Лондон, 13 октомври 1924 г. Многобройните читатели на „Стар“, и в частност тези, които се интересуват от частния живот на английските аристократи, са заинтригувани от следните анонимни редове:

Доста се говори за бъдещето на един херцог, не по-маловажен от тези, чиито съпружески разправии наскоро подхранваха клюките. Добре осведомени източници твърдят, че новата херцогиня ще бъде една красива и блестяща французойка, която стои начело на голяма парижка модна къща.

За читателите не е трудно да идентифицират херцога… Всъщност няколко дни по-рано почти в цялата преса е могло да се прочетат информации от типа на тази, взета от „Дейли Експрес“ от 29 септември:

Вторият брак на Уестминстърския херцог е вече доста компрометиран: след краткотрайна ваканция в Съединените щати, херцогинята на Уестминстър вчера пристигна във Великобритания. При слизането си от кораба „Хомерик“ на Уайт Стар тя заяви пред нас: „Завърнах се, но дори не знам къде ще живея, тъй като вече нямам жилище и приятели; не съм в състояние да ви кажа какво ще правя в близко време… Едно е сигурно, нямам вече дом. Положението ми е невъобразимо и за нещастие съм принудена непрестанно да мисля за него“.

Всички знаят вече, че херцогът е бил заловен в изневяра в хотел „Париж“, най-известният на Монте Карло, с някоя си госпожица Кросби и че в момента тече бракоразводно дело… Впрочем, настоящата херцогиня, родена Вайълет Мери Нелсън, която тъй недискретно споделя своите неприятности с пресата, не е първата съпруга на херцога. През 1901 г. той се е оженил за Едуина Корнуолис-Уест, но уморена от изневерите му, през 1919 г. Едуина получава развод. Що се отнася до „красивата и блестяща французойка, която стои начело на голяма модна къща“, Шанел е толкова известна в целия свят, че няма читател на „Стар“, който да не я познае. Значи през есента на 1924 г. Габриел се е готвела да се омъжва?

Но явно доста избързваме. Трябва да се върнем назад и първо да опишем личността на херцога. Братовчед на краля, той е потомък на племенник на Уилям Завоевателя, който, бидейки едновременно едър и страстен ловец, е наричан „гро веньор“^[1]. Това име, видоизменено в английските уста, се превръща в Гросвенър. Гросвенърови представляват едно от най-значимите разклонения на кралското семейство. Още от Средновековието гербът им се състои от „лазурно синьо със златна ивица“. Едва през 1831 г. дядото на херцога, за когото говорим, получава от кралица Виктория титлата маркиз на Уестминстър. Още оттогава Гросвенърови са известни със страстната си любов към чистокръвните коне. Те поддържали конюшни, чиито обитатели печелели множество победи по състезателните писти. Дядото на херцога, маркизът, притежавал един изключителен чистокръвен кон, многократен победител в дербито. Той толкова го ценял, че му дал име, взето от собствения фамилен герб: Бендор. Дори отказал да го продаде на един американски милиардер, предложил му фантастична сума. „В цяла Америка няма достатъчно пари за закупуването на такъв кон“, отвърнал гордо безсрамникът. Кога и защо неговият внук, официално кръстен Хю Ричард Артър, получил още като невръстно дете името на чистокръвния кон на своя дядо, с което бил свързан цял живот, е една мистерия, която си заслужава да бъде изяснена. Във всеки случай именно под това име, под името Бени или Бони, го познавали всички близки хора.

През 1924 г. четирийсет и пет годишният Бендор е един много едър човек, с руса, клоняща към ръждивото коса, със сини очи, със загоряло от слънцето и морето лице. Чарът му и естествената му елегантност са признати единодушно. А богатството му? Неизброимо. Самият той не знае на колко възлиза то, а и му е все едно. Когато е в Лондон, живее в резиденцията Бурдън Хаус, но притежава цели квартали от града, както и голяма част от Мейфеър и Белгравиа, терен от около двеста и петдесет хектара. Официалната му резиденция се намира на двеста и шейсет километра северозападно от Лондон, в Северен Уелс. Това е Итън Хол в близост до Честър, старо малко пристанище, свързано с намиращото се наблизо Ирландско море чрез река Дий, която на това място е плавателна. Честършир е великолепна, леко хълмиста местност с гори и пасища и осеяна с ферми с паянтов градеж. Замъкът е огромен. А какво да кажем за парка? И можем ли да го наречем така? Необходими са петнайсет часа с кола, за да бъде обходен изцяло. Но херцогът притежава и Сток Лодж, рибарска хижа в Шотландия, замъка на Сен-Санс в Нормандия, страна на далечните му прадеди, обширно имение сред боровете, на брега на езеро в близост до Мимизан, в Ландите, както и други такива в Ирландия, Норвегия, на далматинския бряг и дори в Карпатите.

Нека да не забравяме и яхтите, тъй като херцогът страстно обича морето. За круизите из Средиземно море той притежава „Флаинг Клауд“, голяма 67-метрова четиримачтова шхуна с издължен силует, с боядисан с черен лак и обточен със златен кант корпус. На борда й има четирийсетчленен екипаж от моряци и прислужници. Изцяло оборудвана в стил кралица Ана, тя е препълнена с полирани от времето мебели, с легла с балдахини, огледала, сребърна и златна посуда, с безценни килими. Гостите имат усещането, че се намират някъде във вътрешността на земята, в замъка на някой високопоставен английски благородник…

За Ламанша и за Атлантическия океан Бендор разполага с „Къти-Сарк“^[2], бивш ескадрен миноносец от кралския флот, солиден кораб с два комина, с вместимост от почти деветстотин тона и с екипаж от сто и осемдесет души. Именно с този кораб той обожава да посреща бурите. Наблюдава нетърпеливо барометъра: иска да бъде сигурен, че носът на яхтата му ще се вреже в огромните вълни, че ужасените му пасажери ще молят Господ да ги спаси от корабокрушение: това е безусловното изискване на странното му удоволствие. Но всичко това не му пречи да изисква от любовницата си в момента да прояви сред бушуващите вълни и болните пътнички невъзмутимо хладнокръвие.

Друго развлечение се състои в това да лъже гостите си относно дестинацията на яхтата или относно земите, към които се приближават, например да ги накара да вярват, че се движат покрай испанските брегове, докато всъщност са съвсем близо до Непал. Друг път той се забавлява да се обзалага относно времето, необходимо на завита в хартия захарна бучка да се стопи, или да крие скъпоценни камъни така, че дамите, за които са предназначени, да ги намират на най-неочаквани места. С една дума, той скучае.

Вера Бейт е тази, която запознава Бендор с Габриел. Родената в Лондон през 1888 г. като Сара Гертруд (а не със смятаното за по-елегантно руско име Вера) Аркрайт се омъжва през 1919 г. за американския офицер Фред Бейт. Много красива, тя е особено ценена във висшето общество, още повече че минава за незаконородена дъщеря на член от кралското семейство. Затова не е учудващо, че сред близките й хора са Уелският принц, Уинстън Чърчил, Уестминстърският херцог, Алфред Дъф Купър, Линда и Кол Портър, Съмърсет Моъм… Приятелката й Габриел я наема, за да промоцира моделите й сред лондонския хайлайф. Носейки с изключителен шик роклите, които тя й дава или подарява, Вера е истинска подвижна реклама за модна къща „Шанел“. Оказва се, че през 1924 г. двете приятелки прекарват няколко дни в Монте Карло. Там Вера Бейт предава на Габриел покана от Уестминстърския херцог. Отнася се за вечеря на борда на „Флаинг Клауд“, който е закотвен в пристанището на кралството. Но Коко отказва. Тя въобще не е впечатлена от личността на Бендор… А богатството му? И какво от това! Та нали самата тя разполага с достатъчно финансови средства да си спести почти всичките му измишльотини… освен това разводът на херцога, забежките му, всичко това не го прави особено интересен. Но Великият княз Дмитрий, който поддържа с Коко добри приятелски взаимоотношения, настоява тя да приеме. Още повече че той самият е любопитен да се запознае с Уестминстърския херцог, както и с обстановката на неговата шхуна и атмосферата, която цари на борда. Не особено лесно и при условие Дмитрий да участва в празника, в крайна сметка Габриел съобщава, че ще иде там. Четиримата вечерят в столовата на яхтата, докато цигански оркестър им свири серенади. След това Бендор кани гостите си да идат да танцуват в един локал. Възползва се от случая, за да ухажва настойчиво Габриел. Няма навика да му се съпротивляват, още по-малко да го карат да чака. Това му е в кръвта и затова ненапразно се нарича Гросвенър: преследване на жени, преследване на дивеч, в семейството му никога не се връщат с празни ръце. Същевременно Габриел се измъква под най-различни претексти, например заради работата си или своите колекции. Би искала той да се влюби в нея, но не по този начин. Но и не търси това, а точно обратното. Тогава херцогът умножава проявите си на внимание: изпраща й плодове и цветя от оранжериите в Итън Хол, което дава възможност на Коко да вкуси ягоди или пъпеши насред зима, или да украси вазите си с гардении и орхидеи, независимо от сезона; или шотландски сьомги, носени от прислужник, който хваща самолета, така че Габриел да може да ги консумира съвсем пресни в Париж. Нека да добавим и любовните писъмца, не просташки поверени на управата на пощите, а носени от специално изпратени от херцога куриери. Накрая, бижута — диаманти, сапфири, смарагди — и не се съмняваме, че Бендор не се цигани за каратите. Но тази лавина от подаръци само жестоко напомня на Габриел времето в Роальо. Периодът, в който са искали да я купят, а всъщност са й отнемали свободата. Разбира се, тя е направила всичко възможно, за да го изтрие от паметта си и е успяла благодарение на своята енергия. Затова тя собственоръчно изпраща на херцога равностойни по цена на неговите подаръци, така че да му докаже, че не се продава. Впрочем тя храни недоверие към него, предчувствайки, че ако отстъпи, той ще изисква безпрекословно подчинение пред неговата личност и капризите му. Та нали това е неизбежно за един богат и властен мъж?

Същевременно, няколко месеца след запознанството си с херцога, тя прочита в пресата цитираната по-горе светска хроника, която я представя като бъдещата херцогиня на Уестминстър. Много й се смее. И какво, кажете, ще прави в Англия?

— Скъпа, научи ли новината? — пита тя приятелките си, превивайки се от смях.

Но в крайна сметка се оказва, че за Бендор тя е нещо много повече от краткотраен каприз на висш благородник. Та нали идва да я посети на улица „Фобур-Сент-Оноре“, водейки със себе си приятеля си Уелския принц, бъдещият Едуард VII? Постепенно отношението на Габриел започва да се променя, предубежденията й се разсейват. В една хубава вечер на борда на „Флаинг Клауд“ тя се прави, че не забелязва, че всички гости на херцога са си отишли, че яхтата е напуснала пристанището и че тя е сама с него навътре в морето…

Връзката им ще трае почти пет години. Естествено, любовниците няма да живеят заедно: процедурата по развода е доста дълга, а най-вече Габриел отказва да зареже работата си. С Бендор си разрешава само кратки срещи, няколко тайни пътувания и, разбира се, круизи. Херцогът я кани в Итън Хол: това е огромна сграда, построена през 1802 г. от един от предците му, на мястото на здание от XVII в., което последният имал глупостта да събори. Многократно преправяно, тя си остава все така непоправимо грозна, но с грозота, която в крайна сметка заинтригува заради прекомерния си бароков характер. Бендор, който не е лишен от чувство за хумор, твърди, че замъкът му не е по-малко чаровен от станцията на метрото „Сейнт Панкрас“ в Лондон. Но все пак там човек може да се полюбува на картините на Рубенс, Веласкес, Рафаел и Гоя, както и на Гейнсбъроу или Рейнолдс. Освен това има голямо стълбище, което човек изкачва под строгия шпалир на дузина воини в средновековни доспехи и със спуснати начелници, както и безкрайни готически галерии, под чиито мрачни сводове ехото от отекващите стъпки навява глуха самота. Нерядко се случва блуждаещите из тези огромни сгради гости да не открият стаята си и да се почувстват изгубени като в роман на Уолтър Скот. Но това, което впечатлява най-силно посетителя в галериите на замъка, е наличието на подредени в големи стъклени клетки скелети на коне, чиито кости блестят под светлината на умело и приглушено осветление.

— Какво е това? — възкликва изумената Коко.

— Това е — отвръща херцогът — всичко, което е останало от най-добрите образци от нашите конезаводи. Идеята е на дядо ми…

Габриел ще остане учудена и когато открие в подземията на Итън Хол не по-малко от седемнайсет стари ролс-ройса, на които често подновяват моторите, но не и каросериите, както биха постъпили новобогаташите. „Ние не сме аржентинци“, коментира Бендор. Всички тези коли са в непрестанна готовност да потеглят (снабдени с бензин, заредени акумулатори…). В замъка са в състояние да приемат гости по всяко време, да ги нахранят, да ги подслонят, да ги обслужат десетки прислужници, при нужда облечени в ливреи. В съвсем близкото пристанище Честър принадлежащите на херцога моторни лодки са постоянно в позиция за отплаване. От незапомнени времена има традиция всеки новопоявил се член на кралската фамилия да бъде посрещнат в именията на Уестминстър по начин, съответстващ на ранга му. „Там видях такъв лукс, където не може да се види никъде“, ще признае по-късно Габриел.

Някои обичаи в Итън Хол забавляват истински Габриел: всяка вечер в полунощ една камбана, изпълняваща Home, sweet home, приканя гостите да си лягат…

Всъщност онова, което тя най-много харесва, е очарованието на парка, добрия вид и гъвкавостта на английската морава, която е толкова зелена, умението на градинарите и на паркостроителите. Най-активният сред тях е не друг, а самият херцог, който обожава да рисува извивките на изкуствените рекички. Тя дълго време ще разказва на приятелите си за това. Както и за огромните отопляеми парници, където се отглеждат хиляди цветя… но без да ги използват за нуждите на замъка. Даряват ги на старческите домове и на болниците: това е неприкосновена традиция. Но Габриел не знае за нея. Затова тя бере големи количества от тях и ги реди с много вкус на масата в столовата и във вазите в безбройните салони. Това поражда нещо като скандал. Бендор я моли да не се повтаря, за да не обиди главния градинар. Малко по-късно той ще иде в отдалечен край на парка, за да набере много красиви диви цветя и да ги поднесе на Коко.

Всеки уикенд Итън Хол посреща около шейсет гости. Вечерята е последвана от бал, на който свири оркестър от областта, тъй като херцогът обожава да танцува. Понякога се представят номера, изпълнявани от различни артисти: имитатори, мимове, жонгльори или фокусници. Именно през една от тези вечери Габриел се запознава с Уинстън Чърчил, тогавашен министър на финансите. На практика Чърчил е един от най-добрите приятели на Бендор, с когото, съвсем млад, участва в Бурската война^[3]. Той е един от постоянните гости на херцога. Но има и други, които принадлежат към аристокрацията или към благородниците без титла, с които тя завързва приятни връзки, като например Кюнардови, лорд Лонсдейл, клана Марлборо…

Много скоро започва да минава за стопанка на дома, което доста й се нрави: чувства се удобно в тази си роля. Та нали сама ръководи предприятие от три-четири хиляди човека? От своя страна, Бендор е доволен да се подиграе на висшето общество. Както и на всички онези високомерни интенданти и прислужници, които биха предпочели да ги командва някоя лейди.

С течение на времето Габриел опознава характера на спътника си. Това е възможно най-естественият мъж, казва тя за него. Няма по-чужд на снобизма от него. И добавя: на практика „в него има нещо клошарско“. Вярно е, че един майордом глади всяка сутрин връзките на обувките му, но той носи само изхабени, дори пробити обувки. С тях се чувства много по-добре, особено за танците. И когато му възразят, че това не е особено елегантно, той махва нехайно с ръка и казва, че вечерта гостите му няма да ги забележат, защото те са много тъмни. Дори не е сигурно, че Коко му доставя удоволствие, купувайки му една дузина: няма нищо по-належащо от това да ги изцапа и да ги топи във вода с дни, което, разбира се, ги прави по-меки, но не и удобни като тези, с които е свикнал. Когато при едно междинно слизане той се спуска по стълбицата на „Флаинг Клауд“, гостите му демонстрират най-елегантни каскети на яхтсмени в бяло и синьо със златна котва, а той предпочита да си сложи избелялата от годините стара мека шапка. Кой, по дяволите, би разпознал Уестминстърския херцог в този пасажер, който видимо не би трябвало да се къпе в злато. Бендор толкова би желал да прави това, което иска, а не това, което се очаква от него… Затова не е учудващо, ако понякога, уморен, той сваля маската си… „Еднакво ужасно е да си прекалено богат, казва Коко за него, и да бъдеш прекалено голям. В първия случай човек не намира щастието, а при втория не може да си намери легло.“

Габриел цени тези уикенди в Итън Хол и заради факта, че там я оставят на спокойствие. Не като във Франция, обяснява тя: когато сте поканени от приятели, те ви питат в колко часа искате да играете тенис, да се разхождате в парка, да пиете чай или да се любите… Това е убийствено. Въпреки всичко, времето й се струва прекалено дълго. Тогава сама или с херцога, който подобно на нея е великолепен ездач, тя язди дълго в парка.

Бендор й сервира изненади: дали си е представяла някога, че въпреки колосалната си щедрост, между другото той е в състояние да бъде и неочаквано голям скъперник? Коко се чуди, че той често излиза без шапка, а Бендор й отвръща, че това му позволява да икономисва от бакшишите за гардеробиерките „стотина лири“. Тя занемява… А може би това е проява на типично британски хумор…

Във всеки случай Габриел много харесва някои от закачките, чиито голям любител е той. Така например, след като изпразва една бутилка с великолепен коняк от престижна марка, той я пълни с обикновена шльокавица. Тогава нищо не го забавлява повече от възторжените звуци, които издават гостите, отпивайки от отвратителното питие, за което твърдят дори, че със затворени очи разпознават годината на производството му…

Но твърде често дейната жена, каквато е Габриел, скучае: „Да плета, да се преобличам по няколко пъти на ден, да се любувам на розите в парка, да се пържа пред огъня от камината в салона, да мръзна, веднага щом се отдалеча от нея, ето в това се състояха уикендите в замъка…“, обяснява потисната тя.

Често, за да се погрижи за забавлението на гостите си, херцогът организира ловни излети: лов на глухари в Шотландия, лов с гончета на елени в гората на Вилер-Котре или на диви прасета в имението в Мимизан. Всеки път трябва да се организира придвижването на конете, на гончетата и на екипажите: водачи на ловни кучета, кучкари. Фотография от това време ни показва Коко през един от тези дни в Ландите, широко усмихната и много елегантна в семплото си черно облекло, със стик в ръка, обградена от Уинстън и Рандолф Чърчил. В действителност тя не обича особено лова, през живота си не е убила нито едно животно и единственият изстрел с пушка, който е произвела някога, е бил по глинена лула, която е ударила на едно панаирджийско стрелбище… Но, съобразявайки поведението си с това, което херцогът очаква от нея, тя се прави, че се прицелва. Както сама признава, покорството й е израз на нейната същност на „жена от харема“. Дали това поведение на привидно подчинение допада най-много на вътрешната й потребност и й осигурява равновесието, към което се стреми? Обичайно независимата Коко ще се отнася към херцога като малко момиченце: всичко, което той казва, е интелигентно, неговите „думи“ са винаги остроумни, а решенията му — разумни.

Да не е загубила критичния си ум? Или това е съзнателно възприето поведение на дипломатично благоразумие? Като че ли втората хипотеза е по-вероятна. Още повече че Габриел непременно е заслепена — поне за известно време — от една толкова нестандартна личност като херцога. Но тя е решила да играе играта… без при това да загуби независимостта си. Наистина отказва да произнесе и една дума на английски, твърдейки, че въобще не знае езика. Според нея един от английските й приятели й забранил да го учи, от страх да не би тя да разбере всички глупости, които мъжете в това число и той — си говорят помежду си. Но това е една изцяло измислена от нея история. В действителност тя й позволява да държи в подчинено положение събеседниците си, принуждавайки ги да се изразяват на френски — език, който те невинаги владеят. От друга страна, самата тя разбира трудно английския. Но в желанието си да се усъвършенства, взема тайно уроци при една млада секретарка на херцога, която се бои господарят й да не разбере…

Друго развлечение на Бендор и приятелите му е уловът на сьомга в Шотландия. Габриел се чувства задължена да присъства там и да ходи в Сток Лодж. Но тя въобще не харесва този тип риболов, който се практикува със замятане на въдицата — нещо, в което е доста непохватна… Каква досада е да ходи 8, 9, 10 часа с въдицата с макара в ръка! Но в крайна сметка, тъй като не може да се измъкне, решава, че е по-разумно да се поинтересува истински от този спорт, изискващ сила, сръчност и търпение, все качества, които тя притежава. Тъй като не обича да върши нещата наполовина, много скоро става много похватна. И не минава ден, без да улови две-три хубави парчета, докато Уинстън Чърчил се терзае на брега, проклинайки малшанса си…

Между другото, за Чърчил това е нова възможност да се полюбува на Габриел. Бъдещият министър-председател е бил заинтригуван от силната й личност няколко месеца по-рано в Мимизан, по време на лова на глигани. Тогава пише на съпругата си: „Известната Коко пристигна и аз се увлякох по нея. Това е една от най-компетентните и най-приятните жени, най-силната личност, с която си е имал работа Бени (Уестминстър). Тя ловува енергично през целия ден, върна се с кола в Париж след вечеря, а днес е заета да проверява и дооправя роклите върху безбройната редица от манекенки“.

Разбира се, за Уестминстърския херцог участието на неговите чистокръвни коне е не по-малко важно нещо. Чувства се длъжен да опази честта на своите предци, включително на своя дядо, собственик на Бендор. Поради това всяка година той наема специален влак, който да откара гостите му на Гранд Нешънъл в Ливърпул. Габриел си казва, че явно по лично нареждане на Всевишния тя е обречена на конете и на мъжете, свързани с тях. Първо собственият й баща, неразделен с горкото животно, което тегли каручката му по пътищата на цяла Франция, след това Етиен Балзан, развъждащ чистокръвни коне… след това Артър Кейпъл, шампион на поло, а сега един мъж, който от невръстното си детство носи конско име…

Естествено, през всичките тези години Габриел участва в множество круизи на яхтите на Бендор. С една от тях получава възможността да посети Гибралтарската крепост: хранилището за питейна вода под скалата представлява огромно подземно езеро, по което се движат лодки… Същата обиколка върху огромния резервоар за мазут с категоричната забрана да си пали цигара. По-късно тя ще кара приятелите си да потръпват с подробния и непрестанно дообогатяван разказ за това плаване.

От време на време, след това все по-често към Габриел се присъединява приятелката й Мися, която идва да търси при нея известна утеха. На практика връзката й с Хосе-Мария Серт е компрометирана. Тъй като преди известно време в живота му се е появила очарователна деветнайсетгодишна рускиня, Русудан Мдивани, наричана Руси. Баща й, генерал Мдивани, бивш губернатор на провинция Батум, бяга от революцията и се крие във Франция, минавайки през Истанбул, където остава известно време със съпругата и децата си: три момчета и две момичета, Нина и Руси. Всичко започва през 1925 г. Хосе-Мария Серт, който има ново ателие във вила „Сегюр“ на Монпарнас, работи, когато на вратата се позвънява. Едва отворил, той е заслепен. Пред него е застанало високо и слабо момиче в гащеризон, с русопепеляви коси, нюансирани със златни кичури. Сиво-зелените й очи озаряват едновременно ангелското и закачливото й лице… Хосе-Мария едва чува думите й: тя се занимава със скулптура и е дошла при него, освен за някои съвети и за да го пита дали не знае някое свободно ателие, тъй като нейното е прекалено малко. Серт я приема великодушно, омайва я с ерудицията си, пленява я с дарбата си да разказва… Още на другия ден тя отново се връща, а след това всеки следобед. Уроците по скулптура бързо сменят естеството си… Хосе-Мария я взема за модел: първо лицето, после цялото тяло. Що се отнася до „уроците“, ученичката демонстрира такава блестяща дарба, че учителят й се влюбва безумно в нея. До този момент Мися, която знаела за множеството посещения на жени във вила „Сегюр“, винаги известявала по телефона за идването си. Този път тя се съмнява, че положението е по-сериозно: Хосе-Мария е имал неблагоразумието да говори прекалено възторжено за момичето и — подробност, която доказва вината му — като че ли се е подмладил най-малко с десет години, той, който е на петдесет. Няма никакво съмнение, това е небезизвестното изкушение на третата възраст. Тогава тя се втурва в ателието на мъжа си и забелязва как от страничната уличка, на което се намира то, излиза висока блондинка, която би могла да бъде тази, за която Хосе-Мария тъй ентусиазирано е говорил… Решавайки, че е настъпило време да действа, тя телефонира на своята съперница, определя си среща с нея и пристига в ателието й с подарък. Дали ще я назидава, ще я моли да не руши скрепеното с нежни чувства семейство, ще й каже, че е млада, че има пред себе си цялото време, за да намери някое момче на нейната възраст? Вероятно такова е било намерението й. Но виждайки Руси, тя е зашеметена. Намира я толкова естествена, толкова спонтанна, толкова блестяща със своята невинност, че е неспособна да погледне на нея като на противничка. Какво зло би й причинило толкова обаятелно същество? Не може да й устои: непременно трябва да я покани на вечеря у тях… Същата вечер, на обед на другия ден, на бал през следващата седмица… Хосе-Мария, който не е очаквал подобно нещо, по цял ден слуша хвалебствия за Руси. Мися я кани навсякъде. Много скоро започват да излизат тримата… Можем да си представим какви клюки поражда това: говори се, че дяволската двойка Серт са покварили девойката и я карат да взема участие в лудориите им, за да разпалят задрямалите си страсти… От своя страна, Коко тормози Мися по телефона, за да я предупреди: луда е, играе си с огъня, много скоро ще съжалява за това… Поне я е предупредила… Никакъв ефект. По инициатива на Мися Сертови подаряват на Руси великолепна кола с подвижен покрив. Много скоро съжаляват: девойката и брат й Алексис, всеки в своята кола, прекосяват с бясна скорост площад „Конкорд“, един до друг, държейки се за ръце; опиянени от подвига си, те не съзнават опасността… Мъмрени строго, те обещават това да е за последно.

С течение на времето триото все повече се сплотява. Положението става сложно… Осем години по-рано Мися ненадейно се увлича по една друга жена, Габриел, с която преживявала и продължава да преживява бурна дружба. Но сега Мися се е прехласнала по любовницата на своя съпруг. И не е наясно докъде е стигнала нито с Руси, нито с Хосе-Мария. Не би могла да каже кого от двамата обича повече. Освен това тя се вдъхновява и се възхищава на това колко благородно е собственото й поведение: не предлага ли тя на съпруга си човека, към който е привързана най-силно? Към всичко това у петдесет и три годишната Мися, която никога не е била майка, се наслагват и чувства, каквито би изпитвала към собствена дъщеря… Тя щяла да бъде точно на възрастта на Руси… В друг момент Мися си казва, че в крайна сметка и Хосе-Мария, и тя я обожават посвоему: те се сливат чрез нея. Това не подсилва ли съюза им? Между другото, Мися си въобразява, че с годините страстта на Серт към Руси постепенно ще угасне. И че, от своя страна, съзнавайки колко щедра е била към нея Мися, девойката от само себе си ще се откаже от нейния съпруг. Но един ден в Биариц, прибирайки костюмите на съпруга си, Мися попада на едно вече облепено с марка и предназначено за Руси писмо, което той не е имал време да пусне в пощата. Поддавайки се на любопитството, тя го отваря: в него Хосе-Мария изразява намерението си да я напусне, за да се ожени за младото момиче. Нека преминем към перипетиите, които следват. При все това разводът между Мися и Серт бива обявен на 28 декември 1927 г. Руси утешава, както умее, изоставената, която хлипа: „Не плачи, шепне й тя, и двамата ще те обичаме, защото ти дължим щастието си“. А самата Мися продължава да обича нежно едновременно съпруга си и жената, която й го е отнела. В крайна сметка тя се разболява. Шанел я взема при себе си, за да се грижи за нея и да я окуражи. Явно доста добре се е справила, щом Мися, която продължава да обожава Руси, й помага в приготовленията на сватбата й със Серт с такава обич, сякаш става въпрос за собствената й дъщеря… Води я при Коко за чеиза й, присъства на избора на дрехите и получава приемливи цени, на което Габриел се е съгласила на драго сърце, защото намира Руси за чаровница. Мися стига дотам, че избира с бившия си съпруг великолепното рубинено колие и халката, която той ще подари на младата си съпруга. Сватбата се провежда в Хага на 18 август 1828 г.

Ето че Мися остава сама… Чувствайки, че тя се нуждае от подкрепа, Габриел отново я кани у дома. След това двете приятелки отиват в Лондон, където ги очаква Уестминстърският херцог, след това в Итън Хол. Но Мися намира замъка мрачен. Потъналите в полумрак стаи, дъждовният климат й навяват мрачни мисли. Дългите готически галерии само й напомнят за престъпленията на Шекспировите герои и тя непрестанно очаква да види как се появява лейди Макбет, опитваща се да заличи неизличимото петно. Свикнала с парижката интелигенция, тя трудно се сближава със средата, в която основните разговори се въртят около перипетиите при лова на някоя лисица или успехите на чистокръвните коне. Никой не разбира духовитите й думи, намеците й не намират отзвук, а от своя страна, тя остава неподатлива на английския хумор. Уловът на сьомга в Сток Лодж още по-малко я привлича. Тя набързо ще напусне тези места, въпреки усилията на Коко, която много добре се е приспособила към английските обичаи. Всъщност Мися бърза само за едно: да се върне при новите съпрузи, които, проявявайки слабост, са я поканили на круиз в Гърция и Турция. И за тримата ще бъде ад…

На следващото лято, през август 1929 г. Бендор кани Габриел и Мися на борда на „Флаинг Клауд“. Предстои им да посетят далматинските брегове, в това число Дубровник, устието на Когор и, разбира се, Венеция. В една хубава утрин радиото на кораба пропуква: получава се следното, предназначено за Мися спешно съобщение от Венеция, което гласи: „Болен съм, ела бързо, Серж“. По заповед на херцога „Флаинг Клауд“ незабавно променя курса си и се насочва към Венеция. Едва акостирали, Габриел и Мися се впускат към „Гранд-отел де Бен“, на Лидо. Откриват в малка стаичка нещастния Дягилев, пребледнял, с изпито лице, с пот по челото. Въпреки душната горещина през този месец август, той трепери и се е наложило да облече горната част на смокинга си. Край него бдят Серж Лифар и Борис Кохно. Виждайки Мися, той едва промълвя: „Колко съм щастлив! Колко ти отива бяло, Мися, обличай се винаги в бяло!“.

Болният е повален от диабетна криза: не е спазвал никаква диета, не е вземал никакви мерки, никога не е почивал. А инсулинът все още не е изнамерен. Положението е тежко…

Сред зноя на августовската венецианска вечер Коко не може да не си спомни великолепната вечер, която организира през предходния месец юни в осветената градина на „Фобур-Сент-Оноре“ под звуците на блуса, изпълнен от невидим оркестър… Там е и Серж, напет и развеселен от откритието на нов приятел, седемнайсетгодишния Игор Маркевич, бъдещият диригент на оркестър. Какъв контраст между елегантния „Дяг“, мъжът с монокъл и бял карамфил, и нещастния сгърчен болник, който лежи пред нея.

Мися довежда при Серж лекари и сестри. Състоянието му много бързо се подобрява.

— Сега можеш да си тръгнеш — казва Мися на своята приятелка. — Вън от опасност е. — Тя остава във Венеция, докато Габриел се връща на четиримачтовия ветроход.

За съжаление, било е само временно. На 18 август към полунощ, когато Мися се връща в стаята си в хотел „Даниели“, Кохно й се обажда. Болният е изпаднал в кома. Полунощ е. Тя бързо пристига. Той умира в момента, когато първите лъчи на изгряващото слънце озаряват челото му и превръщат морето в ослепителен мираж… Тогава се случва нещо типично руско, достойно за романите на Достоевски. Краят на Серж, обяснява Мися, е искрата, която подпалва естествената омраза, трупана от двете живели край него момчета. Чува се някакъв рев: „Кохно се нахвърли върху Лифар, който беше приклекнал от другата страна на леглото. Те се запремятаха на земята, разкъсвайки се, хапейки се като разтърсвани от истинска ярост животни. Две бесни кучета си оспорваха трупа на своя господар. След като премина началното учудване, болногледачката и аз ги разтървахме и ги изведохме безкрайно трудно, за да може тя да пристъпи към тоалета на мъртвеца“.^[4]

В деня, в който умира Дягилев, Габриел се връща във Венеция. Обзета от мрачно предчувствие, тя е успяла да накара Бендор да върне назад навлезлият вече в Адриатическо море „Флаинг Клауд“. Тя попада на Мися, която, за да плати погребението, се готви да заложи при един златар своята диамантена огърлица. Както винаги, касата на Руския балет е празна, а парите, с които е разполагала Мися, са отишли за заплащане на хотела, медицинските сестри и лекарите. Коко великодушно плаща изцяло разноските по погребението. Това е последната услуга, която може да направи на този, който много й е помогнал девет години по-рано. И по някакво странно съвпадение — в което тя със сигурност вижда пръст на съдбата — именно във Венеция, където се е запознала с Дягилев, сега тя ще го придружи до гроба му…

На другия ден, насред утринната мъгла, процесия от три гондоли се отдалечава от кея. В първата, изцяло в черно и украсена с ангелчета с позлатени крилца, се намират тленните останки на маестрото. Във втората, облечени в бяло, както той е пожелал, са Мися и Габриел, както и приятелката им Катрин д̀Ерлангер, придружена от Кохно и Лифар в летни костюми. В последната са петима православни попове, пеещи в хор. Ехото от тържествените им гласове се разнася далеч по вълните. Морето е странно притихнало, сякаш е сцена на някаква нереална красота. Плъзгайки се по водата, плаващата процесия най-сетне акостира на остров Сан Микеле. Иззад една розова стена стърчат върховете на кипариси. Отвъд нея са наредени гробовете на малкото руско гробище, което очаква Дягилев и където по-късно към него ще се присъедини авторът на „Пролетно тайнство“. Едва слезли от гондолата, потъналите в мъка Кохно и Лифар се тътрят на колене до гроба. Раздразнена, Габриел е принудена да ги призове да се държат благоприлично:

— Престанете с вашите палячовщини — подхвърля им тя.

Но предната вечер не е успяла да попречи на Лифар да размени своите копчета за ръкавели с тези на своя идол… Той ще ги пази до смъртта си.

Въпреки трагичния спомен, който й навява средиземноморският край, още от 1926 г. Габриел крои планове да се сдобие с имение на Лазурния бряг. Може би в жаждата си за независимост тя е искала, канейки там херцога, да докаже, че вече не е и никога няма да бъде онази държанка, каквато е била по времето на Етиен. Няма да успее напълно, защото дълго време хората ще смятат, че имението й „Ла Поза“ й е подарено от Уестминстърския херцог… поне що се отнася до терена. Но се установява, че въобще не е така. На практика Габриел купува през 1928 г. имение по височините на Рокбрюн, което се извисява над морето. Сред столетни маслинови дървета, сред евкалипти с всепроникваща миризма, лавандула и зюмбюли, по онова време се издига голяма къща. Изградена е от сър Уилямсън, един от онези влюбени в Лазурния бряг англичани, каквито има мнозина тогава. Габриел нарежда да я съборят, тъй като желае лятна резиденция, която да подобава на вкуса й. Тя излага вижданията си пред архитекта Робърт Стрейц. На плановете, който той й носи, тя прави само една промяна: държи от хола да тръгва голямо каменно стълбище, приличащо във всяко отношение на онова, което изкачвала като дете в сиропиталището в Обазин. Тогава го наричали „монашеското стълбище“. Бидейки добросъвестен, Стрейц отива в Корез, оглежда отблизо прословутото стълбище и прави редица скици… Среща се с игуменката, която все още си спомня бившата си пансионерка…

И нещо многозначително: когато, заинтригувани, приятелите на Коко я разпитват за странното стълбище, тя отвръща, че е точно копие на стълбището в едно абатство, където някога „прекарала ваканцията си“. И дума не споменава за сиропиталището… И в този случай у нея проличава упоритото желание да заличи този период на духовна самота, който е понесла тежко. Но същевременно, което е доста парадоксално, тя иска, и то силно, да запази спомена от него: защото, нали това е онзи сладък момент, когато като все още малко момиченце тя може да мечтае. Да мечтае за завръщането на баща си, да си мисли, че той не я е изоставил, да продължава да храни някакви жалки илюзии. Време, едновременно омразно и любимо, което никога няма да изтрие от паметта си. Затова е това „монашеско стълбище“, чиито стъпала ще изкачва с носталгия в „Ла Поза“… Затова са и огромните суми, която тя праща анонимно на конгрегацията, която управлява сиропиталището, и сърцераздирателните тайни пътувания в Корез от детството й. По време на строителството тя наглежда обекта всеки месец, като пристига сутрин рано със синия влак на гара Монако и там наема такси, което остава на нейно разположение през целия ден. Къщата е завършена за по-малко от година. Състои се от три корпуса с изглед към вътрешен двор в романски стил, павиран със сто хиляди плочи от пясъчник и опасан с голяма ограда от ковано желязо. Гаражът е проектиран за шест автомобила.

Габриел оставя непокътнати две вили в дъното на парка. Тя ще услужи с едната, „Ла Колин“, на Вера Бейт и на редица други свои приятели, сред които Жан Кокто, който ще пребивава там често, особено след като се заразява тежко от коремен тиф в Тулон през 1931 г. Преценявайки, че броят на маслиновите дървета е недостатъчен, тя пресажда около двайсетина, все столетни дървета. За мебелирането и за вътрешната уредба тя се обръща към специалиста по вътрешна украса Янсен.

Колко струва всичко това? По тогавашни пари стойността на вилата възлиза на един милион и осемстотин хиляди франка за терена и на шест милиона франка^[5] за къщата, без да се броят декорирането, мебелировката и др.

Интервюиран през 1971 г. от Пиер Талант^[6], архитектът на „Ла Поза“ Стрейц казва, че е бил потресен от две черти в личността на Габриел, пъргавия й ум и щедростта. При споровете им никога не се е чувствал на нивото на своята събеседничка. Що се отнася до щедростта й, той дава следния учудващ пример: бил поканен на обяд у нея, където трябвало да отиде с рейс, тъй като колата му се развалила. Когато настъпва моментът да се сбогува, Коко казва ненадейно на своя майордом:

— Уго, идете, моля ви, да вземете ключовете и документите на морса (идентична на неговата кола) и ги дайте на господин Стрейц.

Архитектът я обсипва с благодарности и обещава да върне возилото след три дни.

— Няма нужда — отвръща тя — подарявам ви я.

Изборът на Габриел да издигне вилата си в Рокбрюн, се оказва разумен. В случай че поиска да покани в „Ла Поза“ херцога, където тя ще се чувства истински у дома и където ще разполага със свобода, която е немислима в импозантния разкош на Итън Хол, то, от своя страна, Бендор също би трябвало да има достатъчна причина да пребивава при Коко, вместо в някое от многобройните си имения. Първо, има великолепен изглед от терасата, който не може да му омръзне. Освен това в Рокбрюн негов съсед ще бъде най-добрият му приятел Уинстън Чърчил, който е свикнал да прекарва почивката си в тази част от Лазурния бряг, по-точно на Кап д̀Ай при лорд Бивърбрук или при лорд Родърмер, магнати на английската преса, които между другото притежават „Дейли Експрес“, „Сънди Експрес“, „Дейли Мейл“, „Ивнинг Нюз“. Понякога Чърчил отсяда и в Голф-Жюан у Максим Елиът. Там или в Кап д̀Ай, той работи върху историята на своето семейство. Или, сложил на глава широкопола сламена шапка и седнал върху сгъваемо столче, със забучена между зъбите пура, той непрестанно рисува любимите си в тази област крайбрежни пейзажи. Все по-често ще посещава Лазурния бряг, тъй като през същата 1929 г. е напуснал длъжността министър на финансите и смята, че с политическата му кариера е приключено… Подозирал ли е въобще каква важна роля ще изиграе десет години по-късно? Между другото, „Ла Поза“ се намира едва на няколко километра от Кралство Монако, където „Флаинг Клауд“ е на постоянен пристан и където, освен това, херцогът, който обожава бакарата и рулетката, би могъл да губи толкова пари, колкото си пожелае…

Когато Габриел кани Бендор да посети „Ла Поза“, той като че ли харесва новата й резиденция. Там открива нещо, към което има специално отношение — една от двете къщи в парка е била превърната в ателие, за да може той да се отдаде на акварела, изкуството от което се интересува в момента, подобно на приятеля си Уинстън. Самата вила е била пригодена така, че гостите да имат пълна свобода. Бетина Балард е описала перфектно духа, който витае там: „Това е най-отморяващото и най-удобното място, където някога съм пребивавала“.^[7] Габриел обитава горната част на дясното крило, редом до неразделната Мися. В лявото крило има поредица от „апартаменти“ с по две стаи, всеки със собствен малък салон и баня, но свързани помежду си с общ вход. Пространството е организирано така, че човек никога да не среща камериерките. Вилата разполага с около четирийсет стаи. Всичко е замислено за удобство на гостите, а няколко малки коли с техните шофьори още от сутринта са на разположение на тези, които желаят да идат до Монте Карло, например в спортния клуб или в казиното, на някой плаж от околността или чисто и просто да пазаруват.

Габриел явно е първата, възползвала се от свободата, която е осигурила и на гостите си. Тя никога не напуска своята стая (в която закусва с кафе и препечен хляб) преди един часа, освен ако не се пече на слънце на терасата си. Когато посреща многобройни гости, организира бюфет. Наред със специално подгряваните горещи блюда, като например италиански макарони, има разнообразни зеленчуци или студено месо, включително ростбиф, както и голямо изобилие от силни и ароматни вина. Гостите непрестанно сноват от масата до бюфета и обратно. Единственият прислужник, упълномощен да се показва, е италианският оберкелнер Уго, тъй като стопанката на дома мрази да гледа как около нея се движи тълпа от сервитьори, какъвто е бил случаят в Итън Хол.

От своя страна, обсебена от страх да не надебелее, Шанел яде твърде малко и пие само една-две чаши вино. За сметка на това, тя говори страшно много. Тя обича, обяснява Бетина Балард, да застава пред камината в столовата. Едната ръка държи в джоба си, а с другата жестикулира, за да подчертае думите си. Смее се и разказва талантливо с дрезгав глас понякога доста соленички вицове за самата себе си или за своите приятели, с които не се церемони особено и които често пъти са нейната любима мишена. Царица е на убийствените формулировки. Макар да обожава Мися, тя казва за нея: „Ние обичаме хората само заради недостатъците им: Мися ми даде достатъчно много причини да я обичам…“. Или пък: „Мися е повредена в сърцето, кривогледа е в приятелството и куца в любовта“. Живее сред лукс? Може би… Но „нейният лукс е противоположен на нормалния лукс. Мися, това е битакът“. Впрочем, разказва Габриел, тя обожава да се обгражда с ужасни дреболии, харесва само седефа, „несъмнено от носталгия към калта“, добавя тя. След това талантливо пресъздава странното поведение на приятелката си: „Когато ме скарва с Пикасо, ми казва «Аз те спасих от него»“. Или пък измисля за Мися следния анекдот, прекалено хубав, за да бъде истински; докато присъства в Бейрут на едно представление на „Парсифал“, Мися изохква:

— Ах, колко е дълго!

Един раздразнен германец, който седи до нея, се обръща:

— Сигурна ли сте, госпожо, че вие не сте прекалено къса?

За да докаже, че Мися не е „много интелигентна“, както твърдят „посредствените хора“, Габриел се справя учудващо ловко: „Ако беше такава, казва тя, нямаше да изпитвам приятелски чувства към нея. Не съм достатъчно интелигентна за прекалено интелигентните жени…“.

Във всеки случай Габриел умее да използва винаги виртуозно всички ресурси на своя ум, да жонглира с думите, изказвайки същевременно най-точните съждения. Така например, говорейки за Пикасо, тя разкрива, че той се е отдал на стремежа да разчисти около себе си… За щастие, „не бях на пътя на неговата прахосмукачка…“, отбелязва тя.

Разбираме, че една толкова брилянтна домакиня въобще не е затруднена да събере около себе си, независимо дали в „Ла Поза“, или на улица „Фобур-Сент-Оноре“, най-интересните личности от своето време.

Когато херцогът пристига в „Ла Поза“, той открива, че имението напълно отговаря на вкусовете му. Но за нещастие през 1929 г., когато може да остане там, тъй като строителството е завършено, самата му връзка с Габриел е на прага на приключването. И това великолепно жилище, замислено три години по-рано като място, в което двамата да изживеят прекрасни мигове, много скоро ще се окаже арена на бурни разправии и хлопнати врати. Вярно е, че и двамата притежават всичко необходимо, за да родят, подхранват и да продължат семейните свади. Докато Бендор най-често е вежлив, приветлив, тактичен, понякога е способен да изпадне в ужасен гняв, дори е способен на насилие. Та нали се твърди, че той биел любовниците си, когато преставали да му харесват? От своя страна, доста съблазнителната Габриел съвсем не е с лесен характер: тя също изпада в гняв и тогава става саркастична и оскърбителна. Способността й да намира това, което би наранило, е учудващо непогрешима. Което не й пречи да се успокои много бързо и на другия ден да е забравила това, което е наговорила. Тогава тя се обръща към събеседника естествено и с радушна усмивка, което го изумява. Но някои от нейните жертви не й прощават за жестоките нападки.

Нека добавим, че херцогът е непостоянен, неверен и тъй като за мъж като него съблазните са много, той не е в състояние да им устои. При всяко спиране на някоя от яхтите му кани на вечеря, освен определен брой личности, по няколко красиви жени. Той не може да се въздържи да не остави някоя от тях до края на пътешествието, с риск да я свали малко по-късно в някое пристанище, отрупана с внимание… и с бижута. По време на едно от плаванията на „Флаинг Клауд“ той не устоява и постъпва така, докато Габриел е на борда. Оскърблението й е огромно… Когато Бендор изпраща краткотрайното си завоевание на сушата, преди да се върне на кораба, той се застрахова, като купува скъп смарагд, за да успокои Коко: но това означава, че той не я познава добре; към нея не могат да се отнасят като към някои от неговите „луксозни кокошки“, които се лепват за милиардерите и биха приели да бъдат подложени на най-големи унижения поради най-гнусни причини. Затова, щом получава бижуто от ръцете на изменника, измъква го от кутийката му и, гледайки херцога право в очите и без да му каже и дума, го хвърля в мръсните води на пристанището. След което се обръща и с отривиста крачка се прибира в каютата си. Това се случва в Монако…

Тежко изпитание за Уестминстър: свикнал е всички да отстъпват пред него.

Какво се случва всъщност с една евентуална сватба между двама любовници, съюз, за който пресата е обявявала нееднократно и който в крайна сметка никога не бива сключен? Нека първо да опровергаем един анекдот, според който Коко отказала предложението за брак на херцога, заявявайки с комична самонадеяност: „Може да има три херцогини на Уестминстър… но винаги ще има само една Коко Шанел!“. „Прекалено е вулгарно!“, възмущава се Габриел, силно обидена, че са дръзнали да й припишат подобно глупаво изказване. Разбира се, нейната изключителна известност е дала достатъчно доказателства за таланта й, но не дотолкова, че да си изгуби ума. И тя сравнява тази фраза с изказването, което й приписва опасната клюкарка, американската журналистка Елза Максуел: Коко се била заклела върху все още неизстиналото тяло на Артър Кейпъл, че щяла да накара всички жени на земята да ходят в траур. Затова била лансирала малките черни роклички в годините непосредствено след инцидента!

Независимо от всичко, херцогът чисто и просто възнамерявал да се ожени за Габриел. Разбира се, тя не принадлежала нито към аристокрацията, дори не и към дребната буржоазия, но на него не му била чужда идеята да разклати старите принципи от викторианската епоха. Впрочем благодарение на изключителната си индивидуалност, Коко му се струвала съвсем достойна да се свърже с мъж от неговия ранг. Освен това той, който бързо се отегчавал, щял да открие в нейно лице неизчерпаем източник на хрумвания и тонизираща жизненост, която щяла да направи живота му по-весел… Освен това тя била съвременна жена, докато той се чувствал като отживелица от една отдавна минала епоха: тя щяла да му помогне да излезе от своята изолация и щяла да го въведе в съвременния свят. И най-накрая и най-вече, той се нуждаел от наследник, комуто да предаде името и богатството си. А от двата си предишни съюза имал само две дъщери. Единственият му син починал на четиригодишна възраст от апандиситна криза.

От своя страна, поне в началото на връзката им, Габриел въобще не мислела за брак. Но изпаднала в пълна емоционална безизходица, след известен период на съмнения, тя се убедила, че при Уестминстърския херцог можела да открие „едно рамо“, както го нарекла по-късно, една морална подкрепа. Разбира се, за петнайсет години тя нееднократно доказвала на себе си, че притежава непоколебима енергия и че не се нуждае от никого, за да ръководи предприятие, превърнало се в истинска империя… Но чувствала нужда да си отдъхне, чувствала необходимост от отморяваща ваканция, макар и не окончателна. А след смъртта на Кейпъл не Дмитрий бил този, който можел да й помогне — той принадлежал към един съвсем друг свят, още по-малко оттеглилият се в Солем Реверди. Но тя чувствала, че страстта на херцога към нея била истинска: обсипвал я с цветя, с бижута, превърнал я в господарка на Итън Хол, натоварена с приема на най-известните имена в Англия. Освен това държал тя да присъства на всичките му забавления.

През есента на 1925 г. бива обявен разводът между Бендор и Вайълет Нелсън. Именно в този момент изглежда, че херцогът се замисля за нов брак… Той разкрива сърцето си пред Габриел. Тя веднага преценява всичко, което би наложил евентуалният съюз с Уестминстърския херцог: първо, отказ от една професия, чието бъдеще ще докаже, че е единственият смисъл на нейния живот; второ, раздяла със средите на писателите и художниците, с които се е обградила, всъщност с нейното семейство. Ако тя стане владетелка на Итън Хол, пред нея ще се отвори истинска пропаст. Може би, мисли си тя, Бендор ще я остави да се занимава с предприятието си. Хайде! Напразна мечта: херцогинята на Уестминстър да ръководи модна къща? Не е възможно, дори в безумните години…

Все пак приятелките на Габриел се омъжват. Така например Март Давели, която се е отказала от пеенето, се е омъжила за Константен Се — един от „захарните крале“, а Габриел Дорзиа е станала графиня Дьо Зогеб. Що се отнася до нейната леля Адриен, бракът е само въпрос на време: родителите на Морис дьо Нексон не са вечни. Защо и Коко да не се поблазни от брака? И то брак като този… Господи, заслужава си да помисли. Но херцогът, който е дълбоко засегнат от ранната смърт на своя син, е загрижен единствено да има наследник, обсебен е именно от този проблем. Стигнал е дотам, че да мрази децата, които му напомнят за неговата мъка. Съзнавайки това положение, Габриел желае да му дари сина, който му липсва… Но тя е вече четирийсет и пет годишна и тази надежда, ако не е наистина илюзорна, най-малкото може да се окаже напразна. Дали този път ще успее да осъществи нещо, което не е успяла да направи преди десет години с Бой? Тя се консултира с лекари, с акушерки; по съвет на една от тях се подлага на непосилни физически упражнения. Няма никакъв резултат. В крайна сметка тя разбира, че не може да надвие природата и че трябва да се примири с безвъзвратния си стерилитет. Именно там, освен в хроничните му изневери, трябва да търсим причините за скъсването й с Бендор. И двамата са ужасно разочаровани и това разочарование влияе на настроението им.

По-късно Габриел ще си спомни за своето душевно състояние по онова време: „За мен бяха убийствени тази отвратителна скука и тези богаташи… Все още се намирах там, но ме нямаше… Животът не се състои в ловене на сьомга. Всяко друго жалко съществувание си струваше повече от тази гадост тук, ваканцията беше приключила. Тя ми костваше цяло състояние, бях занемарила дома си, изоставила работата си“.

Краят на любовта им идва бързо. Приемайки неизбежното, Габриел съветва Бендор да се ожени. Най-добре е да го стори, обяснява му тя, щом на всяка цена иска да има наследник. И действително, през 1930 г. херцогът ще се ожени не особено ентусиазирано за почитаемата Лелия Мери Понсънби, дъщеря на първия барон Сисънби, началник на протокола на английския двор. Впрочем във връзка с избора на съпруга приятелят му Уинстън се е погрижил да му напомни неговите задължения предвид ранга и поста му.

Без излишни церемонии, Бендор представя годеницата си на Шанел, за да чуе мнението й за младата жена. Габриел не одобрява особено тази странна постъпка. Но нека да оставим бъдещата херцогиня на Уестминстър да разкаже как е протекла срещата:

Госпожица Шанел е в апогея на известността си. На нейните класически, изчистени и семпли дрехи гледат като на върха на шика. Дребна, мургава, гъвкава, роклята много й отива. Когато се срещнах с нея, тя носеше перфектен морско син тайор, снежнобяла блуза и много светли чорапи (светлите чорапи бяха нейно кредо).

Като я описвам така, човек би си помислил, че прилича на ученичка, но в действителност тя изглеждаше изключително неестествено.

Носеше множество колиета и гривни, които се удряха и дрънкаха при всяко движение. Салонът й беше луксозен и богато декориран. Тя седна в един голям фотьойл на фона на два паравана от Коромандел. Мен сложи да седна на една малка табуретка в краката й! Имах усещането, че съм изправена пред съдия, който трябва да отсъди дали съм достойна да стана жена на бившия й обожател. Много се съмнявам, че съм издържала изпита успешно.

Атмосферата далеч не беше сърдечна. Търсейки отчаяно какво да кажа, разказах, че госпожа Джордж Кепъл ми беше подарила за Коледа колие Шанел. Тя веднага ме накара да й го опиша…

— Не — каза тя студено, — това колие със сигурност не е мое.

И разговорът тутакси приключи.

Впоследствие отношенията между двамата бивши любовници на пръв поглед остават приятелски. Всеки път, когато минава през Париж, херцогът посещава Габриел. Той се чувства малко обиден, когато констатира, че раздялата им не я е натъжила особено много. Дори тя му се струва по-спокойна, чувстваща се по-удобно, за което има лесно обяснение: положението е по-ясно. Освен това тя вече знае, че няма да й се налага да изоставя предприятието си — което е истинската й страст — нито да напуска артистичните и литературните среди, които й доставят толкова радости…

Но все пак таи някаква злоба срещу мъжа, събудил в нея напразната надежда за майчинство. Оттам идват язвителните изказвания всеки път, когато се заговори за раждане, дори да става въпрос за животни. Тя си спомня с ужас за една котка, родила пред нея малките си: „Мислехме, че е свършило, а имаше още едно, което мяукаше в утробата й!“ и на лицето й се изписва гримаса на отмъщение. Друг път, когато е в много лошо настроение, й съобщават за идването на журналистка, дошла за интервю: тя вижда една подпухнала от бременността млада жена, която едва пристъпя към нея. Тогава Коко избухва:

— Отивайте да се отелвате другаде — подмята й тя, сочейки й вратата.

Почти по времето, когато херцог Уестминстър оповестява сватбата си, на 29 април 1930 г., Морис дьо Нексон загубва своя баща и най-сетне може да се ожени за Адриен — нещо, което тя очаква над трийсет години. Естествено, Габриел става нейна кума. Можем да си представим какви мисли нахлуват в главата й по време на церемонията, когато самата вижда как окончателно се изпаряват собствените й надежди. Но тя е достатъчно благородна, за да не се сърди на Адриен за отредената й съдба, и поздравява искрено новата булка.

Пак през същата 1930 г. се обръща към отшелника от Солем, Пиер Реверди, с когото поддържа писмовна връзка, за да го помоли за една услуга: да й помогне да редактира известен брой максими, които подготвя за различни списания, потърсили я за сътрудничество. Още през трийсетте години в някои издания като „Огледало на света“ могат да бъдат открити доста прилично написани и подписани от Габриел Шанел статии на теми като „Жените и спортът“ или „Новият лукс“… Но на нея й се иска да дава текстове, свързани по-скоро с литературата, отколкото с журналистиката. На практика разговорите между писатели и художници, на които гостува, като например Кокто или Сем, й позволяват да оцени неведнъж блясъка на някои формули, които са я поразили с правотата си: в това число онези, свързани с човека, обществото, отношенията между хората… Тя, която се доближава до петдесетте и която е имала относително богат и разнообразен живот, вече смята, че е набрала достатъчно опит, за да може на свой ред да изрази своята визия за света под формата на афоризми. Впрочем в библиотеката си тя разполага с творбите на Ларошфуко и на Шамфор, които чете и често препрочита, когато разполага с малко свободно време. Няма никакви претенции да си съперничи с тях, нито да измисли голяма количество сентенции, които биха се събрали в томче за издаване. Става въпрос за нещо по-скромно, за поредица от максими, предназначени за списанията. Но съзнавайки бедния си литературен опит, тя чувства, че се нуждае от помощ и че именно Реверди, педантичен майстор в този стил, е този, който би могъл да й я осигури. Тя не се лъже.

Но какво става с поета след 1926 г., когато, изпадайки в мистична криза, той къса и гори творбите си и се отдава на отшелничество в Солем? Първоначално намира покой, живеейки заедно с монасите бенедиктинци като техен „светски брат“: ставане в пет сутринта, меса в седем в абатството, работа у дома, връщане в абатството за тържествената меса, вечерня, повечерие… Жена му Анриет следва паралелен път.

Но няколко години по-късно той е принуден да признае, че е загубил вярата си — какъвто не бил случаят с Анриет. „Вярата, казва той, е спирачка в пътуването към Истината.“ И какво да прави? Да се върне в Париж? Това би означавало недопустимо признаване на неуспеха му, унижението да стане за присмех… Не! Няма да се поддаде… Впрочем далеч от светските съблазни на столицата, той може изцяло да се отдаде не на Господ, а поне на творчеството си, а и няма да изостави жена си. След 1926 г. той издава само две томчета поезия, „При извора на вятъра“ и „Стъклени локви“ (1929). Но издава и голям сборник с непубликувани записки, озаглавен „Ръкавица от козина“ (1927), и подготвя записки, които по-късно ще влязат в „Моят бордови дневник“. Впрочем по своята сбитост всички тези записки много се доближават до максимите, които Габриел иска да напише. Реверди е готов да помогне от сърце на тази, към която, въпреки изминалото време, той изпитва нещо повече от приятелство…

При това през 1930 г. поетът се появява отново в Париж, настанен на улица „Фобур-Сент-Оноре“ у Габриел. Предупреден за ситуацията, Бендор възкликва с очарователния си акцент: „Коко е луда, живее с едно кюре!“. Понякога Реверди проявява желание за независимост и има известни скрупули, че злоупотребява с гостоприемството на Шанел. Тогава Коко възлага на Вера да му намери ателие, което да е сравнително близо до дома й; последната намира такова в квартала Ла Мадлен и Габриел започва да го мебелира. Но в момента, когато трябва да се премести там, обзет от някаква непонятна паника, Реверди бяга в Солем, откъдето пише, че ще се върне; и той наистина се връща, тъй като самотата в провинцията не му понася повече от разгулния парижки живот. Изпаднал в пълна безизходица, през цялата година той непрестанно снове между Солем и столицата. В Париж подновява своите връзки с някогашните си приятели — Кокто, както и Макс Жакоб или Сандрар, Дерен, Леже, Брак, Лоранс, или фотографа Брасаи. Прекарва вече времето си на терасата на „Дом“ или на „Ла Ротонд“. Там си бъбри с приятелите си или с други хора, които нарича „моите пияници“, в действителност редовни клиенти на кръчмите. Реверди не се колебае да сподели с тях пиянските им веселби, въпреки протестите на Габриел, която никога не губи вярата си в него. Той е постоянен клиент на множество ресторанти и барове като „Ла Клозри де Лила“, на нощни клубове като „Джими“ в Монпарнас на улица „Юигенс“, или „Сирос“ на улица „Дону“. Там може да бъде видян в безупречния си двуреден костюм от фланела, седнал на табуретка, с чаша уиски в ръка и с фас в устата. С бляскав поглед и непокорен перчем, той спори за всичко и за нищо със случайните си спътници. Вълнува се и от джаза, под чиито звуци изпада в мечтание… Прекарва цели нощи в слушане на американските или френските групи, които се изявяват през тези години. Призори се прибира на улица „Фобур-Сент-Оноре“ уморен и… мрачен. Тъй като в тези систематични пиянства той открива само временно спасение от жаждата за абсолютното, която не е уталожило дори пребиваването му в Солем.

Габриел рядко съпровожда Реверди в нощните му похождения. Най-много да са танцували веднъж-дваж в „Джими“. Коко е работеща жена, която си ляга рано: „След полунощ вече нищо не ме забавлява“, пише тя в една статия, излязла през 1931 г. в „Интервю“, където тя осъжда някои светски вечери. „Там въздухът е мръсен, храната не става за ядене, алкохолът е лош… има глупаци, които повтарят нощ след нощ едни и същи безкрайни истории, историите за животи, прекарани с единствената цел да бъде разказвано за тях, поради което са напълно безсмислени.“ Можем да си представим как не одобрява начина, по който Реверди прекарва вечерите си, или по-скоро нощите си. Затова го кани възможно по-често в „Ла Поза“, където е принуден да води по-редовен живот, по-достоен за него и за големия му талант. Понякога те са там сами, само с прислужниците; вечерят във вътрешния двор, разхождат се сред маслиновите дървета и сред синята и лилава лавандула, която нощем изпуска най-силно парфюма си, сякаш го е пазила за тези блажени часове. В Рокбрюн тя показва на поета размишленията си, които иска да представи под формата на кратки сентенции. По-късно тя ги публикува тук-там, като например в брой на „Вог“ от 1938 г. Макар, както се твърди, някои от тях да отразяват мисленето на Реверди (те не са много), в основната си част са израз на същността и мислите на Габриел, поради което не може да се отрича авторството й. Например: „Нашите къщи са наши затвори; нека открием там свободата си, като ги украсим“.

„Човек може да свикне с грозотата, с немарливостта — никога.“

„Характерно за слабия ум е да се хвали с преимущества, които единствено случайността може да му даде.“

„Природата ви изгражда лицето, когато сте на двайсет, животът го моделира към трийсетте, но лицето към петдесетте трябва сами да си го заслужите.“

„Истинското великодушие означава да приемете неблагодарността.“

Или:

„Откритията се правят, за да бъдат изгубени.“

Би било погрешно да мислим, че ролята на литературен консултант, която има Реверди спрямо Габриел, се ограничава само с периода 1930–1931 г. Петнайсет години по-късно, през 1946 г., тя продължава да търси мнението му. Свидетелство за това е писмото, в което той й пише: „Поздравявам ви за трите мисли, които ми изпратихте. Те са много добри, последната е идеална и напълно на висотата на това, което би се очаквало от този жанр“.

Въпреки всичко, от лятото на 1931 г. Габриел и Пиер Реверди знаят, че повторната им връзка няма да просъществува. Тя е отчаяна от непрестанните колебания на поета, от безкрайните му отпътувания и връщания. Дори той си дава сметка, че макар да продължава да изпитва чара на Коко, трябва да вземе някакво решение… Решава да се установи окончателно в Солем. Нервното и душевното му състояние — обяснява в писмо до Габриел — с това на „болен“, който няма правото да налага присъствието си другиму. Срамува се от начина си на живот. И освен това е прекалено „тежък“ и прекалено „сериозен“, за да бъде в състояние да води този безгрижен живот, без да бъде дълбоко наранен.

„Бих искал, заключва той, да си върна вярата и да вляза в манастира… Уви, и дума не може да става! Ще трябва да си остана самотен отшелник, мирянин без вяра. Това е още по-жестоко и по-героично.“

След като прочетем следните редове на поета, можем да сме сигурни, че между тях е имало сблъсъци, мъчителни сцени: „Предвид нашите два характера беше много по-разумно да не се срещаме повече, тоест да не се противопоставяме в момент, в който надделяваше насилието“^[8]. Тази втора раздяла се случва в края на 1931 г. Но това не е истинско скъсване в обичайния смисъл на тази дума. Става въпрос по-скоро за преминаване — според собствените думи на Реверди — „от една голяма любов към една неувяхваща дружба“, формулировка, която Габриел би приела като своя. Всъщност всеки един от двамата е изкушавал другия с идеала си за живот, противоположен на собствения му начин на съществувание. В неговите очи той е бил това, което е могъл да бъде, което донякъде е съжалявал, че не е, но което е отказал да стане. Габриел не е безчувствена към тази належаща потребност от аскетизъм и усамотение у Реверди, към омразата му към излишеството; затова стилът й е доста изчистен. От своя страна Реверди е привлечен от лукса, блясъка, елегантността на живота, който му предлага Габриел, живот на изтънчен епикуреец.

Но в крайна сметка съюзът на тези две същества е невъзможен. Нито един от двамата не е пожелал да се откаже от отдавна предначертания си път. Тези няколко стиха на Реверди великолепно предават положението, в което се намират и двамата в момента на раздялата им:

Напускам те, защото те обичам,

а трябва да вървя по своя път.

Навярно ще се срещнем някой ден

там, дето спомените се отбиват

и се събират бившите любови.

Тогава ще се спуснеш ти към мен

и смях ще ни залива…^[9]

През цялото време, което им остава да изживеят, те никога не се изпускат от поглед, като понякога се виждат, но за кратко. Пишат си до смъртта на Реверди през 1960 г., без дружбата им да бъде помрачена от каквото и да било. За Габриел Реверди е бог, пред който се прекланя, и една от малкото личности, които не стават обект на критиките й. Тя чете и препрочита творбите му, в това число неговата поезия. Чест прави на интелигентността и на чувствителността й, че е успяла да открие в автора на „Стъклени локви“ един от най-изтъкнатите поети на своето време, докато, бидейки труднодостъпен и мнителен, той е незаслужено пренебрегнат от съвременниците си.

Независимо от събитията в частния й живот, център на съществуванието на Габриел, разбира се, е професионалната й дейност. Що се отнася до границите, в които тя се осъществява, трябва да запомним една важна дата, 1927 г. Именно в този момент модистката подновява интериора на своя представителен салон, който, подобно на тези на събратята й, е луксозен, но относително банален. Тогава тя се обръща към модерното. Нека си представим първия етаж на улица „Камбон“ №31, където се намира салонът — обширна стая, чиито стени като по чудо са изчезнали. Всъщност те са изцяло покрити с огледала: разделящите отделните стаи стени са съборени, а носещите са заменени от квадратни колони, също покрити с огледала. На тавана са окачени почти незабележими заради простотата си кръгли аплици, от които струи мека светлина. Разгънат до безкрайност благодарение на ефекта от огледалата, салонът създава чувството за невероятна необятност, в която погледът се губи. Едноцветен бежов мокет един от цветовете фетиши на Габриел — покрива изцяло земята, както и елегантната извита стълба, която води към втория етаж. Единствената й украса е парапетът от ковано желязо, изпълнен в строги геометрични форми. Самата стълбищна клетка също е покрита с огледала, които стигат до тавана. Така, седнала на самите стълби, оттук нататък Габриел ще следи два пъти годишно представянето на своите колекции и ще следи за реакциите, провокирани от нейните модели, върху лицата на клиентките си.

Естествено, по отношение на модата стилът на Шанел се е развил. Връзката й с херцога на Уестминстър открива за нея един нов свят, от който тя ще се вдъхновява, и можем да кажем, че от 1926 до 1930 или 1931 г. в нейната мода проличава английското влияние. Както в миналото, тя продължава да черпи идеи от средите, в които се движи. Например по време на круиза на борда на „Флаинг Клауд“ й идва на ум да предложи на клиентките си барети, силно наподобяващи тези на моряците на платнохода, които те чисто и просто поставят на главата и леко ги накланят към челото. От този момент нататък тези барети стават неотменна част от женския гардероб. В Итън Хол Габриел забелязва, че прислужниците на херцога, които сутрин излъскват дръжките на вратите или паркета, носят до един ливрея, чиято красива жилетка е с черни ръкави и с раирана предница с цветовете от герба на Бендор: тя веднага измисля дреха, която много се доближава до тях и която ще покаже със следващата си колекция. Не е нужно да подчертаваме, че тя самата облича първо всичко, което ще предлага на клиентелата си и отхвърля безмилостно всяка дреха, която не й стои идеално…

Спорта, към който я тласка херцогът — езда, лов, улов на сьомга — я подтиква да създаде дрехи, предназначени за активния начин на живот: в Шотландия Вера Бейт и тя се забавляват да обличат мъжки дрехи… Именно в тази твърде специфична атмосфера Габриел създава за жените сака, спортни манта и тайори с мъжка кройка, като открива туида като материал за работа. Известна е чистотата на водите на Туид — реката, която разделя Шотландия и Англия. Поради това още от късното Средновековие тъкачите от областта да перат вълната си в тях. Получените при прането платове с неравна структура и с грапава повърхнина стават известни с голямата си устойчивост. Изглежда Шанел ги въвежда първа във висшата мода (както постъпва и с жарсето дванайсет години по-рано). Самата тя пише: „Туида го докарах от Шотландия, хоумспънсът^[10] детронира крепа и муселина. Издействах да перат по-малко вълната, за да се запази естествената й мекота. Във Франция я перат прекалено много“.

Създаденият доста по-късно прочут тайор „Шанел“ дължи донякъде успеха си на този незаменим материал, изработен специално за ателиетата на улица „Камбон“ в изключително разнообразни гами и разцветки и със старата ширина от само 73 см. Краищата му са толкова идеални, че ги използват като гарнитура при обшиването…

Тесните връзки на Габриел с Англия в шивашката област се проявяват и по други начини. Така през май 1932 г. тя издейства Уестминстърският херцог да й преотстъпи апартаментите си на „Гросвенър Скуеър“ в Лондон: тя ги преоборудва с огромни разходи, след което с благотворителна цел организира модно ревю със сто и трийсет модела, изработени изключително с английски материи и представени от жени от висшето английско общество. Както свидетелства „Дейли Мейл“ от 14 май, всеки ден идват по пет-шестстотин човека, сред които има космополитен брой производители на готово облекло. Някои от жените водят собствените си шивачки, тъй като колекцията не е предназначена за продажба, а Шанел е позволила моделите да бъдат копирани. В редица страни по страниците на вестниците се появяват снимки с портрети на жени от английския хайлайф, облечени в нейните тоалети. Например снимката на лейди Памела Смит от барон Майер, известен американски моден фотограф, поместена в „Харпърс Базар“.

Така Габриел съумява да се възползва великолепно от връзките си с Великобритания не само за да черпи идеи за модата си от там, но и за да покаже продукцията си в целия свят. Геният на шивачката е подплатен с нейната изобретателност в сферата на рекламата и контакта с публиката!

Естествено, представата ни за моделите на Шанел би била погрешна, ако се ограничим единствено с тези, вдъхновени и създадени по време на престоя й в Англия. Тя не се задоволява единствено с тайорите от жарсе и туид, с малките следобедни рокли, със спортните дрехи и с вълнените пуловери. Изоставила е въведения от нея „момчешки“ стил, късата рокля и фуниевидния силует, за да прокара път за по-женствените тоалети. И тя създава най-лесно вечерните рокли, в които влага най-много творческа фантазия, използвайки в изобилие прозрачни тъкани, като тюл и дантела, подчертавайки ефирните поли чрез прилепнали корсажи, връщайки към живот воали и воалетки от бел епок; и всичко това с присъщата й простота и строгост, неизменна черта на нейното творчество.

Откакто е наела резиденцията на „Фобур-Сент-Оноре“ и дори по време на връзката й с херцога, Габриел организира там периодично запомнящи се приеми и празници. Нека се сдобием с известна представа за тях от хрониката на приятеля й Анри Бернстейн във „Вог“ от август 1930 г.: „Два пъти вечеряхме и танцувахме у нашата известна, възхитителна и много скъпа Габриел Шанел сред деликатното и безкрайно отражение на огледалата, сред великолепната лакирана мебел, сред бялата агресия на безбройните божури — изискани, весели, вълнуващи празници, на които вероятно завидяха мнозина (всички онези, които не успяха да поканят въпреки размерите на красивите салони на «Фобур-Сент-Оноре») — наистина великолепни празници, на които дългата рокля придаваше патетична грация на тангото“.

Именно по същото време, през лятото на 1930 г., Габриел, която след завръщането си от „Ла Поза“ често ходи до Монте Карло, среща там Дмитрий. Той й представя Сам Голдуин, известен холивудски продуцент, който отдавна желае да се запознае с нея. Сам Голдуин, бившият Самюел Голдфиш, роден преди четирийсет и шест години във Варшава, също като Габриел син на амбулантен търговец, отрано емигрира в Съединените щати, където изкарва хляба си като представител на фабрика за ръкавици. Но през 1910 г., само на двайсет и шест години, той основава продуцентско дружество със зет си Джеси Ласки. След като взема участие в създаването на две от осемте големи американски компании, „Парамаунт“ и „Ем Джи Ем“, той започва работа като независим продуцент и си сътрудничи с „Юнайтид Артисте“. Превърнал се в една от най-значимите личности в Холивуд, Голдуин се посвещава единствено на много важни продукции. Но предвид икономическата криза, която върлува в Съединените щати от печално известния Черен четвъртък на 24 октомври 1929 г., местното кино е силно ощетено от загубата на публика. За да се справи с положението, Голдуин смята, че ако филмовите звезди бъдат облечени от най-известната модистка на онова време, това ще осигури завръщането на публиката в киносалоните.

Затова той предлага на Габриел невероятен договор: един милион долара на година, за да пътува до Холивуд всяка пролет и всяка есен. Пред журналистката от „Колиърс“, Лора Маунт, убеден в правотата си, Голдуин обяснява своята постъпка така: „Това ще е началото на нова ера в киното. Жените ще дойдат в салоните ни по две причини: първо, за да видят филмите и звездите; второ, за да видят последния писък на модата“.

Но за голямо учудване на Голдуин, който намира предложението си за неустоимо, Шанел доста се колебае, претегля плюсовете и минусите. Милионът? Той не я впечатлява: по онова време тя наема четири хиляди работнички и продава всяка година двайсет и осем хиляди скъпо струващи рокли в Европа, Америка и в Близкия изток…

Несъмнено това пътуване до Съединените щати и дейността, която ще развива там, биха освежили популярността й. Но нуждае ли се тя от това? На практика почти няма заможна американка, която да не е вече нейна клиентка. Впрочем там се кълнат единствено във висшата парижка мода. Човек може да се убеди в това само като хвърли бегъл поглед върху известните американски модни списания като например „Харпърс“ или „Вог“. Най-богатите клиентки купуват оригиналните модели, а тези с по-малки възможности се сдобиват на малко по-ниски цени с точни копия, изработени на място. Освен това могат да бъдат намерени и доста приблизителни копия, в случая продавани на десетки хиляди жени.

Но при предоставените условия да покаже моделите си на широката публика посредством киното, Габриел би получила възможността да ги продава на големите американски производители на конфекция — разбира се, без марката, запазена единствено за оригиналите.

Същевременно не храни ли Голдуин прекалено големи амбиции? Той претендира, че ще облече с дрехи на Шанел всички актриси, работещи за „Юнайтид Артисте“, както в живота, така и на екрана. Но дали звездите ще приемат подобна диктатура? Всяка една от тях твърди, че отлично знае какво й отива и с какво се харесва на публиката й. Затова Шанел и Голдуин ще трябва да се справят с трудна задача. Великият десенатор и създател на костюми Ерте знае нещо по този въпрос, тъй като въпреки огромния си талант, две години по-рано не е успял да наложи на известната актриса от нямото кино Лилиан Гиш създадената от него рокля; след люта свада със звездата той е принуден да напусне Холивуд. А за Габриел изпитанието е още по-тежко: няма ли да се превърне в единствен костюмиер на всички звезди, работещи за Голдуин и „Юнайтид Артисте“, и то сезон след сезон, години наред?

Ню Йорк, април 1931 г. След многомесечни преговори и колебания Габриел най-сетне скланя. Тя слиза от кораба „Европа“ с новата си компаньонка… Мися, изоставена по това време от съпруга си. С нея са преплавали океана цял батальон манекенки, асистентки и шивачки, временно командировани от улица „Камбон“. След като прекарва няколко дни в апартамент в „Уолдорф“, Габриел се оказва на Централната гара. Край перона я очаква специално подготвеният влак, който ще я отведе в Лос Анджелис. Подготвили са й и една изненада: композицията, от локомотива до последния вагон, е… изцяло бяла. Това е много затрогващо внимание от страна на продуцента: той се е поинтересувал и са му казали за предпочитанията на гостенката към този цвят. Явно всичко започва добре… Добре ги изпипват нещата тези американци. Във влака са заели места множество журналисти от отвъд Атлантика, които оценяват хайвера и най-вече истинското шампанско, предназначени да ги накарат да забравят дългия път: близо пет хиляди километра. Те веднага отправят към своите вестници ентусиазирани статии. Не особено злопаметна, Коко е поканила за пътуването писателя Морис Закс: през 1928 г. тя го е ангажирала да й набави библиотека, богата на редки книги и оригинални издания, срещу което му е броила хубавата сумичка от шейсет хиляди франка на месец.^[11] Но запитан относно качествата на гореспоменатата библиотека, Пиер Реверди открива измамата: стотиците купени трудове създавали добро впечатление благодарение на подвързиите си, но можели да предизвикат единствено пренебрежението на библиофилите. Тогава Габриел прогонва измамника… Но сега всичко е забравено: той отново е неин приятел като в миналото, когато му възлагала да изготвя списъка с гостите за празниците й (между осемдесет и сто човека).

Когато влакът пристига на гарата в Лос Анджелис, на перона я очакват наредени, повелителят на киното, целият му щаб и голяма част от звездите, сред които е двайсет и шест годишната Грета Гарбо, която вече е в разцвета на славата си. Именно тя, с голям букет от орхидеи в ръка, има задачата да посрещне Габриел. В пресата се появяват заглавия като „Срещат се две кралици“. Двете жени веднага си допадат и стават приятелки. Коко ще облича звездата до деня, в който, въпреки блясъка на славата си, голямата актриса ще се оттегли тихомълком едва трийсет и шест годишна… Но Габриел се разбира най-добре с Марлене Дитрих: след двайсетина филма, в които публиката въобще не я е забелязала, актрисата се сдобива със световна слава със „Синия ангел“, шедьовърът на Йозеф фон Щернберг, неин любовник и режисьор. Както голяма част от публиката Коко обожава необикновената красота на Марлене, нейната непринуденост, дрезгавия й глас, великолепните й крака и безкрайното й цигаре… Тя ще стане една от най-добрите приятелки на Габриел и много често нейна клиентка.

Единственият актьор, който впечатлява Габриел, е Ерих фон Щрохайм и неговата фигура на пруски юнкер с неизменния монокъл. Той я доближава с отривистата си походка, навежда се рязко и със задгробен глас й казва:

— Вие сте шивачка… струва ми се.

Шанел бързо ще му прости тази проява на малко груб хумор. Той има много представителен вид. Въпреки това Щрохайм ще бъде прогонен от Холивуд като режисьор заради безразсъдния размах на своите филми, които се оказват разорителни за неговите продуценти. Последният му филм „Алчност“ — който никога не бива прожектиран — траел седем часа, но той не искал да прави никакви съкращения! За негов късмет актьорският му талант му позволява да започне нова, не по-малко успешна кариера. Кой може да забрави „Голямата илюзия“?

За сметка на това, Габриел остава безразлична към холивудския блясък… Самата тя знае какво означава истински лукс. Затова, когато я канят и тя констатира, че един от нейните домакини е наредил да боядисат в нейна чест, дърветата в парка в синьо, тя горещо му благодари, но нищо повече. Огромните студия, които посещава, филмите, които прожектират в нейно присъствие, хилядите фигуранти, които командват с високоговорители, всичко това не я впечатлява прекалено много. Естествено, тя има взаимоотношения с множество холивудски звезди като Джордж Кюкър, Клодет Колбер, Фредерик Марч или Сесил Б. Де Мил. Тя среща и Катрин Хепбърн, която по онова време не предполага, че ще се превъплъти в ролята на Габриел в една музикална комедия. Интересува се предимно от декораторите и от дизайнерите на дрехите в киното като Мичъл Лайзън или Гилбърт Ейдриън. Тъй като, макар вече да е обличала танцьорите от Руския балет и актьорите от пиесите на Кокто, тя все още няма никакъв опит на екрана. А и не трябва да забравя целта на своето пътуване. За начало ще облече известната Глория Суонсън, която по-късно, през 1951 г. е невероятна в „Булевардът на залеза“. За момента тя изработва костюмите за бъдещия й филм „Тази вечер или никога“, чийто сценарий е направен въз основа на една комедия, изпълнявана на Бродуей. В своите „Спомени“ звездата разказва, че пробите били направени двукратно, в Париж, преди и след ваканцията. Но тъй като била бременна, междувременно понапълняла: „Дребна и темпераментна, Шанел, която винаги носеше шапка по време на пробите, ми хвърли гневни погледи, виждайки как изпитвах ужасна трудност да облека черна сатенена рокля, дълга до земята — истинска прелест, за която ми беше взела мерки преди шест седмици“. Можем да си представим в какво настроение е била Габриел, когато знаем какво мисли за всичко, свързано с майчинството.

Много скоро се оказва, че инициативата на „Холивудския цар“, както наричат тогава Голдуин, е обречена на провал. Киното си има свои собствени закони. Там повече, отколкото в театъра, е необходимо да бъдат подсилени ефектите, за да въздействат върху публиката. Затова жената, облечена от Шанел, е самата елегантност, но елегантност, която не се набива на очи. Докато, обратно, звездата държи да се отличава от останалите актриси. Тя трябва да накара зрителя да забележи собствения й блясък, което там се нарича глеймър, онова магическо нещо, което ще засенчи всички останали конкурентки. Да не би да искат звездата да остане незабелязана? При тези обстоятелства става видно, че работата на Шанел не е от такова естество, че да изтъкне имиджа на дадена актриса. Доказателство за това е, че по-късно, макар филмите, в които на Габриел са поверени костюмите, да получават благоприятни отзиви, то в пресата дрехите й са обект на съвсем кратки коментари. Надценили са значението им за успеха на творбата. Но още от началото на пребиваването на Шанел в Холивуд между волята на Голдуин и желанията на звездите се появява разминаване, което се засилва и прераства в истински бунт… Бидейки реалисти, и продуцентът, и шивачката се съгласяват, че на този експеримент трябва да се сложи край. Габриел явно се чувства освободена от предвиденото второ пътуване. Но преди да се завърне в Париж, като предвидлива делова жена, тя държи, за да прецени и разшири влиянието си, да се срещне с нюйоркските среди от висшата мода. Започва с привличането на двете американски кралици на модата, Кармел Сноу, директорка на „Харпърс Базар“, и Маргарет Кейс, главната собственичка на „Вог“, списанието, създадено от Конде-Наст. Габриел е приета много добре, още повече че главните редакторки на списанията са руски емигрантки: знаят какво е направила Габриел за техните сънароднички. Та нали именно тя наема на улица „Камбон“ великата княгиня Мария, сестрата на Дмитрий, братовчедка на царя, за да ръководи ателието й за бродерия? Впоследствие последната се установява в Ню Йорк. Впрочем руската колония в Манхатън е доста голяма. Някои от членовете й са много добре познати на американските културни среди: в това число оцелелите от трупата на Дягилев, Леонид Мясин или Джордж Баланчин. Те блестят на сцената на Метрополитън Опера, където ги аплодират мнозина от техните съотечественици в изгнание, сред които са княгините — не всички истински — и повече или по-малко обеднели Велики князе. От друга страна, редица от американските клиентки на Коко, узнали за присъствието й там, се надпреварват да я канят заедно с Мися. Двете жени, които са за първи път в Ню Йорк, имат възможност да направят интересни открития, както разказва по-късно Габриел. Така например, вечеряйки у една нюйоркчанка и страхувайки се да не закъснеят за представление в Операта на руския балет, на което са ги поканили, те споделят своята тревога. „Не се притеснявайте, успокоява ги домакинята, вторият акт започва едва в десет часа.“ Тогава те с изумление разбират, че за изисканите хора там е обичайно да пристигат именно в този момент. Възмутена, Мися отвръща безцеремонно на тази, която я е приела:

— Госпожо, в Париж зрителите са тези, които чакат танцьорите, защото последните могат да се оправдаят със своя талант!

По време на представлението в Операта силно развълнувана, прекалено развълнувана, разстроена от спомените, които нахлуват в главата й, Мися прошепва на ухото на Габриел: „Не мога повече, да си тръгваме веднага…“. Габриел се извинява: няма друга възможност, освен да придружи приятелката си. Поради това домакинята им ще си въобрази, че върхът на парижкия шик е да се пристига точно преди началото на спектакъла и да се тръгва по-рано, преди края му…

Естествено, Габриел държи да посети квартала Даунтаун, свързан с дрехите и платовете. Той е подобен на парижкия Сантие. Но тя се интересува още повече от магазините, в които продават копия на нейните модели: „Сакс“, „Лорд енд Тейлър“, „Мейсис“, „Блумингдейл“. Няма нужда да казваме, че те не са ушити от същите платове като тези от улица „Камбон“. Габриел научава, че няколко седмици след тяхното представяне, същите дрехи ще бъдат продадени за няколко долара в „Клайнс“ на Юниън Скуеър. Там стотици жени, натъпкани в големи мръсни зали със стени, покрити с огледала, избират и пробват — на самообслужване — безброй рокли под зоркото око на няколко служителки. Навсякъде табели, написани на всякакви говорими в Ню Йорк езици — от полски до идиш — предупреждават клиентките:

„Не се опитвайте да крадете. Нашите детективи са навсякъде.“

Или:

„Забранява се да лепите дъвката си под мивките.“^[12]

Но Габриел, която по този въпрос се противопоставя изцяло на останалите шивачки, не вижда нищо лошо в този начин на продажба. Макар да не е съгласна модата да идва от улицата, все пак желае тя да излезе на улицата. Това е доказателство за качеството й. Ето че е напълно удовлетворена.

По някакво странно стечение на съдбата, сега тя постига наяве американския успех, който лъжовно е приписвала на баща си.

Горчива победа…

Бележки

[1] Голям началник на кралския лов. — Б.пр. ↑

[2] Този кораб няма нищо общо с известния английски клипер, предназначен за вноса на чай. — Б.а. ↑

[3] Противопоставила Британската империя на републиканците бури от Южна Африка и траяла от 1899 до 1902 г. — Б.а. ↑

[4] Arthur Gold et Robert Fizdale, op. cit. — Б.а. ↑

[5] Според P. Galante, op. cit. Тези суми съответстват на около пет милиона и четиристотин хиляди стари франка или на осемнайсет милиона нови франка. — Б.а. ↑

[6] Op. cit. — Б.а. ↑

[7] In my Fashion, David Mc Kay, 1960. — Б.а. ↑

[8] Цитиран от Edmonde Charles-Roux, op. cit. — Б.а. ↑

[9] Превод от френски Атанас Сугарев. — Б.пр. ↑

[10] Тази английска дума (означаваща буквално „тъкано вкъщи“) обозначава шотландските платове, тъкани първоначално от занаятчиите у дома. — Б.пр. ↑

[11] Или 170 000 сегашни франка, в течение на много месеци. — Б.а. ↑

[12] Alice Halicka, Hier (Souvenirs), Éditions du Pavois. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Анри Жидел Коко Шанел (8)

Метаданни

Данни

Коко Шанел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Седма главаУестминстърският херцог

Анри Жидел
Коко Шанел (8)

Седма глава
Уестминстърският херцог