Джеймс Дашнър
В обгорените земи (29)

29

Томас въздъхна от облекчение. Хорхе очевидно действаше по своя план. Което означаваше, че няма никакво намерение да изпълни заканата.

Мъжът на име Баркли, макар и най-стар, изглежда, беше и от най-яките, защото мускулите на шията му изпъкваха. В едната си ръка държеше нащърбен кинжал, в другата — масивен чук.

— Добре — рече той, след като изгледа продължително своя водач. — Но ако ви скочат и ви видят сметката, да знаеш, че можем да се справим и без вас.

— Трогнат съм от милите думи, хермано. А сега поемайте, че ви чака доста път до Кулата.

Баркли се разсмя, колкото да запази накърненото си достойнство, и се насочи към коридора, по който преди малко бяха излезли Хорхе и Томас. Той махна с ръка и останалите побърканяци го последваха. Останаха само Хорхе и хубавото кестеняво момиче. Тя все още държеше ножа си опрян в гърлото на Миньо.

Веднага щом побърканяците напуснаха, Хорхе изгледа почти облекчено Томас и поклати глава. Бренда свали ножа и отстъпи назад, докато бършеше в панталоните си окървавеното острие.

— Още малко и щях да те пратя на оня свят — заяви тя с дрезгав глас. — Нападнеш ли втори път Хорхе, можеш да се простиш с живота.

Миньо изтри с ръкав раната.

— Доста ти е остро ножчето. Но така само повече те харесвам.

Нют и Пържитиган изсумтяха едновременно.

— Май аз не съм единственият побърканяк тук — подхвърли Бренда. — Че вие сте по-превъртели и от мен.

— Никой от нас още не е превъртял съвсем — добави Хорхе, който бе застанал до нея. — Но няма да сме още дълго така. Хайде. Трябва да идем до склада и да ви нахраним. Приличате на тълпа изгладнели зомбита.

Миньо все още не бе склонен да се успокои.

— Да не мислиш, че ще ви играя по свирката и ще ви оставя да ми режете пръстите?

— О, я млъкни! — скастри го Томас, като същевременно се опита да го погледне многозначително. — Да идем да се наядем. Да не мислиш, че ме интересува какво ще стане с хубавите ти ръчички.

Миньо присви объркано очи, но явно осъзна, че става нещо.

— Както и да е. Да вървим.

Бренда неочаквано застана пред Томас и забоде нос в лицето му.

— Ти ли си им водачът? — попита тя.

Томас поклати глава.

— Не — момчето, дето го убоде с ножа.

Бренда погледна към Миньо, после пак към Томас. И се ухили.

— Може да решите, че съм изтрещяла, но според мен трябваше да изберат тъкмо теб. Приличаш ми на човек, който умее да командва.

— Е, благодаря — отвърна малко засрамено Томас, после си спомни за татуировката на Миньо. И за своята, на която пишеше, че трябва да бъде убит. — И аз бих избрал теб вместо приятелчето ти Хорхе — добави той.

Момичето се наведе внезапно и го целуна по бузата.

— Сладурче си ти. Надявам се да не се наложи да те убивам.

— Хайде стига — обади се Хорхе и тръгна към разбитата врата, водеща навън. — Край с любезностите. Бренда, като стигнем склада, ние двамата с теб ще трябва да си поговорим.

Бренда не откъсваше поглед от Томас. А той все още усещаше странна тръпка по цялото си тяло, след като устните й го докоснаха.

— Харесвам те — рече тя.

Томас преглътна развълнувано. Тя облиза с език крайчеца на устните си и се ухили, после най-сетне се обърна и закрачи към вратата, като прибираше ножа в джоба си.

— Да вървим! — провикна се момичето през рамо.

Томас знаеше, че другите езерни го гледат, но се постара да не отвръща на погледите им. Вместо това тръгна след момичето с привидно уверена крачка. Скоро и останалите последваха примера му и се озоваха на напечения от слънцето паваж.

Бренда ги водеше, а Хорхе вървеше най-отзад. В началото Томас бе почти заслепен от ярката светлина, но постепенно привикна. Стените на околните сгради сияеха сякаш бяха издялани от някакъв вълшебен камък.

Бренда заобиколи покрай сградата, в която бяха допреди малко, докато стигна задната й страна. Тук имаше стъпала, водещи надолу, и видът им пробуди нови спомени в душата на Томас. Вероятно това бе вход към подземна транспортна система.

Момичето не се поколеба. Без да ги чака, тя заприпка надолу по стълбите. Но Томас забеляза, че ножът отново се бе появил в ръката й, с острие, долепено до тялото. В готовност да влезе неочаквано в действие, ако се появи опасност.

Той я последва, нетърпелив да се скрие от светлината, но още повече — да получи храна. Стомахът го болеше нетърпимо. Дори бе изненадан, че все още има сили да се движи, слабостта нарастваше в него като злокачествена болест.

Почти веднага ги погълна мрак, приятен и прохладен. Томас се ориентираше по звука от стъпките на Бренда, докато стигнаха една малка врата, през която се процеждаше оранжева светлина. Тя влезе, но Томас се поколеба на прага. Стаята отвъд бе малка и влажна, пълна с кашони и консервени кутии, една-единствена крушка висеше от тавана. Беше твърде тясно, за да се поберат всичките.

Бренда явно долови колебанието му.

— Ти и останалите си намерете къде да седнете отвън. А аз ей сегичка ще ви изнеса разни вкуснотии да си хапнете.

Томас кимна, макар тя да не гледаше към него, и отстъпи назад. Облегна се на стената и бавно се смъкна надолу. Вече бе сигурен, че ако не хапне скоро, няма да има сили да излезе навън повторно.

„Вкуснотиите“ се оказаха консерви с фасул и наденици — надписът отгоре според Бренда бе на испански. Макар да беше студено, на Томас това ядене се стори най-вкусното в целия му живот. Тъпчеше се лакомо и доста бързо, макар да знаеше от опит, че след дълго гладуване трябва да се хапва умерено. Дори си помисли, че ако повърне, ще е готов да започне отначало.

След като Бренда раздаде храната, тя дойде и приседна до Томас. Светлината играеше по лъскавата й коса. Беше поставила до себе си няколко торби с още консерви.

— Една от тези е за теб — обясни тя.

— Благодаря. — Томас вече стържеше дъното на кутията с лъжицата. Никой не говореше, в коридора се чуваше само сумтене и мляскане.

— Вкусно ли е? — попита тя.

— Моля те. Готов съм да бутна и родната си майка по стълбите за такава храна. Ако все още имам майка — добави той припомнил си виденията или сънищата.

— Скоро ще ти омръзне — увери го Бренда. Томас едва сега забеляза, че е подпряла крак на неговия и се зачуди дали това е случайно. — Изборът тук не е особено голям.

— Откъде вземате тази храна? — попита той. — Колко още имате?

— Преди този район да бъде изпепелен от изригванията, тук е имало няколко завода за храни плюс складове за готовата продукция. Вероятно по тази причина ЗЛО пращат побърканяците тук. Така поне не ги обричат на гладна смърт и ги оставят на воля да се трепят помежду си.

Томас приключи с обирането на дъното и облиза лъжицата.

— Щом имате много, защо казваш, че изборът е ограничен?

Бренда посочи с пръст тавана.

— Защото само това има в складовете. Бих убила твоята майка за малко прясна храна. Една хубава салата например.

— Предполагам, че майка ми наистина няма да има големи шансове, ако се изправи между нас и някой супермаркет.

— Бъди сигурен.

Тя се усмихна отново, макар че по-голямата част от лицето й бе скрита в сянка. Томас си даде сметка, че я харесва. Току-що бе пуснала кръвта на най-добрия му приятел и все пак я харесваше. Може би донякъде и заради това.

— Че има ли в този свят все още магазини? — попита той. — Искам да кажа, след историята с пожарищата? При такава жега кой ще излиза навън?

— Няма, разбира се. Поне доколкото ми е известно. Слънцето се погрижи да затрие доста хора, докато бягаха на север и на юг. Семейството ми живееше в северната част на Канада. Родителите ми бяха сред първите, достигнали построените от правителството лагери. Хората, които по-късно създадоха ЗЛО.

Томас я гледаше, зяпнал от почуда. С няколко изречения му бе разкрила за света далеч повече, отколкото бе научил през изминалите дни.

— Чакай малко — рече той. — Това ме интересува. Можеш ли да започнеш отначало?

Бренда повдигна рамене.

— Няма много за разказване — пък и се е случило доста отдавна. Слънчевите изригвания били напълно неочаквани и непредсказуеми, и по времето, когато учените се опитали да предупредят оцелелите, вече било твърде късно. Половината планета загинала в пожари, екваториалните региони били напълно изпепелени. Климатът се променял бързо. Оцелелите се събрали, за да създадат нови правителства. Малко след това открили, че се е разпространил някакъв ужасен вирус, вероятно от изоставена научна станция. От самото начало го кръстили изблик.

— Божичко — промърмори объркано Томас. Погледна към другите езерни, питайки се дали са чули нещо от разговора им, но никой не им обръщаше внимание. Вероятно бяха погълнати от мислите си. — И кога…

Тя му даде знак да мълчи.

— Чакай малко — прошепна. — Мисля, че имаме гости.

Томас не бе чул нищо, същото можеше да се каже и за другите езерни. Но Хорхе вече се бе навел над Бренда и й шепнеше в ухото. Тя понечи да се надигне и в този миг откъм стълбището се разнесе трясък. Ужасен звук от рушаща се сграда и стържене на метал. Облак прах полетя към тях, пресичайки пътя на дневната светлина.

Томас седеше вцепенен от страх. Видя, че Миньо и останалите тичат към разрушеното стълбище, после свърнаха в един страничен коридор, който не бе забелязал досега. Бренда го сграбчи за ризата и го дръпна да стане.

— Бягай! — изкрещя тя и го поведе встрани от разрушението, навътре в тунелите.

— Не — извика той. — Спри! Трябва да последвам моите дру… — Но преди да успее да завърши, част от тавана над тях се откърти и се сгромоляса на земята, отрязвайки пътя им назад. Той чу и други парчета да падат и осъзна, че вече няма избор.

Последва Бренда, която продължаваше да го държи за ризата, докато тичаха лудешки в мрака.

Томас не обръщаше внимание на думкащото си сърце, нито имаше време да се замисли каква е причината за експлозията. Сега единствено го интересуваше съдбата на останалите езерни, с които бе разделен. Той следваше полузаслепен Бренда — бе принуден да й повери напълно живота си.

— Насам! — извика тя. Свиха рязко надясно и той едва не падна, но тя му помогна да се задържи на крака. После го дръпна към себе си и просъска: — Не се отделяй от мен!

Тътенът от експлозията и последвалите разрушения затихваше зад него, ала паниката продължаваше да изпълва душата му.

— Какво ще стане с приятелите ми? Ами ако те…

— Само не спирай! По-добре е, че се разделихме.