Джос Стърлинг
Ейнджъл (12)

Глава 12

Складът за инструменти все по-често ми служеше като стая за разсъждения. Затворих вратата зад себе си и шумът на фестивала заглъхна в далечината. Дори и в сънените утрини не беше напълно тихо — постоянната глъч от гласове, звуците от репетициите, музиката от сергиите за закуски, вечното плискане на морето, което шепнеше нещо на дарбата ми. Седнах с гръб към нечий куфар с барабани и подпрях брадичка на коленете си.

Твърде много се случваше, при това твърде бързо — даже и за мен, а аз не съм от хората, дето копнеят за спокоен живот. Чудесно беше, че открихме тази малка групичка саванти, непозната за Мрежата ни, а намирането на Марго бе направо прекрасно. Само дето, даже и след като насъсках Виктор по него, Кърт трудно щеше да схване, че трябва да крие дарбата си — твърде много време бе прекарал под прожекторите, а и май не беше склонен да приема чужди съвети. Напротив, свикнал бе да командва. Но пък до момента бе успявал да крие силите си, или дори да не разбере, че притежава такива, така че едва ли бяха особено явни, иначе все някой щеше да забележи.

А оставаше и проблемът с Маркъс. Изругах наум. Провалих най-важната среща в целия си живот и хич нямаше да ми е лесно да поправя щетите — горе-долу като да слепя наново настъпена яйчена черупка.

Преразгледах поведението си от изминалите два дни. Хиперактивността ми ставаше непоносима и за мен самата, държах се като превъзбудено хлапе, прекалило със захарта. Дори Маркъс да ми отговореше телепатично, дори да се окажеше, че е сродната ми душа, дали щеше да се зарадва? Знаех, че на момчетата им е забавно да излизат с мен, но дали щеше да е така, когато ставаше дума за цял живот? Уви, съмнявах се, че някой си мечтае за такъв партньор.

Налагаше се да се променя.

— Я порасни малко — прошепнах, колкото да чуя как звучи тази идея в тъмното. Сериозна, спокойна и сдържана. Като родителите ми. Мили боже! Ударих чело в коленете си, стискайки очи. Не, не, ще се справиш, Ейнджъл. Далеч не си толкова повърхностна, трябва просто да покажеш на сериозния, поетично настроен Маркъс и другите си страни. Знаеш, че не си пада по лекомислените момичета, така че ще е нужно да се превърнеш в интелектуалния еквивалент на боксьор свръхтежка категория и да го зашеметиш с изтънченост.

Реших да изрепетирам няколко реплики.

Здрасти, Маркъс. А, питаш какво чета ли? Реших да си препрочета нещичко от събраните съчинения на Джеймс Джойс. Я кажи, кое предпочиташ — „Одисей“ или „Бдение над Финеган“? Виждала бях Самър да ги изучава и бях прочела няколко откъса иззад рамото й, така че знаех, че са страшно впечатляващи.

А може би бе по-скоро човек на идеите? Знаеш ли, Маркъс, страшно си падам по френската философия. Не смяташ ли, че теорията на Жак Дерида за деконструкцията е изключително интересна? Алекс веднъж се опита да ми обясни тая теория и аз май донякъде я схванах.

Не, „интересна“ звучи тъпо, Алекс никога не би използвал такова прилагателно. Опитах още веднъж, този път на глас.

— Хей, Маркъс, не смяташ ли, че деконструктивизмът на Дерида е невероятно предизвикателство за интелекта?

— Извинявай, каза ли нещо?

Отворих очи и видях някаква жена с венец от копринени цветя да ме гледа изумено. Явно беше влязла, докато съм стояла със затворени очи.

— О, просто репетирах… една песен.

Тя вдигна куфар за китара.

— Пееш за Дерида? Много яко. — Тя отметна дългата си индийска пола, украсена с пайети, и си излезе. Въздъхнах облекчено. Добре че посетителите на фестивала бяха готови да преглътнат всякакви чудатости. Какво точно би могъл да пее човек за френските философи? О, Дерида/караш ме да се стремя/към необятна красота/ведно със сродната ми душа. Разкикотих се на глупавия куплет. Хич не се смей! Дръж се сериозно! Философията не е шега работа.

О, божичко! Тридесетте ми минути почти изтекоха. Когато излезех от склада, щях да съм нов човек — човек, когото и най-яките банди, като Gifted например, биха поканили да свири с тях, човек, когото Маркъс не би пренебрегнал. Операция „Трансформацията на Ейнджъл“ започваше.

Грабнах Фреди — не, не така. Грабнах фолк цигулката си. Новата Ейнджъл не би използвала детински имена за инструменти на изкуството. Напуснах скривалището си, и то твърдо решена този път да успея.

— Влез — отвърна рязко Кърт в отговор на тихото ми почукване. Обичайно бих издумкала кратко музикално произведение в синкопиран ритъм, но в момента се опитвах да подражавам на Самър, да се държа така, както би се държала тя. Уравновесена. Без излишен ентусиазъм. Очарователна.

— Върнах се. О, здрасти, Маркъс! — Трябваше да се сетя, че и той ще е тук, та нали Кърт спомена, че работят заедно по песента. — Как си тази сутрин? Времето е наистина чудесно. — Не изчаках отговор, решавайки да напластя дебело новото си изискано поведение. Страх ме беше, че ако спра, ще се почувствам така, сякаш гледам надолу от опънато въже. — Донесох Фред… гъдулката ми. Е, ще ми покажете ли нотите? — Огледах се за нотните листове, хванала Фреди за шийката. — Няма да е зле да побързаме, понеже съм сигурна, че сте много заети. Вероятно имате да ходите на разни места, да се срещате с разни хора. Не искам да ви преча.

Най-после погледнах Кърт в очите. Погледа на Маркъс отбягвах с всички сили.

— Добре ли си, миличка? — попита ме Кърт. Прокара пръсти през гъстата си черна коса и обецата на ухото проблесна му като на пират. — Държиш се малко странно.

— Естествено. Ето, пристигнах. Съвсем навреме. С цигулката. Както ме помоли. Защо да не съм добре? — Извадих колофона, за да натрия лъка, а и защото бях толкова напрегната, че просто трябваше да правя нещо. Обаче май доста добре докарвах професионалното отношение. — Времето е пари и прочее.

Маркъс се прокашля. Между него и Кърт като че ли се водеше някакъв безмълвен разговор, но не по телепатия, а чрез обичайния способ, с многозначителни погледи, както умеят хората, които се познават много добре.

Кърт взе Фреди от пръстите ми и го прибра обратно в калъфа.

О, да му се не види.

— Ти… размислил си за участието ми?

— Не, миличка, просто не очаквахме да нахлуеш така. Искахме да ти изсвирим парчето, за да ни кажеш какво мислиш.

— А, добре. — Явно погрешно бях възприела задачата, не очакваха да хвана лъка и да засвиря като обикновен сесиен музикант, искаха да си сътрудничим. Музикантското ми сърце подскочи от радост и разкърши хълбоци, но ентусиазмът му мигом бе попарен от госпожица „Тази работа държа да я свършим както трябва“. — Да, естествено. Ще се радвам да направя каквото е нужно. Дайте да видим какво имате да ми покажете.

Маркъс пусна сноп листове в скута ми. Разбрах, че е той по ръцете. Все още отказвах да го погледна.

Кърт свали една от китарите, стара и очукана, налепена с избледнели лепенки.

— Маркъс, защо не й я изпееш? Аз ще съм втори глас.

— Казва се „Stay Away, Come Closer“. — Маркъс подхвана акустичната си китара и засвири. И ето, отново се случваше: в момента, в който изпод пръстите му започнеше да се лее музика, всички светлинки на таблото ми светваха. Беше ми дяволски трудно да не изпадна в обичайния си бурен възторг. Впила пръсти в коленете си, стиснах зъби, за да не изтърся нещо неуместно.

Кърт включи хубавия си нисък тенор към по-високия глас на Маркъс. Част от мозъка ми регистрира, че в момента се сбъдва една от най-големите ми мечти. Че кое момиче на тоя свят не си е представяло как двама суперсекси рокаджии му изнасят серенада? Освен това не ми беше лесно да се отърся от усещането, че думите на песента са насочени именно към мен — стой далече от мен, копнея да си до мен – героят в песента бе силно объркан, изпращаше крайно противоречиви послания на момичето, което обичаше. Съвсем на място. Но поне този текст бе писан дълго преди да се появя на сцената, така че нямах основания да го приемам лично.

Приключиха. Седях онемяла, все още разтърсвана от шоковите вълни, породени от дарбата на Маркъс, които ме люшкаха, сякаш бях топче за пинбол, блъскащо се в камбанки и лампички, преди да задейства сирената за джакпота. Впрегнах всички мускули на лицето си, за да овладея малоумната усмивка, в която устните ми настояваха да се разтегнат.

Маркъс изпъшка.

— Не й харесва. Дали да не размислим, Кърт? Смятах, че ще стане хит, но виж й физиономията.

— На момчетата им хареса, Марго също я оцени високо — Кърт върна китарата на стойката.

— Но Ейнджъл е напълно равнодушна. Ако й харесваше, щеше поне да потропне с крак или нещо такова. Какво не й е наред, Ейнджъл?

Спокойно. Професионално. Не обръщай внимание на факта, че сърцето ти препуска така, сякаш току-що си слязла от влакче на ужасите.

— Напротив, Маркъс, парчето е добро. Отлично. Нищо му няма. Прав си, ще стане хит. — Напънах се да измисля някакъв смислен въпрос. — Това първата песен в албума ли ще бъде?

Кърт разтърка врата си.

— Мислехме да я използваме за заглавие на албума, да го изпишем на две нива: отгоре „стой далече от мен“, а в долната част на обложката — „ела по-близо“. — Той се обърна към Маркъс. — Дявол го взел, мислех си, че идеята си я бива, но си прав, не й харесва. Къде точно сме се объркали?

Започна да ме обзема лека истерия. Наистина ли се канеха да се откажат от тази прекрасна песен само защото не потропвах с крак?

— Ама чудесна е, честно. Прекрасна.

— Тогава защо не ти харесва? — тросна ми се Маркъс, донякъде ядосан и доста обиден.

— Харесва ми, много даже.

— Не е вярно. Онази Ейнджъл, която познаваме, не седи като на погребение, когато слуша музика, която й харесва! Ако наистина ти харесва, защо се държиш така?

— Защото се опитвам да се държа прилично! — Плеснах устата си с длан. Двамата ме зяпнаха изумено.

— Да се държиш прилично ли? — измърмори Маркъс. — Та това е загубена кауза.

Кърт му направи знак да млъкне.

— Миличка, с нас можеш да се държиш естествено.

Очите ми се наляха със сълзи от яд.

— Напротив. Досадна съм и импулсивна. Скачам и с двата крака, преди да погледна. Е, вече няма да е така, считано от днес. — Ударих с юмруци по коленете си. — Ще бъда спокойна и професионална. — Ефектът леко се губеше, предвид това, че по лицето ми се стичаха сълзи. Избърсах ги гневно. — Добре, де, може и да не съм особено спокойна, но ще се държа като професионалист, та ако ще да пукна. Песента е страхотна. Не я променяйте. И имам някои идеи за цигулката, ако искате да ги чуете.

— Нали затова си тук — Кърт кимна многозначително на Маркъс, очевидно му намекваше да стори нещо, но не можех да разбера какво. Маркъс остави китарата и седна до мен. Рамо до рамо, бедро до бедро, в същата поза като мен. Кърт се отмести встрани, за да ни остави насаме.

Маркъс ме побутна.

— Ейнджъл, излишно е да се преструваш на нещо, което не си. Май няма да ни е лесно, ако ще си така скована. Та нали на теб разчитаме да си нашата веселячка?

— Но аз съм много повече от веселячка — подсмръкнах. — Чета Джеймс Джойс — оттук-оттам — и знам за Дерида… и други неща. — Издухах си носа в салфетката, която Маркъс дръпна от кутията под масичката и ми подаде. — Не съм толкова повърхностна, колкото изглеждам.

— Радвам се да го чуя. — Имах чувството, че ми се надсмива. — Кърт казва, че ти дължа извинение. Видял бил доказателства, че не си луда, и твърди, че дарбата ти да правиш онези странни неща с водата е истинска или поне е най-първокласният фокус, който някога е виждал.

Дръпнах си още една салфетка.

— Истинска е.

— Е, сега, когато вече сме сигурни, че няма да те отведат хората в белите престилки, защо не се успокоиш и не се радваш на възможността да свириш с нас?

Защото исках нещо повече.

— Но ти ме мразиш, каквато съм по принцип.

Той ме побутна по рамото.

— Не е вярно. Като в песента е — хем искам да стоиш далече от мен, хем искам да си до мен. Объркваш ме.

— И ти ме объркваш.

Той обхвана лицето ми с длан и извъртя главата ми така, че да срещна сините му очи. Изражението им ме прониза, разбуди всяка клетка в тялото ми и я изпълни с живот, като сигнална тръба, придружена със заря във военен лагер. — Съжалявам за снощи. Казах неща, които не биваше да изричам.

При спомена как ме бе накарал да се чувствам смачках гневно салфетките.

— Не съм лесна. Не спя с когото ми падне.

— Не, категорично не си лесна. Напротив, оказваш се най-трудната загадка, с която някога съм се сблъсквал. Но пък си дяволски добър музикант, така че, щом не искаш да опиташ другите неща с мен, тогава да поработим върху онова, което все пак можем да споделим, става ли?

Не че не исках да опитам други неща… всякакви неща. Проблемът беше, че не ми харесваше на каква основа ми предлагаше да се сближим. Но как бих могла да му го кажа? И понеже не намирах думи, кимнах.

— Чудесно. И преди на Кърт да му писне да ни чака да се разберем, предлагам помирителна целувка.

Прекрасна идея.

— Оо, ужасна идея! Устните му докоснаха моите и точно както предния път, невинната целувка някак се превърна в страстна прегръдка. Едната му ръка ме обхвана през гърба, за да не залитна, с другата плъзна пръсти по шията ми в търсене на местенца, които да запратят тръпки по цялото ми тяло. Усещах всяка извивка на устата му, докато езикът му изследваше моята. Преградите помежду ни се олюляха и рухнаха. В продължение на един вълшебен миг споделяхме едно и също пространство, едно и също съзнание.

Божествения Коен — прошепнах в ума му прякора, който му бях измислила.

Устните му се извиха в усмивка.

— AC/DC, да се целувам с теб, е като да си пъхна пръста в контакта, само че в хубавия смисъл.

Кърт се прокашля.

— Ако сте приключили със сдобряването, дали не можем да преминем към музиката, моля?

Крайно смутена, изпънах дрехите си надолу. Фактът, че бях в състояние да забравя присъствието на идола си, показваше колко могъщо бе привличането между мен и Маркъс.

— О, ъ, само да взема Фреди и ще ви покажа какво имам предвид.

Маркъс и Кърт едновременно се обърнаха към вратата.

— Кой е Фреди? — попита Маркъс.

— Цигулката ми. — Вдигнах инструмента. По дяволите, краткотрайната ми изтънченост не бе устояла на целувката. — Да ви изсвиря ли какво ми хрумна? Чудех се дали не може цигулката да бъде женският глас, който да отговаря на объркания влюбен в песента, нещо като контрапункт?

Кърт се ухили на Маркъс.

— Нали ти казах, че си струва да я привлечем за този проект. Интуицията ми никога не ме лъже. Маркъс, защо не вземеш твоя Дилън, докато аз приготвя Брус. — Той ми намигна и вдигна китарата си. — Всички добри музиканти си кръщават инструментите.

След като изгладихме партитурата и я изрепетирахме два-три пъти, Кърт ни изгони от кемпера, понеже имал среща с продуцента си. Маркъс и без това предпочиташе да си тръгне, преди онзи да пристигне.

Задържа ми вратата, за да изляза.

— Не мога да го понасям. Бари Хангърфорд е най-големият задник в бранша.

Веднага се сетих за кого иде реч — онзи тип, на когото Джоуи се беше сопнал през първия ни следобед.

— Май не ме харесва особено.

Маркъс се подсмихна.

— С тия танци по масите. Ужасно се подразни. Ако не бях полудял от ревност от коментарите на Джей за готиното му гадже, щях да се кача до теб, само и само да му натрия носа. Хей, искаш ли да си оставиш цигулката в караваната ми?

„Полудял от ревност“, значи, затова бе реагирал така!

— А после какво?

Погледът му се зарея над главата ми към поляната с палатките.

— Още не съм разгледал нищо. Нали предложи да ме разведеш.

Ухилих се.

— Предложих да разведа приятелчетата ти от бандата, тъй като ти самият се оказа твърде голям темерут, за да приемеш поканата ми.

Маркъс ме погледна умолително с големите си очи и аз, естествено, моментално омекнах.

— Но сега ще се смилиш над мен, нали?

— Само ако не ни нападнат фенките ти.

— Ами твоите фенове?

Не от фенове се страхувах аз, а от журналисти, погнали саванти. Братята Бенедикт никак нямаше да останат във възторг от идеята ми да се шляя из поляните — щяха да кажат, че си прося неприятностите.

— А защо не вземем да се дегизираме?

Той отключи караваната.

— Имам нещо много подходящо за теб.

Сложих Фреди до Дилън. Изглеждаха чудесно един до друг, сякаш бяха родени да са заедно.

Стига глупости, Ейнджъл, престани да сантименталничиш на тема музикални инструменти, за бога!

През помещението прелетя бейзболна шапка и ме цапардоса в гърдите.

— Пробвай я. — Шапката беше с логото на Black Belt. Нахлупих я и се огледах в огледалото. С прибрана назад коса, очите ми изглеждаха огромни.

— Слънчеви очила — Маркъс ми подаде един чифт с огледални стъкла. Сложих си ги и мигом се почувствах като важна особа, към която папараците задължително биха проявили интерес.

— Охо, колко лоша изглеждам_ –_ възкликнах одобрително.

— Точно така, моето лошо момиче — разсмя се Маркъс. — Всяка рок звезда трябва да си има такова.

— Е, господин кандидат рок звезда, каква дегизировка ще използваш? Как точно ще превърнеш Супермен в Кларк Кент?

— С нещо повече от очила с черни рамки. — Той се разрови в едно чекмедже.

— Не слагай плетената шапка, фенките ще те разпознаят.

Той я хвърли настрани със съжаление.

Нещо ми се мярна, докато тършуваше, и бръкнах да го извадя.

— Това какво е?

— Това ли? Хипарската перука, която носех на едно новогодишно парти, преоблечен като Джон Ленън от късния му период.

— Сложи си я! — изкряках.

Той нахлузи дългата тъмна перука върху светлата си коса. Към перуката даже имаше лента за коса. Ухили се на отражението си и понечи да я свали.

— Недей.

— Шегуваш ли се?

— Маркъс, виж се само, никой няма да те познае, дори майка ти. Имаш ли очила?

Той си сложи чифт ленънки с тъмнорозови стъкла.

— Ето, сега ще гледам на света през розови очила.

— Невероятно. Почти успя да се направиш непривлекателен.

Той ме събори върху канапето като наказание за кикотенето ми.

— Почти?

— Такава красота е невъзможно е да се скрие, пък дори и с тая идиотска перука.

Той продължи да ме гъделичка, докато не изквичах за милост.

— Предаваш ли се?

— Да! — Смъкнах перуката от главата му. — Освен това се шегувам. Не бих те накарала да излезеш пред хората с тоя парцал.

— Благодаря ти. — Той ме целуна по носа, а после устните му някак се отклониха към моите. Нещата започнаха да излизат от контрол, когато, за щастие, паднахме от тясното канапе. Приземих се по дупе и това ми помогна да се осъзная. Очертала бях определени граници и трябваше да ги спазвам, иначе щях да загубя всякакво самоуважение. Той посегна отново да ме прегърне, но аз скочих и се пъхнах обратно в дрешника така, сякаш нищо не се беше случило.

— Какво ще кажеш за това? — подхвърлих му каубойска шапка.

Маркъс въздъхна примирено.

— Тази става. Като сложа и очила, никой няма да ме познае.

Не бях толкова сигурна, аз лично бих го разпознала навсякъде, но действително щеше да заблуди повечето хора.

— Е, готов ли си да купонясваме?

— Да вървим. — Той ме хвана за ръката. — Покажи ми какво изпускам.

Първо проучихме какво предлагат фургоните със закуски. Можеше да си поръчаш всичко: от традиционна английска храна и аламинути до изискани вегетариански и международни ястия. Маркъс купи кафе и френски сладкиши за двама ни, които излапахме върху купа сено на слънце. Къмпингът се разбуждаше и някои от влакчетата вече бяха пуснати — предимно от онези, дето те обръщат надолу с главата и те карат да пищиш, — нещо, което хич не ми се струваше привлекателно толкова скоро след закуската, но решихме, че блъскащите се колички ще са забавни. Опитах се да платя, но Маркъс настоя, мърморейки, че още съм ученичка, а той е автор на световен хит. Сръгах го с лакът в корема, за да не се фука толкова. Очаквах да поиска той да кара, но за моя изненада купи билети за две колички. Много скоро разбрах защо. За Маркъс целият смисъл на блъскащите се колички беше не да бягаш да не те блъсне някой, а да гониш партньора си из цялата писта и да го приклещиш в някой ъгъл.

— Играем мръсно, така ли, каубой? — подвикнах му, приела предизвикателството. — Ей сега ще си намериш майстора! — Насочих колата си така, че да се шмугне между другите шофьори.

— Йе-ха! — викна Маркъс, потопил се в духа на родеото. Както и очаквах, мигом се стрелна да ме гони.

Май си мислеше, че ще се опитам да си отмъстя, като на свой ред се блъсна в него, но не знаеше, че съм далеч по-хитра. Подмамих го, като обиколих няколко пъти пистата, но на третата или четвъртата обиколка съзрях златна възможност. Колата ми се стрелна между две понесли се една към друга колички и се провря между тях в последния момент. Маркъс, който се носеше твърде бързо, за да успее да завие, се блъсна и в двете и се наложи да обяснява на непознатите — единият от които бе грубоват мъжага с дебел врат — защо кара така агресивно. В този момент прозвуча сигналът за край на играта и аз се измъкнах ловко от количката и размахах победоносно юмрук. Маркъс ми се намръщи, но после се разсмя. Измърмори нещо за луди гаджета, стисна ръката на едрия мъжага и дотича при мен.

— Гадже ли? Че кога успяхме да стигнем дотам?

Той обгърна кръста ми с ръка и ме притисна към себе си.

— Ще си платиш за това.

— На това, Маркъс, му се вика ангелско отмъщение. Наистина ли каза на онзи тип, че съм ти гадже?

Маркъс извърна поглед.

— Ами да, стори ми се твърде сложно да те опиша като онова момиче, дето смята, че сме сродни души, но отказва да… — Тук очевидно размисли и преглътна останалата част от изречението. И хубаво направи, иначе до края на деня щеше да пее само сопрано. А това не бе шега работа, при положение че довечера му предстоеше концерт, който щяха да излъчват по телевизията.

— Казах ти какво искам. Да пробваш телепатия само веднъж. Една-две съвсем кратки думички ще са предостатъчни, примерно: „К’во става, колежке?“. — Опитах се да го обърна на майтап и смъкнах каубойската шапка над очите му.

— А така добре си прекарвахме.

— Добре, добре, сменям темата. Извинявай. А сега какво?

— Ти кажи.

— Още не съм ходила до плажа. — Точно в този момент някакъв мъж в синя тениска тикна рекламна брошурка в ръката ми. Вътре се разясняваше дейността на организация, посветена на мисията да осигурява питейна вода в бедните държави. — Виж, има благотворителен конкурс за пясъчен замък.

— Искаш да строиш пясъчен замък?

— Че ти не искаш ли? — Спрях и се качих на една от балите, за да сме на едно ниво. — Маркъс, никога ли не ти се случва просто да се забавляваш?

Между веждите му се появи малка бръчица.

— Забавлявам се. С музика.

— Това ти е работата. Имам предвид да се забавляваш просто така, защото е… ами… забавно.

Той уви ръце около талията ми, после ги плъзна малко по-надолу.

— Сещам се за цял куп начини да се забавляваме заедно.

— За бога, дай малко мира на мръсното си подсъзнание, Маркъс. — Не че моето подсъзнание не беше на съвсем същата вълна. — Говоря за най-невинни забавления.

Той ме изгледа озадачено.

— Добре, решено. Ти, Маркъс, си твърде сериозен и ти трябва здрава доза лудуване.

— Здрава доза лудуване? Ейнджъл, ти си…

— Знам, знам: луда, вбесяваща и така нататък, и така нататък. Но двамата с Кърт ми казахте да се държа естествено и това и правя. Харесва ми идеята да построим пясъчен замък, понеже каузата си я бива, а и не съм си играла с пясък от години. Идваш ли?

— Стига никой да не ме разпознае. Но ако тая история се появи в YouTube, ще те убия — той изимитира влачене на крак.

— Не бъди глупав, та това ще направи чудеса за имиджа ти: човешката страна на загадъчния Маркъс Коен: „Човекът, разтърсил света на рока, клечи сред камънаците в Рокпорт“.

— Да, бе, да — той изсумтя пренебрежително по адрес на безумното заглавие. — Аз ще надзиравам процеса.

Задърпах го към портата, която водеше към плажа.

— А, не! Аз съм специалистът по забавленията, така че аз ще надзиравам. Ти си тук изцяло в качеството на мой слуга.

Този път не приех извинението „Ама аз съм богата рок звезда“ и настоях да платя билетите за конкурса.

— Добре, шефе, откъде започваме? — попита ме Маркъс. На плажа вече имаше няколко завършени замъка и много други в процес на изграждане.

Погледнах през рамо, за да се уверя, че никой не ни гледа. Всички се бяха съсредоточили върху собствените си проекти.

— До водата. — Заведох го до гладка ивица пясък, която щеше да остане над нивото на прилива още поне няколко часа, защитена от два големи камъка. — Започвай да копаеш. Аз ще събера мидички.

— С какво да копая?

— С ръце, естествено.

Взел присърце ролята на недоволния слуга, той се размрънка, че щял да си изцапа ръцете и да си посипе дънките с пясък, но накрая приклекна на колене и започна да копае.

— С каква форма искаш да бъде?

— Ти реши, бейби. Импровизирай.

Тананикайки щастливо, спрях до ръба на водата. Плажът вече беше опоскан откъм най-интересните водорасли и миди, така че щеше да се наложи и аз да импровизирам. Затворих очи, зарових ръце във влажния пясък и зачаках вълните да се надигнат и да стигнат китките ми. Още щом осъществих контакт с водата, усетих как дарбата ми се надига в отговор на вълната. Обожавам да съм край морето, но донякъде е и опасно. На моменти забравям къде започвам аз и къде свършва то. За щастие, този път едва ли щях да забравя присъствието на Маркъс, който дълбаеше пясъка зад мен — моята котва, която щеше да ми попречи да се оставя на прилива. Когато отворих очи, даровете на морето лежаха спретнато наредени до мен: пресни водорасли, цели миди, лъскави камъчета, едното даже с дупка в средата, възлест плавей във формата на кораб с мачта. Събрах ги в полите на туниката си и ги отнесох на Маркъс.

— Ето — пуснах ги до купчината пясък.

В отсъствието ми въображението му се беше развихрило като отговор на архитектурното предизвикателство. Решил бе да направи мост над рова, заобикалящ хълмчето, и ругаеше звучно всеки път, когато конструкцията рухнеше. Измърмори ми нещо за благодарност и грабна една кръгла мида, за да загребе нужното количество пясък.

— Мога да ти помогна.

— Почти съм готов — този път мостът се задържа и той се ухили широко. — Ето!

В сравнение с останалите строежи нашият беше от по-скромните.

— Бих могла да ускоря малко нещата.

— Ти направи ето това тук — предложи ми щедро Маркъс. — Аз ще се заема със замъка.

— Това тук?

— Градчето около крепостните стени.

Оставих го да оформи купчината и призовах една вълна да се покатери по-нагоре по пясъка. С няколко идеи и насърчаване от страна на дарбата ми, морето свърши работата — завъртя пясъка, изрови го, издигна го нагоре.

— Няма ли да се включиш? — обади се Маркъс леко подразнено, като видя, че дори не си правя труда да стана.

— Готова съм.

— Нищо няма да свършиш, ако си седиш на прекрасното дупе.

— Маркъс? — повиках го напевно.

— Да? Мамка му, пак падна.

— Не е зле да се огледаш.

Той вдигна очи, за да види какво толкова съм направила. Със съвместни усилия аз и морето бяхме построили доста точно копие на град: площад, църква, маяк и пристанище за кораба плавей. Маркъс се изправи и мостът му отново рухна.

— Играеш нечестно.

— Не е вярно. Чисто и просто играя с дарбата си. — Призовах една вълна да поправи моста и да укрепи конструкцията с няколко стратегически разположени камъчета.

— Я пак ми покажи.

Той седна зад мен и ме притегли между краката си. Призовах следващата вълна и я накарах да се извие под формата на буквата М. С всяка следваща вълна добавях по една буква от името му.

Маркъс облегна брадичка върху главата ми и гласът му отекна в гръдния ми кош.

— Това е истина, нали, не е фокус?

— Да, Маркъс, самата истина.

Известно време седяхме в мълчание, но този път не беше неловко. В един момент чух скърцането на стъпки зад гърба ни и отпратих вълните да си вървят.

— Хей, този е страхотен — чух мъжки глас. — Може ли да го снимаме за страницата ни?

Пристигнали бяха двама доброволци в сини тениски — представители на благотворителната организация.

— Естествено — скочих и набързо заличих последните няколко букви, попромених това-онова набързо и добавих изящен знак &. Получи се М& Е. — Благодарим за интересния конкурс.

— Имате доста добър шанс да спечелите.

— Така ли? Каква е наградата?

— Пропуск за бекстейджа на концерта на Gifted довечера.

Избухнах в смях. Маркъс ме стисна предупредително за ръката.

— Ако спечелим, ти ги подаряваме, приятел. Имаме други планове, та не можем да се възползваме.

— Еха! Страхотно! Направо невероятно! Ще ви пиша какво са решили съдиите.

Маркъс му даде телефонния си номер и двамата си тръгнахме от плажа.

— Разкрит си — прошепнах.

— В какъв смисъл?

— Ти, Маркъс, се оказваш ужасно мил.

— Значи, край с имиджа ми на опасен рокаджия?

— Категорично.

— Това явно е влиянието на ангела ми пазител.