Анри Жидел
Коко Шанел (5)

Четвърта глава
Роальо, или крака на стремената

Една вечер на 1907 г. на Компиенската гара. „Малката Коко“, както я нарича Етиен, слиза от своя вагон в трета класа. Има съвсем малко багаж. Гардеробът й е ограничен до един тайор от ламска вълна за лятото, един друг от шевиот за зимата и от така наричаната от нея „козя кожа“. Домакинът й е дошъл да я посрещне и я отвежда в Роальо със своята двуколка.

Когато се озовава пред импозантното преддверие на абатството, тя е удивена… Какъв контраст със съборетините, които са я приютявали от най-ранното й детство! Открива входа на главната постройка, с голямата й стълба, красивия му парапет от XVII в. от ковано желязо и портрета на първата игуменка на Роальо, госпожа Дьо Лобепин.

— Тя се казва Габриел, точно като теб — отбелязва Етиен, смеейки се. Въпреки това не й дава най-хубавата стая, тази на игуменката. Но все пак стаята й е великолепна, елегантно декорирана и мебелирана. Сребърните свещници, старите картини… всичко това впечатлява силно младата жена. А какво да кажем за изумлението й, когато Етиен отваря вратата на отредената за нея прекрасна баня; за нея, за която наличието на един леген и на голяма кана вече е равносилно на лукс?

Без в случая да навлизаме в интимни тайни, можем да се запитаме за истинското естество на връзките между Габриел и нейния домакин. Както видяхме, тя го смята за прекрасен другар, а по-късно ще се изразява в същия дух, уточнявайки, че никога не го е „обичала“. От своя страна, десетки години по-късно Етиен никога няма да говори за нея като за своя любовница. Можем да сметнем, че тя не е била такава до момента на настаняването й в Роальо. Но впоследствие, в свободомислещата среда, в която тя живее, малко е вероятно отношенията им да са останали платонични, макар да не са били придружени от истински любовни чувства. Връзката им се е зародила по твърде обикновен начин и без излишни усложнения. Та нали са се намирали сред спортисти? Впрочем, весел и богат ерген, Етиен колекционирал любовници и не придавал на тези авантюри значението, което заслужавали. Но в лицето на Габриел той открил една красива млада жена с необикновена индивидуалност, забавна с пикантните си разсъждения, но най-вече заинтригувана от ездата, което според него е доста съществена добродетел.

Впрочем той не иска от Коко да се държи като господарка на къщата. Според него това би било да й придаде прекалена значимост в собствения му живот. Самата девойка съвсем не смята да се нагърбва с тези досадни задължения. Години по-късно Етиен ще признае, че е бил изненадан от държанието й в началото на нейното пребиваване там. По онова време тя остава в леглото до късно следобед. На нощното й шкафче има големи чаши мляко с кафе. По леглото й се търкалят евтини романи. Подобна леност той не е виждал до този момент от живота си. За нея несъмнено така изглежда дворцовият живот: вече няма никакви графици, никакво финансово затруднение, никаква несигурност. Достатъчно се е опъвала досега. Вече цялата й същност ще си отдъхне…

Все пак, едва надигнала се и един звънец я приканва в столовата, където намира приятелите на Балзан, които са се установили в Роальо или пребивават за кратко там. Това са все хора, свързани с конете, придружавани през повечето време от любовниците си. Така например барон Дьо Фоа и неговата грижливо крита от семейството му „приятелка“ — красивата Сюзан Орланди, треньорът Морис Кайо с приятелката си госпожица Форшмер, граф Леон дьо Лаборд.

Но има и посетителки. Така например през преддверието преминава с известна помпозност великолепната лакирана карета на Емилиен д’Алансон, една от „трите велики“, както наричат по онова време най-известните кокотки, като другите две са Лиан дьо Пужи и красивата Отеро. Родената преди трийсет и седем години Емилиен дебютира по-рано на сцената, представяйки в Сирк д’Ивер номер с опитомени зайци — бели зайци с розови очи, украсени с якичка от разтегателна хартия. Тя е вече доста нахакана и един критик я упреква дори, че й „липсва неопитност“.

Един ден тя получава в гримьорната си букет с орхидеи, от който пада визитна картичка: херцог Жак д’Юзес. Това е началото на една скандална връзка… Лудо влюбен в Емилиен, дъщеря на портиер от улица „Мартир“, наследникът на една от най-известните благороднически фамилии на Франция се разорява заради нея^[1], така че неговата майка, херцогинята, се оказва принудена да го заточи в Конго, далеч от опасната куртизанка. За съжаление историята има тъжен край, тъй като младият херцог прихваща в Африка лоша треска, която се оказва фатална.

Но с това не свършват пораженията, които причинява красивата Емилиен: докато изпълнява във „Фоли Бержер“ ролята на малък паж, който свири на китара, тя прелъстява белгийския крал Леополд, който я следва в Париж в една малка гарсониера на улица „Артоа“, докато цивилни агенти крачат напред-назад по отсрещния тротоар…

Самият Етиен Балзан преживява кратка авантюра с Емилиен. Но, противно на своите предшественици — и на своите следовници — той успява да се отскубне от нейните нокти преди още да е имала удоволствието да глътне или поне да начене богатството му. Този подвиг му спечелва възхищението не само на неговите другари, но и уважението на самата заинтересована, дори нещо повече, нейната искрена дружба. Поради което тя посещава често Етиен и не изпитва никаква ревност към Габриел, чийто оригинален ум и осанка цени високо.

Що се отнася до Коко, дали тя не е държанка? На практика, да. Но в духа на времето, това не е толкова сигурно, тъй като Етиен не я третира като такава: и дума да не става той да се разорява, за да се опитва да я превърне в най-елегантната от своите съвременнички. Бижута? Не й подарява нищо… Коко въобще не се засяга. Точно обратното! Тя отказва целия този лукс, който според нея би я декласирал. Затова изпитва голяма благодарност към Етиен, който не се отнася към нея като към смешно натруфените кокотки, които титулуваните им собственици разкарват с пищните си впрягове по „Авеню дю Боа“^[2]. Тя е прекалено горда, за да приеме това, което според нея е най-страшното унижение.

 

 

Макар да не споделя силната страст на Етиен и приятелите му към ездата, Габриел ни най-малко не мрази този спорт. И тъй като целият живот на малката компания в Роальо е посветен на него, тя иска на всяка цена да стане превъзходна ездачка. Не е ли това един от най-приятните начини да прекара живота си? Освен това, след като години наред е смятала, че волята и трудът са основните добродетели, от които трябва да се ръководи битието й, ето че трябва да се справи с ново предизвикателство. Не от морални съображения, а защото това е единственият ефикасен начин „да успее“, който нейната гордост би толерирала. Да не дължи нищо на когото и да било, да не зависи от когото и да било, такова ще бъде нейното кредо до края на дните й.

Усилията на Коко да стане най-добрата ездачка в Роальо не могат да не стигнат до сърцето на Етиен. Затова той не поверява никому другиго грижата за уроците й… А тя има голяма нужда от тях. Въпреки първоначалните й изявления, няма никакви умения. Яхайки първия път коня, тя се улавя за гривата му и обърканото животно потегля веднага в тръс пред погледите на развеселените приятели…

— Хайде, престани да се правиш на клоун! — коментира Етиен, който макар да е готов да се присмее на всичко, не толерира шегите в тази област.

— Нуждаеш се от амазонка^[3] — добавя той. — Дотогава Сюзан ще ти услужи с някоя.

— А защо не и копринен цилиндър или триъгълна шапка? — отвръща през смях Коко.

От самото начало държи да сяда на коня по мъжки. Но, както й подсказват, за целта има нужда от кожени ботуши и кавалерийски панталон. И тук младата дама има виждане по въпроса: отива в конюшните да си побъбри с помощниците. Чувства се комфортно с тези момчета, произлезли основно от селските среди. Забелязала е, че бричовете биха свършили прекрасна работа. Биха й спестили покупката на чифт от онези хубави ботуши от червеникава кожа, които носят приятелите й. Те са безумно скъпи и това би означавало да иска пари от Етиен — нещо, което я ужасява. Тогава тя отива при един шивач от Лакроа-Сент-Уен, чието ателие е в близост до тренировъчната площадка и обслужва най-вече по-скромната клиентела от света на ездачите: помощници в конюшнята, коняри… Вади от една чанта чифт бричове, чиято елегантност е забелязала и които е взела назаем от един английски коняр на служба при Етиен.

— Бихте ли ми ушили един в същия стил? — пита тя.

— Необходимо е съпругът ви да дойде лично, госпожо. Трябва да му взема мярка…

— Но те са за мен, господине!

— За вас? — възкликва смаяният шивач.

— Точно така, за мен…

— Но това не се прави за дамите — казва той едновременно изумен и възмутен.

Давайки му да разбере, че неговият отговор не й прави никакво впечатление, Коко продължава да настоява на молбата си с такъв авторитет в гласа и погледа, че мъжът най-сетне отстъпва. След като тази клиентка — вероятно някоя луда — държи на всяка цена…

От този момент нататък Габриел, която престава да се излежава до обяд в постелята, следва прилежно уроците на Етиен, комуто тя държи непременно да достави удоволствие.

Всяка сутрин, още на зазоряване, независимо дали вали, или духа вятър, тя води заедно с придружителя си конете на тренировка. Покрай него се научава да преценява тях и жокеите, които ги яздят. Учи се най-вече да се държи правилно на седлото, да помни като Десетте Божи заповеди „кавалерийските“ съвети на Етиен, когато я обучава: „Представи си, ако можеш, че притежаваш двойка много ценни «яйца» и че ти е невъзможно да седиш на тях“. Половин столетие по-късно Коко продължава да си спомня тази живописна формулировка, която ще припомня със закачлива нотка в погледа. Той й препоръчвал също:

— В дъждовно време си затваряй едното око! Така, ако в лицето ти плисне кал, другото око ще ти е чисто и ще можеш да следиш пътя си…

За няколко месеца Коко се превръща в забележителна ездачка. Светкавичният й напредък впечатлява силно Етиен и приятелите му. Дали няма дарба за този спорт? Със сигурност, но преди всичко е настойчива, издръжлива и горда. Иска да бъде най-добрата и се справя.

От този момент нататък вече става част от групата. Въпреки това, когато някой от тези господа бива посетен от член на семейството му, съвсем разбираемо техните любовници не присъстват на вечерите, давани в чест на госта. Всъщност Балзан и приятелите му се боят да не шокират, да не разтревожат близките си или да не създадат непоносими ситуации, камо ли инциденти… Разбира се, това не им е приятно, но как да не се съобразят с някои от социалните условности, срещу които не са подготвени да се съпротивляват?

В подобни моменти Коко и останалите млади жени вечерят с конярите и с жокеите. Има и други унижения, които трябва да преглътнат: на хиподрумите трибуната на собствениците и меренето остават недостъпни за тях. Подобно на останалата сбирщина те трябва да се задоволят с вече изпотъпканата морава и да общуват със съмнителни странни птици: любители на конните залагания на дребно, информатори, букмейкъри, измамници, джебчии и техните жертви, тълпи от смаяни провинциалисти, които сякаш са излезли направо от „Джакпот“ на Лабиш, всякакви глупци и гламави от всевъзможно естество…

Коко невинаги понася лесно това унизително положение, макар да го е изживявала под друга форма в сиропиталището в Обазин или в пансиона „Нотр Дам“. Но това само засилва решимостта й не за бунт — тя е здраво стъпила на земята — а да се отърве от тази съдба с гордо вдигната глава.

 

 

Животът на компанията е продиктуван от темпото на състезанията на хиподрума в Компиен, но най-вече в Шантийи, в Лоншан, във Венсен, в Мезон-Лафит, в Трамбле, Отбой или Сен Клу. Многократно през седмицата малката група се качва на влака за Париж. В купето се шегуват, разискват конния спорт, коментират със „Стъдбук“^[4] в ръка родословието на състезателните коне. Понякога това идва в повече на Габриел, която скучае и се чуди какво търси там… За щастие, играят и на карти, като за игрална маса им служи разгърнато върху коленете им шотландско наметало.

От време на време стигат и до по-далеч, до Довил, По или Ница, тъй като Етиен наема коне почти отвсякъде.

Когато се задържат в Роальо, животът им протича по строго определен ритуал, който винаги се спазва. След закуска кресла и плетени шезлонги очакват Етиен и приятелите му на огряната от слънцето тераса. Четат и коментират „Екселсиор“, „Дьо Голоа“ или „Дьо Журнал“. Жените се интересуват предимно от светската хроника и модата. Оттам научават например че „баронеса Дьо X е облечена във вечерна рокля от мек розов, обшит със златно ламе брокат, надиплена отпред и повдигната отзад над тънките крака, обути в обшити със злато обувки от сукно“ или че госпожа С. носи „красиво сатенено манто, в което се увива зиморничаво, когато е в колата. То е с пясъчни оттенъци, а кожената му яка в мишо синьо наподобява нещо средно между самур и норка. Това манто ще бъде истински полезно, когато слънцето залезе и температурата спадне ненадейно“.

Подобен вид четива кара Габриел да се подсмихва… Какви притеснения, какви глезотии само за някакво си обличане! Чувството й на здравомислещ човек е готово да се разбунтува. И това се отнася за жените от висшето общество… а какво да кажем за сложната екипировка на кокотките, описана подробно в „Дьо Голоа“? В своите „Портрети-спомени“ Жан Кокто пресъздава с тънка ирония това тежко и неудобно снаряжение, отчаяло не един прелъстител: „Доспехи, брони, нашийници, корсети, банели, ширити, подплънки, подколенници, надбедреници, ръкавици, ризи, оглавници от перли, джувки от пера, презрамки от сатен, велур и скъпоценни камъни, ризници, тези рицари, накачулени с тюл, лъчи и ресници, тези свещени скарабеи, украсени с щипки за аспержи, тези самураи в самур и хермелин, тези кирасири на наслаждението, натруфени и навлечени още от ранни зори от яки субретки, изглеждаха сковани пред домакина си като мидена черупка, която не може да пусне бисера си… Самата мисъл да бъде съблечена една от тези дами беше скъпо начинание, което трябваше да бъде предвидено предварително, също като при смяна на квартирата“.

Та Емили д’Алансон е всичко това, може би не толкова карикатурно… От своя страна, Габриел отказва абсолютно да се причислява към тази категория личности. Впрочем дрехите, които носят тези жени, не й подхождат: все пак пробва пред голямото огледало в стаята й няколко тоалета на Емилиен. Не! Решително не е това. Липсват й физически данни, гърдите й не са достатъчно големи. Недостижима остава за нея прословутата форма „S“, тъй ценена от дедите ни…

Разбира се, продължава да съществува решението с корсета, съпътстван от безмилостното завързване на тялото, извършвано от здравите ръце на някоя камериерка. Защото, макар Поаре да е пожелал да олекоти този аксесоар, самата епоха го смята все още за необходим. Само мисълта да изпита върху себе си този инструмент за мъчения, предизвиква отвращение у Коко. Една вечер тя се забавлява в салона, четейки с приповдигнат тон следната дефиниция на идеалния корсет, която открива, прелиствайки брой на „Льо Голоа“: „За да бъде наистина елегантен силуетът на жената, важно е корсетът изкусно да очертае тялото й. Трябва да се прилепи точно към повърхността, без да се оказва натиск върху деликатните органи… («Кои органи?» — пита тя невинно.) Той предпазва младата жена от умората на донякъде бурния светски живот. («Ах, ах!» — провиква се Етиен.) Накрая, той брани младата жена от опасностите, които се множат покрай младежката й красота“. (Този път сред събралите се избухва бурен смях.)

Самата Габриел смята, че добрата мускулатура е по-ценна от всички корсети, а тя вече я е придобила благодарение на ежедневната езда. Прекарва часове наред в дълго яздене и му се отдава с удоволствие сред дъбравата на Компиенската гора, чиито просеки и кътчета познава до такава степен, че вече възрастна, ще сподели с носталгия пред своите приятелки: „Да ми донесат едно клонче, само едно клонче от там… веднага ще го позная по мириса му“.

Докато в ездата и конния спорт за Габриел няма вече никакви тайни и тя е успяла да разшири познанията си за обществото, да проникне в средите, в които само е надниквала, то не може да се каже, че е разширила особено общата си култура. Спортсмените, с които е заобиколена, се интересуват изключително от света на конете и всичко свързано с тях; вероятно са запазили слаб спомен от класическото си образование, но нищо от това, което са учили някога, не ги е подтикнало да се позаинтересуват от съвременната литература… или от модерните течения в театъра. Да не говорим за авангардното изкуство, което заинтригува тъй силно Габриел няколко години по-късно. Впрочем приятелите й дори не се сещат да идат да аплодират пиесите на Фейдо, които несъмнено биха предоставили на тези веселяци великолепни моменти да се посмеят. Безразличието им е непоколебимо и към живописта, и към музиката. Реноар, Бонар, Дебюси са им напълно непознати…

За сметка на това не са им чужди светските развлечения, номера и забавни игри — леснодостъпни и простодушни начини за забавление на малката приятелска група: номера с леглата, заковани към паркета в стаите пантофи и чехли, изкуствени паяци под чаршафите, кафени лъжички, които се топят, и захар, която не се топи, избухващи цигари, които почернят лицето и оставят видими само белтъците на очите.

 

 

След няколко месеца Габриел осъзнава, че при определени обстоятелства трябва да направи известни отстъпки спрямо порядките на средата, сред която е влязла. Малката дивачка се научава да язди по женски, което не й се нрави особено. Тъй като ненавижда тези „чаталести седла“ и необходимостта да сгъва левия си крак, който в крайна сметка започва да я боли зверски. Да не говорим за асиметричните рокли, които не може да понася. Но ако престане да язди по мъжки, няма да си задават толкова въпроси по неин адрес. За останалите житейски ситуации тя трябва да си намери облекло, с което да не изглежда като масур, както са й казвали, но и да не прилича на някои от тези жени, с които тя категорично отказва да я сравняват. Тогава тя започва все по-често да носи много семпло морскосиньо облекло, напомнящо това на пансионерките от религиозните институции. А на главата си нахлупва малки сламени шапки, опасани с груби тесни ленти. Освен това тя отмъква от Етиен или от Леон дьо Лаборд мъжки ризи с колосани яки, вратовръзки и дълги спортни палта с големи кожени копчета. Такава я срещат по хиподрумите, покатерена на някоя скамейка и следваща с бинокъл едно след друго състезанията… Трябва ли да казваме, че по онова време, облечена по този начин и редовно посещаваща хиподрумите, тя скоро бива забелязана.

— Тя е ексцентричка! — казват първоначално, свивайки рамене.

Но странно нещо, много често, след като премине първоначалният шок, признават, че тези странни облекла й стоят много добре.

Сред глухотата на своето селско уединение Габриел сама изработва своите шапки, които пораждат възторг сред приятелките на Етиен. Те непрестанно ги пробват пред всички възможни огледала в Роальо и молят Коко да им направи като своите. Тя приема на драго сърце, като впрочем отказва каквото и да е заплащане, макар да й се налага да ходи в Галери Лафайет, за да купува необходимите материали. Така например тя прави шапките на Емилиен д’Алансон. Но на практика жените все още не са готови да приемат неподправената простота на тези първи творения и разочарована Коко много скоро вижда своите малки шапки натруфени със смешни допълнения: рози от муселин, кичури, клиновидни фазанови пера, насочени заплашително към небето, синигери и щиглеци, птичи гнезда с надлежно положени в тях яйца. Разбира се, за да задържат тези смешни конструкции на главата си, притежателките им използват дълги фиби със стъклено или метално топче накрая. Същите, с които противниците на „Парад“^[5] застрашават очите на горкия Кокто, когато го освиркват в края на спектакъла.

 

 

След като прекарва няколко месеца в Роальо, Габриел започва да мисли по различен начин. Първоначалното удивление от предложения й от Етиен свят на красотата и лукса, се изпарява. На негово място идва неясна меланхолия. Разбира се, материалната й обезпеченост, с която се ползва в момента, силно контрастира с перманентното парично затруднение, от което е страдала през последните години. Край на отвратителните сметки, които трябва да прави, за да върже края на месеца. Но затова пък я обзема някаква пустота, която я изпълва все повече и повече: обърне ли се назад към миналото си, тя си спомня, че винаги е работила. Още като дете е помагала на майка си в домашната работа: да пали и да поддържа огъня, да измие съдовете и да оправи леглата, да измие пода… В Обазин, както и в пансиона „Нотр Дам“, като се изключат редовните неделни разходки, монахините непрестанно са подготвяли ученичките си за безброй домакински дейности. Да не говорим за годините, преминали в шиене по десет-дванайсет часа, през които е напрягала очи под лошата светлина на лампите… И изведнъж нищо, вече никаква работа, която би била полезна някому. Така у нея неусетно се заражда някаква вина. Но биха ли я разбрали Етиен и приятелите му? „От какво се оплакваш?“ — биха й казали те, в случай че се реши да сподели с тях проблемите си. Вероятно Робер Балзан, братът на Етиен, който е държал да поеме фабриката в Шатору и със сигурност не би могъл да остане бездеен, би разбрал какво липсва на Габриел… Но Етиен и Жак няма да разберат. Щом има огромно желание да се труди, дали спортът не би могъл да запълни тази празнина и да премахне всякаква пустота в душата й?

Обаче Габриел не споделя подобно мислене. Като че ли фразата „Ще печелиш хляба си с пот на челото“ е стаена дълбоко в душата й и се предава от поколение на поколение Шанелови, които опъват цял живот.

От друга страна, този безгрижен живот предполага пълна зависимост и свободата й е само привидна. Всъщност, осъдена да се харесва, тя живее сред една страшна несигурност: разбира се, Етиен е добра и щедра душа, но той не предлага същите гаранции като светеца от Обазин, който почива в ковчега си в Корез. Само една негова дума — човек не знае — и ето че може да се озове навън… Още повече че както е видно, Балзан не е влюбен в нея. Впрочем, ако беше така, той щеше да подкрепи нейните амбиции спрямо пеенето. Но той дори не говори вече за това. Това, че Коко се намира все още в Роальо, то е, защото тя не е като всички останали, защото ги забавлява, него и другарите му. Затова той я е оставил тук… поне за момента. Да се ожени за нея? Никога не му е идвало наум. Тя не е от тези, за които да се ожениш. Такъв е жестокият закон на времето.

 

 

Разочарована от престоя си в Роальо, Габриел е налегната от черни мисли. Не намира никакъв изход от положението, в което е попаднала. Да си тръгне? Но къде да иде и какво ще прави? Често пъти заравя лице във възглавницата си, за да си поплаче. „Плаках една година“, признава тя по-късно… Единствените щастливи моменти са тези, които прекарва на кон, сама в гората. Понякога, на свечеряване, тя храни лопатарите, които Етиен е разселил из гората: поне една дузина притичват на моравата и я посрещат радостно, грабвайки лакомо коматите хляб, които тя е донесла в една кошница и им подава един след друг. Идилична картина, напомняща за феята благодетелка, която омагьосва животните… Но колко е объркана тя!

Един ден малката групичка взема влака за По. Етиен и приятелите му са поканени там за участие в лов с гончета. Възползват се от това, за да се поразходят с конете из областта. Естествено, Коко е част от приключението. По-късно тя си припомня меката зима в Бас Пирене, пенливите потоци, ливадите в наситено зелено, червените дрехи под дъжда… В далечината се забелязва старият замък с шест кули и Пиренеите, чийто сняг се откроява на синьото небе. „Ездитните коне, ловджийските коне, полукръвните коне, тарбските коне обикаляха още от сутринта около площад «Роаял». Все още чувам чаткането на копитата им по паветата.“

Но не това е най-същественото. Тогава тя среща един англичанин, който ще преобърне живота й. Срещата се осъществява по време на едно от тези спортни мероприятия. Всички тези млади хора живеят на кон сред весела атмосфера. Разбрали са се, че първият, който падне, ще нагости цялата група с бяло ароматно вино… За Коко това е влюбване от пръв поглед. Разказва за него на Пол Моран: „Момчето беше красиво, много красиво, привлекателно. Повече от красиво, прекрасно. Любувах се на безгрижието му, на зелените му очи. Той яздеше напети коне, и то бясно. Влюбих се в него“.^[6] Като цяло, поне в началото събитията се развиват точно както в подлистниците на Пиер Декурсел, които е чела в изобилие. Непознатият е вълшебният принц, когото е очаквала в сънищата си…

Този мъж, появил се тъй ненадейно в живота й, е Артър Кейпъл — когото приятелите му наричат Бой. Откъде се е появил? Не е известно много, а и той е дискретен по този въпрос. Някои шушукат, че бил извънбрачен син на един известен банкер, един от братята Перейр, освен ако не е едно от многото извънбрачни деца на Едуард VII. За майка му? За нея не говори никога… Във всеки случай семейството му не е затруднено финансово, тъй като му осигурява солидно образование в богати колежи: първо в управлявания от йезуити Бомон, после в Даунсайд, където обучението по хуманитарни науки се извършва от бенедиктинци. Той разумно е вложил наследените от него фондове във въгледобива в Нюкасъл, като по този начин, едва трийсетгодишен, успява да натрупа солидно богатство. Като че ли неясният му произход не е попречил особено на положението му във висшето общество. Посещава най-елегантните среди в Лондон и става един от най-ценените играчи на поло — което означава, че е и отличен ездач.

Затова съвсем естествено се озовава сред гостите в Роальо, където Етиен го приема много дружески.

Но как ще се отнесе с Габриел? Изгледа, че тя не е скрила чувствата, които храни, намеквайки, че е готова да напусне Етиен и да заживее с него. Но Кейпъл няма подобно намерение. Вярно е, че изпитва силно влечение към младата жена, но това не означава, че този плейбой не е джентълмен: срещнал е Коко в компанията на нейния приятел Етиен, чийто гост е. Следователно, и дума не може да става да му я отнеме. Въпреки всичко дали по време на близкото съжителство в Роальо, възползвайки се от властващата там свобода на нравите, Бой все пак не е бил любовник на Коко? Възможно е. Етиен, който се вълнува повече от конете, отколкото от жените, вероятно си затваря очите за малките любовни авантюри на тази, която за него е по-скоро приятелка, отколкото любовница.

Това положение продължава доста дълго време, но не предизвиква проблеми, поради факта че Бой прави само няколко посещения в Роальо, тъй като делата му го задържат доста в Нюкасъл, Лондон, както и в Париж, където има на разположение временно жилище.

По време на отсъствието му Коко скучае страшно много. Освен това не я напуска натрапчивият въпрос какво ще стане с бъдещето й. Най-много, опасява се тя, да стане една застаряваща кокотка, която издържат от състрадание, въобще една кокотка в пенсия. Осъзнава, че единствено парите, пари, които ще спечели сама, ще й помогнат да избере желания от нея живот, вместо унизителния статут, който й е наложен понастоящем. Трябва да работи. Да пее? Вече знае, че не притежава необходимите й качества. За сметка на това, шапките, които се забавлява понякога да прави, видимо се харесват на нейните приятелки. Кой знае дали в това няма някаква възможност за професионален успех? Несъмнено няма претенциите да се сравнява с великата Каролин Ребу, но тя чувства, че наистина има нужда от обновление в тази област: жените, които забелязва по надбягванията, носят на главите си „огромни пити“ (това е нейно лично определение), паметници на грозотата. Непоносимо е. Всичко това трябва да бъде сменено, или по-скоро унищожено, като се наложи простотата. Както видяхме, тя вече е започнала със своите приятелки, някои от които трудно е убедила, но други изглеждат възхитени. Необходимо е упорство. Сигурна е, че е настъпил мигът да се конкурира победоносно с популярните моделиери шапкари, тези от Втори район, като Карлие, Люис, Талбот, Марше… тези, които имат влияние от страната на „Рю дьо ла Пе“ и Операта…

Тогава тя се решава да говори за това на Балзан:

— Етиен, не се смей! Бих искала да правя шапки…

— Да правиш шапки! Но, струва ми се, ти правиш вече такива, и то доста красиви.

— Не, ти не разбираш! Бих искала да се установя в Париж като моделиерка на шапки…

— Аа! Това е нещо друго… — отвръща Етиен, чийто поглед помръква. Ще си помисля…

Тогава Коко обяснява на Етиен, че му е безкрайно благодарна за това, което прави за нея, но твърде безгрижният живот, който води, й тежи… Не живее ли тя в Роальо като паразит?

Етиен не проумява добре дълбоките мотиви на Коко, страха й от несигурното бъдеще, защото огромното му богатство винаги го е предпазвало от подобен род преживявания. Според него тя чисто и просто иска да бъде „заета“. Защо не? В такъв случай той би могъл да й разреши да се настани в неговата ергенска квартира на булевард „Малерб“ №160, тристаен апартамент на партера… Именно там завличал някога красивите си приятелки, но на практика вече не го използва. Мисълта, че Коко вероятно ще изработва шапки за някои от тях, му изглежда особено пикантна…

От своя страна Бой, когото, разбира се, Коко е уведомила, я подтиква да опита късмета си. По-интуитивен от приятеля си, той постепенно разбира, че младата жена желае не да е „заета“, да запълва свободното си време, а да се превърне в самата себе си, да живее в истинския смисъл на думата, както и да се измъкне от оскъдицата… Между другото, временното жилище на англичанина по някакво чудо се намира също на булевард „Малерб“, на сто и петдесет метра от бъдещото ателие на шапкарката, на номер 138… Допустима е мисълта, че това обстоятелство само е ускорило решението му да подкрепи усилията на Габриел…

 

 

Ето че през пролетта на 1909 г. тя вече е в Париж. Бързо си дава сметка, че за самата изработка на моделите не й е необходимо чуждо участие; обаче се нуждае от техническата помощ на някоя професионалистка: това ще бъде Люсиен Рабате, млада и много даровита моделиерка шапкарка, която работи при Люис като „обикновена старша шивачка“. Успява да я убеди да напусне тази известна фирма, за да дойде при нея… Каква енергия, каква сила на убеждението, какъв авторитет трябва да има Габриел, тази млада двайсет и пет годишна жена, обикновена дебютантка в този занаят, за да постигне този резултат! Това е една от тайните на бъдещия й успех, а таланта, тя ще има безброй възможности да го докаже. Коко вика при себе си малката си двайсет и две годишна сестра Антоанет, за да посреща клиентките. А защо не Адриен? Последната не може да напусне Алие заради страстта си към един млад владетел на замък, Морис дьо Нексон, с когото се среща против волята на семейството му, съпротивляващо се яростно срещу подобна връзка с дъщерята на един панаирджия. Едва след двайсетгодишно чакане тя ще успее да се омъжи за мъжа на живота си. Що се отнася до по-голямата, Жюлиа Шанел, омъжена и майка на едно дете, не може и дума да става да идва в Париж, за да помага на Коко.

Остава да привлекат клиентелата. Става по-лесно, отколкото си е представяла Коко, и смелостта й ще я възнагради: научавайки, че „малката Коко“ има работилница в Париж, красивите дами на ездачите от Роальо, се стичат при нея. Превъзбудени от перспективата шапките им да не са като на всички останали, от ексцентричността, изразяваща се според тях в простотата и изчистения вид на шапките във време, когато те са претоварени с украшения, клиентките не чакат. Това, че „незаконната“ на Балзан започва да работи, докато би могла да продължава да прекарва спокойни дни за сметка на своето жиголо, им се струва върховно. Дори изборът на квартала Малерб, където нито една значима модистка не би се сетила да се устрои, изостря допълнително любопитството им. Поради това претрупаната с работа Люсиен Рабате отмъква от Люис двете й най-добри работнички. Тъй като апартаментът ателие става твърде тесен, за да настанят там Антоанет, приятелите на Етиен се притичват на помощ на малката сестра на Коко и намират за нея много малък партерен апартамент в квартала, на авеню „Парк Монсо“ №8. Що се отнася до Габриел, тя всеки ден снове между Компиен и Париж, което й позволява да поддържа връзка с Етиен. Мълвата за нея се разнася под секрет и клиентелата продължава да нараства…

След една година Коко чувства, че трябва да се откаже от надомната работа, от полулегалната си търговия, да си има дом и да наеме бутик на свое име, име, което възнамерява да направи известно. И то в квартал, чиято значимост не е под въпрос, например този между улица „Роаял“ и Операта. Край на аматьорството! Новият й адрес ще й позволи да борави с много по-високи цени. Осъзнала е, че това е необходимо, ако иска по-късно да е сред „великите“ на столицата.

За тази цел се нуждае от големи капитали. Тогава тя се опитва да заеме от Етиен. Но той, който на драго сърце е услужил с квартирата си на Коко, за да е „заета“ и за да удовлетвори каприза й, никога не си с представял, че тя би се взела толкова на сериозно.

Този път той отказва. Впрочем какво биха си помислили в светските среди, ако малкото му протеже заработи истински? Че не може повече да я издържа? Или по-лошо, че е прекалено стиснат, за да го прави, и че заради него бедното момиче е принудено да си изкарва хляба? Ще има да му се присмиват…

Няма да й услужи и с един сантим. Предпочита да посвети парите си на своята страст към конете, която в действителност му струва скъпо. Коко настоява. Той не иска и да чуе. За сметка на това Бой, който в началото почти споделя мнението на Етиен, взема страната на Коко толкова присърце, че неговият домакин започва да схваща.

— Дявол да го вземе, ти си влюбен в нея!

Разбира се, известно му е, че и Бой е любовник на младата жена и не вижда нищо неудобно в това, но сега нещата са по-различни. Реагира по класическия начин — изведнъж Коко придобива за него такава значимост, каквато не е имала досега. Забелязал е, че тя все по-рядко се връща да спи в Роальо… По дяволите, то е, защото прекарва нощите си при Кейпъл… само една крачка, и ще иде при него. Ще ревнува ли? Би било прекалено глупаво.

По-късно, напомняйки тези моменти, Коко разказва на Пол Моран, че тогава между тях имало безкрайни плачове и караници. Тази романтична визия за нещата като че ли е измислена от горещата почитателка на романи, каквато не е преставала да бъде. На практика нещата се развиват между добре възпитани мъже, между джентълмени, както и между разумни хора. Етиен бързо схваща, че би било глупаво от негова страна да се противопостави на истинските чувства, които свързват Бой и Коко. Според твърденията на Балзан, той бил казал по същество следното на Кейпъл:

— Харесва ли ти наистина?

— Бога ми… да!

— Тя е твоя, драги!

И за да скрепят това споразумение, Етиен уж бил извикал майордома си, за да им донесе шампанско.

Бихме могли да допуснем, че нещата не са протекли по толкова прям начин.

Тъй като не е дребнав, Етиен, естествено, продължава да заема квартирата си на Коко. Но през есента на 1910 г. Бой се нагърбва да открие за нея в банката си кредит, благодарение на който тя наема, за да настани ателиетата си, голям апартамент на първия етаж на улица „Камбон“ №21, успоредна на улица „Роаял“. До вратата има табела с надпис „Шанел мод“. Тази улица „Камбон“ зад хотел „Риц“. За съжаление Коко не се настанява там с Люсиен Рабате: последната не е издържала на често пъти непохватната авторитарност на Габриел, която според нея не се съобразява достатъчно с нейните забележки и с опита й с клиентелата. Две години по-късно „главната шивачка“ преминава на работа във фирмата Каролин Ребу, на която по-късно ще стане производствена директорка.

Въпреки напускането на Люсиен, успехът на Коко не я напуска. Приятелките на Бой, който е приеман навсякъде, стават нейни клиентки. Кейпъл и самата тя прекарват често уикенда в Роальо. Там се виждат с Етиен, който видимо съжалява за времето, когато Коко живеела под неговия покрив. Той ревнува англичанина, без обаче да го покаже някога.

В Париж лудо влюбеният в Коко англичанин е наел за тях на авеню „Габриел“ приятен апартамент с изглед към кестените на градината „Шанз-Елизе“. Двойката го обзавежда луксозно с обточени със злато паравани от черен лак от Коромандел. През целия си живот Габриел няма да се раздели с тези мебели (ще стигнат до трийсет и два). Ще ги разполага във всички свои следващи жилища — както постъпвали през Средновековието с гоблените — вероятно като спомен от първата й любов.^[7]

На авеню „Габриел“ тя съумява да опознае по-добре този Бой, който е доста по-различен от Етиен, макар и двамата да са спортни натури. Колкото Бой е флегматичен, толкова приятелят му е експанзивен; докато първият е привърженик на дискретната елегантност, вторият не отдава особено значение на облеклото си. Освен това, за разлика от Етиен, Кейпъл обожава да чете… Четивата му са твърде разнородни: както Ницше, така и Волтер или Прудон, както Светите отци, така и „Политически есета“ на Хърбърт Спенсър. Но оригиналният му и ученолюбив ум го кара понякога да се вглъби в странни трудове, дело на няколко отнесени или мистични умове. Натъква се дори на теософията. Няколко години по-късно започва да пише и издава в Лондон том с политически разсъждения. Тъй като те предполагат култура, каквато Коко не притежава, Бой не може да разговаря с нея за теми, които му минават през главата. Затова доста наивно е намерението му да я накара да прочете „Мемоари“ на Сюли. Но той въобще не й се сърди. Навреме е осъзнал, че ако тя въобще не познава това, което се учи в училище, то тя познава отлично всичко, което не се учи там, тоест притежава един вид по-висока интелигентност, с която той не може да се похвали.

Какво от това! Коко е възхитена от факта, че шампионът по поло е и „интелектуалец“. Впечатлена е и от таланта му на делови човек, работоспособността му, готовността му бързо да взема решения. Но най-вече тя харесва настойчивата му амбиция, която, подобно на нейната, е продиктувана от волята му да се реваншира за миналото, което е по-добре да бъде забравено. „На трийсет години, възраст, на която младежите прахосват състоянието си, Бой Кейпъл вече е натрупал своето благодарение на въгледобивните мини“ — ще каже тя.

Физическата привлекателност изиграва основна роля за връзката им. Този красавец с катраненочерна, гъста и буйна коса, със зелени очи, волева брадичка и спокойна самоувереност я покорява. Всичко в него й харесва… и изисканата леност, и дори акцентът.

Но нека да чуем самата нея относно това, за което му е най-благодарна: „Той беше най-важното нещо в живота ми: в негово лице срещнах личност, която не ме обезсърчаваше… той съумя да развие в мен уникалното за сметка на всичко останало“.^[8] Впрочем Бой постъпва по този начин съвсем съзнателно: когато Габриел се настанява на улица „Камбон“, за да й бъде в помощ, той прикрепя към нея една професионалистка в модата, госпожица Сен-Понс, с една-единствена препоръка: да прави всичко в името на нейното удоволствие, „само и само тя да не се променя“. Какво по-добро доказателство за обич, но и за уважение и доверие, би могла да желае една жена? Той иска тя да вярва в себе си и да прекрачи всички вътрешни задръжки, които могат да й попречат да изяви своята същност.

Пак в същия дух Бой често пъти се противопоставя на честите й срещи с нейните приятели.

— Но защо?

— Ще те опропастят…

Това не му пречи да я води по изключение на вечеря в „Максим“, но по принцип „ние никога не излизахме заедно“ — казва тя. Причината е, че поради тогавашните нрави Бой не може да си позволи да я представи пред висшето общество.

Месеци наред, опиянена от този своеобразен „меден месец“, който изживява, Коко предпочита да прекарва вечерите си на авеню „Габриел“, без да пожелае да излиза, което напълно я устройва, бидейки „жена от харема“, както сама определя себе си. Предвид нравите на епохата, домошарските й навици напълно устройват Кейпъл.

 

 

На улица „Камбон“ търговията на Габриел все повече процъфтява, поне тя така си въобразява, тъй като много скоро с изумление ще осъзнае огромното си невежество в областта на бизнеса. Откривайки й влог в банката, Бой й дава чекова книжка.

— Когато ти потрябват пари, виждаш ли, много е просто: вписваш сумата тук и подписваш там…

Наистина е много просто, толкова просто, че тя харчи, без да смята, множи покупките си от Коромандел, граби възможно най-красивите, които намери. Какво от това, щом делата й вървят добре и тя е богата.

— Знаеш, че са скъпи — доверява тя на Бой.

— О, знам! Дори вчера от „Лойдс“ ми се обадиха, за да ми съобщят, че си превишила кредита… Но няма страшно.

— Обадили са ти се от банката? А защо не на мен? Значи съм зависима от теб?

Това, което Кейпъл не е пожелал да й каже, дали от деликатност, дали от желание тя да не се промени и да се превърне в делова дама или в сметачна машина, е, че той е депозирал в „Лойдс“ ценни книжа. Целта е Коко да разполага с необходимите фондове за разгръщане на собствената си дейност. Но за момента парите, които е изтеглила, явно са от заем — благодарение на гаранциите на Бой — а не спечелени от нея пари, както си е въобразявала.

Тези разкрития втрещяват младата жена. Той ги прави в момент, когато я води на вечеря в Сен Жермен ан Ле, в павилиона „Анри IV“. Не е нужно да казваме, че апетитът на Коко секва. Тя навлиза в гората, крачейки право напред до изтощение, следвана с усилие от Бой, който, макар и спортсмен, мрази да ходи… Двойката се връща в Париж, качва се в апартамента на авеню „Габриел“. „Погледнах — доверява тя на Пол Моран^[9] — красивите предмети, купени с това, което смятах за моя печалба. Значи всичко било купено от него! Живяла съм на негов гръб! Започнах да мразя този възпитан мъж, който плащаше за мен. Хвърлих в лицето му чантата си и избягах.“

Приятелят й я следва на улицата, после на площад „Конкорд“, под проливен дъжд.

— Коко! Луда ли си? Хайде! Бъди разумна!

Най-сетне успява да я догони под колонадата на улица „Риволи“, пред книжарница „Смит“. Мокра до костите, тя ридае с прилепнали по лицето разчорлени коси…

Той я връща у дома. Болката от нараненото й честолюбие затихва и по-късно… той най-сетне успява да я заведе на вечеря.

— Ти си горделивка — казва й Загрижен Бой — продължаваш да страдаш…

На другия ден пристига рано-рано на улица „Камбон“:

— Анжел — заявява тя строго на старшата си модистка — не съм дошла тук да се забавлявам, да харча наляво и надясно. Тук съм, за да натрупам богатство. От сега нататък никой няма да похарчи и стотинка, без да ме предупреди.

Нарежда на госпожица Сен-Понс да й донесат разходната книга, която от тактичност, или за да угодят на Кейпъл, никога не са й показвали. Тя въобще не е наясно какво е това инвестиране, погасяване, костуема цена, търговски оборот, доход или печалба… Но скоро ще навакса пропуснатото, макар от кокетство цял живот да повтаря, че никога не е умеела да смята… Но от този ден тя скъсва завинаги със своето безгрижие…

Много скоро новият начин на управление носи своите плодове. Година по-късно вложената от Кейпъл гаранция става ненужна и той може да изтегли ценните си книжа. Натрупаните от „Шанел мод“ печалби са достатъчни.

Впрочем първоначално предизвиканото от малката шапкарка от булевард „Малерб“ любопитство нараства. Започват да говорят за нея по трибуните и ложите на хиподрумите… Един ден я посещава едра дама, която заявява без заобикалки:

— Дойдох да ви видя.

 

 

Така че, колкото повече искат да я виждат, толкова повече Коко се крие. Тя, която е прекарала толкова години далеч от света, и най-вече от този свят, до голяма степен е запазила своя доста необщителен характер. Не понася да бъде център на вниманието на тълпа непознати. Чувства се като парализирана. Затова се крие… Когато научава, че дадена клиентка много настоява да я види, обзета от паника, тъй като не може да потъне в земята, подобно на водевилен герой тя се напъхва в някой стенен шкаф, поръчвайки на своята главна шивачка:

— Идете вие, Анжел!

 

 

Странно, но не е ли парадоксално, че тази дъщеря на амбулантен търговец не умее да продава? Дали по този начин не иска да подчертае, че е различна? Но и в този случай тя отказва контакт.

— Не мога. Ако сметнат шапката за прекалено скъпа, в състояние съм да им я дам.

Връзката на Коко и Бой не прекъсва приятелските взаимоотношения и на единия, и на другия с Балзан. Същевременно, известно време след като двойката се установява на авеню „Габриел“, Етиен заминава за Аржентина. Дали това отпътуване е продиктувано от зародилата се у него ревност и от някакво любовно отчаяние от страстта, свързала тези две същества? Не е сигурно, въпреки внушенията на Коко. Явно тя е пожелала да поукраси реалността, добавяйки някакъв романтичен оттенък. Но не по-малко е възможно това да е едно обикновено делово пътуване, свързано с текстилното производство, което осигурява просперитета на Балзанови, или с конните му занимания. Обаче, когато Етиен се завръща от Южна Америка и пита Коко „докъде е стигнала с нейния англичанин“, той добавя иронично:

— Е, изглежда, че работиш. Кейпъл не е ли в състояние да те издържа?

Можем да си представим в каква ярост изпада Коко при тези думи, когато най-сетне е постигнала преследваната от нея цел — „да не дължи никому нищо“. Този „производител на кокотки“ — ако използваме собствения й израз — дори не е в състояние да си представи, че тя напълно осъзнава собственото си достойнство…

Каква разлика с Бой, който, макар и с известно закъснение, прекрасно е разбрал от какво се е нуждаела Коко!

 

 

Кейпъл намира за тъжно, че приятелките на Коко са из средите на леконравните жени, които тя среща в Роальо. Емилиен д’Алансон поне е куртизанка от класа, която заради качествените си връзки и известно познаване на висшето общество е съумяла да я понаучи на нещо, да запълни някои празноти и да й спести известни гафове. Но останалите? Безсмислените им разговори — или по-скоро бръщолевенето им — не могат да се опишат. Единствената им тема е липсата на сръчност у фризьорката им, ревността на покровителя им или сплетните, които се носят около майор дома… Каква низост! Вярно е, че на сводниците на тези жени никога не им е хрумвало да искат друго от тях, освен да са красиви… и покорни. Но Коко, смята Кейпъл, се нуждае от други запознанства, такива, които биха я избавили от нейното невежество…

Тъй като Бой не може да я въведе в светските среди, той отваря за нея вратите на артистичните среди. Кани я на театър, запознава я с актрисата Габриел Дорзиа^[10]. Води я в опера Комик и я представя на оперната певица Март Давели, която наскоро е дебютирала там. Тя е почти нейна двойничка. Но противно на това, което се случва най-често, двете жени не изпитват никаква омраза една към друга, точно обратното. Кейпъл свързва Коко и с една великолепна актриса от Театр дю Жимназ, Жан Дери. Той отвежда всички тези млади жени в Роальо, където Етиен само чака да ги посрещне. Така Бой развива мисленето на Габриел, разширява кръгозора й. Без въобще да предполага, той подготвя малката невежа провинциалистка за тъй важната роля, която й предстои да играе в артистичния и литературния живот между двете световни войни.

Преди да се посвети телом и духом на модата, Габриел, чието призвание все още не е напълно определено, продължава да изпитва известно влечение към професиите, свързани със спектакъла. Явно тя се е отказала от идеята да пее пред публика. Но поради липса на дарба за това изкуство, през целия си живот тя ще продължи да пее за свое собствено удоволствие. Люсиен Рабате остава доста учудена, когато в дома на булевард „Малерб“ я чува да пее заедно със сестра си всякакви мелодии, докато работят. Репертоарът й се простира от рефрени из оперети, например „Дъщерята на Мадам Анго“, до оперни арии, като „Фауст“ от Гуно, изпети не с еднакъв успех, но с такова видимо удовлетворение, че не можеш да желаеш повече.

Танцът също я привлича. По онова време се появява нова концепция за това изкуство, която го превръща в нещо като философия или поне в образователен метод с мистичен резонанс… Гуру на този жанр се явява Далкроз, основал наскоро в Дрезден Институт за танца. Тълпата от сноби говори за него и курсовете му по „ритмика“ без никакъв нюанс в оценките. За кратко впечатлени от него, Етиен дьо Бомон и приятелят му Жан Кокто бързо се отегчават. От своя страна, Колет изпълнява на парижка сцена поставени от Жорж Ваг мимодрами. В тях тя се съблича почти гола, за възмущение на парижкия хайлайф, който отказва да види каквато и да е езотерична символика… Именно в този контекст Габриел чува от устата на приятелките на Бой за Айседора Дънкан^[11]. Отива в дома й на улица „Дьо Вилие“. Пред многобройна публика от привърженици домакинята импровизира, демонстрирайки, според Коко, изобилие от жестове и прекомерно провокативна еротика, която я смущава. Ненапразно е учила цели седем години при монахините от „Сен-Кьор дьо Мари“… Тя не може да понесе изпълнението на един от почитателите на танцьорката, млад посредствен художник цапач, някой си Ван Донген, който, за да покаже своя ентусиазъм, публично опипва задника на Айседора през прозрачния плащ, който е облякла за гръцкия си танц… И всички го аплодират! Тъй като по време на това сборище щедро се разлива алкохол, бързата в преценките си Коко приписва на ефекта от алкохола хореографията, за чието възприятие тя не е подготвена. Никога вече няма да стъпи у Айседора, която остава в спомените й една обикновена пияница.

Но тъй като не е от тези, които губят кураж, тя открива друга преподавателка, Кариатида, определяна като „характерна“ танцьорка, бивша шивачка у Пакен и бъдеща съпруга на Марсел Жуандо. По онова време тя живее заедно с любовника си Шарл Дюлен в едно студио в Монмартр, на улица „Ламарк“. Води екстравагантен живот и няма лудост, която да не е извършила, като има авантюри с множество партньори и от двата пола, което не се нрави особено на приятеля й. Странно, но Коко не обвинява „Кария“, както я наричат, за разпуснатите й нрави… Дали защото вижда в нея една великолепна учителка? За съжаление, въпреки положените усилия и редовното посещение на уроците месеци наред, Габриел не постига желания ефект: оказва се, че дарбата й да танцува не е по-голяма от тази да пее…

Годината е 1911-та. Приключила е с надеждите, които е таила. Така не е ли по-добре? Не изпитва никакво съжаление… И колкото по-малко се взира в миналото, толкова по-бързо ще напредва в кариерата… Ще се посвети единствено на ателието на улица „Камбон“.

Тя ще понесе леко тези разочарования, тъй като се чувства обичана от Бой. Той е загрижен и се отнася към нея сериозно… а и тя безумно го обича. Бой е неин любовник, но, както признава тя по-късно, за мен той е „мой брат, мой баща и цялото ми семейство“. Нещо повече, по онова време тя вече е сигурна, че той ще се ожени за нея… Впрочем, нали й е представил сестра си Берта, с която тя се сприятелява? Не е ли това добър знак?

 

 

Сред хората все повече се говори за новата модистка. Емилиен д’Алансон носи навсякъде нейните сламени шапки, и то не само по състезателните полета по време на надбягванията. През 1912 г. идва признанието: вестник „Ле Мод“, който има най-голяма аудитория, изтъква таланта на Габриел Шанел и публикува на цели страници фотографиите на очарователни артисти с нейни шапки на главите: там могат да бъдат видени приятелките й Габриел Дорзиа или изключително даровитата певица Женевиев Викс. Освен това Коко си издейства при адаптацията на „Бел ами“^[12] в театъра, облечената от Дусе Дорзиа, изпълнителка на главната роля в пиесата, тази на Мадлен Форестие, да носи нейна шапка. Трябва да оценим привидно скромния дебют на Шанел на сцената: той предвещава значимата й роля по-късно, когато например Кокто я моли да „облече“ пиесите му, защото тя е „най-великата шивачка на своето време“. Коко прави огромни крачки и в други области на изкуството. Така на 29 май 1923 г. тя присъства в наскоро построения театър Шанз-Елизе на премиерата на „Пролетно тайнство“ от Стравински в изпълнение на Руския балет на Дягилев и с хореография на Нижински. Тя, която е толкова необразована, изведнъж се оказва в присъствие на най-провокативния авангард. Там, без да разбира нищо, тя се озовава сред войната между два клана от разюздани зрители, насред обидите и ударите, като самият Стравински се отървава от линча единствено благодарение на стремглавото си бягство. Какво ли мисли Габриел за тази вечер, след като излиза от вцепенението, в което е изпаднала?

Междувременно Артър Кейпъл става все по-важна личност: той разширява флотата си от товарни въглевози и покорява стария Клемансо, връзките с когото са му особено скъпи. Не изпускайки Мароко от очи, той планира да превърне Казабланка в основно пристанище за внос на въглища в Северна Африка. Ежедневно се среща с политици, банкери и медийни крале, независимо дали това е Анри Льо Телие („Льо Журнал“), Адриен Ебрар („Льо Тан“) или Алфред Едуарде („Льо Матен“).