Джос Стърлинг
Ейнджъл (7)

Глава 7

— Преклони се пред мен, о, ти, простосмъртна! — обявих тържествуващо на Мисти, когато ми вдигна телефона.

— Имаш новини ли?

Седнах на една пейка в ъгъла на платформата пред юртата и се огледах дали наоколо няма някого, който би могъл да ме чуе.

— Не съм ли най-великият таен агент на всички времена?

Тя изсумтя.

— Не смятам, че Джеймс Бонд, пък даже и Джони Инглиш имат за какво да се тревожат за момента. Какво стана?

— А, нищо, само дето току-що разговарях с всички членове на Black Belt и — чуй само — с Кърт Вос!

Възторженият й писък вероятно би могъл да стигне до ушите ми и без помощта на телефона.

— Шегуваш ли се?

— Не. Дойдох, видях и покорих. И това не е всичко: Кърт покани цялата ми банда на пица с неговите хора след концерта довечера. Ще имам невероятната възможност да видя пълния антураж, който пътува с Gifted.

— Браво на теб, Ейнджъл. Наистина надмина очакванията ни.

— Благодаря ви, професор Макгонъгол. Не ме ли обичаш в момента? Че дори аз почти се харесвам. О, Мисти, а Кърт е толкова мил, забавен и дружелюбен дори към хора, на които не е длъжен да обръща никакво внимание.

— Много се радвам да го чуя. Човек някак очаква знаменитостите да са твърде самовлюбени, за да проявяват интерес към околните.

— Каза, че ще дойде да ни слуша.

— О, колко мило от негова страна. Да разбирам ли, че с онзи Маркъс вече сте първи дружки?

— Ъ, не съвсем. Маркъс смята, че съм отчаяна фенка, която е решила да го прескочи и използва, за да привлече вниманието на Кърт.

Мисти изцъка с език.

— Сигурно постоянно му се случва по турнетата с Gifted.

— Сигурно, но защо някой ще иска да го прескочи, след като той самият е такова готино парче? — Опа!

— Какво си пропуснала да ми споделиш, Ейнджъл Кемпбел?

— О, боже, само не включвай силовото поле за извличане на истината, Мисти Вейдър.

— По телефона не действа много добре, така че си в безопасност. Обаче настоявам да си кажеш, и то по собствена воля.

Облегнах се назад и се загледах в облачното небе.

— Ами просто най-неуместно съм хлътнала по тоя тип. Невероятно е готин, обаче ме мрази и е убеден, че съм ужасна. Защо никога не харесвам онези, които ме харесват? Явно ме привлича снобското презрение.

— Това е синдромът „Мистър Дарси“. Нали се сещаш кой — готиният тип от „Гордост и предразсъдъци“. Колкото по-недостижим е един мъж, толкова по-силно го желаеш. И обратното — момчетата тичат с изплезен език по жени, които не могат да хванат.

— Толкова млада, а толкова мъдра — отбелязах с привидна сериозност.

— Заради Алекс е. Без да искам, се образовам. — Чух някакви странни звуци от нейната страна по линията. — Извинявай, Уил се намесва. Започва да губи търпение, предвид това, че си говорим само за момчета, и пита дали не си забравила, че не бива да си ползваш силите.

— Не съм, бях учудващо послушна.

Уил пое разговора в свои ръце.

— Дейвис е тук. Алекс е успял да убеди охраната на главния вход да го пусне в кабинката и тази сутрин го е видял да влиза благодарение на камерите. В момента Самър се опитва да го проследи. Не е сам. Ще ти изпратя снимка.

— Добре, благодаря. Ако трябва да съм честна, съвсем изключих за него. Случиха ми се далеч по-вълнуващи неща. Мисти ще ти разкаже.

— Благодаря за всичко, което правиш за мен, Ейнджъл.

— О, няма проблеми, така не съм се забавлявала в живота си. Предай поздрави на всички. Ще се видим по-късно.

— Да внимаваш.

Погледнах колко е часът и си прибрах телефона. Единадесет. Групата ни имаше час за репетиции в един, така че имах предостатъчно време, за да надникна да видя как ще мине техническата проверка на Gifted и Black Belt. Така де, след като Кърт бе толкова любезен, че да прояви интерес към мен, бих могла да върна комплимента, нали така? Стига да не се мяркам пред Маркъс.

Край голямата сцена не ми беше трудно да намеря къде да се скрия. Снощната тълпа бе изпотъпкала поляната и неколцина чистачи събираха боклуци. Но пак имаше достатъчно оборудване, зад което можех да се спотая, така че онези на сцената да не могат да ме видят — едно от предимствата на дребния ръст. Сцената беше невероятна, представляваше нещо като кей над водата, така че да създава илюзията, че бандата се носи във въздуха. Пристигнах в края „Crash and Burn“, големия хит на Gifted. Видях и останалите трима членове на бандата, всеки сам по себе си легенда: Чанинг на баса, Сони на втората китара и Браян на барабаните. Бандата действаше като добре смазана машина. Репетираха не самата песен, нея вече бяха свирили милион пъти на живо, а проверяваха нивото на звука.

Високоговорителят до мен изпращя.

— Кой, за бога, е на пулта? — изрева Кърт, та ми стана ясно, че не с всички е толкова търпелив.

По озвучителната система се чу женски глас.

— Съжалявам, Кърт. Току-що влизам. Местният техник не успя веднага да свърже оборудването ни с тукашното. Но почти е готово.

Кърт махна към кабинката на техниците в дъното на поляната.

— Благодаря, Марго. Хайде още веднъж, момчета.

Бандата изкара парчето отново. На мен ми звучеше фантастично, нищо, че бях залепена за колоната и почти оглушала. Мощен ураган от стадионен рок, който раздруса тялото ми като дефибрилатор и раздумка сърцето ми, настоявайки да танцувам и да пея. Усещах ритмичното плискане на вълните току под сцената, свиренето на вятъра, виковете на чайките над главата ми — и всичко сякаш танцуваше в такта на песента. Едва успявах да се удържа да не се разподскачам, но на припева не можех да не се включа: С гръм и трясък ще се сгромолясаш, нима друго очакваш?

Чистачите също се заслушаха, отвратителната им работа си имаше някои предимства. Единият вдигна пръчката, с която забождаше боклуците, и засвири като на китара, останалите прихнаха да се смеят.

Надникнах над колоната и видях на сцената да излиза млада жена с фотоапарат, която започна да щрака. Никой не й се скара, така че явно я познаваха. Когато приключи, отиде при Браян, барабаниста, и страстно го целуна. Седнах си обратно зад колоната. Уф, дано не е тя. Щеше да е много неприятно, ако се окажеше, че сродната душа на Уил вече си има сериозна връзка. Но със сигурност имаше и други, примерно онази Марго в звуковата кабина или някоя от гримьорките, от гардеробиерките. Стиснах палци и си пожелах Уил да го чака щастие, а не сърдечна болка.

— Добре, така вече е добре. Дайте да пуснем момчетата да си свършат и те работата — Кърт изхлузи колана на китарата през главата си и сложи инструмента на стойката му.

Тримата от Black Belt излязоха на сцената. Майкъл пое барабаните от Браян и нагласи столчето според ръста си. Пийт се настани пред клавиатура. Маркъс си носеше китара, но я включи в усилвателя, използван допреди малко от Кърт. Учудих се, че ползват едно и също оборудване, бек вокалисти и сесийни музиканти: повечето банди демонстрираха изключително силно собственическо чувство към музиканти, инструменти и оборудване. Това само показваше колко са близки отношенията им. Държаха се като едно семейство, нещо нечувано в тази индустрия, изпълнена с конкуренция. И може би това подкрепяше подозренията ни, че вероятно споделят нещо повече от музиката — може би дори дарба.

Gifted дори не си тръгнаха. Скупчиха се в долната част на сцената, докато Black Belt проверяваха инструментите си. Маркъс се наведе към микрофона.

— Добро утро, къмпингуващи — той се ухили на някого в дъното на поляната.

— И на теб, Маркъс — чу се сухият глас на Марго. — Как звучи отпред?

— В десния говорител има малко шум. Можеш ли да направиш някаква магия, та да изчезне?

— Твоите желания са заповеди за мен. — Беглото жужене, което почти не бях забелязала, изчезна.

Маркъс кимна доволен.

— Дайте да пробваме.

Странно ми беше да гледам колко любезно се държи с колегите си. Мислех си, че настроението му като на Гринч^[1] преди Коледа е насочено към всички околни, но не, очевидно аз единствена бях благословена в това отношение.

— Какво ще свирим? — попита Пийт и размърда пръсти над клавишите. „Out in the Cold“?

— Добър вариант — Маркъс премести капото по грифа на китарата.

Кърт се наведе към микрофона.

— Стига, момчета. Това парче го слушаме на всички проверки от четири месеца насам. Изсвири ни новата си песен, Маркъс.

Раменете на Маркъс увиснаха.

— Новата ли?

— Аха, онази, която написа снощи.

Усещах, че на Маркъс никак не му се иска да извади на бял свят нещо толкова ново, и то все още в суров вид. Опита се да се измъкне.

— Момчетата не я знаят.

— Ще я разучим в крачка — обади се Пийт. — Кърт е прав, ще е по-забавно, отколкото да повтаряме старите неща.

Маркъс огледа поляната, сякаш търсеше някого. Скрих се още повече зад колоната и от радост обгърнах тялото си с ръце. Изглежда, щях да присъствам на световната премиера на най-новото парче на Black Belt. Ужасно бях доволна, че поех риска да се промъкна на репетицията.

— Хайде, Маркъс. Не помниш ли какво съм ти казвал? Ти си творец, знаеш, че трябва да се изпее на глас, за да си сигурен, че звучи както трябва — настоя Кърт.

Маркъс му се усмихна решително.

— Добре тогава. Парчето е за теб, Кърт, и… ъ… за още някого. — Той премести капото с още едно прагче и удари струните.

Майко мила!

За пръв път присъствах на живо изпълнение на Маркъс и преживяването бе просто неописуемо. До този момент не бях изпитвала подобно нещо. Музиката сякаш проникваше право в мен и се свързваше с нервните ми окончания. Имах чувството, че съм вътре в песента, въпреки съвсем простичкия, натрапчив рефрен. Усещането бе толкова разголващо, че бе почти болезнено. И докато слушах леещата се мелодия, буквално почувствах какво е да си мажорен акорд, преливащ в минорен. С Маркъс открих ново измерение, скрито някъде отвъд обичайното възприятие, свят на най-чиста музика. Защо никога досега не бях чувствала нещата по този начин? Сега, когато ми ги бе разкрил, ми се струваха толкова естествени.

Я се събуди, момиче! Рационалната ми същност ми зашлеви няколко шамара за свестяване. Та тук не ставаше дума за обикновен талант: подобни интензивни усещания категорично се дължаха на дарба. Ако затворех очи, можех да доловя психическата енергия, която се изливаше от него и се разпростираше към слушателите. Трябваше колкото се може по-бързо да установим връзка с него, да му кажем за опасността в лицето на Дейвис и приятелчетата му разследващи журналисти. Но тази мисъл се задържа в главата ми едва секунда, преди отново да се оставя на мелодията.

Погълната от преживяването, не успях веднага да схвана текста на песента.

Когато те видях за първи път, цялата блестеше

имаш лице на ангел, но вътре демон се таеше,

изпратен да ме изтезава, да засенчва светлината.

Стой далече от мен, момиче,

върни се в тъмнината.

Това… това за мен ли се отнасяше? Зарових пръсти в тревата и свих юмруци.

После започна припевът:

Демон и ангел, душата ми зовеш

искам да те целуна, но ме е страх, че ще ме оплетеш.

Неизбежно е — нещо ще се случи между теб и мен

пристъпиш ли по-близо, ще съм завинаги във плен.

Вероятно беше съвпадение. Името ми често се срещаше в песните. Ако възприемах лично всяка песен, нямаше да мога да изтърпя и един коледен концерт. Но текстът взе да става съвсем конкретен — Маркъс пееше за дръзки танци, за палаво момиче, което флиртува с всички, явна купонджийка. И май обектът на описанието никак не му допадаше.

Песента свърши. Маркъс отново се приведе към микрофона.

— Ето, Кърт. Сега доволен ли си?

— Много. Припевът иска още малко работа, но като цяло се е получило добре. Как се казва?

— „Ангел-демон“, един вид обратното на ангел пазител.

— Значи, сдобил си се с нова муза. А има ли някакъв повод да ти хрумне точно снощи? — Кърт се подсмихваше многозначително, усещах го по тона му.

— Няма повод — Маркъс вдигна поглед към апаратната. — На теб добре ли ти прозвуча, Марго?

— Идеално, Маркъс. И нивото на звука беше добре.

Маркъс се усмихна на комплимента.

— Благодаря. Ще я пооправя още малко и можем да я включим в следващия албум. Дайте сега да изкараме интрото към „Out in the Cold“, за да сме сигурни, че няма да изникне някой проблем. — И най-небрежно, сякаш не се беше случило нищо особено, Маркъс зададе ритъм на останалите.

Обърнах се с гръб към сцената и се облегнах на колоната. Музиката думтеше между плешките ми. Онази сценка в караваната започна да придобива смисъл. Кърт бе забелязал текста на масата и бе предположил, че Маркъс я е написал по мой адрес. Но с какво бях провокирала асоциацията с демон? Чисто и просто се забавлявах и се опитах да привлека и него в това. Свикнала бях хората да се стряскат от ентусиазма ми, но досега никой не бе изпитвал такава ненавист към мен, че да реши, че му се отразявам нездравословно.

Може би все пак не става дума за мен, опитах се да си внуша.

Но имах чувството, че пее именно за мен. Кърт поне със сигурност смяташе така. Как щях да ги погледна в очите от тук нататък?

Притиснах юмруци във вдлъбнатините под веждите си. Я се стегни, Ейнджъл! Нали си тук заради Уил! Какво ти пука какво мисли някакво си момче за теб?

Но ако се окажех права за дарбата му, Маркъс беше савант.

Освен това беше на седемнадесет — тоест на моята възраст — и се чувствах необяснимо привлечена от него. Оставаше само да установя, че е роден през март.

Триста дяволи! Направо бях изгубена!

Ето защо постъпих така, както би сторило всяко разумно момиче: избягах и се обадих на най-добрата си приятелка Самър.

— Ало?

— Самър, моля те, трябва да използвам телепатия, случаят е спешен!

Тя се разсмя. Вярно, че често прибягвах до подобно извинение. И сега си патех, досущ като лъжливото овчарче.

— Успокой се, нищо спешно няма. Знаеш, че не можеш да рискуваш.

— Ама ти не разбираш! Не преувеличавам — зашепнах и се огледах дали хранилището за инструменти е празно. Заобиколена бях от черни куфари и кутии, но не се мяркаше жив човек. — Онзи Маркъс… мисля, че е савант.

— Нали говорихме, че е възможно Gifted и Black Belt да имат определени дарби.

Защо звучеше толкова невъзмутимо?

— Ама Самър, та той е на седемнадесет като мен и се чувствам нелепо привлечена от него. Нали така разказваше Мисти за Алекс? Че не можела да спре да мисли за него, макар че през цялото време се карали?

Самър въздъхна.

— Ейнджъл, не смяташ ли, че, как да кажа, излишно се палиш? В момента вероятно няколко стотици милион души са на седемнадесет години. Защо да е точно той?

— Не чу ли, че според мен е савант?

— Добре, де, това снижава леко бройката, но въпреки това шансовете са нищожни. Каква му е дарбата?

— Музика.

— Ейнджъл, музикалният талант не е савантска дарба.

— Ама неговият е. Целият те въвлича в музиката. Знам, че не ме имаш за особено прозорлива, но трябва да ми повярваш: мога да разпозная истинска дарба, когато тя превръща вътрешностите ми в чисто злато. — Усещането отново ме заля, докато се опитвах да го опиша.

— Като Даная и златния дъжд — измърмори Самър.

— Какво?

— От Тенисън. Бог Зевс посетил Даная под формата на златен дъжд.

Както би казал Мат, Самър е „класно маце“.

— Точно така. Докосна ме висша сила. Направо усещах как музиката вибрира в тялото ми, макар че текстът беше крайно обиден и за мен, и за поведението ми.

— О! — Тази подробност май разби романтичните й представи.

— Точно така. Не става дума за еднопосочно привличане, въпреки че в момента тълкува чувствата си като отвращение. Затова трябва да използвам телепатия. Само така ще мога да разбера дали действително е Той. Ако не, мога да му сритам задника, задето се държи грубо с мен. После ще може да напише нова песен „Момичето, което ме съсипа и запокити в заслужена агония“.

— Ами ако се окаже сродната ти душа?

— Пак ще му сритам задника, но после ще го уведомя, че е обречен да е с мен и мърдане няма.

Самър помълча известно време.

— Внимавай, Ейнджъл. Може да не е наясно с истинската си същност.

— Не е възможно! Няма как да е съвпадение, че е в една компания с момичето на Уил. Още не съм имала възможност да разбера дали Gifted също са надарени, но бих заложила сериозна сума пари, че си имат скрити таланти.

Нямаше нужда да умея да чета мисли, за да ми стане ясно, че Самър вече се тревожеше какво се каня да предприема. Предвид импулсивната ми натура, приятелите ми ме смятат за непредсказуема, но какво да правя, просто не мога да се сдържам. Изглежда, че когато са раздавали умението за самоконтрол, съм била най-отзад на опашката. Всъщност не, май изобщо не съм си правила труда да се редя.

Самър въздъхна.

— Виж, я ела при палатката. Този работа трябва да се обсъди. Ако ще използваш телепатия, трябва да си сто процента сигурна, че Дейвис и хората му не се навъртат наоколо.

Значи, не се опитваше да омаловажи предчувствието ми, което беше добре. Погледнах часовника на телефона.

— Няма да мога. Имам репетиция. Ще се опитам да се измъкна по-късно преди концерта. Ако не успея, ще дойдете да ме слушате, нали?

— Естествено.

— Кога пристига подкреплението?

— Уриел ще вземе Виктор от летището довечера. След онази случка в Кеймбридж живо се интересуват от Ели Дейвис.

— Не се и съмнявам. Обаче трябва вече да вървя.

— Добре, но не прави нищо в твой стил, преди да сме съставили план за действие.

Сбърчих нос.

— Трябваше да звънна на Мисти. Щеше да ми каже да действам, без много-много да му мисля.

— Именно затова си се обадила на мен. Защото дълбоко в себе си знаеш, че трябва някак да противодействаш…

— На инстинктивните си наклонности. Да, така е, знам. Глупава съм.

Самър ужасно се дразни, когато двете с Мисти говорим с пренебрежение за себе си. На нея винаги може да се разчита да повдигне ниското ни самочувствие.

— Изобщо не си глупава! Та ти си прекрасна, жива, талантлива.

— Но и крайно неблагоразумна?

— Ъ… ами… да.

Подсмихнах се. Прекрасно ме разбираше.

— Кажи на останалите за новото развитие. Ще ви звънна по-късно.

Seventh Edition репетираха в залата за изпълнителите — палатка, предназначена за настройване на инструменти и пробни изпълнения. Пристигнах съвсем навреме, стиснала Черната пепелянка под мишница, но заварих Джей намръщен.

— Не разбирам как се очаква да се представим в най-добра светлина, щом не можем да припарим до сцената преди концерта.

Хенри надникна в тефтера си.

— Съжалявам, Джей, но в момента сцените или се подготвят за довечера, или са заети с изпълнители. Само на хедлайнерите се предоставя възможност да ги използват предварително, просто не можем да го правим за всички банди, които искат да провеждат технически репетиции.

Джей стисна грифа на китарата толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Системата ви е скапана.

— Съжалявам, че не ви допада организацията — продължи Хенри с любезния си разумен тон, — но наистина не мога да сторя нищо. Постарайте се да се явите поне двадесет минути преди концерта и ще можете да поставите изискванията си пред техническия екип. Изключително опитни са в бързото стиковане на нещата.

Мат удари лекичко чинела, колкото да напомни на Джей, че времето тече.

— Добре, явно ще трябва да се справим по този начин.

Хенри кимна, макар и малко рязко, завъртя възмутено очи към мен и побърза да си излезе.

— Ейнджъл, радвам се, че най-после реши да се присъединиш към нас — озъби ми се Джей.

— Не съм закъсняла. — Отворих куфара и извадих Пепелянката. — Къде ми е усилвателят?

— Като сесиен музикант сама носиш отговорност за превоза на оборудването си. — До този момент Seventh Edition винаги качваха усилвателя ми в микробуса. И през ум не ми беше минало, че Джей ще падне толкова ниско, че да саботира изявата на бандата, само и само да ми направи напук.

— Шегуваш се, нали?

— Споко, Ейнджъл. Ей го тук. Погрижих се да го натоварят заедно с барабаните. И Джей прекрасно знае, че сме го взели, но явно иска да се поизпотиш. — Мат издърпа усилвателя ми иззад бас барабана.

— Благодаря, Мат. Джей, хич не е смешно. — Хвърлих гневен поглед към тая гнида и застанах колкото се можеше по-далече от него, без да излизам от самата палатка. — О, имам добри новини. — Казах с умишлено небрежен тон.

— Не сега, Ейнджъл. Някои от нас нямат време за клюки. Предстои ни сериозен концерт и имам желание да се подготвим — прекъсна ме рязко Джей.

— Ама това определено искате да го чуете.

— Напротив, съвсем не държа да го чуя.

— Обзалагам се на колекцията ти от класически рок плочи, че искаш.

Той изсумтя пренебрежително.

— Отказвам да се обзалагам. Добре, казвай. Иначе няма да млъкнеш, нали?

Дръпнах една струна, за да проверя звука.

— Тая сутрин случайно срещнах Кърт Вос. Покани ни в кемпера си довечера на пица. Всички от Gifted и Black Belt ще са там. — Вдигнах поглед, за да се насладя на реакцията на момчетата.

Ченето на Джей увисна.

— Кого е поканил?

— Мен и бандата ми, но всъщност, ако официално не съм част от Seventh Edition, а съм само сесиен музикант, реално нямам банда и ще трябва да ида сама. — Изсвирих една гама на цигулката.

Кайл пусна баса на земята, вдигна ме във въздуха и ме завъртя в кръг. Разперих лъка и цигулката като криле.

— Никъде няма да ходиш сама, Ейнджъл. Та това е върхът! Хей, момчета, Ейнджъл си е една от нас, нали така?

— Естествено — съгласи се Ричи и изсвири няколко игриви тона на сакса.

Оуън изгрухтя нещо нечленоразделно и вдигна палци.

— Аз лично никога не съм казвал, че не е от бандата — намигна ми Мат. — Джей?

— Аз… — Джей имаше такъв вид, сякаш устата му беше пълна с бръснарски ножчета.

Но аз знаех точно какъв морков да размахам под носа на това магаре.

— Помисли само какви полезни контакти ще можеш да заформиш, Джей. Продуценти, важни клечки в бранша. А и Кърт спомена, че довечера ще се опита да дойде да ни слуша.

— Майтапиш ли се?

— Не. Напълно съм сериозна.

Джей преглътна.

— Естествено, че си в бандата. Не знам защо си останала с впечатлението, че не си.

Такава наглост не бях очаквала даже и от Джей, та за миг направо онемях.

— Жените, момичетата като теб, имат склонността да си внушават разни глупости, да търсят под вола теле. Въобще да реагират ирационално, сигурно под влияние на хормоните. — Той нагласи колана на китарата през гърдите си. — Е, щом ни предстои такава специална публика, най-добре здравата да порепетираме.

— Ама ти чуваш ли се изобщо? — измърморих. — Пред твоето лицемерие бледнеят даже и политиците.

Той не ми обърна внимание.

— Ако Кърт си е паднал по нашата Ейнджъл, тогава най-добре да започнем със „Star-crossed“, нали?