Метаданни
Данни
- Серия
- Лабиринтът (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Scorch Tials, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Детска фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Дашнър
Заглавие: В Обгорените земи
Преводач: Юлиян Стойнов
Година на превод: 2013
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-507-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/746
История
- —Добавяне
23
Томас се отдалечи, препъвайки се, от тънещата в мрак постройка, като се озърташе с насълзени очи. Върна се при езерните, но отказа да отговаря на въпросите им. Каза им, че трябва да вървят, да бягат, да се махнат оттук колкото се може по-бързо. Че ще им обясни по-късно. Че животът им е в опасност.
Не остана да ги чака. Не предложи на Арис да му помогне с вързопа. Обърна се и се затича към града, втурна се натам презглава, опитвайки се да забрави останалите, да забрави целия свят. Вече не се съмняваше, че да избяга от нея бе най-трудната постъпка в живота му. Появата му в Езерото с изтрита памет, привикването към живота там, нощта в лабиринта, битката със скръбниците, смъртта на Чък — нито едно от тези неща не можеше да се сравни с това, което изпитваше сега.
Беше я видял. Държа я в прегръдките си. Бяха прекарали, макар и малко време двамата.
Целунаха се и той почувства нещо, което не би помислил за възможно.
А сега бягаше от нея. Беше я оставил зад гърба си.
В гърдите му се надигна сподавено хлипане. Той изпъшка и чу собствения си пресекнал глас. Болката в сърцето го накара да спре, преди да е рухнал на земята и да се е отказал от всичко. Мъката го погълна, заедно с нея се върна и желанието да тръгне обратно. Но остана верен на заръката й, както и на обещанието да я намери отново.
Поне тя бе жива. Поне бе жива.
Повтаряше го отново и отново. И единствено тази увереност го накара отново да се затича.
Тя беше жива.
Все пак и тялото му си имаше предел. По някое време, може би два часа след като я бе оставил, или пък три, вече знаеше, че ако не спре, сърцето му ще се пръсне. Той се обърна, погледна назад и видя местещи се в далечината сенки — другите езерни бяха изостанали. Поемайки жадно въздух, Томас коленичи, подпря се на земята и затвори очи.
Пръв го застигна Миньо. Водачът им не изглеждаше доволен. Дори на слабата светлина — зората тъкмо бе започнала да осветява небето на изток — нямаше съмнение, че е ядосан, докато обикаляше около Томас, преди да заговори.
— Какво… какво… Томас, що за идиот си ти?
Томас нямаше никакво желание да разговаря. За каквото и да било.
Миньо почака малко, сетне приклекна до него.
— Как можа да го направиш? Как можа просто да побегнеш? Без да ни обясниш нищо? Откога действаме по този начин? Ах ти, тъпако. — Той въздъхна, облегна се назад и седна на земята.
— Извинявай — прошепна Томас. — Беше доста болезнено.
Най-сетне и другите езерни ги застигнаха и приседнаха наоколо да си поемат дъх и да чуят за какво разговарят Томас и Миньо.
— Болезнено? — попита Миньо. — Кого видя там? Какво ти казаха?
Томас знаеше, че няма избор — това не беше нещо, което можеше да държи в тайна от останалите.
— Видях… там беше… Тереза.
Очакваше възклицания, викове, дори обвинения, че ги лъже. Но в последвалата тишина се чуваха слабите пориви на вятъра над безжизнената земя.
— Какво? — погледна го Миньо. — Сериозно ли говориш?
Томас кимна, загледан в един триъгълен камък на земята.
През последните няколко минути се бе развиделило.
— И я остави там? — изненада се Миньо. — Човече, започни да говориш и ни кажи какво е станало.
Колкото и да го болеше от спомена за случилото се, Томас им разказа цялата история. Как я е видял, разтреперана и изплашена — почти като Гали малко преди да убие Чък, — за предупреждението, което му бе отправила. Разказа всичко, единственото, което спести, бе целувката.
— Брей — възкликна уморено Миньо и в тази дума се съдържаше цялата му оценка.
Изминаха няколко минути. Вятърът продължаваше да свисти над земята, вдигайки яркооранжев прахоляк. Никой не наруши мълчанието. Томас чуваше подсмърчания, въздишки и кашлици. През нощта градът се бе приближил и високите му постройки се издигаха към безоблачното пурпурно небе. След ден или два щяха да стигнат до него.
— Това беше клопка — рече той накрая. — Не зная какво щеше да се случи и колцина от нас щяха да загинат. Може би всички. Но по очите й разбрах — когато за кратко се освободи от това, което я държеше в плен, — че няма никаква надежда. Тя ни спаси, но предполагам, че за нея… — Той преглътна мъчително. — Предполагам, че ще я накарат да плати за това.
Миньо го стисна за рамото.
— Човече, ако онези сбръчканяци от ЗЛО я искаха мъртва, отдавна щеше да гние под камъните. Тя е жилава като всички останали, може би дори повече. Ще се справи.
Томас си пое дълбоко въздух. Почувства се по-добре. Странно, но наистина беше по-добре. Миньо беше прав.
— Така е. Не съм сигурен откъде, но го зная.
Миньо се изправи.
— Трябва да спрем за няколко часа да поспим. Но благодарение на теб — той тупна още веднъж Томас по рамото — прекосихме по-голямата част от пътя преди слънцето да е изгряло.
Оказа се, че слънцето не попречи на Томас да се унесе в сън. Малко след като се зави презглава, той забрави за него — и за всички останали неприятности.
Миньо ги остави да спят почти четири часа. Не че се наложи да ги разбужда. Горещината от издигащото се в небето слънце скоро стана непоносима и момчетата сами се надигнаха. По времето, когато Томас стана, похапна набързо и метна вързопа на рамо, наметалото му бе подгизнало от пот. Въздухът наоколо бе изпълнен с миризмата на немити тела. Душовете в спалното помещение му се струваха като недостижима мечта.
Езерните останаха смълчани и мрачни, докато се приготвяха за пътуването. Колкото повече мислеше Томас, толкова по-ясно му ставаше, че няма нищо, за което да се радват. Първо, това необяснимо любопитство да разберат какво има в града. И второ, надеждата, че Тереза е жива и не е в опасност. Може би и тя бе преминала през някой от онези равнотранспорти и бе някъде пред тях. Например в града. Томас почувства слаба надежда.
— Да тръгваме — подкани Миньо. Веднага след това потеглиха на път.
Отново крачеха през суха и безжизнена земя. Томас знаеше, че както той, така и останалите вече нямат сили да тичат, докато слънцето господства в небето. А дори и да се затичаха, не разполагаха с достатъчно вода, за да поддържат по-високо темпо.
Ето защо вървяха, нахлузили качулки на главите си. Колкото повече намаляваха припасите, толкова повече плат имаха, за да се крият от слънцето, и все по-малко езерни крачеха по двойки. Томас бе един от първите, които останаха сами, вероятно защото никой не искаше да разговаря с него за Тереза. Не че имаше нещо против — усамотението за момента бе за предпочитане.
И така, те крачеха напред. Спираха за кратко, колкото да пийнат вода или да похапнат. Вървяха отново. Горещината бе като сух океан, през който трябваше да плуват. Вятърът, който се усили, носеше със себе си облаци прах и почти не разхлаждаше потните им тела. Той караше чаршафените наметала да плющят и затрудняваше движението. Томас не спираше да кашля и да чисти коричките, образували се в крайчеца на очите му. От всичко най-много го измъчваше непрестанната жажда. Ако нямаше прясна вода в града, когато стигнат там…
По-добре да не мисли за това.
Всяка следваща крачка бе все по-мъчителна. Никой не говореше. На Томас му се струваше, че дори няколко думи ще изчерпят напълно и последните му резерви от енергия. Мислеше само как да премества крака напред, втренчил почти хипнотизиран поглед в тяхната цел — бавно приближаващия се град.
Не след дълго вече се различаваха каменни стени и сиянието на прозорците. Някои бяха строшени, но далеч по-малко от половината. Оттук улиците изглеждаха пусти. Не се виждаха и никакви дървета. И как иначе, в такъв климат? Как е възможно хора да живеят тук? Къде ще отглеждат храна?
Утре. Томас вече не се съмняваше, че утре ще стигнат града. Макар че може би щеше да е по-добре да го заобикалят. Ако имаха такава възможност.
Крачка. Още една. Кратка почивка. Горещина.
Когато най-сетне се спусна нощта и слънцето изчезна непоносимо бавно зад хоризонта на запад, вятърът се усили още повече и този път най-сетне се усети леко захладняване. Томас се наслаждаваше на полъха, доволен да изпита поне малко облекчение от жегата.
Някъде към полунощ, когато Миньо най-сетне обяви почивка за сън, а светлините на града грееха още по-ярко, вятърът се усили. Започна да ги удря на пориви с непрестанно нарастваща мощ.
Всички налягаха на земята, Томас се загърна плътно в наметалото. Вятърът утихна и той вече се унасяше в сън. Точно когато умът му започна да се замъглява, звездите сякаш угаснаха и го споходи ново видение.
Седи на стол. На десет или единайсет години е. Тереза — изглежда различна, много по-млада, но несъмнено е тя — седи срещу него, от другата страна на масата. Тя е почти на неговата възраст. В помещението няма никого и единствената светлина идва от жълтеникав правоъгълник на тавана.
— Том, трябва да се постараеш повече — казва тя. Скръстила е ръце и този жест му е познат. Всичко в нея му е отдавна познато.
— Старая се — отвръща той и същевременно усеща, че не е той. В това няма никаква логика.
— Вероятно ще ни убият, ако не го направим.
— Зная.
— Тогава се опитай!
— Опитвам се!
— Добре — казва тя. — Знаеш ли какво? Вече няма да ти говоря на глас. Никога повече, докато не го направиш.
— Но…
„Нито дори мислено — произнася в главата му. Този номер все още го изненадва, най-вече защото не знае как да й отговори. — Отсега нататък.“
— Тереза, моля те, дай ми още няколко дни. Ще го направя.
Тя не отговаря.
— Добре, още един ден тогава.
Тя продължава да го гледа. Тогава, не сега. Поглежда надолу към масата, намира едно петънце в дървото и започва да го чегърта с нокът.
— Няма начин да не разговаряш с мен.
Никакъв отговор. И той я познава, въпреки всичко, което е казал. Познава я твърде добре.
— Хубаво — произнася. Затваря очи и прави това, на което го е учил инструкторът. Представя си море от черна пустош, насред което е лицето на Тереза. После събира цялата си воля, оформя думите и ги запокитва към нея.
„Миришеш като торба с лайна.“
Тереза се усмихва и сетне отвръща мислено:
„Ти също.“
Томас се събуди от шибащия го в лицето вятър. Сякаш невидими ръце се опитваха да отнесат дрехите му. Все още бе тъмно. И студено, защото целият трепереше. Той се подпря на лакът и се огледа. Виждаше наоколо свити под наметалата тела.
Под наметалата.
Той извика и скочи. Чаршафът, с който се бе загърнал снощи, явно бе отнесен по някое време през нощта и сега можеше да е на десетки мили.
— По дяволите — изруга тихо Томас. После изведнъж си припомни съня от снощи. Или бе спомен? Краткият миг от времето, когато двамата с Тереза са били по-млади. И може би са живели заедно. Учили са се на телепатична връзка. Сърцето му се сви, той почувства болезнено липсата й, почувства и вина, че е бил част от ЗЛО, преди да отиде в лабиринта. Разтърси леко глава, защото не искаше да мисли за това.
Погледна към черното небе и изведнъж си спомни за последните дни в лабиринта. Когато слънцето бе изчезнало, това бе началото на края. Началото на ужаса.
Но здравият разум бързо надделя. Ветровете. Хладният въздух. Буря. Това сигурно е буря.
Облаци.
Засрамен от прибързаните изводи, той отново се излегна на земята и се сви на топка, за да запази топлината на тялото си.
Студът не беше нетърпим, просто контрастът с горещите дни бе твърде голям. Опита се да се разрови в ума си, да потърси там още скрити спомени. Дали това не бяха някакви далечни последствия от Промяната? Може би паметта му се възвръщаше?
Тази мисъл го изпълни със смесени чувства. От една страна би искал най-сетне да възстанови напълно спомените си — да знае кой е и откъде идва. Но от друга, се боеше какво може да научи за себе си. За ролята му във всичко, което ставаше. За това, което бе причинил на своите приятели.