Джос Стърлинг
Ейнджъл (2)

Глава 2

Няколко месеца по-късно, в една майска събота, се събудих с цял празен уикенд пред себе си. О, колко ми липсваше сцената! Часовете в единадесети клас, работата като сервитьорка тук и там, за да си изкарам някакви пари, шляенето с приятели — всичко ми се струваше твърде еднообразно след вълнението да съм на косъм от успеха. Сега разбирах как се чувстват участниците в телевизионните предавания за търсене на таланти, които отпадат, преди публиката да успее да запомни физиономията им. Или как се е чувствал Пийт Бест, барабанистът, прогонен от The Beatles, преди да станат известни.

Добре де, може би преувеличавам малко, но се сещате какво искам да кажа.

Единствените хора, които се радваха на разрива ми с Джей, бяха родителите ми. Мама и татко си бяха определили за основна мисия в живота да изглеждат обикновени и посредствени, явно като компенсация, задето им се налагаше да крият могъщите си сили. Ако ги видеше човек, никога не би предположил, че мама умее да манипулира въздуха, а татко има невероятни телекинетични способности. Освен това са сродни души. При тази комбинация човек би очаквал да громят престъпността или да се занимават с нещо важно и славно, но всъщност са кротки като костенурки. Да, обичат се, но любовта им е толкова улегнала и уютна, че са се превъплътили в господин и госпожа Скука и са възхитително доволни от еднообразния си живот.

Сигурно се питат що за немирно божество е било дежурно, когато се е родило единственото им дете.

— Е, миличка, какви са ти плановете за уикенда? — попита ме мама, докато закусвахме заедно. — Надявам се, че се каниш да преговаряш?

Бях насред изпитната сесия, така че, естествено, ме чакаше преговор.

— Ще уча по музика. Изпитът ми е в понеделник.

Бледосините й очи се усмихнаха доволно изпод бретона на късо подстриганата й коса — пиленцето й си беше у дома и мама беше щастлива. Сигурна съм, че ако ми хрумнеше да обявя, че никога повече няма да излизам от къщи, щеше да изпадне във възторг. Страхуваше се от всичко отвъд прага на къщата ни, което беше странно, предвид това, че с нейната дарба можеше да издуха всеки злодей през девет планини в десета.

Влезе и татко, облечен в синия си хавлиен халат и с пантофите, дето бяха започнали да се прокъсват на пръстите, но бог да ти е на помощ, ако намекнеш, че е време да си купи нови. Светлокестенявата му коса стърчеше на туфи. По силата на дългогодишен навик мама изпрати насреща му лек ветрец, та да я приглади.

— Добро утро, Ейнджъл! Как е момиченцето ми тази сутрин? — Халатът му се разтвори, докато сядаше, и разкри изписаните върху тениската му дати на някогашни концерти на AC/DC във Великобритания.

Станах и пъхнах купичката си в миялната.

— Добре, благодаря. — Само дето направо ми се ревеше от скука. Не ме разбирайте погрешно — обичам родителите си до побъркване, но са твърде спокойни, подобно на излегнали се хълбок до хълбок преживящи крави. Казано на същия говежди жаргон, дъщеря им се чувстваше по-скоро като подивял бик в магазин за порцелан.

Баща ми се настани на мястото ми и с щракване на пръстите привика овесените ядки в купичката си — зрънцата се вдигнаха във въздуха и се извиха във великолепна зърнена дъга.

Телефонът иззвъня. Грабнах го от стойката му.

— Дом „Кемпбел“ за пенсионирани рокаджии, с какво мога да ви помогна?

— Ейнджъл — чух гласа на Мисти, — защо не ми отговаряш на съобщенията?

Понижих гласа си до напрегнат шепот.

— Защото съм на тайна мисия зад вражеските линии и не мога да рискувам да проваля прикритието си.

Мисти се разкикоти.

— Да бе, да. Или си забравила да си включиш телефона, след като си го заредила?

— Не е изключено. — Всички знаят, че най-редовно забравям такива неща. Уж се каня да го направя, а после в главата ми пробягва някаква мисъл или мелодия и съзнанието ми тръгва след нея.

— Слушай, знам, че преговаряш, но ще можеш ли да излезеш довечера?

Изтанцувах кратък танц на щастието.

— Който много работи и не се забавлява, рано или късно скучен става — изрецитирах с предвзет тон.

— Ти — скучна? Никога!

— Къде ще ходим?

— Имах предвид да дойдеш у нас.

— О. — Не че не обичам семейство Девън, но си представях нещо по-клубно, със силна музика.

— Уил Бенедикт ни е на гости и иска да поговори с теб.

— О! — Това беше нещо съвсем друго. Две от лелите на Мисти бяха намерили сродните си души сред семейство Бенедикт от Колорадо — седмина невероятни братя саванти. Обичах ги всичките с безнадеждна всеотдайност и проклинах деня, в който родителите им, Карла и Сол, бяха престанали да правят синове, уви, преди да им се роди един на моята възраст, та да има и за мен сродна душа. Уил бе средният от седмината — широкоплещест мъж на двадесет и няколко. Ако живееше във Великобритания, веднага щяха да го прилапат в някой отбор по ръгби благодарение на солидната му фигура и отбранителните инстинкти. За съжаление обаче живееше в страна, в която ръгбито не беше на почит. А с тази външност би било твърде жалко да се захване с американски футбол, тъй като впечатляващите му мускули щяха да бъдат скрити от протекторите, подплънките и каската. — Иска да ме види?

— Да.

— Конкретно мен?

— Да.

Изписках от удоволствие.

— Иска да те помоли нещо — да му направиш услуга.

— Ау, колко интересно!

— И аз това казах, но беше твърде далече, за да го принудя да признае истината. Установила съм, че в Скайп съм безсилна. Раздава го много загадъчен.

— Тогава нямам търпение да разбера за какво става дума. В колко да дойда?

— Към седем. Ела за вечеря. Ще поканя и Самър.

— Суперско! До седем, значи.

Върнах телефона на мястото му.

— Може ли да ида у Мисти довечера?

— Разбира се, миличка — отвърна кротко мама.

— Ако искаш, ще те закарам — предложи татко.

— Вие двамата сте върхът! — целунах татко по бузата и се изнесох да се облека, а вътрешно се укорих за несправедливо критичните мисли по адрес на родителите ми отпреди малко. Всъщност страхотно бях случила с тях. Ако и тримата бяхме свръхенергични като мен, вероятно къщата щеше да експлодира.

Едно от най-хубавите неща в това да си савант, са топлите връзки между семействата. Уил Бенедикт няма кръвно родство с Мисти и останалите Девънови, но понеже двама от братята му са сродни души на сестрите на госпожа Девън, съвсем естествено го смятат за един от семейството и очакват да отсяда у тях, когато се случи да мине през страната. А тъй като двете със Самър сме приятелки на Мисти и ние сме част от веригата, така че можех да претендирам едва ли не за сестрински отношения с момчетата Бенедикт. Ако се вгледаш в света на савантите, ще видиш подобни връзки между безброй семейства, ето защо в известен смисъл сме едно голямо село. А като добавим и факта, че можем да разговаряме едни с други телепатично, става ясно колко близки могат да бъдат взаимоотношенията ни.

Когато Мисти ме въведе в къщата, Уил седеше на задната веранда с Алекс и пиеше бира под късните лъчи на слънцето. Колкото и да обичам страната си, налага се да призная, че английския климат хич не го бива, но днес бе един от малкото дни в годината, в който ние, англичаните, бяхме постигнали съвършенство: градината пламтеше от цветя, светлината падаше меко, обагрена в розово, температурата бе идеална за седене навън.

Когато ме зърна, Уил остави бирата и се изправи.

— Охо, отдавна не сме се виждали. Как е любимата ми размирничка?

Огледах се, уж за да проверя дали зад мен не стои някой.

— Съжалявам, Уилям, няма я, ще трябва да се примириш с мен.

Той се подсмихна на обръщението. Никой, нито дори майка му, когато му беше много ядосана, не го наричаше Уилям.

— Я ела тук — той ме прегърна и буквално ме отлепи от земята. — Как си, Ейнджъл Клеър Дора Кемпбел?

Сбърчих нос в тениската му. Мразя цялото си име. Когато Виктор Бенедикт, по-големият брат на Уил, отбеляза, че инициалите ми са AC/DC^[1], никой от братята му не ме остави да забравя това злощастно обстоятелство. Не мога да си представя какво си е мислела майка ми, та да се съгласи на подобна комбинация.

— Много съм добре, благодаря.

Той ме пусна, за да разменя прегръдка и с Алекс.

— Как си, брато? — попитах го с най-добрия южноафрикански акцент, който бях в състояние да докарам.

Той кимна одобрително и чукна кокалчетата на свития си юмрук в моя.

— Напредваш.

Мисти пристигна, натоварена с дрънчащ поднос с напитки. Спъна се в изтривалката, но Алекс спаси чашите с добре премерен скок. Доста бързо се бе научил да предвижда кога предстои катастрофа.

— Благодаря, Алекс. — Тя примъкна подрънкващия поднос до масата и с въздишка седна до Алекс. — Мисията е изпълнена. Вземайте си.

Избрах си кутийка лимонада, без да си правя труда да използвам чаша.

— Самър ще дойде ли?

— Не можа да се измъкне. Майка й е в поредната криза — Мисти мрачно изтри кондензиралите капки от чашата си.

Самър бе изключително потайна по отношение на ситуацията у тях — дори не ни беше канила на гости, и то нас, най-добрите й приятелки. Но ние се досещахме, че майка й не е добре, че страда от някакво психично заболяване, което поставяше огромни изисквания спрямо Самър в качеството й на единствена дъщеря. Всеки път, когато предложехме някаква помощ, Самър неизменно отказваше, така че нямахме друг избор, освен мълчаливо да я подкрепяме.

Хрумна ми нещо.

— Уил, знам, че искаш да ме питаш нещо, но не би ли могъл първо да провериш дали Самър е добре? Да се увериш, че нищо не я заплашва? — Дарбата на Уил е да долавя опасности. Освен това владее всякакви защитни тактики. И съвсем естествено, когато завърши колежа, започна кариера в областта на охраната на хора и места, свързани с нас, савантите. Вече си е изградил завидна репутация.

Уил изви въпросително вежда, а в кафявите му очи се изписа тревога.

— Притесняваш се за нея, така ли? За какво точно става дума?

— Не съм съвсем сигурна, Самър не обича да споделя, затова ще имаш ли нещо против?

— Естествено, че не. — Той разкръстоса крака и затвори очи, притиснал пръсти в слепоочията си. Приведе се напред като за молитва, та успях да зърна гъстата, вълниста кестенява коса на темето му, нещо, което рядко ми се случваше. След няколко секунди отвори очи. — Добре е, Ейнджъл. Долавям проблем, който е от доста време, не е точно заплаха или опасност, макар да е възможно да излезе извън контрол, но все пак за тази вечер не усещам нищо тревожно.

Поуспокоена, загребах цяла шепа чипс.

— Благодаря. И извинявай, че злоупотребявам с професионалните ти умения.

Той ми намигна.

— Съвсем справедливо, при положение че и аз се каня да злоупотребя с твоите.

— Но аз си нямам професия, ако не броим сервитьорството. — Подритнах лекичко крака на Мисти. — Справям се доста по-добре от нашата изискана домакиня.

Мисти кимна сериозно.

— Това е самата истина.

— Мисти е прекрасна сервитьорка, ако искате да знаете — добави Алекс и я целуна по челото. Сигурна бях, че си разменяха мисли за онази нощ, в която откриха, че са сродни души. Мисти и тогава сервираше напитки с типичната си несръчност, но си имаше извинение — в главата й се въртяха далеч по-важни мисли.

Уил се прокашля многозначително. Алекс погали Мисти по коляното и се облегна назад с дяволита усмивка. Мисти май се беше изчервила леко.

— Имах предвид музикалната ти кариера, Ейнджъл — обади се Уил и ни върна обратно в настоящето.

— О! — размених бърз поглед с Мисти и също толкова бързо телепатично съобщение. Не му ли каза, че ме изхвърлиха от бандата?

Не. Нямах никаква представа какво се кани да те помоли.

— Ейнджъл, ти си единствената от познатите ми, която е запозната с тукашната сцена. Зед има връзки в Ню Йорк, но не мога да чакам бандата да иде в Щатите.

Потърках буза в кутийката с безалкохолно. Май пропусках нещо.

— Коя банда?

Уил отвори уста, после отново я затвори.

— Нещо не те разбираме, брато — обади се Алекс. — Я дай малко назад и започни отново.

Уил се ухили и отпи от бирата си.

— Добре, извинявайте. Просто съм напрегнат.

— Ти ли? — разсмях се. Уил бе най-невъзмутимият човек, когото познавах. — Нима е възможно?

— Става дума за сродната ми душа.

— Охо! — Скочих на крака и изтанцувах бърз танц, ръсейки чипс навсякъде. — Коя е? Откъде е? — Пльоснах се върху коляното му и го целунах по бузата от чиста радост. — Може ли да ни запознаеш? Има ли си суперготин по-малък брат? — Вдигнах кокетно вежди насреща му, а после скочих на крака и си седнах обратно на мястото.

Уил започна да отмята отговорите с пръсти.

— Не знам още. Може би от Амстердам. Надявам се. Нямам представа.

Разочарована от оскъдната информация, се отпуснах върху възглавниците.

— О! Ама ти всъщност не знаеш много за нея, така ли?

Мисти ме срита.

— Ейнджъл, пак прибързваш.

— Добре, де. Ще се държа прилично. Уил, я дай пак назад и ни разкажи за момичето.

Уил и Алекс си размениха развеселени погледи.

— Честна скаутска — вдигнах три пръста в знак за клетва.

Уил се ухили.

— Не мога да повярвам, че изобщо са те приели в скаутската организация. Бедните хора, вероятно изобщо не са разбрали какво ги е връхлетяло. Добре, ще започна с Кристал.

— Супер — свих колене и ги долепих към гърдите си, готова да слушам. — Значи, лелята на Мисти, откривателката на сродни души, е намерила твоята. — Кристал бе благословена с дарбата да долавя къде бихме могли да открием своите половинки.

— Не съвсем. От известно време знае, че сродната ми душа живее в Амстердам, но непрестанно пътува. Щом се наканя да тръгна да я търся, посоката се променя. Направо се побъркахме, докато накрая Ив…

— Готиният интелектуалец — вметнах. Вторият брат от семейство Бенедикт съчетаваше интелигентност, доброта и убийствена външност. За съжаление, и той беше твърде възрастен за мен, пък и вече бе заплют от приятелката ми Феникс.

— Предложи — продължи Уил с малко кисела усмивка — да напише една малка програмка, с която да съпостави движенията й с разни международни събития. Смятахме, че е възможно да е хуманитарен работник или важна клечка в правителството, но се оказа, че грешим. Резултатите, изглежда, съвпадат с… — Той млъкна и отново отпи глътка бира.

— Да? — попитах, останала без дъх…

— Оказа се, че съвпадат…

— Кажи, де!

Алекс изимитира барабанен туш. Нарочно разпалваха любопитството ми… гадните плъхове.

— Оказа се, че съвпадат с датите на турнетата на Gifted.

Изстрелях се от креслото като фойерверк.

— Момичето ти свири в бандата! — Приземих се с шумно тупване. — Ама, чакай малко — те са все момчета. Не че нещо, ако натам те влече, но…

Усмивката на Уил се разтегна още повече.

— Според нас е от поддържащия персонал: тур-мениджър, техник или промоутър, а не изпълнител.

— О! И това е готино. Имаш ли име или снимка?

— В Мрежата на хора с дарби не намерихме никого, който да отговаря на профила, но, както сама знаеш, не всички се включват в нея. Сред антуража на бандата има доста жени на моята възраст, които биха могли да се окажат подходящи кандидати, освен мениджърите има гримьорки, фризьорки, гардеробиерки. — Той се приведе напред. — Трябва ми човек, който свири в банда, има достъп зад сцената в „Рокпорт“ и може да се срещне с всички заподозрени и да сведе вариантите до минимум. Предполагам измежду всички ще има само един, евентуално двама саванти, така че не би трябвало да е кой знае колко трудно, стига да разполагаш с достъп. Проблемът е, че бандата е толкова известна, че гледат да държат настрана обикновените хора.

— Ясно — почувствах се ужасно, че ще трябва да го разочаровам.

— А и онзи ден Зед надникна в бъдещето и те видя да свириш на фестивала, съвсем за кратко, но твърди, че си била страхотна. Та оттам ми хрумна да те помоля да ми бъдеш шпионин.

— Наистина ли ме е видял? — Странна работа, предсказанията на Зед рядко се разминаваха с истината.

— Е, какво ще кажеш? Ще ми помогнеш ли да я намеря?

Разтърках колене с длани.

— Естествено, само дето…

— Изритаха я от бандата, понеже отказа да се целува с вокала — изтърси Мисти.

Уил рязко остави бирата на масата.

— Какво? Кой е този задник?

— И къде живее? — добави Алекс.

Колкото и да се изкушавах да пратя тия двама рицари да изтрият самодоволната усмивка от лицето на Джей, подобна стратегия едва ли щеше да помогне на Уил. Вдигнах ръка.

— Чакай да помисля.

Продължавах да поддържам връзка с Мат и по неговите думи Джей все още не беше намерил кой да ме замести. Малкото кандидати, с които пробвал, бързо-бързо си тръгнали, след като установили, че имат сериозни творчески различия с Джей, а именно че са свестни музиканти, които не обичат да ги тормозят. Може би вече се беше отчаял и би бил склонен да ме приеме обратно в състава. Проблемът беше, че щеше да очаква смирено да се моля за старото си място, а аз хич не умеех да преглъщам гордостта си.

Но пък Уил беше такъв прекрасен човек. Ако не си мръднех пръста и момичето му хукнеше към следващата дестинация и срещата им се отложеше с няколко месеца, щях да се чувствам като пълно нищожество. Пък и наистина ми се искаше да свиря на „Рокпорт“, ако действително щях да се окажа толкова добра, колкото твърдеше Зед.

Понякога, за да се сбъдне едно пророчество, е нужно единствено да се изрече на глас.

— Добре, Уил, ще го направя. Мисля, че ще мога да ги убедя да ме вземат обратно в бандата.

Уил се смръщи.

— Не искам да се злепоставяш само и само, за да ми помогнеш.

— Не ме мисли, няма да позволя на Джей да си натика езика в гърлото ми. Имам си методи за самозащита.

— Така ли? — той огледа недоверчиво дребната ми фигура и кокалчетата ми с размер на грахови зърна, направо нищожни в сравнение със собствените му бицепси и юмруци на боксьор от свръхтежка категория. Аз, естествено, съм наясно, че външността ми не внушава кой знае какъв страх.

— Кажи му, Мисти.

Мисти се ухили.

— Последния път потуши пламенната му страст с малко мръсна вода. Можем само да си представяме какво би могла да сътвори край морето.

Размърдах пръсти и бирата на Уил се усука на спирала в бутилката.

— Ако Джей се осмели да ме погледне пї така, ще отприщя гнева на Нептун върху главата му.

Уил изгледа с възхита бурята, развихрила се в бутилката му — пяната изригваше от гърлото като вулкан.

— Напълно ти вярвам, AC/DC. Ти си страховит савант.

Доволна, оставих бирата му да се успокои.

— Така че след ден-два би трябвало да разполагам с пропуск зад сцената. И ти, Уилям, няма да си тръгнеш оттук без любовта на живота си, защото личният ти ангел хранител поема нещата в свои ръце.