Анри Жидел
Коко Шанел (14)

Тринайсета глава
До последен дъх

Лозана, есента на 1965 г. Въпреки своите осемдесет и две години Габриел Шанел пише с уверена ръка няколко от най-важните редове, излезли изпод перото й:

Това е завещанието ми.

Посочвам за мой единствен наследник и всеобщ правоприемник фондацията КОГА, Вадуц.

Единайсети октомври, хиляда деветстотин шейсет и пета година.

Габриел Шанел

Каква е тази мистериозна фондация „КОГА“? Тя е учредена през 1962 г. по искане на Габриел от нейния адвокат Рене дьо Шамбрен^[1] и от един от швейцарските приятели на последния, доктор Гутщайн. Тази фондация, чието странно название е чисто и просто комбинация от първите срички на Коко и Габриел, е холдингово дружество, издържано от моделиерката. То има за цел да изпълнява различните желания, които тя е изразила приживе: тоест да продължава да изплаща всички издръжки, които тя е предоставяла на определен брой хора (наследниците на Палас, бивши прислужници, чиновници, приятели в нужда…), да подпомага младите творци, да помага на хора, които страдат. По-късно Габриел ще даде допълнителни пояснения на изпълнителите на завещанието й. Седалището на споменатата фондация е в град Вадуц, който всъщност е столицата на кралство Лихтенщайн и който Габриел е избрала заради данъчните му облекчения.

Във всеки случай дружеството, което й изплаща процентите върху приходите от парфюмите, е швейцарско и седалището му е в Лозана. Нека, освен това да припомним, че данъците, които тя дължи като директор на „Шанел“, се изплащат изцяло от Вертхаймерови.

Докато Габриел видимо не обича да плаща каквото и да било на данъчната администрация, обратно, тя демонстрира много по-голяма щедрост при редица случаи, но при условие да не искат нищо от нея. Така например тя отива напълно дискретно в Обазин, за да изплати огромни парични суми на сиропиталището, което я приютява в детството й. При това не е запазила само добри спомени оттам. Друг щедър жест сред многото: на Жак Шазо, който се любува на големия й и масивен осмоъгълен пръстен от платина, украсен със сапфири, тя казва:

— Харесва ли ви? Вземете, ваш е.

И добавя тактично, за да го предразположи:

— Тъкмо възнамерявах да ви го подаря за рождения ден.^[2]

Обратно, поведението на Луиз дьо Вилморен я дразни. Когато двете излизат заедно, нерядко в момента на уреждане на сметката тя чува:

— Услужи ми с пари… Забравила съм си портфейла.

— И без това той винаги е празен — отвръща иронично Коко.

Когато Луиз идва на посещение при приятелката си на улица „Камбон“, на излизане минава отново през бутика. Там разглежда изложените артикули: колани, дрънкулки, флакони с парфюми, и ги пробва — като в супермаркет — коментирайки с радостни възгласи. „О, какво очарователно шалче! А тази чанта… Боже мой!“ Разбира се, забравя да мине през касата и предпочита да изрази благодарността си чрез горещи прегръдки, придружени с „До скоро, миличка“ или „Ела ми на гости във Вериер…“.

Щом Луиз се качи в таксито си, злощастният персонал на модната къща е силно притеснен: Мадмоазел ще бъде в лошо настроение през целия ден.

 

 

Последните години от живота й няма да са най-пасивните. Не се говори за „заслужена пенсия“, за „път за младите“ или други глупости от този род. „Нищо не ме уморява повече от почивката“, заявява често тя. През 1954 г. приятелите й забелязват, че се е подмладила физически и умствено. В дните преди представянето на колекциите тя е в състояние да стои по девет-десет часа права, докато манекенките се изредят, изтощени до припадък. По време на тези сеанси тя не яде („нямаме време!“), пие по няколко глътки вода: никога няма почивка…

— Какво сте ме зяпнали така — изръмжава тя по адрес на тези, които не могат да се начудят на нейната издръжливост.

Към три или четири часа сутринта я изпращат до „Риц“, където най-сетне маха шапката, която не е сваляла цял ден… и на другата сутрин, ето я пак свежа, готова да поднови изтощителните работни сеанси. За няколко дни трябва да прегледа отново около осемдесет модела.

Означава ли това, че здравето й е идеално? Съвсем не… От години, за да заспи, камериерката й Селин й прави инжекция с лекарство, съдържащо морфин — седол. Кризите й на сомнамбулизъм са станали още по-тежки, поради което я завързват с кожени каиши към малкото й желязно легло. През 1970 г. двумесечна парализа на ръката й подсказва, че не е разумно да ходи в Ню Йорк за премиерата на „Коко“, музикална комедия за нейния живот с Катрин Хепбърн в главната роля. Не трябва да забравя, че е вече на осемдесет и шест години…

Трябва да запази благоприличие. Така през трите последни години от живота си — заради персонала ми е, ще каже тя — моли Жак Клемант^[3] да идва всеки ден в „Риц“ да я гримира от девет сутринта (в девет и една минута ще го изгонят) до девет и четирийсет и пет. След това той търчи при следващата клиентка, Уиндзорската херцогиня. Съвсем млад по онова време, Клемант първоначално е ужасен от перспективата да гримира гранд дамата от улица „Камбон“. Още повече че тя не му дава никаква насока относно това, което иска, и не казва нито дума: тя го наблюдава. След като взема изпита, той бива допуснат при нея. Трудността не се състои в това да направи погледа й по-бляскав — той е по-черен от антрацитен къс — а да го смекчи. Това е вечният проблем при прекалено мургавите жени. Тъй като той се справя отлично, между него и Габриел бързо се изгражда доверие и то сякаш премахва всички задръжки… Започват безкрайни монолози, благодарение на които Клемант научава всичко за Коко… В началото той се опитва един-два пъти да изкаже мнението си, но бързо разбира, че не му го искат. Няма от какво да се оплаква този двайсетгодишен младеж, който години наред набира богат опит при една от най-забележителните жени от неговото време.

 

 

Във всеки случай годините не оказват никакво влияние върху жестокото настървение:

— Каква възраст давате на графиня Дьо Б.? — пита тя Шазо.

— Мисля, около петдесетте!

— Ха, ха! Ама не! Или по-скоро, да — преди Христа…

И очите й заблестяват от удоволствие като на момче, погодило хубава шега. Трябва да бъде чута и как говори за някои нови моди, включително за късите поли, със своя дрезгав глас на селянка:

„Сега младите жени се обличат или като клоуни, или като малки момичета… Грешат. Мъжете не обичат малките десетгодишни момиченца, а тези, които ги обичат, след това ги удушват…“

 

 

Всъщност основният й проблем е самотата. Кой я обича? Кой мисли за нея след смъртта на нейния поет? Повечето от приятелите й са мъртви. Сполетява я ужасната съдба на много богатите хора, които трудно вярват в безкористността на заобикалящите ги… включително семейството. Един ден в студиото една секретарка й казва:

— Госпожо, племенникът ви пита дали може да се качи да ви види… Би бил щастлив да…

— Не, няма смисъл, кажете му, че може да мине през касата, както обикновено…

В ден на меланхолия, обръщайки се към дъщерята на племенника си, Тини Лабрюни, й доверява с поглед на малък тъжен фавн:

— Всъщност, Тини, ти си правата, имаш си съпруг, деца, а аз съм сама, провалих живота си.

За щастие, все още е заобиколена от хора, които й помагат и й се възхищават. След 1954 г. тя възлага в дома си огромни отговорности на Лилу Маркан, сестра на актьора Кристиан Маркан и съпруга на Филип Грумбах, журналист в „Л̀Експрес“. До към 1971 г. Лилу й посвещава толкова голяма част от живота си, че застрашава равновесието в своето семейство. От своя страна, Клод Деле, психоаналитик и писател, полага за нея предани грижи през десетте последни години от живота й.

Въпреки това, всяка вечер при свечеряване криза на мъчително безпокойство обзема Габриел, от която тя понася още по-тежко самотата си. Затова работи до възможно най-късно, в ущърб на служителките й. Дори мисълта за вечерта я ужасява.

— А приятелите ви?

— Приятелите! Приятелите! Жените нямат приятели. Обичани са или не са обичани.

 

 

Същевременно тя продължава да излиза вечер, отива у Лазареф или у Ерве Мил на улица „Варен“. Друг път отива в Операта с Мил, а критикът Матиьо Галей отбелязва в своя „Дневник“: „Изключителен чар у тази много стара дама, почти желана под нейния грим. Погледът й остава пъргав, усмивката й иронична и приветлива… достолепно държание“.

Тя предпочита да приема у дома, където Лилу Маркан й организира вечери. Но от страх да не остане сама, когато си тръгнат, задържа гостите си до никое време, продължавайки да им говори на стълбите… и дори до вратата на „Риц“.

Страхът й я тласка дотам, че се увлича по своя майордом Франсоа Мироне, когото моли често да си свали белите ръкавици и да седне на масата й. Вероятно е била привлечена от смътната прилика с Бендор, казват едни, с Реверди, смятат други. Намирайки унизително за мъж като него да изпълнява тези функции, тя му възлага да се занимава с бижутата й. Можем да се досетим за гнева й, когато Мироне, който не се осмелява да разкрие намеренията си, отсъства за няколко дни, за да се ожени. За пореден път тя се чувства изоставена…

От търговска гледна точка модна къща „Шанел“ функционира отлично. От 1954 г. се е наложило да отворят дузина допълнителни ателиета, а за предприятието работят триста и петдесет души. Но Габриел вижда как намалява броят на приятелите й: отегчава ги с безкрайните си монолози, с безкрайните спомени за миналото си или с любимите си теми. Край нея, освен Лилу Маркан и Клод Деле, са само Серж Лифар, Жак Шазо, който я посещава ежедневно, и Андре Дюбоа.

Смъртта я застига през една неделя, на 11 януари 1971 г., в мансардата й в „Риц“. Това е денят, който мрази тази жена, която намира смисъла на живота си единствено в труда. В делничен ден понякога я срещат, седнала самотно на един от железните столове в градините на Пале Роаял. Под прозорците, зад които й се привиждат все още силуетите на отдавна починалите й приятели Колет и Кокто.

В тази януарска вечер, след разходка на хиподрума в Лоншан, й прилошава… Усеща, че наближава последният й час. Ляга си, ръцете й треперят, трудно й е да счупи ампулата със седол и да си направи инжекция. Тя прошепва: „Ей така се умира“, страшни в своята яснота слова. Така говорели римляните във великата епоха…

Съгласно волята й, ще бъде погребана в гробището в Лозана, самотна в своя гроб.

Но не остава ли тя сама още от мартенския ден на 1895 г., когато баща й я изоставя зад студените и сиви стени на Обазин