Джос Стърлинг
Ейнджъл (19)

Глава 19

След всичките катаклизми от последните няколко дни, когато във вторник се върнах на училище, имах чувството, че попадам в някакъв нереален свят. Летният семестър на предпоследния клас и без това е странен: тъкмо бяха минали изпитите и всички се бяха поотпуснали, някои започваха лятна практика, учителите подхващаха подготовката по избираемите предмети за матурите догодина и се опитваха да ни убедят да се концентрираме, въпреки че слънцето така примамливо припичаше. Отгоре на всичко чувствах, че вече не ми е тук мястото. Движех се вяло от класна стая в класна стая, сякаш се носех по вода — като онази гмуркачка, която веднъж бях гледала да плува в аквариум, отделена със стъклена стена от зрителите, които я наблюдаваха как храни рибите. Съучениците ми започваха да осъзнават, че нещо става. Държаха се с мен като със знаменитост, наслаждаваха се на отразената слава от краткия ми контакт със звездите. Едно момиче ми показа многократно препращаното съобщение на Фреш, че съм щяла да свиря с Gifted. Разсмях се и го обърнах на шега, но истински ме заболя. Не споменах на никого за предстоящия договор, предала бях документите на мама, та да ги покаже на своя приятелка адвокатка, също савант, за да провери дали всичко е наред. Не ми се искаше да започна да се хваля наляво и надясно и накрая, ако работата се провалеше, да се наложи да падна отвисоко.

И така, седях си в кабинета по музика, зяпах през прозореца, вместо да слушам лекцията за композиция, и мечтаех за бъдещето, когато директорът се появи на прага. Не си бях сложила слушалките — след онзи случай в багажника на колата на Дейвис отказвах да ги ползвам и още не се бях захванала със задачата, та затова първа чух почукването му. Изключително дребен на ръст господин Хериът бе принуден да се вдигне на пръсти, за да надникне през стъклото — точно както ми се налагаше и на мен. Очилата му ту проблясваха над преградата, ту се скриваха под нея, като светеща шамандура, разлюляна от вълните. Фактът, че и двамата страдахме от един и същ унизителен дефект, бе една от причините да го харесвам.

— Господин Гарфийлд, извинете, че прекъсвам часа ви — директорът отвори вратата и потупа учителя по музика по рамото.

Господин Гарфийлд смъкна слушалките — работеше на йониката и изобщо не беше забелязал, че някой е влязъл, докато господин Хериът не го побутна.

— Извинете ме, господин Хериът, мога ли да ви помогна?

В класа имаше още шестима ученици и, разбира се, всички си смъкнаха слушалките, за да могат да подслушват. Господин Хериът беше особено развълнуван — щръкналата му червена коса изглеждаше така, сякаш допреди малко е стоял на пътя на струята на реактивен двигател.

— Да, ъ, искам да кажа не, господин Гарфийлд. Имам един много специален гост, който би желал да поговори с Ейнджъл. А, ето те, Ейнджъл. Имаш ли нещо против да излезеш навън за малко?

Първата ми мисъл бе, че Маркъс е дошъл да ме търси, но не, господин Хериът не би могъл да знае кой е и определено нямаше да го развежда из училище като че ли е кралска особа. Силно озадачена, все пак се изправих. Но преди да успея да се измъкна от чина, в стаята влезе Кърт. Съучениците ми ахнаха. От изненада се облегнах на йониката и от клавишите се изтръгна крайно немелодичен акорд.

Кърт ми се ухили.

— Олеле, Ейнджъл, а пък аз те мислех за талантлива!

Изобщо не ми хрумваше какво да му кажа. За щастие, директорът се намеси.

— Ученици, както сигурно сте забелязали, специалният ни гост е не друг, а Кърт Вос. И да, наистина е самият той. — Господин Хериът потри ръце. Вероятно ровеше из паметта си за подходящи думи за пред смаяни единадесетокласници при първата им среща с истинска рок звезда.

— Здравейте — Кърт небрежно помаха.

Какво правиш тук? попитах го наум, за да не ни чуе друг.

Шашардисвам съучениците ти, както изглежда. Той ми намигна. Охо, явно се беше примирил с идеята, че владее телепатия, така ли? Кърт се обърна към учителя по музика.

— Значи, вие сте преподавателят на Ейнджъл? Господин Гарфийлд, нали така, като онзи дебел рижав котарак? — Само Кърт можеше да се държи толкова безочливо. Естествено, прякорът на господин Гарфийлд бе именно Дебелия котарак, защото беше възпълен и някак си просеше да го наричат така при това вече няколко поколения ученици. Надявах се Кърт да не е извлякъл тази информация от главата ми.

— Ъ… Кърт… господин Вос… за мен е голяма чест. — Не бях виждала господин Гарфийлд така да мънка и да пелтечи. Той се ръкува с Кърт. — „Jagged“ е любимият ми концептуален албум.

— Благодаря, човече. Наричай ме Кърт, моля те.

Господин Хериът ми направи нетърпелив знак.

— Побързай, Ейнджъл. Сигурен съм, че господин Вос — Кърт — е зает човек.

Кърт сви рамене.

— Всичко е наред, Ник. — Ник ли? Директорът се казва Ник? Винаги съм мислела, че за пред колегите си е Николас. — Имам няколко минутки. Каня се да отвлека Ейнджъл от останалите часове, ако нямаш нищо против. Както се подразбира, с разрешението на родителите й.

— Да, да, те ми се обадиха. Ами тогава, ъ, Кърт, вероятно учениците ще искат да ти зададат някой и друг въпрос за музикалната индустрия?

Точно така, господин Хериът: превърни този мъчителен, безкрайно неудобен миг във възможност да научим нещо!

— Ама разбира се. Питайте, деца. — Кърт приседна върху ръба на бюрото на господин Гарфийлд, а аз тихичко се заех да си прибирам нещата. Съучениците ми най-после се отърсиха от смайването и благоговението и успяха да формулират няколко смислени въпроса, най-вече как Кърт е успял да се превърне в такава мегазвезда. Никой не се поддаде на изкушението да изпищи „Обичаме те!“ и „Искаш ли да ти родя бебета?“, макар да ми се струваше, че господин Гарфийлд е на косъм.

Удари звънецът. Настъпи обичайната суматоха — хиляди ученици се изляха в коридора на път към следващия си час. Господин Хериът изрече няколко подобаващи думи — не че чух каквото и да било — после разпусна класа.

— Идваш ли, Ейнджъл? — обади се Кърт.

— Къде? — попитах, като си придадох сериозно изражение. — Следващия час имам тест по биология.

Господин Гарфийлд и директорът бяха видимо потресени от неохотата ми, но Кърт явно позна, че се шегувах, понеже се ухили.

— Мислех си да те изведа на обяд — в Париж.

— Сериозно ли? — гласът ми премина във фалцет. Макар още да му се сърдех, задето очакваше да се кача на сцената след онази ужасна история, не можех да остана равнодушна.

— Ето я! Истинската Ейнджъл. — Кърт видимо се зарадва, че е успял да ме изненада. — Съвсем сериозно. Марго отиде да ти вземе паспорта от къщи. Ще идем в един мой любим ресторант.

— Колко яко! — Жалко, че съучениците ми вече се бяха изнизали от стаята и нямаше как да разпространят клюката за невероятния ми късмет.

— Ще приема ентусиазма ти за съгласие. Благодаря, Ник, господин Гарфийлд. Да вървим.

Господин Хериът ни съпроводи чак до колата на Кърт. Наложи се да преминем през тълпите ученици, които тъкмо се местеха в следващата стая, та успях да чуя как ни обсъждат. Отвсякъде тичаха ученици, за да зърнат Кърт поне за миг. Чувствах се едновременно смутена и въодушевена, докато преминавахме през шпалира от тела. Само дето смущението мигом взе връх над въодушевлението, когато чух господин Хериът да споменава инициативата за набиране на средства за новата концертна зала в училище. Как можа да ми го причини?

— Е, щом възпитавате такива таланти като нашата Ейнджъл, значи, ще ви трябва прилична зала, Ник — съгласи се Кърт. — Свържи се с моите хора по този въпрос, става ли?

Качихме се в колата.

— О, боже, кажи ми, че не съм чула добре. Че директорът ми не изпроси пари от теб, нали? — простенах, заровила глава между коленете си.

Кърт се разсмя.

— Естествено, че си изпроси. Та нали това му е работата, миличка. Обаче ще го накарам да я кръсти зала „Кърт Вос“. Джон, закарай ни на летището, моля те. — Колата потегли. През затъмнените прозорци виждах как зашеметените ученици продължават да ни зяпат. Кожената седалка изскърца, Кърт се обърна към мен и ме погали по косата с топлата си длан. — Това няма значение, Ейнджъл. Кажи ми как се чувстваш след онази безумна история с отвличането?

Изправих гръб и отметнах косата от лицето си.

— Добре съм. Май.

Кърт кимна мрачно, загледан в изражението ми.

— Не си съвсем добре, но ще се оправиш. Съжалявам, че не схванах веднага колко ужасно е било. Виктор ми разказа цялата история чак след като си беше тръгнала. Сигурно е било много травмиращо.

— Така си беше, но поне не стана голяма беля. Не се наложи да направя нещо, с което да издам дарбата си. — Гневът ми започваше да се разсейва, излизаше, че не е бил наясно със сериозността на положението, когато се появи в кемпера на Маркъс.

Кърт прехапа долната си устна и извърна поглед.

— Съжалявам, че се наложи да разбереш за савантите точно по този начин. Но нещата съвсем не са такива, Кърт. В повечето случаи савантската дарба е нещо изключително полезно. И обикновено не ни преследват разни идиоти само защото умеем нещичко повече от другите.

Той се обърна към мен и ми се ухили с усмивката си на суперзвезда.

— Знам, миличка. За теб се тревожа. Знам, че онзи сдържан тип Виктор си има план как да се справи с Дейвис, но няма да се чувствам спокоен за себе си и близките ми хора, докато не разбера със сигурност, че е неутрализиран.

„За себе си и близките ми хора“. Сърцето ми се стопли при мисълта, че Кърт ме включваше в тази групичка.

— Ориентира ли се вече каква е дарбата ти?

Той се изсмя дрезгаво.

— Май ще се окажеш права. Уил смята, че инстинктивно долавям какви са скритите мотиви на хората, нещо като куче за откриване на наркотици. Ще го преглътна, цял живот съм си бил такъв.

— Тогава как не си се досетил за Дженифър?

Кърт направи гримаса.

— Чувствах, че не може да й се има доверие, но не знаех защо. Казах на Браян, че го използва, но на него му допадаше… ъ, да й е гадже. — Той поклати глава. — На всички ни се е случвало да попаднем на момиче, което да има не особено искрени подбуди да е с нас — повечето ги привлича славата. Реших, че и тя е от тях, и гледах да имам колкото се може по-малко контакти с нея. Също и Марго. Отношенията им бяха по-скоро строго професионални, отколкото приятелски.

Така беше. Не бях виждала нито Кърт, нито Марго да поддържат някакви по-дружески контакти с Дженифър. Тя си беше момичето на Браян, но не и част от вътрешния кръг.

— А какво каза на Браян?

— Че Дженифър е работела за един журналист. Това е самата истина, нали така?

— Да. Бедният Браян.

— Прие го съвсем философски. В морето има още много риба.

— Дано следващата не е двулична кучка, която ненавижда савантите.

Кърт чукна кокалчетата на ръката си в моите в знак на съгласие.

Колата зави към база „Нортолт“, пистата, която често се използваше от частни самолети, които искаха да избегнат опашките на „Хийтроу“. Пред хангара чакаше бял самолет със знака на Gifted. Естествено, ужасно се впечатлих, но не можех да позволя на Кърт да се фука така безнаказано с богатството си.

— Собствен самолет, а, Кърт? Гледай ти, гледай ти, да не вземе да ти се замае главата? — подкачих го.

— Наехме го за турнето, миличка — Кърт ме перна по носа. — А името написаха с рекламна цел.

— Нещо не усещам да си особено възмутен — ухилих му се.

— Много ясно, че не съм. Това ми е мечта от дете.

Той излезе от колата и ме поведе по стълбите към вратата на самолета.

Огледах се.

— Чакай, няма ли поне да ни проверят документите?

— Марго се е погрижила за всичко.

В кабината заварих Марго и Уил с много доволни изражения. Очевидно и за тях частният самолет бе приятна изненада.

— Охо, здравейте, как сте?

Уил се надигна да ме прегърне.

— Теб трябва да те питаме как си. Готова ли си за разходка до Париж?

— Определено звучи по-приятно, отколкото да правя дисекция на агнешки сърца в час по биология.

Уил се ухили.

— Май не страдаш особено, че ще се лишиш от това забавление.

Кърт ме тупна закачливо по гърба.

— Сигурна ли си? Искаш ли да поръчаме агнешки сърца в ресторанта, та да си наваксаш пропуснатото?

— Да не си посмял! — скастрих го, после си седнах на мястото и си закопчах колана.

Оказа се, че ресторантът е на върха на Айфеловата кула — на Кърт можеше да се разчита, че ще организира нещо сензационно. Мозъкът ми не можеше да проумее как се бях озовала тук насред най-обикновен училищен ден. Освен това бях крайно неподходящо облечена за лъскавия салон с невероятна гледка към града — с обичайната си униформа от дънки и тениска. Кърт също не беше никак официален, но нали беше рок звезда, можеше да се разхожда навсякъде с омачкана тениска и кожено яке. Марго и Уил се бяха изтупали за случая — очевидно знаеха от по-рано. Но тъй като видът ни очевидно не направи особено впечатление на сервитьорите, реших да не се измъчвам повече. Съжалявах единствено, че Маркъс го няма. Обстановката бе идеална за романтична среща.

Престани. Тая история остана в миналото. Стига си тъгувала по него, слабохарактерно момиче такова, скара ми се Разумната Ейнджъл.

Сервитьорът сложи порция крем брюле пред мен. Като си помислиш само, че в момента щях да ям чипс и ябълка в общата стая.

— Е, Ейнджъл, както вероятно се досещаш, имам предложение за теб — Кърт отпи от еспресото си.

Откъснах с мъка очи от чайките, които прелитаха зад стъклата.

— Предложение ли? Знаеш за договора с Хангърфорд, нали?

— Да, лично посъветвах Бари да побърза, преди друг да ви прилапа. Разумно ли е предложението му?

Замислих се за купчината страници, изпълнени с юридически жаргон, които приятелката на майка ми проверяваше.

— Още не знам със сигурност. Като че ли иска да ме изтика на преден план, което никак не се нрави на вокала ни.

— Вероятно е така, но пък си мисля, че Джей ще е склонен да се нагоди, особено като види какво може да спечели.

Кимнах и пукнах захарната коричка на крема с лъжичката си.

Марго се приведе към мен.

— Това, което имаме предвид, няма да е в разрез с договора ти, Ейнджъл. Става дума за събота.

— Искаме да свириш с нас, както се канехме да направим в Рокпорт, ако онзи малоумник не се беше опитал да те удави.

Лъжичката застина по пътя си към устата ми.

— Искат да свириш на Арена O2 — обади се Уил, забелязал, че някой трябва да ми обясни нещата бавно и ясно, преди да схвана за какво става дума.

— Сериозно ли? — ахнах.

— Аха. Как ти звучи?

Стиснах очи за миг, сетила се, че и Маркъс ще е там. Все още не бях готова да се видя с него, раната бе твърде прясна. Но пък вероятно можех някак да го избегна, нали така? Все пак уговорката беше да свиря с Gifted, а не с Black Belt.

— Ами… добре.

— Кърт се ухили лукаво.

Само „добре“, така ли? Няма ли да чуя: ДА, РАЗБИРА СЕ, ТА НАЛИ СИ МОЯТ РОК ИДОЛ ЗА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА!

Явно бе подслушал мислите ми.

— Веднага престани да ми слухтиш из мозъка. Само защото си се научил как да го правиш, не означава, че ти е позволено.

Той се ухили още по-широко.

— Ще трябва да те пратим на училище за саванти. — Размахах лъжичката срещу него и върху покривката тупна капка крем брюле. Опа! Изгребах я, преди сервитьорът да забележи. — Ако продължаваш да ме подслушваш, ще насъскам Самър да ти прерови мислите.

Това явно го стресна.

— Добре. Няма да се повтори, обещавам. — Трудно ми беше да му повярвам, при положение че очите му блестяха така палаво. И той като Маркъс явно притежаваше далеч по-силни телепатични способности от мен, което пък означаваше, че можеше да се рови из мислите на другите, ако не се контролираше.

— Е, ще свириш ли?

— Ще свиря — ръгнах го с лакът. — Знаеш ли, Кърт, щях да се съглася дори да ме беше завел в „Макдоналдс“. Това тук е направо прекалено. — Посочих убийствената гледка отвън, невероятната храна и галантните келнери.

Той се подсмихна.

— Сигурно си мислиш, че толкова заслужаваш, но аз съм на друго мнение.

 

 

В самолета на връщане успях да поклюкаря с Уил. Уриел имаше с какво да се похвали: на Тарин в крайна сметка й бяха предложили работата в Колорадо. Ето че още една двойка саванти бе успяла да съчетае живота си. Носели се слухове за сватба след няколко месеца.

— Ами вие с Марго? — поинтересувах се аз.

Уил се облегна назад и се престори, че спи.

— Уилям Бенедикт, моментално ми отговори, иначе ще се пръсна от любопитство.

Той отвори едно око.

— Защо? Толкова е забавно да те дразня. — После скръсти ръце на гърдите си. — При нас нещата все още са на съвсем начален етап, Ейнджъл. Познаваме се едва от седмица.

— Ама сигурно се чувствате така, сякаш се познавате от цяла вечност.

Той вдигна вежда.

— В най-хубавия смисъл — толкова готови сте един за друг, все едно винаги е присъствала в живота ти.

Той вдигна седалката до нормалното й положение.

— Така е, да. Уцелих джакпота с нея, нали? — Очите му я потърсиха. Марго седеше до Кърт и преглеждаше някакви документи. — Дарбата й е невероятна. Трябва само да се вслуша в нечия душа и може да види толкова много неща, например дали човекът срещу нея е добър, или не.

Изкикотих се, понеже ми хрумна нещо забавно.

— Като онези катерички.

— Кои катерички? — Уил ме погледна озадачено.

— В „Чарли и шоколадовата фабрика“, където почукваха по орехите, за да проверят дали не са развалени. Вайълет Борегард искаше да си вземе една за домашен любимец, ама вместо това я изхвърлиха на бунището като развален орех.

Уил се подсмихна.

— Много странно ти щрака мозъкът, Ейнджъл. Да, нещо такова, само че се е научила и да улавя сигнали за музикален талант, а не само за характера на човека, което е изключително полезно за работата й. Всъщност прави точно онова, което и Скай върши с усета си за аурите и чувствата на хората, но при Марго всичко е на основата на звук, а не на цветове.

— И как ще се разберете къде да живеете?

— Съгласна е да напусне Амстердам, ако се наложи. Моят бизнес тъкмо прохожда, но личната охрана се върти около клиента, така че и аз не съм вързан с конкретно място.

— На мен ми се струва, че вече си имаме нов савант, който се нуждае от особен вид защита, за да не издаде цялата работа пред световните медии.

Уил потърка брадичката си.

— И на мен ми хрумна нещо такова, но нали се разбрахме да напредваме крачка по крачка?

— Жалко, че не си го припомних, когато трябваше — въздъхнах.

— Съвсем ли оплеска нещата с Маркъс? Няма ли как да закърпите положението?

Цапнах го по корема.

— Моля, моля! Маркъс оплеска нещата с мен! Постави ми капан, за да ме изпита доколко съм искрена, можеш ли да си представиш? — И му разказах за случката в офиса на Хангърфорд.

Уил обаче не се възмути, колкото очаквах.

— Бедничкият. Няма никаква представа с какъв човек си има работа, а?

— Ами бедничката Ейнджъл? Не искам да го виждам до края на живота си! — Лъжкиня.

— Ни най-малко не те виня. Но когато размислиш…

Отворих уста да протестирам.

— Ще размислиш, Ейнджъл. Знаеш, че е така. Неизбежно е, та той ти е сродната душа. Така че, когато размислиш, накарай го да моли за прошка. Добре ще му се отрази веднъж поне да влезе в ролята на просител, а не вечно да раздава благоволение.

— Какво искаш да кажеш?

Уил посочи кабината на самолета.

— Всичките тия неща — играчките на знаменитостите — постепенно замайват главата. И понеже Маркъс вече е свикнал с лукса, подозира, че всеки, който се сприятели с него, всъщност ламти за парче от тортата. Забравил е да се доверява на инстинкта си към хората. При Марго и Кърт не е така, тях ги спасяват дарбите им. Именно заради това, предполагам, Кърт не се е надул до безобразие през последните десетина години, откакто се издигна на гребена на славата.

— А какво мисли Мрежата на хора с дарби за новия ни савант, който лъсва по вестникарските страници още в момента, в който кихне?

Уил сви рамене.

— Вече няма как да върнем нещата. Стига да не е известен, задето е савант, ще трябва да се примирим.

— Ами Маркъс? Та неговата дарба непрекъснато е на показ.

— Но никой не отдава успеха му на някаква специална дарба, така че и това ще преглътнем. А когато се почувства готов, ще си поговорим как да я контролира.

Раздрънках кубчетата лед на дъното на чашата си.

— Пробва ли вече?

— Ейнджъл, след като си замина в събота, Маркъс се заключи в хотелската стая да пише песни. Излизал е само колкото да поизръмжи на околните и да си изсвири концертите.

Представях си какви текстове пише. Уф.

— Май му действам много зле.

Уил се разсмя.

— Глупости, Ейнджъл, ти си най-хубавото нещо, което някога ще му се случи. Маркъс е добро момче, но се взема твърде насериозно. А ако ти си до него, за да компенсираш сериозността му, връзката ще е полезна и за двамата: ти ще си горивото в двигателя, а той ще е баластът.

Опитах се да си представя как корабчето ни доволно пуфти през морета и океани, но ми се струваше невъзможно.

— Но в момента никой от двамата не е зад руля, лодката още е на сухо в пристанището.

— Напротив, и двамата сте вдигнали платната, просто не сте го осъзнали.

За всеки случай отново го пернах. Тия самодоволни саванти, дето вече са открили половинката си и всичко им се струва от лесно по-лесно, трябва да бъдат сложени на място.

Той разтърка корема си и направи физиономия.

— Ужасно момиче. Твърде много съм преял, за да ме удря някаква си нахална дребосъчка.

— А ти си жаден за внимание лъжец. Изобщо не те пернах толкова силно. — Приведох се към него. — Освен това, Уилям, мислех, че вие, телохранителите, имате кореми от стомана.

— Да, ама не точно след обяд. — Той разроши косата ми. — Голяма си напаст.