Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (10)

Девета глава

Греъм допи кафето си и се облегна доволно на стола.

— Трябва да призная едно нещо на италианските железници — храната им е страхотна.

— Чудесна е — съгласи се Колчински.

Греъм погледна към последната маса в дъното на вагон-ресторанта.

— Вернер току-що плати сметката, ще си тръгнат всеки момент.

— Няма смисъл да ги следим, докато влакът е в движение. — Колчински погледна часовника си. — В колко пристигаме в Пиаченца?

— Според келнера около 8:30 часа.

— Значи след десетина минути. — Колчински довърши десерта си.

Греъм повика келнера и поиска сметката на английски, Колчински преведе на италиански, келнерът кимна и се отдалечи.

Вернер и Хендрик станаха и тръгнаха между двете редици от маси.

— Извинете, не бяхте ли вие господинът, който придружаваше Сабрина? — попита Вернер, вглеждайки се в Греъм.

— Сабрина ли?

— Младата дама, която арестуваха във Верджиате.

— Аз бях, да, но се бяхме запознали едва предишната вечер, дори не й знаех името. Вие познавахте ли я?

— Едно време, много отдавна беше.

— Защо не седнете? — Колчински посочи двата свободни стола.

— Благодаря, отче — каза Вернер и седна до него, представи себе си, а после и Хендрик, под името Джо Хемингс.

— Отец Кортов — представи се на свой ред Колчински и стисна ръката на Вернер.

— От коя част на Русия сте? — попита Вернер.

— Кореняк московчанин съм, но бях принуден да напусна родината си и сега работя в Америка.

— Да, руските власти са заклети атеисти.

Греъм взе сметката от келнера и пресметна на ум колко дължи, а Колчински доплати своята част.

— Едно питие? — попита Вернер и с жест помоли келнера да изчака.

— Какво се пие след вечеря в Италия? — заинтересува се Колчински.

— Най-предпочитаните ликьори са „Амарето“ и „Самбука“.

— „Амарето“? Това е с вкус на бадеми, нали? — попита Колчински, симулирайки невежество. — Съжалявам, но не съм силен по ликьорите.

— Надявам се, че е така. — Вернер се усмихна. — Но сте абсолютно прав, отче, с вкус на бадеми е.

— Бих опитал, благодаря ви — промърмори Колчински.

Вернер погледна въпросително към Греъм:

— А за вас, господин…

— Греъм, Майкъл Греъм. За мен нищо.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Две „Амарето“ — поръча Вернер на келнера.

— Намерихте ли изчезналия кондуктор? — обърна се Греъм към Хендрик.

Хендрик поклати отрицателно глава.

— Сигурен съм, че има напълно логично обяснение на изчезването му — каза Вернер, нарушавайки настъпилата неловка пауза.

Келнерът дойде с ликьорите. Вернер ги плати и вдигна чаша:

— За бъдещето!

— И аз пия за същото. — Колчински се чукна с него.

Вернер отпи от ликьора си и подхвана:

— Просто не мога да си представя Сабрина да е замесена в нещо толкова долно и гнусно, каквото е убийството. Винаги съм я смятал за олицетворение на изискаността.

— Убийството не познава класовите бариери — намеси се Хендрик.

— Това е вярно, и все пак не я виждам в ролята на убиец.

— Ами може да е шпионка — каза с тънка усмивчица Хендрик.

— Пиаченца, Пиаченца! — провикна се помощник-кондукторът от коридора.

Вернер допи ликьора си и стана.

— Смятам да се оттегля и да почета. Радвам се, че се запознахме. Сигурен съм, че ще се срещнем пак.

— Уверен съм в това. Благодаря за питието — отвърна Колчински и стисна протегнатата му ръка.

Вернер леко се поклони. Хендрик стана и го последва в коридора.

— Ние знаем, че те знаят, и съм почти сигурен, че и те знаят, че ние знаем. — Колчински се засмя и допи ликьора си. — Значи ситуацията е патова. И ако наистина знаят, че ние знаем, със сигурност ще бъдат принудени да променят плановете си. Трябва да сме готови за това.

— Правилно — съгласи се Греъм. Колчински беше поел инициативата още от самото начало на срещата им с Вернер и Хендрик.

Греъм и Колчински влязоха в купето си точно когато влакът спираше на ярко осветената гара Пиаченца. Греъм огледа тълпящите се на перона пътници.

— Отвън има и монахиня — провикна се той през рамо.

— Затвори вратата! — отговори му напрегнато Колчински. — Ако ме зърне, сигурно ще ме заговори.

— Тази игра на изчакване започва да ми лази по нервите — каза Греъм. — Времето лети, а онези копелета могат по всяко време да ни се изплъзнат. Откъде да знаем дали изобщо отиват в Рим? Само да откачат товарния вагон и сме ги изпуснали.

Някой почука на вратата. Греъм извади беретата си от кобура и я скри в джоба на сакото си, надзърна през пролуката между двете пердета и каза:

— Монахинята е. Трябва да те е видяла от перона.

— Само това липсваше! Хайде, отвори й.

— Ако искаш, може да не й обръщаме внимание.

— Не може. Отвори й, ще трябва да разговарям с нея.

Греъм сви рамене и се подчини.

— Това купе е заето, сестро — поде той. — Сигурен съм, че… — Монахинята вдигна очи към него и той се втрещи. — Сабрина!

— Бих казала, че имаме един и същи шивач — обърна се тя към Колчински и свали очилата си с рогови рамки. — Някой си господин Жак Рюс.

Греъм заключи вратата.

— Какво става, по дяволите? Как се измъкна от ареста? И как стигна до тук?

Сабрина повдигна умолително ръце:

— Позволете ми да приседна и ще отговоря на всичките ви въпроси.

— Искаш ли кафе? — попита Колчински.

Тя кимна усмихнато.

— По-късно ще хапнеш нещо, вагон-ресторантът работи до десет — обясни Колчински и тръгна да й вземе кафе.

Върна се с поднос, на който освен димящото кафе имаше и парче кестенова торта с бита сметана. Сабрина се отказа от тортата, но Колчински с удоволствие я изяде, слушайки разказа й за случилото се, като се започне от ареста във Верджиате и се стигне до полета от Цюрих.

— Това е за теб, Сергей, от шефа. — Тя подаде на Колчински запечатан пощенски плик.

Колчински отвори писмото, прочете го и го изгори.

— Полковникът иска да се заемем с плутония колкото е възможно по-скоро. Смята, че е прекалено опасно да си играем повече на котка и мишка, особено като се има предвид, че ръцете на Хендрик са развързани, а той разполага с цял арсенал от оръжия. Влакът е малък, вероятно ще пострадат невинни хора, ако Хендрик не бъде спрян.

— Един вече пострада, кондукторът.

Колчински разказа на Сабрина какво се бе случило. Тя погледна към вратата, съединяваща тяхното купе със съседното. След това въздъхна и се обърна към Колчински.

— Имаш ли вече план за действие?

— Само в общи линии и не знам доколко ще е сполучлив.

Греъм и Сабрина го изслушаха мълчаливо, после тримата обсъдиха подробностите и постигнаха съгласие по начина на действие.

Сабрина се отправи към вагон-ресторанта. Докато се хранеше, мислеше непрекъснато за К. У. и за разследването му в Майнц.

 

 

Телефонът иззвъня. Уитлок се обърна в леглото и в просъница потърси ключа на нощната лампа. Нещо се преобърна и по звука той се досети, че това трябва да е била полупразната чаша с вода, която бе сложил на шкафчето край леглото, преди да си легне. Най-сетне запали лампата и вдигна слушалката, примижавайки от ярката светлина.

— Ало? — промърмори той, опитвайки се да потисне прозявката си.

Отсреща се чу неясен шепот.

— Ало? — извика раздразнено Уитлок. — Говорете по-силно!

— К. У.! — Гласът бе едва разбираем.

— Да, аз съм, с кого говоря?

— Карен е…

— Но сега е… — той погледна часовника, — господи, сега е 2:40 сутринта! Какво има?

— Той е отвън.

— Кой? — Уитлок се изправи в леглото.

— Мъжът с черния мерцедес, който се опита да ни прегази. На площадката пред къщата е. Моля ти се, помогни ми!

В слушалката се дочу шум от чупещо се стъкло. Тя изпищя.

— Карен, Карен! — изкрещя Уитлок. — Там ли си?

— Влиза вкъщи — отвърна през сълзи тя. — Ще ме убие.

— Заключи се в една от стаите и барикадирай вратата. Ще дойда колкото е възможно по-бързо.

— Моля те…

— Карен, остави телефона и прави каквото ти казвам!

Уитлок прекъсна връзката и веднага набра полицията, обясни накратко случая и те обещаха да изпратят патрулна кола на адреса на Карен по най-бързия начин. К. У. се облече набързо, грабна браунинга и излезе. Нощният администратор на хотелската рецепция му даде кратки, но ясни указания как да стигне до желаното място и Уитлок изтича до колата си на паркинга. Запали я и бързо пое по „Кайзерщрасе“ на юг. Гумите изсвистяха, когато зави рязко по величествената алея успоредно на река Рейн, после прекоси моста „Хойс“ и се насочи към източните квартали на града. По едно време се загуби и му се наложи да се върне на моста, откъдето пое в правилна посока, покрай извисяващия се вдясно замък, който нощният администратор в хотела специално бе споменал като добър ориентир. Насмалко да пропусне „Хинденбургщрасе“ и едва успя да вземе завоя в последния момент. Голфът се качи на тротоара, но Уитлок бързо овладя положението и с разлюлени нерви удари спирачки зад полицейската кола с примигваща синя лампа, паркирана пред стара католическа църква.

Уитлок изскочи от колата си и тичешком прекоси разстоянието до вратата на Карен, където бе спрян от униформен полицай. На неуверен, но разбираем немски му обясни, че е повикан от собственичката, полицаят размени няколко думи със своя колега, който се намираше в хола на жилището и Уитлок бе пуснат да влезе през осеяния с натрошени стъкла коридор.

Карен седеше на ръба на дивана в хола, увита плътно в халат и мачкайки нервно носната си кърпичка. Когато вдигна глава, Уитлок видя насиненото й око. Тя се втурна към него и го прегърна бурно, по бузите й се стичаха сълзи. Съвзе се, отблъсна го лекичко и се усмихна срамежливо. Уитлок стисна окуражително ръката й и я отведе отново на дивана. Полицаят седна до нея, поразпита я за случилото се, зададе няколко рутинни въпроси и на Уитлок. Когато специалистът по вземането на отпечатъци съобщи, че е приключил работата си по входната врата, полицаят се изправи и обеща на Карен, че до края на нощта патрулна кола ще обикаля периодично около дома й. Тя изпрати полицаите и изчака колата им да потегли, после се върна в хола. Уитлок й подаде компрес и тя неохотно го сложи върху окото си.

— Искаш ли кафе? — попита тихо тя.

— Аз ще направя, ти само дръж компреса.

Кухнята беше чудесна, с вградени чамови шкафове, блестящи прибори, чамова маса и удобни чамови пейки, разположени под ъгъл. Карен приседна и започна да наблюдава Уитлок как приготвя прясно кафе. Той взе две чаши, напълни ги, извади мляко от хладилника и го наля в каничка.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо и че повика полицията — каза Карен, когато той се настани до нея.

— Съжалявам, че не съм бил тук, за да предотвратя това — отвърна той, посочвайки окото й. — А сега натискай здраво компреса.

— Неудобно е. — Тя направи гримаса.

— Разкажи ми какво точно се случи.

— Събудих се от шум, идващ отвън, станах и видях мерцедеса пред къщата. Сигурна съм, че беше същият, който се опита да ни прегази пред хотела. Зърнах сянка на площадката, трябваше да повикам полицията, знам, но изпаднах в паника и ти беше първият човек, за когото се досетих. Онзи разби стъклото на входната врата, докато говорехме по телефона…

— Знам, чух — вметна мрачно той.

— Изтичах в банята, но ключалката е много слаба, нападателят насили вратата и тя поддаде, той се нахвърли върху мен и ме удари. После дочу полицейската сирена и побягна. Добре че наблизо из квартала е имало патрулна кола, която веднага се е отзовала на обаждането ти.

— Как изглеждаше онзи човек?

— Беше с маска. Страх ме е, К. У., много ме е страх!

— Искаш ли да остана с теб тази нощ?

— Много! — каза тя и стисна ръцете му.

Той се отдръпна и уточни:

— Като пазач.

— Женен си, нали? — попита Карен.

— От шест години.

Тя се усмихна тъжно.

— Защо най-добрите мъже винаги са женени? Не е честно!

— Сигурен съм, че неженените мъже казват същото за жените. Поне с мен беше така, преди да се запозная с бъдещата си съпруга.

— Имаш ли деца?

— Никога не сме искали. Може би някой ден ще съжаляваме…

— Нито за миг не съм съжалявала, че родих Руди. Така поне спомените ще ми останат за цял живот. — Карен се вгледа в лицето му, но Уитлок отбягваше погледа й. — Жена ти е голяма късметлийка.

— Късметлийка ли? В какъв смисъл?

— Ами ето, мъжът й не й изневерява дори когато е толкова далеч от нея. Малцина биха пропуснали възможността да преспят с мен.

Уитлок се изненада от арогантността, прозвучала в гласа й, която беше съвсем не на място, като се има предвид какво бе преживяла току-що. Карен забеляза гримасата му.

— Знам, че съм красива, това престъпление ли е? Не го казвам от суетност, просто съм искрена.

— Няма нищо лошо в това човек да вярва в себе си — тактично каза той.

— Искаш ли още кафе?

— Не, благодаря. — Уитлок се изправи. — Отивай да поспиш, а аз ще пазя тук.

— Оставам при теб — възрази тя, докато слагаше двете празни чаши в мивката.

— Не, искам да си легнеш. Ако онзи се върне, само ще пречиш. Не се притеснявай, мен няма да успее да ме изненада.

Карен го целуна леко по бузата:

— Отново ти благодаря. Ако ти потрябва нещо, аз съм на горния етаж, втората врата вляво.

— Ще се видим сутринта — отвърна усмихнато той.

— Вземай си каквото ти потрябва, в хладилника има предостатъчно храна, ако огладнееш, а барчето в хола е пълно, ще ти го покажа.

— Няма нужда, единственото, което ми трябва, е кафе. Сега върви да спиш.

Карен се прозя:

— Изведнъж се почувствах много изморена. Предполагам, че вълненията от последните часове са ме изтощили, направо съм капнала.

Уитлок изчака Карен да се качи горе, после провери всички прозорци и врати — бяха добре затворени. Върна се в кухнята и погледна успокоителните хапчета на един от рафтовете. Таблетката, която разтвори в кафето на Карен, ще й осигури дълбок сън чак до сутринта. Е, като се събуди, ще има леко главоболие, но ще го отдаде на удара и на подпухналото си око.

Уитлок угаси лампите в хола и в кухнята, настани се на дивана и поседя известно време, докато очите му привикнат с тъмнината. Премести се до прозореца откъдето се виждаше улицата, седна и зачака. Ръката му стискаше силно пистолета всеки път, щом по улицата се зададеше кола, и се отпускаше, след като фаровете й изчезваха в далечината. Мерцедесът се върна половин час по-късно и направи три обиколки, като всеки път намаляваше скоростта пред къщата на Карен, за да провери дали вътре има някакво раздвижване. Когато се появи за четвърти път, спря на отсрещната страна на улицата и шофьорът слезе, стиснал малък „Узи“ в ръката си с черна ръкавица.

Уитлок се прокрадна до входната врата и застана на сантиметри от счупеното стъкло. На шофьора щеше да му се наложи да протегне ръка през отвора, за да свали веригата. Уитлок чуваше стъпките му, въпреки че човекът носеше обувки с гумени подметки и долавяше движенията му с абсолютна точност, докато накрая съзря силуета му, очертан върху счупеното стъкло. Сграбчи ръката, която се провря в отвора и с всичка сила я изви върху назъбените остри парчета. Шофьорът изкрещя от болка, когато стъклата се забиха в ръката му. Уитлок бързо свали веригата и рязко разтвори вратата, така че стъклата изпопадаха от рамката и едно от тях удари шофьора на мерцедеса по слепоочието. Човекът политна, но бързо се съвзе, грабна намиращия се наблизо бамбуков стол и яростно го запрати към Уитлок. След това излезе навън, прескочи оградата и изтича към колата, а наранената му лява ръка безпомощно висеше край тялото.

Докато Уитлок стигна до взетия под наем голф, мерцедесът вече бързо се отдалечаваше. Уитлок потегли рязко и пое след черната лимузина, която се отправи към доковете край Рейн. Мерцедесът не успя да вземе завоя за „Рампенщрасе“ и се заби в паркиран фолксваген. Уитлок спря и зачака, но шофьорът на мерцедеса даде на заден ход, докато разбитият му радиатор бълваше облаци пара и мина на косъм покрай паркираното отсреща рено. Завъртя волана и някак си успя да вземе острия завой без повече произшествия.

По всяка вероятност човекът разбра едва в последния момент, че уличката, по която сви, води право към кея, но когато натисна спирачките гумите се хлъзнаха по мократа настилка, колата се стрелна и изчезна във водата.

Уитлок спря и претича до кея, постоя няколко минути, след като мерцедесът потъна, но от шофьора нямаше и помен. Уитлок се качи отново в голфа и потегли към дома на Карен. Той тихо влезе вътре, увери се, че тя спи дълбоко, свари си пак кафе и с чаша в ръка се настани в хола.

Затвори очи и се замисли какво ли прави Кармен в Ню Йорк. Няколко минути по-късно вече спеше.

 

 

Силен тропот по вратата събуди Греъм и Колчински.

Колчински стана от леглото, погледна между пердетата, отвори вратата на купето и се озова лице в лице с помощник-кондуктора, който му се усмихна уморено.

— Добър ден, след петнайсет минути сме в Кореджио — каза служителят на италиански.

— Благодаря — отвърна Колчински и пое от него подноса с кафе и лека закуска.

Помощник-кондукторът затвори плъзгащата се врата на купето и продължи по коридора, подсвирквайки си тихо.

Греъм сънливо разтърка очи.

— Кореджио ли?

— Да, след петнайсет минути сме там — каза Колчински и му подаде чаша с кафе.

— Колко е часът? — попита Греъм.

— Четири без пет.

Греъм приседна и започна да наблюдава Колчински, който се бръснеше над мивката в ъгъла на купето — всяко докосване на бръснача до бузите и брадичката му съвпадаше с ритмичното поклащане на влака. Греъм разгледа подробно тънкото вълнено бельо на Колчински.

— Това да не е стандартната екипировка на КГБ?

— Не, просто здрав разум — обясни Колчински, срещайки погледа му в отражението на огледалото. — Пази топло и е идеално за такова време.

Греъм се протегна и стана, облече анцуг и вълнени чорапи, скочи леко на пода и без никакви усилия направи трийсет лицеви опори на едната ръка, после още толкова на другата. Продължи с петдесет коремни преси и приключи с двайсет нормални лицеви опори, преди да се измие.

— А на теб това да не ти е всекидневната физическа програма? — попита Колчински.

— Част от всекидневната програма, нямам време за цялата.

Пет минути по-късно двамата бяха облечени подходящо за очакваните ниски температури при слизането им в Кореджио.

— Сабрина помоли да я събудим преди тръгване и мисля, че е по-добре ти да го направиш.

Греъм сви рамене и отвори вратата към съседното купе. Сабрина спеше свита на кълбо, дясната й ръка се бе отпуснала и докосваше мокета на пода, одеялото бе смъкнато до кръста й, а лицето й имаше спокойно изражение, въпреки че очевидно не й беше никак удобно. Греъм понечи да я събуди, но изведнъж промени намерението си и само издърпа внимателно одеялото, за да покрие раменете й. Помисли да прибере ръката й под завивката, но се отказа, защото имаше опасност да я събуди.

Колчински се отмести от вратата, за да пусне Греъм обратно в общото им купе и тихо затвори междинната врата.

— Я гледай ти, значи циничният Майкъл Греъм имал и друга, по-мека страна!

— Какво? — рязко отвърна Греъм. — Защо да я будим сега? Тя не участва в тази част на операцията и е по-добре да се наспи, без друго е имала тежки мигове. Влакът забавя ход, сигурно вече наближаваме Кореджио.

Двамата стигнаха до края на коридора точно когато влакът спря на слабо осветена гара. Перонът беше пуст. Единствените пътници, които слязоха от влака, бяха Колчински, Греъм и жена на средна възраст, водеща подсмърчащо дете. Греъм вдигна двата си черни сака и последва Колчински към празната гарова чакалня.

— Ще се обадя в Цюрих и ще поискам да изпратят хеликоптер колкото се може по-бързо — каза Колчински.

Греъм седна на най-близката пейка в чакалнята и се загледа след тръгналия към редицата телефонни автомати на отсрещната стена Колчински. Откъм улицата в чакалнята влезе проститутка, която веднага се насочи към Греъм. Тя беше на не повече от петнайсет години, приятното й детинско лице бе покрито с твърде много грим, а сочната й фигура се подчертаваше от прилепнало кожено яке и минипола.

Момичето вдигна единия си крак, подпря го на пейката и попита:

— Как си, сладурче? — измърка прелъстително цял куп нежности на италиански и прокара пръст по устните му.

Греъм бутна рязко ръката й и се втренчи в очите й:

— Не ме интересуваш, изчезвай!

Момичето не знаеше английски, но по тона му разбра, че трябва да се махне, затова забърза към изхода и излезе отново на улицата.

— Каква беше тази, проститутка ли? — попита Колчински, който се върна от телефона.

— Да, бебе професионалист — отвърна небрежно Греъм.

— Бебе професионалист? — Колчински направи гримаса.

— Или казано другояче, капан за глупаци. Непълнолетна проститутка. — Греъм посочи с ръка телефоните. — Успя ли да се свържеш с Цюрих?

Колчински запали цигара и кимна:

— Имаме късмет, един от нашите хеликоптери е в Милано. До час ще бъде тук.

— Къде ще го чакаме?

— От Цюрих казаха, че ще изпратят кола на мястото за кацане, с която пилотът ще дойде да ни вземе оттук.

Греъм погледна към проститутката, която се разхождаше напред-назад по улицата.

— Като видя уличница, разбирам, че би трябвало повече да уважавам Сабрина.

— Мисля, че действително я уважаваш, само че не искаш да си признаеш. Истинското ти отношение към нея пролича преди малко във влака, когато реши да не я будиш.

— Просто я завих, защото точно сега не ни трябват болни от пневмония. Вдигаш много шум за нищо, Сергей.

— Така ли? Тя има много високо мнение за теб, знаеш ли?

Греъм се взря в пода.

— Много сме различни двамата с нея… Тя е олицетворение на преуспяващото, разглезено богаташко момиче. Робува на модата, живее в най-изисканата част на града, храни се в луксозни ресторанти и кара спортен мерцедес, купен от богатия й татко. Точно там е работата, нейното татенце прави всичко за нея — купува й апартамент, натиска генералния секретар, за да я назначи където си е наумила…

— Не е вярно! — прекъсна го остро Колчински. — Тя е тук благодарение на високите си постижения и ти го знаеш много добре. Виждал си я как стреля — тя е направо несравнима. Всички оперативни работници ти завиждаха, когато шефът изпрати тъкмо теб да замениш Жак Рюс. Даваха мило и драго да бъдат в един екип със Сабрина.

Греъм се изправи.

— В онзи ъгъл отсреща има игрален автомат, ще отида да убия времето.

Четиридесет минути по-късно пристигна пилотът на хеликоптера и Колчински го запозна с Греъм, който все още играеше на автомата.

— Готов ли си?

— Да, можем да тръгваме — отвърна Греъм, привършвайки седмата си гратисна игра.

Излязоха от гарата и се качиха на взетото под наем пежо. Пропътуваха краткото разстояние до импровизираната площадка за кацане, разположена сред равно заснежено поле в края на градчето. Греъм грабна двата си сака и тръгна към хеликоптера, а Колчински поговори с пилота през смъкнатия прозорец на колата и се приближи до чакащия Греъм.

— Защо пилотът не загрява хеликоптера? — попита той.

— Защото ще го управлявам аз — отвърна кратко Колчински.

— Ти ли? — изненада се Греъм. — От кога пилотираш хеликоптери?

— Имам разрешително отпреди двайсет години.

Греъм си пое дълбоко дъх и се качи до Колчински.

— В безопасност си, уверявам те.

— Не се съмнявам. — Греъм постави предпазния колан. — Просто не знаех, че можеш да караш тези машини. Предполагам, че са те научили в КГБ?

— Напротив, научих се да карам хеликоптер, когато бях военен аташе в Стокхолм. Тогава скучаех и нямаше какво друго да правя.

Пилотът освети с фаровете хеликоптера, отвърна на поздрава на Колчински, обърна колата и се отдалечи по пътя.

— След колко време ще настигнем влака? — попита Греъм, докато излитаха.

— Седнал си върху картата.

Греъм измъкна картата, разгърна я на коленете си и проследи с пръст черната пунктирана линия, която показваше пътя на влака.

— Ако не ме лъже паметта, трябваше да пристигне в Модена в 4:45 ч., а сега е 5:17 ч. Какъв е престоят в Модена?

— Петнайсет минути.

— Значи сега трябва да е някъде около Кастелфранко.

— С малко изпреварваме разписанието, което значи, че ще настигнем влака преди Андзола Д’Емилия.

— Знаел си го от самото начало, защо тогава не ми каза, когато те попитах?

— Изпитвам те — усмихна се Колчински.

Греъм сгъна картата и я прибра зад седалката. После свали ръчния си часовник и го запремята в ръцете си.

— Кари ми го подари за трийсет и петия ми рожден ден. Отидохме на театър, тя беше запазила местата пет месеца предварително, дори ме накара да облека смокинг.

— Ти в смокинг? Не мога да си представя!

— И аз не можех, но Кари бе решила на всяка цена да направи вечерта паметна. Гледахме една нашумяла постановка на Бродуей, след което отидохме в „Крайст Села“, където ядох най-хубавата пържола в живота си. Свършихме с пиене на ирландско кафе във „Фат Тюздей“ в три часа сутринта. Тя плати абсолютно всичко, един господ знае колко й е струвало, но не ми позволи да докосна портфейла си. Постоянно повтаряше, че тази вечер, тази нощ, е нейният подарък за мен. Това беше последното ни излизане заедно. Десет дни по-късно ме изпратиха в Либия.

— Моята Таня много обичаше театър, ходехме поне веднъж месечно. Не съм стъпвал в театър от седем години, откакто тя почина. Без нея няма да е същото…

— Разбирам какво имаш предвид — каза Греъм и сложи часовника на ръката си.

Колчински провери скоростомера и отчете времето.

— След две-три минути трябва да сме над влака.

Греъм закопча догоре якето и си сложи ръкавици.

— Да не забравиш маската — подсети го Колчински.

— Няма, в чантата ми е.

— Майкъл, не трябваше…

— Знам, че е дяволски опасно, но нали се разбрахме, че е необходимо заради успеха на операцията. Не се притеснявай, ще се оправя. Шефът все повтаря, че инстинктивно съм се бил хвърлял право срещу предизвикателствата, ето че е време да затвърдя реномето си.

— То си е непоклатимо.

— Изглеждаш по-нервен и от мен, Сергей. Божичко, трябва само да държиш в равновесие тази сребриста птица, а аз съм човекът, който трябва да се спусне в тъмнината върху движещия се влак.

Колчински безмълвно му подаде миниатюрно приспособление, състоящо се от слушалки и микрофон, съединени с тънък кабел. Греъм го намести на главата си и си сложи маската.

— Влакът е под нас, на около 90 метра — каза Колчински по микрофона.

Греъм отвори вратата и кабината се изпълни с леден въздух. Той изхвърли навън въжената стълба, която бе здраво прикрепена към пода на кабината, хвана се за специалната дръжка до вратата и се подаде навън внимателно, опитвайки се да види влака. Едва успя да различи очертанията му, осветени от слабите светлини на хеликоптера.

— Ще ми трябва повече светлина — каза той.

— Погледни в черната кутия отзад, там трябва да има халогенна лампа.

Греъм отвори кутията и намери това, което търсеше — лампа с формата на диск, прикрепена към метална лента за главата, която можеше да се стяга и разпуска по желание. Той я сложи на главата си и намести диска така, че да бъде точно по средата на челото му.

— Готов съм — каза Греъм и се приближи до отворената врата.

След кратко мълчане Колчински се обади:

— Височината е подходяща. Излизай!

Греъм се извърна с гръб към отворената врата, хвана се здраво за въжената стълба и излезе полека на режещия студ под открито небе. Нямаше вятър, но стълбата се люлееше силно поради въртенето на витлата над него.

— Как е? — попита Колчински.

— Витлата причиняват малък ураган, не можеш ли да ги спреш?

В отговор дочу смеха на Колчински в слушалките.

Всяка крачка беше част от прецизно планирана маневра — внимателно стъпване на стълбата, търсене на опора, спиране за миг и отново следващото движение. В действията му имаше напрегната предпазливост, но не и страх, защото Греъм отдавна беше осъзнал, че страхът е възможно най-отрицателната човешка черта. Със страха идваха съмненията, глупостта и несигурността, а дори едно от тези неща можеше да предизвика смъртта. Наблюдавал беше как става това, и то многократно, по бойните полета на Виетнам, където научи толкова много за другите и за самия себе си. Греъм смяташе, че единственият начин да бъде превъзмогнат страха е да се уповаваш напълно на собствените си сили. Той бе използвал този принцип при обучението на племето мео в Тайланд, където го изпратиха след раняването му във Виетнам. Някои негови противници го обвиняваха, че упражнявал психически тормоз върху бойците си, че излагал живота им на опасност, особено след като установиха, че използва истински муниции по време на учения. Отговорът му беше кратък — единственият начин да преодолееш страха е да го погледнеш право в очите и да имаш вяра в себе си. Изнесените след войната статистики показаха, че през двегодишния период под негово ръководство войниците му не само бяха претърпели най-малки загуби, но и бяха спечелили най-много отличия за проявена храброст в сравнение с всички останали батальони. Греъм съжаляваше искрено, че тези данни не бяха публикувани по-рано. Когато станаха известни, повечето критици на методите му вече бяха мъртви — жертви на синдрома на страха, който той се мъчеше да им обясни.

Греъм достигна средата на силно люлеещата се стълба. Виждаше няколко мъждукащи светлинки из вагоните, но началото на композицията беше скрито в мъгла, а на далечния хоризонт вече проблясваха първите слънчеви лъчи. Кари винаги твърдеше, че няма нищо по-красиво от изгрева на слънцето над величествения силует на Ню Йорк, но Майк не беше съгласен с нея. Красотата за него се криеше в идеалната парабола, описана от майсторски подадена топка в бейзбола или в безупречния пас за тъчдаун при американския футбол. Той пропъди тези мисли и съсредоточено погледна под себе си. Влакът беше на броени метри под него и той вече предвкусваше как ще се приземи на покрива му и как ще се справи с катинара на товарния вагон.

— Майкъл, нещо се появи на радара точно пред нас.

Колчински включи за миг мощния прожектор на хеликоптера, с който освети целия влак, и двамата видяха каменния мост, към който приближаваха с шеметна бързина.

— Издигни ме! — изкрещя Греъм в микрофона.

— Слизам още по-ниско — съобщи Колчински и хеликоптерът се гмурна рязко към покрива на най-близкия товарен вагон.

— Прекалено опасно е… — поде Греъм, но в този миг усети как подметките му докосват покрива.

Хеликоптерът се наклони на една страна, стълбата, на чиито край висеше Греъм, се полюшна и се отдалечи от влака, но Колчински направи нова маневра и този път Греъм успя да се спусне тежко върху покрива.

Колчински веднага набра височина, опитвайки се да избегне сблъсък с моста, но не можа да се отклони достатъчно, така че дясната страна на хеликоптера се блъсна в солидното съоръжение. Градушка от камъни се изсипа върху релсите, Колчински успя да овладее хеликоптера, засегнат от мощния удар, но един от двигателите започна да издава стържещи звуци и секунди по-късно забълва облаци черен дам.

Греъм се стовари тежко върху рамото си и се вкопчи инстинктивно в ръба на покрива. Това му спаси живота, защото ако се бе претърколил долу, щеше да падне право върху стоманената подпора, придържаща арката на моста. Той полежа върху покрива леко замаян, с лице сгърчено от пулсиращата болка и лявото рамо.

— Майкъл, Майкъл!

Греъм присви очи, долавяйки мощния глас на Колчински, който сякаш пронизваше мозъка му.

— Майкъл!

— Стига си викал! — кресна Греъм.

— Добре ли си? — загрижено попита Колчински.

— Жив съм, само че лявото рамо адски ме боли.

— Откажи се!

— Я си гледай работата! — отсече Греъм.

— Какви шансове имаш срещу Милхан с това ранено рамо?

— Няма значение, просто ще застрелям този кучи син. Влизам.

— Някой ден страшно ще изненадаш всички, като изпълниш дадената ти заповед.

— Хич не се надявай — отвърна Греъм. — Какво се случи с теб? Чух удар, когато бях под моста.

— Блъснах се, наложи се да кацна на някаква поляна, защото двигателят се повреди.

— А ти как си?

— Дребна работа. Слушай, ако рамото ти е зле, още не е късно да се откажеш…

Греъм не изслуша по-нататъшните препоръки на Колчински, свали слушалките и ги захвърли. После осъзна, че е обгърнат от непрогледен мрак и включи халогенната лампа. Тя обаче не светна. Ако беше повредена, трябваше да изчака до утрото, за да атакува товарния вагон. Почука няколко пъти по лампата и тя най-после светна. Остра болка прониза лявата му ръка и той инстинктивно притисна лакът до тялото си, за да облекчи напрежението. Изчака малко, примъкна се до самия ръб на покрива и се хвана за металната стълба, която се спускаше встрани на вагона. Въпреки нетърпимата болка в рамото той успя да се добере до катинара и да прикрепи към него миниатюрното взривно устройство, след което се върна на покрива. Там свали от колана си детонатор с размерите на кибритена кутийка, издърпа антената и намери честотата на магнитния приемник, залепен за катинара. Чу се лек звук от експлозия и катинарът издрънча. Греъм тъкмо посягаше за беретата си, когато от стълбата се протегнаха две огромни ръце и в следващия миг над ръба на покрива надзърна обезобразеното лице на Милхан.

Милхан сграбчи ръката на Греъм, изви я рязко надолу и куршумът отиде нахалост. Беретата падна и се плъзна бавно към ръба на покрива, Греъм се приведе, за да избегне жестокия удар на нападателя си и се опита да достигне оръжието си. Влакът обаче се разтресе и пистолетът се отдалечи още повече, докато накрая падна от покрива. Греъм изруга и се извърна с лице срещу Милхан. Рамото му туптеше от силната болка, лявата му ръка висеше безпомощно отстрани. Този факт разпали още повече отчаяната му ярост и той с всичка сила изрита Милхан в лицето. Милхан само докосна кървящата си уста и се усмихна зловещо. Греъм се засили за втори удар, но този път Милхан сграбчи ботуша му и с лекота го издърпа към себе си.

Греъм предусети удара, който щеше да му бъде нанесен, но лявата му ръка отказа да му служи, когато се опита да я вдигне и да се защити. След това всичко потъна в мрак.

 

 

Някой почука енергично на вратата и изтръгна Сабрина от дълбокия й сън.

— Да? — попита тя и потърси беретата си под възглавницата.

— Добро утро, желаете ли кафе? — попита отвън помощник-кондукторът.

— Не, благодаря — отговори тя, погледна голата си китка и се сети, че часовникът й беше конфискуван във Фрибург. — Колко е часът?

— Осем и петнайсет.

— Господи! — възкликна тихо тя. — Благодаря ви. — Измъкна се от леглото и отвори междинната врата.

Съседното купе беше празно.

— Е, благодаря ви, че ме събудихте, момчета — каза ядосано Сабрина.

Тя се изми набързо и по навик мушна пистолета в джоба си. Отправи се към вагон-ресторанта, влезе и се огледа. За неин късмет Вернер, Хендрик и Кайл вече бяха там и съдейки по препълнените им чинии Сабрина реши, че те ще закусват още доста време. Предлагаше се идеалната възможност да претърси купетата им, преди всичко това на Вернер, защото според нея той беше слабото звено в групата, въпреки че в момента я ръководеше. Кайл и Хендрик бяха закоравели престъпници, докато Вернер беше преди всичко бизнесмен. Сабрина беше убедена, че ако има някакви улики, ще ги намери именно в неговия багаж. Тя отскочи до своето купе, за да вземе връзката с ключове, които Колчински бе намерил у мъртвия кондуктор.

Инстинктът й не я беше излъгал — и двете купета бяха заключени. Сабрина знаеше, че има малко време, затова реши най-напред да провери купето на Вернер. Коридорът беше пуст. Тя отключи вратата, бързо влезе вътре и се огледа. На багажната мрежа имаше малка бежова чанта и дипломатическо куфарче, подпряно до стената. Сабрина стъпи на седалката и притегли куфарчето към себе си. Знаеше, че вероятността да открие комбинацията на ключалката е твърде малка, дори ако я търси цял ден, но не обичаше да се отказва току-така и за всеки случай изпробва механизма за затваряне. Ключалката се отвори веднага с леко щракване. Изненадата й бързо прерасна в съмнение — дори най-безобидният бизнесмен би използвал някаква комбинация, преди да остави куфарчето си без надзор. Трябваше да е някакъв капан. Сабрина извади пила от джоба си и започна да търси жици по рамката на куфарчето. Нямаше. Огледа се за подходящ предмет, с който да отвори капака, но не намери нищо друго, освен един стар вестник, който нави на руло и го подпъхна под капака.

Нищо не се случи. Тя пое дълбоко дъх, захвърли вестника и отвори куфарчето. Вътре имаше само сребриста кутия и миниатюрно табло за управление. Сабрина посегна към кутията и в същия миг чу, че в ключалката на вратата се пъха ключ. Тя скочи на пода и насочи пистолета си към вратата, която се отвори и на прага се появи Вернер. Той замръзна на място, губейки за момент самообладание при вида на въоръжената монахиня, но бързо се съвзе, усмихна се и прекрачи навътре в купето с вдигнати високо ръце. Последва го Кайл, който обаче не вдигна ръце.

— Затвори вратата и я заключи! — заповяда Сабрина.

— Прави каквото ти казва — обърна се Вернер към Кайл, без да сваля поглед от насочената в гърдите му берета.

Кайл се подчини. Сабрина погледна към съединителната врата.

— Ако Хендрик се опита да нахълта през нея, ти ще си първият, който ще умре.

— Не се безпокой, мила моя — отвърна Вернер, — той няма да влезе тук, но ти сигурно би искала да знаеш какво прави там, нали? — Вернер посочи вратата, леко сваляйки едната си ръка.

— Не мърдай!

— Разбира се, разбира се, само предполагах, че искаш да видиш партньора си. Хендрик има заповед да убие Греъм, ако не му се обадим до две минути след влизането ни в купето. — Вернер погледна часовника си. — Първата минута вече изтича. Може да си мислиш, че блъфирам, но ако се окажа прав, смъртта на Греъм ще ти тежи на съвестта, докато си жива.

— Отвори вратата — каза тя на Кайл, без да сваля очи от Вернер.

Кайл дръпна резето и почука четири пъти на междинната врата. От другата страна завъртяха ключа в бравата и Кайл отвори.

Греъм беше изгубил съзнание, но въпреки това лежеше здраво завързан на една от седалките, а пред него стоеше Хендрик, насочил дулото на пушката си право в гърдите му.

— Какво сте му направили? — попита загрижено Сабрина.

— Просто е приспан, това е всичко — отвърна Вернер. — Беше доста буен дори след като му сложихме белезниците. Имаш трийсет секунди, за да хвърлиш пистолета. Хендрик е изключително точен, особено когато трябва да убие спящ човек.

Иронично присвитите очи на Хендрик бяха пълни с предизвикателство, устните му се разкривиха в зловеща усмивка.

Непоколебимостта й се разклати — ако предадеше оръжието си, щеше да наруши основните принципи на ЮНАКО, подчинявайки се на исканията на престъпни типове. Греъм бе пожертвал навремето семейството си, за да предотврати вълна от терористични бомбени експлозии. Сабрина знаеше съвсем точно какво би поискал той от нея в този момент — да пръсне черепа на Хендрик. Щеше да го направи лесно, но на каква цена, ако онзи убие спящия Греъм? Вернер беше прав, когато каза, че подобно решение ще й тежи до края на живота.

— Двайсет секунди.

Сабрина отстрани Вернер и вдигна пистолета си до слепоочието на Хендрик, в отговор той залепи дулото на пушката си до гърдите на Греъм.

Кайл пристъпи към нея с намерение да й отнеме оръжието.

— Не я пипай! — изсъска Хендрик. — Ще го направим както аз искам.

Кайл се отдръпна.

Сабрина погледна Греъм, чиято глава бе отпусната безжизнено настрани и стисна с все сила пистолета.

— Десет секунди.

Тя преглътна нервно, вперила очи в лицето на Хендрик.

— Седем секунди.

Сабрина докосна спусъка, готова за стрелба, а в отговор Хендрик се усмихна тънко.

— Четири секунди. Три, две, една.

Тя пусна беретата на пода.

Хендрик прокара дулото на пушката си по гръдния кош на Греъм и го притисна в стомаха му.

— Предадох се, какво още искаш? — попита Сабрина.

— Вярно е — отговори Хендрик и натисна спусъка.

Чу се изщракване. Пушката не беше заредена.

— Толкова много неща научаваме за човешкия характер благодарение на блъфовете, пък и така състезанието става малко по-интересно.

— Ти постави на карта… — опита се да възрази Вернер.

— Нищо не съм поставил на карта — сряза го Хендрик. — Знаех си, че няма да посмее да стреля. Има някаква трогателна лоялност между тези специални агенти, особено ако са близки партньори.

— Да я завържа ли? — попита Кайл.

— Първо й вземи пистолета — отвърна Хендрик.

Сабрина избра момента много точно, за да изрита Кайл в слабините, когато той подаваше пистолета на Хендрик. Надяваше се да се възползва от мига на изненада и рязко се извърна към Хендрик, но той вече бе насочил пистолет към нея.

— Всичко е въпрос на бързина. Ще успееш ли да докопаш оръжието си, преди да съм натиснал спусъка на моето?

— Ако изобщо е заредено — отвърна тя.

— Започваш да схващаш, но смееш ли да провериш дали блъфирам?

Сабрина отстъпи назад, а Кайл, с разкривено от болка лице, грубо изви ръцете й зад гърба и я блъсна на седалката до Греъм.

— Как разбра, че съм в купето? — попита тя.

Вернер разгърна сакото си и й показа миниатюрния приемник, закачен на колана му.

— Сигнализира веднага щом някой отвори куфарчето.

— Значи нарочно си го оставил отворено?

— Това беше примамката, макар че бях доста изненадан, когато те видях толкова скоро след арестуването ти. Предполагах, че ще пратят друг агент на твое място, но явно съм подценил силата на ЮНАКО да убеждава.

В очите й се изписа изненада.

— О, да, знаем за кого работите — триумфално каза Вернер. — Доста време ни трябваше, за да го установим, защото ЮНАКО не излага делата си на показ пред широката публика.

— Защо ти е всичко това, Щефан? — попита Сабрина. — Имаш пари, ползваш се с уважението на хората, собственик си на един от най-преуспяващите концерни в Европа. Ами какво ще кажеш за всичките онези гладуващи деца, които разчитат на благотворителната ти фондация? Помня документалния филм, който Ен Би Си направи за теб миналата година. Малките африканчета те гледаха с възторг, сякаш си някакъв Месия, пратен да им вдъхне надежда в бъдещето. Гордеех се, че те познавам. Да не би всичко това да е било само димна завеса, идеалното прикритие? Кой би предположил, че един от най-големите филантропи в света е търговец на оръжие?

— Търговец на оръжие? За такъв ли ме смята ЮНАКО? — Лицето на Вернер придоби сериозно изражение. — Фондацията първоначално наистина служеше за прикритие, но сега вече се е превърнала в идея фикс за мен. Благодарение на нея чувствам, че върша нещо добро и полезно, докато съм все още тук, на Запад.

— Много дрънкаш — сряза го Хендрик.

Вернер сви рамене и замълча.

Сабрина погледна Хендрик, после Вернер.

— Вие сте от КГБ, нали? — попита тя.

— Правилно. — Вернер потупа куфарчето. — Надявах се, че няма да ми се наложи да прибягвам до това нещо, но ти не ми остави друг избор. Знаеш какво има в куфарчето, но не знаеш какво съдържа металната кутия. Нека да ти покажа.

Той натисна четири бутона и на малкия екран се появиха цифрите 1-9-6-7. Кутията се отвори. Вътре имаше предавател с големина на запалка, закачен на златна верижка. Вернер облегна куфарчето настрани и се приведе напред с предавателя в ръка.

— Нямам намерение да се съмнявам в твоята интелигентност, затова ще говоря без заобикалки. Във вагона има шест метални контейнера, както сигурно вече сте се досетили. Те приличат на бирени контейнери, но в пет от тях има плутоний, а в шестия — взривно устройство. Не мога да ти кажа колко е мощно, защото и аз самият не знам. Всичките контейнери са с еднакво тегло, така че никой от нас не знае в кой точно е експлозивът. Той е вакуумиран, така че е в пълна безопасност, стига контейнерът да е запечатан. Дори и най-малкото възможно количество въздух би предизвикало мощна детонация. — Вернер повдигна капачето на предавателя и посочи малък червен бутон. — Това е друг начин да се задейства взривното устройство. Натискаш бутончето и… — той вдигна ръце, — получава се ядрена експлозия, която може да съперничи на бомбата над Нагасаки, само че този път в центъра на Европа. Резултатите ще са катастрофални за поколения напред.

Тя го погледна ужасено:

— И ти имаш дързостта да твърдиш, че вършиш нещо добро и полезно?

В погледа му имаше искрено страдание.

— Наистина ли вярваш, че искам да натисна бутона, знаейки много добре какви ще бъдат последствията? Наистина ли вярваш? Ние не бихме спечелили нищо, ако унищожим плутония, като се имат предвид огромните усилия, положени, за да се сдобием с него. Ние искаме да предотвратим катастрофата толкова, колкото и вие. В крайна сметка никой няма да оцелее след нея.

— Е, и какво е цената?

— Искаме само да ни се осигури свободен път до крайната цел.

— И на мен се възлага да предам това искане?

— Това е молба.

— И ако я отхвърлят ти си готов да пожертваш всичко, така ли?

— Не виждам друга алтернатива. — Вернер затвори капачето, надяна верижката на шията си и скри предавателя под ризата си. — Спринцовката!

Хендрик я донесе от съседното купе и я подаде на Вернер, който нави нагоре ръкава на Сабрина, намери изпъкнала вена в сгъвката на ръката и внимателно забоде иглата. После свали монашеското покривало от главата й и разпиля русата коса по раменете й.

— Каква ангелска красота! — каза замислено Вернер и сложи ръка на бузата й.

Тя рязко отдръпна главата си.

— Сбогом, мила моя Сабрина!

— До следващия път — отвърна тя и усети, че езикът й вече започва да надебелява.

— Ти оставаш при тях двамата — нареди Хендрик на Кайл.

Сабрина разтърси глава, опитвайки се отчаяно да превъзмогне замайването, но клепачите й натежаха като че ли бяха от олово. Купето започна да се върти, превръщайки се в калейдоскоп от размазани цветове, после Сабрина се свлече до Греъм и загуби съзнание.