Джос Стърлинг
Ейнджъл (10)

Глава 10

— Е, госпожице… — Дейвис прочете името ми, изписано на пропуска, докато пъхаше детектора обратно в задния си джоб. — Ейнджъл Кемпбел, какво ще кажеш да ни дадеш едно интервю? — Бърза като змия, ръката му се стрелна и ме сграбчи за китката.

— Не давам интервюта — опитах се да се измъкна от хватката му, но пръстите му ме стискаха здраво и болезнено.

Дръпна ме да се изправя на крака и грабна телефона от скута ми.

— Това ще го взема аз. Но ти непременно извикай подкрепление, телепатично, естествено. Ще се радвам да видя как приятелчетата ти се втурват да ти се притекат на помощ. Тъкмо ще имам идеалното доказателство, че общуваш с тях с мислите си, при положение че съм ти взел телефона.

— Пусни ме! — С широките си рамене и значително по-високия ръст Дейвис се извисяваше над мен. А и както бяхме застанали, едва ли някой виждаше как се боря да се измъкна. Страхът заби нокти във вътрешностите ми. — Ще се погрижа да те изхвърлят оттук за тая работа!

— Да, бе, да. Съмнявам се, че държиш да привлечеш вниманието точно на тези хора. Май не ги познаваш добре, а? От известно време ги наблюдаваме и ни се струва, че не знаят какви са всъщност. Прав ли съм?

— Да не мислиш, че ще ти кажа каквото и да било?

Дейвис започна да се отдалечава от масите крачка по крачка, теглейки ме със себе си.

— Мисля, че все пак ще ми кажеш. Най-после пипнах истински савант, с когото да мога да се справя. Не умееш нито телекинеза, нито удари по съзнанието, нали? Каква точно ти е специалността, сладурче? По време на концерта апаратът ми направо полудя, докато свиреше. Сигурно се ровиш в чуждите мозъци с музиката, нали? С какви подсъзнателни послания ни пълниш главите, а?

— Пусни ме! Ще ми посиниш китката. Къде ме водиш? — Дейвис ме влачеше все по-далече от тълпите, по тесните алеи между кемперите. Не разбирах какво се опитва да направи. — Това да не е някаква тъпа шега?

— Хич не се шегувам, сладурче. Едни мои приятели държат да се запознаят с теб. Чакат да те интервюират. Сигурен съм, че с общи усилия ще те накараме да проговориш.

Замахнах с крак и успях да го сритам в прасеца.

— Ох! — Докато подскачаше от болка, съумях да се изтръгна от ръката му и хукнах да бягам. Уви, не стигнах далече. Дейвис ме събори на земята и се хвърли отгоре ми, изцеди и последната капка въздух от дробовете ми, така че нямах никаква възможност да извикам. Отгоре на всичко залепи потната си длан върху устата ми.

— Нещо ти куцат обноските. Но сега вече ще млъкнеш и ще дойдеш с мен.

Маркъс! Помощ! Макар да не вярваше в телепатия, все пак бе единственият, който бе достатъчно наблизо, че да направи нещо.

Вратата на кемпера му рязко се отвори.

— Какво по…! Ейнджъл! — Той се втурна по алеята, изтласка Дейвис от мен и го преметна през бедрото си с умела джудистка хватка. Дейвис се блъсна в отсрещната каравана. — Какво си мислиш, че правиш?

Превъртях се по гръб и изплюх няколко стръка трева. Направо усещах как по коленете, дупето и лактите ми разцъфват огромни синини.

Дейвис разтърка тила си и предпазливо се накани да се изправи.

— Просто… я интервюирах.

— Как ли пък не! Викам охраната — очите му горяха от гняв.

— Младата дама не би искала да се среща с охраната. Питай я. — Все още разтреперан от схватката ни, Дейвис се изправи и скръсти ръце. Знаеше, че няма да извикам органите на реда. Така само щях да подпомогна плана му.

— Всичко е наред, Маркъс. Ще се оправя. Имам на кого да кажа. — Вирнах брадичка и предизвикателно отвърнах на погледа на Дейвис.

— Точно така, и съобщи на онези Бенедикт, че този път не съм сам. — Дейвис размаха показалец насреща ми. — И този път няма да отстъпя. — И като изправи рамене, той си тръгна, а аз останах лице в лице със силно раздразнения си спасител.

Маркъс се хвана за главата и се завъртя в кръг видимо объркан.

— Оставяш го да си тръгне? Та той те беше свалил на земята. Да не би… да не се опитваше…?

— Не, не ми е налитал, Маркъс. — Надигнах се на крака, все още разтърсвана от тръпки.

— Тогава какво, по дяволите, става?

— По-скоро се опитваше да ме накара да му снеса малко информация. — Поех си дъх. — За савантите.

Маркъс се извърна.

— Дявол го взел! Не започвай пак.

Направо ми се дорева. Току-що бях станала жертва на нападение и копнеех за прегръдка, а най-близкият възможен „прегръщач“ ме мислеше за луда.

— Обясни ми тогава как разбра, че съм в опасност.

— Сигурно съм те чул. Извика ме.

— Сам видя — Дейвис ми беше запушил устата. Чу ме в мислите си.

Маркъс поклати глава невярващо.

— Значи, чул съм шума от боричкането… или просто имам добра интуиция. — Ръката му се стрелна напред и ме хвана за лявата длан. — Хей, кръв ли ти тече?

Погледнах надолу и наистина — от лакътя ми се процеждаше струйка кръв. Явно здравата се бях ударила при падането. Зави ми се свят.

— О! Съжалявам, ама като видя кръв, ми прилошава. — Свих се на земята и заврях крака между коленете си.

— Защо ли не се учудвам? — Той въздъхна театрално. — Добре, Ейнджъл, да идем в караваната да те превържа. А после можеш да се обадиш на някого да дойде да те вземе.

В тъмнината зад затворените ми клепачи продължаваха да се стрелкат искри.

— Само минутка.

Чифт ръце ме подхванаха под коленете и през раменете.

— Продължавам да смятам, че трябваше да подадеш оплакване срещу тоя тип. Какво искаше да каже с това „няма да се откажа“? — Той ме вдигна, притисна ме към гърдите си и ме пренесе по стълбите.

Отпуснах глава върху тениската му, без да отварям очи. Жалко че се чувствах така замаяна, не можех да се насладя докрай на невероятното усещане да ме носят на ръце.

— Отговорът няма да ти хареса. Не може ли да отложим въпросите, докато не дойда поне малко на себе си?

Той ме пусна на канапето.

— Добре, но настоявам за отговори, ясно?

— Да, сър! — отворих очи и видях, че ми се усмихва леко, макар изражението му все още да беше тревожно.

— Охо, хапливостта ти се завръща. Дай сега да видим. — Маркъс извади комплект за първа помощ от един шкаф. — Трябва да кипна малко вода, за да почистя порязаното.

— Аз ще оправя водата.

— Ти трябва да седиш.

— Няма да ставам. Само ми приготви две купички: една с вода и една празна.

Недоумяващ, Маркъс сложи купичка с вода на масата пред мен и друга, която бе празна, на известно разстояние. Май си мислеше, че се каня да повърна. Разперих длан над водата и набързо отделих водните молекули от нечистотиите. После замахнах леко с пръст и я накарах да скочи в чистия съд, а мръсотията остана в първия.

— Ето, вече е дестилирана.

Маркъс ме изгледа сърдито, а после явно реши, че най-лесно ще преглътне фокуса ми, като напълно го игнорира. Отвори плик с памук и откъсна малко.

— Аз ли да го почистя, или ти?

— Ти — затворих очи, обидена, че не реагира на видяното. Освен това, ако трябваше сама да почистя порязаното, втората купичка все пак щеше да влезе в употреба.

Той ме хвана над лакътя и внимателно забърса раната с памучето.

— Не е много зле. Няма да се наложи да те шият.

— Може ли да не коментираме, моля? Най-добре да сменим темата.

Той се изсмя тихо. Усетих топлия му дъх върху кожата си.

— На кого ще се обадиш да те прибере до палатката?

— На ловците на духове? — опитах се да се пошегувам. — Всъщност не мога да се обадя на никого, понеже онзи гадняр ми взе телефона. Ще трябва да прибягна до телепатия.

Маркъс рязко си пое дъх.

— И въпреки това няма да се оплачеш в полицията?

Трепнах, защото в този момент извади песъчинка от раната ми.

— Не. За щастие, мога да разчитам на далеч по-големи специалисти.

— Кои?

— Отговорът е част от забранената тема за савантите.

— Ще ти направя превръзка. Не мърдай.

Чух шумоленето на найлон, после усетих допира на мек пластир върху раната.

— Ето, вече изобщо не се вижда. Ще рискуваш ли да си отвориш очите?

Огледах лакътя си с присвити очи.

— Много професионално.

— Карал съм курс по първа помощ заедно с момчетата още навремето в часовете по джудо.

— Значи, наистина имате черни колани?

Доволен, че подемаме нормална тема, Маркъс ме възнагради с една от зашеметяващите си усмивки.

— А ти как мислиш, дребосъче?

— Дребосъче ли? Държа да знаеш, че съм съвсем малко под средния ръст.

— Да, бе, да!

— Хм. Мисля, че Майкъл и Пийт вероятно имат черни колани. Но за теб не съм сигурна. Изглеждаш ми прекалено умислен за подобни грандиозни физически постижения.

— Ако не беше ранена, щях да ти покажа някоя и друга хватка, да видим дали няма да си смениш мнението. — Гласът му внезапно прозвуча дрезгаво. Бузите ми пламнаха. — Опа, това излезе далеч по-неприлично, отколкото възнамерявах. — Маркъс отстъпи крачка назад и прокара пръсти през косата си, подразнен на самия себе си.

Нахаканата Ейнджъл, която се криеше някъде в мен, ликуваше: Охо, можеш да ми покажеш каквито искаш хватки, когато пожелаеш. За щастие обаче, на волана седеше срамежливата Ейнджъл.

— Спокойно, не го приех като намек. — О, напротив, напротив! — Е, добре, значи, и ти имаш черен колан. Много яко. Освен това се шегувах, че си твърде умислен. Нали те видях как метна онзи кретен.

— За тоя тип не се изисква да имаш черен колан, Ейнджъл. И ти можеше да се справиш с него. — Той седна до мен. — Дай сега да видим останалото.

— Кое останало? — Безсрамната Ейнджъл с мръсното подсъзнание ми нашепваше всякакви непроизносими идеи.

— Ударите и драскотините. Покажи ми другия лакът. — Маркъс огледа набързо пораженията. — Имам арника за синините. — Извади тубичка от кутията и втри от лекарството в тъмносините петна. — Има ли и другаде?

— На хълбока, но там най-добре сама да се намажа.

Маркъс се отмести в другия край на караваната, а аз пъхнах ръка под ластика на клина и втрих малко от мехлема върху левия си хълбок. После изпънах туниката надолу.

— Готово.

— Кафе или чай? — Той отвори шкафчето над мивката.

Имаш ли билков?

— Да, мента или лайка. Марго ги купува за себе си. — Дори не беше забелязал.

Лайка, моля.

Той извади пакета, после замръзна.

— Пак го правиш.

Аха.

— Недей.

Добре.

— Сериозно говоря. Не ми харесва.

Проблемът е, че не го разбираш. Онзи, дето ме нападна, знае за нас, савантите, и иска да ни изобличи в пресата. Подозира, че и сред вас има саванти, а пък те видя как реагираш на телепатичния ми зов за помощ. Сигурно вече оглавяваш списъка на заподозрените.

— Това са пълни глупости, Ейнджъл. Аз съм си аз, нищо специално. — Той метна пликчето чай в една чаша и го удави в гореща вода.

Мисля, че може да се окажеш много специален, Маркъс.

— Нали обеща да престанеш.

— Обещах. Но моля те да ми отговориш по същия начин, само веднъж. И тогава наистина млъквам.

— Не, никога. И знаеш ли защо? Защото нямам телепатични умения. — Той тупна чашата на масата и част от чая се изля. Почистих разлятото със завъртане на пръста. Чух как рязко си поема дъх. — Виждам, че умееш да правиш доста странни неща, но чисто и просто не проявявам интерес. Чувствам си се съвсем добре, както съм си — с музиката ми, с кариерата ми. Нелепо е да пристигнеш изневиделица и да ми кажеш: „Маркъс… ти си вълшебник“. Отдавна навърших единадесет и не съм получил писмото от Хогуортс, разбираш ли?

Колкото и разговори да бях водила с други саванти, нищо не ме беше подготвило как да се справя с някого, който категорично отрича възможността да е един от нас. Какво се очакваше да предприема сега? Безочливата Ейнджъл надигна глава със смело предложение.

Изпробвах ефекта на трапчинките си.

— Маркъс, благодаря ти, че се грижиш за мен.

Скованите му рамене като че ли се поотпуснаха, когато насочих разговора към по-неутрална територия.

— Няма защо, Ейнджъл. Радвам се, че успях да стигна навреме.

Изправих се на колене върху канапето, така че лицето ми да е на едно ниво с неговото.

— Искам да ти благодаря като хората.

Той се обърна към мен. Влечението помежду ни се долавяше съвсем осезаемо, колкото и да се опитваше да го игнорира.

— Няма нужда да ми благодариш.

— Напротив — приведох се към него, преодолявайки разстоянието. Целунах го лекичко, като едва докоснах устните му с моите. — Благодаря ти.

Ако наоколо имаше уред за измерване на привличането, то в този момент вероятно щеше да полудее — направо си представях как стрелката удря в червената зона при всяко наше докосване.

— Всъщност, като се замисля, малко благодарност няма да навреди. — Маркъс обви талията ми с ръка и ме притегли към себе си. — Никак даже. — И ме целуна на свой ред, но далеч по-настойчиво, поемайки устните ми със своите. Не очаквах неговите да са толкова топли, толкова меки, на фона на мускулите му и наежената му същност. По гръбнака ми пробягаха тръпки. Всички кости в тялото ми омекнаха и се стопиха, оставяйки дъжд от искри след себе си. И уж бях коленичила, а някак се озовах в скута му. Пръстите му галеха бузата ми, външния ръб на ухото ми, ключицата ми. — Прекрасна. — Прошепна. — Съвършена. — За миг останахме така, опрели чела, затворили очи.

Какво всъщност се канех да направя? А, да, да го накарам да осъществи телепатичен контакт с мен, докато е обезоръжен от целувката. За съжаление, аз самата изгубих всякаква концентрация, мислите ми съвсем се разпиляха благодарение на най-невероятната целувка в живота ми.

— Съвършена? — повторих. Никой никога не бе казвал нещо подобно по мой адрес.

Маркъс се усмихна печално.

— Докато не си отвориш устата. Тогава се връща онази, лудата.

Цапнах го с юмрук в гърдите, ама лекичко.

Той ме намести по-удобно в скута си.

— Сега вече нещата истински се усложниха.

На мен ли ми казваше?

— Знам.

— Май те харесвам, Ейнджъл — обяви той неохотно.

— Повече или по-малко, отколкото ме мразиш? Чух онази песен, да знаеш.

Маркъс изруга.

— Не е възможно.

— Дойдох на репетицията ви.

— Това е… само песен, нищо повече.

— Но става дума за мен, нали? За ангела демон. Не съм демон, Маркъс. Не съм лош човек. Глупав — да. Даже често. Но в момента се опитвам да постъпя правилно.

— Миличка, ужасно, ама ужасно си странна, знаеш ли?

— А ти да не би да не си?

Той се изсмя дрезгаво.

— Може би съм. Всички сме странни. Преди малко ме помоли да отложим въпросите. Защо не вземем изцяло да се откажем от тях и да се наслаждаваме заедно на фестивала? Малко е вероятно да се срещнем и след това, не мислиш ли? Аз съм на турне, а ти…?

След като провалих всичките си шансове с Gifted?

— А аз се връщам в училище.

Той ме чукна леко по носа.

— Супер! Значи, разбрахме се.

Я чакай малко! Не съм се съгласявала да му бъда временно гадже, колкото за фестивала. Смъкнах се от скута му.

— Не съм някоя луда фенка, Маркъс. Не се хвърлям в обятията на разни рокаджии за по една нощ.

Маркъс загледа развеселено как се отмествам в отсрещния край на канапето.

— Технически погледнато, тук сме за две нощи.

Чудесно разбирах какво се опитва да направи. Усещаше привличането помежду ни и беше решил, че ще го преодолее, ако се остави на течението за следващите два дни. Но нямаше представа за какво всъщност става въпрос. А поведението му ме караше да се чувствам точно толкова ценна, колкото хартиена салфетка за еднократна употреба — абсолютно обратното на усещането, което ми бе внушил, докато се целувахме.

— Не съм такава. Савантите имат един-единствен истински партньор в живота — сродната си душа. Не си лягам с всяка секси рок звезда в тесни дънки. Но, Маркъс, мисля, че е възможно именно ти да си сродната ми душа.

Маркъс се подсмихна, изправи се и ме дръпна на крака.

— Смяташ, че съм твоята духовна половинка? Колко мило.

— Сродна душа — нещо подобно, но различно. Присъщо е само на савантите. Ако си направиш труда да ми отговориш телепатично, ще разбереш.

— Съгласен съм, че между нас определено има искра, Ейнджъл. — Той прокара ръка по гърба ми и по гръбнака ми отново преминаха тръпки. Потреперих и впрегнах всички сили да не се отпусна отново в обятията му.

— Престани! Опитвам се да ти кажа нещо важно!

— Дай да видим как ще потръгнат нещата, какво ще кажеш? Имаме два дни. Да не ги пропиляваме.

И той се приведе да ме целуне. Явно си правеше сметката, че имаме само два дни, преди да ми каже сбогом и да ме остави да чезна от мъка. След унизителното си преживяване с жълтата преса, изглежда, смяташе, че всяко момиче е поредната Шинейд. И подхождаше към всичките си взаимоотношения с откровен цинизъм.

— Не, Маркъс. Не съм съгласна. — Наложи се да го настъпя по пръстите, за да се измъкна от прегръдката му. — Ако ти трябва такова момиче, просто се поразходи между палатките. Ще се наредят на опашка, не се и съмнявам. — Пълен провал. Та той не ме уважаваше, не ми вярваше, само ме харесваше… в онзи смисъл.

Без да обръща внимание на настъпения си пръст, той отново скъси разстоянието помежду ни.

— Но в момента в караваната ми си ти, а не някое друго момиче.

— И точно в момента излизам от караваната и ти показвам среден пръст, Маркъс. Знаеш ли, преструваш се на творчески гений с дълбока емоционалност, но си досущ като всички момчета. Не ме възприемаш като човек, мислиш само как да си получиш своето. — О, по дяволите, хич не се справях добре със ситуацията. Спрях на най-горното стъпало. Маркъс стоеше насред караваната и не можеше да повярва, че наистина се каня да си тръгна, при положение че бях на път да постигна целта си — да си легна с истинска рок звезда. Наложи се да си припомня за какво всъщност ставаше дума. Че на карта бе заложено много повече от нараненото ми его. — Ако все пак решиш, че искаш да научиш нещо повече за савантите, обади ми се. — Насилих се да преглътна сълзите. — Не е нужно да говориш с мен. Имам приятели, които ще ти обяснят всичко, без да се налага да се разсейваш заради „искрата“ между нас. А ако наистина искаш да направиш нещо за мен, стой далече от Дейвис. — Заслизах по стълбите.

— Хей, Ейнджъл, наистина ли си тръгваш?

— Наистина.

— Ами ние двамата?

Докато не ми проговориш телепатично, няма да има „ние двамата“.