Анри Жидел
Коко Шанел (2)

Първа глава
Семейство на амбулантни търговци

Да си родена в Сомюр, да имаш баща, който да е родом от Ним, и невъзмутимо да твърдиш, че си „от Оверн“, е най-малкият парадокс, излязъл от устата на Габриел. Всъщност нещата са много по-сложни.

Произходът на семейство Шанел се корени в Севен, на север от департамента Гар. Следи от предците на Коко откриваме точно в махалата Понтей, в тази сурова, дълго време затрупана под зимните снегове област. Местните жители се препитавали предимно от събирането на кестени, които продавали всяка есен и които в началото на XIX в. представлявали много повече от хляба, основна част от тяхната храна. Обичали да се събират в единствената местна кръчма след вечеря и в неделите, където пеели, пиели, разказвали старинни легенди и разпространявали клюките от деня. Кръчмата, бивша стара ферма, здраво каменно здание с дебели стени и с тесни прозорци, сякаш била неочаквано изникнала от земята, богата на корени и традиции, вкопани в севенската земя, подобно на вековните кестени, които с хиляди покривали околните хълмове и се диплели до безкрайност…

Та този кръчмар, който утолявал жаждата на селяните от Понтей и пълнел каничките им с възкисело вино, от което те били доволни, по простата причина че не били вкусвали по-добро, не бил друг, а прапрадядото на Габриел: Жозеф Шанел, роден в това село по време на Революцията, през 1792 г. Освен това кисело вино, Жозеф и жена му продавали на своите клиенти ракия, която изгаряла гърлата, превъзходен домашен хляб, печен във фурната, отваряща се към общото помещение, масло и чеснова наденица, която събирала всички овации.

Но нека да не си въобразяваме, че семейството благоденствало… Шанелови били само наематели на част от къщата, организирана около общото помещение — където посрещали клиентите — със съответното огнище с плоча, почерняла от саждите, леглото със странични табли и окачения глобус на газената лампа. Разполагали и със зле осветен килер, където натиквали децата върху сламеници, и с мазе, чиито сводове блестели от влагата.

Вероятно Жозеф бил сковал собственоръчно сандъка, където жена му прибирала бельото и дрехите. Както и дългата маса и столовете, на които сядали селяните. Наивно горд с все пак относителните си дърводелски умения, подобно на мебелистите от предходния век, той не се поколебал да подпише скромните си произведения. Поради невъзможност да гравира инициалите си Ж. Ш. на дървото, което би се сторило светотатство в очите на един добър католик, какъвто той всъщност бил, ограничил се само с удвояване на първата буква на фамилното си име, използвайки две големи „Ш“ (във френския език буквосъчетанието „Ch“ се чете „Ш“ — Шанел, но тъй като двете имена на модистката започват с буквата „C“ — Coco Chanel, тя взема първите букви за свои инициали (CC)), съкращение, чиято невероятна съдба той далеч не подозирал.

Между 1830 и 1841 г. Жозеф Шанел създал пет деца, едно от които било момиче. Сред синовете нека запомним втория, Анри-Адриен Шанел. Това е дядото на Габриел, роден през 1832 г., в началото на властването на Луи-Филип. Но с какво щял да се препитава по-късно „Шанела“, както го наричали местните селяни? С кръчмата? И дума да не става! На първородния, както си му е традицията, се падало да наследи тази търговия. Затова, подобно на своите братя, щял да стане селскостопански работник, „надничар“: да даде под наем силата си, ръцете си, умението си на селяните, които го искат… Земята, той я познава. Дори познава единствено нея…

За нещастие, през 50-те години на XIX в. областта страда от тежка криза: кестените, с които се издържа, са унищожени от ужасни болести, които сушат листата и стъблата им. Грозна е гледката на тези почернели от смъртта дървета, чиито оголени клони стърчат в небето! Кои ли агрономи можело да се заинтересоват от тази забутана земя? За кратко се надяват, че злото ще си иде само… като лош сън. Напразна надежда. Опитват с шествия… молят се на всички местни светци. Но небето остава глухо за всички молитви.

Тогава започват да емигрират масово…

Най-вече младите. Защото, докато Жозеф остава в своята кръчмичка, обратно, синовете му изоставят планината и горите й, за да търсят работа. Анри-Адриен тръгва през 1854 г. Той е двайсет и две годишен. Но градът му вдъхва страх: не смее да отиде в Алес, на седем-осем левги южно от Понтей, където каменовъглените мини търсели персонал… Тогава го наемат в съседство, в Сен-Жан дьо Валерискл. Работи в бубарника на семейство Фурние: грижи се усърдно за техните черници, за техните копринени буби, за техните пашкули. Обожава тази дейност, която напълно съответства на селското му възпитание, а работодателят му показва задоволството си от усърдието, с което той работи. Всичко щяло да е от добро по-добро, ако усърдието му не стигнало дотам, че да прелъсти дъщеря му, едва шестнайсетгодишната девойка Виржини-Анжелина. Тази греховна връзка скоро бива разкрита. Окончателно компрометирана в очите на съселяните, горката Анжелина рискува никога да не си намери съпруг. Фурние са още по-огорчени от това, че прелъстителят на дъщеря им е бедняк: всичко, което притежава, се побира лесно в жалката платнена сива торба, която донесъл на идване у тях… Както и да е, грешката трябва да се поправи. Тъй като щерката е малолетна, Фурние са готови, ако той не се ожени за тази, която е обезчестил, да го предадат на полицаите. Тогава, през 1854 г., той се жени набързо в малкото селце Ганиер, близо до Бесеж.

Невъзможно е младото семейство да остане в областта, където скандалът ги е очернил. Затова бегълците смятат за по-благоразумно да се установят на петнайсетина левги по на юг, в Ним, в „големия град“, където се опитват да бъдат забравени. Що се отнася до семейство Фурние, то скъсването е тотално и прошката изключена завинаги. Такава е тогавашната строгост на селските нрави.

Младият съпруг трябва да намери с какво да издържа Анжелина. Ако е отишъл в Ним, то е, защото се надява там да намери редица бивши жители на Понтей, които, бягайки от мизерията, са намерили убежище там. Например собственият му брат Ернест, който се е установил там като продавач на риба. Вероятно с негово посредничество Анри-Адриен намира жилище в стария град на улица „Батон д’Аржан“, недалеч от най-големия пазар на Ним, на който се надява да дебютира в качеството си на амбулантен търговец. Но разочарованието му настъпва бързо. Конкуренцията там е жестока. Младият селянин не умее да продава на гражданите вратовръзките, шаловете, баретите или работните дрехи, които излага безвкусно на своята сергия: не притежава уменията, които се изискват за този занаят. Предпочита да стане амбулантен търговец, „обикаля“ от панаир на панаир в областта. Така ще си има работа със селяните, с които си има приказка… Изборът му се оказва разумен и той бързо забелязва, че може да се издържа с този занаят. Впрочем, не го ли избавя той от ужаса му от еднообразието и не пасва ли на желанието му да пътува? Така могат да го видят на всички панаири в департамента, в Сен-Жан дю Гар, в Андюз, в Ремулен, в Юзес, както и в Пон-Сент-Еспри или в Ег-Морт. По всички пътища на Гар разпознават клатушкащата му се каручка, която кръстосва варовитата равнина или се изкачва по склоновете на Егуал под знойното небе на южните лета, както и сред упорития сняг на севенските зими.

Твърде плодовит, Анри-Адриен създава цяла сюрия деца: деветнайсет, за да бъдем точни.^[1] Първото, родено през 1856 г., не е друг, а Албер, бъдещият баща на Габриел. Майка му, деветнайсетгодишната Анжелина, ражда сама в един приют в Ним. Съпругът й, зает с някакъв панаир и опасявайки се от възможността да не спечели, не си дава труда да дойде. Нито един друг член на семейството не идва да подкрепи поне малко родилката… Хората са много жестоки в тази среда, в която правилото „всеки за себе си“ не шокира никого.

Сред всички тези братя и сестри, почти всички родени в зависимост от обиколките, Албер храни известно предпочитание към малката Луиз, родена през 1863 г. и бъдеща леля на Габриел. Двете деца заедно вземат участие в изхранването на семейството. Родителите им ги дават под наем на селяните или за сенокоса, или за гроздобера. Много често дори ги карат да мъкнат тежки бали с бельо и дрехи до пазара, където работят.

Съвсем естествено, бащата на Габриел е принуден да упражнява същата професия като баща си, за да се спаси от мизерията. След военната си служба Албер остава още няколко години покрай своите родители, където се привързва към занаята на амбулантния търговец. Умел в приказките, отличен продавач, той зашеметява публиката със своята словоохотливост. Един хубав ден той преценява, че може да лети самостоятелно, и започва същото съществувание на пътник като Анри-Адриен и жена му.

Доста по-темпераментен от баща си, той се осмелява да тръгне из съседните департаменти като Ардеш, От-Лоар, Пюи дьо Дом. Към работните дрехи и трикотажа той прибавя между другото галантерията, сладкарските изделия, ръжените хлебчета с анасон и дори… виното. Открил е едно неустоимо винце от Гар с рубинен цвят. Една чаша от тази чудесна напитка, предложена с парче наденица и комат черен хляб, води неминуемо до купуването на няколко бутилки, ако не и на цяло буренце.

В един ноемврийски ден на 1881 г., на панаира в Сен Мартен, Албер стоварва от каручката си и разстила своята сергия на площада в малък град в северната част на Пюи дьо Дом, Курпиер^[2], недалеч от Гиер, овернската столица на ножарството. По онова време Курпиер е малко селище с едва 2000 жители, което се извисява над долината на Дор^[3] очарователна и пълна с риба река, която в неделния ден привлича риболовците на пъстърва от пет-шест левги околовръст. В сърцето на града се извисява църквата „Сен Мартен“, каролингска постройка, около която са се скупчили множество средновековни къщи. През квартала преминават тесни и криволичещи улички. Както свидетелства наличието на множество пазари в центъра на града, малкият градец, населен със селяни, занаятчии (грънчари, шивачи, обущари, майстори на дървени обуща…) и търговци, е особено активен. Освен с халите, общината разполага и с пазар за кестени, за сезонни стоки, за грънци и с такъв за дървени обуща…

Привлечен от царящото в града оживление, Албер решава да прекара спокойно там слабия сезон. Той успява да се настани при някой си Марен Девол, потомствен дърводелец. Този младеж, останал отрано сирак, има толкова сериозна репутация, че са му поверили настойничеството на по-малката му сестра, деветнайсетгодишната Жан, която се готви да стане шивачка… По това време тя е настанена у своя вуйчо Огюстен Шардон, лозар от близките околности, който я е прибрал тринайсет години по-рано, след смъртта на майка й.

Така че безгрижният Албер, женкар, обожаващ бързите и безперспективни похождения, не среща никаква трудност — и не изпитва и най-малко угризение — да прелъсти младата сестра на своя хазяин. Омаяна от този сладкодумник, не стъпвал никога в Клермон-Феран, камо ли в Тиер или в Риом, тя се озовава с него сред сеното на съседна плевня, украсена с балдахин от паяжини. Впрочем това не е единствената жена в Курпиер, обладана от този селски сваляч, но тя е единствената, която има нещастието да забременее от него…

Дните се нижат, девойката се вайка и се чуди какво бъдеще я очаква и как ще реагира брат й. За Албер положението става още по-трудно. Разбира се, панаирджията не изпада за пръв път в подобно премеждие по време на обиколките си. Поради което не си прави никакви илюзии. В подобен случай той знае само едно-единствено, колкото ефикасно, толкова и непочтено избавление: бягството, безвъзвратното бягство. В този случай е достатъчно да задраска Курпиер от своя списък с тържища. Няма нищо по-лесно от това.

В юлското утро на 1882 г. нищо неподозиращият Марен чука на вратата на своя квартирант и открива, че стаята е празна. Леглото е оправено, а стаята е безупречно подредена. Той изпада в догадки относно това необяснимо изчезване. През следващите седмици вуйчото Огюстен Шардон в крайна сметка забелязва издутото коремче на девойката. Разплакана, тя е принудена да признае грешката си. Настъпва истински скандал! Прогонена безмилостно, клетницата се скрива у брат си. Семейство Девол се чувства оскърбено от поведението на този нехранимайко Албер. Този тип няма да се отърве току-така! Ще успеят да го открият! Подпомогнат от кмета на градчето Виктор Шамерла, тъй като едва ли не целият град се оказва осквернен от тази афера, целият род Девол се впуска в преследване на мъжа. Дяволски трудно начинание, тъй като, както е известно, панаирджиите сменят непрестанно местонахождението си. След няколкомесечно дирене в крайна сметка успяват да локализират родителите на виновника: Анри-Адриен и жена му Анжелина. Те живеят временно в Клермон, на петдесетина километра. Стреснати от стеклите се там членове на фамилия Девол, те издават адреса на своя син: Обена, в Ардеш. Жан не се колебае. Тъй като наближава терминът на бременността й, отказвайки какъвто и да е придружител, тя поема смело, като сомнамбул, по пътя за Обена. Там й казват, че Албер е на пансион в една странноприемница, където живее като цар. Любител на пиенето и на яденето, той приема с радост представителите, с които е в търговски взаимоотношения.

Можем да си представим учудването на Албер, когато вратата на странноприемницата се открехва и в нея се очертава понапълнелия силует на тази, която е прелъстил няколко месеца по-рано. За него тя е вече стара история. Но ето че реалността се изправя неочаквано пред него. Как посреща той новодошлата? Не е възможно да узнаем, но ето че още на следващия ден Жан ражда в скромна стая на странноприемницата, сред непрестанното разнасяне на легени с топла вода и пелени. Трудно е за Албер да се измъкне без скандал… Чувството за благоприличие и малкото останали скрупули се погрижват за останалото. Следователно той е принуден да се съгласи да признае появилата се на бял свят малка Жюлиа.

Жюлиа ще бъде по-голямата сестра на Габриел.

За Албер евентуалната женитба с Жан е съвсем друго нещо. Само при мисълта за връзка, още по-лошо, за доживотното тясно обвързване — разводът все още не съществува,^[4] — студена пот облива този двайсет и шест годишен непоправим скитник… Въпреки това, за да се спази благоприличието, в кметството обявяват Жюлиа за „родена от женени родители“. Неспособен да откаже каквото и да било на клиент като Албер, кръчмарят на Обена приема да придаде чрез подписа си достоверност на тази благородна лъжа.

На младата двойка предстои да избере къде ще живее: Албер не е мъж, който да се интересува, камо ли да изслуша мнението на своята спътница. Той решава за всичко. Да останат в Ардеш? И дума да не става. Областта е бедна, клиентите са малко и мнителни. При всички случаи е намислил да дири късмета си другаде. В Курпиер? За да го дебне цялата рода Девол? Не, мерси! Във всеки случай той възнамерява да бяга от Оверн, където живеят собствените му родители. Тази близост го притеснява. Страхува се да не го назидават и желае да се отдалечи от тях. Решава се да иде в Сомюр. Жан го следва там… Впрочем какво друго може да стори? Но защо Сомюр? Вероятно той си въобразява, че лозята, с които се слави областта, биха му позволили да се посвети изцяло на плодоносната търговия с реномирани вина. Докато до момента се е ограничавал, освен с продажбата на трикотажа, с тази на няколко бутилки хубаво местно вино. Това е намерение, за чието осъществяване ще мечтае дълго…

През януари 1883 г. Албер, Жан и Жюлиа се озовават в Сомюр. Учудващо ли е, че спътницата на панаирджията е отново бременна, само три месеца след раждането на първата й дъщеря?

Албер и Жан са приятно впечатлени от града. Разпрострял се по бреговете на Лоара, доминиран от масата на собствения му замък, който е кацнал на възвишението, издигащо се над величествено широката на това място река, той е изпълнен с живот, въпреки че по онова време населението му не надвишава 16 000 души. Това оживление се дължи най-вече на наличието от времето на Реставрацията на известната Висша кавалерийска школа по езда. Възхищение будят инструкторите и техните ученици, строгостта и изисканата елегантност на униформите в „Кадр Ноар“: фуражки, ушити по тялото и подчертаващи талията хусарски куртки с ширити, позлатени копчета, стикове със сребърна лента, носени непринудено, както правят дендитата… През месец август настъпва апотеозът: на площад „Шардоне“ Манежът привлича огромни тълпи от хора. Именно в този град на коня се настанява семейство Шанел. Както обикновено, Албер спира избора си на един квартал в близост до местата, където ще упражнява дейността си. На практика той избира дом от XVI в. с тясна фасада на улица Сен Жан^[5] №29, една предимно търговска улица, намираща се в непосредствена близост до двата пазара, този на площад „Биланж“, срещу Пон-Касар, и този на площад „Сен Пиер“. Но, разбира се, той често ще напуска Сомюр заради панаирите в градчетата в Анжу и Турен и ще отсъства дни наред. Въпреки усилията търговията му не е достатъчно процъфтяваща, за да наеме в къщата, където живее, нещо повече от една мансардна стая, влажна бърлога, в която се натъпква малкото му семейство.

При подобни условия Албер недвусмислено дава да се разбере, че Жан непременно трябва да си намери работа, за да допълни собствените му парични средства. Но каква работа точно? По пазарите? Бременността не й позволява това. Затова се налага да приеме всякакъв друг труд: ще стане перачка или миячка на чинии в хотел „Белведер“ и дори, както се твърди, заместваща камериерка в един от онези домове, които, както твърди Гитри, по правило са винаги затворени, докато на практика винаги са били изключително гостоприемни. До последния миг преди раждането Жан кръстосва града в търсене на часове за домакинстване — както в квартала с мостовете, така и в грубо павираните улички, които се изкачват до замъка. С усилие носи на ръце първородното си дете, което не знае къде да дене, докато работи.

През същата тази 1883 г. старият квартал на Сомюр, в който се скита слабата и очукана Жан, не се е променил особено много от времето, когато Балзак е разположил там дома на меланхоличната Йожени Гранде…