Анри Жидел
Коко Шанел (9)

Осма глава
Времето на Ириб

Понеделник, 7 ноември 1932 година. Домът на улица „Фобур-Сент-Оноре“ №29. Десетки твърде елегантни хора, в по-голямата си част от парижкия хайлайф, изкачват парадната стълба. Те отиват на изложбата „бижута-диаманти“, организирана от Габриел в полза на благотворителни организации като „Благотворителност за майчиното кърмене“. За тази цел тя е освободила приземния етаж от ценните си мебели, оставяйки на място единствено огледалата, кристалните полилеи, както и един много красив гръцки торс, издигащ се върху камината в хола. Защитени зад стъклени витрини, се издигат черни мраморни колони, служещи за основа на идеално сресани и гримирани фризьорски бюстове от полиран восък. Именно на тях са поставени диамантените бижута, повечето от които са в платинен обков. Под дискретно осветление — станало модерно напоследък — искрят с целия си блясък, отразяван от многобройните огледала, брошките, които светят върху моарето на корсажите, диадемите, които пристягат косите, както и всевъзможни бижута с формата на полумесец, на звезди или на листа. Изуменият зрител попада в един фееричен свят. Естествено, нито едно от тези бижута не се продава; за този, комуто би се приискало да ги присвои, бдят значителен брой пазачи, готови да го респектират с револверите си. На практика за благотворителност ще отидат печалбите от продажбата на луксозните каталози. Те са илюстрирани със снимките на един приятел на Коко, двайсетгодишният все още непознат кинорежисьор, бъдещ автор на „Дневникът на едно селско кюре“, Робер Бресон.

Тази изложба на великолепни диаманти има с какво да учуди посетителите. Та нали само няколко години по-рано Габриел е демонстрирала враждебността си към истинските бижута? Според нея жените, които ги носят, целят единствено да покажат богатството си — или по-скоро това на съпрузите им или на своите покровители. „Това е равносилно да носиш чек около врата си“, казва тя, използвайки едно от свойствените за нея определения. Тя смята, че бижутата трябва да служат единствено за украса, да носят радост на хората, които посещаваме или заради които ги носим, а не да пораждат завист у останалите жени… „Впрочем, уточнява тя, тези бижута, които са прекалено красиви, ме карат да си мисля за бръчките, за провисналите кожи на богаташките вдовици, за кокалестите пръсти, за смъртта, за завещанията, за Борниол…“ Тя е неизчерпаема по тази тема.

Действайки съобразно принципите си, още през 1922–1923 г. Габриел започва да изработва фалшиви бижута — евтини бижута — като за целта наема своя приятел Етиен дьо Бомон, който ги рисува и поръчва изработката им според нейните указания. Така мъжът, отказвал да кани на своите балове шивачката, каквато е тя за него, се превръща в един от нейните служители с ранг на „съветник по изработката на бижутата Шанел“. Тогава той създава за нея дълги колиета от разноцветни стъклени перли. По-късно, между 1929 и 1937 г., преди да се установи от нейно име в Ню Йорк, италианският херцог Фулко ди Вердура рисува за нейна сметка множество бижута и спомняйки си родната Сицилия, възражда традицията на гривните от емайл. Накрая Франсоа Юго, праправнук на писателя, също дава своя принос: станал вече технически директор на фабриката „Шанел“ за жарсе (в Асниер), поръчано му е да нарисува брошки, клипсове и всякакъв вид евтини накити според указанията на Габриел. „Бижутата на бижутерите ми бяха омръзнали“, обяснява тя. Тя продължава да създава бижута по собствено усмотрение през петдесетте и шейсетте години, като за производството им се обръща към известни професионалисти като Грипоа или Гуусенс.

Наскоро появили се трудове илюстрират изобилието и разнообразието от Шанеловски творения в тази област, както и многообразието в източниците на вдъхновение: средновековно френско изкуство или италиански ренесанс, византийско изкуство, руско изкуство, индийско изкуство.^[1] Но тя проявява особено предпочитание към кръстовете, включително към православните кръстове, украсени с многоцветни камъни.

Особено подчертаният интерес на Габриел, който се проявява през целия й живот към бижутата, и особено към изкуствените бижута, чиято мода тя лансира, има своето обяснение: в случая тя цели да вдъхне живот на строгите си облекла, на относителната суровост на своите модели. Така постига известно равновесие между функционалността и украсата, което намира за наложително.

 

 

С право можем да се запитаме какво е подтикнало през 1932 г. Габриел да се занимава толкова активно с висококачествената бижутерия, към която до този момент е проявявала доста ограничен интерес. Проблемът е твърде комплексен. Първо, една констатация: по отношение на бижутата и на дрехите тя препоръчва само онова, което носи тя самата. Следователно какви са нейните вкусове? Лично тя притежава огромно количество скъпо струващи бижута, подарени й включително от Великия княз Дмитрий и от херцога на Уестминстър, като не броим онези, които си е купила собственоръчно — и Бог й е свидетел, че тя има средства за това. Без да страда от каквито и да е лишения в това отношение, тя почти не обръща внимание на търговската им цена. От друга страна, въпреки привидностите, тя е доста срамежлива и въобще не се осмелява да се показва със скъпо струващи бижута, които само биха привлекли вниманието върху нея и биха породили не особено благоприятни разсъждения по неин адрес. Затова предпочита такива бижута, които да не й създават съответните неудобства, макар по-късно да смесва истински с фалшиви камъни или да носи истински, но толкова големи, че никой не е в състояние да повярва, че са такива, още повече че ги обявява за фалшиви…

От друга страна, „бижутата на бижутерите“, както ги нарича Коко, са й „досадни“ заради монотонните си форми и темите си. Следователно те не играят онази декоративна роля, която тя им приписва.

 

 

Ако въпреки всичко тя организира тази изложба на диаманти, то вероятно това се дължи на един мъж, който я е подтикнал към това, мъж, който няма нито същите идеи, нито, впрочем, същите интереси в тази материя. Това е стилистът Пол Ириб, който ще скицира тези бижута и ще измисли с голямо въображение трансформиращи се бижута: например колие, което с едно действие може да се превърне в брошка за шапка и три гривни. Нещо невиждано дотогава. Успехът на експозицията е толкова голям, че акциите на дружеството „Де Беерс“ се качват с двайсет пункта през двата дни след началото й. А името на Шанел се появява за пореден път в световната преса.

Съзнавайки своя собствен обрат, Габриел се смята за длъжна да го обясни в предговора към своя каталог. Но го прави прекалено изобретателно, за да убеди истински хората. Нека преценим какво казва тя: „Причината, поради която първоначално създавах фалшиви бижута бе, че за мен те не бяха толкова агресивни в епохата на леснодостъпния разкош. Това разсъждение изчезва в период на финансова криза, когато във всички области инстинктивно се възражда поривът към автентичното, което връща тези забавни евтини бижута към истинската им стойност“.

Много скоро Габриел ще докаже, че упорства в желанието си да украсява най-елегантните си модели с евтините бижута, които в случая трябва да се престори, че ненавижда. И през остатъка от живота си тя няма да престане да създава и да поръчва изработката на нови бижута, плод на неизчерпаемото й въображение…

Но кой всъщност е този Пол Ириб, убедил Габриел да чуе предложението на Съюза на търговците на диаманти? Оказва се, че подобно на Габриел той е роден през 1883 г. Името на Ириб е псевдоним на Ирибарнегарай, име на баск, какъвто е баща му, журналист в „Тан“. Същият този журналист имал някакви неприятности с правосъдието. Убеден комунар, през 1871 г. той взел участие в събарянето на колоната на площад „Вандом“. Търсят го, за да възстанови щетите, които причинил на паметника… Той сметнал за по-благоразумно да се скрие за известно време в Мадагаскар. Синът му Пол, силно привлечен от художествената дейност, следва архитектура в Художествената академия. На седемнайсет години той успява да публикува рисунките си в известния сатиричен седмичник „Авантата“ (L̀assiette au beurre). На тази си възраст се оказва и най-младият архитект на Световното изложение през 1900 г. Той е много надарен и с преждевременно развит талант младеж, твърде амбициозен, тъй като през 1906 г., само на двайсет и три години, създава собствен илюстрован вестник, „Свидетелят“ (Le témoin), в който в продължение на четири години коментира действителността с много въображение в своите карикатури, които са безотказно справедливи, смешни и жестоки. Освен това умело подбира сътрудниците си: безпогрешният му нюх го кара да помества рисунките на един много млад мъж, когото подписва като „Джим“ и за когото предрича, че ще се говори: и не се лъже. Това е някой си Жан Кокто, с когото много скоро завързва приятелство. Двамата младежи основават лига, чиито членове се ангажират под клетва да разрушат всички глупави дрънкулки, които позорят салоните на техните домакини^[2]… неразумни обещания: единственият резултат от тях е, че вече не ги канят никъде. Тогава те се отказват… „Ето защо, казва Пол Ириб, все още има толкова ужасни украшения у доста от свестните хора.“

Останалите сътрудници, които избира директорът на „Свидетелят“, са между другото Хуан Гри, Марсел Дюшан и… Саша Гитри; и в този случай той доказва, че умее да си подбира антуража.

Брилянтните качества на Ириб привличат вниманието на моделиера Пол Поаре, който го наема, за да лансира моделите му: през 1908 г. се появява един албум с шаблони, озаглавен „Роклите на Пол Поаре, описани от Пол Ириб“, великолепна книга, в която художникът възпроизвежда с голяма елегантност и финес моделите, които му показват. Албумът е предназначен за най-видните дами от парижкия хайлайф и за владетелите от европейските кралски дворове. Всички харесват рисунките с перо на автора, неговите изпълнения с туш, финеса на картинките му. Единствено английският двор връща книгата — заради няколкото по-дръзки рисунки в нея — и моли издателя повече да не му изпраща „подобен вид издания“… Във всеки случай, от този момент нататък Аполинер може да твърди, без някой да си помисли да му противоречи: „Ириб властва в карикатурата чрез духа и в модата чрез изяществото“.

Пол Ириб изрисува, освен това марката на дрехите на Поаре и стилизираната роза, която придружава името му. Но с това работата му не приключва, тъй като неговият вкус към лукса го задължава да търси всякакви възможности да удовлетворява паричните си нужди. Той измисля мото за аперитива Дюбоне: „Дю Бо… дю бон, Дюбоне…“^[3] или за препарата за почистване на петна „Кола“, който „премахва дори петната на леопарда…“. Той създава емблемата на фирмата „Ланвен“ и прочутия му черен флакон със сферична форма. През 1911 г. Ириб се жени за актрисата Жан Дирис — чиито шапки са на Шанел, рисува роклите, които трябва да носи на сцената във водевила, или бижутата за златаря Линцелер. Той твори неуморно във всички художествени сфери по поръчка на богати клиенти като шивача Жак Дусе, Робер дьо Ротшилд или писателя Клод Фарер, чиито апартаменти той декорира. Като логично последствие от неговата дейност той отваря на улица „Фобур-Сент-Оноре“ бутик за украса с фронтон в златно и бяло. Създава бижута от кристал за „Лалик“, платове с втъкана лионска коприна, рекламира нови материи като дървесина от макасар и експлоатира всички свойства на рибята кожа. Излага изключително оригинални барокови мебели. Така от това малко магазинче излиза голяма част от модерното декоративно изкуство. Това вече се нарича дизайн. По време на войната, в която не може да участва и е освободен от военна служба заради диабета си, през 1914 г. основава заедно с Жан Кокто илюстрован вестник „Льо Мо“, който хули германския противник, престолонаследника и кайзера, без обаче да изпада в характерния за повечето периодични издания от това време шовинизъм.

Той предчувства, че талантът му на стилист, изобретател на нови форми и на оригинални понятия, модерността му изобщо, ще бъдат добре приети отвъд Атлантика. Заминава за там през 1919 г. Междувременно се е разделил със съпругата си Жан. В Ню Йорк отваря нов магазин на Пето Авеню, след което, през същата година, се жени в Лос Анджелис за една богата и привлекателна американска наследница, Мейбъл Хоган, с която живее сред разкош в Холивуд. Става артистичен съветник (арт директор) при Сесил Б. Де Мил. Перлената дреха, която рисува за Глория Суонсън за филма „Самци и самки“ е достатъчна, за да го лансира, така че той си сътрудничи с режисьора в дузина филми, сред които е прочутият „Десетте заповеди“, чийто художник на декорите е той. Огромен труд. Но Ириб не се бои от нищо. В това е силата и слабостта му. Той пресъздава посвоему един Египет изцяло в стил ар деко, като всичко е в лак и позлата. Филмът се оказва световен хит. Поради това, обзет от слабост към киното, той получава правото да режисира сам три филма (комедии, като например „Сменени съпрузи“), но не ги харесват особено… и оценката за Ириб сред холивудските среди тревожно спада. Въпреки това през 1926 г. му поверяват декорите на „Цар на царете“: всичко е грижливо подготвено. Там не толерират аматьорството. Христос, или по-точно изпълняващият неговата роля актьор Хари Уорнър, е принуден да се задължи чрез договор никога да не го виждат с цигара в уста или да се показва в нощни заведения. Нека си представим само за миг публиката, която открива в пресата снимка на Исус с фас между устните и клатещ се на танцовия подиум. Но в Холивуд предвиждат всички възможности. Така в навечерието на снимките на сцената на Голгота, когато Де Мил забелязва, че Ириб дори не е предвидил по какъв начин Хари ще бъде прикован към кръста и как ще кървят ръцете му, той се дави от гняв. Трябва ли насред снимките да се импровизират решения, докато артисти, фигуранти, сценични техници и самият той чакат търпеливо Френчи да реши проблема? Тогава между двамата мъже избухва страшна разправия. Ириб бива веднага уволнен. Файърд, както се казва по-брутално на английски. Впрочем, няма да съжаляват за него. Като човек той също не бива ценен от хората, с които работи, включително от Мичъл Лайзън, прекрасният главен художник по костюмите, който е бил принуден да си подаде оставката заради трудните взаимоотношения с Ириб, стигащи до викове и дори до юмручен бой… Този път Лайзън, който вече не е в немилост, ще замести Пол Ириб.

Няколко седмици по-късно откриваме последния в Ню Йорк, на пристана, определен за „Компани женерал трансатлантик“, придружен от Мейбъл и малкия им син Пабло. На борда на кораба „Пари“, който бавно се отделя от кея, теглен от два големи пристанищни влекача, Ириб хвърля последен взор към небостъргачите на Манхатън. Решил е да напусне, без надеждата да се върне в тази Америка, която го е дарила последователно с триумф и с неуспех… Но необходимо е нещо повече, за този колкото енергичен, толкова и амбициозен мъж да бъде отчаян. Явно във Франция не се оказва в положението, което е имал преди войната, но той сътрудничи на „Вог“. Измисля персонажа на очарователната млада жена Анабел, на която трябва да дава ценни съвети за облеклото. При завръщането си той се установява в Ница, където живее на широка нога: освен бляскавия открит автомобил воазен той притежава яхтата „Ла Бел дьо ме“ и си купува селска ферма в Сен Тропе. За да посреща разходите си, поставя своя талант в услуга на „Пежо“, „Ситроен“, на вината „Никола“, на бижутера Мобусен, на множество марки шампанско, на големи плавателни компании… Ефективността му е единодушно призната. Чрез него се преминава от стария начин на рекламиране към модерната реклама.

Естествено, отново се обръщат към него за вътрешния дизайн на частни хотели, но и на големи магазини като този на „Форд-Франция“. Тогава той се завръща в Париж.

Именно към 1930 г. започва връзката му с Габриел. Несъмнено те са се познавали и преди, тъй като са имали доста общи приятели, например Кокто, но и Мися Серт, когато той е бил болногледач доброволец и управлявал големия мерцедес през първите седмици на войната от 1914 г. Тогава карал ранените към парижките болници.

През 1931 г. Ириб е доста едър мъж, облечен елегантно, с буйна чуплива коса, с игрив и интелигентен поглед зад опасаните със златни рамки очила. Бляскав, винаги пълен с нови идеи, в погледа му прозира хаплив и ироничен ум. През XVII в. той би представлявал идеалният тип на амбициозен и активен дворцов абат.

По време на срещата им Габриел е много самотна. Връзката й с Уестминстърския херцог е приключила, а Пиер Реверди е прекалено пропит от проблемите си и твърде нерешителен. Невъзможно е да се разчита на него… Време е някой нов любовник да запълни празнотата, която тя понася все по-мъчително. От своя страна Ириб все по-трудно се разбира с Мейбъл, която след години на търпение вече не може да понася неговите изневери, макар все още да го обича. А според Ириб Габриел, която е на върха на славата си, все още твърде красива и ужасно богата, не е за подценяване… Няма да му е особено трудно да я плени. Чувства го. Познава слабите й страни, усеща самотата й, скрита зад триумфа. А и един от специалитетите му е да прелъстява жените. Доказал е, че може да го стори толкова лесно и бързо, колкото да нарисува едно лице, да скицира силует или да съчини текста под някоя от своите карикатури. Да превърне Коко в своя любовница? От това може само да спечели. А и не страда от някакви скрупули. Още от началото на своята кариера, двайсет и пет годишен, той вероятно е бил жиголото на някоя си мадам Л. На Пол Поаре, който го пита къде би могъл да го открие, отговаря, че няма постоянен адрес, но че всяка сутрин закусва с гореспоменатата госпожа, която, съвсем случайно, е супербогата и определено по-стара от него. Понякога, ако някоя от неговите приятелки притежава много ценно перлено колие, под претекст, че то е демоде или е прекалено показно, той я кара да му го повери и постепенно заменя истинските перли с топченца от оникс — материал, който е много по-евтин — а самите перли оставя за себе си. Но това е дреболия в сравнение с безскрупулния начин, по който прахосва наследството на двете си съпруги… Именно за да сложи край на тази практика и под натиска на своето семейство, Мейбъл се решава да иска развод, преди още да е напълно разорена…

Онова, което Габриел намира въпреки всичко за интересно у Ириб, е общуването му със света на изкуството — нещо, което не е открила нито у Дмитрий, нито у Уестминстър, нито дори у Реверди. Той е един компетентен мъж, с когото може да разговаря за това, което я интересува. Към това може да добавим и нещо неопределимо, което се нарича чар.

Тъй като той е все още женен и предпочита жена му да не знае нищо, Габриел поема инициативата да купи тайно убежище далеч от Париж. Това е „Ла Жербиер“, имение, намиращо се на склоновете над Монфор л̀Амори и опасано от великолепни дървета. То принадлежи на Морис Гудеке, съпруг на Колет. Тъй като в този момент двойката се оказва в лошо финансово положение, както се изразява Колет „с нож в гърба“, продажбата се извършва набързо — през зимата на 1931 г.

Вероятно пак, за да приюти любовта си с Ириб, през същата тази година Габриел се сдобива със замъка Менил-Гийом в близост до Лизьо, притежаващ триста хектара земя. Ето как в един от своите броеве от 1931 г. списание „Вог“ описва, подкрепено със снимки, великолепното жилище на Луи XIII с неговите кули от тухли и камък: „Единствено светлата черта на белите бариери покрай пътя, който прекосява свежата нормандска долина, подсказва, че там, отвъд ливадите и зеленеещите се горички, замъкът Менил-Гийом, принадлежащ на госпожица Шанел, отразява в спокойното огледало на крепостния ров хармоничния профил на своите червени и бели кули, очарователно усамотен, като същински замък от вълшебна приказка“.

Въпреки прелестите на тази резиденция, която тя е обзавела изцяло, Габриел рядко ходи там. Трябва ли да й вярваме, когато казва: „Винаги съм отбягвала тези имения. Това специално, защото бяхме сложили централно отопление и бяхме махнали камините“.^[4] Дали по-скоро не става въпрос за непоправимото й скиталчество, странно наподобяващо това, тласнало баща й по пътищата на Франция? Съвпадение или наследственост?

Между другото ще отбележим, че това не е единственият замък, с който тя се е сдобила. През 1926 г. купува за двайсет и две годишния си племенник, Андре Палас, имението Шато Пейрос, разположено в департамента Пирене Атлантик, в Корбер-Абер, в близост до По.^[5] Освен замъка от XVIII в., състоящ се от шестнайсет главни стаи, имението притежава прочути лозя, от които се приготвя виното „Мадиран“. За разлика от замъка Менил-Гийом, тук Габриел пребивава доста често. Понякога приема там Уестминстърския херцог и често пъти Робер Бресон, зет на Андре Палас. Пак там тя се подслонява по време на бягството, прекарвайки няколко седмици, преди да се върне в Париж през Виши. След развода с първата си жена през 1946 г. нейният племенник ще продаде това имение.

 

 

Спомняме си, че Габриел доста се колебае, преди да приеме предложението на Сам Голдуин. Изглежда, че Ириб я е подтикнал към това решение. Несъмнено той се е провалил в Съединените щати, но както твърди, това е било по негова вина, случайно, заради глупаво недоглеждане. Това не значи, че не си е поживял царски там в продължение на седем-осем години. И би било кощунство от негова страна да се оплаква от киното, което му е позволило да разкрие всички страни на своя талант. Според него Габриел, която притежава много повече възможности от него и чиято гениалност в шивачеството е световноизвестна, има пълното право да приеме предложенията на продуцента. Освен това той, който никога не забравя собствения си интерес, си мисли, че би могъл да извлече известна полза от това. В случай че планът на Голдуин се окаже илюзорен, Габриел няма да загуби нищо, точно обратното, ще запази своя милион долара. Но в случай че планът е успешен, това ще се окаже идеална възможност за плодотворното му завръщане в Холивуд, като цяло — за реванш. Всички мечти са му позволени, когато върви по стъпките на Габриел.

По същия начин видяхме как по повод на изложбата на диаманти Пол Ириб като че ли изиграва важна роля в промяната на идеите на Габриел относно бижутата… И в двата случая е видно, че той успява да окаже съществено влияние върху една жена, за която най-малко би могло да се твърди, че е податлива. Всичките й приятели биха могли да свидетелстват за това. Независимо какво твърди впоследствие, в този момент тя обича Ириб. И ще даде не едно доказателство за това.

Например тя му поверява защитата на интересите й в Дружеството за парфюми чрез пълномощно с дата от 12 септември 1933 г. Хубаво доказателство за доверие от нейна страна… Особено във време, когато между нея и Пиер Вертхаймер, с когото тя е съдружник, започва серия от дела, по-скоро нещо като война, придружена от кризи и одобрявания и продължила доста след Втората световна война. Когато Дружеството за парфюми пуска в продажба един „Клийсинг крийм“, Габриел реагира светкавично и изпраща съдия-изпълнител. Отстъпила е името си за парфюмерийни продукти, но не и за козметични. От друга страна, договорът включва следната клауза: „Всички парфюмерийни продукти, гримове, сапуни, и др“. Тъй като пуснатият на пазара продукт е един вид сапун, позволяващ премахването точно на грима, Габриел определено има вина. Затова губи този свой първи процес. Но за следващите тя се обръща към един млад международен адвокат, граф Рене дьо Шамбрен, бъдещ зет на Пиер Лавал. Тя ще му създаде доста работа… От своя страна той ще се опитва по-скоро да намира почва за съглашателство между двете страни, отколкото да стига до процеси, които не устройват никого.

 

 

Впрочем много скоро Габриел ще има други възможности да покаже привързаността си към Ириб. Тъй като репутацията на стилиста е донякъде в упадък, тя разбира до каква степен би могло да му донесе утеха създаденото от него преди двайсет и пет години списание „Темоан“. Благодарение на нейните капитали и на издателство „Шанел“, създадено нарочно за случая, „Темоан“ се оказва отново във вестникарските будки още през декември 1933 г. Негов директор е Пол Ириб, той е и автор на повечето от илюстрациите. Освен това пише и уводните статии в него. Сатиричният му талант не е пострадал, но този път той го използва в служба на пламенния национализъм, който някак контрастира със скептичния анархизъм, проповядван от него на младини. Осемгодишният престой в Съединените щати му е показал колко е привързан към родината си. Но тази привързаност се е превърнала във фикс идея и той си представя Франция като хубавата Мариана с фригийското боне, непрестанно обсаждана и преследвана от чужденците — или от сънародниците си. Някои от рисунките му я представят вълнуваща и достолепна, паднала в краката на един опасен трибунал, чиито членове са не други, а самите Мусолини, Рузвелт, Хитлер и Рамзи Макдоналд, министър-председател на Обединеното кралство. По-натам, ето го Даладие, хвърлящ лопати с пръст върху тялото й, лежащо в дъното на някаква дупка. Заглавието е „Гробарят“…

Дали защото е искал да съобщи на всички за връзката си с Габриел, Ириб не се е поколебал да изрисува Мариана с нейните черти. И излегнала се гола долу в трапа, пак е изрисувал със сигурна ръка нейното тяло — дребно тяло с малки гърди, донякъде андрогинно.

Преливащ от енергия, Ириб става и директор на издание на конструктора Форд: „Ла ревю де спор е дю монд“. Сякаш случайно адресът на дирекцията е пак на улица „Камбон“ №27. Коко публикува и в двете списания статии, в които се излагат идеи, доста сходни с тези на стилиста, включително относно защитата на производството на луксозни стоки и предмети на изкуството.

 

 

Както ще довери по-късно на Пол Моран^[6], Ириб е най-сложната личност, която е познавала… И най-удивителната. Обръщайки ролите, той обвинява своята приятелка, че не е обикновена.

— Не разбирам — казва й той един ден, визирайки дома на улица „Сент-Оноре“ — от толкова много стаи ли се нуждаете? Какво значат всички тези предмети? Вашият начин на живот ви разорява. Какво разхищение! За какво са всички тези прислужници? У вас се яде прекалено добре, може би щях да живея при вас, ако бяхте в състояние да се задоволявате с малко. Мразя безполезните хора, разточителните разходи и сложните личности.

Тя май наистина го обича, щом през пролетта на 1934 г. се отказва от дома, който обитава с голямо удоволствие. Уволнява прислужниците си, дори Жозеф, който й служи от шестнайсет години, като оставя само камериерката си. В близост до улица „Камбон“ тя намира малък семеен пансион, където наема две стаи. Единственият й лукс: тъй като малкото жилище не притежава баня, тя поръчва да й направят такава. Настанява се там с любимите си книги, само с един параван от Коромандел, два ниски фотьойла и няколко красиви килима.

— Живея в пансион — му казва тя, — много е удобно, на две крачки съм от нас, започвам да водя прословутия обикновен живот.

— Забавно ли ви е — пита той — да се правите на начинаеща шивачка?

Смаяна, Габриел отвръща, че само е последвала съветите му и че е очаквала и той да наеме някоя скромна стая, щом като харесва толкова много простия живот. Но съвсем не е така.

— На какво си играете — казва той почервенял от гняв. — Дълго ли смятате да стоите тук?

— Искахте да изоставя лампериите, мрамора и кованото желязо — отвръща тя с ироничен тон, което още повече го вбесява. — Ето я стаята ми. Портиерката си готви на стълбището. Подритвам празни кутии за мляко. Не беше ли такъв животът, който искахте да водя и който искахте лично да водите?

— Вярвате ли, че имам навика да живея в подобни коптори? — казва той с отвращение.

И без никакво колебание отива да се настани недалеч от там… в хотел „Риц“.

Животът с подобен човек съвсем не е лесен. Още повече че от своя страна Габриел, колкото и влюбена да е тя, не е жената, готова да приеме всичко. Затова връзката им е страстна и изтощителна. Освен това според Коко Ириб е „истински испанец“ по отношение на ревността. Миналото на любовницата му го измъчва. Цялото това минало, което тя е прекарала без него, което той настоява да изживее с него повторно, стъпка по стъпка, макар той да страда, и именно защото страда и изпитва от това перверзно удоволствие…

Безспорно той властва над нея. По-късно тя ще се срамува от това. И никога няма да му прости, че се е показала слаба пред него…

 

 

Габриел не остава за дълго в своя пансион: напускайки „Фобур-Сент-Оноре“, тя наема в „Риц“ обширен апартамент с гледка към площад „Вандом“, където да побере мебелите си. Ето къде ще продължи да живее. От прозорците му тя може да се любува на колоната „Вандом“, която бащата на Ириб е сринал петдесет години по-рано. Тъй като по това време „Риц“ разполага с изход към улица „Камбон“, това решение на въпроса напълно я задоволява. Апартаментът, избран от нея в хотел-паласа, е много елегантно обзаведен, но тя предпочита да го подреди по свой вкус и да разположи, освен другите мебели и някои от лакираните си паравани.

Същевременно тя изпитва остра нужда да разполага със служебен апартамент, който да е на самото й работно място. Не да спи там, а за да има канцелария, в която да приема хора на обяд или вечеря, без да губи време. С тази цел тя заема почти цялата площ на втория етаж на улица „Камбон“ №31, към който гледат шестте големи прозореца на старото здание от XVIII в.

Апартаментът^[7], който тя декорира саморъчно през 1935 и 1936 г., започва с неочаквано преддверие: двама венециански маври от скулптирано дърво от ренесансовата епоха и с естествена големина посрещат посетителите и сякаш ги упътват към салона. В същото това антре откриваме дълбоко кресло с възглавнички от XVIII в., покрито с бял сатен, а в нещо като ниша — китайска масичка в цвят бордо. Но това, което впечатлява най-много, са лакираните паравани от Коромандел, също от XVIII в., великолепно осветени от кристални висулки. Подобни има в салона, разположени от двете страни на едно неочаквано широко, застлано с велур канапе. Тя обича да се изляга точно на него, затова има толкова много снимки там. Около нея има възглавници, които с декоративните си шевове напомнят много на капитонираните чанти „Шанел“, които вероятно са вдъхновени от подплатите на ватенките на конярите… Пред дивана има ниска китайска маса, върху която е наредила своите любими предмети: подарените й от Бендор кутии за бижута, отвън от позлатено сребро, отвътре от злато. Вярна на своята философия, Габриел полага повече усилия за онова, което е невидимо. Тя притежава много други предмети фетиши: две кристални топки, един комплект карти за игра таро… Дали не е суеверна? Тук-там се вижда истинска менажерия: кристален жабок — китайски талисман, камила, два оседлани коня… За да приключим с животните, трябва да посочим още един елен и една доста голяма сърна от патиниран бронз, освен това и доста лъвове, тъй като Габриел е родена през август. Гостите й се радват на широки и ниски фотьойли в стил Луи XV. На паркета е проснат килим от същата епоха, изработен в Ла Савонри. Египетска маска, един буда, подарената от Стравински икона, гръцката статуя, красила дома й на улица „Фобур-Сент-Оноре“, сега поставена върху камината, в подножието на която, са разположени стойките за дърва на скулптора Липшиц, всичко това още повече подчертава разнородния характер на тази украса, която умело смесва както страните, така и епохите. „Важното е съставките да бъдат красиви“, казва тя. Казано с изключителна скромност, тъй като човек трябва да ги съчетае хармонично, а това тя го постига с изключителен вкус, без да изпада във вехтошарство…

Странно, но почти няма картини: житен клас от Дали, една рисунка от Фотрие, и това е всичко. Габриел харесва картините и художниците, доказала го е нееднократно, но не притежава колекционерски дух: не й е интересно да притежава творби. Когато хората изразят учудването си, тя се измъква с някоя шега:

— Имам лошо зрение — отвръща тя — и всеки път трябва да си търся очилата…

За сметка на това, не използва същото оправдание, когато става въпрос за четенето. Стените на салона са облицовани със стотици подвързани книги. Разбира се, тук са книгите, подарени й от приятели, например тези на Реверди или на Кокто… но и тези на множество класици като Плутарх, Паскал, Шекспир, „Златната легенда“, събраните съчинения на Сен-Симон, Теофил Готие, Мюсе, Юго… и всичко останало. Но тя купува книги, както се изразява, „за да ги чете“, а не да си гради някакъв имидж. Те са, както тя казва, нейните „най-добри приятели“. За нея четенето е убежище. Спомняме си как още невръстна поглъща романите на тавана във Варен! Оттогава писателите и художниците, които среща, събуждат любопитството й, особено Реверди. И съзнавайки относително повърхностното образование, което е получила както в Мулен, така и в Обазин, тя е още по-петимна за четиво.

Макар всички стаи в апартамента да са осветени от проектирани от Ириб кристални полилеи, като този от кабинета й, за да се смекчи силата на светлината от таваните, навсякъде са поставени настолни лампи, разпръскващи по-мека светлина. Нека прибавим множеството огледала, които, усилвайки ефекта от декоративните елементи, въвеждат посетителя в един фееричен свят.

Столовата, снабдена с маса в стил Луи XIII, е украсена с дванайсеткрилен параван, който служи за фон на ценен лакиран шкаф от XVII в. Многобройните чекмеджета са изрисувани с митологични сцени. На друга една стена има камина, украсена с огледало и бюст. От двете й страни две кариатиди от позлатено дърво, стъпили на собствен постамент, крепят табли от черен лак, върху които се издига по един канделабър.

Третата голяма стая служи за кабинет на Мадмоазел. Всички стени са покрити с крила от паравани, прилепени към тях вместо ламперия. Габриел, която обича да руши, не се е поколебала да поръча да пробият в тях врата…

В апартамента има и баня и кухня, тъй като шивачката възнамерява в повечето случаи да се храни на улица „Камбон“, където разполага с майордом. На масата тя никога не е сама. В столовата си ще приема не само своите приятели, но и членове от своя персонал, старши шивачки, директори, манекенки… високо благоволение, което не трябва да се отказва на тази, която се е превърнала в Луи XIV във висшата мода.

Именно в тази обстановка тя ще прекара голяма част от дните си — с изключение на годините между 1944 и 1950. През останалото време тя се отдава на работата си в „студиото“ на четвъртия етаж, където създава повечето от своите колекции; в „Риц“ се връща само късно вечер, за да спи, след което го напуска в късния преди обед.

 

 

Твърде възможно е Пол Ириб да има пръст в украсата на този апартамент, тъй като отношенията му с Габриел все повече се задълбочават. Още през лятото на 1933 г. в Сен Тропе, Колет, която е купила там имението „Ла Трей Мюскат“ и държи малък магазин за козметика, среща Мися, която й поверява тайно:

— Знаеш ли, тя ще се омъжва за него!

— За кого?

— За Ириб. Скъпа моя, скъпа моя, това е нечувана история. Коко е влюбена за пръв път в живота си…

Вероятно не трябва да забравяме, че Мися е винаги екзалтирана, но изглежда Коко мисли сериозно да се омъжи за своя любовник… Но трябва да изчака, защото за момента Пол не се е развел, а само е „разделен“ с жена си, която се е върнала в Съединените щати. В очакване на развода Коко и Ириб живеят заедно в „Ла Поза“. Той обожава тази великолепна вила, която прилича едновременно на манастир и на дворец. В края на лятото на 1934 г. Пол Моран ни дава известна представа за водения там живот, когато пише на Жозет Дей, бъдещата преводачка на „Красавицата и звяра“: „Вчера вечерта ходих на вечеря у Шанел, много сладка с бялото си сако на барман. След последната хапка те започнаха да играят белот — тя, Ириб, директорът на френския бюджет и Константен Се (Ириб, който има диабет, не би трябвало да ходи у «захарните крале»)“.

Дали Коко не си припомня детството на село? Колко е щастлива да се катери, обута в панталон, на старото маслиново дърво в двора! Как изглежда тя физически през 1934 г., когато едва е минала петдесетте? Нека оставим Колет да я опише: „Ако всяко човешко лице си прилича с това на някое животно с човка, с муцуна, с ноздри, със зурла, с хобот, с грива, то Мадмоазел Шанел е един малък черен бик… заради упоритата си енергичност, начина, по който застава с лице към вас, по който слуша; заради готовността й да се отбранява, поради което лицето й понякога застива, Шанел е един черен бик. Тъмните, накъдрени кичури, характерни за бичетата, падат върху нейното чело чак до веждите и играят при всяко движение на главата й.“ Що се отнася до очите й, те са „две зеници с цвета на обсипан с пайети гранит, с цвят на планинска вода във вдлъбнатината на огряна от слънцето скала“^[8].

През периода 1934–1935 г. Габриел често прекарва неделите си с Ириб при сестра му и неговите племенници в Барбизон, като към тях многократно се присъединява и Жан Жироду. Продължавайки да управлява списанията си и да се занимава с дизайн, Ириб не спира да изработва скъпо платени реклами: за спалните вагони тя гласи „Печелете време, спейки…“.

От своя страна, макар рядко да излиза, Габриел все пак споделя празничната еуфория, завладяла парижкото общество през трийсетте години. Многобройни са баловете с маски или костюми, като организирания през 1934 г. от принц Дьо Фосини-Люсенж и барон Гюнсбург „бал на валсовете“. Габриел отива на него в компанията на Фулко ди Вердура. Но той е надминат по блясък от бала на Етиен дьо Бомон, имащ за тема Великия век^[9]. За целта Серж Лифар облича костюма на танцьора Вестрис, а Коко този от „Равнодушния красавец“. Всъщност това, че тя се появява на тези прояви, се дължи донякъде на професионалните й задължения, тъй като мнозина от клиентките й я търсят за съвет относно избора на дегизировката им. И й поверяват нейната изработка. Така в разстояние на няколко часа, като по чудо, те се потапят в битието на някоя друга жена… А Габриел, въпреки че обича да си ляга рано, трябва на всяка цена да се появи на увеселението. И тя съвестно изпълнява задължението си.

 

 

„Ла Поза“, 21 септември 1935 г., 8 часа сутринта. От няколко дни Габриел е в Рокбрюн. Половин час по-рано Пол Ириб е слязъл от синия влак на гарата в Монако. Последният летен ден е и времето както никога е прекрасно. Ириб не иска да буди Коко, тъй като уважава навиците й. Затова той се отправя към безподобната тераса на имението с красив изглед надалеч. Оттам обхожда с поглед безкрайния хоризонт, който го омайва от момента, в който стъпва в Рокбрюн. От лявата му страна е Мантон, а по-нататък е Италия с планините си, които се спускат постепенно чак до брега; от дясната му страна е Монако, а отвъд него, носът на Кап Фера, закриващ залива на Ница. Срещу него се е ширнало морето, по това време гладко като огледало. Хоризонтът е обагрен в синьо — плътно, наситено синьо, доближаващо се до виолетовото. Недалеч от брега се виждат червените платна на няколко тартани…

Колко хубаво би било да прекара остатъка от живота си тук, до Габриел — именно това й казва, когато, събудила се, тя се появява край него със загоряло лице и с бял хавлиен халат. По-късно, в края на утринта, край тенис корта и с ракета в ръка той си бъбри с партньорите, когато пак се появява Коко, която идва при гостите си. Той тръгва към нея, когато ненадейно остра болка пронизва гърдите му и го стяга като с менгеме. Той посяга с ръце към сърцето си и се свлича на земята. Всички се втурват да му помогнат… Изпаднал е в безсъзнание. Не успяват да го съживят. Когато една линейка идва да го вземе, за да го остави в клиниката на Мантон, той вече е мъртъв…

Мъката на Габриел е жестока. Още по-жестока поради факта, че е безмълвна. В тази светкавичната смърт на този толкова витален, толкова ентусиазиран, толкова любознателен, най-вече толкова изобретателен мъж, има нещо абсурдно, толкова абсурдно, колкото е и гледката на мъртвеца, положен в ковчега си изцяло в бяло, в тенис облекло.

Същия този ужас тя вече го е изпитала през една драматична декемврийска нощ на 1919 г. и ето че сега се повтаря, този път в разгара на лятото, сред ярката средиземноморска светлина, в момент, когато най-малко са го очаквали. Какво проклятие се стоварва върху нея, убивайки мъжете, които е обичала?

Тя седи безсилна на един стол, с клюмнала глава, без да мърда. Плаче без сълзи. Не могат да й изкопчат и думичка. Тогава правят необходимото. Телефонират на Мися като последна надежда за помощ. Та нали именно тя я спасява петнайсет години по-рано, след смъртта на Бой? Тя и съпругът й Хосе-Мария я отвеждат във Венеция, за да я откъснат от нейната мъка. Мися веднага пристига. Благодарение на нея избягват най-лошото… Какво от това! Ето че Габриел е отново трагично самотна, по-самотна от всякога…