съвсем ниско над дърветата, за да не го видят още преди да се сниши за кацане.

Или за да открие огън по тях.

Откъде можеше да е сигурен, че не чува шума на руски хеликоптер?

— Какво е това? — попита изведнъж Ребека. В гласа й се усещаше такъв ужас, че Щефан и Вислер едновременно и светкавично се обърнаха към нея.

— Чуйте!

— Това е хеликоптерът — отвърна Вислер, но тя поклати глава.

— Не него имам предвид. Вълците! Престанаха да вият.

Щефан рязко изправи глава и веднага установи същото. Хорът на виещите вълци беше спрял така внезапно, както беше започнал и ефектът от замлъкването беше също тъй страшен, както и от започването. Сигурно обяснението е съвсем просто, помисли си той. Разсъмна се и по това време животните сигурно спират да вият към Луната. Или пък са чули хеликоптера и са се изплашили.

Имаше обаче и друго, много по-страшно обяснение. Щефан го разбра в момента, когато съзря сянката, появила се в края на гората зад Ребека.

Беше вълк.

И то не какъв да е, а може би най-големият и най-силният, който Щефан някога е виждал. Животното беше огромно и сигурно тежеше двойно повече от онези, които Вислер уби на поляната. Козината му беше катраненочерна и гъста, а отдолу на гърдите имаше бяла надлъжна ивица. Лапите му бяха по-големи от дланите на Щефан. Беше най-грозната твар, която е виждал. Муцуната беше сплесната и широка, с остри като игли зъби, оголени в смъртоносна усмивка. Щръкналите уши бяха толкова големи, че всяко друго животно би изглеждало смешно с тях. Не и това. Най-отблъскващи бяха очите — огромни и изпъкнали, излъчващи нещо, от което Щефан го побиха ледени тръпки. Не беше само неугасимият гняв, който видя и в погледа на вълка на поляната. Имаше и нещо друго, което Щефан не разбираше или по-скоро не искаше да разбере. Вълкът не беше просто животно. Беше много повече.

Зад черния великан от гората излязоха още два вълка. Когато ги видя, Щефан се отърси от вцепенението, обзело го при вида на първия. Не бяха само тези три животни. Изведнъж отвсякъде започна да се чува пукане и пращене на клонки и се очертаха нови сенки. Глутницата беше тук.

— Бягайте! — кресна Вислер.

В същия миг Ребека и Щефан се обърнаха кръгом и хукнаха. Вислер свали автомата от врата си и изстреля напосоки един откос към края на гората.

Това като че ли послужи за сигнал на животните. В следващите две-три секунди гората и брега на реката сякаш щяха да се пръснат от една-единствена експлозия от шум и лудешки движения. Вислер стреля още веднъж. Беки и Щефан не преставаха да пищят. Изведнъж сякаш от всички страни заприиждаха вълци. Започнаха отново да вият и детето зави заедно с тях. Някъде дълбоко в съзнанието си Щефан регистрира и съвсем близкия шум от хеликоптера. Всичко се случваше толкова бързо, че дори не изискваше никакво време. Щефан отбеляза всичко това, преди той и Беки да са направили първата си крачка в обратна посока.

Не мислеше накъде трябва да бягат. Вълците — поне десетина — се втурнаха след тях от три посоки. Четвъртата беше замръзналата река. Дърветата от другата страна се намираха най-малко на двадесетина метра разстояние. Дори ако се случеше чудо и успееха да достигнат брега, може би нямаше да имат сили да се изкачат. А може би и време.

Автоматът на Вислер изстреля още един откос. Ако се съди по воя, беше уцелил най-малко едно животно. Скимтенето му скоро се смеси с воя на глутницата, която препускаше след тях. Вислер размаха оръжието и изстреля само още няколко куршума, за да пести патроните, но явно уцели още един звяр. После се обърна и с големи скокове затича след тях.

Вълците бяха по-бързи.

Първото животно се оттласна с огромна сила и скочи върху Вислер. Той осъзна опасността в последния миг и едва избегна удара. Размина се на косъм. Олюля се и се препъна, а вълкът със силно скимтене се преобърна и падна в снега. Вислер го застреля и мигновено се прицели в следващото животно.

Беше черният огромен вълк, който Щефан инстинктивно определи за водач на глутницата. Вислер стреля съвсем отблизо. Откосът щеше да го разкъса, ако имаше такъв. Но оръжието произведе само един-единствен плющящ изстрел и пълнителят свърши. Куршумът одраска хълбока на животното, отхвърли го назад в снега и остави кървава диря в козината му.

Почти в същия момент вълкът отново беше на крака, но и Вислер реагира със свръхчовешка бързина. Скочи светкавично напред, удари главата на вълка с дулото и се превъртя. Животното за втори път падна и този път остана на земята.

В това време Щефан и Ребека стигнаха брега на реката. Щефан не тичаше с цялата бързина, на която бе способен, за да не изостава Ребека твърде назад. Стигна брега секунда преди нея и полетя напред към заледената повърхност. Ледът беше покрит с малко сняг, но не достатъчно, за да даде опора на краката му. Препъна се, размаха ръце, падна и подхлъзването го закара почти до средата на реката. Същата съдба сполетя и Ребека. При падането тя успя някак си да се превърти, за да не падне върху детето. То изхвръкна от ръцете й, падна на леда и се хлъзна доста встрани от нея.

Когато Щефан с мъка се изправи на крака, вълците бяха почти до тях. Ребека се надигна и с отчаяна бързина запълзя към детето, но не успя да го стигне. Огромен вълк с един скок се озова до него, застана разкрачен отгоре му и протегна глава към Ребека. За малко не я докачи, но го направи по начин, който накара Щефан да си помисли, че не иска да я ухапе. Престореното нападение беше просто предупреждение.

Изобщо, с цялото това нападение нещо не беше наред. Вълците отдавна можеха да ги убият, но (все още) не го правеха. Най-малко четири-пет от сиво-черните хищници дебнеха него и Ребека, а още толкова бяха наобиколили Вислер, но също не го нападаха. Не беше истинско нападение. Ако беше, отдавна да са мъртви. Изведнъж разбра какво правят животните.

— Искат детето! — изкрещя Вислер. — Отдръпнете се от него! Назад! За Бога, махнете се от детето!

Думите му бяха насочени към Ребека, която се беше изправила на леда и отчаяно се опитваше да се приближи до малката. Тя не им обърна никакво внимание. Щефан беше абсолютно сигурен, че дори не осъзнава опасността, която я грози. Само с едно щракване на челюстите вълкът можеше да я убие. Ако не този над детето, то някой от останалите, които ги бяха заобиколили. Истинско чудо беше, че все още не го бяха сторили. Но колко ли време щеше да продължи чудото?

— Махнете се от детето! — просъска Вислер. Приближи се заднешком, въртейки се непрекъснато около оста си и размахвайки празното оръжие. — Искат само него, разберете!

Думите му имаха точно обратния ефект. Ребека изведнъж изпищя, скочи срещу вълка, застанал между нея и момиченцето и го ритна. Движението й дойде толкова неочаквано, че дори светкавичната реакция на животното не можа да го предпази. Кракът й го уцели в челюстта и го отхвърли назад. Ребека загуби равновесие и падна върху леда. Претърколи се и се метна върху детето, което силно пищеше. Секунда по-късно изрева, когато зъбите на вълка се забиха в рамото й.

Щефан се опита да стигне до нея, но един от вълците се хвърли срещу него и го избута встрани. Той заудря слепешката и усети, че е стиснал нещо. Напразно се опита да се изправи. Нападнаха го още три вълка. Зъбите им се забиха в крака му, в ръката и рамото. Усети как топла кръв започна да се стича по кожата му. Пред очите му изникна ужасната муцуна на вълк и оголените зъби изтракаха към гърлото му. С отчаяно движение отметна глава назад, заби пръсти в козината на животното и с всичка сила се опита да го отхвърли от себе си. Усети зъби в стъпалото, изкрещя от болка, но това като че ли му даде нови сили. С огромно напрягане на мускулите успя да отхвърли животното от тялото си, измъкна здравия си крак и се опита да ритне другото животно. Вълкът изскимтя, пусна крака му и с олюляване се отдалечи.

Въпреки това не успя да се изправи. Нахапаният крак не издържаше тялото му. Строполи се отново върху леда и усети, че от носа и от пукнатата му устна се стича кръв. Нещо го удари в гърба и откъсна част от якето му. Сякаш някой прекара двадесет нажежени остриета по гърба му, но вече нямаше сили да крещи.

Изведнъж Вислер се озова над него. Дрехите му висяха на парцали, кръв се стичаше от многобройните му рани, но той не се предаваше. Биеше се с такова настървение и гняв, което по нищо не отстъпваше на това на четириногите хищници. Тежкият му ритник отхвърли назад вълка, който блъсна Щефан на земята. В същото време замахна с дулото на автомата срещу друго животно и то със скимтене се отдалечи.

Вислер светкавично се наведе, вдигна Щефан и го повлече със себе си. Замаян, но с облекчение Щефан установи, че те двамата все още са живи. Детето пищеше с всички сили, а якето на Ребека започна да почервенява — този път от собствената й кръв.

Вислер пусна ръката на Щефан, наведе се към Ребека и се опита да я откъсне от детето. Със същия успех можеше да се опита и с голи ръце да изкорени дърво. Ребека притисна малката с две ръце до гърдите си и ритна Вислер. Той се олюля назад, изруга и падна на ръце и крака. Един вълк се хвърли отгоре му.

Беше черният великан. Силата на скока отхвърли и него самия, но той веднага се изправи. Когато Вислер се надигна, се метна на гърба му. Американецът замахна с дулото на автомата, уцели го в челюстта и силно го ритна в хълбока. Втори път се опита да го удари по главата, но вълкът избегна удара, засили се от място и проточи шия към ръката на Вислер.

Той изкрещя. Разтърсващият вик премина в ужасен писък, който се извиси до нечовешки тонове и миг след това престана, сякаш някой натисна невидимо копче. Като в забавен каданс Вислер се олюля напред, притиснал до гърдите остатъка от ръката си. Вълкът отстъпи заднешком. Между зъбите му блестяха черният метал на автомата и кърваво червено месо.

Животното нададе силен вой, обърна се и побягна, стиснало в уста плячката си. Щефан разбра, че сега щяха да нападнат останалите вълци. Без всякаква надежда се хвърли върху Ребека и детето, затвори очи и се помоли всичко да свърши много бързо. Изпитваше страх от смъртта, но много повече го беше страх от мъчението, което сигурно щеше да я предшества.

В мига, когато вълците се нахвърлиха отгоре им, във въздуха над тях проехтя стрелба от автомат.

Щефан отвори очи. Към режещия вятър се беше прибавил и друг ревящ ураган, идващ от небето точно над главите им. Между тях и вълците изригваха високи цял метър експлозии от ледени късчета. Едно от животните беше улучено и лежеше неподвижно. Другите сякаш инстинктивно разбраха, че не могат да се справят с новодошлия невидим враг, обърнаха се и хукнаха назад.

Пилотът не продължи да стреля след тях. Машината с рев се спусна надолу и кацна на леда до Щефан, Ребека и Вислер. На Щефан дори не му остана време да изпита облекчение, преди да загуби съзнание.

Бележки

[1] Уайът Ърп — герой от американски филм, създаден по действителен случай. Предводител на разбойническа банда в Дивия запад, обявил се против закона и раздавал собствено правосъдие. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Волфганг Холбайн Вълче сърце (1)

Метаданни

Данни

Вълче сърце

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Волфганг Холбайн
Вълче сърце (1)