Джос Стърлинг
Ейнджъл (11)

Глава 11

Въпреки мелодраматичното ми бягство, не бях толкова глупава, че да хукна сама към палатката, не и при положение че Дейвис и неизвестните му приятелчета се навъртаха наоколо.

— Хей, Мат, имаш ли нещо против да ме изпратиш? — прекъснах приятеля си насред разговора му с Браян.

— Сериозно ли? — Нежеланието, изписало се на лицето му, бе почти болезнено. — Точно сега ли?

— Извинявам се, но не се чувствам добре.

Браян тактично се изправи и се премести на друга маса. Мат го изгледа с такова съжаление, каквото за последен път видях на лицето му, когато му казах, че не може да вземе последната поничка в кутията.

— Не е зле да поработиш върху усета си за времето, Ейнджъл. — Той най-после се обърна да ме погледне. — Ама ти не се преструваш, а? Изглеждаш ми нещо… разтреперана. Какво се е случило, съкровище?

— Имаш ли нещо против да отложим разговора, докато не се почувствам по-добре?

Той се изправи и уви ръка около раменете ми.

— Видях те как се разтанцува от щастие, докато разговаряше с Кърт. Да не те е разстроило нещо след това?

— Може и така да се каже. — Хвърлих око към пътечката между караваните. Маркъс тъкмо бе показал глава иззад вратата. Побързах да отклоня поглед.

— Ясно. — Забелязал реакцията ми, Мат реши, че мрачното ми настроение е свързано с Маркъс. — Ейнджъл, не е за теб това момче, нали си знаеш? Вярно, че ни пуснаха да си играем с тях за една вечер, но се движат в съвсем различен кръгове. Ако си търсиш гадже, Джоуи спомена, че те харесва.

— Джоуи ли?

— Хайде, не се ли сещаш, Джоуи Рийфър, онзи рапър, с когото танцувахте на масата?

Мисълта, че все някой ме харесва, донякъде постопли смразеното ми сърце.

— О, много мило от негова страна, ама май ще пропусна тая работа с любовта по време на фестивала.

Стигнахме охранителния пункт и аз внимателно се огледах да не би Ели Дейвис да дебне наоколо.

— Нещо си напрегната тази вечер, Ейнджъл. Истина е, че чудесно се представи на концерта, но се съмнявам да те причакват луди фенове. Вероятно предполагат, че си от другата страна на оградата. — Мат ме преведе през редиците палатки, нетърпелив да ме остави там, където трябва, и да се върне на партито с пицата.

Стигнахме малкия ни лагер. Зърнах Уил, възседнал една хладилна чанта пред палатката, свел глава над телефона си.

— Така е добре, благодаря. Връщай се при момчетата.

Мат ме стисна за ръката.

— Добре, Ейнджъл. Ще мина през рецепцията да видя дали Хенри няма да се навие да дойде на партито с мен.

— О, ще те обича до гроб, ако я запознаеш с Gifted.

— Това ми е идеята — и като ми махна за довиждане, той се втурна по обратния път.

— Хей, Уил, какво става? — подвикнах.

— Слава богу! — Уил скочи и ме хвана за раменете, за да ме огледа. — Защо не си вдигаш телефона?

— Хей, я по-кротко! — издърпах ранения си лакът от ръцете му.

— Преди половин час нивото на опасност около теб направо удари тавана. Изредихме се да ти звъним, но всеки път се включваше гласова поща. Алекс успя да издейства да го пуснат зад сцената и в момента те търси. Нали знаеш, че по време на мисия телефонът ти трябва да е постоянно включен.

— Чакай, приятелче, малко по-кротко. — Избутах го с длани. — Дай ми възможност да обясня, става ли? Първо, къде са останалите?

— Пръснаха се да те търсят. Радарът ми отчете „опит за отвличане“. Трябваше да действаме бързо.

— Викни ги обратно и накарай Алекс да се върне. Само преди минути Ели Дейвис беше именно зад сцената.

— Уил побърза да разпрати съобщенията.

— Какво се случи?

Не бях сигурна как точно да обясня.

— Може да се каже: „Хюстън, имаме проблем“. — Смръщих се. — Всъщност няколко проблема.

В крайна сметка реших, че ще ми е по-лесно да разкажа на Уил, отколкото на всичките си приятели накуп, така че набързо си признах всички срамни подробности от кошмарната вечер.

— Ейнджъл… — изръмжа Уил.

Скрих лице в шепи.

— Ох, мълчи. Знам, че обърках всичко. Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че положих огромни усилия да постъпя правилно.

— Не биваше да използваш телепатия.

— Ъ, усетих се, когато Дейвис ми се нахвърли, сякаш бях футболна топка, и се опита да ме отвлече в залата за изтезание на саванти. — Гласът ми звучеше леко истерично, но дявол да го вземе, тази вечер действително се оказа отвратителна.

Уил ме погали съчувствено по рамото.

— Този тип е напълно неконтролируем. Май си мисли, че щом имаш дарба, значи, си лишен от най-елементарното човешко право да не ставаш обект на насилие, понеже някой иска да разбере истината. — Той пъхна пръст под брадичката ми и повдигна лицето ми, за да се вгледа по-внимателно в очите ми. — Добре ли си наистина?

Тъкмо понечих да кимна утвърдително, когато Мисти се появи отнякъде заедно с Алекс и Самър, следвани по петите от Уриел и Виктор, и колебливото ми „да“ мигом премина в „не“ в нейно присъствие.

— Всъщност една приятелска прегръдка ще ми се отрази много добре — смотолевих.

Уил услужливо ме притисна към широките си гърди и се нагърби да разкаже историята на новодошлите. Чувствах се така приятно защитена под якето му, докато гласът му сърдито обясняваше за Дейвис и Маркъс, че се зачудих дали не бих могла да прекарам по този начин остатъка от живота си.

Самър ме погали по гърба.

— Опасявам се, че няма да е възможно, Ейнджъл. — Явно пак ми четеше мислите. — Хайде, измъквай се оттам.

Показах пламналото си лице.

— Ужасно съжалявам, хора. Признавам, че съм кралица на провалите.

Никой не оспори думите ми.

Виктор хвърли поглед към Уил.

— Провери дали няма заплаха около палатките ни.

Уил долепи пръсти до слепоочията си.

— Не, нивото отново спадна след рязкото покачване отпреди малко.

Виктор имаше такъв вид, сякаш едва се сдържаше да не извърши убийство.

— И какво, Дейвис вече има номерата на всички ни? Имаше ли парола на телефона?

— Ъ… — Известно време ползвах парола, но после ми писна да я въвеждам всеки път, така че я махнах.

— Ясно. А вътре има ли уличаващи снимки или съобщения?

— Ъ… — Имаше. Стотици.

— Ейнджъл, та нали си на мисия. Не ти ли хрумна поне за миг, че това може да се окаже огромен пробив в сигурността ни?

Жегната от укора, стиснах очи. Толкова исках да впечатля братята Бенедикт, а се оказа, че имам плява вместо мозък.

— Виждала съм снимките в телефона на Ейнджъл — обади се тихо Самър. — И повечето са съвсем нормални, типични за хора на нашата възраст — снимки с приятели в идиотски пози. Няма да успее да извлече някаква по-съществена информация.

— Но ще види, че Уил й е изпратил неговата снимка. Слава богу, че размислих и не ти позволих да й пратиш файла, Уил. Опасявах се да не стане нещо. — Виктор не се стърпя и закрачи нервно между палатките, очевидно с желанието да срита нещо. Вероятно мен. — Има ли нещо друго компрометиращо?

Дали да спомена за онази снимка, на която заливам Мисти и Алекс с вода като с маркуч, само че без маркуч?

— Не, нищо.

Мисти едва не подскочи, но не ме издаде.

— Всички да си сменят номерата и да изтрият съдържанието на гласовите си пощи, преди Дейвис да успее да пробие защитата. — Виктор си извади телефона.

— Твоя номер го нямам — побързах да кажа. — Само на Уил, Мисти, Алекс, Самър и… ъ… Уриел. — Както и на цял куп приятели саванти, но за щастие, номерата им бяха разбъркани с тези на други хора и нямаше как да бъдат свързани един с друг. Налагаше се да ги предупредя един по един, ама не пред Виктор.

— Добре. Уриел, вземи резервната ми SIM карта. — Той извади карта от задния си джоб и я подаде на брат си. — Изпрати на всички предупреждение да не звънят на изложените на риск номера. И никой да не се обажда на стария телефон на Ейнджъл.

— Можеш ли да кажеш и на нашите, моля? — помолих смирено. Щеше да е ужасно, ако Дейвис успееше да ги подмами да му дадат интервю, заблуждавайки ги, че е мой приятел.

— Веднага започвам — обади се Уриел, отвори задния панел на телефона си и пъхна картата.

Самър приседна от другата ми страна и ме побутна с рамо.

— Добре ли си?

— Ще се оправя.

— Казала си на Маркъс съвсем директно, че според теб е савант. Много смело от твоя страна.

— Искаш да кажеш много глупаво. Пробвах с телепатия, демонстрирах два-три от най-ефектните ми фокуси, а той не ми обърна никакво внимание. Дори да бях разделила водите на Червено море, пак нямаше да го впечатля.

— Телефонът на Уил извибрира. Той го измъкна и погледна екрана.

— Непознат номер — каза.

— Не вдигай — предупреди го Виктор. — Може да е Дейвис и да е взел номера ти от телефона на Ейнджъл.

— Напротив, вдигни! — изквичах, напълно забравила, че съм в немилост и не би следвало да възразявам срещу инструкциите на Виктор. Наистина ли бях пропуснала да спомена, че помолих Марго да му се обади? Хубава работа! — Може да е сродната ти душа!

— Какво? — Уил се втренчи във вибриращия телефон. Ако не побързаше, обаждането щеше да бъде пренасочено към гласова поща, Дейвис щеше да го хакне и… о, боже, божичко! Грабнах телефона и вдигнах. Виктор понечи да го дръпне от ръката ми, но аз отскочих с танцова стъпка. Надявах се да съм права, иначе щеше да ме върже и да ме прати вкъщи в багажника на колата.

— Телефонът на Уил Бенедикт, мога ли да ви помогна?

— Здравейте, обажда се Марго Дъркс. С кого говоря?

— О, здравей, Марго — ожесточено замърдах вежди нагоре-надолу срещу Уил, правейки му знак да се приготви. — Точно в момента съм с Уил. Ей сега ти го давам. — И му подадох телефона.

Уил изруга под носа си, но все пак пое апарата.

— Здравейте, госпожице Дъркс, съжалявам за тази неочаквана молба да говоря с вас. Да, такава си е, нали? Не, не е луда и не съм лекар. Да, разбира се. И е права — действително трябва да обсъдим нещо — заплаха за сигурността на Gifted. Да докажа самоличността си? Мога да ви дам референции. Брат ми тук ще ви предостави името на един старши служител в Скотланд Ярд, който ще гарантира за него. Аха. Да, съгласен съм. Най-добре ще е да обсъдим нещата лично. В девет? Добре. Да, Ейнджъл знае пътя. — Гласът му се снижи леко и доби някак по-интимно звучене. — С нетърпение очаквам да се видим. До скоро! — Той затвори и за миг притисна слушалката до устните си.

— Е? — Сплетох пръсти и притиснах корема си с ръце, току-виж укротя присвиването отвътре.

— Звучи обещаващо. Много, много обещаващо — ухили ми се той.

Пратиха ме да си легна, а другите останаха да планират предстоящия ден, предполагам това беше нещо като наказание, пък и на Виктор май му бе дошло до гуша от мен. Случва се. Самър се опита да ме успокои, че имам нужда от почивка след цялото вълнение, но предвид факта, че Мисти мълчеше през цялото време, реших, че собствената ми интерпретация е по-близо до истината. Въобще имах доста грехове да изкупвам. Това, че накарах Марго да се обади на Уил, бе огромна червена точка в моя полза, но за съжаление, черните точки заемаха цялата страница.

— Гледай да не изпортиш работата утре, Кемпбел — ударих с юмрук възглавницата си от навити дрехи.

Заспах с мисълта, че ако заведа Уил да срещне своята орис в девет часа, все пак ще мога да спазя уговорката си с Кърт да разучим партитурата за цигулка в десет.

Когато се изтърколих от палатката с усукани дрехи, Уил вече беше буден и готов. Изглеждаше страхотно — току-що обръснат, с все още влажна от душа коса, черна тениска с разкопчана синя риза отгоре, сини дънки и поизносени ботуши.

Наведох глава и хубавичко си стръсках косата, това трябваше да ми свърши работа, докато намеря огледало. Мисти и Самър ме наблюдаваха от спалните си чували със светнали очи. Решили бяхме да не ставаме всички да изпращаме Уил — излишно бе да го напрягаме допълнително в тази и без това вълнуваща сутрин, но и двете стискаха палци върху завивките. Отдадох им чест — един вид обещание, че ще положа максимални усилия да не се издъня и този път.

— Готов ли си? — обърнах се към Уил.

— По-готов не мога да бъда. — Той изправи рамене.

— Виктор няма ли да идва?

— Ще му се обадя после.

И аз не бих искала публика при първата ми среща със сродната ми душа — все пак ставаше дума за нещо много лично.

Реших, че не е зле да го подготвя за евентуално разочарование.

— Нали знаеш, че може и да не е тя? Но пък ми се струва, че е най-подходящият кандидат.

— Знам.

Хванах ръката му, която се люлееше между нас.

— Споменах ли, че е зашеметяващо красива?

Той се изсмя тихичко.

— Не, но това няма значение. Важно е каква е отвътре.

Обвих ръце около ръката му.

— О, Уилям, ти си най-милият мъж на света. Да можеше и моят да е наполовина толкова мил.

— Наистина ли мислиш, че този Маркъс е твоят човек?

— Не мога да се преборя с усещането, че е той, нищо, че се държи с мен като с кръстоска между лунатичка и фенка.

— Значи, втората ми задача за деня е да разкрася физиономията на Маркъс Коен.

И наистина би го сторил. Направо си представях как Уил Бенедикт се изправя срещу Маркъс и му дава хубавичък урок как да се държи с дамите. В това отношение е много старомоден — метнал се е на баща си.

— Няма нужда, Уил, аз ще се оправя с него. Ще го хвана за ушите и ще го накарам да ме изслуша, пък ако ще това да е последното нещо, което ще направя. Ти гледай да си подредиш твоя живот. Моят винаги ще е верижна катастрофа, каквото и да предприемам.

Марго бе предала името на Уил на охраната, така че Ал го пусна да мине.

— Чух, че вчера хич не си се представила зле, Ей Си — отбеляза той, докато попълваше пропуска на Уил. — Хванах малко по телевизията. Бандата ти далеч не е от най-ужасните.

— Благодаря, Ал.

Докато минавахме през бариерата, Уил ме побутна с лакът.

— Какво беше това? Обида?

— От устата на Ал това си е висша похвала.

— Вие, британците, сте ужасно странни хора.

Отбих се през рецепцията, за да проверя дали някой не е оставил съобщение, че срещата ми с Кърт се отменя. Хенри изпадна във възторг, щом ме видя да влизам с поредния готин младеж. Присъствието ни й подейства като първата чаша кафе за деня, призна тя, докато преглеждаше оставените й съобщения.

— Не, за теб няма нищо.

Слава богу!

— Как мина снощи?

Тя стрелна Уил с поглед.

— Спокойно. Няма да те изпорти пред организаторите.

При тази подкана едва сдържаният порой от думи мигом се отприщи.

— О, божичко, Ейнджъл. Запознах се с Gifted. Обичам го този Мат, вкара ме на най-якия купон на целия фестивал.

Браво на Мат.

— Радвам се, че си изкарала добре.

— Спомена, че нещо не ти е било добре.

— А, нищо сериозно. Сега съм наред. — Изкушавах се да я впечатля истински, като й кажа къде щях да ходя с цигулката малко по-късно, но реших да си мълча, да не би да урочасам цялата работа.

Сбогувахме се и тръгнахме към сектора с кемперите.

— Къде ще ни чака Марго?

— В автобуса. Там й е офисът. — Уил подръпна нервно деколтето на тениската си. — Как изглеждам?

— Страхотно. Няма да ти устои. Как смяташ да процедираш? Искаш ли да остана да ти съдействам?

Той направо се задави.

— Ти? Да ми съдействаш?

Добре де, признавам, че беше малко вероятно.

— Тогава какво, да ви представя и тихичко да се оттегля?

— Така ми се струва най-добре.

Стигнахме сребристия автобус и се спряхме пред задната врата.

— Готов ли си? — вдигнах ръка да почукам.

Той кимна.

— Не я заливай с твърде много информация, става ли? Не започвай още от началото да й говориш за саванти и дарби. Или сродни души. — Той се взря в напрегнатото ми изражение. — Всъщност най-добре не казвай нищо.

Вратата се отвори и на прага ни посрещна Кърт. За пръв път не се зарадвах да го видя.

— О, добро утро, Кърт. Това е съвсем нормалният ми и съвсем неексцентричен приятел, за когото ти споменах — Уил Бенедикт.

Кърт вдигна вежда.

— Така ли?

Уил ме побутна настрани и подаде визитната си картичка.

— Радвам се да се запознаем, сър.

Рок божеството потрепери.

— Без „сър“ в девет сутринта, моля. Наричай ме Кърт. Хайде, влизайте.

Планът на Уил да се отърве от мен се сгромоляса с гръм и трясък. Свих извинително рамене и пристъпих в автобуса.

— Уха, колко яко! Та тук си имате всичко! — Кърт ни вкара в малък салон с канапета, телевизор, музикална уредба и китари на стойки. На масичката даже имаше растение в саксия. Прокарах пръсти по листата, истинско беше, а не пластмасово.

— Да, нещо като дом, когато не сме си у дома. Отпред има седалки, но тук си почиваме. — Той посочи канапето. — Настанявай се, Уил. — Той самият седна срещу нас и вдигна глезен върху коляното на другия си крак, любимата му поза. — Какво става с Ейнджъл? Да не сте я пуснали в градски отпуск? Маркъс е убеден, че е луда за връзване.

Замръзнах. Шегуваше се, разбира се, но долавях, че действително се съмнява в здравия ми разум.

— Не, сър… Кърт. Нищо й няма на Ейнджъл. Аз и братята ми настоявахме за тази среща. — Уил погледна към вратата, която водеше към останалата част от автобуса. — Мениджърката ви ще се присъедини ли към нас?

— Когато се убедя, че е безопасно. Ейнджъл беше мое решение — мой риск. Аз я въведох в близкия ни кръг и аз ще съм този, който ще я изхвърли, ако се окаже, че съм сбъркал. Не искам Марго да става свидетел на грозни сцени. Интуицията ми за хората обикновено е желязна, но може и да греша. — Усмивката му не беше онази, която бях виждала до този момент. За първи път зървах циничната му страна, усъвършенствана в хода на годините, в които се бе учил да различава добрите от лошите.

— О, Кърт, няма нужда да ме пазиш толкова, непрекъснато ти го повтарям! — Марго се появи на вратата, понесла поднос с кафета. Уил скочи и мигом разчисти масата. — Благодаря! — Очите й се спряха на лицето му, видяното определено й хареса, личеше си.

Използвай телепатия, подканих го.

Той поклати леко глава, явно имаше друг план.

Прехапах устни, за да не изтърся нещо крайно неуместно, например от сорта на: Той е сродната ти душа, Марго! Целуни го!

– Как си, Ейнджъл? Маркъс разказваше, че вчера те нападнал някакъв журналист. Смята, че трябва да подадеш оплакване. — Марго ми предложи чашка кафе. — Мляко?

— Да, моля. Нищо ми няма. Много ти благодаря, че отдели време да се срещнеш с Уил.

Тя ми се усмихна и побутна към мен чашата, украсена с логото на Gifted.

— Не мога да си позволя да пренебрегна предупреждение, дори когато идва от най-неочакван източник. Пък и се тревожехме за теб. Решихме, че няма да е зле да поговорим с някого от приятелите ти.

Супер! Значи, бяха се съгласили да се срещнат с Уил само защото искаха да се уверят, че провеждам подходящо лечение за лудостта си? Въздъхнах философски. Но пък се получи, нали така?

— Така, Уил, дали все пак да не ни кажеш какво всъщност става? Визитката ти твърди, че си експерт по лична сигурност. Така каза и Ейнджъл. Ако приемем, че не сте луди, да не става дума за някаква аматьорска театрална постановка? Ейнджъл спомена също, че брат ти работи за ФБР, това последното вече ни се видя съвсем невероятно. — Кърт отпи от кафето си. Пиеше го чисто и силно.

Уил постави още една визитка на масата.

— Командир Даунинг, „Специални операции“, Скотланд Ярд. Питайте го за Виктор Бенедикт.

Марго пое картичката със съвършения си френски маникюр.

— Номерът е лондонски. Сериозно ли говорите? Ако се обадя и установя, че ни мамите, ще си имате големи неприятности, господин Бенедикт.

— Уил. Наричайте ме Уил.

— Уха! Направо усещах искрите, които припламваха помежду им, хем седях на известно разстояние от линията на прекия им визуален контакт.

Невъзмутимата Марго внезапно се изчерви.

— Добре, Уил, ще се обадя.

— Очаква да се свържете с него. Виктор го е предупредил.

— Марго взе картичката и изчезна в кабинета си. А ние тримата останахме да чакаме в неловко мълчание.

— И, ъ, от колко време работи за вас Марго? — обади се накрая Уил.

Присвих предупредително очи насреща му. Не успяваше да прикрие интереса си особено умело.

Кърт приглади дънките си.

— От четири години, откакто завърши колежа. Тя ми е доведена сестра.

— Не знаех — погледът на Уил се впери във вратата, зад която бе изчезнала Марго.

— Няма как да знаете. Не афишира роднинските си връзки с мен, но работи за нас. Знам, че мога да й имам доверие.

Стори ми се, че зад тази реплика се криеше някакво неприятно преживяване, нещо от сорта на „парен каша духа“. В шоубизнеса вероятно е направо невъзможно да намериш хора, на които да се довериш, затова и двамата с Маркъс бяха настръхнали като таралежи.

— Имаме общ баща, но е напуснал майките ни скоро след като забременели. Запознах се с нея благодарение на баба ми и дядо ми. Защо всъщност ви разказвам всичко това?

— Защото дълбоко в себе си знаеш, че с Ейнджъл не представляваме заплаха за вас — отвърна тихо Уил.

Кърт отпи малко кафе.

Марго се върна с озадачено изражение.

— Издържаха проверката, Кърт. Наистина са такива, за каквито ги представи Ейнджъл… колкото и невероятно да звучи.

Кърт се приведе напред и ръцете му увиснаха между коленете.

— Хей, миличка, май ще трябва да си преразгледам мнението, че си откачена. Дължа ти извинение.

Усмихнах му се облекчено.

— Приема се. Освен това, ако питаш приятелите ми, вероятно ще ти кажат, че съм на ръба на лудостта, така че ти е простено погрешното впечатление.

— Но на мен точно това ми харесва в теб. Изглежда, че всичко е наред, нали така? — и той ми протегна ръка.

Стиснах я.

— Всичко е наред, Кърт.

Той се обърна към Уил.

— Добре, след като вече знам, че говорите сериозно, каква е тази опасност, която сте надушили, и защо използвате това девойче да предава съобщенията ви? Снощният журналист има ли нещо общо с тая работа? — Ръцете му се свиха в юмруци. Явно Маркъс му беше разказал. — Понеже, ако има, съм готов да ви избия зъбите, задето я изложихте на опасност.

Олеле, още един мъж със силни закрилнически чувства! Преди да успея да възразя, Уил ме прекъсна.

— Да, има общо, и да, сбъркахме, като изложихме Ейнджъл на риск. Работата беше там, че когато я изпратихме да ви предаде съобщението ни, равнището на опасност беше съвсем ниско по скалата.

— Каква скала?

Уил прокара ръка през челото си и лицето му доби решителен вид, подобно на плувец, който се готви да скочи от трамплина в битка за олимпийското злато.

— Имам дарбата да усещам такива неща. Ако впрегна сетивата си, мога да доловя всички видове опасност около себе си. Веднага разбрах, че Ейнджъл е загазила, но бях твърде далече, за да установя къде се намира и да й се притека на помощ.

Марго приседна до Кърт, точно срещу Уил.

— Дарба? Можеш ли да го докажеш?

— Какво да ви кажа? Знам, че като цяло сте се заобиколили с добър и лоялен екип, поне доколкото виждам, но на ваше място бих проверил по-обстойно шофьора на автобуса. Явява ми се като риск, но е възможно да става дума за здравословен проблем. Въпреки това, проверете за какво става въпрос. Не бихте искали да блъсне автобуса в някоя стена, понеже е получил инфаркт.

Марго нервно сплете пръсти. Инстинктивно долавяше, че атмосферата буквално пращи от савантска енергия, но нямаше нужния опит, за да разпознае за какво точно става дума.

— За Джим си залагам главата, но може би си прав за здравословните проблеми. Но това не е никакво доказателство. И аз мога да си съчиня такава история.

На Кърт обаче тези не му минаваха.

— Сигурен съм, че подобни историйки са чудесна реклама за охранителната ви фирма, стига клиентите ви да си падат по такива неща, но тук всички сме възрастни хора, излишно е да си разказваме приказки.

— Аз още не съм възрастна. — Наредих чашите с кафето в редичка. — И още вярвам в приказки.

Сигурна ли си, Ейнджъл? попита ме Уил.

За теб, скъпи, съм готова на всичко. Протегнах ръка и се усмихнах на Кърт.

— Гледай.

Кафето се надигна от чашата му и започна да се усуква като въже. После призовах и моето да се увие около неговото — кафявото се усука около черното.

— Какво ще кажеш за малко мляко? — Млякото се накъдри и надигна от каничката и се присъедини към двете тъмни струи. — Не, не обичаш мляко, нали така? — Върнах млякото на мястото му. — Мисля, че вече се охлади. — Двете течни нишки се разплетоха и всяка се върна в собствената си чаша — моята все така светла, неговата съвършено черна. Това последното изискваше сериозна концентрация и практика, но нали съм единствено дете… какво друго да правя по време на семейните почивки с нашите?

— Какво беше това, по дяволите? (Между нас казано, той не използва „по дяволите“, а нещо по-цветисто.)

– И аз имам дарба, просто моята е по-видима. Мога да манипулирам водата. С Уил сме саванти.

Опа, дали не избързах?

— Ейнджъл…

— Съжалявам, Уил.

— Саванти? Какво означава това? — Марго вдигна каничката с мляко и подозрително подуши съдържанието.

— Марго, не си ли забелязала да имаш някакви необичайни способности? — попита я Уил.

— Ами… не.

— Напротив, имаш. Във всичко, което е свързано със звука, си направо гениална. — Кърт се протегна и стисна ръката й. — Признай си. Освен това твърдиш, че долавяш разни неща у другите, примерно дали имат истински талант, нали така откри Маркъс?

— Смятаме, че и Маркъс е савант — добави Уил. — Само че никак не прие добре новината, когато Ейнджъл се опита да му каже.

— Щом е дошло от нея, естествено, че няма да я приеме — обади се Марго. — Мисли я за…

— Знам за каква ме мисли — побързах да я прекъсна, за да не се отплеснем пак в темата как Ейнджъл трябва да я затворят в тапицирана стая за нейно собствено добро.

— Това твое умение да откриваш таланти как точно действа? — полюбопитства Уил. Господи, какво самообладание имаше! Аз отдавна щях да съм стигнала до репликата „ти си сродната ми душа“. Всъщност нали точно така подходих. И вижте какво се получи…

— Ако се вслушам много внимателно, чувам… чувам душата на човека. Божичко, звучи направо налудничаво, нали? — Марго прибра карамелената си коса зад тила.

— Не и в нашия свят. Вслушай се в Ейнджъл. Какво чуваш?

Марго ми се усмихна.

— Вече съм го правила. Душата й има глас на камбана, свързвам го с голям музикален талант, като този на Маркъс, само че неговият тон е малко по-нисък. А тонът на Ейнджъл е кристалночист, истински, въпреки шантавото й поведение.

— А аз? Какво усещаш за мен?

Олеле, измърмори го с толкова секси глас, че не проумявах как Марго се удържа да не скочи през масичката и не рухна в прегръдките му.

— Ти? — Тя затвори очи. — Звучиш… прекрасно.

Настана мълчание. Готова бях да заложа цялото съдържание на спестовната си сметка, че най-после той й говореше телепатично.

— Сродна душа. Какво е това?

Кърт отвори уста, за да ги прекъсне, вероятно да попита какво става, но аз му изшътках.

— Моля те, остави ги да се разберат.

В този момент Уил се изправи и заобиколи масата. Падна на колене пред нея, притегли ръцете й и ги притисна към устните си.

Ура, ура, ура! За съжаление, ликувах наум. Ейнджъл сватовницата се впусна в дивашки танц, придружен от всякакви лудешки движения и тържествуващи жестове.

— Май няма да е зле да ги оставим сами — казах на Кърт. — Искаш ли да погледнем партитурата за цигулката?

— Нали уж щяхме да говорим за някаква опасност? — Кърт не изглеждаше никак доволен, че сестричката му си губи ума по някакъв непознат.

— Уил ще й обясни, когато стигнат дотам — дръпнах го да се изправи. — Вярвай ми, в момента си напълно излишен. После ще й е неудобно, че големият й брат е станал свидетел на тая сцена.

Кърт хвърли последен поглед през рамо и ме остави да го отведа.

— Ейнджъл, без майтап, какво всъщност става тук?

— Сестра ти току-що срещна сродната си душа, тоест Уил, в случай че не си забелязал неоновите табели с форма на сърце, които примигваха между тях. — Щракнах с пръсти във въздуха. — За савантите като Марго и мен — за всеки от нас има по един специален човек, който притежава другата половина от дарбата ни. Ако имаш късмет, го срещаш и установяваш, че заедно сте много повече, отколкото поотделно — съвършената космическа двойка.

— Ама ти наистина вярваш в приказки, а? — Кърт се спря на слънце пред автобуса, мъчейки се да възстанови вътрешното си равновесие, след като така грубо го бяхме разтърсили с нашите разкрития.

— Разпитай я после. На мен сигурно няма да повярваш, въпреки че ти показах какво умея. — Внезапно ми хрумна нещо.

Хей, Кърт, не смяташ ли, че и ти си савант?

Какво, по дяволите, правиш в главата ми?

Ухилих се.

Просто проверявам. О, господи, значи, наистина си савант! Каква е дарбата ти? Хайде, де, кажи ми?

– Дарбата ми е да сритвам задника на разни досадни мацки с телепатични умения, които обръщат живота ми в епизод на „Паранормално“.

Готова бях да се прегърна от щастие.

— Имаш дарба, имаш, просто не знаеш, че именно тя те прави савант. Иначе защо ще кръстите бандата си така?

— Защото имахме твърде високо мнение за себе си и решихме, че сме даровити музиканти.

Какъв разочароващ отговор!

— Изглежда, че се е намесила съдбата, понеже името е идеално. Какво умееш, замисли се, каква е суперсилата ти?

— Дявол да те вземе, ама ти не се отказваш, а?

— Да не е нещо срамно? Примерно да можеш да виждаш хората без дрехи? Майката на Мисти го умее. Или нещо депресарско? Мацката на Уриел може да ти каже кога ще умреш — хич не е приятно да знаеш такива неща за хората, но започва да свиква. — Изражението му помръкна. — О, господи, пак се раздърдорих, нали? Извинявай, извинявай. Млъквам. Ще оставя Виктор и Уриел да говорят с теб. В момента ще ти бъдат много по-полезни от мен.

— Ейнджъл, искаш ли да свириш на цигулка довечера, или не?

— Да! — направих жест, сякаш дърпам цип върху устните си.

— Добре, тогава забрави тия лудости и иди да си вземеш инструмента. Ще те чакам в кемпера след половин час.

Дръпнах обратно ципа.

— Той къде е?

— Срещу Маркъс. Предполагам помниш къде е неговият, нали? — И той се отдалечи с наперена походка, очевидно изпълнен с нетърпение да се махне от мен, за да си подреди мислите.