Юли 1913 г. Довил. Пред входа на хотел „Норманди“, открит през предходното лято и архитектурна гордост за курорта, спира бляскав даймлер. Към него се устремява портиерът, следван от ято прислужници. От колата слизат Артър Кейпъл, който, отказвайки се от механик, е настоял лично да я управлява, и госпожица Шанел.

От няколко месеца отношението на Бой към неговата приятелка се е променило, дори може да се каже, че самата тя е претърпяла развитие. Дали това не се дължи на общуването с любовника й? Във всеки случай той вече не може да гледа на нея предимно като на талантлива модистка и на една от най-елегантните жени в Париж… Станала е по-изтънчена и интелигентна. Все още донякъде стеснителна, тя се осмелява да говори по-често пред приятелите на Бой. Способността й да отговаря бързо и находчиво, остроумието й, дори и хапливостта й започват да разцъфват за най-голямо удоволствие на нейния спътник. Въодушевен от тази щастлива промяна, за която той също има принос, Бой се възползва от престоя си на нормандския бряг, за да представи Габриел на някои важни личности. Вярно е, че в курорта те стават много по-достъпни, отколкото в Париж. По този начин тя ще може лесно да продължи в столицата създадените с тях в Довил отношения.

Но Кейпъл прави още повече за нея. От една страна, той изпитва известно неудобство, че я оставя твърде често сама. Но от друга страна, е много чувствителен към художественото й чувство и творческия й талант и решава, че е настъпил моментът да им даде простор. Възнамерява да й подари бутик в Довил. Там, както смята той, успехът й ще бъде по-бърз и категоричен, отколкото на улица „Камбон“, където тя със сигурност ще се радва на клиентелата, която си е създала на брега през летния сезон.

Като далновиден бизнесмен Бой преценява, че сред доста снобската публика, която посещава този курорт, Коко, която продължава да бъде „различна от останалите“, ще бъде по-забележима. Нейният простоват и непринуден стил ще пасва по-добре на свободната ваканционна атмосфера, която цари там, отколкото на тази в Париж.

Коко се настанява в един бутик на улица „Гонто-Бирон“, предназначена за търговия с луксозни стоки. Улица, стигаща до плажа, в грижливо подбран квартал. Намира се много близо до „Норманди“ и до новото стилно казино „Трианон“, също открито през предходния юли. Елегантният бутик с щори на черно-бели райета и с табела с името на Габриел Шанел бързо привлича шикозна клиентела. Вярно е, че Коко вече си е създала име на модистка в Париж. Сега й помагат две шестнайсетгодишни хлапачки, които почти не умеят да шият. Няколко дни след откриването на бутика, освен шапки тя излага на витрината няколко създадени от нея тоалета. Дрехи, които е измислила за себе си през предходните две години. Един ден присъства на конно състезание, но й става студено и навлича пуловера на един от конярите. Ето как се раждат модите! Друг път въображението й е разпалено от жокейска куртка, захвърлена на някакъв стол. През 1912 г. тя прекарва няколко дни в Етрета, чиито варовикови скали обожава, и наблюдава как нормандските рибари изтеглят лодките си по камъчетата на залива. Вниманието й е привлечено от дрехите на моряците — с дълбоки деколтета отпред и широки платки отзад, които вятърът залепва за тила им. Това е достатъчно Коко да измисли широко три четвърти сако с прилепнали джобове, към което прилага добре подбран колан. Изработва го набързо, носи го и го демонстрира. Пробва го на себе си: такъв е начинът й на работа.

Габриел държи особено много на собствената си физика: създава модата си в зависимост от специфичните си нужди, подобно на някои морски животни, които подбират своята раковина. Бидейки прекалено слаба за времето си, тя изработва не тесни, а широки дрехи, които прикриват този недостатък. Остава си спортна натура и това се отразява на дрехите й. Мрази стеснените в долната част поли, въведени от Поаре, както и тежките тъкани, в които се чувства напъхана, „опакована“, както се изразява тя. Предпочита да използва трикотаж. На събратята й никога не им е идвало наум да го използват: според тях този лигав материал става единствено за изработката на работни жилетки или на шалове за простолюдието. И само ако им хрумне да го предложат на клиентките си, те биха си помислили, че това е някаква лоша шега. Обратно, Габриел смята, че гъвкаво и леко, трикото е идеално за свободното време в курорта.

Смята за нелогично, дори за глупаво там да ходят облечени като в Париж и че няма мода, адаптирана за свободното време. Жените присъстват на спортните състезания, облечени така, както през XV в. дамите с островърхи шапки присъствали на турнирите, обяснява тя, смеейки се. Коко желае да промени всичко това.

На улица „Гонто-Бирон“ виждаме изложени измислената от нея моряшка дреха, жокейските куртки, както и леки сака, поли от платно, копринени блузи, няколко вечерни манта за хладните вечери на Довил, бижута… Постъпва като Жан Ланвен, която, след като дълго време е била моделиер на шапки, наскоро се е насочила към шивачеството…

Габриел е извикала от Виши красивата Адриен. Придружава я верният й Морис дьо Нексон и, разбира се, заради благоприличието, неизбежната Мод Мазюел. Снимка от онова време показва Адриен и Коко, облечени по модата Шанел, позиращи пред луксозния бутик съвсем спокойно, като истински манекенки, в каквито в случая са се превърнали. Скоро след това към тях се присъединява и Антоанет, малката сестра на Габриел. Заедно с Адриен, дърпаща на каишка двете малки кученца порода „Кинг Чарлс“, всеки ден те се разхождат по „стъргалото“ в часовете, в които трябва да бъдат забелязани. Сменят тоалета и аксесоарите възможно най-често, като всичко, разбира се, се взема от бутика. Изглеждат толкова добре, че оборотът на Коко нараства главоломно. Из цял Довил вече се говори единствено за сестри Шанел. Точно както се говорело десет години по-рано в Мулен, но по друг, не особено приятен повод. Понякога Коко си спомня: колко път е извървяла оттогава! Но бързо отпъжда мислите за миналото, което иска да забрави — време на почти пълна мизерия, унижение и неуспехи. Превърнала се е в жена на настоящето, или по-скоро на бъдещето…

Когато делата му не го зоват другаде, Бой, който винаги бърза, отскача до Довил, оспорва или побеждава в някой мач по поло и заминава, седнал зад волана на мощния си даймлер. Вероятно би могъл да се застои за по-дълго край Габриел. Още повече че поведението му притеснява младата жена: казали са й, че Бой често пъти вечеря у Ларю или в „Кафе дьо Пари“ в компанията на красиви чужденки от висшето общество. Но тя не е ревнива… Поне така твърди от гордост и вероятно, за да приспи собственото си безпокойство. Тъй като отдавна в съзнанието й се е загнездила мисълта, че въпреки истинската си привързаност, която й засвидетелства, Бой няма да се ожени за нея. Разбира се, той прави всичко възможно, за да й помогне и да я лансира. Но тя чувства, че той е прекалено амбициозен, за да се реши на неравен брак, който би разклатил социалното му положение. Най-добрият приятел на херцог Дьо Грамон, сътрапезник на редица висши английски благородници, да се свърже с една модистка! Трябва да е пълна глупачка, за да повярва на подобна илюзия! Или прекалено млада! Сега тя е на трийсет години. Край на мечтите. След подобни разсъждения не й остава друго, освен да се отдаде още по-усърдно на работата си.

Професионалните й задължения вероятно й пречат да забележи честото присъствие в Довил на един дребен човек, когото Жан Кокто е описал по незабравим начин:

„Приличаше на кръвожадно насекомо; недоизбръснат, сбръчкан, той постепенно възприема тиковете на преследваните от него жертви. Пръстите му, парчето молив, кръглите му очила, паусовата хартия, която мачкаше и налагаше, кичурът му, чадърът му, дребният му като на жокей силует сякаш се смаляваха и се обединяваха около желанието му да жили.“^[1] Този персонаж не е друг, а карикатуристът Сем^[2], известен като опасен човек: представете си, че той си налага да чака почти до зори младите жени, които са любимата му плячка, да са достатъчно уморени, така че отпуснатите им черти най-сетне да издадат истинското им лице…

Именно той, стоящ нащрек на терасата на кафенетата покрай „стъргалото“, в това число и „Потиниер“, рисува дрехите на жените, които минават за модерни. Но като „ангажиран“ карикатурист той демонстрира отношение и през пролетта на 1914 г. публикува поредица от албуми, озаглавена „Истинският и фалшивият шик“. От тях излиза, че „истинският шик“ е този на Шанел. Сем се забавлява да представя Артър Кейпъл като кентавър, играещ поло, притиснал към гърдите си Габриел. За да знаят всички, в дясната страна на рисунката е изобразена голяма кутия за шапки, на която се мъдри името на Коко. Ето кое до голяма степен способства за лансирането на младата шивачка сред висшето общество. Можем да се съмняваме дали тя наистина е оценила изкарването на светло на личния й живот. Но като прозорлива реалистка предпочита да вземе под внимание единствено позитивната страна на това, което й се случва. Тя поздравява Сем, който, като верен почитател, ще продължи да я подкрепя.

Още през пролетта на 1914 г. Коко явно се е завърнала в Довил, където присъствието й е все по-забележимо: дори на турнирите по поло, където тоалетът й — отворена бяла яка, кавалерийска шапка, нещо като видоизменено от нея бомбе — изпъква на фона на общоприетото облекло. Когато сезонът е по-топъл, тя е една от малкото жени, които се осмеляват да се къпят, треперейки в 16-градусовото море. За целта са пригодили малко пространство, оградено с въженца, вързани за забити сред първите вълни колчета. Коко е създала за собствено ползване специфична дреха от морскосин хавлиен плат, показваща много по-малко плът от една вечерна рокля. Но, обточена с троен бял шнур, тя не е лишена от елегантност… Забавно е да гледаш как край тези смели жени, които се топят, но никога не плуват, огромната тълпа от любопитни хора, облечени в градските си костюми, коментира държанието или особеностите на телосложението им.

Коко отново се обръща за помощ към Адриен и Антоанет. Тя е щастлива, че е заобиколена от семейството си. Но я застига голяма мъка, смъртта на по-голямата й сестра Жюлиа, повалена от туберкулозата. Тя оставя едно момченце, което е заплашено да бъде прибрано от социалните служби. Много благородно Артър Кейпъл решава да се погрижи за сирака и го изпраща на свои разноски да учи в английския колеж „Бомон“, в който той самият е бил ученик. Тази трогателна постъпка е за Габриел поредното доказателство за силата на чувствата на Бой към нея. Но тя е прекалено прозорлива, за да вярва, че ще прекара остатъка от живота си с него…

Що се отнася до нейната търговия, тя продължава да е все така цветуща. Коко се възползва от инцидент, станал между баронеса Анри дьо Ротшилд, Кити за близките, и нейния шивач, известния Поаре, с когото наскоро се е скарала. Заслужава си да разкажем за обстоятелствата около това спречкване: един ден баронесата пожелава да поднови летния си гардероб. Но ясно съзнавайки социалното си положение, тя не благоволява да иде лично. Настоява Поаре да изпрати при нея малка група манекенки, за да й демонстрират моделите му. В едно хубаво утро, в личната й резиденция, без дори да си направи труда да стане от леглото, тя високомерно ги разглежда през един лорнет, докато банда младежи, за които тя жадува, сипе цинични думи по адрес на физиката на младите жени. Осведомен за отвратителния начин, по който са се отнесли към тях, Поаре се дави от гняв. Когато баронесата отива при шивача, макар да е баронеса, той чисто и просто я прогонва…

Обхваната от бяс и жадуваща за отмъщение, тя решава в бъдеще да ползва услугите на Габриел, чиито модни тенденции се различават коренно от тези на Поаре. Поръчвайки обикновено десетки рокли и палта, тя прави нещо повече: изпраща на Коко всичките си богати приятелки… Така в ателието на улица „Гонто-Бирон“ се изсипва истинска златна мина.

През юли 1914 г. в Довил до постоянните посетители на курорта все още не достигат тревожните вести, които идват от европейските канцеларии. Разбира се, нееднократно се говори за възможна война, включително през 1905 и 1911 г. Но засега като че ли великолепното лято измества перспективата за война в далечното бъдеще. Как може човек да свърже лазурното небе с кървавото клане, което обещават на читателите си писателите с болно въображение, автори на съчинения като „Бъдещата война“ или „Планетата в огън“? Впрочем убийството от 28 юни в Сараево на ерцхерцога Франц-Фердинанд не води до последствията, от които се опасяват някои песимистично настроени умове. За съжаление, в самия край на юли събитията започват да се развиват с бясна скорост: на 28-и е обявена обща мобилизация, после на 3 август започва войната. От известно време Довил се изпразва и в някои часове улица „Гонто-Бирон“ заприличва на улица в Помпей. Щорите на редица вили са спуснати и макар „Норманди“ да е все още отворен, хотел „Роаял“ е принуден да затвори поради липса на клиенти. По улиците вече се движат само мъже на „известна възраст“, деца или жени… Бой е мобилизиран, но преди да замине той мъдро съветва Коко:

— Само не затваряй… изчакай и виж какво ще стане…

Типично по английски! От своя страна, Адриен оплаква заминаването на Морис дьо Нексон, който се е присъединил към драгунския си полк. Донякъде се утешава от това, че всички й повтарят, че войната ще приключи до шест седмици, разбира се, с победа на французите… Впрочем не са предвидили и зимни униформи… Това е показателно!

На практика събитията не се развиват така, както го е предвидил френският генерален щаб. Отблъснати от врага още в началото, смазани от тежката му артилерия, накълцани от картечниците му, зле екипирани и зле подготвени, френските войски отстъпват, често пъти безредно. След поражението при Шарлероа на 23 август и нахлуването на германците в голяма част от френската територия, започва масово стичане на бежанци от Северна и Североизточна Франция към Довил, без да броим парижани, които, както през 1870 г., смятат Нормандия за по-сигурна от столицата. Тези прииждащи бежанци в по-голямата си част са буржоа или аристократи, притежаващи по брега големи вили в нормандски стил, които са затворили няколко седмици по-рано. Впрочем отварят отново „Роаял“, за да го превърнат във военна болница. Обратно, в „Норманди“ се съсредоточава преобладаващата част от парижкия хайлайф: артисти, директори на театри, автори като Жорж Фейдо и младия му приятел Саша Гитри — освободен от военна служба, но занимаващ се активно с организирането на галавечери в полза на ранените, медийни магнати…

Именно в тази обстановка Габриел започва да трупа истинско богатство. Както ще обясни по-късно, тук на брега са се завърнали доста елегантни жени. „Трябваха им не само шапки, но и много скоро поради липса на шивач, и дрехи. При мен имаше само шапкарки. Превърнах ги в шивачки.“ Тази клиентела не е имала избор, тъй като бутикът на Коко е единственият, който работи…

Тя излага на витрината артикули, които е изработила за собствени нужди, или такива, които вече е предлагала, но опростени. Така например шапките вече нямат никаква украса… Това е една семпла и удобна мода, впрочем военновременна мода, управлявана от обстоятелствата. У Шанел винаги ще съществува една учудваща способност много бързо да се адаптира към новите условия.

Освен това, тъй като „Роаял“ е пълен със стотици ранени, редица клиентки се превръщат в болногледачки доброволки. Необходимо е да им се нарисуват и изработят десетки престилки, без да се броят специалните забрадки, които им стоят по-добре от използваните до този момент смешни дантелени бонета. За щастие Габриел, която е минала през тежката школа на сиропиталището в Обазин и се е възползвала от опита на лелята във Варен, се справя много добре. Естествено, изправена пред растящите поръчки, тя се нуждае от допълнителен персонал. Вика спешно Антоанет и Адриен, които са си заминали в началото на август, когато Довил започвал да се изпразва.

Странно, но никога не й идва наум да стане една от тези болногледачки доброволки, които тя облича, та било то само за няколко часа седмично. А и не посещава ранените нито веднъж. Дали това е от липса на състрадание? Или дава абсолютен приоритет на търговията си заради прекомерното си желание да преуспее? Всъщност това е по-скоро желание да скъса тотално с периода от Мулен. На всяка цена трябва да избегне срещата край болничното легло или в болничния коридор с някой от офицерите от гарнизона, които са я познавали като красива, да, но и като толкова бедна и окаяна. Тя иска да забрави жалкото време, когато й лепват глупавото прозвище „Коко“, което ще носи до края на живота си. Все още отекват в ушите й двете срички, които скандират младежите, за да я викнат на бис в опушената „Ротонда“, където убиват съботните вечери, подпрени на отрупани с бокали масички…

Край на всичко това! Сега Габриел спечелва по-добър успех, и то такъв, че е принудена да разположи на тротоара пред бутика си столчета и малки масички, край които да я чака клиентелата й. Когато спускат щората — тъй като слънцето е все още горещо — човек си представя, че се намира на терасата на някое луксозно кафене…

Разбира се, там хората не консумират. Но си бъбрят, коментират новините, разменят си вестници, сведени в момента до една-две страници. Положението е тревожно. Правителството е сметнало за разумно да се разположи в Бордо. „Турнедо (говеждо филе) а ла Бордо“, коментира трезво Фейдо на бара на „Норманди“, между две дръпвания от огромната си пура… С напредването на германските войски напират нови бежански вълни, но се стичат и нови ранени, повечето от които са придвижвани с товарни вагони, настанени, понякога върху мръсната слама, използвана вече за транспортирането на конете към фронта. Габриел научава, че Роальо е зает от щаба на една германска дивизия… По този случай познатите й чистокръвни коне са отстъпили мястото си на тежките коне на германската кавалерия. Роальо вече го няма… Заедно с него изчезва цял отрязък от миналото й, минало, с което тя не се е гордяла и което е решена да зачеркне завинаги от своята памет, наред с унизителните години в Мулен и Обазин.

Все пак след победата при Марна германският обръч все повече се разкъсва. Врагът, който се е виждал как дефилира по „Шанз-Елизе“, е принуден да отстъпи — за съжаление, под строй — към бреговете на река Ен. Наличните сили, от Северно море, в Белгия, чак до Швейцария са се окопали в лабиринтите от траншеи. Като че ли фронтът се е стабилизирал задълго. Така през октомври и ноември Довил отново се опразва. Сестри Шанел се връщат в Париж, а Адриен във Виши. Коко, която е оставила довилския си бутик на грижите на една доверена продавачка, вече посвещава времето си на ателието на улица „Камбон“, където я следва значима част от лятната й клиентела. Така, без тя да има заслуга за това, нещастието на родината й допринася до голяма степен за просперитета на нейното предприятие…

Чувства се доста самотна на авеню „Габриел“. Артър Кейпъл, станал офицер за свръзка на маршал сър Джон Френч^[3], е прекалено погълнат от службата си, за да успее да се отлъчи от своя щаб и да дойде в Париж. Но поне в това положение той не рискува живота си, за разлика от нещастния Алек Картър, известен английски жокей, сърдечен любовник на Емилиен д’Алансон. Постъпил във френската войска, за да остане по-близо до приятелите си от Роальо, той бива убит още на осмия ден след пристигането си на фронта…

На Бой това не може да му се случи. През юли 1915 г. той е назначен за член на Френско-британската комисия, натоварена с вноса на въглища във Франция. Значимостта на проблемите, които трябва да реши този орган, се набиват на очи: 95% от френските каменовъглени мини се намират в окупираната територия, в департаментите Нор и Па дьо Кале. Така че, без да споменаваме битовите нужди, въглищата са от решаващо значение за военновременното производство. Трябва ли да напомняме, за да обясним това назначение на Кейпъл, намесата на неговия приятел Клемансо, по онова време председател на парламентарната комисия на армията? Не е изключено. Но във всеки случай, натрупаният, години наред от Бой опит в транспорта на въглища го прави твърде необходим за комисията. Все още притеснена за живота му, Габриел си отдъхва. Най-сетне е извън опасност…

Преди да поеме новите си задължения, Кейпъл получава няколко дни отпуск: използва ги, за да отведе Коко със себе си в Биариц. Вероятно защото това е един от най-отдалечените от фронта френски курорти, където най-лесно могат да бъдат забравени ужасите от войната. Той има право. Двата разкошни хотела в Биариц, „Мирамар“ и „Отел дю Пале“, където някога отсядала императрицата Йожени^[4], обявяват, че са пълни, заети до голяма степен от испанската аристокрация, която е свикнала да почива там от десетилетия. Тук идват и богати французи, за да се забавляват, да възстановят здравето си и да вдишват йодните пари на океана, гледката на който никога не омръзва. Докато в останалата част на Франция дансингите са затворени, тук, в големите хотели се танцува танго, внесено още през 1912 г. от Аржентина. Властите си затварят очите — интересът на туризма преди всичко.

Снимка от 1915 г. показва Бой и Габриел, полуизлегнати на фона на раирани тенти, на пясъка на плажа Сен Жан дьо Люз. В компанията им е и Констан Сей, един от големите собственици в захарната промишленост. Редом до тях — голяма, пълна с вкуснотии плетена кошница, приготвена за пикник.

По време на един от тези дни на отдих на двойката й идва наум Габриел да повтори в Биариц тъй успешната за нея операция от Довил. И тук клиентелата е богата, светска, дори донякъде снобска. А и Биариц притежава това преимущество спрямо Довил, че се намира доста по-далеч от театъра на бойните действия. Модата, с нейните фриволности и с лукса, който я обгражда, тук не е тъй шокираща, както щеше да бъде, ако се излагаше в близост до зоните, където всеки ден умират с хиляди. Изборът на Биариц е оправдан и заради близостта на Испания, която е неутрална: Коко няма затруднения при снабдяването с платове, конци или помощни материали. Впрочем, ателието й на улица „Камбон“ — което тя в никакъв случай не иска да изоставя, също ще се възползва от тези преимущества.

Както винаги, Бой дава назаем на Габриел необходимите суми, за да отвори шивашка къща за колекция от рокли, които ще продаде много скъпо.

— Да не са прекалено скъпи? — тревожи се Бой.

— Разбира се, че са скъпи, иначе никога няма да ме вземат на сериозно — отвръща Коко, която отдавна е вникнала в психологията и поведението на купувачките.

Така Габриел наема в Биариц голяма вила, „Вила дьо Ларалд“ на улица „Гардер“, удачно разположена точно срещу казиното, с голям вътрешен двор. И макар да не създава впечатление на нещо величествено, със сигурност изглежда изключително богата. Още от началото на септември подредбата на салоните за прием, на ателиетата и на частните апартаменти е завършена, нает е и персоналът. Коко довежда от улица „Камбон“ особено опитни шивачки, които да присъстват на пробите. Естествено, Антоанет, на която голямата й сестра винаги може да разчита, също е тук. Адриен, която трескаво очаква разрешение да посети любимия си в зоната на армиите, където неговият 25-и драгунски полк е разквартируван за отдих, ще пристигне по-късно — нещо, което Габриел няма да й прости. От известно време тя като че ли се е променила. Очаква всички и за всичко да й отстъпват, особено по отношение на работата й. Право да си кажем, странна е тази нейна черта на характера, която до този момент не се е проявявала и се появява едва сега, когато е на трийсет и две години… Всъщност успехът и заемането на водещи позиции й позволяват да се превърне в това, което в края на краищата тя никога не е преставала да бъде.

При всички случаи нейните предвиждания и тези на Бой се оказват верни. Повече от успех, това е триумф. През салоните на Габриел преминават доста испански аристократки, сред които най-изтъкнатите жени от двора на Алфонсо XIII, богати буржоазки от баските провинции, от Биская, Навара и Арагон, да не говорим за богатите парижанки, отдъхващи на този бряг.

Много скоро шейсетте работнички, наети от Габриел за изпълнение на нарастващите поръчки, стават недостатъчни. Тя се оказва принудена да натовари едно от парижките си ателиета предимно с поръчки от Биариц. В началото на декември Габриел решава да се върне на улица „Камбон“ и да повери шивашката къща при баското крайбрежие на Антоанет. Последната доста се колебае дали да се нагърби с подобна отговорност. Но Коко я успокоява и в случая я хока: „Нещата вървят по мед и масло — казва тя на сестра си — какво искаш повече? Не би ли трябвало да си поласкана, че ти дават такава власт, при това без никакъв риск? Хайде! Стига си правила фасони!“.

Всъщност Коко не поверява управлението в Биариц на сестра си само за да й направи удоволствие. Преди всичко седалището на фирмата се намира в столицата и тя не може да си позволи да отсъства твърде дълго време. Но също така иска да бъде и с Бой. За да изпълнява задълженията си в комисията, той често трябва да пребивава в Париж, докато самата тя не се намира там. Вече три-четири месеца е така. Тя въобще не харесва това положение на нещата, което смята опасно за техните взаимоотношения. Много добре й е известно, че Бой, подобно на Люис на Пол Моран^[5], с когото често го сравняват, не може да се откаже от бързите и многочислени авантюри. По-силно е от него. Колкото и да му повтаря, че не се тревожи, все пак предпочита да е покрай него възможно най-често.

На улица „Камбон“ работа не липсва. Още повече че от няколко месеца основният конкурент на Габриел, Пол Поаре, се е отдал изключително на военната конфекция. Що се отнася до нея, в този момент тя е наела вече триста работнички. Работи се здравата! Разбира се, плаща им много добри заплати, но бидейки строга към себе си, тя е такава и към останалите и безмилостно гони тези, които не подхождат сериозно към задълженията си.

Една вечер на улица „Камбон“, малко преди да затворят, разминавайки се със своя счетоводител, Габриел му поставя няколко въпроса относно някаква подробност. След като дава необходимите обяснения, служителят добавя с известна гордост в гласа и погледа:

— Впрочем, със средствата, с които разполагаме, няма от какво да се опасяваме…

Наистина отрупаната с работа Габриел, която не е имала удоволствието да провери счетоводните книги на фирмата от известно време, чувства как изведнъж я обхваща силно любопитство… Какво е всъщност положението й? Знае, че делата й процъфтяват, но доколко? Затова следва счетоводителя, който отваря пред нея огромни черни регистри, но тя не разбира нищо. Не може да осъзнае техническите обяснения, които й дават. В крайна сметка пита каква сума може да изтегли, без да застраши финансовото положение на предприятието си. Когато най-сетне получава точната цифра, тя е потресена: сумата е такава, че тя е напълно в състояние да изплати на Бой всичко, което й е заел до този момент, и дори да добави твърде приличен процент…

Няма да чака дълго…

Би могла — и защо не? — да му съобщи, че много скоро ще му изплати всичко, което й е дал, та дори само за да види как ще посрещне той новината. Но той е в състояние да й отвърне, че не му дължи нищо, още повече че той вече е много богат.

И дума да не става.

Габриел желае да бъде независима. Според нея парите служат именно за това и за нищо друго. Затова на другия ден, още в ранни зори тя внася в сметката на Бой цялата сума до стотинка…

Без да го предупреди…

Той ще бъде информиран от неговата банка, „Лойдс“.

Обиден донякъде от тази постъпка на Коко, през един септемврийски ден, когато двамата се разхождат по плажа на Биариц, той ще й каже не без известна тъга:

— Мислех, че съм ти дал някаква играчка, а аз съм ти подарил свободата…

Но Бой не губи нищо. Казала му е малко преди войната: „Ще знам със сигурност дали те обичам едва когато няма да се нуждая повече от теб!“. Да, в случая е така. Сега тя знае доколко държи на него.

Много години по-късно тя ще отбележи: „Господата Балзан и Кейпъл ме съжаляваха; те ме смятаха за бедно и изоставено врабче. В действителност аз бях един хищник. Малко по малко започнах да разбирам живота, тоест, как да се пазя от него“.

В Париж, осъзнала, че е създала оригинален стил, Габриел се стреми да продължи и да доразвие успеха си, като остане възможно най-близо до възприетите от нея тенденции. Всичко, което тя измисля или обновява в областта на модата, идва от дълбината на душата й, от корените й, от миналото й, но най-вече от физическите й особености…

Прави впечатление, че тя остро се противопоставя на всичко в модата от нейното време, което се стреми да подчертае женствеността. И има защо! Собственото й мършаво тяло не се поддава на общоприетите норми. Бързо се е убедила в това. Констатирала е също, че всичко, което е богаташко, не й отива. По каква причина? Не знае, но е така. Без да го превръща в принцип, но почти инстинктивно, тя въобще не е привлечена от разкошните платове, а от трикото, което е много популярно и на добра цена. Трико за висшата мода? Кой, по дяволите, би се сетил някога за това? Донякъде със завист, Поаре намира точните думи, за да окачестви това: „парцал за милиардерка“. Как въобще се е сетила за трикото? Чисто и просто е наблюдавала някои връхни дрехи, носени от мъжете: жилетката на конярите, пуловер на помощник в конюшнята, тренировъчния екип на Бой. По принцип тя обожава да се облича с дрехи, заети от мъжкия гардероб: брич на коняр от Роальо, пардесю на Леон дьо Лаборд. През целия си живот ще следва тази тенденция при модата Шанел. Уверена в своя вкус, тя е осъзнала, че това й отива, не само на нея, но и на значителен брой жени, които ще могат да се заиграват с това двусмислие, с този чар на двойствеността. Открила е нов начин за подчертаване на женствеността: не толкова ярък, по-завоалиран, но не по-малко ефектен.

Трябва ли да свързваме вкуса на Шанел към трикото със скромния й провинциален произход, с всичките тези вечери в детството й, прекарани под монотонното тракане на иглите за плетене? Твърде вероятно да. Но Габриел, която упорито иска да заличи всичко, свързано с миналото й, не би го допуснала съзнателно.

През зимата на 1916 г., когато трудно може да се намерят платове, Коко се нуждае за бъдещите си модели от някоя по-обикновена материя, която да не се отличава много от трикото, с което тя вече има опит, но която, използвана за производството на луксозни дрехи, би стояла неочаквано благородно. Ще успее да открие това, което търси. Всъщност става така, че малко преди войната индустриалецът Родие, производител на текстил, притежава запаси от жарсе, произведено за изработката на бонета. Но доставчиците бойкотират този нов плат, тъй като го смятат за прекалено суров, дори само за мъжко бельо, така че част от него остава непродадена. Научавайки това, Коко, която умее да взима бързи решения, го купува, без много да се двоуми. Едновременно с това тя моли Родие да поднови производството, тъй като й трябва още. Тогава се сблъсква с твърдия отказ на фабриканта, който, опасявайки се да не остане с нови запаси на склад, й казва с кисело изражение:

— Жените още по-малко ще искат да го носят! Вярвайте ми, това е плат, който провисва, който се набръчква, който се нагъва… Нищо няма да излезе от него, нищо!

Но Коко, която не обича да й се опъват, настоява. Погледът й помръква, тонът й бързо се покачва. Не по-малко упорит от нея, той ще отстъпи едва когато тя му докаже, че греши…

Всъщност, агитирайки чрез личния си пример, тя създава за себе си и носи редовно един почти аскетичен комплект, включващ три четвърти сако от жарсе, което не се поддава на вталяване… Дали защото, както са й казали, новата тъкан се работи много трудно и най-малкият опит за прищипването му над ханша приключва с катастрофално разплитане? Както се говори, Коко изпаднала в страшна криза. След което, отказвайки да се признае за победена, тя разрешила проблема, премахвайки умишлено тази талия. Това е напълно в съответствие с нейния характер.

Много бързо тя подготвя нови модели за клиентите си от Биариц: като този, който се появява през 1916 г. в „Харпърс Базар“ — първият, създаден от нея, който е публикуван — това пак е рокля, но без талия: вместо това тя завързва шал, спускащ се небрежно на ханша. Деколтето завършва не с корсаж, а с жилетка по мъжки маниер. Запленена именно от този модел, американската коментаторка, неспособна да намери точни думи, за да опише толкова неочаквано творение, го нарича „а charming chemise dress of Chanel“^[6].

Нека добавим, че в разрез с тогавашната традиция, Габриел съзнателно скъсява роклята. Разбира се, Поаре също е започнал да показва крака: но този път тя открива цялата пета и дори малко повече. Каква революция! Каква носталгия ще настъпи скоро у мъжете, свикнали да дебнат у непознатите онзи сладък момент, когато качвайки се на тротоара, те повдигат тъй деликатно долната част на полата си, разкривайки по този начин съвсем малка частица от своята същност. Впрочем това се превръща в една от любимите теми на жанрови художници като Жан Беро или Албер Гийом.

Независимо от всичко, Родие признава грешката си и пуска в производство жарсето, за което Габриел, умела в точните формулировки, ще каже: „Жерсето се използваше дотогава само за отдолу; аз му оказах честта да го извадя отгоре“.

На практика извършената от Коко революция не се ограничава единствено до избора на нови материи. Някога основна грижа на шивачите бил декоративният аспект на дрехата (ярки цветове, богати платове, бродерии, дантели, джуфки, волани, воали, воалетки, рюшове, пискюли, множество бижута, изпипване от всякакво естество…). Според вижданията на Шанел първостепенно значение има силуетът, основната линия. Спешно трябва да се премахнат всички излишни украси, всички финтифлюшки, и като цяло, всяка технология, която може да развали изчистената линия на силуета. Така Габриел извършва една и съща операция и при дрехите, и при шапките.^[7] Непрестанното търсене на строгостта и избавянето от излишества, свързани с използването на евтини тъкани, превръща бившата пансионерка на монахините в янсенистка в модата. И не е изключено строгостта на архитектурата в Обазин, суровостта на униформата на „сестрите“, обучавали малката Габриел, да имат донякъде пръст в изграждането на вкусовете на Коко Шанел.

Типично парижката улица „Камбон“ не е толкова далеч от Корез…

Редом с тази тенденция, у Габриел се проявява и друга, тази, която я кара да насърчава физическата свобода у жената, подвижността на тялото й. До неотдавна, след като се отказали от шлейфовете, които обирали прахта, елегантните дами продължавали да носят така наречените „спънати“ поли, тоест силно стеснени в долната част. Това налагало носенето на специални жартиери, свързващи тясно краката, така че жената можела да прави само ситни крачки.^[8] През 1916 г. положението вече не е същото… След заминаването на милиони мъже на война, жените, принудени да водят активен живот, придобиват съвсем нова независимост. Но Шанел притежава и ще притежава таланта да адаптира модата към непрестанно променящите се условия, пред които нейните клиентки — и тя самата — се оказват изправени. Широките дрехи, които тя създава, липсата на точно определена талия, отказът да бъдат непременно подчертани бюстът и бедрата, безапелационното осъждане на корсета, скъсените поли, всичко това е в духа на нарастващата свобода на женското тяло, облечено в широки дрехи. Всички тези нововъведения съответстват на новия начин на живот, който водят клиентките след 1914 г. Вече има делови жени, които поемат ръководството на предприятието в отсъствието на съпрузите им, спортистки, състезателки на голф, участнички в автомобилни състезания… и, чисто и просто, жени, които вземат метрото или автобуса. Обратно, излагащите се някога на показ по хиподрумите в Лоншан или Шантийи жени, отрупани с бижута, кожи и екстравагантни шапки, изглеждат като оцелели от някаква отминала епоха. „Върнах свободата на женското тяло, ще каже Габриел. Това тяло се потеше в парадно облекло, под дантелите, корсетите, бельото, подплънките.“ Така, когато Шанел руши една мода, която е мразела, и създава абсолютно нов женски силует, сякаш се озоваваме в друг век…

Междувременно войната продължава и не се очаква да приключи скоро. Макар че през 1916 г. Франция успява да устои при Вердюн с цената на три хиляди убити на ден, макар германското настъпление да се проваля, сега те продължават да са тук, окупирали десетина департаменти. Редят се лоши и хубави новини. През април 1917 г. Съединените щати влизат във войната на страната на съюзниците. Но през март същата година, под натиска на революцията, цар Николай II абдикира и руската армия се разпада. Все по-малко ще може да се разчита на нея, за да спрат германските войски на изток. Още по-лошо, няколко месеца по-късно, след като завземат властта, болшевиките искат сепаративен мир, който получават при Брест-Литовск. И тъй като Съединените щати разполагат само с малобройна и зле подготвена войска, съюзниците са тези, които ще трябва да посрещнат атаките на германската армия, чийто личен състав се е удвоил. Това са двеста допълнителни дивизии, командвани от забележителния Лудендорф, които ще се нахвърлят на Франция.

Уморени да гледат как войната се проточва, все така кръвопролитна и без надежда за бърз край, войници се самонараняват, отказват да излязат от окопите по време на атака, а други дезертират. Възползват се от отпуската си, за да не се върнат повече във военните си части. Подобни инциденти се случват в над стотина полка. Поради което се налага да разстрелят „за назидание“ шейсетина бунтари.

Тъй като тези трагични събития се случват през май 1917 г., голяма е почудата, когато в Лондон, изпод перото на Артър Кейпъл при издателя Вернер Лаури излизат неговите Reflections on Victory and a Project for the Federation of Government („Размисли върху победата и проект за бъдещо съвместно управление“). Победата. Разбира се, съюзниците я очакват. Но да я смята за постигната в период, когато положението не може да бъде по-лошо… да се занимава с това как ще трябва да се организира Европа, след като войната бъде спечелена… не е ли прекалено рано? Всъщност Бой, който искрено се възхищава на своя приятел Клемансо, споделя в случая неговата увереност: „Старият“, както го наричат войниците, посещава често окопите, които обхожда с бастун в ръка, с невероятна деформирана шапка на главата, увит в шал от памтивека. Той се грижи за удобството на войника, опитва от приготвената в походните кухни супа, топейки нееднократно дългите си мустаци „а ла голоаз“ във войнишките баки. Циркулирайки из окопите, той непредпазливо се излага на вражеския огън, при което придружаващите го офицери ги избива студена пот. В крайна сметка успява да предаде вярата си на фронтоваците. Няколко месеца по-късно ще го наричат вече „Бащата на победата“ или „Тигърът“.

Трудът на Кейпъл не минава незабелязан: удостояват го с рецензия в литературната притурка на „Таймс“ (Times Literary Suplement). Това, че един бизнесмен и играч на поло е успял да напише подобно нещо, учудва мнозина. Наред с няколко чудатости и утопични виждания, откриват у автора един неумолим враг на национализма, убеден привърженик на европейската федерация, както и на систематичната децентрализация. Накрая, бидейки по-трезв от Клемансо по тази въпрос, от вниманието на автора не убягва фактът, че мир, базиращ се изключително на идеята за реванш на едните и унижение на другите, много скоро ще предизвика избухването на нова война. Каква прозорливост!

Но може би тази правдива визия за бъдещето се отдава по-лесно на поданик на страна, чиято територия нито е била завладяна, нито опустошена от войната…

Отпечатването на труда му и необходимостта от представянето му принуждават Бой да се заседи в Лондон. Продължителното му отсъствие не може да не предизвика у Габриел известно огорчение. Тя знае, че в Англия Кейпъл се движи често в средите на дребните благородници, в които му е неудобно да я въведе заради произхода й, макар никой да не му е намеквал за това. Той понася много тежко това двусмислено социално положение, докато Габриел се чувства изоставена заради светските условности, които тя смята за жалки.

Именно през този период на полусамота тя решава безжалостно да отреже великолепните черни коси, които се спускат до ханша й. Дотогава ги е сплитала в тройна плитка, която е увивала около главата си в елегантен кръг.

По-късно ще даде много сложно обяснение на тази си постъпка: експлозия на нейния газов водонагревател, който избухнал точно преди да тръгне за Операта, изцапал я цялата със сажди и я принудил да отреже косата си, която вече не била за пред хората. Този хиляди пъти променян и дообогатяван през годините разказ ще стане една от майсторските изяви в нейните разговори…

Трябва ли да й повярваме? Толкова често тя повтаря, че легендата я интересува много повече от реалността…

Всъщност, вероятно е завладяна от дух на отмъщение, когато пожертва тази великолепна копринена коса със самурен блясък. Косата, която Бой е обичал да гледа как се разпилява по раменете й… Така го наказва тя за твърде дългото му отсъствие…

Вероятно изпитва желание да изтрие всякакъв спомен за бившата млада жена от Роальо и Муден, период, богат на напразни надежди и непоносими унижения. А и нали точно у Етиен тя се влюбва в мъжа, който се отдалечава от нея?

Независимо от всичко, тя смята, че късите коси много й отиват и откриват издължената й шия, с която много се гордее. Впоследствие, преди всяко представяне на колекция, Коко винаги ще подрязва косата си с ножица…

През този месец май на 1917 г. Габриел създава школа. И новата й прическа за кратко време става модерна. Пол Моран не пропуска това събитие. По страниците на „Журнал“, който редактира през същия месец, той отбелязва, че от няколко дни тенденцията при жените е да носят къси коси. „Всички й се подчиняват“, отбелязва той, като се почне от Шанел и г-жа Льо Телие. Би могъл да добави името на Март Давели, певица и приятелка на Габриел, както и това на Адриен Шанел. Разбира се, петнайсет години по-рано, по нареждане на съпруга си Уили, Колет също реже дългата си метър и половина коса; същото прави и Полер, като и двете предизвикват скандал, но нямат последователки. Обратно, този път Коко лансира мода, която ще трае дълго…

През май 1917 г. една нова среща ще промени за пореден път нейното битие. Един от приятелите й е договорил за нея вечеря с актрисата Сесил Сорел, на която тя винаги се е възхищавала и която желае непременно да опознае. „Да вечерям у Сорел, това ми се струваше най-хубавото“, ще признае тя по-късно. Четирийсет и четири годишната Сесил Сорел, актьор акционер в трупата на „Комеди Франсез“, по онова време е на върха на славата и всички си спомнят за изпълнението й на Селимен в „Мизантроп“. Изключително красива, тя е въплъщение на дива, еднакво екстравагантна както в личния си живот, така и на сцената.

Но Коко е идеализирала прекалено много актрисата, у която, както самата забелязва с изумление, „всичко е фалшиво“. Първо зъбите й: тя непрестанно има чувството, че ченето й ще падне. Дали няма да се наложи да се втурне, за да го вдигне? Вместо покривка и за да се представи за богата, Сесил Сорел е сложила златиста тъкан, която не е вече нова. На прозорците висят двойни завеси от леопардова кожа, на която са изпокапали половината косми… Накрая, по земята са разположени огледала с различна форма, които вероятно трябва да представляват водни повърхности или езера… Не става ясно. По време на яденето един пианист изпълнява траурни маршове… Можем да си представим отчаянието на Габриел, маниачка на чистотата, на естественото, на семплото, когато е изправена пред този префърцунен декор, който се различава коренно от всички, което харесва… Затова тя не си отваря устата през цялата вечеря и шегите на съседа й по маса, художникът Хосе-Мария Серт, не успяват да разведрят намръщеното й лице. Единственото, което си позволява, е след вечерята да размени в салона няколко думи със сътрапезниците си, сред които са Мися Годебска^[9], бивша госпожа Едуарде и бъдеща госпожа Серт… Става така, че Мися е изцяло завладяна от Габриел, която според нея е надарена с „безкрайна грация“, с „неустоим чар“ и най-малкото й напомня за госпожа Дюбари! Когато си тръгва, тя я поздравява за едно много красиво манто от червен велур, обточено с кожа, което се кани да облече. Коко незабавно го поставя на раменете на Мися, като й казва, че е много щастлива да й го подари. Естествено, последната отказва подаръка, но намира жеста на тази истинска „чаровница“ за много обаятелен с непосредствеността си.

Още на другия ден Мися бърза за улица „Камбон“. В бутика чува как две жени си говорят за собственичката, наричайки я „Коко“. Шокирана е, че прикачат такъв вулгарен прякор на едно тъй изключително същество, и само при тази мисъл сърцето й се свива… Най-сетне я среща и часовете минават в разговор, в който говори предимно Мися, а Габриел почти не продумва. Мися толкова се увлича, че Коко се чувства задължена да покани новата си приятелка и спътника й на вечеря у дома. Този път Бой, който не е успял да присъства предния ден на обяда, се появява…

Така се слага началото на една пламенна и бурна дружба между Габриел и Мися, която ще се доразвие една година и половина по-късно, когато Коко ще осъществи едно пътуване с двойката.

„Имах една-единствена приятелка“, ще каже Коко в края на жизнения си път. Няма да са излишни няколко думи за тази необикновена личност.

Родената през 1872 г. Мися Годебска е дъщеря на Киприян Годебски, познат по онова време из цяла Европа скулптор, който си купува мраморна кариера в Карара, за да може да удовлетвори всички поръчки. Майката на Мися се нарича Софи Серве, дъщеря на известен виолончелист, живеещ сред разкош в Хале, в близост до Брюксел. В обширния си и луксозен дом в белгийско-италиански стил той седмици наред подслонява приятели, сред които Ференц Лист, често пъти придружаван от облечена като мъж жена, така наречената Жорж…; Ектор Берлиоз и диригенти на оркестри като Ханс фон Бюлов или Шарл Ламурьо. Там издигат в култ Бетовен, разбира се, Лист, и най-вече Вагнер.

Мися е родена при доста невероятни обстоятелства. Докато майка й Софи пребивава у родителите си в Белгия, баща й изпълнява поръчки в Санкт Петербург за фамилия Юсупови. От анонимно писмо майка й научава, че мъжът й поддържа връзка там с привлекателната Олга, леля на младата жена. Нещо повече, съпругата и любовницата на напетия скулптор са едновременно бременни от него. Въпреки напредналата си бременност, Софи заминава веднага за Русия, за да сложи някакъв ред в тази най-малкото невиждана ситуация.

Бог знае по какво чудо Софи Годебска, въпреки мразовитата руска зима, стига до крайната цел на своето пътуване, потънала под снега отдалечена къща.

След като изкачва с усилие вледенените стъпала на парадния вход, преди да позвъни, тя се обляга на вратата, за да си поеме дъх: точно в този момент чува смях, който й е до болка познат, на който отвръща един женски, не по-малко познат смях… Тя не смее да позвъни… Да прекоси три хиляди километра, за да получи потвърждение на своето нещастие, на клетата жена й идва малко в повече. Няколко часа по-късно тя умира, раждайки Мися.

Ето тази драма бележи съдбата й.

Въпреки това тъжно начало, Мися няма да е лишена от възможности. Отгледана от баба си в Хале, както вече споменахме в семейството на музиканти, тя познава нотите още преди да се научи да чете. Дори й е разрешено да свири на коленете на Лист. Преждевременно развита, своенравна, нейното битие е доста хаотично: две мащехи, непрестанно сноване между Полша, Белгия и Франция. На четиринайсет години, вече великолепна пианистка, тя става много красива. Царска осанка, закръглена, точно каквито жени се харесват по онова време. Овалните й форми, съчетани с тънка талия, лице, издаващо плътска ненаситност, всичко у нея напомня за демоничните креатури, продукт на въображението на Фелисиен Ропс — белгийският художник, с когото впрочем тя се е запознала у баща си…

На осемнайсет години Мися бяга в Лондон, връща се в Париж, където се издържа с уроци по пиано, осигурени й от Форе. Двайсет и една годишна, през 1893 г. тя се омъжва за братовчед си, младият Таде Натансон, един от тримата синове на богат полски банкер евреин и на рускиня. Но братя Натансон познават парижкия хайлайф от литературата и изкуствата. Четири години по-рано те са основали месечно издание „Ревю Плаши“ (субсидирано от родителите им), което помества статиите на най-добрите писатели по онова време: да изброим имената на сътрудниците в „Ревю“ би било равнозначно на това да изброим индекса на учебник по история на френската литература: Барес, Клодел, Фенеон, Жам, Жари, Маларме, Мирбо, Пети, Пруст, Зола…

Младата двойка се установява на улица „Сен Флорентен“. Стените на апартамента са украсени с картини от приятелите на младоженеца. В долния ъгъл на платната четем имената им: Бонар, Редон, Вюйяр… Повечето от тях ще илюстрират рекламните афиши, популяризиращи „Ревю“. Не е учудващо, че те многократно възпроизвеждат чертите на лицето и елегантния силует на Мися. Всички са покорени от чара й, таланта й на пианистка, фантазията й, екстравагантността й и предизвикателната й реч. От нейните портрети, рисувани от най-престижните майстори тогава и по-късно, би могло да се аранжира малка експозиция. Така например Реноар, с парализирани вече ръце и с четка, закачена за пръстите му, я рисува на осем сеанса, дълбоко разочарован, че никога не му е позволила да нарисува гръдта й…

През 1905 г. Мися, която се е развела, става съпруга на пребогатия Алфред Едуарде, шкембест бизнесмен, между другото собственик на „Матен“. Той се влюбва страстно в нея и, така да се каже, я отнема от съпруга й. В този момент, съхранявайки приятелството си с творците, Мися опознава твърде циничните среди на журналистите, спекулантите и на кокотките, които са й били напълно непознати дотогава. Четири години след тази сватба, уморена от държанието на Едуарде, който, продължавайки да й изневерява, се оказва обзет от натрапчива ревност и невероятен насилник, тя се развежда през 1909 г. Постъпва правилно, защото малко след това Едуарде е заподозрян в това, че е удушил и удавил в Рейн новата си съпруга, красивата актриса Женевиев Лантелм…

Впоследствие Мися се свързва с един известен по онова време художник и декоратор, каталонец на име Хосе-Мария Серт. Син на индустриалец, той не само е богат колкото своя предшественик, но е и много по-начетен. Бароков художник, Серт е екстравагантен колкото и новата си приятелка. Често пъти облечен с пелерина и със сомбреро на главата, той не остава незабелязан. Макар да е алкохолик и морфинист, не е загубил енергията и жизнерадостта си. Дребен, набит и словоохотлив мъж, той рисува огромни платна или декорира катедрали като тази на град Вич в Каталония, както и салоните на хотел „Уолдорф-Астория“ в Ню Йорк (наричат го иронично уолдорфекият Тиеполо), което не му пречи да разкрасява будоарите на улица „Лоншан“. Художниците, приятели на Мися, могат да се подсмихват и да го наричат „г-н Жожо“. Въпреки това, именно той запознава приятелката си и останалите от компанията с един странен персонаж, чиято черна коса е пресечена от съвършено бял кичур… Това е Дягилев, гениалният създател на Руския балет, на чието представяне Мися ще посвети всичките свои усилия…

Такава е през 1917 г. оригиналната и сложна личност на тази, която в течение на години ще играе, наред със Серт, значима роля в съдбата на Габриел…

В края на същата тази 1917 г. военното положение на съюзниците е откровено лошо. На практика Франция се оказва при същите катастрофални условия като през август 1914 г. Тогава се обръщат към Клемансо, който на 16 ноември става председател на министерския съвет с мисията да спаси страната. Нараства политическата тежест и на Кейпъл. При това, той отива да види приятеля си в резиденция „Матиньон“, за да предложи да предостави на разположение на Франция своите въглевози: жестът е красив… тъй като подводниците и военната флота на германците са в състояние да изпратят голяма част от тях на морското дъно. Премиерът приема и непрестанно сипе похвали по адрес на своя английски приятел…

Още с идването си на власт той се стреми да разпали националистическата енергия на французите.

Въпреки непосилната си задача и тежестта на годините, пъргавият старец продължава да обхожда окопите и тъй като президентът Поанкаре отказва да го последва, той му подхвърля с презрение: „Има две напълно излишни неща: простатата и президентството на Републиката“.

В това време делата на Коко процъфтяват: сега тя вече може да си позволи да купи за 300 000 златни франка голямата вила в Биариц, седалище на нейния филиал, на която до момента е обикновен наемател.

Модните списания от епохата стават видимо изразители на нарастващите й успехи. От 1916 г. „Елеганс паризиен“ представят повечето от моделите й от жарсе. От 1915 г. в „Харпърс Базар“ може да се прочете: „The woman who hasn’t at least one Chanel is hopelessly out of the running in fashion“. („Жена, която няма поне един Шанел е непоправимо демодирана“.) От 1917 г. преобладаващата част от клиентките на Габриел се състои от американки, които я познават като „Диктаторката на жарсето“, „Вог“ отвъд Атлантика отбелязва присъствието на нейните рокли от жарсе през април в Палм Бийч. Що се отнася до „Харпърс“, той установява: „This season, the name of Gabrielle Chanel is on the lips of every buyer“. („През този сезон името на Габриел Шанел е в устата на всички купувачи.“) Но шивачката има достатъчно търговски нюх, за да замести черното, бежовото и тъмносивото, които използва за парижанките, с по-ярки цветове като бордо или зелено, когато определя своите модели за Съединените щати, които не са тъй директно замесени в конфликта, макар наскоро да са заявили подкрепата си за съюзниците.

Нека си представим огромния албум със стотиците модели, създадени от Коко по време на войната. Той би учудил читателя с немислимо богатото й въображение. Що се отнася до използваните материи, освен жарсето тя шие и от сатен, крепдешин, серж, велур, кадифе, тюл, дантела… Освен това обича да обточва дрехите с ленти от кожа на по-достъпни животни като заек, къртица или бобър, нещо като опозиция на скъпите и обичайно използвани във висшата мода визон и самур, които се намират по-трудно. Но освен чисто икономическите съображения в случая трябва да се отчете и отвращението на Габриел към „богатите“ материали, които според нея пречат безцеремонно на модата. Последната трябва да бъде изключително изчистена, семпла и сдържана, а не с показна пищност.

Що се отнася до нейните лични творения, Коко не желае да стои встрани от общите тенденции на времето. Така например през 1917 г. и чак до 1920 г. тя изработва рокли с повече или по-малко акцентирана форма „бъчва“ и със странична драпировка, целяща да разшири ханша. Но всичко, което тя създава, е съобразено с новия начин на живот на жените, три четвърти сака с много широки поли — всичкото от жарсе — множество сака с къси ръкави и дълбоки джобове, замислени така, че в тях да могат да се държат ръцете и дълги топли шалове… Тази политика в модата, която Габриел прилага систематично, й носи големи успехи…

За нещастие частният й живот съвсем не й носи същото удовлетворение. Превърнал се в много важна личност, Бой все повече се движи във висшето общество — френското и английското. Той е амбициозен, много амбициозен. За Габриел дори прекалено амбициозен. Един ден посещава в зоната на военните действия своята сънародничка, херцогиня Съдърланд… Тя е една от тези гранд дами на своето време, отлично обрисувани от Кокто в „Тома Самозванеца“, които организират служби за помощ на ранените. Сред милосърдните сестри Бой открива една красива млада жена, която вече е забелязал в Лондон, Даяна Листър, по баща Рибълсдей. Дъщеря и снаха на лордове, едва омъжена, тя за съжаление овдовява — често срещана съдба през този трагичен период. Благородническото й име, правилните й черти, кротката й нежност, набиващата се на очи крехкост, незаслуженото нещастие, което я постига — всичко това затрогва Бой. Той дори е в състояние да си въобрази, че е влюбен в нея, което, впрочем, го устройва. Когато обявява официално, че иска да се оженят, молбата му е незабавно удовлетворена. Така той получава всичко, което желае. Като жених на Даяна, макар да не е благородник, той влиза почти официално в редиците на аристокрацията. Впрочем той бива назначен за политически секретар на британската секция към Големия междусъюзнически съвет във Версай. Какво повече би желал този човек от простолюдието, който вечно е страдал заради неясния си произход?

Сватбата му ще се състои през октомври 1918 г. при родственик на Даяна, шотландският аристократ лорд Ловат, в частния параклис на Бофорт Касъл, в имението му в графство Инвърнес. Замъкът сякаш е излязъл от английски роман, действието на който се развива във викторианско време сред аристократичните среди: вековни дървета, огромни ливади с овце, изпъстрени с езера, опасани от жълтуга.

Нека се върнем към 1918 г., в момента, когато Бой се е оженил. Настъпил е мигът, когато трябва да информира Коко. Само очи в очи. С писмо, би било по-лошо… Но когато се озовава пред нея, когато я вижда тъй пламенна и едновременно с това толкова ранима, сърцето му се свива… търси думи… Не ги намира. Ужасно положение, но именно тя трябва да му помогне. Впрочем тя е имала съмнения. По-късно ще сподели с приятелите: „Преди още да проговори, вече знаех…“.

Тя стои с достойнство пред него. Честолюбието й я принуждава да се държи гордо.

След заминаването му, тя се отдава изцяло на мъката си. Сега ще си поплаче… цели часове наред. Разбира се, знаела е, но е живяла, сякаш нищо не е подозирала… така че ударът, който получава, се оказва непоносим.

Окончателното скъсване би било логичното последствие от тази сцена. Но нищо такова не се случва… Изглежда на Бой и за миг не му е идвало през ума да напусне Габриел… Що се отнася до нея, ранена от решението на своя любовник, тя е прекалено влюбена в него, за да реши да затръшне вратата пред лицето му. Дори търси безброй причини да го оправдае, още повече че вижда колко близки са техните характери и съдби. И двамата трябва да си разчистят сметките със своето унизително минало. Оттам идва тази жажда за успех в обществото и ожесточение да победят, което поглъща цялата им енергия. Впрочем, та нали именно с тази цел всеки един от тях и по свой начин е насочвал битието си? Защо да обвинява Бой, че е това, което е тя самата? Не са ли те родени за съучастници? Явно именно по този начин Коко се готви да приеме новите им взаимоотношения…

Независимо от всичко, тя повече не може да остане в дома на Бой на булевард „Малерб“.^[10] С посредничеството на Мися наема мебелиран апартамент в близост до моста Алма, на №46 на крайбрежната улица „Били“ (понастоящем крайбрежната „Токио“). Това е обикновен партерен апартамент с доста странна обстановка. Нишата за леглото е изцяло облицована с огледала, преддверието също. Таванът е лакиран с особено бляскаво катранено черно, а един огромен позлатен Буда налага своето натрапчиво присъствие.

Дълго време Коко ще бъде обсебена от този декор, чиито теми и елементи тя ще възпроизвежда многократно в домовете, които ще обитава до края на живота си. Свързан с болезнения спомен за Бой, той вечно ще терзае ума й…

По това време Париж вече не е празничният град, познат отпреди войната, а още по-малко „градът на светлината“: за да не открият вражеските бомбардировачи твърде лесно столицата, фенерите са боядисани в синьо и осветлението е призрачно и зловещо.

Един мартенски ден на 1918 г. необяснимо явление стъписва парижани: на 23-и над града се изсипват осемнайсет бомби, убивайки петнайсет човека и ранявайки трийсетина, без при това в небето да се е появил и един германски самолет. Трябва да приемат действителността: нищо, че фронтът е на цели сто и двайсет километра от Париж, врагът е успял да построи оръдие с непозната до този момент далекобойност. А така наречените бомби са чисто и просто снаряди. 240-милиметровото оръдие, наречено „Дебелата Берта“ (на името на госпожа Круп фон Болен, съпруга на конструктора), е разположено в гората Сен Гобен, в околностите на Соасон. Дулото му е толкова дълго, че се нуждае от впечатляваща стоманена подпора, за да не се пречупи на две. На 29 март настъпва истинска трагедия: по време на петъчната служба един снаряд достига до църквата „Сен Жерве“ (зад кметството). Сводът се срива, убивайки осемдесет човека и ранявайки други двеста вярващи… По принцип снарядите разрушават само горната част на сградите, така че тези, които имат средства, се настаняват на първите няколко етажа на парижките хотели като „Мьорис“ или „Терминюс“; други, които са много повече на брой, напускат Париж. Опасността е дотолкова по-голяма и поради факта, че никоя сирена не е в състояние да предупреди населението да се скрие в убежищата. Столицата е бомбардирана също от „готите“, големи двумоторни триместни самолети, които, когато времето е хубаво, идват да изсипят товара си почти всяка вечер към единайсет часа. Белезникавите им силуети с черни кръстове се открояват на светлините на прожекторите. Това се превръща в любима атракция за безотговорните или фаталистки настроени парижки зяпачи, които се трупат по мостовете, за да разширят зрителното си поле…

За тези, които обичат театъра, но дотолкова, че да рискуват живота си, един изобретателен директор, Гюстав Кенсон, подготвя подземна зала с четиристотин места, наричана „Л’Абри“^[11], където хората идват да аплодират премиерата на оперетата „Фифи“…

Що се отнася до хората, които под воя на сирените се спускат в мазетата на сградите, Габриел не пренебрегва и тях: измислила е за клиентките си специална сатенена пижама в бяло или в бордо. По този начин те запазват своята привлекателност в условията на най-неподходящата обстановка.

Наблюдавайки винаги реалните условия на живот на жените от своето време, Габриел констатира, че недостига от шофьори, наричани тогава „механици“ (всички са мобилизирани), принуждава клиентките й да ходят по всяко време на пазар пешком. Тогава тя създава за тях каучукови мантии срещу дъжд, вдъхновени от тези на шофьорите, снабдени с широки джобове и приспособени да се закопчават бързо. „Клонира“ ги в черно, бяло, розово или синьо… Това е световен триумф: в Съединените щати, в Бразилия, в Аржентина ги разграбват.^[12]

Обратно, във Франция нещата не вървят така задоволително. Между март и юли 1918 г. Лудендорф провежда четири големи атаки, в резултат на които немските войски стигат до Вилер-Котре, само на 65 километра от Париж… Положението е почти същото от септември 1914 г. Един милион парижани заминават. Англичаните подготвят прекачването на войските си на корабите през пристанищата Кале и Булон (тъй като Дюнкерк е прекалено близо до бойните линии). Какви са причините за това поражение? Същите, които са предвиждали: Германия е успяла да хвърли срещу Франция огромно количество калени в боя дивизии, освободили се при напускането на руснаците на войната. Докато от страна на съюзниците, американците ще могат да се намесят ефективно не по-рано от месец август…

През същото това лято на 1918 г., освен деловите пътувания, които обичайно извършва до Довил и до Биариц, Коко отива на лечение в Юриаж, в Изер. Там я е замъкнал драматургът Анри Бернстейн. Те наемат частната резиденция, „Вила де Жарден“, където е отседнала и Надин дьо Ротшилд^[13]. Дали Бернстейн не е любовник на Габриел? Няма да узнаем. Впрочем, не е тайна, че броят на завоеванията на този булимичен донжуан, автор на „Тайната“, е безкраен. Можем да допуснем, че поведението на Бой спрямо Коко е такова, че тя е в състояние да възвърне свободата си. Следователно е напълно възможно да е имало авантюра между двамата. При все това, жената на Анри, Антоанет, пристига с дъщеря си Жорж в Юриаж, за да се присъедини към съпруга си и остава там с него и с Коко цели осем дни. Двете жени се разбират чудесно. Фотографии от онова време са ги запечатали облечени и тримата с пижамите от бял сатен, които Габриел е изобретила. Те вече са „унисекс“, както се казва днес, но този път става въпрос за дрехи за под слънцето, а не за бойна тревога, както е било няколко месеца по-рано. Тази близост между Бернстейнови и Габриел не е учудваща. Тя ги познава от по-рано, особено Антоанет, която е била нейна клиентка в Довил и Париж, преди сватбата й през 1915 г. Независимо дали е имало, или не, кратка авантюра между Бернстейн и Коко, двете приятелки продължават да се виждат и да си пишат. Нещо повече, Коко се превръща в съветничка в сърдечните дела на по-младата Антоанет, както го доказват многобройните писма на Габриел, пазени от дъщерята на драматурга, госпожа Жорж Бернстейн-Грубер. Двете кореспондиращи си жени си симпатизират, още повече че си имат работа с един и същ тип мъже, абсолютно неспособни да бъдат верни. От своя страна, Анри Бернстейн лоялно е предупредил Антоанет преди самата им сватба: един „артист“ като него никога няма да може да бъде мъж на една жена, иначе той чисто и просто ще „умре за своето изкуство“. Което не му пречи да изпитва към нея „безкрайна нежност“. Що се отнася до Бой, който впрочем не може да се измъкне с извинението, че е „артист“, той принадлежи към същата порода мъже и не го крие.

Така, когато по-късно Бернстейн изневерява на Антоанет с Одет Перейр, една от приятелките й от детинство, Коко се притичва на помощ с писмата си, утешава младата жена, щедро раздава препоръки: „останалото не е страшно, малка ми Антоанет, бъдещето е във вашите ръце, мислете за него, мислете често за него… Не се уморявайте, мислете си как да бъдете красива. Това също е от значение“.^[14]

Друг път, когато Антоанет решава да не участва в маскен бал, тъй като знае, че съпругът й ще срещне там любовницата си, Коко се намесва, вика я у дома, гримира я, облича я само както тя умее, кара я да изпие два силни коктейла и я откарва на бала… Тя е добрата фея… Дали не се чувства виновна пред Антоанет? Или това е искрено приятелство, или пък женска солидарност в беда?

Всичко това не пречи на Габриел да остане приятелка на Анри Бернстейн. По-късно тя ще му даде голяма сума пари, за да му помогне да купи „Театр дю Жимназ“. След години той, който е пръскал толкова пари по жени, не престава да се чуди на това и казва: „тя е единствената от тях, която някога ми е давала пари!“.

След примирието те продължават да се виждат със или без Антоанет, тъй както свидетелстват следните редове от 12 септември 1919 г. от „Дневника“ на красивата бивша любовница на Анри, Диан дьо Пужи: „Бернстейн оповести пристигането си с огромен букет от огромни червени рози. Той ни доведе Габриел Шанел; с изтънчения си вкус тя беше фея, имаше поглед и глас на истинска жена, а заради късата подстрижка и дребния си и гъвкав вид приличаше на малък хулиган и крадец“.

Военното положение на съюзниците, което през юни 1918 г. продължава да бъде критично, скоро се подобрява значително и в крайна сметка коренно се променя. Пристигането на американците на фронта и участието на стотици танкове Рено правят възможни две победни офанзиви през август и септември, които напълно освобождават френската територия. Освен това в Лотарингия се подготвя мащабна операция, целяща завладяването на Германия. Последната, изоставена от съюзниците си, изтерзана, обзета от революция, моли и получава примирие на 11 ноември.

Париж променя бързо облика си. Лампи и фенери светват с нова светлина. Отново отварят състезателната писта в Лоншан и това става повод за истински празник. Една невероятна радостна превъзбуда обхваща френското общество, което сякаш иска да заличи четирите години на мъки и тревоги. Настъпва началото на това, което основателно наричат „Безумните години“. Едно от най-очевидните им проявления е увлечението по буйните танци. Танцува се навсякъде, по всяко време, дори в театрите: през антракта, напускайки моментално местата си, зрителите се стичат във фоайето, където се кълчат, танцувайки в такт. И когато звънецът отеква отново, за да възвести продължение на представлението, се чува едно разочаровано „ох!“. Някои зали като „Марини“ или „Буф-Паризиен“ дори отварят в осем часа, за да позволят на публиката да изтанцува няколко танга или фокстрота преди вдигането на завесата!

В тази атмосфера на еуфория търговският оборот на Шанел, който е вече значителен, продължава да расте. Но това е слабо утешение за нея. Не е способна да се включи във всеобщата радост. На нея не би й хрумнало на 11 ноември да броди с ентусиазираната тълпа из украсените до неузнаваемост булеварди, или да украси като всички останали гръдта си с трицветна кокарда… или да разцелува минувачите. В този ден лицето й остава каменно. Прекарва го сама…

Между другото, тя вече не живее в Париж. Бой настоятелно я е посъветвал да наеме дом в околностите му: „Ти, която обичаш толкова селото и простора“. Дали не иска да отстрани по този начин притесняващата го любовница? Или да продължава да я посещава, но съвсем тайно? Второто предположение е по-вероятно: така той ще има на разположение едновременно съпруга, която окончателно го вкарва във висшето общество, и любовница, която обожава. С нея ще има същите отношения, каквито са били в миналото. Трудно може да се открие по-практично решение…

Мястото, което Габриел послушно избира да живее, е Рюей, в непосредствена близост до Малмезон и до езерото Сен Кюкюфа (това, при което изглежда Жозефин дьо Боарне, разхождайки се с лодка с цар Александър I, се разболява от пневмония, която я отнася в гроба). Габриел е наела „Ла Миланез“, вила, която предоставя великолепна гледка към Париж. В парка има изобилие от люлякови и розови храсти, към чийто парфюм създателката на „Шанел №5“ се оказва особено чувствителна. Скоро тя се снабдява с две кучета вълча порода, които нарича „Слънце“ и „Луна“, като спомен за планетите от мозайките в Обазин, които я запленяват в детството й. Дали точно тази самота я кара да се върне назад във времето, когато все пак не е била толкова щастлива? Но сравнявайки това, което усеща, намира известна утеха във възкресяването на един период от живота си, който в случая идеализира.

След сватбата си Бой се завръща в Париж. Нищо не се е променило в отношението му към Габриел. Променили са се единствено местата на срещите им. Нека си ги представим как се разхождат в околните гори: два силуета, пред които в далечината бягат двете кучета. Краката им тъпчат ръждивокафявите листа, по-нататък е езерото с лилиите. Каква романтична гледка, погледнато отстрани. При все това Габриел не е доволна от съдбата си. Изпитва болка от тайния си сантиментален живот: живее скрита, докато в професионално отношение се е превърнала в първостепенна личност, която работи под прицела на обстоятелствата… Гордостта й не може да приеме това двусмислено положение, но страстта й към Кейпъл в крайна сметка винаги надделява над недоволството й.

Що се отнася до Бой, на него му върви във всичко, но само привидно. Съпругата скоро му омръзва, струва му се доста безлична в сравнение с Коко, която е толкова спонтанна, толкова остроумна, толкова забавна… Дали си заслужава да пожертва личния си живот, за да удовлетвори социалните и политическите си амбиции? Все по-често си задава този въпрос…

Жена му чака дете от него, което се ражда през април 1919 г. Клемансо става негов кръстник. Става въпрос за дъщеря, която според датите е била зачената преди сватбата, на което висшето британско общество, към което Бой успява да се присламчи, не гледа с особено добро око. Самият той е силно разочарован: искал е непременно мъжки наследник, за да осигури продължението на името си…

Сега, след като успехът й във висшата мода вече е гарантиран, Коко се нуждае от много по-обширни помещения. В края на септември тя се премества на улица „Камбон“ №31, като изоставя ателието на №21, закъдето е разполагала с разрешение за търговска дейност, което вече не й е необходимо. От този момент №31 ще се превърне в светилище на фирмата „Шанел“. Габриел се нуждае и от кола, съответстваща на социалната й значимост и на цените, които поддържа. Поръчва тъмносин ролс-ройс с черно кожено купе. Черното, тъмното, строгостта, и тук проличава нейната марка… И то в област, където са властвали ярките цветове: червено, синьо, зелено, яркожълто… Тя лансира модата на черните каросерии. Много скоро тя ще стане представителка на истинския шик и в тази област, точно както е станало няколко години по-рано във висшата мода…

Естествено, тя наема „механик“ — това е терминът, който използвали по онова време, за да обозначат шофьора, и който тя ще използва през целия си живот дори когато отдавна е излязъл от употреба. Предвид честите повреди се изисквало водачът да притежава сериозни познания по механика. Поради това тя избира някой си Раул, който всеки ден, в късна утрин отваря на улица „Камбон“ вратата на ролс-ройса, от който царствено слиза дъщерята на амбулантния търговец от Ним. Вестта за пристигането на „шефката“, обявено от едно момиче, дебнещо на един от прозорците на ателието, веднага се разнася сред останалия персонал. И всеки заляга над работата си, защото „Мадмоазел“ — това е името, с което започват да я наричат — се оказва страшно взискателно по отношение на изпипването на работата. Понякога настроението й е ужасно, изразяващо се в чудовищни изблици на гняв, и то несъизмерими със сериозността на простъпката или на псевдопростъпката. Вероятно това е залегнало в твърдението, че тя е единственият вулкан в Оверн, който не е угаснал… Нека добавим за нейно оправдание, че още на другия ден забравя налегналия я бяс и се обръща към жертвите си спокойно, дори благосклонно, и сякаш нищо не се е случило, проявява към тях щедрост. Трябва да се изтърпи… или навярно да се разбере колко силно е наранен интимният живот на тази жена, така че тези изблици да не се приписват на някаква природна злоба, а на ударите от съдбата, които е понесла.

Не бихме могли да пресъздадем правдиво живота на Габриел, без да си дадем сметка какво значение има за нея зародилата се две години по-рано дружба с Мися Серт.

По-късно в своите спомени^[15] Мися разказва, че от самото начало е предусетила ролята, която Габриел ще изиграе в своето време, роля, която ще надхвърли значително тази на една много талантлива шивачка. Сравнявайки я с необработен елмаз, тя се ласкае, че я е извадила от нейната рудна жила, и гордо заявява, че е първата, озарена от нейния блясък… Вероятно в тези твърдения има известно типично славянско изхвърляне на една толкова страстна жена като Мися. Но в своята същност те са доста точни. Именно Сертови, и най-вече Мися, са тези, които наистина въвеждат Габриел във висшето общество (това, което твърде заетият със светските си амбиции Бой само се е опитал да стори). Пак Мися я запознава с всички артисти и писатели, с които тя дружи. Отново тя й отваря очите за света на изкуството и литературата, за които, нека си кажем, тя не знае нищо съществено, въпреки похвалните усилия от страна на Артър Кейпъл.

„Без Мися щях да си умра идиотка“, доверява тя на Марсел Хедрих^[16] с излишна доза скромност… А всъщност й е писано да стане една от най-големите меценатки, известни някога на историята!

От 1917 г. Мися започва да запознава приятелката си с културния авангард: Дягилев, Нижински, Борис Кохно, Серж Лифар, Стравински, Пикасо, Салвадор Дали, Кокто, Реверди, Радиге, Макс Жакоб, Сати, Орик, Мило, Пуленк, Равел… Когато са с нея, повечето от тези творци непрестанно говорят за произведенията, над които работят. Създава се балет, рисува се картина, композира се музика, пише се роман… с всички съпътстващи ги проблеми. Трудно е да си представим по-полезна и по-плодотворна школа от тази, която ще изтръгне от незнанието една толкова неука личност като трийсет и четири годишната Коко. Тя дори има шанса да присъства на самия процес на раждането на творбите. Разбира се, не пряко, но благодарение на разменените мнения тя осъзнава какво представлява литературното или артистичното творчество. И с ентусиазъм възприема всичките свързани с тях аспекти.

Дори бихме могли да приемем, че тя се смята за художник. Дали не става част от великите творци, когато създава десетки модели за следващата си колекция? Само Господ знае колко въображение, фантазия и вкус влага тя, когато ги измисля. Парадоксално, но Коко смята глупаво да се говори за нейната дейност като за изкуство. „Ние сме само снабдители“, повтаря тя многократно, смятайки за смешни претенциите на събратята й, че са нещо повече… Дали наистина смята така, или се поддава на неудържимата си склонност да я критикуват и обиждат?

През лятото на 1919 г. трийсет и три годишната Антоанет Шанел среща по-млад с осем години от нея канадец, постъпил като доброволец в британските военновъздушни сили. Той е добре сложен физически, ентусиаст и чист по душа. Униформата му и най-вече авиаторската му фуражка силно впечатляват все още простодушната Антоанет. Избраникът на сърцето й се нарича Оскар Едуард Флеминг. Баща му е адвокат в Торонто и живее в Уиндзор… което звучи добре. Влюбена е в този Оскар и си представя разкошния живот, който би споделяла с него от двете страни на Атлантика. Там нейните изключително шикозни тоалети, разбира се, с марката Шанел, биха я превърнали в най-елегантната и най-радушно посрещаната жена в областта. Така би постигнала онова щастие, до което горката Габриел никога не е успяла да се докосне.

Отпразнуват сватбата в Париж през 1919 г. Младоженците са избрали 11 ноември за дата на церемонията. За да са сигурни, че гостите са я запомнили, обясняват те, шегувайки се. Кумове на Антоанет са самите Артър Кейпъл и Морис дьо Нексон, вечният „годеник“ на Адриен. Тук са и Леон дьо Лаборд, Етиен Балзан, Жан Лери, Габриел Дорзиа… цялата жизнерадостна банда от Роальо… да не говорим за роклята на булката и великолепния ролс-ройс, за чийто произход няма защо да гадаем.

Малко след церемонията младата двойка заминава за Канада. Тя трябва да отседне у родителите на Оскар в Уиндзор, промишлен град в близост до границата със Съединените щати, от другата страна на Детройт, имението на Форд. Антоанет е имала големи планове. Тя взема със себе си своята камериерка. В багажните отделения на големия кораб има поне осемнайсет тежки сандъка на нейно име. Те съдържат невероятно количество луксозни тоалети, с които смята да впечатли новото си семейство. А в случай че е отнесла повече от необходимото, винаги би могла да продаде някои от тях на добра цена… Но защо да говорим за пари, след като очевидно Оскар е супербогат?

Всъщност месеците след пристигането на двойката в Канада ще се окажат за Антоанет дълга поредица от разочарования. Първо, под някакъв незначителен претекст камериерката й я изоставя. От друга страна, тъй като тя не знае и думичка английски, а новото й семейство разбира още по-малко френски, недоразуменията се редят едно след друго. Освен това тя пуши, и то пред хората! Нейните зълви следват примера й и също започват да пушат. В този момент за свекъра и свекървата си тя се превръща в една от онези неморални французойки, които всяват смут и в най-добродетелните фамилии. Освен това семейство Флеминг държи Оскар да завърши следването си по право в Торонто, на триста километра от дома им. Но не искат съпругата му да го придружава: твърдят, че от това ще пострадат заниманията му. Тогава, останала сама в Уиндзор, Антоанет скучае ужасно. Освен това забелязва, че Оскар и семейството му никога не са разполагали с пари: просто си живуркат, и това е всичко… Тогава информира Габриел за своето положение. За да се погрижи за сестра си, Коко я упълномощава да представлява фирмата „Шанел“ в Канада. Но тоалетите, които Антоанет представя на купувачите, не им харесват: те изглеждат прекалено ексцентрични на канадската клиентела, запазила твърде умерени вкусове. Окончателно обезсърчена, Антоанет е готова да захвърли всичко — съпруга си, Флемингови и Канада, за да се върне във Франция. Тогава Габриел моли младата двойка да приеме в Уиндзор един аржентински студент, деветнайсетгодишен младеж, който след следването си в Париж, желае да опознае Канада. Той е син на видимо заможно семейство, отговарящ напълно на стереотипа на младия южноамериканец: катранено черна коса, лъщяща от брилянтин, матов тен, черни очи, страшно словоохотлив, толкова силно подчертан акцент, че е трудно да го разбереш. Като оставим възрастта му настрани, той неудържимо напомня за богатите мошеници от водевилите на Фейдо. Отегчена от своя Оскар, който е скучен до смърт, Антоанет много скоро се оказва чувствителна към екзотичния чар на аржентинеца, който се изявява и като великолепен танцьор на танго. Това е достатъчно той да я отмъкне и да я отведе в Аржентина… Прекарала е в Уиндзор едва десетина месеца. Идилията с наследника на Оскар ще се окаже още по-кратка. Много скоро Антоанет се оказва съвсем сама, без пукната пара и в непозната страна. И този път по-голямата сестра се притичва на помощ, изпраща й пари и отново й възлага да представлява фирмата, този път в Южна Америка. Няколко месеца по-късно Антоанет умира при условия, които остават неясни и до днес. Дали не е една от безбройните жертви на испанския грип, който върлува по онова време? Дали не се е самоубила след всички преживени от нея разочарования? И двете хипотези са възможни, но нищо не е доказано. Така, в началото на 1920 г., след като Жюлиа е починала през 1913 г., Коко остава единствената от трите сестри, която все още е жива…

Какво става по онова време с останалите членове на семейството? Бащата на Коко със сигурност далеч не е онзи митичен герой, за когото си е мислела с умиление като малко момиченце в Обазин. Без да притежава многобройни хектари с лозя и да е трупал богатства в Съединените щати, както тя е твърдяла, той се отказва от професията на ханджия в Брив, за да стане отново амбулантен търговец. Все така верен на себе си, продължава да ходи по жени. През 1909 г. вторият му син, двайсетгодишният Люсиен, който му е простил, го открива на пазара на Кемпер, където се опитва да продава работни дрехи. Бащата живее с една жена, пияница като него, която, едва Албер обърнал гръб, започва да прави мили очи на сина му. Ужасен, младежът, комуто бащата предлага да работят заедно, бяга презглава. Спасява се във Варен сюр Алие, където почти осемдесетгодишният му дядо Анри-Адриен се е оттеглил с жена си. Недалеч от тях продължават да живеят леля Жюлиа и железничарят Костие. От Виши, където живее, Адриен идва от време на време да види и четиримата, но екстравагантната й елегантност стъписва жителите на градчето и става причина за безкрайни клюки по неин адрес. Във Варен, принуден да отговаря на много въпроси, Люсиен разказва всичко, което му е известно за живота на баща му: първо за това, което видял с очите си, но и това, което узнал един ден от спътничката на баща му. Това със сигурност било истина, тъй като тя била достатъчно пияна, за да си помисли да излъже. Албер, разказал той, изчезнал за известно време, търсен от жандармите заради някаква измама, относно която тя не знаела никакви подробности… Вероятно за пробутване на лоша стока, дори за продажба или за укривателство на крадени вещи. След този поучителен разказ Албер се превръща в срам за фамилията и тя единодушно решава, че той вече не съществува за нея. Дори името му изчезва окончателно от разговорите…

Що се отнася до Люсиен, първоначално амбулантен търговец като баща си, едва оженил се, той бива мобилизиран през 1915 г. и зачислен в 92-и пехотен полк, разквартируван в гарнизона на Клермон-Феран. Той не пропуска да навести сестра си Габриел, която го посреща винаги много добре.

Странно, но тя никога не му изпраща, както прави това за другия си брат Алфонс, месечна издръжка от 3000 златни франка, по онова време равносилна на заплатата на един префект… Вероятно тази щедрост може да се обясни — макар тя никога да не го е съзнавала — с факта, че този мъж й напомня неустоимо на баща й, споменът за когото никога не я напуска. Не е ли той като баща си любител на чашката, като него хронично задлъжнял и също като него непоправим женкар? Оттам идва нейното снизхождение, което продължава до 1939 г., когато тя ще закрие своята шивашка фирма и когато, както изглежда, вече няма да се интересува толкова от своето семейство.

Въпреки това Габриел обича децата на Алфонс дотолкова, че да се погрижи те да получат достъп до средното образование в Ним и в Алес по време, когато най-бедните фамилии не могат дори да мечтаят за това. Въпреки всичко в поведението на Габриел се редуват периоди на привързаност и отчуждение. Така например, когато Алфонс идва да я посети на улица „Камбон“, той не смее да остава твърде дълго там. Иначе рискува сестра му да му рече грубо „Хайде, махай се!“.^[17] Нека добавим, че през по-голямата част от времето Габриел отказва всякакъв непосредствен контакт със съпругите, приятелките или децата на своите братя. За сметка на това, тя не се колебае да им пише или да отговори на писмата им, или пък натоварва Адриен да им направи една или друга лична услуга. Изпраща им дрехи. Освен това, ще направи необходимото, защото нейният племенник Иван Шанел, едно от трите деца на Алфонс, да получи сериозно обучение и ще изяви желание да се грижи за него като за истински син, с какъвто не е могла да се сдобие никога. Но родителите му отказват. Лекомислен, редовен посетител на кафенетата, скитник по природа, подобно на повечето от фамилията Шанел, в крайна сметка Иван става служител в пощенските вагони на железопътните служби. Не може да очаква, че след като не оправдава надеждите й, той ще посети някога леля си Коко.

22 декември 1919 г. Рюей. Вила „Ла Миланез“. Четири часа сутринта. От внезапно спряла кола, под която изскърцва чакълът, излиза един едър мъж, който, изкачвайки парадното стълбище, звъни ли звъни нервно на вратата на сградата. Бившият камериер на Мися, Жозеф, чиито услуги Габриел ползва от две години^[18], е притеснен. Кой може да идва в подобен час? Навеждайки се през прозорец на първия етаж, той не успява да разпознае силуета на посетителя… Последният обяснява: казва се Леон дьо Лаборд и идва да съобщи за злополука, случила се с капитан Кейпъл. Жозеф отваря на посетителя и го въвежда в салона…

— Бързо, събудете Мадмоазел! — моли Лаборд.

— Не може ли да почака до утре? — промълвява Жозеф, който, предусещайки колко шокирана ще бъде Габриел от новината, смята за по-разумно да поизчака…

Но след като Лаборд настоява, не му остава друго, освен да склони да го стори.

По-късно Лаборд разказва за тежката сцена, на която присъства тогава.^[19] Той вижда как се появява Габриел, облечена в бяла пижама. „Фигура на юноша, младеж, облечен в сатен.“ Тя, която обичайно владее чувствата си, не е в състояние да прикрие своето страдание. Не продумва и дума, не издава и звук, не проронва и една сълза. Буквално е вцепенена…

Лаборд се опитва непохватно да й съобщи новината постепенно…

— Няма смисъл, господине, Мадмоазел разбра — прошепва тихо Жозеф…

Какво се е случило? Бой заминал с шофьора си Мансфилд за Кан, където го очаквала жена му, за да прекарат заедно коледните празници. По онова време пътуването траело между 18 и 20 часа, без да се броят евентуалните спирания. Между Фрежюс и Сен-Рафаел изглежда вследствие от спукване на гума колата напуска пътя… Механикът е леко ранен, но стопанинът му, жертва на черепна фрактура, умира на място.

Едва съвзела се от ужасната новина, Габриел настоява Лаборд незабавно да я отведе там. Развиделява се. Набързо взема дреха за пътуване и ето я готова. Лаборд и неговият механик се редуват да карат колата. Пристигат в Кан в три часа сутринта. Там заварват Берта, сестрата на Бой. За съжаление тялото е положено вече в ковчега и те научават, че погребението ще се състои във Фрежюс. Погребението? Не, тя няма да отиде на него. Какво погребение? Абсолютно лицемерие!

Въпреки умората си, Коко категорично отказва да иде да спи. Не желае легло. Не. Иска кресло. Още в зори настоява да я заведат на мястото на катастрофата. Единствен свидетел е шофьорът й. Тя обикаля колата, или това, което е останало от нея… опипва почти овъглената купчина желязо, от която продължава да се носи миризма на изгоряла гума. Едва тогава, приседнала на банкета, със сведена надолу глава, тя може да плаче, да плаче часове наред… Току-що е изгубила единствения мъж, когото някога е обичала…

Бележки

[1] Portraits-Souvenir, Grasset, 1935 г. — Б.а. ↑

[2] С истинското си име Жорж Горса, роден в Перигьо през 1863 г., починал в Париж през 1934 г. — Б.пр. ↑

[3] Сър Джон Френч (1852–1925), граф на Ипр, проявил се в Англо-бурската война. Маршал от 1913 г., той е назначен за командир на британския експедиционен корпус, изпратен във Франция през 1914 г. — Б.пр. ↑

[4] Съпруга на Наполеон Бонапарт. — Б.пр. ↑

[5] Lewis et Irène, Grasset, 1924. — Б.а. ↑

[6] Великолепната рокля шемизета на Шанел. — Б.пр. ↑

[7] Конфекционирането на шапки за нея вече е второстепенна дейност. — Б.а. ↑

[8] В интервю от 1916 г. Фейдо се радва на изчезването на тези стеснени в долната част поли: „Със старата мода беше невъзможно да следваш някоя жена на улицата. След три крачки вече си я задминал, докато сега…“ (Вж. H. Gidel, Feydeau, Flammarion, 1991.). — Б.а. ↑

[9] Вж. Arthur Gold et Robert Fizdale, Misia, La vie de Misia Sertq Gallimard, 1981 и Misia par Misia, Gallimard, 1952. — Б.а. ↑

[10] Напуснали са авеню „Габриел“ още през 1914 г. — Б.а. ↑

[11] „Скривалището“. — Б.пр. ↑

[12] Janet Wailach, Chanel: Her style and her life, Doubleday, New York, 1998. — Б.а. ↑

[13] Вж. Georges Bernstein-Gruber et Gilbert Maurin, Bernstein le magnifique, J.-C. Lattès, 1988. — Б.а. ↑

[14] Georges Bernstein-Gruber, op. cit. — Б.а. ↑

[15] Вж. Arthur Gold et Robert Fiizdale, op. cit. — Б.а. ↑

[16] Chanel secrete, Robert Laffont, 1971. — Б.а. ↑

[17] Un Secret cèvenol de Coco Chanel, catalogue du Musée cévenol au Vigan, Gard, труд, който има ценни сведения за фамилията Шанел. — Б.а. ↑

[18] Жозеф Леклерк ще бъде прислужник на Габриел до 1934 г. — Б.а. ↑

[19] Edmonde Charles-Roux, L̀Irrégulière ou Mon itinéraire Chanel, Paris, Grasset, 1974. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Анри Жидел Коко Шанел (6)

Метаданни

Данни

Коко Шанел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета главаОт Довил до Биариц

Анри Жидел
Коко Шанел (6)

Пета глава
От Довил до Биариц