Джос Стърлинг
Ейнджъл (17)

Глава 17

Безброй пъти ми се е случвало да кажа, че „никога в живота си не съм се стряскала така“, без да придавам реален смисъл на думите си, но този път нямаше съмнение, че съм открила цяло ново равнище на страха. Доловила ужаса ми, водата около мен се опита да ми остави известно пространство, изви се под формата на балон и ми осигури малко въздух, за да дишам. За съжаление, знаех, че молекулите няма да успеят да устоят на натиска, оказван от необятната маса на океана, с който бяха свързани. Бях само едно малко момиче савант, а те бяха част от безбрежния океан, обвил земното кълбо в синята си прегръдка.

Ейнджъл, Ейнджъл, добре ли си?

Не, не съм добре, Маркъс. Заключена съм в контейнер и потъвам като Титаник.

Колко въздух имаш? Виждаме мехурчета.

Защото въздухът ми свършва. В нещо като балон съм, но много бързо се свива.

Устискай още малко.

Защо хората дрънкат подобни очевидни глупости, когато е ясно, че умираш?

Няма да умреш.

Това го кажи на прилива. Толкова съм уморена. Мислите ми ставаха все по-несвързани, обземаше ме усещането, че нищо от случващото се не е реално, студът отново ме скова, защото бях спряла да плувам. Това да не е някакъв шантав сън?

Уви, не. Де да беше.

Ужасно съм уморена.

Хайде, Ейнджъл, не се отказвай.

От кое да не се отказвам? Точно в този момент, достигнала дъното на нещастието, въобще не бях сигурна дали искам да се измъкна от контейнера — животът ми се бе превърнал в такава бъркотия. Застрашила бях безопасността на савантите със снимките в телефона, влюбих се и разлюбих сродната си душа за някакви си двадесет и четири часа и пропуснах най-върховния момент в кариерата си.

Ейнджъл, недей. Самър се бе присъединила към Маркъс в мислите ми. Всъщност той сам я бе поканил, усетил, че присъствието му не е достатъчно. Ще те измъкнем. Не забравяй, че на наша страна са Славните братя Бенедикт.

Този прякор им го бях измислила аз. По устните ми пробяга бледа усмивка.

А също и Алекс, добави Мисти. Отиде с Виктор да поемат контрол над крана. Всеки миг ще те извадят от водата — вярвай ми.

Затворих очи и се опитах да преглътна буцата в гърлото си.

Щом ти го казваш, значи, вярвам.

Маркъс отново се обади и гласът му прозвуча по-близък от този на най-близките ми приятелки — подобно на разликата между гола кожа и дрехи. Самър казва, че си изтощена, че ти трябва енергия. Мога ли… мога ли да опитам да ти предам от моята?

Балонът с въздух вече бе не по-голям от водолазен шлем. Само слабата светлинка, която проблясваше в мътната вода, ми подсказваше къде е нагоре и къде надолу. Започвах да губя ориентация, унасяна от любимата ми природна стихия. Нежните, студени пръсти на морето галеха крайниците ми. Може би нямаше да е толкова страшно да се удавя. Чувала бях, че било един от по-добрите начини да умреш.

Престани! Викът на Маркъс ми подейства като плесница. Трябва да се отърсиш от тези мисли. Това не си ти, та ти така обичаш живота.

Но не съм достатъчно силна.

Заедно ще бъдем достатъчно силни.

Евентуално. Може би. Как ще ми помогнеш?

Самър смята, че най-добре общувам чрез музиката. Така че ще ти попея. Чувах тайните му мисли, онези, които мърмореха, че от всички безумни и налудничави неща, които е правил в живота си, това определено печелеше първото място, но той ги избута от главата си заради мен. Някакви конкретни желания?

Не искам… няма значение… Какво говорех? Оставила се бях на течението като корабокруширал моряк, проснат върху преобърнатата си лодка насред Тихия океан.

Нямаш избор, защото така или иначе ще пея, или Мисти тук ще ми издере очите. Можеш единствено да си избереш песента.

Не отговорих, беше ми твърде студено да разсъждавам какво бих искала да изпее.

Добре тогава, аз избирам. Демон и ангел, душата ми зовеш…

Слаб прилив на енергия ме измъкна от унеса.

Не, не тази! Тази я мразя!

Маркъс май остана доволен от реакцията ми — явно нарочно ме дразнеше, та да ме изскубне от летаргията.

Много си е готина.

Неприятно ми е, че е за мен.

Тогава си поискай друга.

Добре де… „Stay Away, Come Closer“.

Той започна да тананика началото, после тихичко запя текста. Буквално усещах как дарбата му вибрира в съзнанието ми. Приятелките ми тактично напуснаха споделеното мисловно пространство, за да може ме притегли към себе си с мелодията, да я увие около мен като одеяло. Топлината, която струеше от него, достигна кожата ми, стопли я, разпростря се и навън, за да удържи въздушния мехур срещу натиска на океана.

Дръж се, Ейнджъл – Маркъс спря да пее, — сега ще те спасим.

Всъщност, като се замисля, вече ме беше спасил. Не че това променяше нещо в обърканите ни отношения. Всъщност… още повече го мразех.

Контейнерът заскърца и застена по пътя си нагоре, тежестта на водата изопваше въжетата. Усещах колко неохотно се разделя с мен морето, но сега разполагах с противотежест: Маркъс, моята котва — така че го окуражих да си върви.

Не днес, казах на морето.

Никога, добави Маркъс.

Контейнерът се показа на повърхността и по стените му се застичаха струйки вода. Вътре солената вода се втурна да търси изход, забърза да се измъкне през пукнатините, колкото се може по-бързо.

Много е красиво, възкликна Маркъс. Виждах през очите му: как водата шурти от всички посоки, като от лейка, блести бяла на фона на огненооранжевия отблясък на залязващото слънце. Затворът ми се залюля над вълнолома и плавно се снижи над земята, където се приземи с глух удар. Все още беше наполовина пълен с вода.

Внимавайте! предупредих онези, които се канеха да отворят вратата.

Гигантските болтове на дъното и на капака бяха освободени и вратите се отвориха. Останалата вода бликна навън и ме изхвърли със себе си. Обвита от струите, се плъзнах върху бетона като риба на палубата на риболовен кораб, запъхтяна, цялата разтреперана. А после две силни ръце ме вдигнаха от земята и ме прегърнаха.

— Никога повече не прави такива неща! — прошепна яростно Маркъс. Притисна ме към гърдите си, за да ме стопли с тялото си, макар сам да беше вир-вода. Явно той пръв бе стигнал вратата.

Някой уви раменете ни със сребристо термоодеяло и Самър и Мисти се присъединиха към прегръдката.

— Б… благодаря, приятели — успях да смънкам през тракащите си зъби.

— Да те заведем някъде да се стоплиш — предложи Уил.

— К… какво ще с… сстане тук?

— Вик, Ури и Алекс ще останат да се разправят с оператора на крана и с местната полиция.

— А Дейвис и Дж… Дженифър?

— Изглежда, не са тук. Всичко е контролирано от разстояние. Но не се тревожи, няма да ги изпуснем. Твоята работа е да се възстановиш, да се стоплиш, да си починеш.

— Д… Добре — Ако трябваше да съм искрена, беше ми толкова студено, че нищо не ме интересуваше.

— Хайде, скъпа, държа те — Маркъс ме вдигна и ме отнесе до колата. — Май започва да ми става навик.

— Н-няма да се п-повтори — заекнах. Исках да кажа, че следващия път няма да го замесвам.

Маркъс умишлено изтълкува думите ми в друга посока.

— Естествено, че няма. Ти, Ейнджъл, няма да припариш и на милион километри разстояние до Дейвис и дружинката му, пък ако ще и да се наложи да насъскам цял отряд телохранители срещу теб.

Нямах сили да споря. Той седна на средния ред седалки и ме притегли в скута си, докато останалите се настаняваха. Напрежението в колата бе осезаемо: зад волана Уил бе потънал в телепатичен разговор с братята си, обясняваше им подробно кризата, Самър и Мисти се измъчваха, знаейки колко нещастна се чувствам, Маркъс, за разлика от тях, нямаше никаква представа как да се държи с мен. Колкото и да бях разстроена, не можех да не призная, че съвсем изневиделица го бяхме хвърлили в дълбокото — ама че ирония! Наложило му се бе да осъзнае връзката си с мен по време на концерт на живо, пред многохилядна публика, а после да хукне да ме спасява. Обикновено сродните души разполагат с доста повече време, за да се адаптират към новата реалност. Физически чувствах, че съм точно там, където трябва да бъда — сгушена в прегръдките му. Емоционално обаче бяхме разделени от цял океан. Маркъс се разкъсваше от противоречиви чувства — все още беше бесен, възприемаше дарбата си като диагноза за рядко генетично заболяване, смъртна присъда за артистичната му същност. Не виждаше какво богатство от възможности му предлага. Мошеник и шарлатанин — ето така се възприемаше. А какво ли мислеше за мен в такъв случай?

— След тази вечер ще ти се наложи да идеш на психолог — измърморих, вяло опитвайки се да се пошегувам.

Шегата ми увисна във въздуха като птица със счупени криле.

— И аз така мисля — той се приведе и ме целуна леко по мократа коса. — Важното е, че си жива.

— Аха — съгласих се и притиснах разперени пръсти във влажната му тениска. Въпреки всичко копнеех за контакта.

Останалата част от пътуването премина в мълчание. Според уговорката му с Марго, Уил вкара колата право в зоната на изпълнителите и паркира пред стъпалата към караваната на Маркъс. Щом спряхме, Марго забърза към нас.

— О, Ейнджъл, сигурна ли си, че си добре? Не мога да повярвам какво ти причиниха! Тия хора са напълно луди.

— Доста точно определение — отвърнах и се смъкнах бавно от колата.

— Сега ще се стоплиш в банята на Маркъс. Маркъс, а ти как си миличък?

Загледах завистливо как Маркъс прегръща Марго. Естествено, тя му беше като по-голяма сестра. Точно това беше проблемът със сродните души, както ми ставаше все по-ясно — имаш усещането, че трябва да сте близки, но липсват общите спомени и преживявания, липсва дълбочината, която да спои връзката.

Още не е готов, обади се Мисти, забелязала изражението ми, но ако му дадеш време, всичко ще си дойде на мястото. И при нас с Алекс началото беше доста бурно.

Да, ама той нямаше нищо против, че е савант.

Дай му време да се приспособи. Всичко ще се нареди.

Ама аз дори не съм сигурна, че го харесвам, отвърнах най-искрено — така или иначе не бих могла да я излъжа за нещо такова, веднага щеше да разбере. Не искаше да дойде да ме спаси.

Но все пак дойде. А и не е вярно, че не го харесваш. В момента просто си му сърдита, включи се и Самър, докато ми помагаше да изкача стълбите и да вляза в караваната. А той е сърдит на савантите. Така че и двамата не сте наясно какво точно чувствате.

Сигурно ще трябва да напише още няколко гадни песни по мой адрес, та да му мине, отбелязах с горчивина.

Е, ако това ще му помогне, нека ги напише. Не забравяй, че си имала цял живот, за да свикнеш с мисълта, че си савант, а той разбра преди има-няма пет минути.

Самър винаги е била олицетворение на разума. Дали не беше права и сега?

Може би е така.

Ако не друго, поне го намери. Тя ми се усмихна колебливо, но аз не успях да й отвърна със същото, което май ми се случваше за първи път.

— Хайде, влизай под душа.

Дълго стоях под топлата струя, оставих я да измие солта от кожата ми. Чувствах се пречистена, сякаш бях змия, която си сменя кожата. Някаква част от предишната наивна Ейнджъл се откъсна от мен и изчезна в канала. И вместо с нова, нежна кожа изпод старата, реших да пристъпя навън обгърната с по-груб пласт, за да понеса разочарованието. Или поне така се канех да направя, но реалността се оказа малко по-различна.

Увита в кърпа излязох от банята. Мисти и Самър ме чакаха, приседнали неспокойно на канапето. Огледах се.

— Къде е Маркъс?

— Той… ъ… наложи се да довърши концерта — отвърна Мисти. — Марго настоя, а Уил реши, че така ще е най-добре — ще е по-малко вероятно да плъзнат слухове за дарбата му.

Ако напрегнех слух, можех да доловя, че Black Belt действително бяха възобновили концерта след цял час прекъсване.

— Е, браво на него тогава. Случайно да ми носите сухи дрехи?

Самър ми подаде един плик.

— Марго ти ги приготви.

— Супер. На Марго винаги може да се разчита. Благодаря! — Влязох в малката спалня, където до този момент не бях пристъпвала, и затворих вратата.

Няма да плачеш, Ейнджъл. Ще си облечеш дрешките, ще се усмихнеш и ще гледаш напред.

Уф, дявол го взел, вече плачех.

Престани, мекотело такова. Къде ти е гордостта?

Досега не се бях замисляла за гордостта си, но в този миг ми се струваше важно да напусна зоната на бедствието с поне някакво самоуважение. Нахлузих взетите назаем тениска и дънки и си избърсах лицето в знака на Black Belt.

Самър почука на вратата.

— Кърт дойде, Ейнджъл. Пита как си и дали си във форма да свириш довечера.

Кърт. Странно как сърцето ми вече не трепваше при това име. Двамата с Маркъс бяха успели да изцедят целия ми възторг и да ме оставят празна като черупка. Излязох от спалнята, Кърт стоеше на вратата с китара в ръка.

— Здравей, миличка. Не мога да повярвам какво ти причиниха тия мошеници! Радвам се да те видя цяла-целеничка — той протегна ръце за прегръдка.

Само дето изобщо не бях цяла-целеничка. Чувствах се по-скоро като изпуснато великденско яйце, което не се разпада само заради шарената си опаковка.

— Здрасти, Кърт. — Отказах да се приближа и вместо това тикнах ръце в джобовете си.

Той се смръщи леко на отбранителната ми позиция.

— Май си преживяла голям шок, а?

Кимнах.

— Значи, ще пропуснеш концерта, така ли?

Наклоних глава, едва прикривайки гнева си, че изобщо му минава през ум да изляза да свиря след такова преживяване. Самовлюбен рок идол.

Кърт стисна юмруци, после ги отпусна.

— Жалко, но ако настоявам, ще поискам твърде много от теб, нали?

Усещах, че се надява да подскоча от радост както по-рано и всичко да си бъде постарому, но просто не можех да откликна.

— Да.

— Ясно. Добре. Ще се видим после, нали?

Кимнах, макар да не смятах да се виждаме. Решимостта ми се бе завърнала след тази среща. Не желаех да се връщам в предишното положение — да се опитвам да ги спечеля за савантската кауза, да вървя по петите им като отчаяно паленце, което скимти за малко внимание и се търкаля по гръб, за да го погалят.

Самър прекъсна неловкото мълчание.

— Дано всичко мине добре.

— Благодаря, миличка — Кърт ми хвърли последен поглед и си тръгна.

Самър ме прегърна.

— Искаш да си вървиш.

Естествено, знаеше какво точно желая.

— Трябва да си тръгна. Искам да си ида вкъщи. Би ли… — поех си дъх съвсем разтреперана. — Би ли уредила нещата?

Тя кимна.

— Мисти, ще направиш ли на Ейнджъл нещо топло за пиене? Ще ида да поговоря с останалите.

Не знам как го стори, но успя да убеди Марго да ми осигури кола и шофьор, който да ме закара до къщи. И когато Gifted излязоха на сцената, вече седях на задната седалка със Самър и пътувах за Лондон. Другите останаха, за да оправят бъркотията, настанала след отвличането ми: Дейвис все още беше на свобода, Дженифър не се беше върнала в къмпинга, а операторът на крана нямал представа, че в контейнера има човек. В отсъствието на каквито и да било доказателства — хората на Виктор не бяха успели да намерят записа в мрежата — разполагахме само с моите твърдения. А твърденията ми не биха имали никакъв смисъл, ако не разкриех дарбата си, нещо, което не можех да направя. След като едва не бях умряла, за да я запазя в тайна, едва ли щях да се разприказвам точно сега. Дейвис добре си беше направил сметките.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно, като си тръгваш? — попита ме тихо Самър.

Гледах как дърветата от двете страни на магистралата летят край прозорците.

— Да. Просто ускорявам неизбежната раздяла. Така е по-добре.

— Нещата не са приключили, Ейнджъл. Не можеш да изоставиш сродната си душа дори ако в момента ти се иска да си сама.

— Знам, че винаги ще бъдем свързани, но в момента не мога да го понасям. И двете знаем, че връзката между сродни души невинаги сработва. Не мога да бъда с някого, който дори не ме харесва особено. Чувствам се гадно.

Самър ме погали по китката.

— На мен лично ще ми е трудно да му простя, защото откъсна крилцата на нашата пеперуда.

Пеперуда ли?

— Двете с Мисти винаги сме си те представяли като пеперуда — толкова радостна, че е цяло щастие човек да е край теб.

— В момента никак не съм радостна.

— Напълно нормално. Но съвсем скоро радостта ще се завърне, обещавам ти.

— Обичам ви.

— И ние теб.

Когато пристигнах у дома, мама и татко не зададоха никакви въпроси — мълчаливо ме прегърнаха и ме сложиха да си легна. Стори ми се, че чух мама да мърмори нещо по адрес на Маркъс — как от тук насетне нямало да му се случи да свири под ясно небе, но само така си говореше. Изгасих лампата и известно време се взирах в тъмнината. Изтощена бях, но не можех да заспя — отвратителна комбинация. Накрая въздъхнах, изправих се в леглото и се предадох на изкушението — отворих iPlayer на лаптопа. Прегледах последните предавания и открих запис от концерта в Рокпорт. Превъртях до момента, в който Маркъс напуска сцената. Напълно вглъбен, той свиреше „Out in the Cold“, но в един момент замръзна, ръката му застина над струните. Отстрани изглеждаше мъчително неловко. Дълго време щяха да въртят този клип във всяко негово интервю. Вътрешната борба бе ясно изписана на лицето му. Едва сега осъзнах, че освен всичко е трябвало да се бори и с притеглянето на публиката — дарбата му го свързваше с онези, за които свиреше, както мен ме теглеше морето. И все пак се бе преборил, нали? Вярно, че не би спечелил медал за благородство, но все пак бе слязъл от сцената, за да ми помогне, макар и с разкривено от гняв лице.

Записът продължи с кадри от другите сцени, а коментаторите се отдадоха на размишления относно причината за внезапното му бягство. След това разговорът се прехвърли на техническите проблеми и се размениха няколко съчувствени реплики по адрес на Маркъс и пострадалия му слух.

— Естествено, подобни децибели са съвсем нормални за концерт на Black Sabbath — пошегува се един музикален критик. — Просто съвременните изпълнители са изнежени.

— Но пък поне това поколение все още ще чува, когато навърши петдесет.

Следваха кадри от завръщането на Маркъс, Майкъл и Пийт на сцената около час по-късно. Маркъс не се усмихваше, което не беше необичайно за него, понеже бе известен със сдържаността си, но този път не пое ролята си на фронтмен както друг път. Майкъл отново поднесе извиненията си на публиката и обясни, че ще довършат изпълнението си, а концертът на Gifted ще започне с леко закъснение. Това никак не зарадва представителите на телевизиите, които предаваха на живо, но тълпата определено остана доволна. Поляната, поизпразнила се през паузата, бързо се запълни наново — зрителите изоставиха по-маловажните сцени заради основното събитие.

Протегнах ръка и погалих профила на сродната си душа. Изглеждаше толкова раним, изправен да пее, след като току-що бе преживявал такъв дълбок смут. Но когато музиката започна, той като че ли се окопити и зае мястото си пред централния микрофон. Към края на концерта вече беше трудно да се каже, че нещо не е наред. Не можех да преценя дали бе дал воля на дарбата си както обичайно. Може би не знаеше как да я контролира? Но все пак се зарадвах, че е успял да спаси имиджа си, накърнен от внезапната спасителна мисия.

Щеше да оцелее и без мен, това бе ясно. Но дали аз щях да оцелея без него? Щеше да се наложи да се науча да живея без сродна душа.