Джос Стърлинг
Ейнджъл (20)

Глава 20

Най-малко за двадесети път огледах тоалета си за концерта в огледалото в съблекалнята. Дженифър ми беше препоръчала да облека нещо черно в Рокпорт, така че за голямото шоу на Арена 02 реших да бягам като от чума от този цвят. Спряла се бях на къса бяла рокля с гол гръб, обувки на висок ток и сребърен колан. Косата ми беше току-що подстригана, едва докосваше раменете ми, а от двете страни бе вдигната нагоре и закрепена с гребенчета във формата на криле, обсипани с лъскави камъчета. Даже ходих на пробен грим при една козметичка в квартала и сега очите ми изглеждаха огромни под сребристосините сенки, които ми беше продала. Клепачите ми бяха очертани с миниатюрни кристалчета. Въобще изглеждах като от друг свят. Само очуканият Фреди ми напомняше коя съм, но него не бих сменила за нищо на света — та той беше точно толкова звезда на предстоящата вечер, колкото и аз, даваше глас на емоцията, която влагах с лъка.

Изпълних всички стъпки от традиционния си ритуал преди излизане на сцената. Предупредила бях, че ще дойда максимално късно, та да не се налага да се срещам с останалите членове на Gifted и на Black Belt. Маркъс и момчетата му вече бяха на сцената, когато колата ме остави пред служебния вход. Още отвън чух познатите мелодии на песните, които се носеха изпод огромния бял купол на брега на Темза. Тълпата, заела и последното възможно местенце, беснееше от възторг. Явно Маркъс бе успял навреме да се измъкне от мрачната си пещера и да спре да се мръщи на хората.

Престани да мислиш за него. Това е твоята вечер, твоят голям шанс, изкрещя Сърдитата Ейнджъл на Нещастно влюбената и я изрита от ъгълчето, в което се бе свряла да хленчи.

И така, сега стоях сама пред огледалото в съблекалнята, а всичките ми роднини и приятели бяха сред публиката, готови да ме аплодират. Така че изобщо нямаше да мисля за скапаната си сродна душа. Даже нямаше да мисля, че не бива да мисля за него, ха!

Уф, дявол да го вземе! Хич не ме биваше в немисленето.

Я се съсредоточи върху приготовленията. Чудесно — спокойната и разумна Ейнджъл най-после се появи в главата ми след дълго отсъствие. Налях малко вода в една бирена чаша и се захванах да я въртя и усуквам — нещо, което прекрасно успокояваше и фокусираше съзнанието ми. Тъкмо стигнах кулминацията — водата се виеше и катереше по стените на чашата, досущ като змиорка, — и на вратата се почука.

— Да му се не види! — сепнах се, водата преля върху тоалетката и измокри програмата на концерта, която Марго ми беше дала. — Влез!

За миг ме обзе надеждата, че е Маркъс — нали уж не мислеше за него, Ейнджъл! — и почувствах остро, но за щастие, краткотрайно разочарование, когато видях на прага приятелчетата му от бандата, Майкъл и Пийт.

— Хей, как е любимата ни цигуларка? — подвикна Майкъл.

— Как си, Ейнджъл? — изръмжа Пийт.

Сгънах няколко салфетки, за да попия локвичката вода.

— Здравейте, момчета. Как мина?

Пийт се ухили.

— Страшни бяхме.

Разсмях се.

— Супер.

Майкъл дръпна една кърпа от мивката и се зае да ми помага.

— Не ни ли слуша?

Извърнах поглед, понеже не ми се искаше да призная, че умишлено бях пропуснала възможността да чуя първата половина на концерта им.

— Не ме свърта на едно място, много ми е напрегнато.

Майкъл хвърли влажната кърпа в мивката и ме прегърна с една ръка, като внимаваше да не ми измачка тоалета.

— Представям си. Аз лично повърнах, преди да изляза на тая сцена за първи път.

Пийт ми намигна.

— И като се има предвид, че днес ни беше първият път на тая сцена…

Стана ми гузно — забравила бях, че и те са относително нови в тая работа.

— О, Майкъл, бедничкият. Искаш ли ментов бонбон?

Той поклати глава.

— Вече нищо ми няма. Но ако толкова си се разнежила, защо по-добре не ме цункаш, та да ми мине? — Той се ухили и посочи устните си.

Целунах го по бузата и го потупах по рамото.

— Ето, сега си като нов.

Пийт го цапна по главата.

Майкъл въздъхна театрално.

— Струваше си да опитам, де. Маркъс все още не е вдигнал табела „Частна собственост“.

— Дай да я оставим да се приготви — Пийт задърпа Майкъл за тениската. — Ще те гледаме. Стискаме палци да мине идеално.

— Благодаря, Пийт.

Избутал приятелчето си в коридора, Пийт се застоя на вратата.

— Какво има? — попитах, тъй като, докато си освежавах гланца за устни, мернах в огледалото, че не си тръгва.

— Аз няма ли да получа една? — и той посочи бузата си с палаво пламъче в очите.

Вдигнах се на пръсти и го целунах.

— Хич не му обръщай внимание на Майкъл — прошепна ми той. — Маркъс категорично е вдигнал табелите, само дето още не си е признал.

— Благодаря ти, мечок такъв.

Двамата се запътиха към мъжката съблекалня. Казах си, че трябва да се радвам, задето Маркъс не е дошъл да ме види. Само щеше да ми обърка главата, а за предстоящото изпитание определено трябваше да съм в състояние да разсъждавам трезво.

Погледнах часовника. Съвсем малко оставаше. Песента ми беше към края на концерта, в десет без десет, ако всичко вървеше по план. Надникнах в телефона и зачетох пристигналите съобщения. Мисти и Самър ми пожелаваха късмет, а също и всички от семейство Бенедикт, както и сродните им души — всички, с изключение на Виктор. Той не си падаше по такива жестове. Разни приятели от училище също ми бяха писали, както и родителите ми. Уф, колко много хора можех да разочаровам! Внезапно пръстите ми натежаха като наденици, твърде тромави, за да се справят със струните.

Защо, за бога, някой не дойде с мен в съблекалнята, та да ми попречи да изтерясам напълно, преди да се кача на сцената?

Ейнджъл, всичко ще е наред. Мислите на Самър нахлуха в главата ми ясно и отчетливо. Тримата с Мисти и Алекс бяха точно пред сцената.

Да, ама съм в паника.

Естествено, че си в паника. Щях сериозно да се притесня, ако не се беше паникьосала.

От къде накъде?

Защото — включи се и Мисти — нямаше да си ти. Винаги се паникьосваш, а после свириш великолепно. Кажи й, Алекс.

Ще бъдеш феноменална. Алекс леко вкара в действие дарбата си да убеждава. Знаеш какво правиш и точно това се очаква от теб.

Направо замърках от удоволствие при успокоителните му думи. Невероятно мил беше.

Благодаря ви, хора.

А дори и да оплескаш нещо, додаде Мисти, ще го направиш толкова прелестно, че никой няма да ти се разсърди.

Ама аз не искам нищо да оплескам!

Тогава недей, намеси се Алекс. Май току-що бе сръгал Мисти с лакът, за да престане да ми говори истината.

Просто дай най-доброто от себе си, Ейнджъл, обади се Самър.

Ще се опитам. Това поне можех да обещая.

Сценичният мениджър почука на вратата.

— Госпожице Кемпбел, готова ли сте?

Усмихнах й се самоуверено.

— По-готова не мога да бъда.

— Хубави обувки — отбеляза тя, докато ме водеше към сцената. — Откъде са?

Опитваше се да ме разсее, та поне малко да се успокоя, и усилията й оказаха нужния ефект. Докато разменим няколко думи за щанда за обувки в Камден Маркет, вече бяхме пристигнали. Когато отворихме и последната врата, ни посрещна оглушителен шум: Gifted пееха една от най-обичаните си балади и звукът буквално те блъсваше в корема и те понасяше със себе си.

— Уха! — прошепнах, но нямаше кой да ме чуе, понеже музиката здравата дънеше. Любезната ми придружителка вдигна палец за поздрав. Отвърнах й със същото.

— Щом ви дам знак, тръгвате — каза ми тя, прилепила слушалка към дясното си ухо.

Кърт вече говореше по микрофона, обясняваше, че е организирал специална изненада за феновете, изгряваща звезда, която за пръв път ще свири с тях, така че, Лондон, аплодисменти за Ейнджъл.

— Тръгвайте!

Наложи се да ме побутне, за да се размърдам. Само да не се спъна. Да не се получи като с Дженифър Лорънс на Оскарите. Излязох на сцената под сърдечните овации на публиката. Всичко ще е наред. Ще се справя. Усмихнах се и помахах на феновете, после стигнах определеното ми място отляво на Кърт. Сцената беше огромна — наложи се дълго да вървя. Гигантски прожектори ни заливаха със светлина и ми пречеха да видя каквото и да било в морето от хора, с изключение на вдигнатите ръце и светещите екрани на телефоните, които записваха появата ми, напомняйки на хиляди паднали звезди. Когато минавах покрай него, Кърт ме целуна по бузата.

— Дръж се — прошепна в ухото ми.

Озадачена, заех мястото си и зачаках въведението към новата песен, както го бяхме репетирали. Но Кърт като че ли имаше нещо друго предвид.

— Както знаете, работя съвместно с различни композитори, но никой не е успявал да ме разбере така добре, както най-новия ми партньор. Новата песен, която ще ви изсвирим, бе написана именно с него и затова го помолих да се върне на сцената и да пее заедно с нас. И сега, моля за бурни аплодисменти за Маркъс Коен! — И като разпери ръка в обратната посока на тази, от която бях дошла, Кърт ми се ухили лукаво. Зад мен Маркъс пристъпи в светлината на прожекторите. Публиката полудя. Бавно се обърнах.

Внимавайте да не се изложим, наредих на всичките си персони: на влюбената, сърдитата, спокойната и разумната, както и на импулсивната. Особено на импулсивната.

Маркъс стискаше китарата си. Облечен беше със същите дрехи, с които бе онзи път на плажа: избелели дънки и същата синя тениска под разкопчана риза. Дали това не беше намек към мен? Дали умишлено не ми напомняше за онези мигове, в които всичко бе както трябва?

Приближи се към мен и леко ме докосна по ръката. После се приведе към ухото ми и прошепна:

— Щях да си сложа балеринска рокличка, но Кърт каза, че никога няма да ми простиш.

Значи, не бе забравил обещанието си — че ако Кърт някога му проговори телепатично, ще излезе по пачка на сцената.

Покашлях се.

— Правилно ти е казал.

Усмихнат, Маркъс мина пред Кърт и застана пред централния микрофон.

— Новата ни песен се казва „Stay Away, Come Closer“ и е посветена на едно много специално момиче. — Той се обърна към мен. — Което е тук, пред вас.

Тълпата започна да свири и да тропа с крака. Усетих как очите ми се наливат със сълзи, но им наредих да се махат, докато не остана сама и мога да си порева на спокойствие.

Браян подхвана интрото и музиката започна да плете магията си. Не се наложи да призовавам разконцентрираните си мисли към ред. Мелодията ме обви и засмука и се озовах някъде, където главата ми бе напълно бистра. На онова място, на което ме водеше Маркъс с таланта си, където можех да бъда безкрайно по-добър музикант, отколкото, ако свирех сама. Минаха три куплета и дойде време за солото ми. Вдигнах Фреди към брадичката си и най-после се отпуснах. Забравих, че съм на сцената, че ме гледат хиляди хора, че съм в „О2“. Остана само увереният поглед на Маркъс, който ме насочваше през плетеницата от ноти. Вложих в музиката цялото си разкаяние, задето непрекъснато прибързвах, тъгата, че се бяхме наранили един друг, болката заради разстоянието помежду ни, което не бях съумяла да преодолея. Цигулката изказваше всичко това далеч по-добре, отколкото аз бих могла, и знаех, че Маркъс разбира какво му говори по леката усмивка, с която ми кимна накрая.

Върна се при микрофона, за да изпее последния куплет, но този път думите бяха съвсем различни.

Не ми обръщай гръб, защото ще те следвам.

Не бих могъл да се боря с теб.

Извърна се с лице към мен. Зави ми се свят: та това беше истинско обяснение, извинение! И моят вечно сдържан Маркъс бе решил да го направи пред хилядна публика.

Знаеш, казано е, глупците бързат там,

където даже ангелите стъпват плахо.

Тогава, значи, съм глупак и луд;

Ейнджъл, луд съм по теб.

Сините му очи се впиха в моите, изпълнени с надежда и страх — надежда, че ще му простя, страх, че ще го отхвърля по възможно най-жестокия, най-публичния начин. Фреди увисна в безчувствените ми пръсти, песента завърши, думите продължаваха да се блъскат в гърдите ми. Кърт дръпна бедната ми цигулка от ръката ми, а Маркъс остави китарата. Наведе се към микрофона.

— Извинявайте, хора, но трябва да направя нещо. — И без да чака знак от мен, той преодоля разстоянието помежду ни с един скок и ме притегли в прегръдките си, за да ме целуне. Наклони ме назад, облегна ме на ръката си и целувката ни се проточи, насърчавана от виковете и свиренето на тълпата. Естествено, че щях да му простя. Винаги бих избрала надеждата пред враждебността. А после под огромния купол на арената изригнаха викове: „Бис, бис!“. Кърт бе този, който пое микрофона.

— Съжалявам, приятели, но Маркъс видимо е зает. Ще трябва да се задоволите с предишното ни парче.

Очевидно възприел думите му като разрешение, Маркъс ме вдигна на ръце и слезе от сцената. Това, разбира се, провокира оглушителни аплодисменти.

Притиснах ухо в гърдите му, заслушана в сърцето му.

Да те пусна ли?

Никога.

Доста привлекателен, макар и не особено практичен план — той ритна една от аварийните врати, за да я отвори, и излезе на едно балконче над реката. Положи ме върху ниския перваз, но ръцете му си останаха увити около тялото ми. В продължение на няколко вълшебни мига стояхме един до друг и гледахме как тъмните води се разстилат под нас.

— Не мога да повярвам какво направи — признах си.

Той се разсмя с известна самоирония.

— И аз. Хареса ли ти?

— Страхотно беше.

— А реши ли дали ще ми простиш, задето се държах като такъв идиот?

— Не мога да се цупя до безкрай, хич не ме бива в това.

— Колко хубаво — той ме целуна по ухото. — Така и не успях да ти обясня. Не съм карал Бари да те изпитва. Казах му, че си губи времето, но трябваше да сторя друго. Трябваше да го спра още преди да си отвори устата, но не исках да прекъсвам срещата, понеже щеше да решиш, че съм ходатайствал за вас, че съм го накарал да ми направи услуга и да се види с вас.

— О! — обвинила го бях, че ми няма доверие, а се оказваше, че аз съм тази, която прибързва със заключенията. Почувствах се нищожна като червей. — В такъв случай май ти дължа извинение.

Маркъс си проправяше път надолу по шията ми.

— Сещам се за всякакви начини, по които можеш да ми покажеш колко съжаляваш, като започнем ето с това — той долепи устни до моите и зачака да го целуна. Целунах го.

— Съжалявам — целунах го още веднъж и още веднъж. — Май не е зле да понатрупам малко точки, защото ще са ми нужни. — Облегнах глава на гърдите му. — Съжалявам, че съм толкова трудна.

Той отметна косата от бузата ми.

— Това може да се каже и за двама ни. Аз например изпадам в отвратително настроение, когато пиша текстове.

— Значи, всъщност правим огромна услуга на света, като елиминираме две толкова неприятни особи от сцената за срещи и запознанства.

— Точно така. Освен това, Ейнджъл, напълно съм уверен, че ще се научиш как да общуваш с мен… както и аз с теб.

— Така ли?

— Точно така, защото най-после разбрах как стоят нещата. Имаме едно огромно предимство на своя страна. Не онази работа със сродните души — макар и тя да е от полза, — а фактът, че се влюбих в теб.

Смръщих се. Не можех да повярвам, че някой би се влюбил в мен, още по-малко — гадже. Чисто и просто на повечето хора им идвах в повече.

— Сигурен ли си?

Раменете му се разтресоха от смях.

— Ама че реакция. Да, обичам те. Мисля, че те обичам още от мига, в който те видях да танцуваш на онази маса и да увличаш всички със себе си. Светът е по-пъстър, когато си до мен, смехът е по-заразен, а кратките мигове съвършенство са по-осезаеми. Въобще животът е повече.

Въздъхнах.

— Какви красиви думи. Трябва да напишеш песен.

— Може и да напиша. — Погали ме по ръката. Усещах, че чака нещо. Знаех какво чака, но се опитвах да овладея склонността си да прибързвам, исках да се насладя докрай на думите му. — Ейнджъл?

Все пак не можех да го карам да чака до безкрай.

— Маркъс Коен, ти си прекрасен — и отвън, и отвътре, но както ми каза един мъдър човек, важна е душата. Мил си и щедър, грижовен към другите и невероятно талантлив. Когато пееш, имам чувството, че си се вмъкнал в сърцето ми и си открил всички ключове към душата ми, и влизаш във всяко кътче, всяко ъгълче. И те обичам. — Маркъс застина, притиснал нежно брадичка в главата ми. — Съжалявам, че те пришпорих така в Рокпорт. Пълна идиотка съм, понеже нараних и двама ни, но не съжалявам дори и за част от секундата, че именно ти си сродната ми душа. Всъщност съм много… — Ухилих му се, после се обърнах към реката. Скочи, наредих й. Водата се надигна като панделка и се завъртя в кръг, образува сфера, проблясваща с отразени светлинки. Друга по-малка струя за миг очерта контура на крава, която прелетя над сферата и се приземи с плисък, който прозвуча досущ като измучаване — готова да прескоча луната от щастие.

Маркъс избухна в гръмогласен смях. Притисна ме към себе си и целият се разтресе, а между пристъпите ме целуваше и прегръщаше. Никога не го бях виждала така да се залива от смях, винаги се възпираше, вечно бе сдържан. А сега, когато най-после си поех дъх, по лицето му се стичаха сълзи.

— Ти си една на милиони, Ейнджъл. Не, не съм прав — една на седем милиарда, а аз съм най-големият късметлия на света, понеже си моя. — Той целуна пръстите ми. — Първото нещо, което ще иде в боклука, като се прибера у дома довечера, ще е текстът към „Demon Angel“. Не бих могъл да съм по-далече от истината.

Скочих от перваза.

— В никакъв случай, песента си е чудесна! Изпратен да ме измъчва — запях. — Върни се в тъмнината.

Той простена.

— Значи, наистина си я чула цялата, а? Надявах се да си я забравила.

— Как ще забравя, като думите са гравирани върху сърцето ми, Маркъс. Божествения Коен. — Дръпнах го към вратата към сцената с ясното съзнание, че вътре вероятно ни чакаха хора. — Ще ти трябва, когато те ядосам, а това със сигурност ще се случва. Освен това хубавата музика си е хубава музика.

Ръката му се плъзна от талията към хълбоците ми.

— Тогава ще трябва да напиша още една песен — за това как мъжът се събужда и осъзнава, че е повърхностен глупак, задето изобщо не е разбрал момичето.

— Или пък можеш да напишеш песен, в която да мога да ти отговарям. — Бутнах вратата, която така и не се беше затворила плътно зад нас. Топлината от сцената и глъчта на хората ни обвиха.

Той ме потупа одобрително по дупето.

— Чудесна идея. Ще я напиша, а после бандите ни ще могат да се съревновават кой ще надвие. Той или тя.

— Black Belt срещу Angel Dares. Май нямам нищо против да участвам. — Тръгнах към зелената стая.

— Извинявай, ама нямате никакъв шанс срещу нас, печените момчета — той се престори, че ми прилага джудистка хватка, но естествено, ме остави да му се измъкна.

Отстъпих заднешком в стаята и му размахах пръст.

— Глупости, ще ви се изплъзнем с танцувална стъпка.

— Присветна светкавицата на фотоапарат — и да, това беше втората снимка, която лъсна на първите страници на следващата сутрин, редом с целувката на сцената: как двамата с Маркъс се закачаме пред вратата на зелената стая и се смеем лудешки — аз се опитвам да му се измъкна, а той протяга ръце да ме хване.

— Опа! — изчервих се и побързах да проверя дали роклята ми не се е усукала от схватката.

— Вярно, пресконференцията — Маркъс се покашля, но очевидно му беше по-скоро забавно, отколкото неудобно. — Съвсем забравих.

Обърнах се и в мен се впиха жадните погледи на поне петдесетина журналисти. Маркъс ме прегърна през раменете.

— Май ще е по-добре да идем при останалите.

Кърт, момчетата от Gifted, Пийт и Майкъл се усмихваха насреща ни.

— Ти нали спомена „да влязат клоуните — нали трябва да има клоуни“? — отбелязах весело.

— „Не се тревожи — тук сме“^[1] — довърши репликата Маркъс. В този момент бях сигурна, че преди да ме срещне, никога не би се пошегувал така за собствена сметка.

— Благодаря ви за шоуто, деца — обади се Кърт. — Я елате по-близо. — Той потупа канапето до себе си, където имаше място за двама.

— А не „стойте далече“? — ухили се Маркъс и ме придърпа в скута си.

— Определено не „стойте далече“. Така, Марго, ти подбираш въпросите.

Марго се захвана да дирижира интервюто, а аз се облегнах на гърдите на Маркъс. Кърт отказваше да отговори на въпроси за мен и Маркъс и даде ясно да се разбере, че интервюто трябва да е насочено към музиката, а не към личния ни живот. Което беше много мило от негова страна, само дето Маркъс вече беше разкрил личния ни живот пред всички, поднасяйки извинението си пред хиляди хора. От позицията си на коленете му успях да видя подробности, които до този момент ми бяха убягнали. Уил, Уриел и Виктор също бяха в залата, стояха в дъното и оглеждаха по-скоро журналистите, отколкото нас. Зърнах и Алекс до Уриел, също и Мисти точно зад него — забелязах я само защото видях ръката й, пъхната в неговата. Оставаше единствено Самър. Накрая я съзрях да седи на един стол зад Виктор, затворила очи, сякаш се опитваше да се концентрира. Какво ли правеше? Когато се бе случвало да видя такова изражение на лицето й, използваше дарбата си. Тя умее да влиза в мислите на всеки, стига той да не разполага със страховити защити. Докато я гледах, тя се изправи и прошепна нещо на Виктор. Очите му се насочиха към един мъж насред тълпата, скрил лице зад огромен фотоапарат, който не пускаше нито за миг.

Изправих гръб, изумена от наглостта му. Ели Дейвис се бе осмелил да дойде на пресконференцията ни! Нима бе толкова глупав, та да си мисли, че ще го оставим да си тръгне безнаказано? После възмущението ми отстъпи място на остро разочарование. Естествено, нямаше в какво да го обвиним. Не можехме да го изобличим, понеже не бях успяла да докажа, че именно той стои зад отвличането ми.

Маркъс забеляза реакцията ми.

— Какво има?

Ели Дейвис — онзи с черната шапка с логото на Gifted и карираната риза.

Маркъс застина за миг, после се опита да ме смъкне от коленете си. Не знам какво се канеше да направи, но вероятно идеята да разкъса Дейвис на малки парчета заемаше централно място в мислите му.

Не, не тук, примолих му се. Да не му даваме доказателствата, които търси.

Кърт се изправи и даде знак, че интервюто е приключило.

— Благодарим ви, че дойдохте. На бара на брега има напитки и закуски. Ще се присъединим към купона, когато си починем малко. — Gifted се славеха и бяха уважавани заради гостоприемството си към представителите на музикалната преса. Тия купони бяха редовно събитие в края на всяко турне.

Докато журналистите се изнизваха навън, Виктор и Уил приклещиха Ели Дейвис. Виктор го освободи от фотоапарата, а Уил го хвана здраво за ръката.

— Господин Дейвис, мисля, че няма да е зле да си поговорим насаме — каза студено Виктор.

Очите на Дейвис проследиха гърбовете на колегите му, които бързаха към безплатните напитки.

— Нищо не можеш да ми направиш, Бенедикт. Има хора, които знаят, че съм тук.

— Мисля, че и господин Вос би искал да ви каже няколко думи. — Виктор дръпна Дейвис към канапето, на което седяхме с Кърт и Маркъс. Марго се пъхна до Уил. Алекс, Мисти и Самър останаха в стаята, но не се приближиха. От тях тримата май никой не изглеждаше особено изненадан от очертаващата се конфронтация.

Ти знаеше ли за тая работа, попитах Маркъс.

Не, но мога само да съм доволен. Той ме притисна закрилнически до себе си._ — Наслаждавай се на шоуто._

Кърт ни хвърли един поглед, колкото да се увери, че всичко е наред, после се обърна към Дейвис.

— Дейвис, имам лоши новини за теб.

— Какво? Че си един от тях? — Дейвис се изплю в краката на Виктор. Виктор вдигна вежда, но не каза нищо.

— Един от кои? — попита спокойно Кърт. — Нямам представа за какво говориш. Не, исках да те уведомя, че адвокатите ми ще предявят иск срещу теб и вестника ти.

Очите на Дейвис ме стрелнаха, после се насочиха към вратата.

— Нищо не можете да докажете.

— За съжаление, сме наясно, че не можем да те обвиним в опит за убийство, долен боклук такъв, но не за това говоря. Представил съм доказателства за телефонно хакерство както на местната полиция, така и на полицията в САЩ. Полакомен от мисълта да научиш малко светски клюки си откраднал телефона на моя сътрудничка и си извадил телефонните ни номера от апарата й. Един от тези откраднати номера е моят и знам, че си се опитал да влезеш в гласовата ми поща, екипът ми е проследил действията ти. — Той посочи Уил. — Господин Бенедикт също има да добави нещо.

Уил подаде на Дейвис пощенски плик.

— Освен това си проникнал в акаунта ми и си прочел съобщение, оставено от брат ми четири дни по-рано. Откраднал си номера му и си се опитал да проникнеш и в неговата гласова поща. За твое нещастие, телефонът му е част от системата на ФБР, което силно утежнява обвиненията — опит за шпионска дейност спрямо държавен служител. От Вътрешна сигурност са силно заинтригувани от твоята персона. А когато мине тукашният процес, вероятно американските власти ще помолят да бъдеш екстрадиран, за да повдигнат обвинения срещу теб и от другата страна на океана.

Дейвис пребледня. Никак не му съчувствах, ама никак. Сам си беше навлякъл цялата помия, задето забрави да се държи като журналист с чувство за морал и едва не ме уби. Марго избърбори нещо в радиостанцията си и в стаята влязоха двама униформени полицаи.

— Не можете да направите такова нещо — заекна Дейвис. — Та аз имам права.

— Извинете, господине, но тъкмо се канех да ви ги прочета — обади се по-старшият полицай от двамата, всъщност — полицайка.

Виктор й кимна и отстъпи назад. Обзет от сляпото желание да ни изобличи, Дейвис бе забравил, че Виктор има добри познати в повечето полицейски управления в приятелски настроените държави. А сега беше на път да установи как обвиненията в телефонно хакерство щяха да го превърнат в персона нон грата.

През цялото време, докато го отвеждаха, крещеше за саванти и конспирации. Застанал между Уил и Виктор, Кърт видимо се наслаждаваше на сцената.

— О, това ми напълни душата — възкликна той, после се обърна към мен. — Нали не се разстрои, че го видя? Решихме, че ще искаш да присъстваш на падението му.

Скочих от коленете на Маркъс и изтанцувах няколко бързи стъпки.

— Ура, едно на нула за добрите!

Маркъс стана и ме завъртя в кръг.

— И всичко това е благодарение на теб.

— На мен ли? — изписках. — Не, на тези прекрасни хора! — Посочих приятелите си.

Виктор се усмихна сухо.

— Маркъс е прав. Трябва да благодарим на телефона ти.

Приближи се и Мисти, хванала Алекс за ръката.

— Никой не би могъл да го предвиди, но след като така и така ти беше откраднал телефона, на Алекс му хрумна гениалната идея да го използва за стръв.

Тук Алекс се покашля важно-важно.

— Възможно е да съм се обадил на стария ти номер и много убедително да съм намекнал, че който ти подслушва съобщенията, би могъл да прерови списъка с контактите и да се съсредоточи върху Уил и Кърт.

— А Самър го проследи тази вечер, за да сме сигурни, че ще дойде — усмихна се широко Мисти.

— И повярвайте ми, силно сте ми задължени. Съзнанието му е отвратително — обади се Самър. — А се наложи да живея в главата му, откакто влезе в стаята.

Прегърнах силно Маркъс и ги погледнах всичките.

— Тоест искате да кажете, че съм проявила невероятна далновидност, като съм го подмамила да ми открадне телефона… и още по-голяма, задето не си бях сложила парола?

— Конкретно в този случай, при това като огромно изключение — да — съгласи се Виктор.

Маркъс се разсмя, заровил лице в шията ми, щастлив заедно с мен.

— Ейнджъл, ти си гений.

— Гениална — поправих го. Протегнах ръка към приятелите си и им се усмихнах. — Знаете ли какво? Струва ми се, че заслужаваме един хубав купон в чест на всеобщата ни гениалност.

Кърт ни притегли в обща прегръдка.

— Добре че вече съм ви го организирал, при това точно отпред. Да вървим, хора.