Джос Стърлинг
Скай (1)

Първа глава

Колата потегли, оставяйки момиченцето на тротоара. Тя трепереше от студ с тънката си тениска и къси панталонки. Седна на бордюра и уви ръце около коленете си. Вятърът разрошваше русата й коса — светла като пухчета на глухарче.

„Кротувай, изрод, или ще се върнем и ще те вземем“ — казаха те.

Тя не искаше да се връщат. Знаеше го, макар че не си спомняше името си, нито къде живее.

Покрай нея мина семейство, което отиваше към колата си. Майката имаше шал на главата си и носеше бебе, а бащата държеше за ръката прощъпалник. Момиченцето се втренчи в утъпканата трева и започна да брои маргаритките. „Какво ли е да те носят?“ — запита се тя. Отдавна не я бяха гушкали и й беше трудно да гледа. Виждаше златистия ореол, който блестеше около семейството — цветът на любовта. Тя нямаше доверие на този цвят. Водеше към болка.

Жената я забеляза. Момиченцето обгърна още по-плътно коленете си, опитвайки се да стане толкова малка, че никой да не я види, но напразно. Жената каза нещо на съпруга си, даде му бебето, приближи се и приклекна до момиченцето.

— Изгуби ли се, миличко?

„Кротувай, изрод, или…“

Детето поклати глава.

— Вътре ли влязоха мама и татко? — Жената се намръщи и цветовете й придобиха червения оттенък на гнева.

Момиченцето не знаеше дали да кимне. Мама и татко ги нямаше отдавна, но това беше много отдавна. Не дойдоха да я видят в болницата, останаха заедно в огъня. Тя реши да не казва нищо. Цветовете на жената пламнаха в пурпурночервено. Детето изтръпна. Беше я разстроило. Оказваше се, че онези, които току-що бяха тръгнали, говореха истината. Тя беше лоша. Винаги правеше нещастни хората. Момиченцето сложи глава на коленете си. Може би, ако се престореше, че я няма, жената отново щеше да се почувства щастлива и да отмине. Понякога ставаше така.

— Горкото — въздъхна жената и се изправи. — Джамал, би ли се върнал да кажеш на управителя, че тук има изгубило се дете? Аз ще стоя при нея.

Момиченцето чу, че мъжът шепне насърчително на прощъпалника, и после стъпките му, които се върнаха в ресторанта.

— Не се тревожи. Сигурна съм, че родителите ти те търсят. — Жената седна до нея, като смачка петата и шестата маргаритка.

Детето започна да трепери силно и да клати глава. Не искаше да я търсят — нито сега, нито никога.

— Всичко е наред. Знам, че си уплашена, но след минута ще бъдеш с тях.

Момиченцето изхленчи и после запуши с ръка устата си „Не трябва да издавам звук. Не трябва да вдигам шум. Аз съм лоша. Лоша.“

Тя обаче не вдигаше шума. Не беше виновна. Около нея вече се бяха насъбрали много хора. Полицаи с жълти елеци като онези, които обградиха дома й в онзи ден. Гласове. Говореха й. Питаха я как се казва.

Но това беше тайна. Тя отдавна беше забравила отговора.