Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (13)

Дванадесета глава

— Къде е Греъм? — запита Филпот, почуквайки с писалка по стъклото на часовника си. — Обзалагам се, че закъснява нарочно.

Уитлок и Сабрина размениха погледи — тази мисъл вече им беше минала през ума. Двамата пристигнаха в сградата на ООН почти едновременно, и то подранили, а Греъм, вечният бунтар, закъсняваше с повече от петнайсет минути. Сабрина седна на един от черните кожени фотьойли и прикри с ръка усмивката, докато наблюдаваше разгневеното лице на Филпот.

— Наглостта не е повод за смях, Сабрина — каза Филпот, без да я поглежда.

— Съгласна съм — отвърна тя и свали ръцете си.

— Още малко кафе? — попита Уитлок и се запъти към масичката.

— Не, и престани да обикаляш стаята като баща в родилното — сряза го Филпот.

Уитлок се отпусна на фотьойла до Сабрина, а на бюрото пред Филпот светна лампичка и той натисна бутона.

— Моля?

— Господин Греъм пристигна.

— Как, самият Майк Греъм лично? — саркастично попита Филпот.

— Ами да… — отговори обърканата секретарка.

— Благодаря, Сара. — Филпот взе дистанционното устройство, отвори вратата и на прага се появи Греъм с кашон под мишница.

— Колко хубаво, че реши да наминеш, Майк — каза Филпот и затвори след него.

— Съжалявам, че закъснях, но пред последните петнайсет минути се разправях с охраната, докато ми разреши да вляза с това. — Греъм посочи кашона.

— Имаш цял ден за пазаруване…

— Не е за мен, а за Сабрина, шефе — прекъсна го Греъм, преди Филпот да е подхванал един от монолозите си на тема дисциплина.

— За мен ли? — Тя разтвори очи от изненада.

Греъм сложи кашона върху масичката за кафе между фотьойлите, извади папката с доклада си и я сложи върху докладите на Сабрина и Уитлок.

— Какво има вътре? — попита с леко вълнение Сабрина.

— Отвори го — отвърна й Греъм.

— Може ли преди да започнем… — обърна се тя към Филпот, обзета от момичешко любопитство.

Телефонът иззвъня и Филпот махна небрежно към кашона, вдигайки слушалката.

Сабрина открехна капака и надзърна вътре, отскочи назад, обхваната от ужас, и треперейки се сви до Уитлок.

— Но какво е това? — попита Уитлок, опитвайки се да надникне през рамото й.

Греъм извади клетка от кашона и Сабрина се сви още повече.

— Моля те, Майк, махни го — проплака тя.

— Та това е просто хамстер — объркано каза Уитлок.

Сабрина извърна лице, сложи ръце пред очите си и отново каза:

— Майк, махни го! Моля те!

Греъм върна клетката в кашона, клекна пред нея и се обърна към Уитлок:

— Като дете имала неприятно преживяване с плъхове, което е оставило дълбоко вкоренен страх от всякакви гризачи.

— Никога не си споменавала за това — каза Уитлок.

Тя се вгледа виновно в ръцете си.

— Струва ми се, че изобщо не си е давала сметка доколко се е била развила тази фобия в нея, докато не си поговорихме надълго и нашироко в самолета на път за вкъщи — обясни Греъм. — Заради този страх от плъхове едва не я убиха. Тя самата ще ти разкаже всичко, щом бъде в състояние да стори това, но аз не виждам причини да занимавам с въпроса когото и да било извън нашия екип, включително шефа. — Той се обърна към Сабрина. — Следващия път твоята фобия може да стане причина за смъртта на някой от нас. Както ти обясних в самолета, всички тези нещо са пуснали дълбоки корени в съзнанието ти и никога няма да ги преодолееш, ако ги потискаш, надявайки се, че ще си отидат от само себе си. Изправи се срещу тях и ги погледни в очите, това е единственият начин. Плъховете едва ли са най-питомните домашни любимци, затова реших да бъде хамстер, защото навремето имахме един вкъщи. Е, по-точно Майки имаше хамстерче. И знаете ли как го беше нарекъл? Куотърбек 1. Опитахме се да му обясним, че това не е подходящо име за хамстер, но той не искаше нищо да чуе и така си остана, Куотърбек. Майки беше луд по дребосъчето. Много пъти, когато отивахме да го завием нощем, откривахме, че хамстерът е извън клетката си и шумоли под одеялцето в детското креватче. Веднъж отидохме семейно на ресторант и не щеш ли, насред вечерята Куотърбек подаде муцунка от джоба на Майки.

— Не може да бъде! — изцъка с език Уитлок.

— Никога в живота си не съм искал с такава скорост сметката, за да изчезнем от заведението. Сабрина, моля те за едно — дай някаква възможност на животинката, наблюдавай я, опитай се да я разбереш. Сигурен съм, че хамстерът ще ти помогне да преодолееш страха си, става ли?

— Става — отвърна тихо тя.

Внезапно настъпи тишина и тримата се обърнаха към Филпот, който беше свършил телефонния си разговор и преглеждаше докладите им. Уитлок се прокашля. Филпот вдигна поглед и посегна към лулата си.

— Няма да ви задържам много, но след като тъй и тъй сте се събрали тук, предполагам, че искате да сте в течение на разследването до момента. К. У., най-напред по твоята линия. Германската полиция е извършила поредица от арести в завода, след като Лейциг е направил подробно признание. Спокойно можем да кажем, че подривната мрежа там е успешно унищожена. Властите обещаха да извършат пълно разследване на системата за сигурност в завода и ме увериха, че ще паднат доста глави.

— Какво ще кажете по въпроса за моята легенда? — попита Уитлок. — Прикритието ми беше разкрито още в началото и това попречи на операцията.

— Така е, но не виждам как бихме могли да го избегнем. Шансът Карен да те разкрие, както стана в крайна сметка, беше едно към един милион. Такова нещо не се е случвало досега и не вярвам да се случи отново. Задължително е вашите легенди да бъдат автентични и възможно най-достоверни. — Филпот посочи вестника на бюрото си. — Добра статия си написал за онзи завод, макар никога да не съм предполагал, че си такъв противник на атомната енергия.

— Уинсдейл, Денвър, Трий Майл Айлънд, Чернобил… Всеки път казваха, че подобно нещо няма да се случи никога вече. Колко хора трябва да умрат още, за да се докаже, че и учените грешат?

— Това е последният абзац от статията ти, нали? — попита Филпот и погледна във вестника.

— Да, и обобщава всичките ми чувства.

Филпот прелисти бележките си.

— Майк, Сабрина, днес получих лекарското заключение за вас двамата. Както предполагахме, количеството радиоактивно облъчване, на което сте били изложени, е нищожно. При теб показателите са малко по-високи, Майк, главно защото си бил за кратко време във вагона с Милхан. Но дори при това положение няма никакви причини за безпокойство.

— А какво е състоянието на Милхан? — попита Греъм.

— Неговите изследвания бяха готови още вчера. Остават му най-много шест седмици. За съжаление вече нищо не може да се направи. — Филпот замълча, за да запали лулата си. — Да се върнем към случая. Притиснах КГБ да открият всичко, което могат, за Щефан Вернер и най-сетне тази сутрин дойде телекс от Москва. Предавам ви най-сбито съдържанието му: Истинското му име не е Щефан Вернер. Роден е в Минск през 1941 г. и се казва Алексей Лубанов. Бил е седемнадесетгодишен, когато са го вербували от КГБ. Преминал е обичайната десетгодишна програма на обучение, с която се подготвят агенти под дълбоко прикритие за работа в чужбина. Обучаван е в шпионските школи в Гатчина и Праховка, за първи път се появява като Щефан Вернер в Бразилия през 1967 година. Знаел доста добре португалски, така че не му е било трудно да си намери работа в една транспортна компания в Рио де Жанейро. Година по-късно вече управлявал цялата фирма. Напуснал Бразилия и изкупил дял от акциите на германска спедиторска компания, изпаднала в затруднено положение. Шест месеца след това изкупил компанията и я поставил в основите на своята гигантска транспортна империя, градена умно и професионално в продължение на десетилетия. Блестящ бизнесмен, но в същото време предан агент на КГБ.

— Какво стана с детонатора? — попита Сабрина.

— Тъкмо мислех да ви кажа и за него. Шестте контейнера бяха с абсолютно еднакво тегло и нашият екип за обезвреждане на бомби трябваше да работи в условията на вакуум четири часа и половина, за да открие, че всичко е било една сложна и добре замислена измама. Пет от контейнерите съдържат плутоний, но в шестия, който според предположенията трябваше да бъде съоръжен с взривно устройство, имаше само… пясък, нищо смъртоносно! Всичко от начало до край е било замислено и ръководено от Константин Бенин.

— Бенин? — измърмори Греъм. — Един от основателите на Балашиха, нали?

— Точно така. Освен това той е бил пряк ръководител на Щефан Вернер, или Алексей Лубанов, както предпочитате, и на Карен Шендел. Доказано е и няма място за съмнение, в момента Сергей пътува за Москва, за да го притисне.

— Какво ще стане с плутония? — попита Уитлок.

— Вече е върнат в Майнц. За съжаление зърното, превозвано от „Наполи“, трябваше да бъде унищожено, но от УНИЦЕФ вече са подменили товара и до края на седмицата новата пратка трябва да пристигне в Етиопия.

Телефонът отново иззвъня.

— Извинете ме — каза Филпот и вдигна слушалката. Усмихна се, докато слушаше някакви обяснения. — Добре, добре, добре! Ето това вече е много интересно! Благодаря за обаждането. — Той затвори и погледна тримата си служители. — Позвъниха от Пентагона, току-що са получили информация, че някаква промишлена лаборатория край либийския град Бенгази е била изравнена със земята вследствие на мистериозен пожар, избухнал в ранните утринни часове.

— Дали случайно не е същата, за която е бил предназначен плутоният? — попита Сабрина.

— Съвсем същата.

— Имахме ли наша бойна група по същото време в Бенгази? — намеси се Греъм.

— През последните пет месеца изобщо не сме имали наши хора в Либия. Единственият чужд плавателен съд, намиращ се в района по това време, е била руска подводница. — Филпот придърпа бележника си и добави: — За разлика от вас тримата аз имам работа за вършене.

— Това означава ли, че сме свободни? — попита Греъм и погледна часовника си.

— След като дойде с петнайсет минути закъснение, сега искаш да си тръгнеш пръв, за къде си се разбързал?

— Има мач на стадион „Янки“ и се страхувам да не закъснея.

— Кои играят? — попита Уитлок.

— „Ред сокс“ от Бостън.

— О-о-о — смигна Уитлок. — Янките ще се поозорят с такъв противник, трябва да ги подкрепиш, нали?

— Не предполагах, че се интересуваш от бейзбол — изненада се Греъм.

— Всъщност не се интересувам, но откакто се установих да живея тук, проумях, че бейзболът и футболът са неделима част от всекидневието на Ню Йорк. Ще ви стискам палци този следобед.

Греъм потупа Уитлок по ръката и се обърна към Филпот:

— Довиждане, шефе.

— Довиждане, Майк, добре си свършихте работата. — Филпот взе дистанционното устройство и отвори вратата.

— Колко време ще останеш в Ню Йорк? — попита Сабрина, вървейки до Греъм към изхода.

— Вероятно ще си замина утре.

— А какво смяташ да правиш довечера?

— Може би ще отида на кино… — промърмори той.

— Не искаш ли компания?

Той се спря и се загледа неловко в краката си.

— Е, просто попитах — каза Сабрина, нарушавайки настъпилото мълчание. — Благодаря ти за животинчето, Майк!

— Аха — отвърна той и тръгна към външната врата, която му отвори секретарката.

Греъм поспря за миг и извърна леко глава към Сабрина:

— Надявам се, че харесваш уестърни — каза той през рамо и излезе, преди тя да успее да му отговори.

— Ела да хапнем по един сандвич с ръжен хляб и риба тон в заведението на ъгъла — обади се зад нея Уитлок. — Ако можеш да ми отделиш време, разбира се.

— Какво искаш да кажеш? — попита неуверено тя и предпазливо взе от него кашона.

— Помислих си, че ще пожелаеш да прекараш остатъка от деня в подготовка за срещата, нали те поканиха на уестърн — подразни я Уитлок.

— Ще ми платиш за това заяждане, като ми вземеш и салата плюс портокалов сок към сандвича — отвърна Сабрина, преструвайки се на ядосана.

Двамата поеха мълчаливо по коридора.

— Измисли ли име на хамстера? — обади се Уитлок, когато влязоха в асансьора.

— Куотърбек — отвърна тя, докато вратата се затваряше, — какво друго?

 

 

Бенин срещна за първи път Колчински преди двайсет и две години, когато бе назначен за началник-отдел в Лубянка, главната квартира на КГБ в Москва. Тогава Колчински бе негов заместник. Първоначалната им взаимна предпазливост бързо се превърна в антипатия и една от главните причини Бенин да премине на работа в шпионската школа в Гатчина беше невъзможността да работят заедно. И двамата бяха изключително амбициозни, но идеологическите им позиции се различаваха съществено. Бенин беше фанатичен сталинист и екстремист, докато Колчински беше умерен човек, който непрестанно настояваше да бъдат ограничени диктаторските пълномощия на върхушката на КГБ. Либералните възгледи на Колчински му спечелиха немалко приятели и публична тайна беше, че назначението му като военен аташе на Запад, стана преди всичко в името на собствената му безопасност. Нито Бенин, нито Колчински бяха променили разбиранията си през годините, изминали оттогава.

Бенин погледна ръчния си часовник. Беше накарал Колчински да чака двайсет минути отвън — последно отчаяно доказателство за неговата власт. Вдигна слушалката и набра само една цифра.

— Да влезе Колчински.

Секретарят въведе Колчински в кабинета и бързо се оттегли, притваряйки безшумно вратата след себе си.

— По шкембето ви виждам, че Западът ви понася — каза ледено Бенин и посочи с пръст гипсовата яка около врата на Колчински. — Нещо сериозно ли е?

— Щях да се безпокоя за собствения си врат повече, ако бях на ваше място — отвърна Колчински и седна.

— Как да го разбирам — че сте дошли да ми прочетете предсмъртната молитва, така ли?

Колчински пренебрегна саркастичния въпрос, отвори куфарчето си и извади папка и детонатора, които хвърли на масата пред Бенин.

— Вернер продължаваше да стиска детонатора в ръката си, когато извадиха тялото му от водата.

Бенин вдигна детонатора.

— Трябваше да го накарам да повярва, че работата е напълно сериозна, всички трябваше да са убедени, че е наистина нещо сериозно. В крайна сметка действителността е далеч по-убедителна и от най-доброто актьорско изпълнение.

Колчински извади пакет цигари от джоба на сакото си.

— Не разрешавам да се пуши в кабинета ми — сряза го Бенин.

— А пък Политбюро не разрешава предателство спрямо родината — отвърна спокойно Колчински и запали цигара.

— Предполага се, че в този момент трябва да рухна и да се изповядам със сълзи на очи? — попита Бенин.

— Тук има предостатъчно уличаващи ви доказателства. — Колчински потупа папката. — Както обичате, КГБ ще приложи някой от специалните си похвати, за да изтръгне пълни признания от вас. Едва ли е необходимо да ви напомням за разнообразието на тези похвати, още повече че много от тях са ваше творение.

Бенин се замисли за миг и погледна през прозореца:

— Първоначално правителството ни използва политиката на гласност като средство за успокояване на Запада, а сега вече се бърка в нашата стратегическа ядрена отбрана. Целият ми план беше просто опит да спра тази намеса. Ако плутоният беше стигнал благополучно до Либия, щях веднага да подхвърля на няколко големи западни вестници сензация — докато нашият любим лидер подписва договори за разоръжаване, Русия вече започва да произвежда нов тип ядрени оръжия, за да замести онези, които са унищожени вследствие на официалните споразумения, като използва плутоний, отклонен от западен завод. Новото ядрено оръжие се произвежда на територията на страна, която е наш съюзник. Нашият ръководител щеше да оспорва, да отрича, да се бие в гърдите, но всичко щеше да е подкрепено с доказателства черно на бяло, за да го види целият свят. Доверието в този „Апостол на гласността и перестройката“ щеше да бъде унищожено безвъзвратно. Дори някои западни ръководители да са били склонни да повярват в неговата искреност, несъмнено щяха да надделеят скептиците, които щяха да спрат всякакви преговори за намаляване на въоръженията поне за следващите няколко години.

— Тогава на власт щеше да дойде нов лидер, такъв, какъвто вие и вашите приятели екстремисти одобрявате — обади се Колчински. — И щяхте да започнете възстановяването на целия оръжеен арсенал, съкратен от конверсията, да превърнете отново Русия в най-голямата ядрена сила на света.

— Не се срамувам от това, което съм направил, направих го за Русия, защото обичам родината си! Ние сме социалисти със свой облик, със свой стил на управление. Наистина ли си въобразявате, че аз съм единственият противник на реформите? В Политбюро има предостатъчно недоволни и независимо какво ще стане с мен, има кой да вдигне падналото знаме и да продължи борбата. Не очаквам разбиране от вас, още повече че от години насам поддържате линията на помирение със запада.

— Прав сте, няма да ви разбера. — Колчински затвори куфарчето си и се изправи. — Оставям папката тук. Ще установите, че телефонът ви е прекъснат, а пред вратата ви има двама въоръжени постови, на които е наредено да ви спрат, ако се опитате да излезете преди официалния ви арест. А, и още нещо — доколкото знам, не сте стигнали доникъде в опитите да откриете кой стои зад покушението срещу живота ви, нали? Направих някои проучвания, преди да напусна Ню Йорк. Както изглежда, заповедта за вашето убийство е дошла от самото Политбюро. От доста време сте им били трън в очите и какъв по-лесен начин да се отърват от вас, освен да пуснат дисидентите да им свършат мръсната работа? Именно по тази причина ракетното устройство е внесено така лесно в страната. Самите дисиденти не са подозирали нищо, те са мислели, че всичко е плод на собствената им изобретателност. Ето обаче и края — Хендрик е бил посредник при вкарването на устройството, без да знае за кого работи. Той е използвал спедиторска фирма „Вернер“, за да се озове то на московското околовръстно шосе. Светът е малък, нали, Константин?

Бенин продължи да се взира във вратата дълго след като Колчински си беше отишъл. Знаеше отлично, че делото му никога няма да стигне до съд. Истината ще бъде потулена колкото е възможно по-бързо, всичко ще бъде замазано и забравено. Знаеше също така какъв избор има — или да умре в ареста след часове, а може би дни на непрекъснати изтезания, или сам да сложи край на живота си, преди да са дошли да го арестуват.

Той завъртя стола си към прозореца и за последен път погледна великолепието на заснежения парк. След това бавно и колебливо протегна ръка към горното чекмедже на писалището си, откъдето извади тежкия и хладен пистолет.