Джеймс Дашнър
В обгорените земи (20)

20

Веднага щом закрачиха към града, Томас се почувства по-добре. Вървяха бързо, от време на време подтичваха.

За щастие слънцето се спускаше все по-бързо към хоризонта. Някъде след около час сиянието му взе да намалява и гледката наоколо стана по-поносима. Не след дълго светилото се скри напълно зад хоризонта и на негово място в небето заблещукаха звезди.

Езерните продължиха да вървят, ориентирайки се по слабите светлини на града. Томас изпита облекчение, след като вече нямаше нужда да държи главата си омотана.

Малко по-късно и последните лъчи изчезнаха и над земята се спусна мрак, плътен като черна мъгла.

Малко след смрачаване Томас чу момичешки писък.

В началото не знаеше дали е наистина писък, или го ражда въображението му. Не беше никак лесно да се определи сред шумовете от движещата се група. Но това, което започна като бръмчене в главата му, скоро се превърна в съвсем ясен звук. Някъде пред тях, може би в града или по-близо, момиче си дереше гърлото в нощта.

Останалите също го чуха и скоро неволно забавиха ход. Веднага щом трополенето на крака утихна, звукът отекна по-ясно.

Приличаше на котешко мяукане. Мяукане на болна или ранена котка. Онзи тип звуци, от които косата ти настръхва и се налага да притиснеш ушите си с ръце. Имаше нещо неестествено в пищенето, нещо, което накара Томас да застине от ужас. Мракът допълваше мрачната картина. Какъвто и да бе източникът, беше съвсем близо.

— Знаете ли на какво ми напомня това? — попита Миньо с шепот, в който се прокрадваше страх.

Томас знаеше.

— Бен. Алби. За тях говориш, нали? Крясъците след ужилването на скръбниците.

— Позна.

— Не, не, не — размаха ръце Пържитиган. — Не ми казвайте, че пак ще се срещнем с тези гадници. Не мога да го понеса.

— Съмнявам се — обади се Нют, който вървеше вляво от Арис. — Помните ли как се надуваше кожата им? Ако пълзят в тази жега и в прахоляка, ще се превърнат в огромни прашни топки.

— Хм — изсумтя Томас. — Ако ЗЛО могат да създадат скръбниците, какво им пречи да измислят нещо от тоя род, което да се приспособи тук? Не забравяйте предупрежденията на онзи тип.

— Томас, ама и теб те бива да разведряваш обстановката — намуси се Пържитиган.

— Просто говоря това, което мисля.

— Зная. Но не ме успокоява.

— Какво ще правим сега? — попита Томас.

— Мисля, че е време за кратка почивка — предложи Миньо. — Ще спрем, ще пийнем вода. Може дори да подремнем няколко часа преди зазоряване.

— А онази луда дама, дето крещи с цяло гърло? — попита Пържитиган.

— Тя е достатъчно заета с проблемите си.

Тези думи ужасиха Томас. Може би и другите се почувстваха по същия начин, защото никой не проговори, докато вадеха храната от вързопите и после насядаха да заситят глада си.

— Човече, ще ми се да млъкне — рече Арис, навярно за пети път откакто мракът съвсем се бе сгъстил. Нещастното момиче, скрито някъде там, сякаш се приближаваше бавно и продължаваше да оглася околността с воплите си.

Вечерята премина в мълчание, размениха няколко думи за променливите, за които бе споменал Плъха, и как трябва да реагират на тях. За изработването на „схема“, за моделите на „гибелната зона“. Никой не знаеше какво може да означават тези неща и затова само подмятаха разни идеи. Странно, помисли си Томас. Сега вече бяха наясно, че всичко това е изпитание, на което ги подлагат от ЗЛО. Би трябвало да се държат различно, след като го осъзнаваха, но те продължаваха напред, надявайки се някъде там да се сдобият с нужния лек.