Джос Стърлинг
Ейнджъл (4)

Глава 4

Приближих входа за изпълнителите с трепет в сърцето. Нямаше да се учудя, ако Джей бе пропуснал да ми изкара пропуск. Би било напълно в негов стил: да ми предложи нещо и в последния момент да оттегли офертата, за да ме накара да страдам и да се моля да ме допусне до светлата си личност.

Охранителят в кабината, грамаден мечок, се смръщи на новодошлата с двете цигулки. Вероятно бях единственият изпълнител, който е пристигнал пеша, при това сам.

Оставих Черната пепелянка и му показах писмото, в което се описваше ангажиментът ми. Наложи се да се повдигна на пръсти, за да стигна прозорчето, та се почувствах като хобита Фродо на прага на странноприемницата в Бри, където живеят големите хора.

— Здравейте, казвам се Ейнджъл Кемпбел. При вас би трябвало да има пропуск на мое име, или поне така се надявам.

Той пое писмото от пръстите ми, смръщи му се, сякаш го беше пернало по носа, после се захвана да рови в кутия, пълна с пощенски пликове. Дръпна един и видях името си отгоре. Слава богу! Докато сравняваше адреса с този в писмото, лицето му разцъфна в усмивка — вероятно първата, откакто Англия бе спечелила Световната купа.

— Госпожица Ей. Си. Ди. Кемпбел?

— Да?

— С инициали AC/DC?

— Ъ, да.

Той размаха плика.

— Най-добрата банда на всички времена.

Явно се бях натъкнала на поредния стар рокер — което беше логично, като се имаше предвид каква му беше работата.

— Така поне твърди баща ми.

Той ми подаде писмото и плика далеч по-топло, отколкото ме бе посрещнал.

— Добре дошла в Рокпорт, госпожице Кемпбел. Ако се нуждаеш от нещо, само ми кажи. Казвам се Ал.

— Приятно ми е да се запознаем, Ал. Би ли ме упътил към хранилището за инструменти?

— Разбира се. Минаваш право през зелената зала, тоест онази кръгла палатка. В другия край ще видиш заключени складови помещения. В плика е написан кодът на клетката, предвидена за бандата ви.

— Супер.

Ал се приведе през рамката на прозореца, за да огледа багажа ми.

— С кого ще свириш, съкровище?

— Със Seventh Edition.

На лицето му се изписа разочарование.

— Не съм ви чувал.

— Не си ни чувал още– поправих го.

Той се подсмихна.

— Тогава ще гледам да дойда да ви слушам.

Доволна от тази първа среща, макар любезността му да се дължеше на абсурдното ми име, забързах към зелената стая. Територията, отредена за фестивала, обхващаше няколко ниви и свършваше рязко при ниските скали на Бригхауз-бай-си. Ниската, жилава трева май по-често приютяваше стада овце, отколкото музиканти. И все още криеше достатъчно доказателства за присъствието им под формата на малки капани от изсъхнали барабонки. Прекрасно. Зоната за изпълнителите бе заградена вляво от основната сцена. А тя бе известна с това, че стърчеше право от скалата с морето за фон. Около нивата се извисяваше борова гора, така че на въздушните снимки изглеждаше като че ли мястото е с формата на зелен полумесец, отхапан от тъмната гора. Щом се напълнеше с хора, музика и светлини, щеше да е неземно. Нямах търпение.

Отметнах платнището на палатката и отвътре ме посрещна беглият аромат на тамян. Персийски килими покриваха земята и заглушаваха звуците.

— Добре дошли в юртата. Може ли да видя пропуска ви, моля? — привлекателното момиче на рецепцията погледна плика в ръката ми. Кестенявата й коса бе прибрана във френска плитка, а устните й бяха оцветени в яркочервено — въобще по нищо не й личеше, че спи на палатка насред пасище за овце.

— О, да, извинете — оставих цигулките и разпечатах плика. — И победителят е: Ейнджъл Кемпбел! — Дръпнах синята връв и нахлузих пропуска на врата си.

Момичето май не схвана майтапа или пък реши, че шегата ми е твърде глупава, за да й обърне внимание.

— Моля, носете пропуска във всеки един момент и внимавайте да не го забравите някъде. Гледаме изключително сериозно на сигурността.

— Ама разбира се.

— Тук съм, за да ви помогна с каквото ви е нужно — резервиране на таксита, всякакви въпроси относно организацията, промени в разписанието на изявите, каквото и да ви интересува, аз съм човекът, към когото трябва да се обърнете. — Усмивката й бе съвсем механична.

— Благодаря.

— Закуските и напитките в тази палатка са на ваше разположение без заплащане.

— Супер.

— Но ще ви бъдем благодарни, ако проявите уважение към личното пространство на останалите изпълнители. Това е мястото, където гостите ни могат да почиват, без да се тревожат, че медиите ги наблюдават отнякъде.

Как, за бога, бе надушила, че всъщност съм от фенките?

— Разбирам. — Сърбеше ме езикът да я питам за Gifted, но някак си знаех, че любопитството ми ще се приеме точно толкова благосклонно, колкото кошничка с чеснов хляб, поднесена на вечеря у вампири. Момичето се извърна и започна да прелиства страниците в папката си. Аз обаче не тръгвах.

Тя вдигна очи и изви едната си вежда. Господи, как ми се искаше и аз да можех така.

— Имате ли нужда от нещо?

— Просто се чудех кой друг е пристигнал. — Ето, съвсем любезно и неопределено.

Тя погледна в списъка.

— Вие сте първата от вашата група. Пристигнаха и неколцина други, предимно от изпълнителите, които ще подгряват основната банда довечера. — И тя прочете няколко имена, много от които бях гледала по YouTube или дори бях слушала на живо. — Големите имена за концерта довечера ще пристигнат едва след три.

— Ами… ъ… Gifted, дали е пристигнал някой от тях?

Лицето й се изопна.

— Не. Ще свирят чак в петък, както със сигурност знаете.

— Мислех си, че не е изключено да пратят някой по-рано, нали се сещате, да провери как стоят нещата.

Някой се прокашля зад гърба ми.

— Ако това е всичко, госпожице Кемпбел, трябва да се върна към работата си. Има и други гости, на които трябва да обърна внимание. — Очите й се вдигнаха към човека зад рамото ми и усмивката й се стопли с тридесетина градуса.

— Разбира се. Благодаря. — Наведох се да си взема цигулката, но преди да посегна към Фреди, нечия ръка ме изпревари. Изправих се и се озовах срещу чифт леденосини очи върху загоряло лице с щръкнал бретон, прорязан от златисти кичури. Устните ми изпревариха мозъка ми. — Господи!

Устните на момчето трепнаха в усмивка и разкриха чифт трапчинки.

— Е, чак Господ не съм. Просто Маркъс Коен.

Чудничко се изложих.

— Исках да кажа… — Исках да кажа: толкова си прекрасен, че просто не можах да се сдържа.

Но той не дочака да се посрамя още повече.

— Ето, това май е твое? — Той тикна Фреди в ръката ми. — Съжалявам, но бързам. Хенри, има ли някакви съобщения за мен?

Хенри, момичето зад рецепцията, замига с премрежен поглед насреща му. Даже и нейният хладен професионализъм се разтопи под лъчите на ироничната усмивка на тъмнорусия бог.

— О, да, Маркъс. Марго Дъркс се отби и остави това за теб. — Тя му подаде сгънат лист хартия.

Божественият Маркъс Коен разгъна листчето.

— Супер. Ще се видим по-късно. — И си тръгна. Никога до този момент комбинацията от плетена шапка, сива блуза с дълъг ръкав и избелели дънки не е изглеждала толкова привлекателна.

— Това наистина ли беше той? — попитах, притиснала ръце в сърцето си.

Все още разпалена от присъствието му, Хенри ми се усмихна заговорнически.

— Да, госпожице Кемпбел, това беше Маркъс Коен.

— Наричай ме Ейнджъл.

Хенри сви устни.

— Ейнджъл. Сериозно ли?

— Така се казвам.

Хенри повдигна рамене.

— Е, Ейнджъл, дръж си очите отворени за този младеж. Запътил се е към големи успехи.

— Излишно е да ми го казваш. — Достатъчно често бях виждала лицето му в музикалните издания и дори си бях изрязала една негова снимка, която бях закачила на „Стената на сладурите“ в стаята си. — Свири в онази, новата банда, нали?

— Точно така. Black Belt. Придружават Gifted на турнето. Издадоха първия си албум по Коледа. В момента привличат огромен интерес, имахме голям късмет, че се успяхме да ги ангажираме заедно с Gifted.

— Действително привличат огромен интерес — съгласих се.

Изоставила позата, Хенри се изкикоти съвсем непринудено.

— Аха. Ако искаш, можеш да ме наричаш Хенри, съкратено от Хенриета.

— До скоро, Хенри! — Тръгнах към склада. Май мисията, посветена на Уил, щеше да се окаже с изключително приятни странични ефекти.

След като предадох Фреди и Черната пепелянка в сигурни ръце, писах на приятелите си, че ще се помотая малко, колкото да се аклиматизирам. Взех си сок, пържени картофки и два сандвича, намерих си масичка пред юртата и се опитах да си придам вид, сякаш именно тук ми е мястото. Пейките бързо се запълниха с новопристигнали, които гледаха да хапнат преди началото на концертите на втора и трета сцена. Основната сцена откриваше чак в седем и половина. Но от Маркъс Коен нямаше и следа. Някакъв мъж с кожено яке се настани до мен, без да пита дали мястото е свободно, твърде зает да пуши и да си проверява имейлите, та да си губи времето с елементарна вежливост. А докато говореше по телефона, успя да използва думичката „майната ти“ във всяко изречение, при това в умопомрачителни комбинации.

— Ейнджъл! — Две едри длани обхванаха раменете ми и аз цялата подскочих.

— Мат? Сега ли пристигате?

— Аха. Джей се изгуби някъде около Ексетър.

— Че отбивката е много преди Ексетър.

Мат се ухили.

— И аз така му казах. — Сложи бирата си и пакет чипс до мен. — Кое е приятелчето ти?

— Нямам представа.

Мъжът ни изгледа смръщено, сякаш беше безкрайно нахално от наша страна да разговаряме на маса, която бях заела, преди той да пристигне.

— Познаваш ли Джоуи Рийф и Фреш Чанс? — Мат махна към две момчета, които си проправяха път през тълпата с пружинираща походка. Двамата направиха завой към масата ни. — И те са от Лондон.

— Хей, Мат, как върви? — По-високият от двамата докосна бегло ръката на Мат. Беше внушителен на ръст — към метър и деветдесет, с късо подстригана черна коса, тъмни вежди и оформена в ивици набола брада. Не че съм повърхностна или преценявам хората по външността им или нещо такова, но веднага си набелязах да го гледам на сцената.

Приятелчето му беше с коса на къси расти, черни очила с дебели рамки и шапка с лика на Че Гевара.

— От къде накъде такова момиче седи точно с теб, човече? Да не ти е излязъл късметът?

— Фреш, това е Ейнджъл. Свирим заедно в Seventh Edition — поясни Мат.

— Ейнджъл? Истински ангел? — Фреш кацна на масата между мъжа в коженото яке и мен. — Паднал сред хората, за да сбъднеш мечтите ми?

Ръкувах се с него.

— Не е изключено да се окажеш леко разочарован, ако очакваш да натворя някакви чудеса.

— Как се държи с теб вашият Джей? — полюбопитства Джоуи и се отпусна на облегалката на стола ми, от което се почувствах като резен сирене в сандвич от мъже. — Мат казва, че е голям задник.

— Държи се с нея като с боклук — обади се Мат.

— Не е честно, човече — Фреш си открадна едно парченце от чипса ми. — Ако аз имах момиче като Ейнджъл до себе си, щях да се държа с нея като хората.

— Но Джей не притежава нито здравия ти разум, нито безупречния ти вкус — уведомих го.

— Имате ли нещо против да намалите звука? — прекъсна ни коженото яке. — Опитвам се да работя.

Без да си прави труда да се обърне, Джоуи се изсмя подигравателно.

— Ами имаме, да.

Мъжът се изправи рязко, тръсна цигарата си срещу нас и с гневна крачка се запъти към друга маса.

— Явно е завършил училище за изискани обноски. Тоя да не е бащата на Джей? — попита Фреш.

— Не, това е Бари Хангърфорд, музикален продуцент — обади се Джей, пристигнал точно навреме, за да стане свидетел на сценката. Хилеше се гадно, чуждите грешки винаги го развеселяваха.

Рапърите се разпсуваха, при това с голямо въображение и словоохотливост.

— О, човече! Тоя работи с поне петима от петдесетте най-добри хип-хоп изпълнители в света — простена Фреш. — Не знаех, че е такъв…

— Нещастник? — довърших вместо него.

Джей погледна групичката ни, после свободното място до Бари Хангърфорд на другата маса и се запъти към едрата риба.

— Не се връзвайте толкова, момчета — потупах Фреш по коляното. — Ако действително иска да подпише договор с рапъри, ще предпочита да са пиперлии, нали се сещате? Учтивостта не се котира добре на пазара.

— Умно момиче е приятелката ти, Мат. Ще ида за по още едно, преди тоя глупак Джей да изпие цялата пиячка — предложи Джоуи. Очевидно бързаше да се отдалечи, за да прикрие смущението си.

Протегнах празната си чаша.

— О, благодаря. Много си щедър с безплатните напитки.

Той пое чашата ми ухилен.

— Внимавай, Ейнджъл. Не забравяй, че съм пиперлия.

— Направо ми се разтрепериха мартинките, или поне щяха да ми се разтреперят, ако си ги бях взела.

— Да, бе, да — и той се понесе нататък, като по пътя се здрависа с неколцина познати.

Когато стана време да запалят лампите над външните маси, вече се бяхме събрали сериозна компания. Даже и Хенри се присъедини към нас, когато й свърши смяната, привлечена от шегите на Джоуи, който не спираше да ръси духовитости, докато циркулираше между масата и бара. Фреш, Джоуи и Мат имаха множество приятели от музикалната сцена — звукови и светлинни техници, а също и други изпълнители, така че групичката ни наброяваше близо двадесетина души — определено най-голямата сред насъбралите се в краткото затишие преди основния концерт. Невероятно бе да си заобиколен от толкова много талантливи хора, направо прехвърчаха искри. Чувствах се опиянена от вълнение. Някак се случи, че запях с Фреш — направихме кавър на едно любимо парче, а после две момчета извадиха акустични китари и в един момент се усетих, че танцувам върху масата с Хенри. Не ме питайте как се стигна дотам, но се оказахме доста сполучливо дуо. Хенри ми призна, че е дошла да работи на фестивала, понеже има известни амбиции като изпълнител. И едва когато скочих на земята, забелязах, че Маркъс Коен се е настанил във враждебния лагер на Бари Хангърфорд в другия край на платформата и през цялото време ни е гледал. Внезапно вече не бях толкова уверена, че съм била неотразима: дали на запътилия се към голямата слава не му се беше сторило, че се напъвам да привлека вниманието на продуцента? Кълна се, че присъствието на Хангърфорд въобще не беше мотив за поведението ми — чисто и просто не мога да си седя на дупето, когато се лее такава прекрасна музика.

А Маркъс изглеждаше все така прекрасен, а също и малко самотен на онази скучна маса.

Сръчках Хенри.

— Иди покани Маркъс да дойде при нас.

Хенри тикна кичурче коса зад ухото си и погледна нататък.

— Не, не мога.

— Че защо?

— Срамувам се.

— За бога, Хенри. Допреди малко се кълчотеше пред цяла тълпа непознати. Не ми говори, че си срамежлива.

— Ама с него съм. Ти иди.

— Аз ли? Та той не ме познава.

— А мен ме познава само като служител. Не ми е разрешено да общувам с гостите.

Прииска ми се да можех да вдигна една вежда като нея.

— Така ли?

— Вие не се броите. Вие сте… — Тя се изчерви. — Нормални.

Това не отговаряше съвсем на истината, но я разбирах. Ние бяхме втора категория изпълнители, а на масата на Хангърфорд седяха расовите екземпляри. И Джей.

Потрих длани.

— Добре, ще ида.

— Ейнджъл! — Май не вярваше, че ще събера смелост, и сега се уплаши.

Поизпънах дрехите си.

— Спокойно, де. Няма да се държа като фанатичка. Ще бъда умерено дружелюбна. — Вече съжалявах, но от друга страна, нещо ме глождеше. Момчето заслужаваше да си прекара времето по-добре. Седеше с лепкавия Джей и намусения Бари и с трима други важни бизнесмени. В нашата част на платформата беше далеч по-весело.

И докато Фреш и Джоуи се надпреварваха да рапират под съпровода на думкането на Мат по един стол, аз се запътих към далечната маса. Вече бях решила, че заобиколният подход ще е най-удачен.

— Хей, Джей, как беше пътуването?

Джей разтри брадичката си, озадачен от внезапното ми желание да разговарям с него след леденото ми отношение от последните няколко седмици.

— Добре — каза накрая.

— Искаш ли да дойдеш при нас? — посочих веселата тумба отсреща.

— Може, но по-късно. — Погледът му се вдигна към Бари, който бе все така погълнат от имейлите и разговорите си. Джей се беше постарал нищо да не му липсва, досущ като момче за всичко, с надеждата да се отвори възможност да му подметне нещо за бандата.

— Ами ти, ъ, Маркъс? — обърнах се към него с ясното съзнание, че бузите ми започват да аленеят и подкопават опитите ми да го раздавам хладна и сдържана.

Той поклати глава.

— Благодаря, но не — изражението му издаваше явно раздразнение, челото под шапката му беше смръщено. Почувствах се като нахален репортер, лепнал се за някоя звезда на „Холивуд Булевард“.

Скръстих ръце на гърдите и стиснах лакти.

— Няма да те караме нито да пееш, нито да танцуваш. Тая чест се пада само на безнадеждни екстроверти като мен.

— Забелязах.

Ох!

— Значи, „не“, така ли?

— Точно така, не.

Нужни ми бяха огромни усилия, за да се върна при нашата маса с вдигната глава. Решила бях, че Маркъс е пич, задето се пошегува, когато възкликнах „Господи!“, но се оказа, че се има за нещо повече от нас. С други думи, беше по-скоро като Джей, отколкото като Мат.

— Не стана ли? — прошепна Хенри, която бе наблюдавала хода на дипломатическата ми мисия.

Свих рамене и се усмихнах уверено.

— Той губи. — Скочих обратно върху масата и пернах Джоуи по главата.

— Я вземи изпей нещо, на което да можем да танцуваме.

Джоуи спря насред рапирането и скочи до мен.

— Хайде, момиче, да им покажем как купонясват лондончани.

Китаристите подхванаха някакво динамично клубно парче, Мат ускори ритъма, Фреш запя, а останалите затанцувахме.

Ето, виждаш ли, Маркъс Коен, прекрасно можем да се забавляваме и без теб и одобрението ти.

Със започването на вечерната програма купонът се разпадна. Повечето от новите ми приятели бяха нужни на пулта или за осветлението, така че трябваше да бързат за техническите проверки. Докато се сбогувах с Фреш и Джоуи, телефонът ми избръмча — съобщение от Мисти.

Искаш ли пица?

Сигурно чакаха сведения, а аз се бях замотала. Всъщност можеше да се каже, че силно се бях отклонила от мисията. Написах отговор и забързах към къмпинга. В отсъствието ми приятелите ми бяха опънали палатките и бяха наредили всичко, ето защо вече бяха готови да се гмурнат във фестивала.

— Всичко наред ли е? — попита ме Мисти, когато пристигнах задъхана. Двете със Самър ме чакаха край палатките. Алекс и Уил се редяха на дългата опашка пред фургона с пиците.

Тъкмо да кажа „да“, но взех, че изтърсих „не“.

— Мисти, контролирай се! — изписках възмутено.

Тя се намръщи и побърза да овладее силите си.

— Извинявай. Разсеях се, понеже се притеснихме за теб. Няма те от часове. Какво стана?

— Нали ти казах къде съм. Пред зелената зала. — Измъкнах един розов пуловер от раницата си в момичешката палатка, защото захладяваше.

Докато излизах заднешком от палатката, Самър подръпна надолу туниката ми. За пореден път се оказвах раздърпана и развлечена. Което вероятно имаше нещо общо с факта, че допреди десет минути танцувах по масите.

— Я се спри малко и обясни — предложи ми тя.

Изправих се и си поех дъх.

— Добре, добре. Повечето от изпълнителите са страхотни, прекрасно си изкарахме, но има едни двама, които невероятно ми лазят по нервите. — Прокарах пръсти през косата си, подстригана на черта до раменете, колкото да я среша. — Джей, както знаете, си е истински задник, но случайно се запознах и с един друг, който ме кара да се чувствам… — направих физиономия –… някак нахална.

Мисти ме прегърна с една ръка.

— Ама че кретен.

— Какво толкова си направила? — поинтересува се Самър.

— Само го поканих да се присъедини към купона.

— Купон ли?

Нещо в спокойните въпроси на Самър ме подтикна да се замисля какво ли впечатление бих направила на непознат човек. Започвах да съжалявам за неукротимите си пориви и прекомерната жизнерадост.

— Ами… нали ви казах, че се забавлявахме.

— И? — Самър размени усмивка с Мисти.

— Пеехме и, ъ, танцувахме.

— Танцувахте? — повтори въпросително Мисти.

— Върху масичките за пикник.

Самър прихна.

— На някои момчета подобно поведение би могло да им се стори малко прекалено, не мислиш ли?

— Явно да. Но поканата ми бе продиктувана от най-дружелюбни чувства.

Самър ме прегърна.

— Ти, Ейнджъл, си най-дружелюбното момиче на планетата и точно заради това те обичаме. Ако този тип не може да те оцени, тогава — проблемът си е негов.

Кимнах разгорещено.

— И аз точно това си казах.

— Ама за кого става дума? — попита Мисти. — Искам да знам, за да го освиркам на концерта му.

— За божествения Маркъс Коен, свири в бандата, която подгрява на Gifted.

— Наистина ли така се представя? — попита невярващо Мисти.

Разрових в чантата си, извадих със замах блестящо тюркоазено шалче и го метнах около шията си.

— Не, аз така го нарекох, при това, без да искам. Като го видиш, ще ти стане ясно.

Телефонът на Мисти избръмча. Тя си прочете съобщението.

— Забрави го този. Далеч по-важно е дали искаш ананас към шунката.

— Точно така, на кого са му притрябвали рок богове, щом има пица? Кажи на Уил, че искам колкото се може повече екстри. — Тази проява на авантюризъм бе отчасти напук на момчетата с нагласата на Маркъс Коен. Мен ако питате, животът е за живеене, а не за мрачно съзерцание отстрани, и ако това означаваше да си напоръчам всевъзможни добавки към пицата, тогава исках от всичко по много.