Джос Стърлинг
Ейнджъл (8)

Глава 8

В крайна сметка, вместо да ми се отвори възможност да обсъдя ситуацията със Самър и Мисти, ми остана време само колкото да мина през палатката като фъртуна, за да си взема дрехите за концерта.

— Извинявайте, хора, ама страшно бързам! — извиках, докато притичвах покрай приятелите си, насядали на тревата да ме чакат. Екстра се бяха разположили, с бирички и безалкохолни на слънцето. — Джей ни накара да репетираме, докато не ми рукна кръв от пръстите.

— Какво? — скочи Уил, готов да иде да набие малко разум в главата на идиота.

— Добре де, преувеличавам — провикнах се през платнището. — Наболяват ме леко, но схващате какво искам да кажа. Олеле, къде са ми пръстените? — Метнах няколко тениски през рамо в отчаян опит да изровя кутийката с бижутата. — Едва успях да го накарам да сложи край на репетицията и то само защото му казах, че имаме по-малко от два часа да се преоблечем и да направим пробата. — Уведомих го също, че ми е нужно точно толкова време, за да се приготвя, ирационална потребност, диктувана от хормоните, както му обясних. Джей като никога допусна този малък бунт срещу строгите си правила. Любезното му отношение към моята особа все още се усещаше във въздуха подобно на облак дружелюбни радиоактивни частици след разтърсващата експлозия на новината. — Кой ми е откраднал колана? Нищо не мога да намеря! — Проплаках, докато ровех из купчините дрехи.

Самър долази до мен.

— Кемпбел, измъквай си задника от палатката. Кажи ми какво ти трябва и ще ти го намеря.

Едва тогава се огледах — за някакви си секунди френетично тършуване и обръщане на сакове бях сътворила пълна бъркотия в палатката.

— Дявол да го вземе! Новата ми сребриста рокля, моля, също и подходящ колан и бижута.

Самър се захвана да прибира вещите ми в празната раница.

— Да ти помогна ли? — надвесих се над рамото й, засрамена, че така съм разхвърляла.

— Вън! — тя посочи с пръст изхода на палатката.

Измъкнах се заднешком през ниския отвор.

— Май ми е сърдита — уведомих Мисти, която надничаше вътре и се смееше. — Хей, Ури, Виктор, та вие сте пристигнали! — В бързината бях подминала новодошлите.

— Доста набито око имаш — отбеляза Уриел, вторият от прекрасните братя от семейство Бенедикт, ала с усмивка, понеже чудесно ме познаваше.

Вдигнах се на пръсти, за да го целуна. Със светлокестенявата си коса, топли очи и жилаво, атлетично тяло, Уриел бе наистина расов екземпляр. Освен това излъчваше топлота и уют, като благоуханна пекарна в студен зимен ден.

— Как е Тарин?

При споменаването на любимата му, усмивката му се разтегли още повече.

— Добре е, благодаря. Вдругиден има интервю в едно училище в Колорадо Спрингс, иначе щеше и тя да дойде.

— Охо, чудесно. Дано да я вземат. — Май Уриел и сродната му душа най-после щяха да успеят да си наредят живота. — Да й кажеш, че ще й стискам палци. — После се обърнах към другия новодошъл, Виктор, най-страховития от братята, който работеше нещо много секретно за ФБР. Изглеждаше доста странно без строгия костюм, облечен в обичайната за фестивала униформа от дънки и тениска — малко като да срещнеш училищния директор на почивка. — Ъ, здрасти, Виктор.

— Здравей, Ейнджъл — отвърна той съвсем сериозно, но май нарочно си придаваше строгост. Нали четеше мисли — знаеше, че изпитвам ужас от него, и то не от това какво би могъл да ми направи, а какво би могъл да научи за мен. Да стоиш пред всевиждащия и всезнаещ Виктор, си беше тренировка за Страшния съд.

Устните му потрепнаха и ъгълчетата на сивите му очи се свиха.

— Грешиш, Ейнджъл. Далеч не знам всичко. — Той се приведе към мен. — Просто умея да внушавам на хората, че е така… винаги действа.

Усмихнах му се и потреперих театрално.

— При мен определено действа безотказно.

Самър се появи от палатката с роклята и колана ми, преметнати през едната й ръка, и обувките в другата.

— Това ли търсеше?

— Ау, обувки! Съвсем бях забравила. — Стъпалата ми изтръпнаха само при вида на високите токчета, но понякога се налага да жертваш удобството в името на елегантността, особено когато ще свириш пред Кърт Вос. Изписках развълнувано. — Днес е най-щастливият ден в живота ми и те обичам до припадък!

Уил се разсмя.

— След като си изяснихме този въпрос, ще имаш ли време да ни разкажеш какво, за бога, се случва с теб? Оставихме те сама за пет минути и успя да си издействаш покана за вечеря с най-великата банда на планетата, както и да идентифицираш основен заподозрян за сродната си душа. — Той завъртя очи в престорено възмущение. — Мислех, че всички сме тук заради мен.

Погледнах часовника на Уриел. Имах пет минути, преди да хукна обратно към зоната на изпълнителите. Там бяха организирали съблекални, което бе далеч по-удобно, отколкото да се мъча да се напъхам в роклята в палатка висока метър и половина. Пльоснах се на тревата и си поех дълбоко дъх.

— Добре, ето как стана работата.

Още преди да приключа с разказа, Виктор хвана телефона.

— Какво правиш? — попитах.

— Пиша на колегите. Ако тези момчета са нерегистрирани саванти, значи, са в опасност и биха могли да се окажат риск за цялата общност. Искам да проверя дали не фигурират в сивия списък.

— Сив списък ли? — обади се Алекс. Увил бе ръце и крака около Мисти, а тя се бе облегнала на него като в кресло.

— Онзи, който не е публикуван в Мрежата на хора с дарби. Някои предпочитат имената им да не фигурират в официалния списък.

— Тайна притурка към тайния списък — обобщи Алекс.

— Като телефонните номера, които не са включени в указателя — вметна Самър.

— Хич не е зле, ако си мегаизвестен като Кърт — отбелязах.

Мисти ме замери с една маргаритка.

— Охо, вече е само „Кърт“, така ли? На малки имена ли преминахте?

Ухилих й се и й метнах маргаритката обратно.

— Естествено. Трябваше да видиш физиономията на Джей, когато му съобщих, че съм новата най-добра приятелка на Кърт. Даже ме прие обратно в бандата. Не можа да устои на златния шанс да оближе нечий задник.

Последваха няколко не особено ласкави коментара по адрес на вокала на бандата ми.

Скочих и изтупах клина си отзад.

— Съжалявам, хора, но вече трябва да тръгвам.

— Чакай малко! — Уил ме хвана за ръката и ме спря. — Знам, че искаш да провериш дали този Маркъс не ти е сродна душа, съвсем нормално е да си любопитна, но ми обещай, че ще го направиш само ако си сигурна, че нищо не те заплашва. Нямам представа колко е чувствително устройството на Дейвис.

— Успя да долови какво ми казваш наум, когато коментирахме презентацията на Алекс в училище — напомни ми Мисти. — Тогава Дейвис не знаеше, че чува твоите мисли, така че устройството явно действа в голяма зала и не е особено прецизно.

Уил кимна.

— По-добре да сме предпазливи, нали, миличка?

В главата ми вече се въртяха безчет мисли и се блъскаха една в друга. Опитах се да обобщя ситуацията, изброявайки с пръсти.

— Така, първо, да не използвам необмислено телепатия. Второ, да направя такова шоу, че да впечатля един истински бог на рока, добре. Да се сдържа да не сритам Джей, сещате се къде, на партито с пицата след концерта. Също и онова дребно божество с обидната песен. Така. Да намеря сродната душа на Уил. И да си изкарам дяволски добре. Ясно. — Кикотейки се, грабнах сценичния тоалет и обувките от Самър и затичах в тръс към бариерата.

— Бижутата! — провикна се Самър.

Обърнах се и Алекс ми подхвърли кутийката. Улових я и я притиснах в гърдите си.

— Какво щях да правя без вас, а? Хайде, до после!

Толкова бях напрегната, че вътрешностите ми се тресяха като желе. Приседнах на стълбите, които водеха зад сцената, и започнах да дишам бавно и равномерно, както Самър ме беше учила. В такива случаи обикновено си играех с водата в шишето си, карах я да се върти и бълбука, та да усмири възбуденото ми съзнание, но сега не можех да рискувам. Лишена от обичайния си ритуал, трябваше да се задоволя с йога дишане — а хич ме няма в разните техники за осъзнатост, по които май всички си падат. Спри и се потопи в тишината: ето точно в този момент се паникьосвам.

Мат се приближи до мен, задъвкал чипс с вкус на сол и оцет. Протегна пликчето към мен.

— Искаш ли?

Поклатих глава.

— Как може да си толкова спокоен?

— Изобщо не съм спокоен. Това ми е шестият пакет. Ако спра да ям, ще повърна.

— О, божичко, о, божичко! — Простенах и притиснах корем с длан. — Как можа да го споменеш?

Джей пристъпи към нас с решителна крачка и подхвана военната проверка.

— Всички ли са тук?

— Да, Джей — измърмориха момчетата.

— Ейнджъл, добре изглеждаш. Готина рокля. — Комплимент от Джей, при това без сянка от подигравка… да не би светът да вървеше към своя край?

— Благодаря.

Джей се огледа замислено. Чувахме тълпата, събрана на поляната пред втора сцена. Сцената беше издигната в горичката в западната част на терена, отреден за фестивала. Може би не беше зле, че бяхме далече от морето. Благодарение на дарбата си автоматично се настройвах спрямо движещата се вода. Морето направо ме кара да трептя. А в момента беше нужно да се съсредоточа върху твърде много неща, за да съумея да се преборя и с инстинкта си да си поиграя с вълните. Единственият недостатък тук бяха комарите, които излизаха по здрач, иначе за новоизлюпената ни банда бе огромен успех, че ни бяха отредили място във вечерната програма, при това на истинска сцена, а не в някоя палатка. Можеше дори да ни снимат за телевизията, ако камерите бяха достатъчно благосклонни да обърнат внимание на новобранците.

Джей сплете пръсти и силно ги притисна един в друг.

— Просто дайте най-доброто от себе си. Имам пълна вяра във вас.

Не можех да свикна с тази любезна версия на Джей. Беше като онзи герой от „Lego: филмът“ — доброто ченге/лошото ченге. Буквално очаквах главата му да се завърти и отзад да се покаже физиономията на познатия ни подлец.

— И на теб късмет, приятел — обади се Мат и за щастие, запълни неловкото мълчание.

Осветлението на сцената се включи, това беше знакът да застанем зад инструментите.

— Хайде, да вървим! — Джей се втурна нагоре по стълбите. Тръгнах след него, стиснала Черната пепелянка под мишница, като се мъчех да не залитна на токчетата. Щом излязохме на сцената, публиката бурно ни приветства още преди водещият да съобщи името ни.

— Йо, Ейнджъл! — изрева Уил.

С длан над очите успях да намеря приятелите си сред тълпата, бяха точно при загражденията. Тримата Бенедикт и Алекс образуваха нещо като почетна стража около Мисти и Самър.

— Хубавица! — подвикна Уриел.

Мисти и Самър ми помахаха. Алекс изсвири пронизително. Даже Виктор се усмихваше.

Поуспокоена, включих цигулката в усилвателя и проверих настройките. Момчетата също бяха заети с пробите, но всичко вървеше гладко, без неочаквани спънки. Джей изчака да вдигнем поглед, за да е сигурен, че всеки от войниците му е на нужната позиция.

— Готови ли сте да започваме?

Кимнахме.

Джей направи знак на сценичния мениджър, че сме готови.

— А сега! — прогърмя гласът на водещия. — Начало на тазвечерната програма ще сложи една дебютна банда от Лондон. Сигурен съм, че от тук нататък ще чуваме името им много по-често. И така, аплодисменти за Seventh Edition!

От тълпата се надигнаха одобрителни викове. Погледнах морето от лица. Дали Кърт бе удържал на думата си да дойде? Но пък едва ли щеше да застане точно сред стадото меломани на поляната. Та нали, ако го забележеха, щеше да настане пълна истерия.

— Благодаря ви, Рокпорт, за топлото посрещане. Ще започнем с една наша любима песен. Нарича се „Star-crossed“. Надявам се да ви хареса — обяви Джей, заливайки публиката с далеч повече чар, отколкото обикновено демонстрираше пред хората.

Не виждах Кърт никъде, нито пред, нито зад сцената, което бе жалко, понеже това парче ми беше коронният номер.

Концентрирай се, Ейнджъл. Затворих очи и започнах да отброявам в кой момент след интрото на Мат трябва да се включа. И засвирих.

Песента вървеше чудесно. Джей пееше с такава емоция, каквато никога не би могъл да вложи в реалния живот, защото способността му за съпричастие бе с дълбочината на детско басейнче. Стигна любимия ми куплет точно преди моето соло.

Виждам те зад прозореца

и животът ми започва отново.

Любовта ме залива като звездни лъчи

и с болка като от горещо олово.

И тогава нещо стана в мен — нещо прещрака, като смяна на тоналността от минорна в мажорна. Започнах солото и буквално полетях. Цигулката пееше, пръстите ми свиреха, но сякаш не бяха част от мен, а усещането бе едновременно плашещо и въодушевяващо. Чувствах как всякакъв контрол ми се изплъзва, как бях свързана със земята единствено благодарение на нотите, пърхащи по петолинието като птици на телеграфен кабел, които чакат да се извисят в небето. И което беше още по-странно, усещах как тази емоция се излива от мен, завладява публиката, свързва я с мен. Всички до един бяха в захлас.

Стигнах края и тълпата запя от удоволствие, като утихна само колкото да чуе последния куплет и припева. За малко да забравя, че трябва да пея втори глас на Джей. Най-после „Star-crossed“ приключи при продължителни ръкопляскания, викове и подсвирквания. Лицето на Джей светеше от пот и задоволство. Мат ме поздрави с вдигнат палец. Все още не бях на себе си, убедена, че в мен се бе развихрила някаква необяснима алхимия, която ме бе превърнала в съвсем различен музикант.

Едва тогава забелязах Маркъс и Кърт. Стояха в дъното на сцената и слушаха концерта заедно със сценичния мениджър. И двамата бяха в черно, така че изглеждаха като обикновени членове на поддържащия екип, но бих ги познала навсякъде — отпуснатата поза на рок идола и настръхналата бдителност на по-младия му приятел.

Кърт донякъде го очаквах, ама Маркъс?

— Благодаря ви, благодаря ви — повтаряше Джей. — А сега нека ви представя бандата ни. Отзад на барабаните е най-важният ми човек, Мат. — Тълпата заръкопляска. — Тук са Оуън на китарата, Кайл на баса, Ричи на сакса… и… — Той млъкна за миг. Налагаше му се да направи публично признание, което никак, ама никак не му беше по вкуса. Почти го чух как преглъща. — И Ейнджъл… вокали и цигулка.

Приветства ме мощен възглас и не едно и две одобрителни подсвирквания. Приятелите ми започнаха да скандират „Ейн-джъл, Ейн-джъл“, та да го подразнят допълнително.

Джей се усмихна криво на реакцията на тълпата.

— А аз съм Джей. — Овациите след представянето му също бяха шумни, в крайна сметка тази вечер действително беше на висота. Ободрен, той се приведе към микрофона. — А сега, следващата ни песен: „Broken Queen“.

Останалата част от концерта премина твърде бързо. Остро усещах присъствието на онези двама души зад сцената, но съзнанието ми някак успя да се раздели на две: едната част ликуваше и се кикотеше възторжено като видиотена фенка, а останалата се опиваше от непознатото до момента чувство, че музиката всъщност се спотайва в костите, а не в мозъка. Когато приключихме подбраните парчета, публиката ни извика на бис. Джей се накани да изпее „Broken Queen“, но тълпата завика „Star-Crossed, Star-Crossed!“ и той бе достатъчно прозорлив, че да им угоди. Вторият път беше още по-добре. Сега вече бях готова за могъщия порив и можех да се отпусна и да полетя с ятото ноти. Дори забравих за тайната ни публика. Не мислех за нищо, освен за музиката.

Колкото и да ни се искаше да останем на сцената и да удължим вълшебния миг под светлината на прожекторите, следващата банда вече чакаше, затова се наложи да напуснем това омагьосано място. Когато аплодисментите стихнаха, Джей благодари на всички, нарече публиката „най-страхотната на света“ и ни поведе назад. Все още се носехме върху облак от еуфория. Момчетата се тупаха по раменете. Онези от поддръжката изнасяха инструментите на следващата група. Стоях встрани, притиснала ръка в гърдите си, зашеметена от нестихващата възбуда. Какво точно се беше случило? Не виждах нито Кърт, нито Маркъс. Явно си бяха тръгнали.

Джей дойде и ме прегърна, при това не с някоя от лепкавите си прегръдки, а с най-искрено задоволство, че съм част от бандата.

— Много яко се получи, Ейнджъл. Мислиш ли, че ни е чул? — Нямаше нужда да уточнява за кого говори.

— Дано — обади се Ричи и на свой ред ме прегърна. — Май никога не сме свирили по-добре, а ти, момиче, беше направо огън! — Той ме докосна шеговито по ръката. — Ох!

Отворих уста да отговоря, но в този момент се приближи мениджърът с радиостанция в ръка.

— Съжалявам, момчета, но ще трябва да ви помоля да се изнасяте. Между другото, страхотен концерт направихте.

— Благодаря — Джей махна на следващата банда за късмет и тръгна към стълбите.

— Странно как понякога е в състояние да се държи напълно поносимо — измърмори Мат и ме стисна дружески за врата.

— Обладали са го извънземни, това е единственото разумно обяснение — отвърнах.

— Помисли си само — може да се окаже от хората, които се очовечават от успеха, вместо да се покварят.

Изкикотих се.

— Дълбоко се съмнявам.

Джей ни чакаше в подножието на стълбите и веднага ми стана ясно защо. Кърт и Маркъс стояха отстрани и си говореха нещо. При звука на токчетата ми, предизвестил появата ми като отсечен барабанен ритъм, и двамата вдигнаха глави.

— Ейнджъл! Страхотен концерт направиха твоите момчета — обяви Кърт и се приближи да ме целуне.

Лудата фенка в главата ми изпищя истерично: целуна ме!

Разумната Ейнджъл едва прикриваше самодоволството си от закачката: „твоите момчета“, сякаш бях главатарката на бандата.

— Благодаря, Кърт. Май не познаваш останалите. — Набързо ги представих.

Кърт се здрависа с всеки поотделно.

— Супер. Запознах се с вашата Ейнджъл днес сутринта и реших, че непременно трябва да ви чуя. Същински динамит е това момиче, нали?

— Това комплимент ли е? — подкачих го, понеже най-после започвах да превъзмогвам задъханото си обожание и да се държа с него като с приятел. — На мен ми звучи по-скоро като обида. А, а това е Маркъс Коен. Джей май вече го познава, но за останалите, Маркъс свири в Black Belt. Утре вечер ще подгряват Gifted.

Маркъс се здрависа с момчетата. Когато стигна до любимия ми барабанист, погледът му леко помръкна.

— Мат, нали?

— Точно така — Мат натика ръце в джобовете и отвътре се чу шумоленето на пликче от чипс.

— Ейнджъл спомена за теб.

— Така ли? — Мат ме погледна изненадано и се ухили. — Не й вярвай и думичка. Не съм виновен за нищо.

Маркъс замълча за миг. Май се опитваше да се ориентира какви точно са ни отношенията.

— Е, предполагам, че ако има някакъв проблем, тя ще се окаже в дъното на нещата.

— Май вече добре я познаваш — подсмихна се Мат.

— Само така си мисли — хванах Мат под ръка с надеждата да подразня Маркъс. Мат, естествено, не би изтълкувал нещата погрешно. Ужасно се изкушавах да пробвам малко телепатия, но бяхме заобиколени от твърде много хора. Трябваше някак да издебна Маркъс насаме. — Е, харесахме ли ти?

— Беше… — Маркъс потърка брадичка, търсейки подходящи думи. Сините му очи бяха като езера, отразяващи лятно небе. — Съвсем неочаквано.

— Неочаквано в хубавия или в лошия смисъл? — настоях.

Той се прокашля смутено.

— Трябва да призная, че съм силно впечатлен, Ейнджъл. Определено се изненадах.

Кърт надникна иззад рамото му.

— Взе ти акъла, нали? Или поне така ми каза.

Погледът на Маркъс се зарея някъде над главата ми, а бузите му придобиха малко по-тъмен оттенък.

Пуснах ръката на Мат и вместо това хванах Кърт за лакътя и лекичко го стиснах.

— Кърт, знам, че милиони момичета ти го казват, но да знаеш, че те обичам, честно, задето дойде да ни слушаш и се изказваш толкова мило за изпълнението ни. И като казвам „обичам те“, имам предвид чисто професионално уважение, не съм някоя вманиачена фенка. — Намръщих се, колкото да покажа, че се шегувам, макар в цялата шега, разбира се, да имаше и малко истина.

Кърт се разсмя.

— Благодаря ти, миличка. Поостанахме, за да сме сигурни, че всички знаете за поканата. Чакаме ви при караваната ни след десетина минути, става ли? Чудесно се представихте, момчета.

Момчетата шумно им благодариха и Кърт и Маркъс си тръгнаха.

— Това май бяха най-великите пет минути в живота ми — измърмори Ричи.

Погледнах късата си сребриста рокличка и крайно непрактичните токчета — не особено подходящи за вечеря с пица.

— Имам само десет минути, за да се преоблека… О, не! Не ме чакайте! — И като изхлузих обувките, хукнах боса към съблекалнята.