Джос Стърлинг
Ейнджъл (13)

Глава 13

Оставихме пясъчния замък на произвола на прилива и се върнахме в централната зона на фестивала. Къмпингът едва сега се събуждаше истински и забелязах поне петима души да залитат като мечки след зимен сън. Явно всички бяха изкарали вълнуваща нощ.

Маркъс нахлупи по-ниско каубойската си шапка и се огледа дали някой не го е разпознал. За момента беше чисто.

Подсмихнах се, развеселена от тактиката му. Чувствах се така, сякаш сме шпиони, навлезли дълбоко във вражеска територия.

— Искаш ли да си сменим шапките? — попитах го с пресилен шепот и стиснах периферията на шапката му. — Да измамим папараците с хитра размяна на дегизировката?

Маркъс изправи рамене и вирна брадичка, така че да не мога да му смъкна шапката.

— Някак ми се струва, че да нахлупя шапка с емблемата на Black Belt не би било особено хитър ход, все едно да си нарисувам мишена на главата.

Пробвах отново да му я взема, все пак беше далеч по-готина от моята.

— Точно тук грешиш, амиго. Колкото по-явно, толкова по-потайно. На никого не би му хрумнало, че рок звездата ще се скрие от феновете и пресата под бейзболна шапка със знака на собствената си банда.

Маркъс осуети опитите ми, като ме сграбчи през кръста и ме извъртя така, че гърбът ми опря в гърдите му.

— А може би ще си кажат: „О, вижте, онзи тип има шапка на Black Belt… и доста напомня на Маркъс Коен… та това е самият Маркъс Коен! Дай да пуснем снимката му в Туитър и да свикаме пресата“. Повярвай ми, повечето хора не са толкова изобретателни като теб.

— Може би имаш право.

Той отслаби хватката.

— Да те пусна ли? Или кроиш долни планове да ми откраднеш стетсъна? Подари ми го истински тексаски каубой, да знаеш.

— Ще ти я оставя… засега. — После изписках, понеже Маркъс ме погъделичка за наказание. — Просто си мисля, че ще ми отива.

— Ще те похлупи цялата. Отдолу ще се виждат само малките ти крачета, които едва-едва ще кретат.

— Не се надувай толкова, че ще ти се пръсне главата!

— Точно това се опитвам да ти кажа, че главата ми е по-голяма. Когато идем на турне в Щатите през септември, ще взема една и за теб, ама размер като за джудже. — Той стисна дланта ми, а после така и не я пусна. — Добре, май вече съм готов да чуя нещо повече за тази твоя дарба. Как точно се получава?

Интересът му ме изненада, както и намекът, че бихме могли да поддържаме някаква връзка и през есента. Мислех, че докрай ще отрича нещата, които му говорех, но по някаква причина гледката как си играя с океана се бе оказала по-убедителна от фокусите с напитки.

Изпълнена с оптимизъм от тези предпазливи стъпки към моя свят, преплетох пръсти с неговите.

— И аз не знам точно. Савантите, така се наричаме, имат най-различни дарби. Майка ми например може да контролира въздуха, поне до известна степен, а баща ми владее телекинеза — нали се сещаш, може да движи разни предмети със силата на мисълта.

Той кимна, така че явно ме слушаше, но с изражението на съдия, който се въздържа от окончателна присъда до края на делото. Може би си мислеше, че си измислям, всеки нормален човек би си казал така, при положение че нямаше доказателства за противното.

— А моята дарба май е смесица от техните: и аз като мама имам власт над природен елемент, в моя случай това е водата, а като я местя, всъщност прилагам нещо като телекинеза. — Сбръчках замислено нос. — Макар да не е стандартна телекинеза, понеже, докато манипулирам водата, се чувствам част от нея. — Смутена от мълчанието му, се изсмях пренебрежително. — Знам, знам, така, като го описвам, звучи като пълни небивалици.

Той не се разсмя.

— Почти всичко съдържа вода, можеш ли да използваш дарбата си срещу някого?

— Никога не ми е хрумвало. Защо ще го правя?

Ами просто мисълта, че хората имат скрити сили, ми звучи страшничко — като тайно оръжие.

Охо, май се оказвах на подсъдимата скамейка, така ли, Ваша чест?

— Предполагам, че бих могла да използвам вода, за да се измъкна от някаква опасност, но никога не бих нападнала някого. — После си спомних какво бях сторила с Джей. — Или поне не с идеята да го нараня.

Погледът му се впи в обърканото ми изражение.

— Но все пак си я използвала срещу някого?

Убедена, че ще прозре смешната страна, му разказах през смях как бях попарила страстта на Джей в съблекалнята.

На Маркъс обаче историята никак не му се стори забавна. Лицето му съвсем помръкна.

— Искаш да кажеш, че онзи идиот не просто дрънка, а че действително ти е посегнал?

Ако не друго, недоволството му не беше насочено към мен. Успокоих ръмжащия лъв, като го погалих по лапата.

— Не се тревожи, когато приключих с Джей, той буквално олицетворяваше израза „голи приказки без покритие“, защото действително остана гол… наложи се да си смени панталоните. — Изпръхтях шумно в крайно неизтънчен пристъп на веселие. За жалост, смехът ми никак не е женствен.

Той ми се усмихна неохотно.

— Ще се смятам за предупреден.

— Точно така, Ромео, оставиш ли ръцете ти да палуват твърде много, бързо-бързо ще ти охладя ентусиазма.

— Може би трябва да съм благодарен, че си в състояние да се защитаваш. — Той се загледа някъде над главата ми и се затвори в себе си. Започвах да осъзнавам, че именно по този начин възприемаше новото: откриваше отговори, а после постепенно ги асимилираше. Явно трябваше да му дам малко време.

Почти бяхме стигнали охранителния пункт преди зоната на изпълнителите.

— О, мили боже, той е! Кълна се, това е Маркъс Коен! — Писъкът отекна откъм групичка девойки, навъртащи се около входа. Все едно някой хвърли комат хляб сред ято чайки: внезапно се оказахме обградени, момичетата до едно протегнаха брошурите си за фестивала под носовете ни. Каубойската шапка на Маркъс литна от главата му, а мен едва не ме стъпкаха, нали бях незначителен елемент от пейзажа.

— Момичета, момичета, оставете ни малко въздух — викна Маркъс, като се мъчеше да не изпуска ръката ми в навалицата.

— Ще пускате ли нов албум скоро?

— Помниш ли ме? Запознахме се в Бирмингам, когато едва започвахте. Сложи ми автограф на рамото, направих си татуировка. — Нечия ръка се размаха и ме цапна по носа.

— О, божичко, ще се побъркам! Можеш ли да ми се подпишеш на ръката?

Молбите ставаха все по-настойчиви и пред Маркъс започнаха да се разголват всякакви части на тялото, а някои момичета съвсем минаха границите на приличието.

— Моля ви, дами, отстъпете малко назад. — Май се беше постреснал от настървеността им. Откакто славата му се бе разраснала, рядко се появяваше сред фенките без охрана, но този път аз бях виновна — нали го бях изкушила да навлезе в джунглата, чувствах се отговорна да го прибера невредим. Измъкнах пръсти от ръката му, гмурнах се заднешком в тълпата, смъкнах шапката и очилата и се смесих с наобиколилите го момичета.

— Вижте! Вижте! — изграчих досущ като превъзбудена фенка. — Това е той — Кърт Вос. Върви към сергиите! Бързо!

Като железни стърготини, привлечени от по-силен магнит, всички се обърнаха към мен.

— Кърт Вос? Къде?

— О, божичко, ще умра от щастие, ако ми даде автограф.

— Почти никога не се появява сред хора. Бързайте!

— Ето там! — хукнах към сергията с френски сладкиши и успях да повлека голяма част от ордата, наобиколила Маркъс. За късмет, точно в този момент на опашката се редеше някакъв напълно невинен, висок, слаб мъж с шапка и очила, чиято кротка сутрин щеше да претърпи сериозно сътресение. Надявах се поне, че няма да му е чак толкова неприятно да парира вниманието на фенките, разголили тела за автограф. Оставих тичащите момичета да ме изпреварят и изостанах, изчаках Маркъс да разпише няколко автографа на хартиен носител за истинските му фенки, които не го бяха изоставили, и пъхнах ръка под мишницата му. — Хайде, суперзвездата, да отведем прекрасния ти задник в безопасната зона.

Маркъс учтиво се извини на почитателките си и тръгна по петите ми през бариерата.

— От утре те наемам за личен бодигард.

— Май няма да ти е излишно. — Развеселена от хитрата маневра, изпях откъс от мюзикъла „Бодигард“. Само че може би думите „винаги ще те обичам“ май не бяха най-подходящите точно в момента, предвид обърканите ни взаимоотношения.

Маркъс ме дръпна настрани точно преди входа на юртата.

— Сериозно ли? Тая работа със сродните души това ли означава?

Втренчих се в копчетата на разкопчаната му риза.

— Хей, та това е просто песен.

Той отстъпи назад.

— А, ясно.

— Но наистина те харесвам, Маркъс, при това много. Харесвах те даже когато се държеше отвратително с мен. Не ме питай защо.

Той отново се приближи, опря ръка на стълба зад главата ми и се приведе над мен.

— И аз те харесвам. Даже ми се струва, че ми се отразяваш добре. Така поне смята Кърт. А той има интуиция за хората.

— Така ли?

— Нещо като радар е за мошеници и използвачи. Доста му помага в нашия безмилостен бизнес. Както и да е, твърди, че съм прекалено сериозен. И ти ли ме намираш за твърде сериозен?

О, господи, чувствах се като в рая, притисната между разтворените ревери на ризата на Маркъс, толкова близо, че усещах топлото му ухание, примесено с аромата на солена вода — особено любим на конкретно тази савантка. Какво ме беше попитал? А, да.

— Може би действително се взимаш твърде… нали се сещаш. — Заиграх се с едно копче, прокарах го през илика, после отново го измъкнах.

— И няма да е зле да се поотпусна малко?

— Само ако искаш. Така де, да не вземеш да решиш, че съм си наумила да те променям. Харесвам те какъвто си — поне през повечето време.

Той сключи вежди.

— През повечето време, значи?

Вдигнах рамене.

— Нали искаше да съм честна. Ако предпочиташ ласкателства, иди при някоя от фенките отвън.

Той пъхна кичурче коса зад ухото ми.

— А какво трябва да направя, за да ме харесваш през цялото време?

Да пробваш телепатия? Не, моментът никак не е подходящ, Ейнджъл. Кога най-после ще си научиш урока? Не го притискай, защото ще развалиш всичко.

— Дай ми автограф — подкачих го. — Онова момиче къде искаше да й се разпишеш? На ръката?

Той наведе глава и целуна чувствителната кожа от вътрешната страна на китката ми, после тръгна нагоре, а устните му изписваха буквите на името му. Потреперих.

— Така е… много по-приятно, отколкото с химикалка. — Господи, ако не спреше, щях да се разтопя и от мен щеше да остане само локвичка. — Ако правиш така с всичките си фенки, ще ти бъдат верни до гроб.

— Само с теб, Ейнджъл. — Устата му най-после стигна целта си и се притисна към моята. Целувката му задвижи цяла верига умопомрачителни усещания: в устните, гръбнака, космите на тила, корема…

Вълшебният миг бе грубо прекъснат от нечие покашляне. Измъкнах се от прегръдката му и установих, че Уил и Марго ни чакат да се нацелуваме. И се държаха за ръце! Изкрещях победоносно — телепатично де, и то само за Уил, който ми намигна в отговор. Със самодоволния вид на преял с каймак котарак. На мъркащ котарак, преял с каймак. Марго изглеждаше по-скоро като обрулена от вятъра чайка, едва оцеляла след буря, но май и тя беше доволна посвоему. Шокът вероятно е бил дяволски силен. Съмнявам се, че сутринта се е събудила с мисълта: хей, защо днес не вземем да разтърсим живота ми из основи?

— Виждам, че вече добре се разбирате — отбеляза Марго с лукаво пламъче в очите.

Не толкова добре, колкото ми се иска, уведомих Уил. Маркъс продължава да отрича, че има дарба, и бяга от идеята за телепатия като дявол от тамян.

Уил се смръщи съчувствено.

— Нали се разбрахме да не ползваме телепатия, забрави ли? — прошепна ми.

— Малко късно е да ми напомняш, не мислиш ли? Като след дъжд качулка, поне що се отнася до мен.

Докато с Уил си разменяхме тия реплики, Маркъс се опитваше да се ориентира кой е този непознат и защо е така близък с мениджърката на турнето му.

— Маркъс — обади се Марго. — Запознай се с Уил Бенедикт. Той е добър приятел на Ейнджъл и…

— И е много специален приятел на Марго в онзи смисъл, който в никакъв случай не бива да споменаваме, защото се изприщваш — прекъснах я дръзко.

Ейнджъл, дръж се прилично, предупреди ме Уил.

Нали не трябваше да ползваме телепатия?

Уил ме изгледа с раздразнение, нещо, което често ми се случва. После протегна ръка към Маркъс.

— Приятно ми е да се запознаем.

Маркъс като че ли го хареса — или поне стисна здраво ръката му и не повика охраната.

— И на мен. Съжалявам, че ще прозвучи грубо, Уил, но какво прави той тук, Марго? Довечера ни предстои важен концерт.

— Знам, Маркъс, но изникна нещо важно. Тръгнали сме да доведем братята му и ще се съберем да поговорим. В автобуса след пет минути, става ли? — Тя го потупа по ръката в опит да разсее подозренията му. Ако ме беше попитала, щях да й кажа, че са нужни далеч по-сериозни усилия.

— И Алекс ли ще дойде? — обърнах се към Уил. Вече започвах да се чудя дали малка доза от таланта на Алекс да убеждава околните не би помогнала на трънливите ми отношения с Маркъс.

— Не, пази момичетата. Трябва ли ти? — очите на Уил скочиха за миг към лицето на Маркъс.

— Кой е Алекс? — обади се той.

— Никой, за когото да си струва да се тревожиш. Може и да ми потрябва, Уил, но засега ще опитам да се справя сама.

Уил вдигна ръка към челото си така, сякаш отдаваше чест.

— В момента, в който кажеш…

Кимнах, обнадеждена от обещаната подкрепа. Уил и Марго се отдалечиха, притиснали тела, нагаждайки се към новите си отношения. Не спираха да си повтарят „След теб“, „Не, след теб“ — толкова бяха сладки. А после се сетих какво бе казала Марго — че отиват да доведат Уриел и Виктор. Да му се не види. Уриел не беше проблем, нали си беше сладурче, но когато Маркъс се запознаеше с Виктор, подозрителността му щеше да достигне колосални размери. Трябваше някак да го подготвя, обаче сигурно щеше да ми повярва колкото на подпалвач, който предлага да изгаси огън.

Но понеже нямаше друг вариант, хванах го под мишница и го дръпнах встрани от оживения вход на зелената зала.

— Ъ, Маркъс?

— Да? — Очите му следяха Марго, а лицето му бе смръщено озадачено. Прииска ми се да изтрия гримасата с целувка. За съжаление, така вероятно щях да го накарам още повече да се нацупи.

— Помниш ли, когато се чудеше дали някои от дарбите не са малко неприятни?

— Да? — Най-после обърна сините си очи към мен. От такова разстояние виждах ивицата по-тъмносиньо около почти сивия му ирис. Прекрасни очи. Не се разсейвай, Ейнджъл.

— Ами… не всички саванти са мили и благи плюшени мечета като мен и Уил.

— Тоя тип не е плюшено мече. Движи се като човек, преминал военно обучение.

— Толкова ли му личи? Добре де, плюшени мечета като мен. Тези, с които ще се запознаеш след малко… Уриел е свръхинтелигентен и е криминалист. Голям любимец ми е.

— Аха, поредният ти любимец? — Мда, бръчките на челото му действително станаха по-изразени.

— Естествено, че не. Сърцето му е отдадено на една дама на име Тарин. Но другият, Виктор, той е малко по-… Ами, да ти кажа истината, мен здравата ме плаши.

— О, Ейнджъл, Ейнджъл, тактичност не е твоето име!

— Не исках така да прозвучи. Исках да кажа, че някак внушава респект. Работи за ФБР, но това може би не трябваше да ти го съобщавам? — Цапнах се по челото. — Господи, защо на мен повериха тази мисия, изобщо не ме бива!

— Каква мисия?

Затворих очи, понеже не исках да гледам изражението му.

— Да осъществя контакт с нерегистрирана група саванти — това сте ти, Марго и Кърт, а може би и някой друг, но още не съм проучила нещата докрай. Опитах се да ти обясня, но тая част от задачата никак не върви добре, понеже съм напълно оперирана от чувство за такт. Успях единствено да се издам пред Дейвис въпреки прикритието и да те вбеся около стотина пъти.

— Ейнджъл, осъзнай се. Мисия? Прикритие? Дегизировката ни беше на шега, не помниш ли? За да се скрием от пресата?

Отказах се. Всеки път, щом отворех уста, изкопавах поредната дупка и сама скачах в нея. Цялата работа заприличваше на швейцарско сирене.

— Добре, да прибавим тая тема към всички останали неща, за които няма да говорим. Само после да не кажеш, че не съм те предупредила.

Когато пристигнахме в автобуса, заварихме Кърт на канапето.

— Здравейте, влюбени птиченца, как сте? — попита ни и издрънка няколко акорда. — Вълнувате ли се за довечера?

— Ужасно! — Седнах срещу него и прегърнах колене.

— Супер. Върнала се е истинската Ейнджъл, а не злобната й сестра близначка, с която се запознахме сутринта.

Замерих го с възглавница.

Маркъс ни изгледа.

— Държите се като брат и сестра, не ви ли прави впечатление?

— Да не си някое от незаконните деца на баща ми, миличка? — попита ме Кърт със закачлива усмивка.

— Не. По-скоро сме се надушили като крастави магарета.

— Никой не ме е обвинявал, че съм краставо магаре от… ами всъщност никога.

— Точно затова имаш нужда от мен, Кърт: да ти служа като огледало.

Развеселени, двамата все още се усмихвахме един на друг, когато Марго и Уил се върнаха с Виктор и Уриел. Настроението ни мигом се отрезви и Кърт надяна официалната си физиономия — онази, с която ясно показваше, че няма намерението да си губи времето с мошеници и глупаци.

— Благодаря ви, че дойдохте, момчета — той незабавно пое контрол над ситуацията и ги покани да седнат. — Разбрах от Марго, че искате да говорите с нас за нещо, свързано със сигурността ни?

Уриел заговори пръв, което бе доста удачно, тъй като чарът му бе далеч по-обезоръжаващ от този на Виктор.

— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си, господин Вос.

— Кърт. Наричайте ме Кърт.

— Кърт. Причината да поискаме тази среща е защото вярваме, че притежавате дарба. Нещо, което в нашата общност наричаме дарба на савант — това означава, че използвате психическа енергия, за да променяте средата около себе си. Уил твърди, че Марго е в състояние да използва звука по невероятни начини. Ейнджъл смята, че Маркъс притежава дарбата да проектира емоции чрез музиката — или нещо такова…

Маркъс измърмори някакво възражение, но не го прекъсна.

— Смята, че и ти имаш такава, но все още не я е идентифицирала.

Хвърлих тревожен поглед към Маркъс, преди да се обадя.

— Мисля, че Кърт усеща доброто и злото у хората, вижда истинските им мотиви.

— Миличка, просто съм обигран — Кърт лениво протегна ръце над главата си.

— Мисля, че е нещо повече от това — казах тихо. — И мисля, че и ти го знаеш. — Погледите ни се срещнаха. Кърт пръв отклони очи.

— Добре, Уриел, нали Уриел беше? Дявол го взел, заобиколен съм от ангели. Кой друг е в отбора ви? Гавраил? Рафаел? — Саркастичният му тон подсказваше, че се чувства истински неловко. Както при Маркъс, официалното му въвеждане в света на савантите никак нямаше да е лесно.

— Може би, но не и днес. Днес сме само ние. Кърт, ако просто изслушаш какво искаме да ти кажем, веднага ще те оставим на мира. Както Ейнджъл се опита да ти обясни, на фестивала се появи опасност. Група разследващи журналисти се опитват да напишат статия — или по-скоро да намерят доказателства — за съществуването на саванти и проникването им във всяка една сфера от живота. Възприемат ни като скрит враг, нещо, от което хората би трябвало да се страхуват. Нямат ни доверие, понеже сме различни.

Кърт бръкна под масичката и извади стекче с бира.

— Май ще трябва да пийна нещо. Вземете си — и той си отвори една кутийка.

— Възможно е ти самият да не си наясно с дарбата си, но те вече са я идентифицирали. Разполагат с устройство, което отчита завишените равнища на психическа енергия. Или ти, или някой от обкръжението ти е събудил подозренията им и те търсят начин да използват наученото за собствени облаги. А фактът, че не знаеш какъв си всъщност, играе в тяхна полза, прави те уязвим.

— Знам какъв съм — Кърт отпи нова глътка. — Дали имам дарба, или не, това не променя нещата.

Уил се приведе напред, отпуснал сплетените си ръце между коленете.

— Естествено, но за тях е важно. Превръща те във враг и съответно в цел за унищожение.

— А може да са прави — намеси се Маркъс. — С цялото ми уважение, но може би действително сте опасни. Откъде да знаем?

Марго се накани да се намеси, но Уил не даде вид да се е засегнал. Усмихна се с ъгълчето на устата си.

— За щастие, Кърт може да ви каже точно какви са мотивите ни, нали Кърт?

Кърт погледна Марго, която на практика седеше в скута на Уил.

— Да, читави хора сте. Поне така мисля. За него не долавям почти нищо — той кимна към Виктор, който продължаваше да стърчи до вратата със скръстени ръце.

— Защото имам защита — отвърна той. — Това пък е част от моята дарба. Освен това е жизненонеобходима в работата ми.

— Ти си онзи, дето работи за ФБР, нали?

— Точно така, сър.

— Стига с това „сър“. Кралицата още не ме е посветила в рицарство.

Виктор замълча. Съотношението на силите в стаята някак започна да се накланя в негова полза. Без да прави каквото и да било, караше всички останали да се чувстват като деца.

— Добре тогава — Кърт се покашля. — Приемаме, че журналистчетата са кофти хора и трябва да ги избягваме.

— Имат пропуск зад сцената за довечера — каза Марго. — Да го анулирам ли?

— Според мен е по-добре да им го оставите — възрази Уил. — Ако им отнемете пропуските, чисто и просто ще включат и тази подробност в статията. Ще се погрижа да са под наблюдение във всеки един момент, докато са от тази страна на бариерата.

— Значи, самоназначавате се за охрана. Колко ще ни струва тази услуга? — попита го арогантно Кърт.

— Нищичко. — Уил се ухили и хвана ръката на Марго. — Имам си всичко, което ми е нужно, и ще направя максималното, за да я защитя.

Олеле, колко бяха сладки!

Даже и Кърт като че ли се впечатли.

— Тогава ще ви оставя да уточните подробностите, няма да ви е трудно, при положение че по думите на Марго вече сте неразделни. — Кърт се изправи, което бе знак да си вървим. — Програмата ми за следобед е запълнена с интервюта, така че, ако нямате нищо против… — Естествено, не смеехме да имаме нищо против. Изнизахме се от автобуса като ученици, разпуснати от класния.

Отвън ни обгърна глъчката на фестивала. Трудно беше да си представиш, че някой крои зловещи планове, след като настроението бе така купонджийско.

— Ще трябва да те изоставя, Ейнджъл — обади се Маркъс с извинителен тон. — С момчетата ще репетираме и ще уточняваме програмата, а после имам насрочени разни срещи и разговори. Ще се оправиш ли без мен?

Вътрешно направо се сгърчих от разочарование, но запазих самообладание. Свих рамене и пъхнах ръце в джобовете на туниката, черпейки утеха от оптимистичния й десен на тюркоазени завъртулки.

— Естествено, няма проблеми. Ще се помотая с компанията и ще разгледам наоколо.

Той разплете панделката, на която висеше пропускът ми за фестивала.

— И стой настрана от оня журналист. Днес няма да мога да те спася.

— Добре, Батман, ще се справя и без твоите подвизи.

— До после, Робин — той ме целуна.

— До после.