Джос Стърлинг
Ейнджъл (15)

Глава 15

Отиването в палатката за бийтбокс се оказа чудесна идея. Вглъбена в собствените си проблеми, почти бях забравила, че сме на един от най-готините музикални фестивали в страната и сред тия поляни се бяха събрали такива талантливи хора, че чак не беше за вярване. Макар да не бяха хедлайнери, и Джоуи, и Фреш си имаха свои почитатели, така че палатката беше претъпкана. Пристигането на Браян определено привлече внимание, но тълпата запази самообладание и не хукна да му иска автографи. Напротив, всички очи бяха приковани в сцената, а Джоуи и Фреш тъкмо се бяха качили.

Седях приклещена между Самър и Мисти на една от предните пейки, а Алекс и Уриел стояха от двете ни страни. Фреш осигуряваше фона с мощен бийтбокс, а Джоуи рапираше — и направо ни скриха шапките. Бяха зашеметяващи. Разтанцувахме се, заразмахвахме ръце и въобще се развихрихме. Добре де, аз танцувах, а приятелите ми далеч по-сдържано се полюшваха в такт. На Джоуи обаче явно му допадна ентусиазмът ми, така че ми посвети няколко реплики, което допълнително ме въодушеви.

Щом приключиха, закрещях с пълно гърло, кацнала върху една от пейките, кършейки ръце като луда. Аплодисментите не утихваха. Атмосферата в палатката бе наелектризирана докрай, което едва ли би навредило на кариерата им.

— Да идем отзад да ги поздравим — предложих и скочих на земята.

Самър ме хвана за ръката.

— Ти иди, ние не ги познаваме.

— Ще ви запозная. Хайде!

Задърпах ги към дъното на палатката. Джоуи и Фреш вече бяха отвън и разговаряха с почитателите си. Вътре започваше следващото изпълнение. Бедните момчета, ужасно е да се качиш на сцената след коронния номер и да гледаш как публиката оредява.

— Джоуи, Фреш — страхотни бяхте! — Промуших се между феновете и ги прегърнах и двамата.

— На теб поздравления за танците! Много добре го въртиш това твое малко дупе. Ако нещо не се получи с Gifted, можеш да ни станеш танцьорка. — В очите на Джоуи играеха весели пламъчета.

— Ще си помисля — отвърнах. — Особено щом смяташ, че дупето ми е малко. Мога ли да те запозная с приятелите ми — Мисти, Самър, Алекс и Уриел? — Отстъпих назад, за да могат да се ръкуват.

— Много як концерт, момчета — прекъсна ни Браян, който тъкмо се беше появил с Дженифър.

— Успя ли да щракнеш някоя и друга сполучлива снимка? — попита я Фреш.

Дженифър кимна и потупа фотоапарата.

— Да, всичко е тук. Дай ми имейла си и ще ти ги пратя.

— А хвана ли Ейнджъл как танцува?

Дженифър се засмя.

— Естествено. Трудно беше да не я забележа.

Може би не трябваше да настоявам да сме най-отпред. Исках да подкрепя Джоуи и Фреш, но вероятно бе излязло, че се опитвам да привлека вниманието към себе си.

— И на нашия ли концерт ще танцуваш така? — поинтересува се Браян.

— В никакъв случай — зарекох се. — Ще се държа прилично.

— Жалко — той се ухили на озадаченото ми изражение, после смигна на Джоуи и Фреш. — Май не схвана.

— Ейнджъл, това са мъжки работи — обясни ми Джоуи.

— Престани да се шегуваш, Браян — смъмри го Дженифър. — Не виждаш ли, че се притесни?

— Такава съм си аз, винаги се притеснявам впоследствие – измърморих. — Някой ден ще се науча да мисля предварително.

— Всъщност, Ейнджъл, би ли ми отделила една минутка? — попита ме Дженифър. — Ще ми се да те запозная с мои приятели журналисти, които искат да отразят участието ти на концерта на Gifted довечера.

— А, добре, разбира се. Ще се видим ли после, хора?

— Естествено. Марго ни уреди пропуски — отвърна Самър.

— Супер. А аз ще съм във ВИП съблекалнята — Сграбчих Мисти и я завъртях в кръг. — Елате да разгледате.

— Непременно — обеща Алекс.

Стиснах ръката на Мисти.

— И да ми попречите да изтъркам килима от нервно обикаляне в кръг, нали?

— Разбира се, че ще дойдем. — Мисти и Самър се спогледаха, нали ме знаеха каква съм. Двечките ми бяха като лично противопожарно одеяло и винаги потушаваха паниката ми. — Маркъс там ли ще е? Още не сме се запознали с него.

Пуснах Мисти, пъхнах ръце в джобовете и свих рамене.

— Ще свирят точно преди нас, така че може би не.

— Тогава ще се запознаем след това — успокои ме Самър. Явно бяха решили да дадат едно рамо на несигурната ми връзка със сродната ми душа, ако изобщо можеше да се говори за такова нещо.

Дженифър се усмихна извинително на Самър.

— За съжаление, няма да е възможно. Gifted и Black Belt потеглят веднага след концерта. Имат още два концерта на югоизток, а следващия уикенд ще свирят на „Арена O2“, така че трябва да действаме. И без това се заседяхме тук повече от обичайно. Марго искаше да си поемем глътка въздух в средата на дългото турне.

Буквално онемях. Маркъс не бе споменал нищо такова, макар сега да се сещах, че бях видяла плакати за концертите. Само дето не бях навързала датите.

Самър побърза да се намеси.

— Ясно. Е, може пък да успеем да се запознаем с него между неговия концерт и участието на Ейнджъл?

— Може — Дженифър се усмихна учтиво, но явно се съмняваше, че ще се получи. Някак останах с впечатлението, че приятелите ми не са й особено симпатични. Може би си мислеше, че се опитвам да вкарам цялото си племе в кръга на богоизбраните. А нейната работа беше именно да пази музикантите от любопитството на околните. — След малко се връщам, Браян. Идваш ли, Ейнджъл?

— Да, да.

Преди да тръгна, Мисти ме хвана за раменете и прошепна в ухото ми.

— Всичко ще се нареди, ще видиш.

— Благодаря — гласът ми прозвуча дрезгаво. Усещах тялото си странно кухо. Толкова зашеметена не се бях чувствала, откакто паднах от понито на първия си (и последен) урок по езда.

Дженифър като че ли не бе забелязала ефекта от думите си. Поведе ме напред, далече от купона в чест на Джоуи и Фреш.

— Обещах да се опитаме да вместим журналистите след бийтбокса. Музиката не е по мой вкус, но си ги бива, нали?

— Извинявай, какво? — запрепъвах се след нея, скръстила ръце.

— Джоуи и Фреш, никак не са лоши.

— Аха. Страхотни са.

— И всичко това постигат със собствения си талант, нали?

— Естествено, как иначе?

— Оттук, Ейнджъл. — Тя ме поведе към една палатка, която рекламираше безжичен интернет и кафе. Пълна беше с хора, насядали пред сгъваеми масички със слушалки на ушите, които си проверяваха пощата. Дженифър мина през палатката и излезе от другата страна.

— Няма ли тук да се срещнем с журналистите? — попитах, когато я настигнах.

— Не, не, много е претъпкано, ще е твърде шумно. — Маниерът й някак се бе променил. Когато бе с Браян, бе мила и отзивчива, сега бе рязка и делова. Може би предстоящата среща с журналистите я напрягаше? Интуицията ми подсказваше, че става нещо странно.

— С кого каза, че ще се срещнем?

Внезапно в главата ми отекна гласът на Уил.

Ейнджъл, равнището на опасността около теб рязко се покачва. Какво правиш?

Светлинният датчик на фотоапарата на Дженифър изпиука.

— Охо, използваш телепатия, така, значи? На това трябва да сложим край.

Уил! Успях само да извикам името му и Ели Дейвис изникна от тъмната алея между палатките.

Как можеш да попречиш на някого да използва телепатия? Не смятах, че е възможно, освен ако нямаш дарба точно за това. Но Дейвис и бандата му явно бяха посветили сериозни усилия на този въпрос, а нищо чудно и да бяха експериментирали, защото действаха изключително сръчно.

Уил, помощ! Хванаха ме!

Докато Дейвис връзваше ръцете ми, Дженифър, долната кучка, постави на ушите ми слушалки, от които гърмеше непоносимо силен, пронизително висок звук, който безмилостно нахлуваше в мозъка ми. Пробвах се да подам сигнал за тревога, да обясня на Уил къде съм, но не можех да надвикам пищенето. Все едно стоях до включена бормашина и се опитвах да говоря по телефона. Успях единствено да изпратя ехото на непоносимия звук.

Не издържах. Звукът бе съкрушителен. Главата ми бе на път да експлодира, по бузите ми потекоха сълзи.

Неспособна да чуя какво ми се казва, чувствах само как ме блъскат и удрят, усещах рязкото подръпване на скоч върху голата си кожа. Дейвис ме хвана през раменете, като едновременно ме придържаше да не падна и ме теглеше след себе си. Ако имаше кой да ни види, щеше да реши, че мъж и жена помагат на подпийнало момиче. Бутаха ме така, докато не стигнахме някаква кола. Там ни посрещнаха двама души, но всичко пред очите ми беше размазано, така че не можах да видя кои са. Вдигнаха ме и ме вкараха в багажника въпреки отчаяните ми ритници. Покриха ме с одеяло, смърдящо на масло, и капакът хлопна отгоре ми. Колата потегли, известно време се друсаше по коловозите в калта, после набра скорост.

Махнете ми слушалките, моля ви! Не знаех дали крещя наум, или на глас. В желанието си да избягам от ужасния звук ритах и думках по вратата на багажника. Блъсках си главата, опитвах се да разместя слушалките, но някой здраво ги бе залепил за ушите ми. Боли ме! Не издържам. Не мога повече.

Свих се на топка, стиснах очи, забих нокти в дланите си. Крещях името на всеки савант, за когото се сетих, с надеждата поне един да ме чуе. Пътуването сякаш нямаше край. Започнах да си мисля, че никога няма да свърши, че завинаги са ме заключили в тази пещера на мъченията.

След известно време, не знам точно колко, звукът най-после спря и аз постепенно дойдох на себе си. Главата ми бе извита под странен ъгъл, косата ми бе залепнала за бузите. Като че ли лежах върху студен, метален под. Беше съвсем тъмно. Помня, че ме извадиха от колата и ме оставиха тук, но тогава се борех да не обезумея от воя в ушите си. Сега тишината бе оглушителна. В главата ми все още гърмеше ехото от онзи ужасен звук, подобно на пищенето в ушите, след като си стоял твърде близо до колоните на хевиметъл концерт. За миг се замислих дали слухът ми не е трайно увреден.

Но това нямаше значение. Съсредоточи се, момиче, трябва да се измъкнеш. И като за начало не бива да допускаш втори път да те измъчват така.

Ръцете ми все още бяха вързани зад гърба ми, но краката ми бяха свободни. С мъка се надигнах до седнало положение, после наведох глава между коленете си и стиснах с тях слушалките. Изругах високо, когато се разделих с няколко кичура коса. Така и не можах да сваля слушалките изцяло, но сега висяха на врата ми и вече не покриваха ушите ми. Скочът се разтегли върху мокрите ми бузи и накрая падна на земята.

Уил? Или някой друг? Изпратих телепатичен сигнал за тревога.

Никакъв отговор.

Ако исках да се получи, трябваше да се постарая повече. Да дам на наранения си мозък малко време, за да се възстанови, и да опитам отново. И да не се паникьосвам.

О, ужас: вече се паникьосвах…

Добре, Ейнджъл: дишай дълбоко. Едно… две… три… Точно така, ще се справиш. Не си пълен идиот, нищо че поведението ти напоследък говори другояче. Дейвис те е хванал. Дженифър е работела за него — дотолкова не беше трудно да навържа. Защо Кърт не беше доловил, че е мошеничка? Или пък Марго? Твърде късно беше да си задавам такива въпроси. Основното беше, че съм тук, където и да бе това „тук“, и трябваше да разбера как да се измъкна.

Така че следващата ми стъпка бе да изследвам затвора си и да потърся изход.

Донякъде ободрена, че успях да си съставя елементарен план за действие, заопипвах пода. Студена ламарина. Плъзнах дупе назад и открих стената — вълнообразна ламарина. Опитах се да си съставя мисловна картина и стигнах до заключението, че се намирам в някакъв контейнер. А когато очите ми привикнаха с тъмнината, забелязах миниатюрната червена лампичка в един от горните ъгли, твърде високо, за да мога да го стигна. Протегнах крак на пътя на лъча и отнякъде светна лампа. Стори ми се непоносимо ярка след пълната тъмнина. Заврях глава между коленете и се свих до най-близката стена.

— Явно вече си на себе си. Чудесно — гласът на Дейвис прозвуча от високоговорител, закачен някъде на тавана, а също и от слушалките около врата ми.

— Веднага ме пусни, копеле такова! — изкрещях в отговор и заритах стената в случай че някой можеше да ме чуе отвън.

— Ще те пуснем, когато му дойде времето. Постарай се да сътрудничиш в малкия ни експеримент и вратите ще се отворят, обещавам ти.

Смених тактиката.

— Моля ви, сигурна съм, че не искате да си рискувате кариерата заради отвличане, нали? Пуснете ме сега и няма да кажа на никого. Предстои ми концерт.

— Не се тревожи, ще имаш възможност да се изявиш в собствено шоу. Уебкамерата те снима и качва клипчето в реално време. Когато ни предоставиш неоспорими доказателства за съществуването на савантски сили, ще те пуснем да си вървиш.

Всякакви надежди, че ще успея да го убедя, рухнаха. Как щях да се измъкна?

— Нямам никакви сили. Най-обикновена певица съм. Никой няма да ти повярва, ще кажат, че си подправил кадрите.

— О, моля те, продължавай да протестираш, точно това очакваме. Твоите хора се спотайват сред нас, манипулират ни без наше съгласие. Нужно е да те изобличим — да покажем на всички, че си част от огромна организация. А що се отнася до доказателства, ще запееш друга песен, когато се наложи да използваш дарбата си, за да си спасиш кожата.

Нещо се блъсна в стената на контейнера и той се залюля. Нямаше за какво да се хвана, но все пак се опитах да се вкопча в стената с вързаните си пръсти.

— Какво става?

— Местим те на хелинга^[1]. Когато дойде приливът, контейнерът ще започне да се пълни с вода. За обикновените хора това би било сериозен проблем, но нали твоята специалност е водата? Снимките на телефона ти се оказаха особено информативни. Ще имаш около тридесет минути да решиш дали предпочиташ да живееш, или да умреш, преструвайки се, че не можеш да предотвратиш собственото си удавяне.

— Мислиш… очакваш да спра морето? Не си ли чувал за крал Кнут^[2], господин Дейвис? — Ако действително разпространяваше записа в реално време, то поне властите щяха да разполагат с името му, за да го хванат.

— Много си остроумна, Ейнджъл. Но ако ти беше на страната на Кнут, историята щеше да приключи по съвсем различен начин, не смяташ ли?

Контейнерът се размърда и задрънча. Когато престана да се движи, подът се оказа наклонен под ъгъл, явно действително го бяха сложили на рампата.

Очевидно не можех да очаквам помощ от похитителите си. Но пък си чувствах главата достатъчно бистра, за да опитам отново с телепатия.

Уил!

Пак никакъв отговор. Телепатичната връзка през големи разстояния винаги е несигурна. Шансът е далеч по-голям, ако връзката с приемника е силна, ако съзнанието на другия ти е добре познато. Връзката ми със средния брат от семейство Бенедикт май не беше достатъчно силна, за да преодолее разстоянието от фестивала до мястото, на което ме държаха.

Не ми оставаха много опити, главата ми вече пулсираше от мигрена, вследствие на пронизителния вой в ушите, а зад клепачите ми проблясваха бели светлини. Налагаше се да опитам да повикам човека, с когото имах най-силна връзка — и чудесно знаех кой е той, нищо че хич нямаше да се зарадва.

Маркъс! Този път усетих, че викът ми докосва нечие съзнание.

Ейнджъл, къде си, по дяволите?

Господи, Маркъс! Получих размазана картина на тълпи от хора и ярки светлини.

Защо те няма? Нали обеща? Обидата му ясно се долавяше.

Мислиш ли, че моментът е подходящ да ми се сопваш така? По лицето ми се стичаха сълзи на облекчение, примесени със силна радост — в разрез с всичко останало, което чувствах. Значи, не си бях въобразявала: Маркъс бе сродната ми душа. Колкото и да бях уплашена, връзката между умовете ни гореше с топъл, успокояващ пламък.

На сцената съм. Пийт и Майкъл ме питат защо спрях да пея. Имаме десетина хиляди души публика отпред.

Стегни се, Ейнджъл. Кажи му да ти прати помощ. Съжалявам, че те прекъсвам, но този път загазих здраво. Разкикотих се истерично, като същевременно бършех сълзи с колене. Ако действително ме снимаха, щях да изглеждам напълно откачена. Ели Дейвис и Дженифър ме отвлякоха преди около час — не знам точно. Заключили са ме в товарен контейнер, който ще се напълни с вода от прилива. Кажи на Уил да дойде да ме измъкне.

Отговор нямаше. Почувствах се така, сякаш съм се обадила на бърза помощ, а операторът е затръшнал телефона.

Маркъс? Моля те, моля те, не ме предавай. Трябва да ми повярваш.

Дженифър?

Веднага осъзнах грешката си: не биваше да споменавам човек, когото познава и на когото се е доверявал много преди да срещне мен. Това не е важно в момента. Не можем ли да се съсредоточим върху спасяването ми?

Нищо не разбирам. Правиш го нарочно, нали? А уж водата ти беше приятел. Това да не е поредната маневра да ми привлечеш вниманието? Да демонстрираш властта си над мен, като ме накараш да изоставя всичко заради теб?

Проклето копеле! Не, дявол го взел, нищо подобно!

Сърдит ми беше — той на мен! Моментът хич не е подходящ, Ейнджъл. Дай ми двадесет минути и ще приключа. Ти самата трябва да си на сцената след деветдесет минути — и ще е добре да не закъсняваш.

Не ми вярваше. Мислеше, че играя някаква абсурдна игра и използвам дарбата си, за да обсебя вниманието му — да го накарам да избира между бандата си и мен. На сродната ми душа не й пукаше достатъчно, че да рискува кариерата си, за да ме спаси. Рицарят в лъскавата броня изоставяше принцесата на дракона и отпрашваше с коня в грешната посока.

Канеше се да прекъсне контакта, но усещах, че се колебае. Можеш ли да определиш какво изпитваш? Телепатичната връзка между сродни души им даваше възможност да надникнат в емоционалния свят на другия, така че в момента усещаше чувствата ми.

Не знам как да го нарека — може би отчаяние. Чувствах се толкова уморена, толкова разочарована.

Знаеш ли, Маркъс, мислех си, че щом установим контакт по този начин, ще имаме някакъв шанс. Но съм грешала. Опасявах се, че сродната ми душа може да ме намрази, но се получи обратното: трябвало е да се страхувам, че аз ще те намразя. Разкарай се, Маркъс. Ще намеря някой друг, който да ме спаси. Прекъснах връзката.

От мястото на сглобката между металните панели започна да блика вода. Транспортните контейнери са предвидени да устояват на лошото време, понеже прекарват по-голямата част от живота си на пристанището. По тази причина приливът си проправи път вътре едва когато бе залял стените почти до средата. Не бях забелязала, че затворът ми вече е под повърхността. Водата нахлу и ме обви в единствената прегръдка, която бих понесла в момента.

— О, приятелко моя — прошепнах й. — Здравата сме загазили. — Не се страхувах, не и от собствената си стихия, но се ужасявах от решението, което щеше да се наложи да взема.

Морето погъделичка разранените ми китки, здраво увити със скоч. Не можех да го помоля да ми донесе нож или нещо друго, с което да се освободя — цепнатината не бе достатъчно широка, — но приветствах успокояващото докосване.

Я чакай малко! Морето можеше да изстърже лепилото, нали така?

Без да спирам да викам приятелите си, макар да чувах никакъв отговор, призовах всичкия пясък и твърди частички, донесени от водата, и ги насочих към китките си. Студената вода образува защитен слой върху кожата ми, а водовъртежът от пяна и пясък работеше върху лепкавата спойка. Постепенно скочът разхлаби хватката си и водата го отнесе като кафеникаво жилаво водорасло.

— Едно на нула, Ейнджъл — прошепнах и протегнах ръце пред себе си.

— Как се освободи? — гласът на Дейвис изпука по високоговорителя.

Възползвах се от свободните си ръце и му отговорих с един пръст. Смъкнах слушалките и ги пуснах във водата. Изправих се и установих, че водата вече стига до средата на прасците ми и бързо се катери нагоре. Нямаше да спре да приижда, докато не й заповядах, а точно това не исках да правя, не и пред камерите.

Камера ли? А не можех ли някак да я обезвредя? Заоглеждах се как бих могла да стигна лампичката в ъгъла. Подскочих, но напразно, не ми достигаше много. Дявол го взел, защо бях толкова ниска! Трябваше да чакам водата да се надигне достатъчно, че да ме изкачи нагоре. А не можех ли да изпратя струйка вода да свърши работата вместо мен?

Обърнах се с гръб, за да не виждат какво правя, и използвах силата си, за да плъзна малко вода нагоре по стената, подобно на бръшлян. Струята стигна камерата, но лампичката така и не угасна.

— Какво правиш? Знаем, че използваш силите си!

Да не мислеше, че ще му отговоря? Разочарована, оставих водата да се върне обратно. Камерата, естествено, беше водоустойчива.