Джеймс Дашнър
В обгорените земи (53)

53

Томас не знаеше дали е жив, или мъртъв, но имаше чувството, че спи. Че се пробужда, ала като в мъгла. Той въздъхна и се предаде на поредното съновидение.

Томас е на шестнайсет. Стои до Тереза и някакво момиче, което не познава.

И Арис.

Арис?

Тримата го гледат с мрачни изражения. Тереза плаче.

— Време е да тръгвам — заявява Томас.

Арис кимва.

— Първо в заличителя и оттам в лабиринта.

Тереза не казва нищо, но продължава да плаче.

Томас протяга ръка и Арис я стиска. После Томас постъпва по същия начин с непознатото момиче.

Изведнъж Тереза се хвърля разплакана към него и го прегръща. Сълзите й мокрят косата му. Стиска го толкова силно, че го боли.

— Трябва да тръгваш — припомня му Арис.

Томас го поглежда. Бави се. Опитва се да се наслади на миговете с Тереза. Последният му истински спомен. Дълго време няма да е така.

Тереза вдига очи.

— Ще стане. Не може да не стане.

— Зная — отвръща Томас. Усеща непреодолима тъга, която заглушава болката.

Арис отваря врата и го подканва да го последва. Томас тръгва, но спира и поглежда за последен път Тереза. Мъчи се да си придаде обнадежден вид.

— Утре ще се видим — казва.

Което е вярно и от това също боли.

Видението избледнява и Томас потъва в най-черния сън на своя живот.