Джос Стърлинг
Ейнджъл (16)

Глава 16

Ейнджъл, там ли си? Гласът на Маркъс прониза главата ми и главоболието тутакси се усили.

Казах ти да се махаш. Да му се не види — май все пак трябваше да разговарям с проклетото копеле. Та той бе единственият, който ме чуваше.

Слушай, току-що слязох от сцената заради теб.

Браво на теб, сопнах му се саркастично. Значи, реши, че да спасиш нечий живот, може и да е по-важно от репутацията ти? Поласкана съм.

Ако ще се държиш така, се връщам обратно. Може би, ако побързам, ще успея да спася нещичко от имиджа си.

Мразя те. Облегнах се на стената и скрих лице в шепи. Наистина те мразя.

В момента и аз не изпитвам особено топли чувства към теб, Ейнджъл. Но колкото и жестоко да прозвуча тази мисъл, някъде дълбоко се долавяше известна нежност. Кажи ми какво трябва да знам.

Разхлипах се с глас. Имах чувството, че сърцето ми се е пръснало на миниатюрни песъчинки, които дращят в гърдите ми, докато излизат една по една със сълзите.

Ейнджъл? Добре де, съжалявам. Просто съм бесен. Не искам да съм един от вас. Не желая да имам дарба и си го изкарвам на теб. Извинявай.

Излишно се тревожеше, щом приключеше тази история, щях да го оставя на мира. Само кажи на Уил, Виктор или Уриел — който е под ръка, — че ме държат в метален контейнер, не знам къде. Май не е много далече. Сложили са го на рампата и вече се пълни с вода, така че явно съм на някакво пристанище или яхтклуб. Излъчват записа на живо, така че Дейвис да представи доказателства за съществуването на саванти. Вероятно, ако намерят линк към клипа, ще могат да се ориентират къде съм.

Какво? Ти сериозно ли говориш?

Маркъс, събуди се! Тук не става дума за теб — не правя сцени, за да привлека вниманието ти. Животът ми е в опасност. Всички саванти даваме обет да не разкриваме дарбите си, а аз съм в ситуация, в която ще ми се наложи да наруша обета. Но дори да го направя, все пак силите ми имат своите ограничения — не бих могла да удържа нещо толкова могъщо като морето и то за неопределено време. Не е изключено действително да ме удавят, понеже никога не съм изпробвала дарбата си при такива условия.

Уредбата изпука.

— Поздравления, Ейнджъл. Прекъсна концерт, предаван на живо по Би Би Си. Доказателствата за дарбата ти се трупат — и когато всичко излезе наяве, хората ще знаят защо Маркъс Коен е слязъл от сцената по време на толкова важен за кариерата му концерт. Продължавай в същия дух.

В отговор застанах точно под камерата, така че да не могат да ме снимат като хората.

Маркъс, щом ги намериш, веднага се върни на сцената. Групировката трупа доказателства срещу теб.

Маркъс доста цветисто ми обясни какво могат да направят журналистите със събраните доказателства. Намерих Уил и Марго. Уил извика Виктор. После усетих, че някой друг, но не някой от братята, а Кърт е пресрещнал Маркъс. Чувах ехото от разговора им между репликите на Маркъс.

— Какви, по дяволите, са тия номера? Връщай се на сцената! — кресна му Кърт. — Не можеш да постъпваш така с останалите от групата, освен ако не умираш, и то само ако зад сцената те чака сигурно спасение. В противен случай от теб се очаква да продължиш, пък дори и да хвърлиш топа на сцената. Така постъпват истинските музиканти.

— Хей, Маркъс, брато, какво става? — включи се Майкъл, присъединил се към акцията за връщането на Маркъс на сцената. — Пийт се извини на публиката — каза, че внезапно ти е прилошало. Така ли е наистина?

Усещах как Маркъс с мъка балансира върху острието, трудно му бе да реши дали да се извини, да се върне на сцената и да остави другите да се оправят с проблема, или да остане с мен.

— Момчета, някой е отвлякъл Ейнджъл. В опасност е.

Значи, мен бе избрал — с огромна неохота и нежелание, но все пак бе решил, че съм по-важна от всичко. Само дето не успявах да почувствам особена благодарност.

— Откъде знаеш? — сопна му се Кърт. — Осени те, както си пееше ли? Откъде, по дяволите, знаеш какво й се е случило?

Истината ти казва, Кърт. Наистина някой трябва да ми помогне — използвах връзката си с Маркъс, за да се намеся. За всеки случай му изпратих образ на контейнера, който бързо се пълнеше с вода — в най-плитката част вече ми стигаше до кръста, а в другия край вероятно щеше да ми достигне шията.

И Виктор пристигна задъхан, подхващайки Маркъс за лакътя.

— Къде е? — Обичайното хладнокръвие се бе пропукало и под повърхността проблясваше горещата лава на гнева му.

Остави ме да говоря с Виктор, казах на Маркъс.

Маркъс бутна ръката на Виктор и закрачи нервно, притиснал пръсти към слепоочията си. Как да го направя?

Мисля, че имаш дарбата да действаш като мост — сигурно затова успях да се свържа с Кърт. Може и да не си го осъзнавал, но вие двамата открай време общувате на инстинктивно ниво, на ръба на телепатията. Спомних си невероятния синхрон помежду им, докато свиреха. Вероятно чрез музиката. Съвсем логично, ако една от дарбите ти е да си силен телепат.

А това как ще ти помогне?

Свържи се с Виктор или го помоли той да се свърже с теб. Така ще мога да говоря с него.

Цялата работа сигурно изглеждаше изключително странно в очите на Майкъл и останалите зад сцената — Маркъс крачи, обхванал глава в ръце, Кърт стои с вид, сякаш някой е изпуснал прожектор върху главата му, а Виктор — на ръба да прибегне до физическо насилие, за да изтръгне нужните отговори от Маркъс.

Докато говорехме, Марго набързо бе съчинила план за действие, та да спаси каквото можеше да бъде спасено при създалата се ситуация, и отсечено раздаваше заповеди.

— Майкъл, върни се и се извини на публиката, кажи им, че имаме технически проблеми. Поради някаква повреда слушалките на Маркъс са вкарали външен шум с ужасна сила право в слуховия му канал и не може да пее, докато не му се възстанови слухът. — Тя затвори очи и явно впрегна дарбата си, защото уредбата действително започна да припуква и пращи, да вие пронизително. Марго посочи мениджъра. — Пратете хората ви да разрешат проблема. Вероятно ще се окаже някакъв вид несъвместимост между нашето и вашето оборудване. Кажете на публиката, че ще възобновим концерта при първа възможност, но в момента не е безопасно да продължим — и за тях, и за изпълнителите.

Пришпорен от заповедническия й тон, мениджърът привика екипа си да се захване със задачата.

— Безкрайно съжаляваме, господин Коен, за създалото се неудобство — извини се той. — Такова нещо никога не се е случвало в Рокпорт. — И той забърза към кабината, нареждайки нещо по радиостанцията си.

— Виктор, Ейнджъл иска да говори с теб през мен — обади се Маркъс съвсем объркан.

Уил сложи ръка на рамото му.

— Добре дошъл в света на савантите, Маркъс. Дръж се! Ейнджъл разчита на теб.

Маркъс кимна нервно.

Виктор посегна да докосне челото му, но Маркъс се дръпна назад.

— Хей, какво става, да не си решил да ми приложиш смъртоносната хватка на Вулканите^[1]?

Виктор едва се сдържа да не изръмжи от безсилие.

— Така ще установя по-добър контакт със съзнанието ти. Стой мирно, усещането е малко… странно.

На километри от тях, заключена в контейнера, внезапно усетих Виктор в главата си — така ясно, както чувах собствените си мисли. Яркото му присъствие не можеше да се сравнява с бледата връзка, установена с Кърт. Все едно, образно казано, се беше нанесъл в главата ми направо с куфарите и се бе излегнал с вдигнати върху холната масичка крака, като вероятно стискаше и проклетото дистанционно за телевизора. А щом го усещах толкова осезаемо през друг човек, тогава не можех да си представя какво му беше на Маркъс. Сигурно се чувстваше смачкан като изтривалка. Виктор дори не си направи труда да задава въпроси — чисто и просто прерови най-пресните ми спомени и извлече нужната информация. После отстъпи назад и леко разхлаби желязната си хватка върху съзнанието ми.

Нямаш никаква представа къде си, така ли? Морето не може ли да ти даде някаква информация?

Чудесна идея. Потопих длани в морето и разтворих сетива. Морето, естествено, нямаше възприятие за брега като човешкото — картината бе по-скоро в негатив. Улавях смътни очертания, различни консистенции, но нищо по-отчетливо.

Съсредоточи се, Ейнджъл. Все нещо трябва да видиш.

Излишно е да ми изтъкваш очевидното, Шерлок. Изоставих крайбрежните води и потърсих улики в дълбокото. Брегът се спуска много стръмно към дъното — това сигурно е най-дълбокият залив в района, — което е логично, щом има пристанище. Трябва да е достатъчно голямо, че да има съоръжения за товарене на контейнери. Усетих още нещо — нещо, което раздвижваше водата. И нещо се влива — промишлени води или пък канализационни. Дали не е самият Бригпорт? Нали има пристанище, на което е кръстен фестивалът. Май се ползва от по-малки транспортни кораби. От другата страна на носа, точно срещу Бригхауз-бай-си.

Сигурна ли си?

Прехапах устна и се опитах да си представя картата на южното крайбрежие на Англия. Не. Не бях в съзнание, докато са ме местили. Може да съм на произволно място. В този район е пълно е с корабостроителници.

Не можем ли да действаме на принципа на елиминирането? Докъде обикновено стига телепатията ти?

Не съм особено силна — в най-добрия случай няколко километра. Но си мисля, че Маркъс е добър телепат.

Така е, направо е невероятен. А Бригпорт е най-близкото пристанище за контейнери, така ли?

Така мисля.

Тогава ще пробваме там. Дръж се, Ейнджъл. И се опитай да не издаваш нищичко, докато наистина не ти се наложи.

Чу ли ме преди малко, когато казах, че е излишно да изтъкваш очевидното?

Да.

Е, приеми, че съм го повторила. Треперех от студ. Побързайте.

Той изкозирува мислено.

Слушам, госпожо. Виждам, че вече не те е страх от мен.

Просто в момента ми е твърде студено, за да ми пука.

Той прекъсна връзката и освободи Маркъс от… господството си — това май беше най-удачното определение.

— Бригпорт, мислим, че е там. Да вървим!

Уил кимна.

— Уриел отиде да вземе колата на Марго. — Той я целуна по бузата. — Продължавай с извиненията. И се пази.

— И ти — отвърна тя и накара колоните отново да изграчат.

Маркъс хукна след двамата братя.

— Идвам с вас.

Виктор вдигна вежда.

— Няма ли да си довършиш концерта?

— Имаме технически проблеми, не чу ли?

— Не е нужно да го правиш. Ейнджъл не очаква да зарежеш всичко, мисля, че ясно даде да се разбере какви са ти приоритетите.

— Знам, че не очаква, но нали аз съм връзката ви с нея? Нейната… нейната сродна душа. Успява да те чуе само защото някак общувам с нея с мислите си.

— Така е — Виктор го изгледа преценяващо. — Но ти май изпорти тази част, а? Видях как си я наранил.

— Вик, ще ни бъде от полза, особено ако се окаже, че грешим за мястото — намеси се Уил. — Сега не е време да обсъждаме отношенията им.

— Добре, Маркъс, скачай. Ще се возиш при нас. — Виктор отвори вратата до шофьорското място. Алекс вече се беше настанил отзад със Самър и Мисти. — Но не и цялата банда. Момичетата — вън!

Самър и Мисти го изгледаха мълчаливо.

— Губим време — отбеляза Уриел.

— Има трети ред седалки — настоя Алекс.

Ако не бях така вкочанена от ледената вода, щях да прихна при вида на гневното изражение на Виктор, изправен пред това явно неподчинение.

Това ми е войската, Виктор, идват да ме спасят, открехнах отново вратата към канала за комуникация. Пък и имам нужда от приятели.

Усетих как Маркъс трепна. Ясно му беше, че не го броя за приятел: не бях сигурна какъв ми е в този момент, но „приятел“ определено не беше сред възможните определения.

Виктор го изгледа презрително.

— Влизай. — Маркъс и Уил се покатериха отзад. Още не бяха закопчали коланите и Уриел натисна газта до дупка.

Да поддържам постоянна връзка с Маркъс, бе крайно изтощително, затова я прекъснах за малко, колкото да събера сили. Ако не ме намереха скоро, нищо чудно да умра от студ. Не можех ли да привикам по-топло течение? Отхвърлих идеята, понеже щеше да изиска твърде много сили, а трябваше да си оставя някакъв резерв, за да мога да дишам. Добре, тогава ще поплувам. Нали движението раздвижва кръвта и стопля тялото.

Уви, контейнерите не се конструират с такива размери, че да можеш да правиш дължини, но поне можех да плискам от единия до другия край.

— Какво правиш? Така ли упражняваш контрол върху водата? — обади се Дейвис.

Не, така поддържам форма, сопнах му се наум. Нека се чуди какво съм намислила, нямах причина да му отговарям. След няколко минути „плуване“ се опитах да стъпя на пода и установих, че водата вече достига над главата ми. До тавана оставаше още около метър. Отпуснах се по гръб и доплувах до камерата. Поставена беше зад телена решетка — нямаше начин да я изключа.

Но пък можех да им попреча да ме виждат, нали така? Явно напълно бях изкуфяла, та да не се сетя по-рано. Припомних си с какво съм облечена и за миг се зачудих — клинът или туниката?

Туниката.

Измъкнах се с мъка, благодарна на собствената си предвидливост, която ме бе накарала да сложа потниче отдолу. Върнах се при камерата, усмихнах се за последно на Дейвис и увих мократа туника около решетката.

— Какво правиш? Махни го веднага.

— Защо не дойдеш да ме накараш? — изтананиках. Беше ми изключително приятно да си го върна поне малко на тия негодници, след като ме бяха наврели тук. Запях песента на Кърт и Маркъс — „Stay Away, Come Closer“.

— Предупреждавам те!

— Заплахите са малко излишни, не мислиш ли? Вече си ме вкарал в контейнера. Трябваше по-добре да си изиграеш картите, да си оставиш нещо в резерв. А сега просто няма какво повече да ми причиниш.

Чух шум от боричкане и шумолене, сякаш някой се опитваше да хване микрофона.

— Не, това вече е прекалено! — като че ли беше Дженифър. — Искахме да си направим експеримент, обеща, че никой няма да пострада.

— Това е единственият изход. Вече стигнахме твърде далеч, за да отстъпим.

— Не е вярно. Все още не сме сторили нищо незаконно. Срещу нас ще са само голите твърдения на някакво си момиче, че са я отвлекли. Повечето хора и без това я смятат за откачена.

Много ти благодаря, Дженифър.

— В такъв случай никой няма да намери доказателства, които да ни свързват със следващия етап, или поне нищо, което би издържало в съда. Клипчето се излъчва само за поддръжниците ни. Савантите никога няма да успеят да го открият.

— Не…

— Решението е мое. Ще изпратя нареждания.

Настъпи зловеща тишина. Усещах, че в този случай Дженифър е на моя страна, така че беше важно да излезе победител в спора.

— Хей, Дженифър, направо се сбръчках тук. Шегата си е шега, ама стига толкова. Пуснете ме и ще забравим какво се е случило.

Само дето зад микрофона се оказа Дейвис, а не Дженифър.

— Надявах се да се справим, без да стигаме до крайности.

Едва не се задавих от собствения си ужасен смях.

— Това не се ли брои за крайност?

— Но след като отказваш да покажеш пред камерата нещата, които видях на телефона ти, ще трябва да кача залога. Няма значение, че не виждаме какво се случва вътре — сложили сме камери и отвън, които ще свършат достатъчно работа. Няма как да се измъкнеш.

Усетих как контейнерът отново се разклаща.

— Какво правиш?

— Вдигаме те нагоре с крана.

Та това беше добре, нали? Нагоре означаваше извън водата.

— А после ще те пуснем в дълбокото, така че контейнерът да се напълни изцяло. И когато въпреки това оцелееш, никой няма да се съмнява в невероятните ти способности.

Контейнерът се разтресе, водата се люшна и ме блъсна в стената. Вкопчих се в решетката на камерата, за да устоя на тласъците. Нивото на водата започна да спада, но това щеше да е временно.

— Спри! — изкрещях. — Повярвай ми, Дейвис, не знам дали ще оцелея. Всъщност почти съм сигурна, че няма. — Увиснах в празното пространство и се наложи да се пусна и да скоча в малкото останала вода. — Безумно е да смяташ, че мога да спра морето.

— Ейнджъл, Ейнджъл, напълно съм уверен, че ще се справиш с това предизвикателство. Нужно ни е зрелищно представление, а това ще е направо невероятно.

Чуваш ли какви ги говори този малоумник, Маркъс? попитах сродната си душа, понеже от известно време усещах, че присъства в ума ми като сянка.

Не мога да повярвам на ушите си. Какво ще правиш? Звучеше доста по-близо.

Ще се надявам кавалерията да пристигне навреме. Виждате ли ме вече?

Тъкмо влизаме в пристанището.

Оглеждайте се за кран, който работи по никое време в петък вечерта.

Ейнджъл, тук всичко работи, на изкуствено осветление, по двадесет и четири часа в денонощието.

Тогава — знам ли — пробвай да усетиш къде съм. Не виждате ли нещо странно — един-единствен контейнер, надвесен над водата?

О, дявол го взел, виждам те!

Паниката му никак не ме успокои. Долових объркан образ през очите му. Ръждивочервен контейнер се люлееше на въжета в дъното на най-отдалечения кей, а под него нямаше кораб, който да приеме товара.

Ще успеете ли да стигнете навреме?

Виктор и Алекс се опитват да се преборят с бюрокрацията. По-точно нареждат на хората да правят каквото им кажат.

Умения за управляване на мислите и умения за убеждаване — да, тези двамката биха били страхотен екип.

Побързайте, моля ви.

Ейнджъл, дръж се.

Усетих внезапен трус, явно въжетата се бяха изопнали докрай. Контейнерът удари повърхността на водата, поколеба се за част от секундата, после започна да потъва. Тежестта на метала и на водата, която все още го пълнеше до средата, го повлече надолу.

Маркъс!

Почти стигнахме. Явно някой е подшушнал на човека в крана, че идваме.

– Умопобъркан маниак! — креснах в микрофона. — Надявам се да гниеш в ада заради тая работа.

Тишина. Дейвис или бе изоставил поста си пред монитора, или бе прекъснал комуникацията.

Единият ъгъл на контейнера се заби надолу по-бързо от останалите и водата вътре се разплиска. Високо горе в срещуположния ъгъл се оформи кухина с формата на пирамида, пълна с въздух. А после металният ми затвор безмълвно потъна в тъмните води на пристанището, отнасяйки ме със себе си.