Джос Стърлинг
Ейнджъл (3)

Глава 3

Оказа се обаче, че е далеч по-лесно да обещая да се подмажа на Джей Филдинг, отколкото действително да го направя. Първата стъпка бе да се обадя на Мат и да проверя как вървят нещата с бандата. Звъннах му в неделя точно преди репетицията.

— Здрасти, Ейнджъл съм. Как е любимият ми барабанист?

Мат изръмжа нещо неопределено.

— Явно във върхова форма, а? Как върви търсенето на моя заместник?

— Пълен провал. Не сме същите без теб, макар Джей да е готов по-скоро да ходи по стъкла, отколкото да си го признае. Последният цигулар счупи лъка си в главата му, побесня, понеже великият вожд му каза, че не може да се мери с теб.

Значи, Джей все пак ме ценеше, макар и зад гърба ми.

— Тоест мястото още не е заето? — оставих тази фраза да повиси във въздуха секунда-две, знаейки, че Мат бързо ще навърже нещата.

— Замисляш се дали да не се върнеш? Мислех, че така ти е по-добре. Нали знаеш какво ще си помисли Джей?

При тази мисъл ме побиха тръпки.

— Но ти ще ме закриляш, нали?

Мат въздъхна.

— Не мога през цялото време да ти пазя гърба, Ейнджъл.

— А, нищо, той и без това атакува предимно отпред.

— Не се шегувай с тия неща. Някой трябва да му даде урок. Не може безнаказано да се държи така с момичетата.

— Но когато постигнем слава и богатство, на вратата на съблекалнята му ще чукат толкова много заслепени почитателки, че ние, останалите, ще бъдем в безопасност. Джей чисто и просто няма да има време за нас.

— Или още повече ще си повярва, че е Божият дар за жените.

За съжаление, май беше по-вероятно да се случи второто.

— Виж, не искам да се откажа от шанса за успех заради Джей. Дадох лек заден ход, но сега бих искала да се върна. Спечелила съм си мястото в бандата като всички останали, знаеш. Че е така.

— Напълно съм съгласен. Без теб просто не ни бива достатъчно. Но според мен Джей е наясно, че го засенчваш, особено когато публиката е мъжка. Ще трябва да си доста убедителна, за да се навие.

За миг се замислих дали да не помоля Алекс да ме подкрепи с дарбата си. Само дето знаеше, че Джей ме е изгонил от бандата поради факта че отхвърлих гнусните му аванси, и току-виж решил да раздава справедливост, оплесквайки съвсем нещата. Май щеше да се наложи да разчитам на собствения си чар.

— Ще намина по време на репетицията, пък ще видим какво ще се получи.

— Погребението ти — отвърна мрачно Мат.

— Не ме ли искаш пак с вас?

— Естествено, че те искам. Но се тревожа за теб, миличка.

— Ти си истински приятел, Мат. Благодаря ти. Но чудесно мога да се грижа за себе си. Джей е този, който трябва да се притеснява.

Бандата репетираше в една от залите на колеж „Империал“, където Джей уж учеше за електронен инженер. Все пак знаеше как да свърже смесителния пулт, така че таксите в университета не бяха отишли съвсем на вятъра. Позабавих се малко пред вратата, за да чуя как звучат без мен. Само дето долових предимно голямо количество ругатни от Джей и мрачно мърморене от страна на останалите. Не можех да потисна лекото злорадство, че врагът ми страда. Да си го кажем честно — не ставам за светица.

Опитаха „Star-crossed“, ала без солото на цигулката песента звучеше блудкаво — някакви музикални фокуси, но без капчица душа. Време беше за драматичната ми поява.

— Здравейте, момчета! — поздравих безгрижно, свалих си палтото и отворих калъфа на цигулката. — Искате ли да опитаме отново?

Джей направо онемя. Мат се ухили широко и засвири. Барабанният звук сякаш събуди и останалите и те се включиха, преди Джей да успее да ги спре. Изкарах си солото със замах, като добавих и малко допълнителни елементи, които ми бяха хрумнали през скучните месеци. Когато свършихме, отпуснах лъка.

— Какво ще кажете? — попитах, залепила огромна, самоуверена усмивка на лицето си.

— Ейнджъл, страхотно беше! — обади се Кайл, бас китаристът, и вдигна бутилката си с вода в наздравица.

— Готино. Липсваше ми — призна Ричи, саксофонистът.

— Не е зле — от устата на мълчаливия Оуън, втория китарист, подобно признание бе върховна похвала.

Всички погледи се обърнаха към Джей. Виждах как претегля вариантите — дали да ми се разкрещи, задето съм нахлула без покана, или някак да ме използва.

— Момчета, я ни оставете с Ейнджъл насаме за малко — каза той накрая. — Свършихме достатъчно за тази вечер, така че ще се видим долу в бара.

Момчетата послушно си прибраха инструментите и се изнизаха през вратата. Мат ме стрелна предупредително с поглед, преди да излезе. Огледах стаята за някакви източници на вода, но за съжаление, пожарогасителите бяха от въглеродните. Настъпи неловко мълчание.

Джей облегна китарата си на стената.

— Доста дръзко от твоя страна да се изтърсиш тук.

Прокарах пръст по закопчалката на куфара.

— Дръзко, а? Значи, съвсем в мой стил.

— Предполагам, искаш да те взема обратно? — Джей се облегна на вратата, блокирайки изхода. Трябваше да му призная, че наистина имаше доста заплашителен вид.

— Мат твърди, че още не си ми намерил заместник, та реших, че бихме могли да си направим услуга един друг. — Не очаквах, че ще ми е толкова трудно да срещна погледа му.

— И какво, очакваш чисто и просто да забравя случилото се?

Както си знаех, искаше да пълзя.

— А какво толкова се случи, Джей? Лек инцидент.

— Аха, а ти ми се присмя.

Явно в неговите очи това беше истинският ми грях. Нямаше представа, че бях виновна и за самия инцидент.

Май щеше да се наложи да се поумилквам. Уил Бенедикт, безкрайно си ми задължен, да знаеш!

— Съжалявам, че ти се присмях. Много бях напрегната. Преди концерт винаги се кискам на глупости, нали ме знаеш каква съм.

Джей ме гледаше втренчено — явно се чудеше как още да ме унижи.

— И все пак не си една от нас.

Сърцето ми се сви — бях се провалила.

— Добре — облякох си палтото, взех си цигулката и тръгнах към вратата с надеждата да ме пусне да мина, без да се стига до физически контакт.

Джей ме стисна за лакътя.

— Но ако се държиш мило с мен, ще те взема обратно за пробен период — като сесиен музикант.

Идеше ми да се изплюя в лицето му, но си напомних защо всъщност го правя.

— Ще ме пуснеш ли да свиря на „Рокпорт“?

— Да, но няма да фигурираш в афиша. Сериозно говорех, че вредиш на имиджа ни пред женската аудитория.

— Не е честно.

— Това е единственият вариант, който съм склонен да ти предложа — пръстите му се впиха болезнено в ръката ми.

Май никого не бях ненавиждала така, както го ненавиждах в този момент.

— Тогава приемам — опитах се да си освободя ръката.

— Част от сделката е да се държиш мило с мен — той ме придърпа към себе си.

По дяволите!

— Че аз се държа мило с теб, Джей — та нали още не му бях издрала очите?

— Ще трябва да се постараеш повече, сладурче.

Вратата зад гърба му се отвори и двамата политнахме напред. Мат се появи на прага, бутайки количка.

— О, съжалявам — каза с тон, който говореше обратното. — Ама искам да си натоваря барабаните, преди да ми лепнат фиш за неправилно паркиране.

Спасена от барабаните! Побързах да се освободя от пипалата на Октопода Джей.

— Дай да ти помогна. Джей ще ме пусне да свиря с вас на фестивала. Супер, а?

— Аха. Браво, приятелче — Мат тупна ентусиазирано Джей по рамото. Джей подскочи. — Тя ни е тайното оръжие, не мислиш ли? Чудесен избор направи навремето, когато я взе.

Точно така, Мат, възползвай се от суетата на Джей. Нека си мисли, че той ме е открил.

— Май така се получава. Ами да, действително аз я открих. — Вече виждах как се кани да използва този рефрен в интервютата. — Ще се видим ли в бара, като си прибереш нещата? — Очите му се плъзнаха по дънките и пуловера ми, в резултат на което се почувствах направо мръсна.

— За огромно мое съжаление се налага да бягам — по-внимателно със сарказма, Ейнджъл. — Утре имам изпит по музика.

Мат разроши закачливо косата ми.

— Ще ти стискам палци. Вечно забравям, че още ходиш на училище, направо си бебе в сравнение с нас. — Ясно улових намека му: Джей, пълен извратеняк си, задето се закачаш с ученички.

— Не е чак толкова малка — измърмори Джей, който не обичаше да му напомнят, че безвъзвратно се е сбогувал с юношеството.

— Е, благодаря, че се съгласи да се върна — казах бодро. — Ще се видим на следващата репетиция. Дай да ти помогна, Мат. — И като грабнах соло барабана, хукнах през вратата, преди Джей да успее да размисли.

 

 

Огледах наизвадените дрехи и вещи, разпилени по бледосиния килим от леглото чак до прозореца, и започнах да отмятам онова, което трябваше да си взема: гумени ботуши, палатка, дрехи за кално време, дрехи за концерта, дрехи за купон, кърпа, тоалетни принадлежности. Какво друго? Само дето бях толкова развълнувана, че не можех да стоя на едно място достатъчно дълго, та да запомня всичко.

Мама влезе в стаята ми с купчина сгънати, изпрани дрехи.

— Очаквам тези да си ги прибереш в скрина, млада госпожице, а не да ги въргаляш на пода.

— Разбира се, мамо — загледах разсеяно наполовина изпразнения гардероб. Определено нещо липсваше.

Мама се спря с ръце на хълбоците сред останките от разигралото се насред килименото море корабокрушение.

— И всичко това трябва да го събереш в раницата, така ли?

— Такава е идеята.

Мама затананика тихо и започна да пълни раницата ми с обичайната си методичност и сръчност.

— Малко се тревожа за този фестивал. Чувам всякакви неща, не вземай никакви хапчета, който и да ти ги предложи.

Мъдър съвет, но това вече си го знаех.

— Няма.

— И се опитай да поспиш. Учените твърдят, че най-качественият сън е два часа преди полунощ.

— Аха. — Сънят можеше да почака.

— И не разговаряй с непознати.

— Когато не съм с момчетата, ще съм с Уил Бенедикт — четиримата с Мисти, Самър и Алекс ще са на палатки. Тях ги харесваш, нали? — Добавих малка кутийка с бижута към купчината.

Мама разрови планината от вещи.

— Не смяташ ли да си сменяш бельото?

Щракнах доволно с пръсти.

— Ето какво съм забравила. — Целунах я звучно по темето. — Благодаря, мамо. Сигурно си мислиш, че не мога и улицата да пресека без теб.

Мама прехапа устна, за да устои на изкушението да се съгласи.

— Ще видя дали не мога да направя нещо с времето там, например да отклоня ветровете по-надолу по крайбрежието.

Подобно начинание би я изтощило, пък и беше неетично. Савантите не биваше да използват дарбите си, за да пренареждат света за свое удобство — такова мащабно приложение на силите се допускаше само в извънредни случаи. Ако мама променеше времето на фестивала в Рокпорт, за да не се намокри дъщеря й, нищо чудно някой беден фермер в Африка да не получи така необходимия дъжд: всичко на тоя свят бе навързано, както в теорията за пеперудените крилца и урагана.

— Моля те, недей. Ако вали, значи, така е писано. Да газиш в кал, си е част от преживяването. Нищо няма да ми стане.

— Винаги можеш да ни се обадиш.

Подсмихнах се.

— Знам, но все пак става дума за Бригхауз-бай-си. Нали се сещаш: плажове, пясък, хлапета с кофички и лопатки, пенсионери с термоси с чай. Няма какво толкова да ми се случи, нали?

Джей ми беше дал да разбера, че след като не съм пълноправен член на бандата, трябва сама да се добера до фестивала. В минивана му нямало място за мен, обяви той на последната ни репетиция. Да не би да бе разбрал отнякъде, че съм закачила снимката му на дъската за дартс върху вратата на бараката? Оказа се, че стрелбата със стрелички ми действа особено терапевтично. В крайна сметка нищо не губех, понеже Уил бе наел автомобил, за да ни закара до южното крайбрежие, а определено предпочитах да пътувам с приятелите си. Смятахме да пристигнем рано-рано в сряда, първия ден на фестивала. По всеобщо мнение Gifted щяха да пристигнат малко преди концерта си в петък. Нашият концерт беше в четвъртък, но Уил искаше да имам достатъчно време, за да подготвя почвата и да се ориентирам в ситуацията зад сцената.

Тъй като чаках точно до прозорчето до входната врата, успях да изскоча от къщи, преди Уил да надуе клаксона. Останалите вече бяха в колата: Самър отпред, Алекс и Мисти отзад.

— Здравейте! — прелетях по стълбите и натиках палатката си в багажника, без да обръщам внимание на факта, че и без нея бе пълен догоре. Все някак щеше да се побере и тя. Зад мен пристъпваше баща ми с раницата. Наложи се двамата с Уил да пренаредят всичко, за да съберат багажа ми.

— Не мога да си представя как ще влачиш всичките тия неща — зачуди се Уил. Не можеше да се отрече, че раницата ми бе голяма колкото мен, а вероятно и по-тежка.

— Извинявайте, ама аз съм изпълнител — потупах се по гърдите. — Трябва да съм подготвена за публиката.

— Просто иска да впечатли онези от Gifted — отбеляза прозорливо Мисти. — Само дето, ако се окажат в една стая, няма успее да върже и едно изречение.

— Не съм аз виновна, че до един са толкова… ъ… талантливи и сексапилни.

— Но повечето са твърде големи за теб — възрази Самър.

— Че какво от това? Аз им се възхищавам като музиканти.

— Да, бе, да — измърмори Алекс.

Настаних се до Мисти. Никак не ми беше лесно с двете цигулки на колене, но все някак се справихме.

— Две? — обади се Алекс.

Потупах черната рок цигулка.

— Една за сцената, а другата, защото… ами просто защото. — Интуицията ми подсказваше, че няма да е зле да си взема и фолк цигулката. А савантите уважават интуицията си.

— Ейнджъл не обича да се разделя с Фреди — поясни Мисти.

— Фреди? — Алекс погледна подозрително очукания калъф, в който се криеше вторият инструмент.

— Не, не си носи кукла за вентрилоквизъм^[1]! — прихна Мисти, явно прочела мислите на Алекс. — Това е Фреди Гъдулката.

— Редно е да поясня, че я кръстих така, когато бях на девет, в чест на рок легендата Фреди Меркюри. — Единственото неудобство в това да имаш верни приятели от детството е, че никога не те оставят да забравиш глупавите прякори и тъпотиите, които си сътворил в началното училище. В един момент дори бях изписала името с коректор върху калъфа. — Не съм я наричала така от години. — Или поне не и в присъствието на други хора.

Зад нас вратата на багажника се затвори с хрущене. Притиснах цигулките по-плътно, доволна, че предвидливо ги бях взела в купето.

— Я ми дай Фреди — предложи Самър. — Имам място в краката.

— По-добре вземи Черната пепелянка — подадох й другата цигулка. — Фреди ще си стои при мен.

Баща ми почука на прозореца и аз смъкнах стъклото, за да си кажем довиждане.

— Приятно изкарване на всички. И да ми я върнете цяла-целеничка — обърна се татко към Уил.

— Разбира се, господине. Благодаря ви, че ми я давате назаем.

Баща ми се усмихна малко накриво, после отстъпи назад, за да можем да потеглим. Родителите ми може и да не обичат да им се губя от погледа, но никога не биха застанали на пътя ми, когато истински искам нещо.

— Ще ви пиша съобщение, като пристигнем — провикнах се през прозореца.

Самър, нали бе най-благонадеждният човек с английска кръв на борда, отговаряше за навигацията. Въведе крайната ни цел в джипиеса, а Уил изкара колата от алеята и се отправи към южната дъга на кръговото.

— Е, колко часа път ни чакат? — попита той, извил шия.

— Доста. Би трябвало да стигнем след около три часа — уведоми го Самър.

Раменете му се разтресоха от смях.

— Какво има? — попитах.

— Тръгваме призори заради някакви си три часа път? Че в Колорадо карам по толкова само за да ида до супермаркета.

— Бригхауз е далече от Лондон — възрази Мисти.

— Алекс, вразуми ги, братле.

— Островен манталитет, Уил. Ще свикнеш. Покрай Мисти си знам, че всяко пътуване над половин час представлява експедиция, изискваща месеци планиране, почивки по разписание и провизии за непредвидени случаи.

Мисти го сръга с лакът.

— Не е вярно.

Той стисна ръката й.

— Добре де, еднодневно планиране.

— Я недей да хулиш страната домакин, Уилям — смъмрих го укорително.

Уилям почука по козирката на въображаемата си шофьорска шапка.

— Слушам, госпожо.

— Отляво, Уилям, тук шофираме отляво!

— А, да — колата ни се насочи към правилната половина на тихата квартална уличка. — Просто проверявам дали внимавате.

Пристигнахме в къмпинга по обяд и се наредихме на дългата опашка автомобили, която се точеше към поляната, определена за паркиране. Мястото за колите бе на известно разстояние от зоната за палатките, което означаваше, че трябва да влачим всичките си вещи повече от километър, или поне така ми се стори. Уил ме съжали и метна раницата ми на рамо заедно със своята, но двете цигулки се наложи да пренеса сама.

— Надявам се, че ще има къде да ги държиш — предупреди ме Самър.

— Предполагам, че ще има хранилище за инструменти. — Заобиколих една локва — олеле, дали не си бях забравила гумените ботуши? Самър, естествено, беше обула практични гумени боти, изрисувани с лилии в стил Моне, а аз оптимистично бях тръгнала по сандали.

Мисти се разсмя и побутна Алекс с лакът.

— Какво? — попитах. Пак си шушукаха нещо телепатично.

Мисти се изчерви.

— Тъкмо казвах на Алекс да си представи как Фреди и Черната пепелянка ще се сгушат до китарата на Кърт.

— Мислиш ли? — Немалко от фантазиите ми включваха моя милост и Кърт Вос, вокала на Gifted — как свирим заедно и… ами… други неща.

— Не, Ейнджъл, шегувам се. Едва ли ще те допуснат до инструментите, охраната им сигурно ще е в истерия с тия луди фенки. — Тя ми се ухили. — Какво ли ще си кажат, ако разберат, че една от тях все пак е успяла да се промъкне?

Изплезих й се.

— Не смятам да се излагам. Ще се държа на ниво, нали съм професионалист — ще демонстрирам умерен, сдържан интерес. Но като за начало ще вляза в ролята на загадъчно, мълчаливо момиче, което навестява зелената стая^[2] с вид, сякаш крие мрачна, безкрайно любопитна тайна. Кърт ще остане омагьосан и ще иска да ме опознае.

Мисти изпръхтя, едва сдържайки смеха си, но Алекс и Уил се разкикотиха на глас.

— Какво?

Самър забави крачка. Спретнатата й черна раница лежеше удобно на раменете й и тя, както се очакваше, изглеждаше съвсем свежа.

— Според мен е по-добре да се държиш естествено, Ейнджъл. Нищо чудно усилието да се преструваш на сдържана да те убие.

Това не беше изключено. Раменете ми увиснаха обезсърчено.

— Сигурно няма да ме допуснат и на километри от Gifted. Но както и да е — вдигнах брадичка — и без това го правя заради Уил. Всичко е заради теб, всичко е заради теб, бейби.^[3]

Това парче ми е любимо от дете. Още щом запях, Алекс се включи като втори глас. Уил през смях отмерваше ритъма върху раницата ми. Мисти и Самър също се присъединиха. И така, с песен на уста влязохме в къмпинга.