Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (11)

Десета глава

Уитлок можеше да определи настроението си с една дума — униние. Какво беше постигнал през трите дни, прекарани в Майнц? Прикритието му бе унищожено още в самото начало от една красива жена, която случайно беше излизала с известен журналист от „Ню Йорк Таймс“, пишещ за шоубизнеса. Насмалко не го бе премазал мерцедес, чиито шофьор впоследствие се беше удавил, или поне така смяташе Уитлок. Макар че беше склонен да се съгласи с Карен, че Лейциг има пръст в отклоняването на радиоактивни материали, нямаше и прашинка доказателства срещу него. Трябваше да открие нещо, и то бързо, но как?

Денят започна лошо! Беше се успал и се събуди едва в девет и половина, а докато потегляше с голфа, заваля дъжд, който бързо премина в порой. Уитлок се отби за малко в хотела, за да се преоблече, и пое по стария път за Франкфурт, препоръчан му от Карен предишния ден. Движението беше слабо, защото повечето шофьори предпочитаха широките платна на магистралата.

Той спря колата пред будката на охраната и свали съвсем малко прозореца, за да подаде пропуска, който Карен му бе уредила в първия ден на пристигането му в завода. Един от пазачите облече дъждобран, нахлупи фуражка и преборвайки се с шибащите дъждовни струи, се приближи до колата.

— Добро утро. Уитлок от „Ню Йорк Таймс“ — представи се К. У.

Пазачът опипа картончето, облечено в предпазна пластмасова обвивка и каза:

— Имаме заповед да не ви допускаме.

— Кой е отменил пропуска ми? — попита гневно Уитлок.

— Доктор Лейциг.

— Защо?

— Нямам никаква представа. Може да му се обадите, като се приберете вкъщи.

— Искам да говоря веднага с него!

— Пропускът ви е обявен за невалиден, нищо не може да се направи. Нямате право да влизате без разрешение в обекта, който е държавна собственост.

Уитлок захвърли пропуска си в колата и раздразнено поклати глава. Лейциг го бе надиграл. Той несъмнено щеше да изтъкне съвсем основателна причина, в случай че Уитлок се опиташе да оспори заповедта за отмяна на пропуска му, с което блокираше разследването в завода.

Пазачът почука по стъклото:

— Казах ви вече, нямате право да стоите тук.

Уитлок разбираше, че е безсмислено да спори. Трябваше му време, за да обмисли стратегията си, а времето не беше на негова страна. Той обърна колата пред бариерата на портала и потегли обратно.

Пазачът откачи радиостанцията от колана си, включи я и тихо каза:

— Вече е на път.

Уитлок се върна на старото шосе Майнц-Франкфурт — дори дупките по пътя бяха за предпочитане пред дългите върволици по магистралата. Той включи радиото и намери станция с музика. Свиреха някаква безлична естрадна песен, но все пак беше по-добре от скучните дискусии на селскостопански или политически теми на немски език. Петнайсетгодишната му племенница Роузи можеше и да я хареса.

Той все още страдаше по музиката на 60-те години, когато певците, за разлика от днешните, имаха характерни, приятни гласове, а съпровождащите ги оркестри не се надсвирваха с тях, за да видят кой може да гърми по-силно. Роузи постоянно му напомняше: „Колкото повече остарява човек, толкова по-трудно му е да върви в крак с динамичните промени в обществото“. Тя притежаваше изключителната способност да го накара да се почувства двойно по-стар, отколкото беше в действителност.

Уитлок се сепна рязко, когато в огледалото за обратно виждане ослепително проблеснаха два фара, приближаващи все повече и повече. Уитлок промърмори нещо за безпардонната наглост, която демонстрираха някои шофьори, и даде сигнал на задната кола, че може да го задмине. Фаровете й го заслепяваха и Уитлок бе принуден да извърти огледалото, за да избегне силната светлина. Той отвори прозореца и енергично размаха ръка, отново подканяйки шофьора на задната кола да го изпревари. Дори му даде път, като се изтегли плътно, дори опасно плътно встрани, за да има онзи пълна видимост. В отражението на фаровете успя да зърне бегло червена предница. Колата отзад беше марка „Рейндж роувър“, тя се изравни с голфа, но Уитлок не можа да види шофьора.

— Минавайте, минавайте — провикна се той и с ръка даде знак на човека зад волана на роувъра да продължи напред.

Роувърът сви рязко и удари странично колата на Уитлок.

— Проклет маниак! — извика Уитлок и яростно завъртя волана, за да не излети от пътя.

Роувърът повтори маневрата и отново блъсна голфа отстрани, а Уитлок инстинктивно натисна спирачките, осъзнавайки, че всеки момент може да изгуби контрол и да полети надолу по склона. Роувърът бе несравнимо по-мощен и избутването на голфа от шосето беше само въпрос на време. Задните колела на голфа рязко поднесоха, избягвайки на косъм бордюра и колата застана безпомощно по средата на пътя. Роувърът спря, после направи пълен обратен завой и се обърна с предницата към блокиралия голф.

Уитлок протегна ръка, отвори жабката и потърси браунинга си. В момента, в който стисна дръжката му, роувърът нанесе на голфа мощен челен удар, разбивайки десния преден фар. Разхвърчаха се парченца от стъкло, голфът политна, завъртя се обратно и от резкия удар Уитлок блъсна главата си във волана. Изправи се с мъка, ушите му бучаха, опипа удареното място над веждата си и усети как кръвта се стича по пръстите му.

Роувърът се върна назад, готов да удари отново. Голфът стоеше неподвижно на около метър от края на пътя и всеки следващ удар със сигурност щеше да го отпрати надолу по склона. Уитлок направи безуспешен опит да включи двигателя, после посегна към браунинга, който бе отхвръкнал на съседната седалка. Роувърът отново потегли, насочвайки се към предната врата на голфа, възнамерявайки да го удари под нужния ъгъл, така че колата да се преобърне и да се затъркаля по склона.

Уитлок изчака роувъра да приближи на пет-шест метра, стисна браунинга с две ръце и го насочи през прозореца. Избра въображаема точка в центъра на затъмненото предно стъкло и стреля два пъти. Двата куршума се забиха в стъклото на няколко сантиметра един от друг и облаци влакнообразни частици се разлетяха около кръглите дупчици. Роувърът зави рязко и насмалко не закачи голфа, а шофьорът му изглежда се отказа от нови атаки, продължи по шосето и изчезна зад първия завой.

В този миг Уитлок видя мотоциклета, спрял малко по-нагоре на пътя. Беше черен „Сузуки“, хиляда кубика. Мотоциклетистът, целият в бели кожени дрехи, запали мотора, даде газ и прелетя покрай голфа.

Уитлок успя да запали двигателя и потегли, обмисляйки внимателно случая с роувъра. Не беше ли го виждал някъде? Дали Карен не му беше споменавала за него? Колкото повече мислеше, толкова повече се изпълваше с убеждението, че някой му беше говорил за този джип, макар и между другото. Предишния ден беше разговарял в завода с десетина работници, но не можеше да свърже нито един от тях с роувъра. Щракна с пръсти.

— Лейциг — изрече той на висок глас.

Разбира се, Лейциг имаше рейндж роувър, с който ходеше за риба.

Хиляди мисли се блъскаха в главата на Уитлок, докато търсеше уличен телефон. Подозренията му към Лейциг се засилиха, след като позвъни в завода, откъдето му казаха, че Лейциг ще бъде на работа в следобедната смяна. Откри домашния му адрес в телефонния указател в кабината и забърза към съсипания голф. По-късно щеше да прецени щетите и да уреди въпроса с фирмата за коли под наем „Херц“ с помощта на кредитната си карта, а ЮНАКО щеше да възстанови разходите след завръщането му в Ню Йорк. Е, Колчински със сигурност нямаше да бъде доволен.

 

 

Лейциг живееше в занемарена двуетажна къща на „Квинтинщрасе“ с изглед към стария университет на източния бряг на Рейн. Уитлок паркира колата в дъното на улицата, сложи пистолета в джоба си и притича под дъжда до гаража, прилепен до къщата. Той погледна през счупеното прозорче, отмятайки леко парчето зебло, което служеше за завеса, и видя вътре червения роувър. Макар че Уитлок не можеше да види предното стъкло с двете дупки от куршумите, вече имаше достатъчно доказателства, за да притисне Лейциг.

Уитлок се прехвърли над дървена ограда зад гаража и пъргаво скочи в обраслия с храсталаци заден двор. В дясно от него имаше веранда, която водеше към кухнята и Уитлок тръгна натам през калта и мократа трева. Когато се качи на верандата, вратата на кухнята неочаквано се отвори и пред него застана едра немска овчарка. За радост на Уитлок, вместо да се нахвърли срещу него, кучето само помаха с опашка и се върна обратно в кухнята. Уитлок въздъхна облекчено и безшумно отвори съседната врата.

Лейциг седеше край малък радиатор с гръб към вратата. Уитлок спря и огледа с почуда стаята, превърната в нещо като храм в памет на една жена, покрит с нейни снимки от млади години до зряла възраст. Десетки увеличени фотографии, всяка грижовно поставена в рамка, можеха да се видят по стените, на декоративната камина и върху шкафа. Гневът, който се бе насъбрал в Уитлок, се стопи и гласът му прозвуча сподавено, когато най-сетне продума:

— Доктор Лейциг!

Лейциг скочи и се извърна към него, а в погледа му се четеше ярост.

— Вън оттук! Махайте се!

Уитлок отстъпи назад и отпусна пистолета си.

Лейциг дишаше тежко.

— Това е нейната стая и аз съм единственият човек, който има право да влиза в нея. Аз и никой друг!

— В такъв случай трябва да поговорим на друго място, в кухнята може би?

— Кой сте вие? Какво искате? — Лейциг беше изненадващо неуверен и имаше блуждаещ поглед.

— Уитлок. Преди половин час се опитахте да ме убиете, не помните ли?

— Не знам за какво говорите. Напуснете дома ми или ще повикам полицията.

— Моля, извикайте я, но не забравяйте да споменете за роувъра, който се намира в гаража ви. Полицаите може да проявят интерес и да сравнят остатъците от боя по бронята му с щетите по моя голф и сигурен съм, ще си направят любопитни изводи.

— Смятам, че и вие нямате по-голямо желание от мен да видите полицията тук.

Уитлок губеше търпение. Хладнокръвието му го напусна, той сграбчи Лейциг и го блъсна в стената. Гласът му бе тих и заплашителен:

— Изморих се да играя игричка с вас! Искам отговор и ви уверявам, че ще го получа!

Лейциг поклати глава:

— Не сте в състояние да ми нанесете удар, по-тежък от този, който вече ми е нанесен. Няма болка, която да не мога да издържа.

Уитлок го отстрани от пътя си и взе най-близката снимка.

— Ще ги изпочупя и накъсам една по една, докато не ми кажете това, което искам да знам.

Лейциг впери тревожен поглед в снимката, която Уитлок се канеше да унищожи, сякаш беше безценна древнокитайска ваза от династията Минг.

— Моля ви, не й причинявайте болка!

Уитлок върна фотографията върху шкафа и седна.

Лейциг взе отново снимката и се настани до радиатора.

— Това е жена ми — каза нежно той, прекарвайки пръсти по контурите на лицето й.

— Така и предположих. Къде е сега тя?

— Преди три години аз я убих.

— Убихте я?

— Тя умираше от рак. Не можех повече да гледам как страда, затова я убих. Направих го само защото я обичах много, твърде много…

— Но това е евтаназия — каза Уитлок.

— Както искате, така го наричайте. Фактът, че аз я убих си остава — продължи Лейциг. — Заведох я в Травемюнде, където години преди това бяхме прекарали медения си месец. Исках да изживее отново най-щастливите дни в живота си. Последната вечер я напих и я изведох на разходка по плажа. — Той се вкопчи с две ръце в рамката на снимката и с мъка потисна обзелите го чувства. — И я удавих.

Лейциг замълча и докосна челото си с ръка, сякаш искаше да прогони неочаквано появил се призрак.

— Как успяхте да прикриете убийството? — тихо попита Уитлок.

— Следствието приключи с мнението „смърт вследствие на нещастен случай“, ако имате това предвид. Тук обаче не ми се размина, не останах ненаказан. — Лейциг отново докосна челото си. — Чувството за вина е като мигрената, никога не те напуска. Често мисля за самоубийство, но нямам кураж да го извърша.

Уитлок опипа раната над окото си и се успокои, установявайки, че е престанала да кърви.

Лейциг изглежда едва сега забеляза колко раздърпан и мокър е гостът му.

— Искате ли сухи дрехи? Имам много пуловери и панталони.

Предложението беше съблазнително, но Уитлок бързо отказа.

— Не мърдайте от мястото си! — заповяда той на Лейциг.

— Какво ще стане с мен?

— Зависи от готовността ви да сътрудничите. Как бяхте въвлечен в отклоняването на радиоактивни материали?

Лейциг погледна снимката върху коленете си.

— Бях изнудван — въздъхна Лейциг.

— Изнудван? С какво може да бъде изнудван човек като вас?

— Ще ви покажа, ако ми разрешите да стана — каза Лейциг и стана, без да дочака отговор.

— Къде отивате? — попита Уитлок.

— До шкафа.

Лейциг отвори едно от чекмеджетата и извади кафяв плик, подаде го на Уитлок и отново седна.

Уитлок измъкна от вътре шест черно-бели снимки, на които се виждаше как Лейциг държи главата на жена си под водата и как влачи безжизненото й тяло по пясъка. Уитлок върна снимките в плика и го подаде на Лейциг.

— Тези кадри щяха да ме изпратят зад решетките до края на живота ми.

— Кой е направил снимките?

— Не знам, но ги получих два дни преди разследването.

— Какво стана след това?

— В началото нищо особено, но шест месеца по-късно ме потърсиха в института „Макс Планк“, където работех, и ми казаха да кандидатствам за вакантното място на директор по техническата част на завода. Така и направих, а богатият ми опит бе достатъчен, за да ме одобрят още след първия разговор. По-късно разбрах, че моят предшественик на директорския пост е загинал при неизяснени обстоятелства по време на една почивка в Австрия. Мислете каквото искате, аз обаче съм сигурен, че е бил премахнат, за да вкарат свой човек в завода.

— Някога виждали ли сте хората, които са ви изнудвали?

— Имал съм контакт с двама от тях. По-старшият беше от типа Макиавели, зловеща личност с мощно телосложение, много черна коса и хлътнали очи.

— Как се казваше?

— Хендрик или Хендрикс, нещо такова. Не беше от хората, които можеш да помолиш да повторят името си.

— А другият?

— Канадец, представи се под името Ванер. Руса коса, руси мустаци, винаги с шапка. Возеше насам-натам Хендрик с черен мерцедес.

Уитлок се усмихна — още една частица от загадката дойде на мястото си.

— И така, кога започна отклоняването на материали? — попита той.

Лейциг извади пакет цигари от джоба си и запали.

— Шест или седем месеца след постъпването ми в завода. През този период трябваше да назнача на работа четирима нови техници, и макар че разговарях с десетки кандидати, за да избера най-добрите, бях принуден да взема хората, предложени от Хендрик. Те имаха добра квалификация и никой не се усъмни в решението ми. Така станахме екип от пет души и отклоняването вървеше като по часовник.

— Прегледах купища компютърни разпечатки, но не можах да открия никакви несъответствия. Трябва да сте изтегляли плутония в хода на преработката, но как е било възможно това, когато наоколо е имало толкова много други специалисти? Или и те бяха в играта? — попита Уитлок.

— Освен няколко пазачи и шофьори никой не е в играта, особено пък от моя специализиран персонал. Вземахме плутония не по време на преработката, а след това.

— След това ли? Но цифрите са проверени многократно, преди да бъдат вкарани в компютъра.

— Съгласен съм, че подправянето на големи числа е почти невъзможно, но в списъка с данните има една малка колонка от цифри под наслов „Остатъчни бройки“. Сигурно изобщо не сте я забелязали.

— Видях числата, но Карен ми каза, че се отнасят за преработката на утайките и не представляват интерес.

Лейциг угаси цигарата си.

— Както ви казах, докато ви развеждах из завода, уранът и плутоният преминават през няколко степени на екстракция, с цел да бъдат разделени съответно на ураниев и плутониев нитрат. Естествено, в утайките има уран и плутоний, макар и в много малки количества. На свой ред утаечният материал се подлага на поредица от екстракционни процеси, за да се освободи задържаният радиоактивен материал. Количествата варират при всяка партида, макар и само с грамове, но точно те представляваха интерес за нас.

Той запали втора цигара.

— Покрих следите си от самото начало, като отидох при главния шеф на завода и изразих недоволство от екстракционния процес, на който се подлагат утайките. Той веднага се хвана на въдицата и ми възложи да го надзиравам лично. Така ръцете ми бяха развързани, а в хода на една тридневна смяна бяхме в състояние да отклоним осем-девет грама, без това да се отрази на общостатистическите цифри. Работихме в продължение на две години и получихме шест килограма високообогатен плутоний от така нареченото оръжейно качество.

— За къде беше предназначено това количество?

— Чух веднъж Хендрик да споменава, че ще бъде експедирано за тайна лаборатория в Либия.

— С какво?

— С кораб.

— Спомена ли името на кораба?

— Нищо повече не успях да чуя.

— Не научихте ли поне за какво възнамеряват да го използват?

— В това отношение може да развихрите въображението си! Възможно е да го използват за бойни ядрени глави, но по мое мнение ще послужи за направата на атомна бомба. Шест килограма е идеалното количество.

— Либия с атомна бомба? Боже мили! — Уитлок почувства силно пулсиране в главата си. — Искам да знам имената на всичките ви конспиративни сътрудници — техници, пазачи, шофьори, всички!

На вратата се позвъни.

— Мога ли да отворя?

— Внимавайте — отвърна Уитлок и се пресегна към една от снимките върху камината.

Лейциг излезе.

Уитлок чу шума от отварящата се външна врата, после долови приглушения звук на задавена кашлица. Мнозина биха го възприели като някакъв страничен шум от улицата, но Уитлок беше наясно от какво е причинен — пистолет със заглушител! Хвърли се към вратата и се претърколи по износения мокет в коридора, стиснал пистолета си с две ръце. От стрелеца нямаше следа. Уитлок скочи на крака и се озова на прага на къщата тъкмо когато мотоциклетистът с бялото кожено облекло потегляше с черното си „Сузуки“.

Лейциг се бе свлякъл до стената и кръвта шуртеше от раната в стомаха му. Уитлок затвори входната врата и изтича в хола, където прерови чекмеджетата, докато намери платнени салфетки, с които се помъчи да спре кръвта му. След това прибра компрометиращите снимки и ги скри под сакото си.

Лейциг беше в полусъзнание и за момента нищо повече не можеше да се направи. Уитлок вдигна телефонната слушалка, обади се на Бърза помощ, без да съобщава името си и напусна къщата.

Отиде право в дома на Карен. Паркира отпред, изтича до входната врата и натисна звънеца, но никой не му отвори. Уитлок протегна ръка през счупеното стъкло на вратата и я отключи.

— Карен! — извика той, влизайки в хола.

Посрещна го тежко тягостна тишина.

Уитлок провери кухнята и трапезарията, после тръгна нагоре по стълбата към спалнята на Карен. Вратата беше открехната, както я бе оставил сутринта.

Карен спеше дълбоко, черната й коса бе разпиляна върху кремавата копринена възглавница.

Уитлок излезе и отново заключи входната врата. Докато караше към хотела си, той отново и отново премисляше изпълнения с бурни събития предобед. Трябваше да се свърже с Филпот и да го осведоми за всичко, което беше научил. Преди всичко трябваше обаче да се отпусне в изпускащата пара целебна вода на ваната и да отдели известно внимание на разцепената си вежда.

След това трябваше отново да започне надпреварата с времето, да се отбие да остави голфа в някой от подземните гаражи на града и да си наеме кола от друга фирма. Разбитият жълт голф с олющена боя биеше на очи, особено пък ако е бил забелязан недалеч от дома на човек, застрелян в стомаха. Щом полицията направеше връзката, късметът му щеше да престане да се усмихва.

Когато влезе в хотела си, Уитлок почувства всички погледи да се устремяват в него. Усмихна се унило и с чувство на неудобство се запъти към рецепцията, за да си вземе ключа.

Когато служителката му го подаде, той бързо се огледа и се наведе към нея. Тя също се наклони напред, за да не пропусне нито дума от това, което той щеше да й каже.

— Може да не ви се вярва, но навън вали дъжд.

Озадачена усмивка се появи на лицето й, докато Уитлок влизаше в асансьора.

 

 

Първото нещо, което видя Сабрина, когато отвори очи, беше някакво размазано лице, наведено над нея. Разтърка очи и мъглявият образ взе да става по-ясен.

— Майк! — прошепна тя, усещайки смъртна умора. — Добре ли си, Майк?

— Да, добре съм — отвърна с хрипкав глас той и поднесе чаша към устните й. — Изпий това!

Тя отпи глътка бренди, но течността опари гърлото й и тя отблъсна чашата:

— Знаеш, че това го мразя!

— Човек реагира най-бързо на нещо, което мрази — обади се Филпот от ъгъла на стаята.

Сабрина лежеше в единично легло, а помещението очевидно беше хотелска стая.

— Къде сме?

— В хотел „Франческа“ в Прато — отговори Филпот и стана. — В американското посолство в Рим се е получило анонимно обаждане, че ти и Майк сте били оставени в безсъзнание в малък склад на гарата в Прато. Човекът, който се е обадил в посолството, казал да се свържат с нас. Откъде са знаели за кого работите? Майк не им е казал нищо — въпросително я погледна той.

— Нито пък аз! — рязко отсече тя и опипа слепоочията си. — Щефан Вернер е агент на КГБ, разкрили са ни чрез него.

— Вернер е от КГБ? — възкликна Колчински от своя стол край вратата.

Сабрина се обърна към него и на лицето й се появи израз на безпокойство — около шията на Колчински имаше дебела гипсова яка, която придържаше главата му под определен ъгъл.

— Какво се е случило? — попита тревожно тя.

— Дълга история. Майкъл ще ти съобщи по-късно подробностите. — Колчински посегна към цигарите си.

Сабрина намести удобно възглавницата и седна.

— Ще ми дадете ли нещо за пиене. Имам чувството, че езикът ми е от щавена кожа.

— Може би кафе? — Филпот посочи подноса, поставен върху телевизора.

— Да, да — каза нетърпеливо тя.

— С мляко, но без захар?

— Да! — Той й наля кафе и тя се протегна да вземе чашата. Отпи няколко глътки, преди да я остави на масичката край леглото. Разказа им подробно и професионално всичко, което се беше случило, като внимаваше да не спомене, че се е поддала на исканията на Хендрик. Този факт щеше да бъде лошо оценен особено от Греъм, но каквото и да беше направила, то беше заради него и тя твърдо знаеше, че никога няма да съжалява за решението си.

— Значи цялата тази операция е финансирана от КГБ — каза Филпот, след като Сабрина свърши. — Ето я твоята гласност, Сергей!

— Не слагай всички под един знаменател, Малкълм — отговори Колчински и се обърна към Сабрина. — Вернер намекна ли по някакъв начин кой може да е неговият ръководител?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ще се свържа незабавно с Цюрих и с ООН, за да видя какво ще изровят те по въпроса. — Колчински се изправи предпазливо.

Филпот се отправи към вратата и сложи леко ръка на рамото му.

— Сергей, ти познаваш добре цялата йерархия на КГБ от горе до долу и сигурно можеш да прецениш колко са екстремистите, които биха прибягнали до подобни средства. Вероятно не са чак толкова много?

— Повече са, отколкото можеш да си представиш — отговори Колчински и излезе от стаята.

— Защо той не се обади от тук? — попита Сабрина.

— Защото чакам важно телефонно съобщение — каза Филпот и седна на стола, освободен от Колчински. — Има ново развитие на нещата през последните часове. Току-що свърших да разказвам на Майк, и ти се размърда.

— Защо не ме събудихте по-рано?

— Нямаше никаква нужда, така или иначе не можем да направим нищо, преди да ни се обадят по телефона. — Филпот извади лулата си и я натъпка с тютюн. — След като ни съобщиха къде се намирате, изпратих един от нашите хеликоптери след влака, за да го следва през останалата част от пътя до Рим. Има само един проблем — когато хеликоптерът настигнал влака, вагонът не се виждал никъде.

— Искате да кажете, че са го откачили?

Филпот запали лулата си и издуха облак дим към тавана.

— Възможно е. Накарах нашите хора да се качат на следващата гара, но Хендрик и Вернер вече бяха изчезнали. Според кондуктора те слезли два часа по-рано тук, в Прато. Вагонът обаче със сигурност не е бил откачен от композицията в Прато, така че трябва да се отправят запитвания до всички гари от Модена до Прато, за да разберем къде е станало това.

— Има ли вече резултат?

— Някакъв носач в Монтепиано, градче на 22 километра северно от тук, смътно си спомнил, че видял вагон, изоставен на една от линиите. Това съвпада по време с пребиваването на влака тук, в Прато. Може да се окаже лъжлива следа, но все пак е единствената, която имаме. Екипът на хеликоптера се отправи към Монтепиано, за да потърси там вагона.

— Значи това е единственият разговор, който очаквате?

Филпот кимна.

— Щом узнаем за къде е предназначен плутоният, вие първи, надявам се, ще се озовете там, за да предотвратите придвижването му по-нататък. Наш хеликоптер чака недалеч от тук в пълна готовност, а от Цюрих ме увериха, че пилотът познава района като пръстите на ръката си.

— Искате да продължим независимо от заплахата на Вернер?

— Нали знаеш каква е политиката на ЮНАКО? — обади се Греъм.

— Майк, стига си се занасял! Ако ти играеше по правилата, забележката щеше да е справедлива, но тъкмо ти да говориш за политиката и нейните закони, това е… това е все едно Силвестър Сталоун да цитира Макбет!

Сабрина се разсмя, после сложи ръка пред устата си и тихо се извини.

Греъм й хвърли леден поглед.

— Не можем да бъдем напълно сигурни, че Вернер е блъфирал, когато е заплашил, че ще взриви плутония, ако попадне в безизходна ситуация, но ако отстъпим пред неговите искания, бихме поощрили подобен род престъпления. А ЮНАКО беше създадена именно за да неутрализира ситуации като настоящата. — Филпот дръпна от лулата си. — Когато има насреща си бясно куче, човек стреля, за да го убие. Ако кучето е само ранено, то още може да хапе. Мисля, че ме разбирате.

И двамата кимнаха мълчаливо.

Филпот посочи с дръжката на лулата си два бежови сака, сложени край леглото.

— Успях да ги получа снощи от швейцарските власти, сигурен съм, че ще искаш да се преоблечеш.

Сабрина изхвръкна от кревата и грабна саковете си.

— Благодаря ви много, приятно ми е, че ще мога отново да заприличам на себе си.

— Банята е там. — Филпот посочи вратата вдясно.

Сабрина влезе вътре и затвори след себе си.

Филпот стана и се отправи към прозореца в противоположния край на стаята, сякаш близостта му до вратата на банята би могла да бъде погрешно изтълкувана.

— Защо си толкова настръхнал срещу нея и се заяждаш за всичко, Майк? Защото е жена ли? Или защото няма твоя боен опит? А може би умението й да стреля…

— То няма нищо общо — защити се Греъм.

— Виждал ли си я някога на стрелбището? Питам те, защото знам, че обичаш да ходиш там.

— Знам само, че тя е добра, по-добра от мен. — Греъм сви рамене с привидно безразличие.

— Вече от два дни си мисля за вас двамата, затова поисках да ми изпратят от Ню Йорк това. — Филпот отвори куфарчето си и извади една папка. — Поверително е, разбира се, но след като си неин партньор, реших, че трябва да го видиш лично. Това са мишените, по които е стреляла в периода на предварителните тестове. Само две са, естествено, не мога да изискам онези, които са с уголемени размери. Погледни, може да научиш нещичко.

Греъм отвори папката и взе първата мишена. В горния десен ъгъл беше написано „Берета 92/15 поредици“. В центъра имаше една-единствена дупка с размер на монета от 25 цента. Втората мишена имаше надпис в ъгъла „Манлихер луксус — 10 поредици“. Само един изстрел се бе отклонил от целта, останалите образуваха правилна геометрична окръжност в средата й, сякаш стрелецът си бе поставил амбициозната задача да опише перфектен кръг.

Филпот посочи единствената й грешка върху мишената:

— Това е бил първият й изстрел, още не се е била адаптирала. Никой не е безгрешен, разбира се.

Греъм затвори папката и я подаде на Филпот.

— Никога не съм виждал толкова добър стрелец.

— Знам, че според някои от вас тя е постъпила в ЮНАКО благодарение на влиянието на баща си — каза Филпот, — но в случая едва ли щеше да има значение дали баща й е президент на Съединените американски щати, или продавач на хотдог на Четиридесет и втора улица. Ето това тук беше решаващият фактор за приемането й в ЮНАКО, защото срещу мишените на стрелбището беше тя, а не баща й.

— Да оставим настрана конфиденциалността! Може ли да ви попитам нещо?

— Зависи от въпроса — отвърна Филпот и прибра папката в куфарчето си.

— Оказа ли баща й някакво влияние върху крайното ви решение?

— Нямаше да ми задаваш този въпрос, ако познаваше Джордж Карвър.

Греъм изчака Филпот да продължи, но вместо това настъпи пауза.

— Не ми отговори на въпроса — наруши мълчанието Греъм.

— Няма какво да ти кажа повече…

Сабрина излезе от банята, преди Греъм да помоли Филпот за по-ясен отговор. Беше облякла широк бял пуловер, плътно прилепналите й джинси бяха напъхани в кафяви кожени ботинки. Косата й бе завързана на опашка с бяла панделка.

— Каква е тази внезапна тишина? — попита тя и се усмихна. — Може би трябваше да остана още пет минути в банята?

— Майк ме питаше за баща ти.

— Какво по-точно?

Греъм сърдито изгледа Филпот.

— Питах шефа дали е виждал някога баща ти.

— Виждали ли сте го? — учуди се Сабрина.

— Да, един път в Монреал. Трябваше да произнеса реч на полицейски конгрес, а вечерта бях поканен на коктейл в дома на американския посланик. Това беше баща ти. Обикновен, безличен, вял посолски коктейл, с изключение на един интересен момент, когато дотича малко момиченце по пижама, решило да докаже на всички златните звездички за отличен успех, които учителят й беше поставил в тетрадката същия ден.

— Нима съм направила такова нещо? — Сабрина направи ужасена гримаса.

— Поразен бях от начина, по който преминаваше от английски на френски и обратно, докато говореше с родителите си. Знам, че майка ти е французойка, но ти говореше френски също толкова добре като нея, а беше на не повече от седем години. Това се е врязало в паметта ми.

— Така съм отгледана. Винаги съм говорила с мама на френски, а с татко на английски. Може да се каже, че съм взела най-доброто от двата свята, от двете култури. Дотолкова бях свикнала с това положение, че когато останах за първи път да преспя у една приятелка, трябва да съм била деветгодишна, автоматично заговорих на родителите й, както говорех с моите вкъщи. Смятах, че всички майки знаят френски!

Тя приседна на крайчеца на леглото и се вгледа в ноктите си.

— Какво се чува от К. У.?

— Говорих с него, преди да напусна Цюрих тази сутрин. Много неща се случиха оттогава насам…

Филпот описа подробно събитията от момента, в който Уитлок е бил вдигнат от сън от телефонното обаждане на Карен, до покушението срещу Лейциг осем-девет часа по-късно.

— Жив ли е още Лейциг? — попита Греъм.

— К. У. се обадил в болницата и оттам му казали, че състоянието му е критично.

— А самият К. У.? Как му е окото? — попита Сабрина.

— Зашили разцепената вежда с пет шева. Майк също има травма.

— Какво се е случило? — попита загрижено тя и погледна Греъм.

Той сви мълчаливо рамене, но Филпот поясни:

— Навехнал си е рамото, когато паднал върху покрива на вагона. Лекарят му даде болкоуспокояващо и ще издържи до завръщането си в Ню Йорк, където трябва да се погрижи по-сериозно за травмата си.

Телефонът иззвъня. Филпот отиде до масичката и вдигна слушалката. Лицето му стана напрегнато, от време на време той кимваше леко с глава, без да промълви дори една дума. Затвори и се обърна към двамата:

— Товарният вагон е прикачен към влакова композиция, която е на път за Триест. По разписание се очаква да пристигне в Триест в 4:40 часа. Имате на разположение само петдесет минути, но може би ще успеете да стигнете там преди него. Ще повикам пилота.

Сабрина и Греъм облякоха якетата си, прибраха новите берети, които Колчински им бе оставил и взеха резервни пълнители.

— Пилотът чака във фоайето — обясни им Филпот.

Без повече приказки двамата бързо излязоха.

 

 

Хеликоптерът прелетя разстоянието до Триест за четирийсет минути и кацна на малко поле зад железопътната гара.

Греъм и Сабрина слязоха още преди пилотът да изключи двигателите и се насочиха към входа на сградата. Вътре беше пълно с чакащи пътници и Сабрина хвана Греъм за ръка. Тя го поведе към близкия павилион за вестници.

— Моля те остани тук. Аз отивам отсреща на гишето за информация, за да разбера какво става с влака. Няма смисъл да ходим двамата, лесно ще се изгубим в тълпата. Връщам се възможно най-бързо.

Лицето й бе мрачно, когато се върна няколко минути по-късно.

— Не ми казвай, че влакът е подранил — каза Греъм.

— Пристигнал е преди 25 минути — кимна тя.

— Имали са предостатъчно време, за да откачат вагона. На кой перон е композицията?

— Седми.

— Ще трябва да се върнем при хеликоптера и да видим дали можем оттам да стигнем по-бързо до седми перон.

— Ето нещо, което ще ни помогне. — Сабрина извади две пластмасови полицейски карти за самоличност и подаде едната на Греъм. — Взех ги от полицаите в Швейцария. Трябва само да я покажеш набързо и да измърмориш „полиция“, а аз ще се справям с разговорите.

— Има моменти, когато бих се заклел, че зад хубавото ти личице се крие дяволска същност — весело каза Греъм.

— Страхотна похвала, няма що!

Успяха да се промъкнат незабелязано до седми перон. Сабрина посочи локомотива:

— Влакът е „Рапидо“, нищо чудно, че е подранил.

— Какво значи „Рапидо“?

— В Италия има различни категории влакове, „Рапидо“ е експрес, който спира само на големите гари. Много бърз, много сигурен.

— В такъв случай от коя категория е онзи трошач на кокали, в който бяхме ние?

— Той пък би трябвало да е в другата крайност, може би „Локал“ — спира на всички гари.

— Какво обичате, моля? — попита глас на италиански зад гърба им.

— Приготви си картата — каза тихо Сабрина.

Тя се извърна към приближаващия пазач и вдигна картата, небрежно покривайки с пръст снимката. После заговори бързо-бързо на италиански и само след секунди пазачът вече отговаряше на водопад от въпроси. След като получи желаната информация, Сабрина благодари, изчака човекът да се отдалечи и после каза на Греъм:

— Контейнерът е бил преместен в бял пикап веднага щом влакът е пристигнал на гарата.

— Казали ли са за къде ще продължи?

— Човекът чул един от тях да споменава някакъв кораб, но не уточнил кой.

— Ако плутоният е за Либия, пристанището на Триест е най-подходящо за натоварването му.

— Директно по Адриатическо море, прекосявайки после Средиземно?

— Точно така. Искам обаче да огледам товарния вагон. Нещо нямам доверие на европейските железничари след това, което се случи в Лозана.

Въпреки че не очакваха изненади, когато наближиха товарния вагон, те за всеки случай прехвърлиха пистолетите от раменните кобури в джобовете на якетата си. Сабрина застана до вратата, изчака знак от Греъм и я отвори. Вагонът беше празен.

— Само си губим времето тук — каза Греъм и затвори вратата.

В спускащия се мрак те се върнаха при хеликоптера и две минути по-късно вече бяха във въздуха на път за пристанището.

— Виж! — каза Сабрина, загледана през един от илюминаторите на хеликоптера.

Греъм мълчаливо погледна надолу. Една голяма част от пристанищния комплекс, кейовете от №9 до №17, беше оградена и осветена ярко с прожектори, а оградата бе боядисана в характерните жълти и черни цветове на концерна „Вернер“. Името на фирмата беше изписано на стената на всеки склад, върху всеки кран, дори номерата на кейовете бяха в жълто и черно. Поразително впечатление им направи изрядната чистота на кейовете в сравнение с останалите. Докато тези извън оградата бяха осеяни с какви ли не боклуци, изоставени контейнери и метални отпадъци, а стените им бяха изподраскани във всички цветове на дъгата, кейовете на „Вернер“ бяха чисти и прецизно боядисани. Вернер можеше да има всякакви недостатъци, но едно не можеше да му се отрече — беше истински професионалист.

— На някой от кейовете ли да кацна? — попита през рамо пилотът.

— Не, до канцеларията на началника на пристанището. Знаеш ли къде е? — отвърна Сабрина.

Пилотът направи утвърдителен жест и след няколко минути хеликоптерът се приземи близо до червена тухлена сграда.

Греъм остана пред служебния вход, а Сабрина отиде при дежурния, който прегледа няколко пъти пристанищния дневник, докато разговаряха оживено. Накрая той написа нещо на лист хартия и го подаде на младата жена. Сабрина благодари и се върна при Греъм.

— Един от товарните кораби на Вернер — тя хвърли поглед към листа, — на име „Наполи“ е бил закотвен на единайсети кей до преди час.

— В такъв случай не ни върши работа — отсече Майк.

— Чакай да се доизкажа — продължи Сабрина. — Както изглежда, „Наполи“ е бил изостанал от разписанието с цели шест часа, защото Вернер лично инструктирал капитана да изчака някакъв контейнер, който щял да пристигне в Триест с влак. После обаче капитанът получил заповед да потегли без контейнера, но веднага щом „Наполи“ напуснал пристанището, фирмен хеликоптер марка „Сикорски“ кацнал на единайсети кей. Трябвало да превози контейнера до „Наполи“ веднага след като пристигне от гарата на пристанището.

— И хеликоптерът вече е тръгнал, натоварен с контейнера?

Сабрина мрачно кимна.

— Винаги са на крачка пред нас! — ядосано каза Греъм.

— Има още нещо. „Наполи“ е натоварен със зърно за Етиопия. Не мога да повярвам, че някой би се възползвал от страданието на тези хора в името на политическата си идеология. — Сабрина поклати глава, а в очите й блесна гняв и отчаяние.

— Ще ги пресрещнем навреме — опита се да я окуражи Греъм. — Коя е следващата спирка?

— Дубровник. Трябва да бъде там утре рано сутринта. След това корабът потегля направо за Триполи.

— Значи трябва да го спрем, преди да напусне Дубровник. — Греъм скочи. — Не ми се вярва Вернер да стои много далеч от плутония, тъй че по всяка вероятност ще го срещнем в Дубровник.

— Това не е игра, Майк! — каза Сабрина и двамата тръгнаха към хеликоптера.

— Съгласен съм, това е предизвикателство. — Греъм направи няколко крачки и се обърна с лице към нея. — Ти си стрелецът с най-точния мерник, Вернер е твой проблем. Аз искам Хендрик.

— Това не е и вендета! — каза тя и остро го погледна.

Греъм замълча. Чак когато се качиха в хеликоптера той каза на пилота:

— Трябва да стигнем в Дубровник още тази нощ.

— Дубровник ли? — Пилотът поклати отрицателно глава. — Нямаме никакъв шанс тази нощ.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Свързах се с въздушния контрол, цялото Далматинско крайбрежие е обхванато от много силен вятър. Освен това се спуска такава гъста мъгла, че всички полети в района са спрени.

— Слушай, приятелю! Рискът е част от работата ни, или може би са пропуснали да ти кажат това, когато си постъпвал в ЮНАКО.

Пилотът се втренчи в Греъм, понечи да му отговори нещо, но мъдро преглътна гнева си.

— Аз щях да съм първият човек, готов да рискува, ако имаше поне малко видимост, но ми съобщиха, че мъглата е непрогледна. Така че не става въпрос за риск, а за чисто самоубийство.

— Кога се очаква да се вдигне мъглата? — попита Сабрина.

— Според синоптиците по някое време утре сутринта.

— Тогава ще ни закараш ли до Дубровник?

— Разбира се! Ще поискам от летището незабавно да ми съобщят, щом мъглата започне да се вдига.

Греъм знаеше, че пилотът е прав, но въпреки това го попита:

— Как биха постъпили на кораб в този случай?

Пилотът се вгледа в мастилената тъмнина:

— Ще бъдат принудени да пуснат котва веднага щом падне мъглата. Само някой откачен би се опитал да управлява кораб при такива атмосферни условия.

Греъм и Сабрина си размениха погледи — всеки знаеше какво си мисли другият.

— Ако искате да се върнете с мен на летището, мога да ви закарам в града с колата, която ме чака там, и да си потърсим хотел, където да пренощуваме — предложи пилотът.

— Благодарим ти, много сме ти задължени — каза Сабрина.

Докато витлата се задвижваха, една и съща мисъл обсебваше съзнанието и на двамата, но нито Сабрина, нито Греъм бяха готови все още да рискуват и да й дадат отговор.

 

 

Уитлок се изправи пред огледалото в хотелската стая, оправи вратовръзката си и огледа шевовете над дясната си вежда. Чудеше се, че някакъв неодушевен предмет бе успял да стори това, което нито един противник през четирите години аматьорски бокс не можа да постигне — да го нарани. Въпреки това една успокоителна мисъл го накара да се усмихне — всеки белег придава на лицето сила и издава характер, помисли си той. Уитлок помнеше белезите на дядо си, по три на всяка буза, които жрец бе направил върху лицето му със зъб на убит лъв. Това бе част от ритуалната племенна церемония, която превръща момчето в мъж.

Двамата му дядовци бяха твърде различни. Бащата на майка му, снажният воин с белязани бузи, завладяваше К. У. с вълнуващи истории за отминалите славни битки на племето масаи, докато дядо му по бащина линия беше нисичък, червендалест майор от британската армия, когото рядко виждаха без пура в устата и бутилка евтино уиски в ръка. Баща му имаше седемсантиметров белег на гърба между лопатките, получен по време на едно стълкновение между две враждуващи племена, както бе казал веднъж на сина си. След смъртта на бащата майка му разкри, че белегът всъщност бил получен при пиянска свада в нощен клуб в Найроби. Колкото и да я обичаше Уитлок, никога не можа да й прости, че му бе казала това. Сякаш частица от мистерията на Африка умря безвъзвратно заедно с думите й.

Усмихна се, като си помисли, че дядо му с белезите би се гордял с него, ако можеше да го види отнякъде. Погледна часовника си, беше 8:07 часа и след около трийсет минути трябваше да посети Карен за прощалната вечеря, която бяха уговорили. Задачата му в Майнц беше изпълнена, а само преди едно денонощие обикаляше нервно същата тази хотелска стая, отчаян от липсата на напредък.

Уитлок прибра пистолета си в раменния кобур, замислен за мистериозния мотоциклетист с бялото облекло, който тревожеше съзнанието му.

Телефонът иззвъня. Уитлок седна на ръба на леглото и вдигна слушалката.

— Ало?

— Ти ли си, К. У.?

— Да, Карен.

— Моля те, помогни ми, те…

— Ела в завода в 8:30 часа или момичето ще умре — намеси се груб глас на немски.

— Не мога, от днес пропускът ми е невалиден — отвърна спокойно Уитлок, макар че сърцето му биеше бясно.

— Ще те пуснат, не се притеснявай. Бъди в 8:30 при хранилищата. Без оръжие, в противен случай момичето ще пострада. — Връзката бе прекъсната.

Уитлок завърза вратовръзката си, облече сакото си и тръгна надолу към фоайето. След като остави ключа на рецепцията, той излезе в студената нощ и се качи на новата си кола, взета под наем и паркирана на отсрещната страна на улицата. Беше бял „Воксхол кавалир“ и Уитлок много държеше да остане здрава. Затова предпочете да мине по магистралата, вместо по стария път за Франкфурт.

Когато стигна до входа на ярко осветения заводски комплекс, веднага му направи впечатление, че имаше само един дежурен пазач, а не трима, както обикновено. Спря пред бариерата и едва тогава забеляза в ръцете на пазача автоматичния пистолет „Ятиматик“, произведен във Финландия. Изненада се, защото това оръжие се беше появило отскоро на оръжейния пазар, а и рядко се срещаше извън скандинавските страни.

Пазачът беше същият, който го отпрати сутринта.

— Надявам се, че ти плащат извънредно за толкова лоялна служба — каза Уитлок през отворения прозорец.

Пазачът му нареди да отвори задната врата, влезе в колата и долепи пистолета си до тила на Уитлок.

— Дай си желязото, ама ще го вадиш много бавно!

— Нали ми каза по телефона да не го нося…

— Давай го! — ревна пазачът и предупредително размаха оръжие.

— Добре де, добре — миролюбиво каза Уитлок и посегна да извади пистолета си.

— Казах бавно!

— Ако го вадя по-бавно, изобщо няма да си мръдна ръката.

Пазачът грабна пистолета му и заповяда:

— Продължавай право напред, но вместо да отидеш на паркинга, вземи ляв завой и карай още сто метра. Ще видиш бяла врата с №17, паркирай там.

Уитлок подкара по посочения маршрут и спря пред бялата врата. Под номера, изписан с черна боя пишеше: „Вход за външни лица абсолютно забранен!“. Докато слизаше от колата, нещо в огледалото за обратно виждане привлече вниманието му — мотоциклетистът с черното „Сузуки“ беше лошо скрит в сянката на едно дърво в края на тревната площ.

Пазачът блъсна Уитлок в кръста и го насочи към бялата врата, която се отвори навътре.

— Наляво! — заповяда той.

Уитлок се подчини и скоро се оказа пред басейните-хранилища, които Лейциг му беше показал предишните дни. Вратата беше отворена, той я побутна с пръст и погледна през рамо в очакване на нови указания.

Пазачът направи жест към металната стълба вдясно.

— Качвай се без да спираш до горе!

Уитлок се надяваше да разоръжи пазача, докато са на стълбата, но нямаше късмет — мъжът го изчака да стигне до средата и едва след това го последва, спазвайки непрекъснато стриктна дистанция.

Когато наближи края на стълбата, Уитлок видя белите ботуши на мотоциклетиста, изправен на няколко крачки по-нататък върху покрива, качи се горе и за първи път видя лицето му.

Карен беше с черни очила, за да скрие насиненото си око, великолепната й черна коса контрастираше с бялото кожено яке.

— Претърси го! — заповяда тя на немски.

Пазачът претърси набързо Уитлок.

— Чист е.

— Не изглеждаш кой знае колко изненадан, че аз държа козовете, нима изпълнението ми не беше достатъчно реалистично? — попита тя.

— Направо неповторимо! Изненадва ме само как можа да си насиниш окото, след като с Ванер сте възнамерявали да ме убиете още щом пристигна при тебе.

— Как разбра за Ванер?

— Лейциг ми каза, преди да го застреляш.

— Не беше трудно. Франки, имам предвид Франк Ванер, ме удари, когато чухме полицейските сирени. Очаквахме да дойдеш сам, но се излъгахме и се наложи да разиграем малко театър.

— Кой по-точно е Ванер?

— Дясната ръка на Хендрик. Първоначално трябваше да е във влака, но го върнаха обратно тук след твоето пристигане. — Тя вдигна ръка, когато Уитлок понечи да попита нещо. — Тук аз задавам въпросите!

Уитлок погледна към пистолета, насочен в гърдите му.

— Кога се усъмни за първи път в мен?

— Винаги съм се съмнявал в тебе. Още от самото начало имах някакво тревожно предчувствие, а скоро след това разбрах истината. Лейциг ми каза, че една от причините да го вкарат в завода била да назначи четирима души от техническия персонал, които да му помагат заедно с шофьорите и пазачите, замесени в диверсията. В „Хилтън“ пък ти сподели, че отговаряш за наемането на помощния персонал, включително на охраната и шофьорите. Само направих връзката…

— Впечатлена съм! — каза Карен, но гласът й не прозвуча особено убедително. — Прав си, разбира се, аз наемах членовете на персонала, изпращани ми от Хендрик, и никой от тях не се усъмни, че може да съм нещо повече от отговорник за връзките с обществеността. Това беше идеално прикритие и за него знаеха само трима — Ванер, Хендрик и моят пряк началник.

— А Лейциг?

— Лейциг! — Тя се изсмя. — Една от причините за изпращането ми тук беше необходимостта да се следи отблизо как върви работата и да се докладва на шефа ми. Ако Лейциг беше разбрал, че го наблюдавам, щеше вероятно да изпадне в паника. Той се смяташе за шеф на конспирацията в завода и плащаше на хората, които работеха за него. Ако някой проявеше прекомерна алчност, Лейциг се обаждаше на Хендрик.

— Какъв е случаят с предшественика му? Хендрик ли го уби?

— Човекът не беше алчен, просто отказваше да ни съдейства. Освен това заплашваше, че ще разкрие дейността ни, а ние още не се бяхме разгърнали както трябва. Хендрик го уби и се погрижи всичко да изглежда като злополука при падане със ски. — Карен се усмихна. — Смятам, че отговорих на всичките ти въпроси.

Тя отстъпи крачка назад и насочи пистолет към челото на Уитлок. Той трепна, но потисна тревогата си и я погледна в очите. Карен се усмихна и натисна спусъка. Секунди преди това тя леко изви ръката си и куршумът прониза гърдите на пазача, отпращайки го към стената. Карен стреля отново и мъжът се строполи с лице към земята. Той изпусна ятиматика и пистолетът падна на сантиметри от краката на Уитлок.

— Опитай, ако искаш — каза Карен, улавяйки бързия му поглед към оръжието. — По-добре е да го изриташ долу.

Уитлок избута с крак пистолета от покрива и той изчезна в тъмнината.

— Този сектор на комплекса е закрит през нощта, дори да мине някой от тук, не би могъл да чуе нищо. Сградата е пуста, сами сме.

Уитлок погледна убития:

— Имаш странен начин да се отблагодаряваш на лоялните си сътрудници — каза той и посочи безжизненото тяло на пазача.

— Нали ти казах, че той работеше за Лейциг, а не за мен. Бях принудена да му се доверя, за да те докарам тук. Впрочем нещата се подреждат добре. Пазачът те хваща да си навираш носа в забранена зона, сборичквате се, ти го застрелваш, след което се препъваш и падаш долу, където те чака сигурна смърт. Не е много оригинално, но поне е реалистично.

— Ами ако не се препъна?

— Тогава ще те застрелям. Може да поразвали малкия ми сценарий, но това да не те притеснява.

— Каква загриженост! — Той се надвеси леко над парапета и погледна към тъмнеещата долу мъртва вода. — Може ли да ти задам един последен въпрос?

— Питай.

— За кого по-точно работиш?

— КГБ, дирекция „С“. Започнах да им сътруднича още през студентските си години. — Тя се усмихна и добави: — Само за едно нещо съжалявам — че не правихме любов онази нощ…

— Е, щеше поне да си спестиш днешната разходка.

— Нямаше да мога да те убия — тихо каза тя, — прекалено много те желаех.

— Дали не бихме могли да…

— Не ми се подигравай! — прекъсна го рязко тя и отново насочи пистолета към гърдите му. — Ако до десет секунди не си скочил, стрелям.

Той погледна надолу, където проблясваше черната дълбока вода, после с разкривено от болка лице се хвана за врата, уж да го разтрие, и потърси скритата под яката миниатюрна кама, която бе взел, преди да напусне хотела. Той я хвана за дръжката и камата изсвистя във въздуха.

Карен видя проблясващото острие, но не успя да стреля, защото върхът на камата се вряза в ръката й. Тя изпищя, изпусна пистолета и отстъпи назад, притискайки кървящата ръка към корема си. Без да осъзнава, че е накрая на покрива, тя се олюля, препъна се и политна надолу. За щастие инстинктът й помогна и в последния момент тя успя да се хване за парапета и да се задържи над бездната.

Уитлок бързо притича при нея:

— Подай ми ръка! — извика той.

— Не мога, хлъзгам се — изкрещя тя, опитвайки се да се задържи за парапета с окървавените си ръце. — Помогни ми, за бога!

Уитлок се протегна към нея и с все сили я задърпа, но кръвта по нея пречеше да я задържи по-здраво. Той заби ожесточено нокти в плътта й, тя пусна гладката повърхност на парапета и с две ръце се вкопчи в Уитлок, който направи отчаян опит да я издърпа, но ръцете й непрестанно се изплъзваха от хватката му. За миг Карен отпусна ранената си ръка, не издържайки повече на острата болка. В същия миг тежестта на тялото й я повлече надолу, тя докосна за последен път дланите му и политна към бездната.

Уитлок постоя безмълвно известно време, след това събра сили и погледна надолу — във водата се виждаше бялото кожено облекло на Карен.

Той взе личната карта на мъртвия пазач, за да отвори с нея вратата, вдигна пистолета си и слезе по стълбата. Заключи вратата на басейна, мина по коридора и се озова навън. Седна в колата си и бавно потегли. Когато стигна бариерата новодошлият пазач бегло хвърли око на пропуска му и не си направи труда да прегледа списъка, за да разбере дали е валиден. За него беше достатъчно това, че колата напуска обекта, а не влиза в него.

— Да сте виждали моя колега? — попита пазачът. — Когато дойдох тук нямаше никой и всеки би могъл да влезе.

— Съжалявам, не съм го виждал — отвърна с лека усмивка Уитлок.

Пазачът вдигна бариерата.

Уитлок смяташе най-напред да се отбие в болницата, за да провери състоянието на Лейциг. При последното запитване му отговориха, че вече нямало опасност за живота му. Трябваше час по-скоро да научи имената на останалите действащи лица в тази конспирация и да изпрати заключителния си доклад на Филпот.

И тогава — обратно към Ню Йорк!

У дома, при Кармен…