Джос Стърлинг
Ейнджъл (6)

Глава 6

Спрях пред няколкото метални стъпала, които водеха до вратата на уинебагото. О, божичко! Прехапах кокалчетата на едната си ръка и прехвърлих няколко реплики наум:

Здрасти, помниш ли ме?

Привет. Искаш ли да пием кафе?

Маркъс, дали би могъл да ми дадеш съвет как да пробия в музикалната индустрия?

Само дето нищо не звучеше подходящо. Щеше съвсем да ме намрази, а нищо чудно и да повика охраната. Можеше дори да ми отнемат пропуска, задето преследвам една от звездите.

Мисли за Уил, наредих си. Изкачих стъпалата и вдигнах ръка да почукам. По дяволите, просто не можех. Врътнах се и бързешком слязох обратно.

Престани, Ейнджъл! Не се дръж като страхливка. Я се стегни!

Хванах се за перилата и завлачих неохотно тялото си обратно нагоре по стълбите.

— Хей, миличка, проблем ли има?

Извърнах се рязко и се озовах лице в лице с Кърт Вос, вокала на Gifted. С издължени крайници, гъста черна коса, пронизващи зелени очи, малко над тридесетте, той беше Зевс в пантеона на рок боговете. Отворих уста, но от нея не излезе нищичко, освен немощно изписукване.

Усмихнат, той сведе очи към пропуска ми.

— Ейнджъл, това истинското ти име ли е, или прякор?

— Истинското — прошепнах, макар че в същия този момент фенката Ейнджъл, скрита в мен, крещеше от възторг и го молеше да й драсне автограф на брошурката от фестивала или на тениската, или на кожата… където и да било.

— Дошла си да се видиш с моето момче Маркъс, така ли?

Хайде, Ейнджъл, дръж се! Ако се сприятелях с Кърт, можех спокойно да мина и без Маркъс.

— Опитвах се да събера кураж — признах и се ухилих с най-чаровната си и палава усмивка, или поне така се надявах. Самър се кълне, че трапчинките ми са истинският ми пропуск за всичко. Приведох се напред и снижих глас. — Той май не е особено впечатлен от мен.

— Сигурна ли си?

Кимнах.

— Май ме мисли за… — смръщих се и се опитах да се поставя на мястото на Маркъс. –… повърхностна.

Кърт се подсмихна.

— Може и да си права. Маркъс е прекалено зрял за възрастта си. Аз на неговите години не бях и наполовина толкова сериозен. Вечно му повтарям да гледа по-ведро, но той си има мисия, разбираш ли? — Той ме хвана за ръката. Господи, вижте, вижте всички! Кърт Вос ме държи за ръката!!!! И ме задърпа по стълбите. — Я да идем заедно да го видим.

Отстъпих назад смутено, а тайничко си мислех как до края на живота си няма да си измия ръката.

— О, не искам да ви се натрапвам.

— Че това не бих го изпуснал за нищо на света, миличка. — Той почука на вратата. — Хей, Маркъс, раздвижи си задника. Имаш гости.

Вратата се отвори и на прага се появи Маркъс, само по дънки. Ако челюстта ми не бе увиснала още когато Кърт ме хвана за ръката, в този момент със сигурност щеше да удари земята. Мили боже! Днешният ден явно вървеше от хубаво на по-хубаво.

— Кърт! Сега ли пристигаш?

— Аха. Доста бързо се придвижихме от Хамбург.

В този момент Маркъс осъзна, че до Кърт стои моя милост.

— А тя какво прави тук?

— Така не се говори пред гостенка. — Кърт се промуши покрай него и влезе в кемпера, като ме теглеше след себе си. Вътре цареше полумрак, завесите още не бяха дръпнати. Миришеше на мъжки дезодорант и препечени филийки. На едно от канапетата бе облегната китара, а на масата бяха разпилени листове с изписани ноти. — Заварих я да събира кураж да се приближи до лъва в бърлогата му и нали съм си благороден, реших да й се притека на помощ.

Сините очи на Маркъс се впиха в мен, докато си намъкваше тениската през главата.

— Искала си да ме видиш?

Свих рамене. Имах чувството, че съм висока има-няма един сантиметър.

— Май да.

— Едно кафенце ще ми дойде добре. Има ли откъде да се вземе? — обади се Кърт, докато ровеше из листовете.

Погледът на Маркъс се стрелна към нотите. Кърт прочете заглавието и текста и се ухили.

— Получил си вдъхновение, а, Маркъс?

— Още не е готова — Маркъс дръпна листа от пръстите на Кърт и го тикна в куфара на китарата. Когато затвори и заключи капака, вече дишаше по-спокойно. — Ще ида да ти взема кафе. — После млъкна, раменете му някак се сковаха и се обърна към мен с явно нежелание. — Ти искаш ли нещо?

Колкото и неохотно да бе предложението, не можех да откажа, понеже кафето ми беше единственото извинение да остана с тях.

— Кафе, благодаря.

— Как го пиеш?

— С мляко, без захар.

Кърт дръпна завесите и открехна един от прозорците, та да влезе малко чист въздух. Звуците на фестивала боботеха като гръмотевичен тътен в далечината. Кацнах на канапето и пригладих туниката си.

— Е, Ейнджъл, в коя банда си?

— Seventh Edition. Едва ли си ни чувал.

— Като каква си в нея? — Той седна срещу мен и вдигна единия си глезен върху коляното на другия крак. Налагаше се непрекъснато да си напомням, че не сънувам: Кърт Вос като че ли проявяваше интерес какво ще му кажа.

— Вокал и цигулка.

— Супер. Бива ли те? — Той сплете пръсти зад тила си.

— Ъ… — Как да отговоря на такъв въпрос, без да прозвуча напълно самовлюбена?

Маркъс стовари три порцеланови чаши с кафе на масата между нас.

— Гаджето й твърди, че е много талантлива, но пък е такъв задник, че не знам дали може да му се вярва.

— Какво гадже? — смръщих се срещу Маркъс. — С Мат сме само приятели.

— Мат ли? Нямам представа кой е Мат. Колко гаджета си наредила?

— Нито едно, много благодаря! — запелтечих вбесена. От къде накъде ще се държи така?

— Говорех за гаджето ти Джей Филдинг, сещаш ли се? Вчера ми наду главата за теб — как си била голямото му откритие, как всичко си дължала на него.

Кърт се подсмихна и отпи от кафето.

Сега вече съвсем побеснях.

— Джей Филдинг? Ти да не си луд? Та тоя тип е стопроцентов егоистичен плужек!

Нещо в очите на Маркъс припламна заплашително.

— Тогава ти каква се оказваш? Нали ти живееш с него?

— С него ли? Ама кой ти каза такова нещо? Та аз живея с нашите, идиот такъв!

Кърт се прокашля многозначително.

— Доколкото разбирам, Маркъс, с Ейнджъл сте се запознали едва вчера?

Маркъс кимна с потъмняло от гняв лице.

— Тогава защо си й толкова сърдит?

— Защото… не съм сърдит. — Маркъс отпи сърдито от твърде горещото кафе и лицето му се сгърчи.

— Не си ли? — Очите на Кърт пробягаха към куфара на китарата.

Изправих се.

— Виж, дай да си изясним нещата, преди да халосам нещо. — За предпочитане физиономията на Маркъс или пък на Джей, понеже от него бе тръгнала цялата тъпоумна история. Задоволих се да вдигна обвинителен пръст срещу Маркъс. — Никога не съм и никога не бих ходила с Джей Филдинг и категорично не живея с него. Още ходя на училище, за бога, и си живея у дома. Не че това ви влиза в работата. — Изгледах сърдито Кърт, който тихичко се смееше на канапето.

О, господи! Вижте ме само, размахвам пръст срещу личния си рок идол. Явно съм луда.

— Всичко е наред, Ейнджъл — Кърт побутна чашата ми с кафе към мен. — Седни. Маркъс ще спре да се държи като пълен малоумник, след като вече знае, че е сбъркал.

— Едва ли. На Маркъс май настройките му по подразбиране са да се държи като малоумник.

Кърт се изсмя гръмогласно, а Маркъс, вбесен, се премести колкото се можеше по-далеч от мен, поне докъдето му позволяваше пространството.

— Нещо конкретно ли искаше Кърт, или просто намина, за да внесеш смут, както обикновено? — обади се той.

Кърт протегна лениво ръце над главата си.

— Дойдох само да ти кажа, че техническата ще е в единадесет. Устройва ли те? Явно остарявам, щом така се радвам, че ден-два ще се задържим на едно място за разнообразие.

На вратата се почука и влязоха още две момчета — азиатец с черна коса с дълъг бретон и кестеняв здравеняк с впечатляващи бицепси. Като навързах две и две, стигнах до заключението, че това са другите двама членове на Black Belt. А благодарение на задълбочените си познания по въпроса — снощи прочетох наличната информация в Уикипедия — реших, че по-дребният е Майкъл и свири на барабаните. Едрият беше Пит, който циркулираше между клавишните и баса. А от мускулите му можех да заключа, че също така се занимава с товарене и разтоварване на тежки инструменти по разни микробуси. И тримата бяха от Ливърпул, познаваха се от деца още от времето, когато се срещнали в клуба по джудо, откъдето идваше и сладурското им име. И като поотраснали, започнали да свирят заедно. Останалото, както се казва, е история: преди година ги открил търсач на таланти. Можех само да завиждам на стремглавото им издигане към върха.

— Здрасти, Кърт, как пътува? — обади се Майкъл. После погледът му се плъзна към мен. Започвах да се чувствам крайно излишна. Тия момчета си бяха толкова близки, а ето, моя милост се бе настанила между тях и се опитваше да се впише в групичката им като пингвин сред пеликани.

— Много добре, благодаря. Познавате ли се с Ейнджъл? — Кърт ме посочи. — Тя ми е новата най-добра приятелка, защото не цепи басма никому. — Той ми намигна, а сърцето ми изпълни кратък степ. Ясно ми беше, че се шегува, но все пак не всяко момиче бива удостоено със званието „Нова Най-добра Приятелка“ на Кърт Вос.

— Ами не. Здрасти, Ейнджъл. — Майкъл вдигна ръка за поздрав. Пит ми кимна. Май не беше от най-разговорливите.

След като за момента ме бяха приели в кръга си, се налагаше да измисля как да действам. Ако се съдеше по буреносното изражение на Маркъс, едва ли възнамеряваше да ме покани да намина и друг път. Беше нужно да задълбоча отношенията ни, за да съм добре дошла и утре. Примерно трябваше някак да им бъда полезна.

— Страхотно се вълнувам, че се запознах с вас. Чувала съм невероятни неща за бандата ви. Успяхте ли вече да разгледате фестивала? — попитах.

Майкъл се настани на свободното място до мен, очевидно твърде добре възпитан, за да попита направо какво, по дяволите, правя тук.

— Не. Пристигнахме късно снощи. Маркъс, ти направи ли опознавателна обиколка?

— Не — изръмжа Маркъс.

Веждите на Майкъл се вдигнаха изненадано.

— Какво ти става, човече?

Маркъс отпусна рамене в опит поне малко да се освободи от напрежението.

— Нищо. Бях се съсредоточил да пиша песен.

Майкъл се усмихна разбиращо.

— Ясно — обърна се към мен. — Честичко изпада в такива настроения. Щом му хрумне идея, нищо не може да го спре, става като кокошка, дето снася яйце. Не можеш да я преместиш, докато не си свърши работата.

— Тогава да оставим червената кокошчица на мира, след като няма време за веселба. Ако искате, мога по-късно да ви разведа — постарах се поканата ми да звучи колкото се може по-общо. — Вече намерих откъде може да се купи чудесна пица.

Пит сложи още две чаши кафе на масата — за себе си и за Майкъл.

— Няма нужда, Ейнджъл, имаме кой да се грижи за храната. По-лесно ни е така, отколкото да се чудим как да се опазим от ловците на автографи.

— О!

— Не че не обичаме пица. Даже може да помолим готвача да ни направи за довечера, какво ще кажеш, Кърт?

— Добре. Обичам пица, а и иначе ще иска да ни сервира разни засукани френски специалитети, само и само да ни впечатли. — Очите на Кърт припламнаха палаво. — Искаш ли и ти да дойдеш, Ейнджъл? Можеш да доведеш и останалите от бандата. Любопитно ми е да се запозная с тоя Джей, дето така е успял да издразни Маркъс.

— Еха! Тоест, да, разбира се. — Започвах да се окопитвам. Не ме свърташе от радост, задето бях осигурила покана за вечеря за всички. Скочих на крака и едва се удържах да не се разтанцувам. Вместо това се прегърнах. — Много ви благодаря. — После си представих предстоящата вечер и челото ми се набръчка. — И се извинявам предварително за Джей, напълно е невъзможно да го хареса човек, но пък има талант, така че ще трябва да го извините. Към колко да дойдем? Довечера в седем свирим на втора сцена. Може ли да дойдем след това?

Кърт се усмихна на ентусиазма ми.

— Естествено. За довечера нямаме кой знае какво, само няколко интервюта. Ще ти дам телефона си, за да ми напомниш кога точно започвате. Може да мина да ви послушам. — Извадих телефона си от предния джоб на туниката и той сам вкара номера си.

Мили боже! Имах телефона на Кърт и обещанието, че ще се опита да дойде да ни слуша! Тикнах обратно телефона в джоба и го притиснах към бедрото си.

— Ще си добре дошъл. — Ох, щях да експлодирам. Ако не си тръгнех веднага, в спретнатата обител на Маркъс щеше да се развихри ураган от емоции. — Благодаря… и… ъ… най-добре да тръгвам. Веднага. Веднагически.

Побързах да изляза, съпроводена от смеха на Кърт и Майкъл. Не бях успяла да прикрия ентусиазма си нито дори да замажа възторга си с поне един пласт изисканост. Прескочих стълбите и се завъртях няколко пъти на дъсчената пътечка между караваните, обзета от дива радост, че ще отнеса такава новина.

— Ейнджъл, чакай!

Супер! Маркъс ме бе видял как се държа като хлапе в първата си истинска официална рокля.

— Да?

— Забрави си чантата.

И действително, когато се обърнах, видях, че държи блестящата ми синя чантичка с копринените ресни.

— О, благодаря — бях толкова щастлива, че дори успях да му се усмихна. — Не знам как съм я забравила, трудно е да ти убегне от окото.

Той ми я подаде.

— Слушай, откажи се от превземките, пред мен е излишно да се преструваш. Знам, че си я оставила нарочно, както и всичко останало. Трябваше ти извинение да се върнеш, нали?

— Какво? — Коленете ми омекнаха.

Маркъс сложи ръце на кръста си, пъхвайки палци в гайките на джинсите.

— Виж, работя с Кърт вече няколко месеца. И ми е пределно ясно за какво става дума. Такива като теб ги има по цял свят, непрестанно се опитват да му привлекат вниманието, а ти очевидно си решила, че аз съм ти пропускът към него. А Кърт, хареса ли някого, мигом сваля гарда, просто е твърде великодушен. Но те предупреждавам — хората му ще те изхвърлят като парцал, ако те хванат да се възползваш от вниманието му.

Имах чувството, че ме е сритал в корема. Фактът, че действително бях с тайна мисия, донякъде помрачаваше ореола ми на несправедливо обвинена, но що се отнасяше до Кърт, не бях виновна за нищо повече от това, че изпитвах най-искрено възхищение. А и тайната ми мисия бе да открия едно конкретно момиче, не момче. Дръпнах чантата от ръката му, без да продумам, и се врътнах.

Маркъс въздъхна подразнено.

— Отказвам да се извиня за грубостта. Приемам, че не си лош човек, Ейнджъл. Просто си обсебена от мисълта да се сближиш със звездата. Но не желая да бъда използван, за да бъде наранен човекът, който толкова много ми е помогнал.

Спрях и рязко се извъртях към него, а гневът ми най-после победи чувството за унижение.

— Я се чуй само! Не се ли виждаш колко си мнителен? Решил си, че ме познаваш и си наясно как действам, но до момента всичко, което си казал по мой адрес, е напълно грешно.

Челото му се смръщи.

— Чакай малко…

— Не, ти чакай малко. Искам да кажа нещо и ще бъда съвсем кратка и ясна, така че няма да отвлека вниманието ти от собствената ти особа за дълго. Ето, чуй. Майната ти, Маркъс! Дошла съм на този фестивал, защото съм музикант. — Скръстих ръце на гърдите си като защита срещу по-нататъшни удари. — Може да не съм свръхталантлива като теб, но съм си заслужила мястото тук, а също и всякакъв интерес, който Кърт реши да демонстрира към мен. Нямам никакво намерение да се възползвам от него. А ти можеш ли да кажеш същото за себе си? Щеше ли да си тук, ако не беше той? — Вирнах брадичка, предизвиквайки го да оправдае собствената си кариера, следваща отъпканата от Gifted пътека.

Маркъс се завря буквално в лицето ми, а пръстът му обвинително се вдигна срещу гърдите ми, без да ме докосва съвсем.

— Да не би да намекваш, че го използвам?

Погледнах отвратено пръста му.

— Който отправя обвинения, може би сам трябва да се замисли за поведението си.

Ченето му увисна. Направо онемя.

— А сега вече трябва да ходя. Имам да се готвя за концерт. А ти нямаше ли техническа репетиция?

И доволна, че последната дума е моя, си тръгнах с решителна крачка, като оставих Маркъс да се бори с гнева си.