Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (8)

Седма глава

На следващата сутрин Хендрик закусваше с мъж на име Еди Кайл, набит четирийсетгодишен лондончанин с бледо лице и късо подстригана червена коса. Кайл имаше дълго криминално досие в Скотланд Ярд и фигурираше в списъка на лицата, издирвани за множество престъпления, най-сериозното от които беше ликвидирането на един гангстер от Източен Лондон. Убийството беше поръчано от Хендрик, за когото Кайл работеше през последните пет години. Освен това той беше опитен летец, умееше да управлява и хеликоптери, и малки самолети, но пилотираше изключително по нареждане на Хендрик, превозвайки редовно оръжие и наркотици.

— Във вагон-ресторанта. Това ли е жената, която застреля Рауф?

Кайл се престори, че зяпа безцелно из вагона, задържайки само за миг погледа си върху нея.

— Да, тя е.

— Сигурен ли си? Каза, че лицето й било отчасти скрито под качулката на анорака.

Кайл се ухили:

— Не успях да разгледам както трябва лицето й, но с положителност не мога да забравя фигура като нейната. Тя е, няма никакво съмнение. Жалко…

— Май ставаш сантиментален на стари години — отбеляза презрително Хендрик.

Кайл се втренчи в отражението на Сабрина в съседния прозорец.

— Имах предвид нещо друго, което не може да се нарече сантименталност.

— Тя уби Рауф, можеше да убие и теб, ако не беше такъв късметлия. Имаме си работа с професионалист, а не с някоя от твоите тъпи амстердамски уличници. Запомни това, иначе следващия път може ти да си наред.

Раздразнението в гласа на Хендрик уби у Кайл всякакво желание за спор и изобщо за разговор. Той привърши закуската в потиснато мълчание.

 

 

Карен Шендел вдигна глава и се усмихна на Уитлок, който почука на отворената врата на кабинета й.

— Добро утро — каза дружелюбно тя и посочи към бюрото си, напомняйки му за микрофона.

— Добро утро. — Уитлок направи жест, с който я покани да мине встрани, за да може той да разгледа по-добре микрофона. Карен се дръпна назад, запълвайки паузата с общи приказки, докато Уитлок изследваше долната част на писалището, клекнал в неудобна поза.

Микрофончето изглеждаше точно така, както Карен го бе начертала. Беше една разновидност, която струваше около сто долара на черния пазар, прецизно и компактно устройство. Погледът му се прехвърли на краката й, обути в тънки черни чорапи и прекрасно оформени, по-хубави дори от тези на Кармен. Мисълта за жена му рязко прекъсна всякакви фантазии. Уитлок погледна нагоре — Карен му се усмихваше и той беше почти готов да й се извини, но бързо се опомни, погледна отново микрофона, изправи се и се настани на стола срещу бюрото й.

— Кафе? — попита тя.

— Вече пих в хотела. Бих предпочел да тръгваме, ако не възразяваш.

— Разбира се — отговори Карен и стана.

Когато излязоха от кабинета, тя го попита:

— Как е рамото ти днес?

Той раздвижи ръката си:

— Нищо особено, снощи взех топла вана и мисля, че ми помогна.

— Тревожех се за теб.

Искреността в гласа й го изненада. Щом влязоха в асансьора, тя натисна бутона за желания етаж и му подаде сгънато листче — прегледен списък с четири имена.

— Това са четиримата, които подозирам — каза Карен. — Особено д-р Лейциг. Уредих да се срещнеш най-напред с него.

— Какъв пост заема?

— Той е технически директор на завода. Едно от задълженията му е да контролира целия производствен процес.

— Той ли прави месечната инвентаризация?

— Да, заедно с главния директор и членовете на научния съвет. Контролът е много строг.

— А има ли отношение към съставянето на инвентарните списъци?

Вратата на асансьора се отвори и те се озоваха в празен коридор, покрит с мокет.

— Не, те се попълват от компютър. Както ти казах снощи, става дума за отклоняване на материали, наричано диверсия, а не за „материали без обяснение“ или неотчетени материали. Плутоният е излязъл от завода преди цифрите да бъдат вкарани в компютъра.

Той я хвана за ръката тъкмо когато тя се канеше да почука на врата с бяло матирано стъкло:

— Ти отправи много обвинения, Карен, досега обаче не си представила дори най-малкото доказателство, за да ги подкрепиш.

— Казах ти, че нямам доказателства…

— На какво тогава се базират тези подозрения?

— Не ми вярваш, така ли? — прекъсна го остро тя. — Не ми вярваш!

— В момента просто не знам на какво да вярвам. Трябва да ми кажеш нещо по-конкретно, от което да започна, разбираш ли?

— Достатъчно е да се обадя на директора и да те разоблича — каза Карен, а очите й мятаха гневни искри.

— И какво ще спечели всеки от нас? — попита спокойно Уитлок.

Тя въздъхна дълбоко и поклати глава:

— Извинявай, К. У., просто не съм свикнала да се доверявам на околните. Ще ти кажа всичко, което знам, но след като се срещнеш с Лейциг. Съгласен ли си?

— Добре — съгласи се неохотно той, макар че искаше да научи още неща, преди да влезе при Лейциг.

Карен почука на вратата и я отвори, без да изчака отговор. Седящата вътре жена на средна възраст вдигна глава от пишещата си машина и им се усмихна. Двете жени заговориха бързо на немски и от време на време избухваха в смях. Накрая Карен се обърна към Уитлок:

— Извинявай, но тя не знае нито дума английски.

— А Лейциг?

— Знае, но трудно ще го накараш да проговори. Понякога е много упорит. Е, ще се видим по-късно.

Уитлок и секретарката си размениха любезни усмивки, а след като Карен излезе, той взе единственото списание, намиращо се на масичката, и го прелисти — беше специализирано издание за компютърно програмиране, при това на немски и едва ли можеше да събуди любопитството му.

Вратата на кабинета се отвори, появи се около шейсетгодишен мъж с къса побеляла коса и кръгли очила с телени рамки. Уитлок се изправи и стисна протегнатата му ръка, изчаквайки да разбере кой език ще предпочете Лейциг.

— Приятно ми е, д-р Ханс Лейциг — изрече домакинът на английски. Уитлок изпита облекчение. — Отивам към зоната за вторична преработка, желаете ли да ме придружите?

— Благодаря, с най-голямо удоволствие — отговори Уитлок.

— В кой хотел сте отседнали?

— В „Европа“.

— Добър избор — каза Лейциг, после набързо нареди нещо на секретарката си.

Уитлок го наблюдаваше с изучаващ поглед. Лейциг можеше да бъде шофьорът на онзи мерцедес край хотел „Хилтън“, както впрочем и почти всеки представител на мъжкото население на града. Всичко беше станало прекалено бързо…

— Карен ми спомена, че проявявате интерес по-скоро към работната сила, ангажирана в завода, отколкото към технологичните процеси тук. Според мен това е добра идея — да се наблегне на човешкия фактор в ядрената индустрия, особено като се има предвид лошата й слава, придобита след аварията в Чернобил.

— Колко сте прав! И аз смятам така — отговори Уитлок, влагайки ласкателна нотка в гласа си.

Лейциг го заведе в една стая за преобличане, където облякоха бели престилки, и напомни на Уитлок да си сложи задължителната дозиметрична значка.

— Какво ви показа Карен вчера?

— Тя беше заета, разведе ме нейният помощник, но той не ме е водил тук долу.

— Имате ли представа от операциите на вторичната обработка? — попита Лейциг, докато излизаха от стаята за преобличане.

— За жалост само бегла — излъга Уитлок.

— Не е чак толкова трудно да се разбере. Елате, ще ви покажа.

Лейциг го поведе през плетеница от коридори, докато стигнаха до сектор, обозначен като „Басейни-хранилища“. Имаше табела „Влизането забранено“, а под нея с черна боя бе добавено „Само за членове на персонала със специално разрешение“. Лейциг пъхна личната си карта с идентификационния код в малък отвор на една от стоманените врати. Тя се отвори и те се озоваха в сивкаво-зеленикава пещера с дължина около 90 метра и ширина 25 метра, издигната над нивото на водата, която, по думите на Лейциг, бе дълбока 10 метра. Две широки пътеки минаваха по протежението на пещерата, четири по-малки се пресичаха перпендикулярно с тях, отвеждайки по стъпала надолу към входа, а всички пътеки бяха оградени със здрав метален парапет.

Лейциг посочи към редиците от стоманени контейнери, потопени във водата, и описа как са били превозени до тук — в стотонни цилиндри със стени, дебели 35 сантиметра.

— Колко време остават тук? — попита Уитлок.

— Деветдесет дни са на склад тук и още деветдесет в ядрената централа, преди да бъдат транспортирани.

— Предполагам, че водата служи като охладител?

— Точно така, а освен това е и предпазен щит за работниците. Щяхме вече да сме облъчени, ако водата не абсорбираше радиацията, излъчвана от горивото.

— Слава богу, че е така — промърмори Уитлок, взирайки се във водата под себе си. Той последва Лейциг и двамата напуснаха пещерата.

Отидоха в главния корпус, където протичаше част от цикъла на вторичната преработка и наблюдаваха работата през защитна стъклена преграда, предпазваща ги от вредните гама-лъчи. Лейциг обясни, че преградата служи за заглушаване на външните шумове, които биха могли да отвлекат вниманието на висококвалифицирания персонал от неговата деликатна и прецизна работа. Всички операции се извършваха дистанционно и можеха да бъдат проследени на монитори.

— След приключване на карантинния период — продължи Лейциг, очевидно стремейки се да предостави на госта си достъпно един изключително сложен процес, — контейнерите се пренасят в пещера за освобождаване от опаковката през верига от малки басейни, водещи към главния басейн-хранилище. Горивото може да се наблюдава по вътрешната телевизионна система през специални прозорчета, изсечени в дебелите циментови стени на пещерата. Всяко прозорче е двойно, а кухината е запълнена със смес от цинков бромид, който е прозрачен и има свойството да абсорбира късочестотната гама-радиация. Горивото преминава през механизъм, който елиминира заразената обвивка, и по конвейерна лента се спуска под водата, където се съхранява в циментови силози. От там голите пръчки гориво се прехвърлят в помещение, където се побират 38 пръчки, и се разтварят в азотна киселина. После азотната киселина се смесва с органичен разтворител, при което уранът и плутоният се отделят от остатъчните продукти. Последните се състоят от разложени радиоактивни частици, желязо от инсталациите на завода и химични разтвори от горивото. След съответната преработка остатъчните продукти се свиват до минимални размери и се складират недалеч от завода в специални резервоари при температура 50°С. Киселинният разтвор се прекарва през друго отделение, където чрез друг органичен разтворител се отстраняват всякакви по-упорити примеси, а после уранът се отделя от плутония при контакт с воден разтвор, при което плутоният се връща във водния разтвор, а уранът остава в разтворителя. Получените продукти под формата на уранов нитрат и плутониев нитрат са готови да участват отново в горивния цикъл.

Изминаха още два часа в разяснения и обиколки, преди да се върнат в кабинета на Лейциг. Ученият поръча на секретарката кафе, затвори вратата и седна зад бюрото си.

— Може ли сега да поговорим за вас самия? — попита Уитлок.

— Питайте — отвърна Лейциг и скръсти ръце.

— Разкажете ми накратко биографията си!

— Доста е безинтересна, за съжаление. Роден съм в малък град близо до границата с Австрия, с едва петнайсет хиляди жители, средище на земеделски район. Спомням си колко бях щастлив, когато ме приеха да следвам в университета в Хамбург, защото най-после щях да избягам от тежките гозби на майка ми. — Лейциг се разсмя и запали цигара. — След като се дипломирах, заминах на работа в Англия, най-напред в Колдър Хол, после в Селафийлд. Преди години напуснах ядрената индустрия и се върнах в Германия, за да работя в химическите лаборатории на института „Макс Планк“. Изкарах там няколко години и се върнах в производството, за което не съжалявам ни най-малко.

— От кога сте в ръководството на завода?

— От две години и половина.

— А какво правите в свободното си време?

— Обичам да ходя за риба, няма нищо по-отпускащо от това да подкараш в ранно утро джипа сред природата с мисли за удоволствието край водата.

— Женен ли сте?

— Не — отсече Лейциг, но бързо допълни с извинителен тон, — вдовец съм.

— Извинявайте.

— Смъртта на жена ми беше основната причина за връщането ми в индустрията. Това беше една възможност да се потопя изцяло в работата и да не мисля непрекъснато колко ми липсва тя. Мразех да се завръщам в опустялата ни къща, трудно понасях тишината и спокойствието.

— Защо не се преместихте?

Лейциг изглеждаше изненадан от въпроса.

— Никога не бих могъл да напусна общия ни дом, той е изпълнен с толкова много спомени…

— Разбира се — отвърна съчувствено Уитлок. — Имате ли деца?

— И двамата не искахме да имаме. Сега съжалявам, но…

Уитлок се замисли над собственото си положение — дали и той щеше да се чувства така самотен като Лейциг, ако нещо се случеше с Кармен?

Секретарката влезе с кафето и разчисти единия край на писалището, за да му направи място. Лейциг напълни две чаши и предложи на Уитлок захар и сметана. В този миг на контролния пулт на бюрото запримигва синя лампичка. Лейциг се изправи:

— Ще ме извините, но ме викат в завода.

— Надявам се да не е нещо сериозно.

— О, не, просто искат да се консултират за нещо. — Той посочи червения бутон на пулта. — Ако светне този бутон, това ще означава опасност, сигнал за тревожен инцидент в завода, а заедно с него трябва да се задейства и сирената. За щастие никога до сега не съм чувал нейния оглушителен вой. Моля ви, останете, допийте си спокойно кафето. Надявам се, че по-късно ще можем да си довършим разговора.

— Би било добре.

— Ще кажа на секретарката ми да извика Карен, за да ви придружи. Човек лесно може да се изгуби в тези лабиринти, ако не познава добре завода.

Няколко минути по-късно Карен дойде и двамата тръгнаха мълчаливо към асансьора.

— Мислих за това, което ми каза — промълви тя, когато вратите се затвориха след тях. — Трябва да работим заедно, това е единственият начин да разплетем случая.

Асансьорът спря, влезе някаква секретарка, с която си размениха усмивки и продължиха безмълвно, докато стигнаха целта си няколко етажа по-надолу. Карен подкани с жест Уитлок да я последва.

— Къде отиваме? — попита той.

— В компютърната зала. — Тя размаха папката, която носеше под мишница. — Това са фотокопия от инвентарните отчети за последните две години. Прегледах най-подробно цифрите, но не успях да открия никакви нередности. Може би ти ще видиш нещо, което съм пропуснала.

Огромното помещение напомняше на Уитлок за компютърната зала в главната квартира на ЮНАКО с мъркането на компютрите и непрестанно бълващите хартия принтери. Минаха покрай редица от компютри и се настаниха пред един от тях. Карен инстинктивно прикри с ръка ъгъла на екрана, докато вкарваше личния си защитен код. Беше й даден достъп до мрежата и на екрана се появи меню от осем елемента. Тя избра един от тях и беше препратена към ново меню, където отново й бе поискан защитен код. Карен го набра и на екрана се появиха някакви таблици. Тя включи принтера и той избълва седемнайсет страници, осеяни с цифри, които тя грижливо прибра в папката си.

— Можеш да ги прегледаш в кабинета ми, макар да се съмнявам, че ще откриеш някаква нередност. Както споменах, проверила съм всичко, цифра по цифра.

Уитлок я хвана за ръка и я дръпна настрана, за да не ги чуват компютърните оператори:

— Още не си ми казала нищо за съмненията си.

— На няколко пъти, когато оставах да работя до късно, виждах Лейциг, придружен от мускулест мъж с гарвановочерна коса. Винаги носеше униформата на нашите шофьори, само че не работеше тук!

— Защо си толкова сигурна?

— Защото аз назначавам шофьорите. Една вечер го проследих.

— Е, и?

— Отиде в някакъв склад на „Рампенщрасе“, на брега на Рейн. Не знам какво прави вътре, но когато най-сетне излезе, беше в компанията на двама мъже, които не бях виждала никога преди това. Тръгнаха си с един ситроен, а аз се опитах да проникна в склада, но не можах да се справя с катинара на вратата. — Тя сви безпомощно рамене. — Знам, че не е кой знае какво…

— Напротив, достатъчно е. А сега хайде да прегледаме цифрите.

Карен и Уитлок се запътиха по дългия коридор към асансьора, без да забележат Лейциг, който надничаше иззад кръглото прозорче на една от безбройните бели врати. Той пресметна действията си съвсем точно, влизайки в залата скоро след като те я напуснаха, и се насочи към най-близкия компютър. Вкара личния си код и избра един елемент от менюто, обозначен като „Протоколи на персонала“. После набра личния код на Карен и извика документацията, с която тя бе работила през деня, включваща и седемнайсетте страници инвентарни описи.

Лейциг разбра що за човек е Уитлок, още когато се запозна с него. Тъмнокожият американец, представящ се за добродушен и невеж журналист, знаеше доста за ядрената индустрия, това личеше по някои от въпросите му, задавани по време на обиколката. Ако беше журналист, за какво му бяха инвентарните описи от последните две години, особено като се има предвид, че щеше уж да пише статия за „човешкия фактор“? И защо Карен Шендел му помагаше? Какво знаеше тя? Крайно подозрителна беше появата на Уитлок тук веднага след като последната пратка замина по предназначение. Това не можеше да е чисто съвпадение…

Лейциг беше наясно, че за да прикрие следите си, трябва да убие Уитлок.

 

 

Лек сняг беше навалял през нощта в Централна Швейцария и Вернер насмалко не падна, подхлъзвайки се при слизане от таксито на гара Бриг. Той плати на шофьора, внимателно пресече улицата, поспря пред входа, за да си почисти обувките, и се насочи към перона. Хората се обръщаха след него, чудейки се от къде им е познато това лице. Вернер се бе появявал в много телевизионни предавания, но сега бе нахлупил ниско меката си шапка и се надяваше никой да не се сети за името му.

Той се качи във влака, който потегли след няколко минути, и се запъти към резервираното си място. Вратата на съседното купе се отвори рязко и Хендрик надникна през нея.

— Добро утро — каза Вернер, влезе в купето, хвърли шапката си на отсрещната седалка и съблече палтото си.

Пъхнал ръце в джобовете си, Хендрик влезе след него.

— Да прескочим любезностите и още отсега да си изясним някои неща — каза той. — Не съм особено възхитен от факта, че ще получавам заповеди от човек, който е прекарал живота си зад бюрото, но сигурно знаеш, че старият копелдак здраво ме е хванал за гушата и нямам друг избор. Така че аз и моите хора ще направим всичко възможно стоката да пристигне на местоназначението. За нас това ще е поредната пратка, нищо повече.

— Аз пък никак не съм възхитен, че ми се налага да работя с наркотрафиканти, но обстоятелствата са такива, че и аз нямам друг избор. Предлагам да оставим настрана личните си чувства и да работим в екип. Намираме се от една и съща страна на барикадата. — Вернер запали цигара, мина покрай Хендрик и излезе от купето. — Пие ми се кафе, идваш ли с мен?

Хендрик тръгна пред него по коридора, но на входа на вагон-ресторанта изведнъж спря и посочи с глава седналата на една от масите Сабрина:

— Това е жената, която застреля Рауф.

Вернер зяпна от изненада.

— Не може да бъде!

— Защо, познаваш ли я?

Вернер кимна утвърдително.

— Преди няколко години беше доста популярна сред европейския хайлайф. Сигурен ли си, че не бъркаш?

— Кайл е сигурен.

Сабрина наблюдаваше през прозореца потеглянето на влака, когато Вернер застана край масата й.

— Щефан! — възкликна тя с изненада.

— Не мога да повярвам! — Той я прегърна и я разцелува по двете бузи. — Да се срещнем отново след толкова години… Светът наистина е малък. — Вернер забеляза погледа й, отправен към Хендрик. — А, извинявай, да ти представя Джо Хемингс, мой съветник по въпросите на сигурността. А това е Сабрина… — Той се усмихна смутено. — Прости ми, но имам лоша памет за имена.

— Касиди — каза тя, задържайки пронизващия си поглед върху Хендрик. — Казвам се Сабрина Касиди.

— Приятно ми е — изрече хладно Хендрик и се обърна към Вернер. — Сигурен съм, че имате да си говорите за много неща, затова ще ви оставя, няма да ви притеснявам. Ако имате нужда от мен, господине, аз ще бъда в купето си.

— Ама че веселяк — каза Сабрина, след като Хендрик излезе.

— Просто се отнася страшно сериозно към работата си. Може ли да седна при теб?

— Разбира се.

Вернер си поръча кафе и се настани срещу нея.

— Все още не мога да се съвзема от изненадата, трябва да са минали четири-пет години, откакто те видях за последен път.

— Пет — отвърна тя.

— Последното, което чух за теб, беше, че започваш да си създаваш име в света на автомобилните състезания.

— Специализирах се донякъде в тази област, но всичко свърши бързо-бързо, след като катастрофирах с поршето си в Ле Манс и ми се наложи да прекарам четири месеца в американската болница в Париж. Поглеждайки назад, мога да кажа, че катастрофата беше най-доброто нещо, което някога ми се е случвало.

— Нима? — учуди се той.

— Докато оздравявах, опознах по-добре себе си и разбрах, че животът ми тече без посока.

— С какво се занимаваш сега? — попита той, след като плати на келнера кафето си.

— Преводачка съм в Ню Йорк.

— Омъжена ли си?

Тя протегна ръката си:

— Нали виждаш, нямам нищо по пръстите. Никой не ме иска.

— Виж, това не мога да повярвам!

— А ти? Има ли някоя госпожа Вернер?

— Може и да има, но аз още не съм я срещнал. — Той отпи от кафето и я погледна над ръба на чашата. — Какво те води в Швейцария?

— На почивка съм — каза тя и се извърна към прозореца, който изведнъж потъмня.

— Навлизаме в Симплонския тунел. Когато влизаш в него, си в Швейцария, а когато излизаш, след петнайсетина километра, вече си в Италия.

— По-скоро бих очаквала, че ти, Щефан, човек с такива неограничени възможности, ще пътуваш по въздуха, а не с някакъв си смотан, бавен влак, който май ще се влачи цяла вечност, докато пристигне там, закъдето е тръгнал.

Вернер се озърна, наведе се напред и каза:

— Обикновено пътувам по най-бързия възможен начин, но този случай е по-особен. Моята компания има патент за нов тип товарни контейнери, при чието производство е използван специален материал, по-траен и по-икономичен от всичко познато досега, една истинска революция в нашата област. Контейнерът трябва да бъде пренесен до Рим за по-нататъшни изпитания, но така, че нашите конкуренти да не надушат нищо. Първоначално смятахме да го изпратим по въздуха, но разбрахме, че някои хора от нашия летателен персонал са били подкупени от основните ни конкуренти и се наложи в последния момент да променим плановете. Решихме да изберем най-традиционното, най-небиещо на очи транспортно средство, или, както ти се изрази, смотания бавен влак. Джо Хемингс е във влака от момента на тръгването му от Лозана, имам дори човек, който е затворен в товарния вагон при контейнера, за да следи да не се случи нещо. Не мисля, че това е възможно, но все пак реших да взема всички предпазни мерки, за да не съжалявам после.

— А какво ще стане, ако все пак се случи нещо?

— Ще предприемем необходимите стъпки и ще държим нещата под контрол. Промишленият шпионаж е изключително мръсна работа.

— Значи ще пътуваш с този влак до Рим.

— Така смятам, а ти?

— Аз също. Поне ще се наприказваме, ще си спомним добрите стари времена.

— Ще ми бъде много приятно. Може ли да те поканя на вечеря?

— Чудесно! В осем часа довечера.

— Аз ще запазя маса. — Той отмести стола си и стана. — А сега моля да ме извиниш, мила, но ме чака работа, донесъл съм си пълно куфарче с документи.

— Ти май не знаеш какво е почивка!

— Така е. Довиждане до довечера!

Вернер се върна в купето си и почука на междинната врата, свързваща неговото с това на Хендрик.

— Добре ли си поприказвахте? — попита Хендрик, след като отключи и влезе при Вернер.

— Зарежи иронията! — сопна му се Вернер, извади карта от джоба си и седна. — Тя май не се хвана на приказките за контейнера.

— И това те учудва? Та тя е професионалистка, а не някоя евтина аматьорка, подхвърлена ти от конкурентите в бизнеса.

— Дали Кайл…

— Всичко е направено както трябва — прекъсна го Хендрик. — Ти трябва само да си кажеш думата.

Вернер разпъна картата и проследи с пръст пътя на влака.

— Следващата гара е Домосола, после влакът спира във Верджиате, на около осемдесет километра северно от Милано. Ще трябва да се обадиш от Домосола, защото просто не можем да си позволим повече да губим време.

— Отлично, тогава значи остава само другият. Искам лично да се заема с него.

— Не желая никаква стрелба във влака!

— Кой е споменал нещо за стрелба? — Хендрик протегна ръка. — Дай ми номера!

Вернер отвори сака си и извади вестник.

— Написан е в горното поле на първа страница.

Хендрик взе вестника и се върна в купето си.

Кондукторът почука на вратата, тъкмо когато влакът навлизаше в гара Домосола, първата му спирка след Симплонския тунел. Хендрик отвори.

— Какво има?

— Говорих с машиниста. Каза, че ще ви изчака пет минути повече от предвидения престой, след което потегля.

Хендрик го сграбчи за реверите, блъсна го силно навътре в купето и го притисна към малкия гардероб.

— Плащам ти добре, но искам да съм сигурен, че малобройните ми желания ще се изпълняват без засечка. Ще се погрижиш влакът да ме чака, без значение колко ще се забавя, ясно ли е?

— Но машинистът…

— Не ме интересува машинистът, влакът ще ме чака, разбра ли?

Кондукторът кимна нервно и излезе в коридора.

Хендрик вдигна яката на якето си, слезе от спрелия влак и прекоси перона под сипещия се сняг, за да стигне до телефонната кабина край гаровия бюфет. Набра номера, изписан с червена химикалка в горното поле на вестника и пусна няколко монети.

— Искам да говоря с капитан Фросер — каза Хендрик, когато отсреща вдигнаха слушалката.

— Капитан Фросер е зает…

— Кажете му, че става въпрос за убийството на Рауф. Обаждам се по междуградска линия от телефонен автомат и бързам.

— Един момент, господине.

— Ало, капитан Фросер слуша — каза след няколко секунди един глас отсреща.

— Жената, която търсите във връзка с убийството на Рауф, пътува с влака за Рим, който ще пристигне след час във Верджиате. Името й е Сабрина Касиди.

Хендрик затвори и изхвърли вестника в кошче за боклук на перона, след което се качи пак във влака.

 

 

Бруно Фросер погледна озадачено слушалката и неохотно я върна на мястото й.

— Какво има, господин капитан?

Фросер се облегна назад и сключи ръце на тила си. Погледна своя помощник Зеп Клаузен, полицейски сержант, който много приличаше на него самия, когато беше между 25 и 30 години. Амбициозен и упорит, Клаузен обаче имаше доста повече коса от Фросер. Макар че беше на 43 години, капитанът бе почти напълно оплешивял. Редките снопчета коса над ушите му бяха кафяви, а мустаците му — сребристосиви, но това не го притесняваше особено. Фросер не се вълнуваше и от системните закачки на колегите си, които го тупаха по издутия корем и питаха кога ще се роди бебето. Единственото, което го интересуваше, беше работата му и шансовете за повишение.

— Къде, по дяволите, е Верджиате? — попита Фросер с прегракнал глас.

Клаузен не знаеше къде е, но знаеше, че е по-добре да не си признава какво знае и какво не знае, затова безмълвно се пресегна към шкафчето, взе атласа и започна да го търси в указателя на названията, подредени по азбучен ред. Нямаше го.

Фросер приглади мустаците си и се замисли за случая, който определено беше един от най-объркващите в практиката му през последните пет години. Всичко започна с анонимно обаждане — някакъв човек, чиито роден език вероятно бе английският, му съобщи на развален немски за трупа в склада. След по-малко от час местното радио и местният телевизионен канал вече съобщаваха подробности за убийството. Две момченца казаха, че са видели трупа и описаха жената, която по думите им се представила като Катрина. За Фросер беше ясно, че са сбъркали и че името всъщност е Сабрина. Той нямаше отговор на много въпроси, например кой е чернокосият мъж, когото децата са видели да товари контейнери с бира в изоставения вагон в деня преди убийството. При огледа на склада там нямаше никакви контейнери. Защо вагонетката беше надупчена от куршуми? Кой беше анонимният глас, съобщил му за жената във влака? Дори наистина да е убила Рауф, какво общо имаха с това другите двама мъже?

— Верджиате е в Италия — съобщи Клаузен с ръка на слушалката, — на около петнайсет минути от Варезе.

— Това е близо до Милано, нали?

— Горе-долу — направи гримаса Клаузен.

— Осигури хеликоптер, искам час по-скоро да пристигна във Верджиате.

— Ще е нужно известно време…

— Ако не ми намериш хеликоптер по най-бързия начин, знай, че шансовете ти за повишение се изпаряват.

Фросер се обади по телефона в Милано на един полицейски служител, когото познаваше от дванайсет години и поиска на гарата във Верджиате да го очаква оперативна група.

 

 

— Още едно кафе? — попита Сабрина, сочейки към празната чаша на Греъм.

— Защо не? И без това няма какво да се прави в този проклет влак.

Сабрина поръча и келнерът бързо донесе две нови чаши кафе и каничка със сметана. Доброто ниво на храната във влака ги беше изненадало приятно. Порциите, макар и малки, бяха приготвени превъзходно и напомняха на Сабрина за страхотния ресторант, който бе открила случайно в Ню Йорк. Отвън заведението бе неприветливо, вътре беше сумрачно и зле поддържано, но кухнята му можеше да се състезава с всеки елитен ресторант в града.

Майсторски приготвените разнообразни блюда привличаха като магнит Сабрина и ресторантчето бързо се превърна в едно от малкото места, където тя можеше да избяга дори от приятелите си, когато започваха да й лазят по нервите.

— Верджиате — каза Греъм, когато влакът със забавен ход премина покрай първата табела в началото на гарата.

— Какво? — попита тя, сепвайки се от гласа му.

— Пристигаме във Верджиате — повтори Греъм.

— Ами тези какво правят тук? — Сабрина посочи през прозореца.

— Кой по-точно? — попита Греъм и погледна навън.

— Полицията, ей там на перона!

— Може би във влака има убиец, кой знае? Поне малко разнообразие.

— Сещам се поне за двама души, като изключим присъстващите тук — засмя се Сабрина.

Влакът спря и техният прозорец се озова точно пред четиримата полицаи. Сабрина внезапно забеляза израза на отвращение и враждебност, появил се на лицето на Греъм, който гледаше към тях. Тя знаеше, че Майк не обича да си има работата с полицията, но никога не го беше питала защо. Реши да му зададе този въпрос сега, макар че очакваше бурна реакция.

— Не обичам хора, на които не мога да имам доверие — отвърна й той. — Много полицаи вземат подкупи в днешно време. Особено у нас, в Америка. Най-много от всичко ме вбесява това, че корумпираните полицаи не пазят обществото, което им плаща заплатите, а престъпниците, от които вземат подкупи.

— Но те се броят на пръсти…

— На пръсти ли? — прекъсна я той остро. — Докато полицията не се очисти от корумпираните си служители, аз ще имам еднакво отношение и към престъпниците, и към полицаите.

Двама от полицаите влязоха във вагон-ресторанта и Греъм видя как се насочиха към Сабрина, която седеше с гръб към вратата.

— Сабрина Касиди? — попита единият, който носеше пагони на сержант, след като я огледа и се взря в някакво фотокопие, което носеше.

— Да — отвърна предпазливо тя.

— Имам заповед за арестуването ви — каза сержантът на английски, произнасяйки всяка дума отчетливо със силен италиански акцент. — Бихте ли дошли с нас, ако обичате?

— А къде е проклетата заповед за арест? — сопна се Греъм.

— Майк, моля те! — Тя погледна сержанта. — По какво обвинение?

— Убийство. — Сержантът извади заповедта от джоба на куртката си и я разгъна. — Убийството на Курт Рауф. Ще бъдете върната в Швейцария, където ще ви изправят пред съда. — Той погледна Греъм. — Вие с госпожица Касиди ли пътувате?

Греъм знаеше какво трябва да направи, начинът на действие в подобни ситуации бе описан пределно ясно в инструкциите на ЮНАКО. Успехът на поставената задача трябваше да има първостепенна важност независимо от опасностите, на които може да бъде изложен оперативният работник, докато изпълнява своята мисия.

— Не — отговори той и поклати глава. — Запознахме се едва вчера, нейното купе е до моето.

— Въпреки това искам да видя паспорта ви — каза сержантът.

Той придружи Сабрина до купето й, а помощникът му отиде с Греъм, за да види паспорта му.

Греъм прерови сака си и го измъкна изпод купчина дрехи.

— Мик-кел Грийн — засрича помощникът.

— Майкъл, за бога! — сопна му се Греъм.

Полицаят го избута встрани и започна да рови в двата му сака. Изглеждаше някак огорчен и разочарован, че не успя да намери нищо по-смъртоносно от един обикновен бръснач. Гайгеровият брояч беше в гардероба, а ключът бе в джоба на Греъм. Полицаят хвърли бегъл поглед към гардероба, но не си направи труда да го провери. Докато излизаше от купето, Греъм се молеше наум да не забележи леката издутина под сакото, където беше пистолетът му.

Ръцете на Сабрина бяха оковани с белезници отпред, когато Греъм и помощникът влязоха в купето й. Сержантът бе запечатал беретата й в найлонов плик. Той взе паспорта на Греъм от своя подчинен, прелисти го и го прибра в джоба си.

— Какво правите? — попита Греъм.

— Свободен сте да пътувате из Италия, но ние ще решим кога да я напуснете.

— Аз пък си мислех, че фашизмът е умрял заедно с Мусолини — озъби се Греъм. — Надявам се, че госпожица Касиди ще получи правото на телефонно обаждане, което обикновено се смята за отличителна черта на демократичната правова държава?

— Ще й бъде разрешено едно обаждане — отговори мрачно сержантът.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита я Греъм.

— От пила, може би, да прережа проклетите белезници — усмихна се тя. — Нищо лошо няма да ми се случи. Всичко ще си дойде на мястото, щом се свържа със съответните хора.

Греъм свали шлифера й от багажника и го метна върху ръцете й, за да прикрие белезниците.

— Благодаря — каза тихо тя.

— Къде възнамерявате да се установите в Рим? — попита сержантът.

Греъм сви рамене.

— Нямам конкретни планове, пък и къде ли ще ме приемат сега без паспорт?

— Обадете се в който и да е полицейски участък, щом пристигнете в Рим. До тогава швейцарската полиция ще е наясно дали иска от вас показания, или не. Тогава ще ви върнат и паспорта.

Младият полицай взе багажа на Сабрина и изчезна по коридора, а сержантът я изведе от купето. Греъм се свлече на седалката и разтърка с ръка лицето си.

Сабрина погледна през рамо, докато слизаше от влака, и видя Хендрик, който стоеше на един от прозорците на вагон-ресторанта, а лицето му излъчваше неприкрито задоволство.

 

 

Сабрина за първи път попадаше в стая за разпит и това, което видя във Фрибург, разби на пух и прах представата й, насадена от холивудските филми, за четири варосани стени, гола маса и два груби дървени стола, грапав бетонен под и самотна крушка, висяща от тавана на парче усукан кабел. Тук стените бяха боядисани в кремаво и хармонираха с бежовия мокет, масичката и удобните тапицирани столове. Над главите им светеше луминесцентна лампа, а радиаторът сгряваше помещението, което бе по-топло дори от купето й във влака.

Сабрина отказа да отговаря на въпросите, зададени от Фросер в хеликоптера на път за Фрибург. Следвайки инструкциите на Филпот, с когото успя да проведе единствения си разрешен разговор, тя запази пълно мълчание и единственият й отговор на потока от въпроси беше едно тихо „да“ в началото, когато Фросер я попита говори ли немски. Оказа се, че той не знае нито дума английски. Сабрина изпитваше съжаление към него — беше очевидно добър полицай, предан докрай на работата си, но се забъркваше непоправимо в неща, намиращи се извън неговия контрол. Имаше достатъчно доказателства срещу нея, например беретата, но Фросер все още се мъчеше да открие мотива за убийството. Цялата история беше голямо изпитание и за Филпот — за първи път служител на ЮНАКО беше задържан по обвинение в убийство, и то в Европа.

Тук всичко се свеждаше до такт и дипломация, съчетани с необходимостта да се запази тайната за съществуването на ЮНАКО на всяка цена. Изправянето й пред съд за убийство, съпроводено от неизбежната шумотевица в световната преса би било катастрофално. Само ако някой журналист надушеше нещичко около ЮНАКО…

Влизането на Фросер прекъсна мислите й, той хвърли на масата някаква папка и седна, разхлабвайки вратовръзката и разкопчавайки яката на ризата си.

— Доказано е, че един от куршумите, извадени от трупа на Рауф, е изстрелян от вашия пистолет. Това е много силен коз за прокуратурата и вие никак не си помагате с вашето мълчание.

Тя гледаше съсредоточено стената пред себе си. Фросер отвори папката и потупа паспорта й.

— Изследванията показаха, че е фалшив, изготвен от изключително опитен майстор в тази област. Ще трябва да проследим и тази нишка, защото вече не смятам, че сте извършили престъплението от ревност.

Сабрина изпита облекчение. Тя беше ужасена от първоначалната приумица на Фросер, че се е срещнала с Рауф в изоставения склад и го е застреляла в пристъп на любовна ярост. Подмятанията на сержанта по време на пътуването насмалко не я извадиха от равновесие, на няколко пъти бе готова да избухне, но се овладя.

— Другите изстрели са произведени с полуавтоматичното оръжие, намерено в склада, но пръстовите отпечатъци по него са изчистени.

Тя понечи да каже нещо, но стисна устни — Хендрик беше помислил за всичко, дори бе заменил оръжието.

— Какво искахте да кажете? — попита Фросер.

Тя продължи да се взира в стената.

— През всичкото време съм ви подценявал — продължи полицаят. — Когато ви видях, най-напред си помислих, че красива жена е извършила престъпление по любовни причини. Дори се поддадох на изкушението да повярвам, че анонимните телефонни обаждания са част от някакъв любовен триъгълник. Но вече не съм на това мнение. Вие, американката с подправен паспорт, и Рауф, престъпен тип, свързан с най-големите рекетьорски групировки в Европа? Не, не е било убийство от ревност, било е част от някаква операция.

Сабрина предпочиташе той да мисли така, вместо да вярва, че е била в състояние да застреля от ревност онова влечуго.

Фросер продължаваше да гадае:

— Беше разчистване на сметки, нали?

Тя допи кафето си, скръсти ръце и продължи да гледа в стената.

На вратата се почука, влезе Клаузен, помощникът на Фросер.

— Всичко е уредено.

Фросер се изправи и я подкани:

— Моля, последвайте ме, госпожице… Касиди.

Двамата полицаи я съпроводиха по коридора до една кафява врата, без надпис. Сабрина се досети какво я очаква, щом видя осемте жени, застанали пред черен екран. Щеше да има разпознаване.

Фросер остави Клаузен да подреди жените в редица, отиде в съседната стая и седна, мислейки съсредоточено за най-новите разкрития по случая.

— Готово — каза Клаузен, влизайки в стаята.

Фросер се изправи и погледна през стъклото — силен прожектор осветяваше групата жени, между които беше и Сабрина.

— Доведете първото момче — нареди Фросер.

Клаузен отвори вратата и една полицайка въведе първото дете. Фросер му се усмихна предразполагащо:

— Ти си Марсел, нали?

Момченцето кимна нервно.

— Няма защо да се страхуваш, ние можем да ги виждаме, но те нас не. — Фросер отведе Марсел близо до стъклото. — Искам да огледаш внимателно тези жени и да ми кажеш тук ли е онази, която разговаря с теб в склада. И не бързай.

Марсел посочи с пръст:

— Ето я, онази красивата.

— Кой номер?

— Три.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Благодаря ти — каза Фросер и разроши косата на детето.

Клаузен изведе Марсел и доведе Жан-Пол. Той също посочи веднага Сабрина.

Доведоха и трети свидетел, млад мъж с чорлава руса коса и обица във формата на кръст.

— Това е господин Даан — представи го Клаузен.

— Обадили сте се по повод на портретната скица във вестника.

Даан кимна:

— Сигурен съм, че това е същата жена, която разговаря с Дитер, преди той да умре.

— Дитер Тойфел, нали? Работили сте заедно на гарата в Лозана.

— Обикновено бяхме в различни смени, но случайно бях там онази сутрин, когато жената разговаря с него.

— А сега погледнете през стъклото и ми кажете виждате ли я.

— Да! — каза Даан без колебание. — Номер три.

— Абсолютно сигурно ли е?

— Вижте какво, такава хубавица не може да се сбърка. Беше там с още един мъж, но не помня как изглеждаше той.

— Разбрахте ли за какво разговаряха?

— Дитер каза, че жената го питала за разписанието, но като го знам какъв сваляч беше, сигурно се е опитал да й се сложи.

— И повече не я видяхте?

— Не, не съм.

— Благодаря ви за съдействието — каза Фросер и отвори вратата. Даан се откъсна неохотно от гледката през стъклото и напусна стаята.

Фросер и Клаузен освободиха участничките в разпознаването и придружиха Сабрина до стаята за разпит, движейки се плътно от двете й страни.

— Случаят става все по-сериозен, обвиненията срещу вас растат с всяка изминала минута — каза Фросер и седна. — Бяхте идентифицирана стопроцентово от двама свидетели, които твърдят, че сте била в склада по времето, когато Рауф е бил убит. Говори ли ви нещо името Дитер Тойфел?

Фросер беше опитен полицай и веднага забеляза лекото потрепване на очите й, продължило само частица от секундата, с което Сабрина реагира на произнесеното име.

— Загинал е под колелата на влака на следващия ден след като сте разговаряли с него. Първоначално сметнали, че е било нещастен случай, но вече никой не вярва в това. Дали не е бил блъснат нарочно под влака? — Фросер замълча, давайки й възможност да осмисли въпроса, отиде до радиатора и намали отоплението. — Разполагам с достатъчно доказателства, за да ви предявя обвинение, но искам да ми отговорите на някои въпроси. Ще помоля моите колеги в Лозана да подхванат отново случая с Тойфел. Ако успея да ви прикача обвинение в още едно убийство, ще останете зад решетките до края на живота си. Уверявам ви, наистина до края!

Тя захапа отвътре долната си устна, чувствайки как паниката завладява мелите й за първи път след арестуването. Ако й предявят обвинение и я изправят пред съд, което беше реална възможност, в случай че Филпот не успее да се справи със ситуацията, имаха доказателство, че най-малкото е ранила Рауф. Беретата беше намерена у нея, но щеше да бъде по-трудно да й припишат стрелба с намереното в склада полуавтоматично оръжие. Ако Фросер съумее по някакъв начин да убеди съдебните заседатели, че Сабрина е замесена и в смъртта на Тойфел, за която тя нямаше как да бъде обвинена, наличието на това оръжие можеше само да усложни положението й. Съдебните заседатели, веднъж настроени подозрително срещу нея, биха могли да сложат знак за равенство между опит за убийство и убийство. Изпратят ли я в затвора, тя ще бъде извън обсега на влиянието на ЮНАКО.

Сабрина се молеше Филпот да крие в ръкава си няколко силни коза…

 

 

— Шефът ще ви приеме веднага, господин Филпот — каза хубавичката русокоса секретарка, след като приключи разговора си по интеркома.

Филпот забоде бастуна си в мекия светлосин мокет и тежко се изправи. Човекът, който го очакваше в кабинета си, греейки се на газовия пламък на изкуствената камина, беше малко над шейсетте, с гъста, сресана назад бяла коса, разкриваща обветрено лице, набраздено с бръчки, които бяха причинени от тежките отговорности като шеф на швейцарската полиция от шестнайсет години насам.

Райнхард Кулман чевръсто пристъпи към Филпот и му подаде ръката си, за да може той да се облегне на нея.

— Стига си ме глезил — каза Филпот с раздразнение. — Само ми е малко схванат кракът, това е всичко.

— Не ти създаваше неприятности последния път, когато те видях.

— Защото бяхме в Маями в разгара на лятото. Студът го прави така досадно неподвижен. — Филпот се отпусна на по-близкото кресло.

— Кафе? — предложи Кулман.

— Не, но ако пазиш все още скрит някъде онзи коняк „Хенеси“, няма да се откажа — отвърна Филпот и протегна ръце към решетката на камината, за да се стопли.

— Добра памет имаш, като се има предвид, че не си идвал цели осемнайсет месеца — каза Кулман с усмивка.

— В този живот има някои неща, които човек си струва да запомни и твоят коняк е едно от тях.

— Все едно че слушам гласа зад кадър от някоя телевизионна реклама — каза Кулман и наля коняк в една чаша.

— Ти няма ли да ми правиш компания? — попита Филпот, поемайки чашата.

— Лекарите не ми разрешават никакъв алкохол.

— Какво ти е? — попита гостът разтревожено.

— Язва — отвърна Кулман и махна с ръка.

— Преуморяваш се от много работа.

— Ти ли ми го казваш! — Кулман се настани на другото кресло.

— Защо не се пенсионираш? Имаш прекрасна жена, да не говорим за двамата ти сина и техните семейства. Сигурен съм, че те всички искат да прекарват много повече време с теб.

— Нито ти, нито аз сме от хората, които бързат да се пенсионират, Малкълм, знаеш го много добре. Как е Марлен?

Филпот се втренчи в коняка си.

— Разводът ни влезе в сила в началото на тази година.

— Съжалявам, стари приятелю, тя е добра жена.

— Не споря по въпроса. Тя ми подейства освежаващо след калния ми развод с Каръл. Сега поне нямаше грозни сцени в съда, оставаме си добри приятели.

— Това е най-важното. — Кулман се облегна назад и кръстоса крака. — Направих някои запитвания за случая с твоята агентка. Няма да бъде никак лесно…

Малкълм Филпот постави с рязко движение чашата върху масичката.

— Което ще рече?

— Което ще рече, че обвиненията са тежки, а офицерът, който води следствието, е един от най-добрите детективи в страната. Вестникарите също са се вкопчили в случая, защото твоята агентка е красива като кинозвезда. Това е идеалната сензация за първа страница.

— Не си въобразявай дори за миг, че съм готов да пожертвам една от най-добрите си агентки, само за да задоволя жълтата преса в тази страна.

— Но тя е убила човек…

— Тя го е ранила, а неговият колега го е убил.

— Стреляла е по него. Слушай, Малкълм, намираме се в Швейцария, в тихата, спокойна, достопочтена Швейцария, а не в някакво ранчо от Дивия Запад.

— Той е насочил право към нея оръжието си. Какво според теб е трябвало да направи тя? Любезно да го помоли да хвърли оръжието? Пак се връщаме към стария разговор, ти си против ЮНАКО още от момента, в който се зароди идеята за създаването му.

— Не приемам чужденци да размахват пищови и да стрелят тук, в моята страна — отвърна ядосано Кулман.

— Разбирам гледната ти точка, в края на краищата твоите сънародници банкери изобщо нямат нужда да размахват пищови, когато перат мръсни пари…

Кулман вдигна примирително ръце:

— Така няма да стигнем до никъде. Трябва да ми влезеш в положението, Малкълм. Не мога да размахам магическа пръчица и да освободя твоята агентка. Дори да накарам Фросер да се откаже от обвиненията срещу нея, как ще се оправдая пред обществеността? Полицията държи в ръцете си твърде много доказателства, а пресата само това чака, за да разпъне на кръст цялата съдебна система. Ръцете ми са вързани.

Филпот погледна часовника си:

— Сега е три часа. Постарай се да ги развържеш до шест.

Кулман се изправи, в очите му се четеше ярост.

— Това заплаха ли е?

— Схващай го както искаш. Ти си главен комисар на полицията, Райнхард, използвай поне част от властта, която ти е дадена.

— Това е Швейцария, за бога, а не Русия! Фросер напълно основателно е арестувал твоята оперативна работничка за опит за убийство. Не мога да отменя действията му, без да изтъкна убедителна причина, а ти не искаш да му разкажа за ЮНАКО, нали?

Филпот отпи глътка коняк и я задържа в устата си, наслаждавайки се на мекия му вкус, после отметна глава назад и бавно преглътна, усещайки как топлината се стича по гърлото му и се разлива по цялото му тяло.

— Доколкото разбирам, искаш да ме принудиш да действам през главата ти, Райнхард. Както вероятно знаеш, аз нося отговорност само пред генералния секретар на ООН, и ако двамата с теб не намерим общоприемливо решение до шест часа тази вечер, възнамерявам да му се обадя и да го помоля лично той да се намеси в случая. Съмнявам се, че ще си направи труд да разговаря с вашия представител в ООН, сигурно ще се обади на президента ви по горещата линия, за да му напомни деликатно, че Швейцария е сред страните, подписали учредителната харта на ЮНАКО. Нещо повече, след успешното приключване на задачата ще трябва да изпратим подробни доклади до ръководителите на всички страни, на чиято територия са действали нашите оперативни работници. Включително и до вашия президент. Когато пиша този доклад, със сигурност ще се поддам на изкушението да отбележа, че една от моите агентки гние в един от вашите затвори, защото се е защитавала срещу престъпник, опитал се да я убие. От теб зависи какво ще пише в моя доклад.

Кулман отиде до прозореца на кабинета си, от който се разкриваше гледка към „Банхофщрасе“, финансовата улица на Цюрих, и към река Лимат, която течеше през самото сърце на града. Когато заговори, в гласа му се усещаше горчивина:

— Натиск, изнудване, заплахи, да не говорим за откровеното ти желание да насилиш закона, само и само да служи на собствените ти цели… Ами че ти си станал един от престъпниците, за борба срещу които бе създадена ЮНАКО!

— Място за избор няма, Райнхард. Единственият начин да се справиш с новото поколение престъпници, е да ги победиш в собствената им игра, използвайки техните средства. Съжалявам, че днес ми се наложи да прибегна до такива похвати, но моите агенти са нещо повече от служители за мен. Марлен често казваше, че обичам ЮНАКО повече, отколкото съм обичал нея. Беше почти права — ЮНАКО е това, което е, благодарение на хората, които работят в организацията, то не е просто някакво име. За мен моите оперативни работници са моето семейство. Сабрина притежава всички чудесни качества на дъщерята, която бих искал да имам, и сега, когато тя е в опасност, ще преобърна земята, но ще я отърва.

— Дори ако трябва да жертваш нашето приятелство?

Филпот стана и посегна към бастуна си:

— Ще ти се обадя довечера в шест.

— Не отговори на въпроса ми — каза Кулман.

— Не съм ли? — промълви тихо Филпот и затвори безшумно вратата след себе си.