Анри Жидел
Коко Шанел (3)

Втора глава
Детство и юношество на Габриел

Сомюр, 19 август 1883 г. Четири часа следобед. Една много млада жена бърза към портала на главния приют, увенчан с триъгълен фронтон като в древността. Тя е едва двайсетгодишна и видимо има всички признаци на твърде напреднала бременност. Тя звъни на голямата, обкована с огромни пирони, порта, която затваря преддверието на институцията. При звъна на камбанката се отваря една врата, през която преминава необичайната посетителка, която е не друга, а Жан. Изчаквала е толкова много, че ще роди във входната канцелария, при монахините от ордена „Сестри на Провидението“, на които по онова време е поверено управлението на приюта.

Ражда се Габриел Шанел — тя е само с едно лично име…

Дали баща й не се е задържал по работа извън Сомюр, достатъчно далеч, че да не може да се придвижи и да придружи Жан? Никога няма да узнаем. При все това на следващия ден, когато раждането на детето трябва да бъде обявено в кметството на Сомюр, Албер все още отсъства. Трима стари служители от приюта се нагърбват с тази задача благодарение на отпуснатите няколко монети. Както и в Обена, лъжат и заявяват, че Жан живее „със съпруга си“,^[1] докато всъщност става въпрос за извънбрачно съжителство. Свидетелите, които са необразовани, не могат да подпишат. Освен това Жан е обявена за „търговка“, което не е така, но вероятно това определение им се е сторило по-почтено, отколкото „става за всякаква работа“, което би било по-точно.

Кръщенето на Габриел става на 21 август в параклиса на приюта, в отсъствието на който и да било член от фамилията. Самата Жан не е в състояние да присъства на церемонията. Разбира се, Албер е неоткриваем…

Освен това са необходими кръстник и кръстница. За пореден път ги откриват на място и, естествено, нито единият, нито другият познава родителите на кръщелницата. Ще изчезнат веднага, след като извършат исканата от тях дребна услуга.

Семейство Шанел остава в Сомюр още много месеци, но както е известно, Албер не обича да се задържа в една и съща област. Освен това, с течение на времето мечтите му за търговия с вино, която да му донесе богатство, са се изпарили… Малко по малко той намразва Сомюр: дали градът не му напомня постоянно за неуспеха му? Затова вечният скиталец тръгва да кръстосва пътищата със семейството си. Минава през Шателро, спира за малко в Бурганьоф и в Ейгюранд. Застоява се няколко месеца в Пюи дьо Дом. Тъй като панаирите и пазарите са място за срещи, случайността го сблъсква с членовете от рода Девол и Шардон. Въпреки първоначалното неудобство пият по чаша червено вино, след което благодарение на почерпките ледовете се стопяват и постепенно се сдобряват. В края на краищата нали Албер все пак е доказал добронамереността си, макар да е вярно, че малко са го попритиснали? Признал е двете деца на Жан — които всички единодушно намират за прекрасни. Защо Шанелови да не се завърнат в Курпиер? Още повече че вуйчо и вуйна Шардон са загубили дъщеря си Антоанет, починала на двайсет и една години… В къщата вече има повече място от необходимото. Албер и Жан се съгласяват. Това решение ги задоволява, но семейството на Жан поставя едно условие: Албер трябва да се ожени за спътницата си. Той приема, не без усилие… На 20 май 1884 г. обявява в кметството промяната на местожителството си.^[2]

Още през юни оповестяват официално предстоящата женитба.^[3] Но настъпва неочакван обрат: в последния момент Албер, ужасен от перспективата на брака, се запъва като магаре на мост. Краката му отказват да го поведат към кметството… Булката е обляна в сълзи. Скандалът е грандиозен. В Курпиер никога не се е случвало подобно нещо. Тогава, тормозен от близките на Жан, притискан да удържи на думата си, мишена на техните обиди и заплахи, нещастникът бяга… И трябва да приемем, че тази караница оставя дълбока следа в умовете в Курпиер, щом цял век по-късно тя е останала в паметта на жителите му.

Все пак всяка война има край. След шестмесечни перипетии тя завършва по особено гнусен начин. След многобройни пазарлъци сключват договор: Албер се съгласява да се ожени за Жан, при условие че тя осигури чрез договор сумата от 5000 франка, плюс личните си средства и мебели — доста крупна сума за тези бедни среди.^[4] Общо взето цялото семейство на Жан дава пари, за да й купи съпруг… но то се подсигурява и една формула в нотариално заверения документ изрично постановява, че Албер ще има право на парите едва след като бракът е надлежно сключен.

Церемонията се провежда на 17 ноември 1884 г.…^[5] Двамата съпрузи признават официално, че са им се родили две деца, Жюлиа и Габриел. Присъстват вуйчото Шардон, Марен Девол, братът на Жан, и дори родителите на Албер, Адриен и Виржини, които не са се опитвали да видят сина си нехранимайко заради неприятностите, които им е създал. Адриен се възползва от случая, за да обяви на младоженеца, че го е дарил с малка сестричка, Адриен, неговото деветнайсето дете…

Така Габриел Шанел се оказва по-възрастна от собствената си леля, която по-късно ще стане най-добрата й приятелка…

Притежател на осигурените от Деволови 5000 франка, Албер, който все още мечтае да се издигне над настоящото си положение, се кани да купи търговско предприятие в Южна Франция, в Тарне-Гарон, по-точно в Монтобан.^[6] Преди това поръчва отпечатването на търговски книжа, върху които наред с неговото име и бъдещият му адрес („Плас дю Марше“ №4) фигурира предметът на бъдещата му дейност: „Всякакъв вид трикотаж и спално бельо“. За съжаление това се оказва поредната илюзия: дейността няма никога да се осъществи и всичко ни подтиква към мисълта, че малкият капитал на Албер се е стопил като лански сняг, прахосан в злополучни спекулации или изразходван със случайно срещнати жени…

В крайна сметка, няколко месеца след сватбата си, през септември 1885 г. Албер решава да напусне Курпиер. Дали не смята, че под наблюдението на Деволови и на Шардонови ръцете му са вързани? Или пък поради чисто търговски причини? Не е известно. Обаче той решава да потърси другаде някой малък град, който да му служи като база за обиколките околовръст. На първо време тръгва сам, за да посети няколко градчета, разположени на юг от Клермон-Феран, Шампеи, Вейр, Вик льо Конт, Сен-Жермен-Ламброн. Нито едно от тях не му допада. В крайна сметка този скитник решава да се установи в Исоар, околийски център на Пюи дьо Дом, на 35 км от овернската столица. Старият град е кръстосан от тесни, много мрачни и често пъти опасани с къщи от XVI в. улички. Но той е доста активен; съботният му и доста оживен пазар вдъхва увереност на Албер, че ще има успешна търговия. А той се нуждае много от това. Средствата му позволяват да наеме единствено стари и порутени жилища, лишени от елементарни удобства. Те се намират извън града, от другата страна на околовръстния булевард, построен на мястото на старите укрепления. Албер наема последователно две такива. Втората тази, в която живее най-дълго — се намира на улица „Мулен-Шарие“, в един доста беден квартал, по протежение на пълната с боклуци река Куз Павен. Там няколко воденици захранват с движеща сила вегетиращи малки работилници, включително кожарски, които оцветяват реката с грозен ръждив цвят и изпускат зловонна миризма.

Като изключим тази смяна на обстановката, животът на двойката Шанел не се променя никак по време на тези местения. Все същият авантюрист, Албер се нахвърля с еднаква страст върху виното, обилната храна, игрите и жените. Този начин на живот, макар да пречи донякъде на търговията му, му осигурява, когато не е у дома, поне непрестанно добро настроение и жизнерадост, оценена от неговите събратя. Единствената сянка в тази картина са завръщанията у дома. Бедната Жан отдавна е престанала да му харесва. Разбира се, топлотата, с която тя го посреща, не му е безразлична, както и муцунките на двете му момиченца, Жюлиа и Габриел, но още не са минали два-три дни и той отново няма търпение да тръгне; перспективата е още по-примамлива, поради факта че занаятът му на амбулантен търговец му осигурява идеално извинение: необходимо е да иде в Лимузен, в Юсел, в Меймак, в Бюжа, в Еглетон… Трябва да се хранят децата, както обяснява на Жан, която, след като няма никакъв избор, се преструва, че му вярва… А той, много скоро и след бърза целувка, скача в каручката си и шибва коня си. Диша с пълни гърди. Негови са пътищата, негова е свободата и той си свирука някаква модерна мелодия, докато Жан, застанала на прага на къщата, вижда как впрягът се отдалечава в края на пътя…

Тези дълги отсъствия не пречат на Албер да се придържа към християнската традиция на многократното оплождане. На 15 март 1885 г. се ражда трето дете, наречено Алфонс, а през 1887 г. момиченце, Антоанет…

Именно след нейното раждане Албер решава да се завърне в Курпиер. На пръв поглед странно решение, но за което не липсват причини… Крехка, уморена от непрекъснатите бременности и страдаща от силни астматични кризи, Жан ще се възползва от по-добрия климат на село. Освен това, нападнат от финансови затруднения, настаненият безплатно в Курпиер Албер ще се възползва от осезаемите икономии. Накрая, той няма да има толкова скрупули заради отсъствията си, знаейки, че младата жена живее в родния си край, заобиколена от семейството си. Той смята, че така тя няма да държи толкова да го придружава при обиколките му. Явно това решение е удобно за него…

Но това, което не е предвидил, е, че Жан, все още влюбена в него, все още ревнуваща го и опасяваща се да не го загуби, ще настоява да го следва в неговите пътувания. Невъзможно да бъде разубедена, тя ще продължава да зъзне през зимата в неговата каручка по заснежените пътища на Централния масив, да трепери от студ зад отворената му насред вятъра сергия по пазарищата, на петдесет-сто километра околовръст.

Какво от това, че понася лошото му настроение, неговите обиди и насилието, на нея й е все едно. Стига й, че е до него. Противно на очакванията на Албер бременностите й не й пречат да го следва упорито, до последния момент, до такава степен, че през 1889 г. тя ражда далеч от дома, в една странноприемница в Гере. Заинатила се е да иде в Крьоз, за да последва мъжа си. Това е по време на годишния панаир на града… Новороденото е момченце, което наричат Люсиен. Така то идва на белия свят по същия авантюристичен начин като Жюлиа. Това е петото дете на Албер. Шестото, Огюстен, родено през 1891 г., идва на бял свят в Курпиер, но живее само няколко седмици. Едва завърнала се от гробището, измъчена, но непоправима, Жан бърза да последва мъжа си.

Пристигнала в Курпиер на четири години и половина, Габриел ще прекара там ранното си детство с партньори в играта по-голямата от нея Жюлиа и по-малкия Алфонс (останалите са още твърде малки). Семейство Шанел се е настанило при вуйчото Огюстен Шардон и жена му Франсоаз в една къща в стария Курпиер, купена няколко години по-рано, за да замести тази на бащата на Огюстен.^[7]

Както в Исоар, Албер се появява твърде рядко и там. Задържа се за по-дълго по време на слабия сезон, през януари и февруари. Що се отнася до Жан, когато не придружава мъжа си, тя често пъти изглежда тревожна и непрестанно се оплаква от липсата на пари. Астматичните й кризи понякога я карат да се задушава, особено нощем, което разбужда всички у дома, свикнали вероятно с миризмата от евкалиптовия прах, който докторът от Курпиер е посъветвал тя да изгаря в стаята си върху малък ламаринен котлон.

Но щом здравето й позволи, тя изчезва за няколко дни… Семейството й, което въобще не одобрява това поведение и смята за напълно неразумна тази болезнена привързаност към един съпруг, който не заслужава усилието, се редува с Шардонови, за да им помогне и да се грижи за децата.

От своя страна, Габриел изживява няколко щастливи години… Заедно с Жюлиа и Алфонс тя помага на вуйчо си да работи в градината, която той притежава в края на града. Какъв контраст с изцяло градския живот в Исоар! Тук полето е съвсем близко със своите миризми, цвърченето на птичките, ромона на реката, която тече под старите стени, скрита под сводовете на върбите. Децата са се научили да ловят риба: умеят да направят от орехова пръчка въдица, а от фиба — кукичка. С помощта на камъните, които събират в река Дор, градят миниатюрни пристанища: те защитават книжните лодки, което течението бързо отнася. Освен това сезоните тук са толкова отчетливи: замръзналите в белота Коледи, както и горещите лета, когато въздухът сякаш трепти над напуканата земя.

По това време Габриел вече проявява своята различност и своята независимост. Когато майка й й казва: „Иди да си играеш с брат си и сестра си!“, тя ги придружава петдесетина метра, след което ги оставя, за да продължи собствения си път. Често прави така, за да иде в старото гробище, обградено с рухнали стени, където сред плевелите са останали няколко стари, обрасли с мъх, надгробни камъни. Това е любимото й място. Младата гробарка погребва там своите стари кукли, но и една малка лъжичка (защо, по дяволите, лъжичка?) или пък някоя от онези кокалени перодръжки, спомен от пътуване, върху която през тесен отвор се вижда „Нотр Дам“ от едната страна и Триумфалната арка от другата. Издадена от Жюлиа, която един ден я е последвала незабележимо, тя е мъмрена още повече, заради това че перодръжката е подарък от баща й! Въпреки това тя го обожава, своя баща, независимо от недостатъците му. Но никой, като се започне с нея, не разбира прекалено символичното значение на нейната постъпка: отнася най-скъпите си съкровища, които заравя в тайната си градина, а свидетели й стават мъртъвците, които са предпочитаната от нея компания. Избрала си е два гроба и почита подземните им обитатели, като им носи по някое полско цвете. В това изоставено гробище тя се чувства напълно независима: там са личните й приятели, които никой не може да й отнеме, нейното собствено царство, толкова отдалечено от всичко, което я заобикаля.

Но цената, която трябва да плати, е огромна. В реалния свят нейната духовна самота е пълна. До края на живота си никога няма да престане да смята тази цена за твърде висока. Така шест-седемгодишното момиченце, което си играе в Курпиер, не подозира, че в неговото детско поведение вече е залегнала основна част от неговата женска съдба. Всичко е решено. Окончателно.

Но едно решение на баща й ще сложи край на няколкото щастливи години на Габриел. През 1893 г. заседялата се вече няколко седмици в Курпиер Жан получава неочаквано писмо от съпруга си: както той казва, случайността го срещнала с един полубрат, на име Иполит, за чието съществувание досега не знаел… Толкова се харесали, че решили да се сдружат като ханджии в Корез, в Брив ла Гайард. Намерил бил квартира в града, на булевард „Елзас-Лорен“^[8], и моли жена си да го последва.

Брив се намира на двеста километра от Курпиер. Все още заслепена от страстта, Жан не се колебае и за миг, още повече че Албер я е привлякъл с перспективата за най-после стабилно съществувание, лишено от парични притеснения благодарение на хана. Напразно семейството на Жан я подканя към предпазливост, младата жена се съгласява единствено да отведе само двете си най-големи деца.

Когато, мъкнейки със себе си Жюлиа и Габриел, пристига на място, не й трябва много време, за да забележи, че мъжът й я е измамил… Нито той, нито неговият полубрат са собственици на заведението, а са обикновени прислужници, зле платени, а най-лошото — отрупани с дългове. Албер я е накарал да дойде тук, за да се грижи за домакинството му… Да не говорим за хана, той е тесен, мрачен и посещаван основно от кресливи пияници… Въпреки гнева си и упреците, бедната Жан, жертва по рождение, превива гръб, слага престилката, взема метлата и веднага се захваща с работа…

Можем да си представим разочарованието на Габриел и Жюлиа: удоволствията на село, разходките в гората, брането на черници по плетовете. Изчезнали са родените през годините приятелства и другарства… Що се отнася до новото училище, децата не познават там никого, нито учителите, нито учениците: всичко трябва да започне отначало. Освен това училището е градска постройка, в която напълно липсва добродушната атмосфера, която цари в селските училища. Изплакват си очите. Престоят на Жан в Брив се оказва напълно неудачен. Тъй като изнемогва от работа, едновременно у дома и в хана, а паричните затруднения на семейството само растат, астматичните й кризи започват да се множат, особено когато настъпва зимата. Те траят един-два часа, най-често нощем. Болната е неспособна да лежи и затрудненото й дишане става свирещо. На челото й избива пот, а мъката стяга гърдите й. След това болката стихва и Жан успява най-сетне да заспи. Нощните кризи будят нееднократно децата, които се плашат, и Албер, чието настроение е засегнато от тях. Той като че ли вини бедната Жан за всички собствени нещастия.

През лятото на 1894 г. здравето й леко се подобрява и надеждата й се възражда. Понякога на лицето й се връща усмивката, тя е способна, месеци наред да придружава мъжа си в обиколките, когато не са твърде далечни. Но още с първите есенни студове кризите започват с нова сила. Тя седи безсилна задълго върху един кухненски стол, с печални, вперени в земята очи, а след това, надвивайки себе си, подновява механично домакинските си работи, като едва намира сили да се скара на Габриел и Жюлиа с уморен и креслив глас. Тези, които я виждат отново, я намират променена…

През декември към астмата й се прибавят тежки бронхиални усложнения. Но тя отказва да се обърне към лекар и дори да потърси помощта на състрадателните й съседи: това не би ли означавало да признае за болестта си? И тя упорито отказва. При това има треска и се задушава. Дори понякога припада. В едно утро на 1895 г., учудена, че майка й все още не е станала, Габриел влиза в нейната стая и уплашено надава вик. Майка й е мъртва.

А е само трийсет и три годишна.

 

 

Трябва ли да споменаваме, че Албер не е там?

Брат му Иполит се нагърбва с обявлението за смъртта и с погребението й.^[9]

На церемонията в гробището на Брив, в мрачното и студено време присъствието е рехаво, от което атмосферата е още по-убийствена. Пред гроба се очертават слабите силуети на петте деца на горката Жан, Иполит, собственикът на хана и неколцината членове на семейството, които са успели да предупредят навреме…

„Пътуващият“ Албер пак не е там…

Когато най-сетне пристига, трябва да се справи някак с положението. Какво ще стане със синовете и дъщерите му? По онова време често се случва някой вдовец да се опита да се ожени за някоя предана вдовица без деца, която да е в състояние да изгледа тези на новия си съпруг… Безсмислено е да казваме, че това решение на нещата отвращава Албер, който е влюбен в независимостта си. От друга страна, Анри-Адриен, дядото на малките, не би бил този, който със своите деветнайсет деца би могъл да вземе още пет, а от страната на Жан, при нейните роднини също няма място… Тогава Албер, който в случая не засвидетелства нито обич, нито смелост или въображение, загубва интерес към децата си… Смятани от администрацията за „изоставени деца“, десетгодишният Алфонс и шестгодишният Люсиен биват поставени под опеката на Социалните грижи и са настанени „на село в семействата на почтени земеделци, които получават за това месечна субсидия“. На практика, лошо хранени, спящи заедно с добитъка върху влажната слама на плевните и на течение, за приемните си семейства те представляват безплатна работна ръка, която последните обикновено експлоатират безсрамно. И това трае до момента, когато станат тринайсетгодишни, след което ги обучават на някакъв занаят. Но притеглянето на миналото им е толкова силно, че те неминуемо се ориентират към практикувания от баща им занаят… Именно с такава дейност се занимават голяма част от живота си: стават амбулантни търговци…

Остава Габриел, Жюлиа и Антоанет да бъдат настанени някъде. От своя страна, след отказа на семействата, Албер въобще не търси решение на проблема. Той възнамерява да живее, както си иска, без да се обременява нито с чувства, нито с децата… Той е трийсет и девет годишен… Обърнал е една страница от своето съществувание, но хубавите години са пред него! Тази мисъл го въодушевява… Тогава, по дяволите скрупулите. Той има леля, омъжена за нотариус от Брив, който е в много добри взаимоотношения с игуменката на „Сен-Кьор дьо Мари“, конгрегация, която управлява едно сиропиталище, намиращо се между Брив и Тюл, в Обазин. Ето кое е идеалното място за дъщерите му…

Пътищата Божии невинаги се неведоми. Такъв е случаят с Обазин. През Средновековието склоновете на долината на река Корез, чието корито е силно стеснено между Брив и Тюл, са покрити с гъсти гори, през които не минава нито път, нито пътека. В зеления им полумрак преминават единствено диви прасета, елени и сърни. А на полусклона се издига доста късо плато, което съседните височини защитават добре от северните ветрове. В началото на XII в. в областта се появява един слаб и брадат дангалак, придружаван от един нисък човечец, който го следва като сянка. Става дума за един лимузенски свещеник, наричан Етиен, и за един от неговите събратя, като и двамата са решени да живеят в усамотение, за да се посветят на служба на Господа. Избират това място, където да се оттеглят… Привлечени от личното излъчване и репутацията му на светец, която е заслужил, и други мъже, жадуващи усамотение, се присъединяват към него. Когато той умира през 1159 г., общността му е нараснала значително, изграден е манастир, а монасите вече принадлежат към Цистерцианския орден. Строи се и църква. В дъното на обраслия с мъх пролом на Коару, буен поток, който се влива в река Корез няколко километра по-надолу, е построен женски метох, на 600 метра, за да бъдат избегнати злостните брътвежи на съседите…

Нека пропуснем бурната история на абатството през следващите векове. Става така, че през 1860 г. откриват там женско сиропиталище, ръководено от конгрегацията „Сен-Кьор дьо Мари“. Именно в този метох Албер изоставя дъщерите си през 1895 г. Обстановката е великолепна. Обителта, градината й, големите, опасани с чемшир тревни карета, централният, непрестанно бълбукащ фонтан, монашеските сгради, увенчани с огромни, главозамайващо стръмни покриви от плочи, притежават строгия чар на цистерцианската архитектура. Но каква реална стойност може да има тази строга красота за брутално измъкнатите от семейното огнище деца? За тях тези стени без съмнение са стени на затвор, особено за Габриел, чиято чувствителност и независим характер са познати на всички. Какъв контраст за нея, особено спрямо Брив, където въпреки крехката й възраст се е радвала на известна свобода! Разбира се, вечно хленчещата й майка е била хронично болна и сцените, които правела на баща й, тровели домашната атмосфера, но тя я обичала! Що се отнася до баща й, той се появявал все по-рядко, но било цяло събитие, когато чувала тропота на коня му, сянката му се очертавала в рамката на вратата и той я прегръщал силно!

Освен това имала и сестрите си, най-вече по-голямата Жюлиа, Жужу, както я наричала тя, а и приятелките й от училище, с които в крайна сметка се сдобила и с които споделяла толкова много безразсъден смях.

Всичко това й е отнето. Години по-късно, говорейки за жестоките удари, които съдбата отрежда на мъжете, тя ще каже: „Знам какво е това, на самата мен на дванайсет години ми отнеха всичко! И сякаш загинах“. Няма никакво съмнение, че в случая намеква за това, което й се е случило един февруарски ден на 1895 г.

Вероятно най-жестокото нещо е първата й нощ в спалното помещение на втория етаж — галерия, в която са наредени десетки тесни легла: мрак и тишина, наложени още в девет часа от една надзирателка с начумерено лице. Настанена в края на дългата стая в нещо като клетка, последната разполага с прозорче с плъзгащ се отвор, през който без предупреждение може да залови подозрителни жестове и движения. Дълго време след това на Габриел ще й се струва, че чува сухото прищракване на дяволското приспособление.

Няколко седмици след пристигането си Габриел получава неочаквано голям пакет. Тя трескаво го отваря и разгръща луксозна рокля за причастие, украсена с дантели… бродирана торбичка, в която има ценна броеница, огромен воал и венец от рози. Това е подарък от баща й, разточителен и прекалено голям, който ясно показва самохвалския и повърхностен характер на Албер, но който, естествено, очарова девойката…

Не би ли интерпретирала този дар като някакво обещание? Един ден, и това е сигурно, той ще дойде за тях, за нея и сестрите й. Вече си го представя как спира каручката си под листака на площада и идва да позвъни на вратата на сиропиталището… Но тези мечти, които не са потвърдени от никакви конкретни знаци, стават все по-редки, без при това да изчезне сияйният спомен за Албер. Забравени са оплакванията, сцените, риданията на Жан, виновник, за които е именно той…

Същевременно отсъствието на всякакво посещение на този баща, когото тя споменава по всякакъв повод, като че ли се струва странно на малките приятелки на Габриел.

— Не го виждаме често баща ти! — казват й с ироничен тон.

Тогава у нея се заражда и се развива мита за Америка. Това, че не го виждат никога, обяснява тя, е, защото делата му — той притежава огромни лозя — са го принудили да живее в Ню Йорк, откъдето изнася вината си. Впрочем, той знае перфектно английски език и да натрупа богатство там за него е било проста игра… Но, разбира се, той е прекалено погълнат от работата си, за да пътува до това нещастно село в Корез.

— Човек не прекосява океана за щяло и нещяло! — заключава безапелационно тя.

Така момиченцето възкресява неудовлетворените мечти за своя баща, за да станат реалност: красив пример за синовна обич към един мъж, който почти не е достоен за нея…

Как реагират Жужу и малката Антоанет на лъжите на сестра им? Далеч от мисълта да я винят за тях, те смътно чувстват, че нейните измислици са прекалено хубави и прекалено утешителни, за да ги рушат, а и семейната солидарност изиграва своята роля…

Минават седмици, месеци. Скоро настъпва рутината: уроците, осигурявани най-често от монахините, много вероучение, малко история, география и аритметика. Но бъдещето на тези сираци трябва да бъде подготвено: обучават ги на готварство, и най-вече на шев… Докато във втората област Жюлиа и Антоанет се справят доста добре, поне на първо време Габриел проявява лошо отношение, което поражда раздразнение у сестрите:

— Подгъвът ти не е сполучлив, малката ми! Започни отново!

— Ей, това бод зигзаг ли го наричаш?

Отгоре на това момичето е непохватно: боде си пръстите, губи иглите си и прекарва повечето от времето под масата, отколкото в шиене… Каква ирония на съдбата!

Подобно на останалите сираци малките Шанел са принудени да извършват множество благочестиви дела: молитва преди всяко занятие, безкрайни молебени, присъствие при поклонение на евхаристията, на вечернята, на ежедневните меси в параклиса и понякога в църквата. Малките пансионерки стигат до там в индийска нишка, без да се налага да излизат от абатството, по една огромна каменна стълба, която се спуска направо от старото спално помещение на монасите до една от страничните части на трансепта. Именно оттам, твърдят сестрите, някога идвали монасите, за да вземат участие в нощното бдение със свещ в ръка…

По време на литургията Габриел трудно се въздържа да не мисли за тези церемонии, които вижда в романтична светлина. Представя си трептящия отблясък на свещите върху гранитната стена… Често пъти погледът й се спира върху безцветните витражи, чиито оловни рамки образуват странни рисунки. Бог знае защо, има една, която я привлича неустоимо. Тя като че ли е съставена от две преплетени букви „К“. Но все още не я наричат Коко… Тогава как би могла да предположи? Както и да е! Криволиченията на съдбата са доста странни, когато отвеждат от един витраж от XII в. до едно от най-известните лого от нашето съвремие.

Впрочем в абатството съществуват и други странни знаци и Габриел разполага с всички години, които прекарва там, за да мисли за тях. Така например, на първия етаж от сградата на монасите подът на голямата галерия е павиран с безброй бели камъчета. В центъра на тази мозайка малки черни камъчета образуват мистериозни фигури, напомнящи за кабалистичните числа. Хората видели или им се е сторило, че съзират 5-ици, които със сигурност вещаели хубаво бъдеще. Застинала в камъка, странната хубост на герба на абатството възпламенява въображението на момичето. На земята се очертават епископска митра и жезъл, звезди, луна и слънце. Случайност ли е това, че години по-късно шивачката кръщава на тези планети двете си любими кучета?

Така, без ни най-малко да го осъзнава, Габриел постепенно е пропита от атмосферата в Обазин, която я моделира и обяснява множеството аспекти от нейната бъдеща същност, та дори и естетиката й. Така например, не идва ли директно от заобикалящия я свят добре познатият неин вкус към черното и бялото? Тъй като това контрастиращо съзвучие на черното и бялото не се проявява единствено в мозайката от голямата галерия на монасите. Дали униформите, както на сестрите, така и на сираците, не са ярка илюстрация на това?

През всички тези години отношенията на Габриел с монахините невинаги са отлични… Въпрос на характер. Докато малко по малко сестрите й се адаптират, ако не и примиряват със съдбата си, Габриел, чието семейство отдавна е забелязало бунтарския й темперамент, има сложни взаимоотношения с преподавателите си. Нееднократно тя заплаща безочието си с лишаване от неделния десерт или с принудата да препише пасажи от „Подражанието на Исус Христос“, посветени на добродетелите смирение, търпение, кротост и подчинение, все качества, за които не бихме могли да твърдим, че напират у нея…

Отгоре на това тя страда от неравенството, което съществува между момичетата като нея, приютени от християнска любов, и „плащащите“, както ги наричат доста неделикатно… Униформата на първите е от „конфекция“, докато вторите се ползват от ушити „по мярка“, от най-добрите платове и с по-елегантна кройка. Сред вторите фигурират Адриен, невръстната леля на Габриел, и Март Костие, нейната братовчедка — заведението не приема само сираци. Момиченцето изживява много тежко това унизително положение.

Тогава Габриел насочва фрустрацията и злобата си срещу монахините. Дълго време се затруднява да ги нарича „майко“, както е прието, дотолкова тази дума не отразява безразличието, дори враждебността, която вдъхват у нея повечето от тях. Вярно е, че редица от тези жени, възпитани да владеят чувствата си, през годините са надянали маската на строгостта, която пречи на зараждането, на каквото и да е чувство на привързаност. И макар някои от тях да проявяват известна симпатия към момичето, то сякаш чете в очите им едно съчувствие, което го отчайва.

Като че ли намира известно утешение в контакта си с няколкото свестни слугини, яки селянки от Корез, чийто понякога недодялан вид често пъти прикрива една човечност, която в крайна сметка е доста близка до нейната…

Именно през тези първи години зад големите сиви стени, под строгите сводове, лишено от родителска прегръдка, момиченцето преживява първите си сомнамбулни кризи, от които впоследствие страда през целия си живот. Бял силует през нощта в спалното помещение, едва осветено от мъждукащия пламък на лампата, протегнати напред ръце, какво търси тя, обезумяла, ако не отлетялата обич на тези, които са я изоставили?

И не при сестрите си ще намери истинското утешение… Чувства се толкова различна! Намира ги за безлични и напълно лишени от въображение. Присъствието им, което би трябвало да я ободри, само задълбочава самотата й…

Затова тя търси другаде. Около нея непрестанно се говори за строителя Етиен, за чудотвореца Етиен, за милосърдния Етиен. В столовата четат на учениците извадки от житието му.^[10] В църквата по всякакъв повод я карат да се прекланя пред гроба му. Трябва да е видяла неговата положена фигура, почиваща спокойно със затворени очи под деликатно изваяния каменен покров, както и островърхия му ковчег. Какво спокойствие! Какво блаженство! В своята безизходица момичето го призовава в молитвите си. Тя смята, че е открила светец, който ще я разбере и подкрепи. През прекараните в Обазин години за нея той ще бъде първият и единствен мъж, който я е подкрепял в отчаянието й. По-късно, без да дава много обяснения, тя ще сподели със смаяния Етиен Балзан: „Вече съм имала един друг покровител Етиен, той също правеше чудеса…“.

 

 

Площадът в Обазин. В един неделен ден тежката романска порта на абатството се отваря, за да премине през нея редицата с ученички, наредени по две. Процесията, придружавана от две-три монахини в черно с веещи се на вятъра бели шапки, прекосява площада и се отправя под строй към пътеката, спускаща се в долината на Коару. Момичетата, щастливи, че са се отървали за няколко часа от сивотата на манастирския живот, се смеят и се надпреварват да приказват, като разсеяно поглеждат към руините на женския манастир, боядисани все пак в приятен цвят охра. Друг път монахините отвеждат пансионерките да се полюбуват на чудния „канал на монасите“, който, улавяйки водите от потока, ги отвежда до рибарника на манастира, който те захранват целогодишно. Те се опитват да възкресят пред своите ученички образа на цистерианците от XII в., които трябвало нееднократно да копаят скалата, за да доведат до успешен край амбициозния си план. Полезна, зареждаща с енергия школа за малката Габриел, която в своя професионален живот, и дори до смъртта си, ще мрази неделите, превръщайки своята работа в единствения си бог…

Изоставена от баща си, за когото намира безброй извинения, Габриел храни единствено омраза към останалата част от своята фамилия. Тя не може да приеме, че нейните баба и дядо, още по-малко нейните вуйчовци, лели и братовчеди са били способни да откажат да ги приютят, нея и сестрите й. Как едно дванайсетгодишно момиче би могло да разбере невинаги обяснимите причини за тяхното поведение?

Въпреки всичко, три години след пристигането си в Обазин, Габриел се оказва в края на своята изолация. Всъщност леля й Луиз и нейният съпруг Пол Костие, чиновник в железниците, я канят във Варен сюр Алие, едновременно с Жюлиа и Антоанет, да прекарат ваканцията у тях в компанията на малката сестра на Луиз, Адриен, и на тяхната дъщеря Март.

Варен сюр Алие! Името звучи добре, но това градче с 3000 жители далеч не е живописно като Обазин или оживено като Мулен. Единствено няколкото незначителни хълмчета около него разчупват монотонността на пейзажа. Гарата, на която работи вуйчото, е откровено грозна, кметството е безлично, а улиците са пусти през повечето време. Всичко навява безкрайна скука, включително баналната каменна къща, обитавана от леля Луиз — която, по неведоми причини, всички наричат „леля Жюлиа“. Със своя покрив с щамповани керемиди и с двата си масива с цветя, предназначени да придават известна поетичност на отчайващата й невзрачност, тази постройка прилича на хилядите къщи на дребни буржоа, разпространени по френската територия, а градината й като че ли идва направо от парижките предградия.

За голям късмет на Габриел прекараните дни във Варен не са толкова скучни, колкото би могло да се предположи. Там тя няма свободата, с която не разполага и в Обазин, и надзорът, който семейство Костие упражнява над движението на двете девойки, е почти толкова строг. Но поне това прекарване носи известно удовлетворение за Габриел. Първо леля Жюлиа я настанява в стаята на Адриен, което позволява на двете девойки да се опознаят взаимно: колко бъбрене, колко приглушени смехове, колко интимни разговори до среднощ, а понякога и до първите утринни зари. Като няма никаква опасност да дойде някоя надзирателка както в Обазин и да прекрати бърборенето им…

Така за сирачето се възкресява не семейният живот, на който се е наслаждавало в Брив и който нямало да се върне никога, а нещо подобно на него, някаква все още подозрителна, но реална близост с вуйчо му и леля му. Още повече че макар този дом да не е нейният, тя поне се чувства там по-удобно, отколкото сред великолепната, но строга каменна обстановка, която й предлага средновековното абатство. Тук, във Варен, от време на време Габриел ще слуша да се говори по една тема, която никога не е засягана в абатствата: модата.

В Обазин я обучават в шивачество, но в най-прагматичната му страна: да бродира покривки, да поръбва салфетки, да закърпи някой чаршаф, да разшири или да стесни някоя пола. При леля Костие този вид дейност е ежедневие и Габриел става относително сръчна, но освен от тези домашни работи лелята се интересува и от шапки. Тя не си ги поръчва напълно завършени. Купува от Виши, големия град наблизо, калъпи от филц, които крои според вкуса си, моделира според фантазията си и украсява по свой вкус. Под гъвкавите й пръсти тези не особено изящни заготовки се превръщат не в прозаични, отдавна познати шапки, а в оригинални модели, които не могат да се видят нито във Варен, нито в Сен Пурсен, нито дори във Виши… Разбира се, като се има предвид, че няма нищо общо между тези скромни творения и неповторимия парижки шик. Какво от това! Съвсем възможно е в светлината на тези опити девойката да е забелязала, че шивачеството би могло да бъде нещо много повече от шивачество… нещо съвсем различно от скучното прилагане на рутинни техники, използвани при най-отегчителните ежедневни дейности.

Именно в такива моменти Габриел забравя временно, че е изоставена от семейството си, и спира да сравнява своя жребий със завидната съдба на братовчедките си.

За нещастие, един ден тя научава случайно от един разговор, че баща й идвал от време на време на посещение на леля Луиз, неговата любима сестра. Можем лесно да си представим душевната мъка, която това разкритие поражда у нея, горчивите размисли, към които то подтиква. Така Албер, който намира време да се върне в областта, не прави и най-малкото усилие да види собствената си дъщеря…

Този път тя се чувства истински изоставена и пълен сирак… Позовавайки се на първата срещната причина, тя търчи в стаята си и се хвърля на леглото, за да се облее в сълзи…

Раната й никога няма да заздравее.

В Обазин няма да намери по-голяма утеха. Дори искрената обич на Адриен остава безсилна.

Най-много, когато прекарва няколко дни във Варен, намира начин да избяга от действителността чрез четенето, а нейно убежище е не друго, а таванът на къщата. Там, сред летния зной, под силно нагретите керемиди, прастари прашни сандъци крият евтини брошури, пожълтели, изрязани от вестниците и нескопосано подвързани от леля Жюлиа подлистници. Така тя открива романите на Пиер Декурсел или на Рене дьо Пон-Жест^[11], характерни с развихрената си сантименталност и изпадащи най-често в наивистичните крайности на мелодрамата от онова време. Ето как е разказан опитът за похищение от страна на младо и богато денди върху личността на една бедна работничка:

Кълна се, ще прекрача прага на тази врата едва след като потушиш ада, който бушува в сърцето ми!

После, подобно на змия, той я обви с ръце и я привлече върху гръдта си.

— Помощ! Помощ! — извика Мари. — Милост! Милост!

— Няма милост, достатъчно страдах!

Изпаднало в невъобразимо сластолюбие, дендито пожела да продължи своите цинични попълзновения; но Мари, прекършена от толкова емоции, веднага издъхна в ръцете му!

Бидейки на осемнайсет години, Габриел е вече девойка с матов тен и много фина. Вероятно прекалено за епохата, в която са луди по цветущата плът и пищната гръд, докато нейните гърди почти липсват, а ръстът й не надвишава особено този на Полер^[12]. Но не й липсват физически данни: това е една от онези необикновени красоти, които учудват и вълнуват повече от класическите и веднага завладяват…

Колкото повече расте и утвърждава личността си, Габриел все по-малко се чувства на мястото си в Обазин.

Явно не я свърта там. Непокорството й е очевидно. От своя страна, нейната съучастничка Адриен се бунтува срещу семейството си. Леля й от Брив, тази, която я е настанила в Обазин, й е намерила добра партия, много трудно начинание, когато става въпрос за бедно момиче, дори то да е очарователно. Горката Адриен едва не подскочила, когато й показали снимката на бъдещия й съпруг: застаряващ нотариус… Що се отнася до Габриел, тя с право предчувства, че не губи нищо, ако изчака… Тогава двете момичета не се колебаят: те прескачат оградата. Но къде да идат без пари? Тъй като нямат избор, пристигат гузни във Варен, у Костие… Можем да си представим как ги посрещат. Щом бурята стихва, опитват се да ги върнат в Обазин. Невъзможно, игуменката отказва да се сблъсква с нови проблеми. Огласява, че ще запази единствено ученичките, които ще станат послушнички. Но случаят на двете малки бунтарки не е такъв…

Тогава лелята от Брив намира решение: в департамент Алие, в град Мулен, има религиозна институция с идеална репутация, „Нотр Дам“, ръководена от монахини. Наред с „платените“, като Адриен, там приемат в интернат и девойки без средства, които монахините се наемат да настанят на работа след края на обучението им. Предимството на Мулен е, че градът е само на двайсетина километра от Варен: така семейство Костие ще са в състояние да се грижат по-лесно за Адриен и за Габриел, които от своя страна ще могат често да ги посещават. Освен това Анри-Адриен, дядото на Габриел, и съпругата му Анжелина наскоро са се установили в Мулен, където обитават скромна мансарда на улица „Фос-Бре“. Така те също ще могат да бдят над внучките си.

Времето между осемнайсетата и двайсетата си година, което Габриел прекарва в пансиона „Нотр Дам“, й се струва цяла вечност. Защото през годините около 1900-та монахините не пускат ученичките си да излизат, когато си искат, като се изключат ученическите ваканции. По този повод леля Костие идва да вземе Адриен и трите сестри Шанел, за да прекарат известно време във Варен. Налице са и процесиите и литургиите в църквата, където ги пращат в редица по две и са придружавани от възпитателки — точно като в Обазин. Габриел само зърва Мулен. Този главен град на департамента впрочем не е голям, по онова време 20 000 жители, а бреговете на Алие, широка и ленива на това място река, са меланхолични, но павираните улици в центъра, опасани с богаташки домове от XVI, XVII или XVIII в., разнообразната му търговия, сенчестите „дворове“ с платани и кестени са много оживени, още повече че в града има няколко полка, сред които 10-ти полк на конните стрелци.

Малкото, което Габриел вижда от града, само изостря още повече любопитството й, а още повече жаждата й за бягство.

Кога ще бъде свободна? По-търпелива и по-разумна, Адриен едва успява да я усмири… Какво ще стане с нея, ако избяга отново?

— Помисли ли си само? Как ще се издържаш?