Джос Стърлинг
Ейнджъл (9)

Глава 9

Тъкмо смъкнах роклята наполовина и телефонът ми избръмча. Съобщение от Мисти.

Голям проблем. Виктор твърди, че докато свирехте, нивата на психическа енергия са стигнали небесата. Всички го усетихме. А щом ние сме усетили, значи, и Дейвис със сигурност е усетил, ако е бил сред публиката. Какви ги вършиш?!!!!

Припряно написах отговор.

Не бях аз. Маркъс и Кърт ни гледаха. Мислиш ли, че са били те???????

Сега, когато онзи вълшебен миг на сцената бе отминал, осъзнах, че Виктор е прав: изпълнението ми на цигулката бе подсилено от някакъв вид психическа вълна. Редно беше да се досетя, но си мислех, че еуфорията ми е предизвикана от музиката. А и хич не бях сигурна, че ми допада идеята Маркъс или Кърт да ми помагат с психическа енергия. Та това не беше ли като допинга при спортистите?

Виктор казва, че трябва да ги предупредиш. Опитва се да използва разни контакти и да си издейства среща с мениджърите на Gifted, обаче не става никак бързо. Предупреди ги още довечера.

!

Знам. Ще ти стискаме палци.

А така се надявах да прекарам кротка вечер с пица в търсене на сродната си душа! Втренчих се ядосано в отражението си в осветеното с безброй крушки огледало.

— Какво ме гледаш, глупачке? — троснах се на бледото създание, което бе вторачило в мен сиво-сини очи, издължени като на котка благодарение на сценичния грим. Не ми харесваше тази особа, изглеждаше ми стресната, сякаш се бе покатерила на твърде високо дърво и не знаеше дали ще успее да слезе без помощта на пожарникарите.

Хич, ама хич не исках да проваля тази златна възможност, тази сбъдната мечта — да се разбирам така добре с Кърт. Маркъс… това беше друга история, достатъчно оплетена, но дори и там не ми се щеше да оплескам нещата и да саботирам всичко с твърдения, които ще им се сторят налудничави. Направо си представях каква сценка ще се заформи.

Хей, Кърт, още веднъж благодаря, че дойде да ни чуеш. А, между другото, случайно да имаш паранормални способности, които криеш от всички?

Подобно изказване никак нямаше да се приеме добре.

Маркъс, знам, че ме имаш за малко странна, но не ти ли е хрумвало, че може би си савант? Не си ли чувал за саванти? Ами… разбираш ли, това са хора със свръхсили, само че не носят ластични костюми…

Направо се сгърчих пред тази перспектива. Погледнах пак телефона.

Моля ви, не може ли някой да ме смени?

Зачаках отговора на Мисти.

Виктор казва, че работата е далеч по-важна от личните ти притеснения. Уил обеща цял живот да ти купува пица с всички екстри, ако опазиш сродната му душа и евентуално твоята собствена от ония типове.

Изпсувах наум. Права беше. Разсъждавах като пълна егоистка. Та нали момичето на Уил бе някъде там, напълно сляпо за опасността. И дори да се окажеше, че Маркъс не е сродната ми душа, все пак беше савант и заслужаваше защита. Беше напълно уязвим. Възможно бе да ме намрази, но в един момент щеше да разбере.

Съжалявам, че се държа като страхливия лъв. Кажи им, че „Мисията невъзможна“ започва.

И с тези думи подписах смъртната присъда на невероятните си отношения с рок идолите ми.

Пиците бяха сервирани в пространството между автобуса на Gifted и останалите кемпери. Някой бе закачил лампички и изнесъл маси, така че все едно си имахме собствен ресторант с тераса и жива музика за фон — чуваше се концертът от основната сцена. За миг се спрях в сенките, та да се подготвя психически. Виждах моите момчетата, Маркъс и останалите от Black Belt, но Кърт и неговите хора липсваха. Докато зяпах от скривалището си, най-отдалечената врата на автобуса се отвори и момчетата от Gifted се изнизаха един по един. След тях слезе привлекателна жена с кестенява коса и аленочервен костюм и — о, боже! — журналист с измачкани панталони и бяла риза. Дейвис ме беше изпреварил. Изпратих предупредително съобщение и забързах да предотвратя евентуалната катастрофа. Минах точно между Маркъс и Мат. Сигурно изглеждах като вманиачена по шопинга откачалка в първия ден на разпродажбите, хукнала към любимия магазин — съвсем не впечатлението, което бих искала да създавам.

— Здравейте, всички! — провикнах се прекалено бодро. Чух как Маркъс се изхили презрително зад гърба ми. Явно бях потвърдила подозренията му, че единствената ми цел са знаменитостите.

— Привет, Ейнджъл. Радвам се, че успя да дойдеш. — Кърт ме запозна с останалите от бандата. При нормални обстоятелства това щеше да бъде върховен момент в живота ми, който да ме погълне цялата, но в този миг вниманието ми бе насочено към журналиста зад гърба на Кърт. С облекчение отбелязах, че Ели Дейвис не ме погледна, тъй като довършваше разговора си с жената.

— Очаквам да го публикуват в съботното издание — тъкмо казваше той. — Ако успея да вмъкна още няколко подробности като за фон, а също и снимки зад сцената преди утрешния концерт, ще е идеално — няколко непринудени кадъра към статията.

Жената погледна в тефтера си.

— Ще добавя името ви в списъка с одобрените лица.

— Ще бъда с фотографа ми. Ще ви изпратя името му.

— Ейнджъл? — Кърт щракна с пръсти под носа ми. — Тук ли си?

Разтърках чело.

— Уф, извинявай. Май се отнесох някъде.

Той ме хвана под ръка.

— Сигурно си скапана. Аз лично съм като смазан след важен концерт. Тъкмо разправях на момчетата колко сте страхотни.

С ъгълчето на окото си наблюдавах как жената повежда Дейвис към прозорчето на микробуса за храна и напитки. Само не ми казвайте, че ще остане да вечеря с нас!

— О, ъ… — Какво каза Кърт? Май спомена, че съм страхотна. — Благодаря. А кой е това?

Кърт проследи погледа ми.

— Това е Марго, мениджърката ни за турнето. Не си ли запознахте?

— Още не, но всъщност питах за мъжа.

— Някакъв журналист от Ел Ей. Не е важен. — Той сви рамене. Вероятно се запознаваха с хиляди журналисти при всяко турне, така че не можеше да се очаква да им помни имената. — Но с Марго трябва непременно да се запознаеш. Хей, Марго, я ела насам! — Той изсвири силно с уста и жената в червения костюм се обърна. Помаха ни, предаде Дейвис на грижите на друг член от екипа и тръгна към нас. Започваше да ми просветва, че май не бях единствената с мисия за вечерта, а също и че Кърт напредва със своя план доста по-умело от мен. — Марго, това е Ейнджъл.

Марго ми подаде ръка.

— Приятно ми е. — Имаше съвсем лекия акцент на човек, който говори английски отлично, макар и да не му е роден език. — Марго Дъркс.

— Ейнджъл Кемпбел. Да не би случайно да си от Амстердам?

Тя кимна.

— Точно така. Там е установена бандата. По данъчни причини. — Отблизо останах възхитена от безупречната й кожа с цвят на карамел и огромните кафяви очи. Тежка, гъста меденокафеникава коса, прибрана в делови кок на тила. Прав нос и плътни устни — белег за смесен етнически произход. Редно беше да крачи по някой моден подиум, вместо да ръководи турне.

— А ти самата холандка ли си?

Марго не даде вид да се е подразнила от любопитството ми.

— Как позна? Всъщност може би името ме издава?

А, не, просто имам приятел савант, който от доста време следи движенията на бандата ви.

Ох, трябваше да свърша толкова много неща: да ги предупредя за Дейвис, да проверя дали Марго е тази, за която я мислех, дали Маркъс е този, за когото го смятах. С кое да започна?

Кърт ме изпревари.

— Марго, гледа ли записа от концерта на Ейнджъл?

— Това вече съвсем ме стъписа.

— Запис ли?

— Да, миличка. Пуснаха ви по телевизията, понеже концертът ви съвпадна със смяна на голямата сцена. — Той се усмихна широко и измъкна кичур коса, пъхнал се в халката на обецата ми. — Не се ли радваш?

— О, боже мой, о, боже мой, о, боже мой!

Марго вдигна едната си съвършена вежда.

— Май се радва.

— И какво ще кажеш? — попита я Кърт.

— Ще кажа, че разбирам какво имаш предвид, у нея има нещо.

— Даже и Маркъс е на това мнение, а той определено не й е фен.

— А, Маркъс — Марго изцъка с език. — Още не ми е простил, задето не го опазих от онази Шинейд.

Нещо проблесна в зашеметения ми мозък.

— Шинейд ли?

Кърт се подсмихна.

— Не се тревожи, Ейнджъл. Стара история.

— По-скоро „урок“, бих казала — добави Марго. — Не си прави шеги, Кърт. Маркъс истински се разстрои от оная история, която проклетото момиче продаде на жълтата преса.

— Но пък ефектът върху творчеството му се оказа страхотен. Повечето от парчетата в новия им албум се дължат именно на нея.

— Надявам се всеки път да изтръпва, когато чуе „Dead at Heart“.

Нищо чудно, че Маркъс бе така подозрителен. Нахлула бях в личното му пространство веднага след като се бе изнизала последната уж влюбена двуличница.

— Бедничкият.

Кърт въздъхна отегчено и седна до една празна маса.

— Е, миличка, това са рисковете на славата. Дръж се за истинските си приятели, понеже скоро ще установиш, че неискрените ще те изоставят, в зависимост от това откъде духа вятърът.

Марго направи знак на една от асистентките си да ни донесе пица и напитки. Усещах завистливите погледи на Seventh Edition. Поне останалите членове на Gifted се бяха разпръснали между гостите. Русата фотографка кацна на коляното на Браян и се включи в разговора. А Ели Дейвис се въртеше наоколо като пираня, захапал парче пица „Маргарита“.

— Значи, с момчетата от бандата сте много близки, така ли? — попитах, решавайки, че е време да се захвана за работа.

— Аха, като братя сме. Понякога ми се иска да ги удуша, но въпреки това сме много сплотени.

— И… ви свързва музиката или нещо повече?

Кърт погледна Марго, сякаш я питаше „Накъде ли бие с тия въпроси?“.

— Нали с тях се виждам по-често, отколкото с когото и да е друг, така че вероятно не само музиката. Но това ти е ясно — и ти си имаш твоите момчета.

Изсмях се гърлено. Гласът ми като цяло е абсурдно дрезгав за човек с моя ръст и виждах, че Кърт искрено се забавлява с това.

— А, не, не може да става и дума за сравнение, вярвай ми. Джей ме допуска в бандата само защото съм му полезна. Явявам се нещо като младши член на коалиционно правителство, който се кани да напусне веднага, щом прогнозните проучвания му дадат достатъчно гласове, за да се пробва сам.

— Ще бъде пълен идиот, ако изгони най-важния член на бандата си. Не ме разбирай грешно, и него го бива, но ти, Ейнджъл, си много специална.

Тия ласкателства силно ме затрудняваха да се съсредоточа върху мисията си.

— О, божичко, благодаря, Кърт, много, много се радвам, че мислиш така… и много се гордея и вълнувам.

— Това е самата истина. Марго, ти ли ще я питаш, или аз?

Марго зарови вилица в салатата си от домати с моцарела.

— Ти, Кърт, аз съм никой.

Напротив, Марго Дъркс, нищо чудно да се окажеш някой много, много важен.

Полудяла от любопитство, направих последен храбър опит да не се отклонявам от целта.

— Всъщност и аз искам да те питам нещо.

— Нека аз първи, става ли? — Кърт сложи длан върху моята на масата. — Ейнджъл, какво ще кажеш да свириш с нас утре вечер?

Съзнанието ми мигом изтласка всякакви мисли за поръчението ми, сякаш беше ракета-носител, изхвърлена при изстрелването на совалка.

— Аз ли?

— Да, ти. — Кърт се ухили на Марго. — Гледай сега. Дръж си шапката.

Скочих устремно на крака.

— О, боже… да, да, да! — Просто нямаше начин да не се разтанцувам. Естествено, всички ме зяпнаха, сякаш неочаквано си бях изгубила акъла, което си беше самата истина. — О, мили боже!

— Сигурен бях, че ще го направи. Хайде, плащай.

Марго се усмихна и залепи една десетачка в дланта му.

— Не е честно, Кърт. Когато се обзаложихме, изобщо не я познавах.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! Не мога да повярвам, че ме каниш. — Съвсем запъхтяна, едва успях да се накарам да седна обратно на пейката и да призова професионализма и самообладанието на помощ. За съжаление, Професионализмът и Самообладанието бяха избягали нанякъде заедно и ме бяха оставили на произвола на безотговорните си заместници — Луд възторг и Истеричен ентусиазъм. — Какво искаш да направя? — Всъщност нямаше значение какво щеше да поиска. Ако ми беше казал да облека костюм на великденско зайче, пак щях да се съглася.

— С момчетата от доста време си мислим да добавим цигулка към новия ни сингъл. Смятахме да го оставим за студиото, но като те чух днес, реших да пробваме още утре. Ако се получи добре, ще участваш в записа.

Не можех да повярвам, че това ми се случва.

— Музиката готова ли е вече?

— Подхванали сме я с Маркъс. Намини утре сутринта и ще ти покажа. Може да ти хрумне нещо. Звученето е по-скоро фолк, отколкото класически рок.

Добре че си взех Фреди. Знаех си аз, че интуицията ми е безпогрешна, но това надминаваше и най-смелите ми мечти.

— Ще дойда. Даже и нашествие на зомбита не би ме спряло.

Кърт се ухили, облегна се назад и отпи от бирата си.

— Е, миличка, какво искаше да ме питаш?

Отворих уста, но можах да възпроизведа нито звук. О, господи, обещала бях на всички, но ако точно в този момент започнех да бръщолевя за савантски дарби, щеше да реши, че съм напълно изперкала, и да оттегли поканата си.

Какво можех да сторя?

— Аз… ъъ… исках само да ти кажа, че едни мои приятели биха желали да поговорят с теб.

Изражението му леко помръкна.

— Нямам нищо против да разпиша няколко автографа, но определено нямам време за лични разговори. Кажи им да наминат след концерта, става ли?

— О, ама те не са ви фенове! — Господи, наистина ли това ли казах? Ето че започвах да оплесквам нещата.

Кърт ме погледна озадачено и същевременно развеселен от липсата ми на такт.

— Така ли? Тогава защо…?

— Те са… ъ… експерти по сигурността. Имат известни опасения и искат да ги обсъдите. — О, дявол го взел, това пък прозвуча съвсем тъпо. Сякаш бях някоя седемнадесетгодишна позьорка, дрънках глупост след глупост. Даже и на мен тая история не ми звучеше правдоподобно.

— Миличка, добре ли се чувстваш?

— Да… не… по дяволите! Май не създавам правилното впечатление, а?

Марго ме гледаше тревожно и вероятно вече се чудеше дали да не смени статуса ми от „плюс“ на „минус“.

— Защо не пробваш с истината, Ейнджъл?

— За истината е нужна приятелката ми Мисти. — Не само че не напредвах към целта, ами и дрънках пълни безсмислици. Стегни се, Ейнджъл. — Вижте, хич не ме бива да обяснявам, та ще трябва някой друг да го направи. Марго, би ли отделила на приятелите ми само пет минути? Разбирате ли, тук съм с трима американци: единият е нещо като бодигард, другият е криминалист, а третият работи за ФБР.

Кърт ме гледаше така, сякаш внезапно се бях превърнала в брадато джудже и се кривях в ирландска жига под носа му.

— Моля ви, не се шегувам, нито съм луда. Нито пък разигравам някаква сцена за пред вестниците или нещо такова. — Сведох поглед към неначенатото парче пица. — И очевидно всичко провалих. Не трябваше мен да карат.

— Кой и какво те е карал? — Кърт отново сложи ръка върху моята. — Ейнджъл, да нямаш някакви неприятности?

— Не, но смятаме, че е възможно вие да имате. Моля ви… — преглътнах с мъка буцата в гърлото си и написах криво-ляво един телефонен номер върху салфетката си с молива за очи. — Моля те, просто се обади на този номер, Марго. Човекът, който ще вдигне, се казва Уил Бенедикт.

— Уил Бенедикт? — Марго гледаше салфетката като че ли беше отровна.

— Да. Той е добър човек и изобщо не е като мен, кълна се. — Побутнах салфетката към нея. После погледнах Кърт през мигли. — Знам, че звуча съвсем налудничаво, но нали още искаш да свиря с вас?

Кърт потърка брадичка.

— Май да, но нещо в тая работа не ми се връзва. Криеш нещо, нали?

А още дори не беше видял какво мога да направя с бирата му.

— Аз… май ще си ходя. Ако размислиш за участието ми, остави ми съобщение на рецепцията. Ще тръгвам, та Марго да може да се обади.

Оставих ги да си шушукат с долепени глави. Животът чисто и просто не беше справедлив: току-що бях съсипала най-обещаващата възможност за професионален пробив, която някога щеше да ми се предостави. Направо ми идеше да скоча от скалата отсреща. Естествено, благодарение на дарбата си можех да накарам морето да ме приеме като пухено легло, а после плавно да ме отнесе, но въпреки това мисълта бе крайно изкусителна. Улових се, че си тананикам припева на „Crash and Burn“ — мда, май това ми беше лайтмотив.

— Какво правиш тук сам-сама? — Маркъс ме бе забелязал да се крия в сенките. — Да не би Марго да ти е показала среден пръст?

— Ако няма да се държиш мило, по-добре се махай — казах, понеже в момента не ми пукаше. На двадесетина метра от нас Дейвис бе потънал в разговор с Браян и Мат, твърде близо, за да рискувам да пробвам с телепатия. Пък и кого заблуждавах, нима бе възможно точно той да е сродната ми душа? Такава глупачка бях, обърках именно онова, заради което бях дошла. А и Маркъс беше много над нивото ми.

Той приседна до мен на стълбите на кемпера и ми предложи парче пица от чинията си. Поклатих глава.

— Хайде де, нищо не яде.

Наблюдавал ме е, така ли?

— Не мога.

Той бутна чинията.

— Би трябвало да си на върха на щастието, Ейнджъл. Направихте невероятен концерт.

Странно ми беше да седя до него, без да съм обект на нападките и презрението му към фенки като мен. Бяхме толкова близо един до друг, че долавях аромата на афтършейва му — леко тръпчив. Дланите му, квадратни и сръчни, лежаха върху коленете му. Ръце, които вероятно можеха да строят стени точно толкова умело, колкото и да свирят на китара. Три лунички образуваха триъгълник върху опакото на дясната му ръка. Изкушавах се да проследя очертанията на този триъгълник, но упорито не отмествах ръцете си, прегърнали свитите ми колена.

Маркъс изучаваше профила ми. Усещах леката топлина от дъха му върху бузата си.

— Защо се разтанцува така преди малко? За пръв път виждам човек да премине от такава еуфория в такова мрачно настроение за някакви си минути.

— Кърт ме покани да свиря в новия му сингъл.

— Ясно. Коментирахме, че ще звучи добре, но не очаквах, че толкова скоро ще пристъпи към действие. Парчето е още в съвсем суров вид.

Стиснах лакти в шепи, обзета от желанието да се свия на топка.

— Често ли пишете музика заедно?

— Така се запознахме. Всъщност Марго ни запозна, когато, напълно непознат за никого, им изпратих една песен, за да видят дали ще им хареса. Парчето впоследствие се превърна в „Crash and Burn“.

— Обожавам тая песен! — възкликнах, после запресмятах наум. — Хей, та ти си бил на пет години, когато си я написал.

— Не точно — той се усмихна и едното ъгълче на устата му се вдигна повече от другото. — На петнадесет бях.

— Сега си на седемнадесет, нали?

— Аха.

Насилих се да сондирам леко почвата.

— И аз. Родена съм през март. А ти?

— И аз.

В мозъка ми замигаха червени лампички. Започва се.

— Чувал ли си някога за савантите, Маркъс?

— Савантите? Нова банда ли са?

О, бог да ми е на помощ!

— Не, това са… това сме хора със специални дарби, които ни отличават от другите. И ти си такъв. — Хвърлих бърз поглед към Дейвис. Стори ми се твърде погълнат от разговора, за да ми обърне внимание. Реших да рискувам. Можем да общуваме телепатично и… Разперих длан над кутийката му с кока-кола_… Мога да правя ето такива неща._ Накарах колата да се извие и надигне от кутийката, а после плавно да се върне обратно през отвора.

Маркъс замръзна на стъпалото.

Чуваш ме, нали? Ако не ми отговореше по телепатичен път, нямаше как да съм сигурна, че е сродната ми душа. Каквито и съмнения или колебания да имаха двама души, сродните души се разпознаваха взаимно едва когато си проговореха със силата на съзнанието. Моля те, кажи, че ме чуваш.

Дейвис измъкна от джоба си устройство с размер на телефон и се заоглежда. Ох, това не беше добре, това никак не беше добре.

Маркъс разтърка слепоочия.

— Ти да не си… падаш… по фокусите?

Поклатих глава. Не гледай насам, Дейвис.

— Май нещо ми се привижда. Да не си ми сложила нещо в колата?

— Не, Маркъс. Ти си савант като мен и мисля, че е възможно да си сродната ми душа.

Маркъс се отдръпна лекичко.

— Какво да съм?

— Сродната… — Нямаше как да обясня по-деликатно. — Моята половинка. Възможно е да ни е отредено да сме заедно.

— О, не! Съвсем си луда, нали? Мислех, че си отчаяна фенка, решена на всичко, но сега вече схващам. Добре, Ейнджъл, дишай дълбоко. — Той коленичи пред мен и хвана ръцете ми. — Пиеш ли нещо, а? Да не си забравила да си вземеш лекарствата? Искаш ли да се обадя на някого?

Избухнах в истеричен смях, което вероятно потвърди опасенията му. Много беше мил, но разсъждаваше в напълно грешна посока.

— Май е най-добре да извикам лекар. Стой тук. — И той понечи да стане, но аз се вкопчих в ръцете му. Майната му на Дейвис! Непременно трябваше да го накарам да осъществи телепатичен контакт с мен.

Чуваш ме, знам, че ме чуваш. Имаш дарба, Маркъс. Не е нормално да въздействаш така на хората с музиката си. Използваш психическа енергия. При това толкова силна, че влияе и на мен, когато свиря в твое присъствие.

– Престани — изсъска Маркъс, дръпна рязко ръце и падна назад. — Махни се от мен.

Не мога. Само ми отговори. Моля те, умолявам те.

Единственият му отговор бе да се вмъкне в кемпера с един скок и да затръшне вратата. С гръм и трясък да се сгромолясаш… Когато вдигнах глава, видях Дейвис.

— Здравей, малката. — Той размаха устройството пред мен, така че да забележа скалата. — Имаш ли нещо против да го направиш отново?