Анри Жидел
Коко Шанел (13)

Дванайсета глава
Завръщането на Мадмоазел

На 19 август 1953 г. Габриел започва своята седемдесет и първа година. Нека да припомним, че четиринайсет години по-рано тя затваря прочутата си модна къща. Живее сама, лишена от илюзии, загубила е редица приятели и с изключение на предишното поколение, името Шанел за мнозина напомня единствено за един известен парфюм… Но в залеза на своя живот, на възраст, при която почти всички са се оттеглили от активния живот, тя ще отправи към света едно неочаквано предизвикателство: ще отвори отново модната си къща… не за да играе някаква второразредна роля и да запълва старческите й дни, а за да възвърне нейния предвоенен блясък и международния й престиж…

Какво е накарало Габриел да се впусне в една толкова видимо рискована авантюра? Съществува цяла поредица от тясно свързани помежду си причини. Първо, независимо какво се говори, тя отдавна се е превърнала в много далновидна делова жена, Вертхаймерови са достатъчно запознати по този въпрос. За момента средствата й идват най-вече от процента й върху продажбата на парфюма. Те могат да нараснат само ако нарасне търговският оборот. Но въпреки фантастичната реклама, направена несъзнателно от известните слова на Мерилин Монро, която нощем си слага само няколко капки от „Шанел №5“, и макар парфюмът да си остава най-прочутият в света, според Габриел продажбите не растат достатъчно бързо. Не че тя се опасява да изпадне в нищета, но в бизнеса е известно, че този, който не напредва достатъчно, тръгва назад… Абсолютното правило е „винаги повече“.

Тогава, какво да прави? Тя си урежда среща в Швейцария с Пиер Вертхаймер. Срещат се на терасата на „Бо-Риваж“ в Уши. Разговорът е приятелски, спокоен като абсолютно гладките води на езерото, което се стеле пред очите им.

— Пиер, дали да не пуснем един нов парфюм? — предлага предпазливо Коко.

Тя смята, че това би била великолепна възможност да се увеличи търговският оборот на дружеството.

— Боя се, че това не е особено добра идея — отвръща Вертхаймер с усмивка.

И той обяснява: пускането на пазара на един нов продукт би изискало в този момент една ужасно скъпа реклама за резултати, които съвсем не са сигурни. Освен това новият парфюм само ще навреди на стрия, който се продава твърде добре: американците искат „№5“ и нищо друго. Впрочем, лансираните след него „Гардения“ и „Руска кожа“, въпреки качествата си, никога не са успели да постигнат същия резултат…

Убедена, Габриел отстъпва. Нищо, със сигурност има нещо друго, което би могло да се направи, заключава тя и си обещава да не се отказва…

 

 

Поне пет-шест години са минали от появата на ню лук, възстановил всичко, което е ненавиждала по време на бел епок, но тя не е свикнала с него, макар първоначалните крайности да са изчезнали. И когато констатира, че се надпреварват да пристягат талията, да обличат с корсети и с банели женското тяло, да го изтезават, тя не издържа… Как ще се наведат или ще се качат в колата си тези нещастници, без да им се спукат шевовете? Всичко е гротескно! „Модистите забравиха, че под роклите има жени“, възкликва тя. Годините не са отнели и частица от красноречието й: „Харесват ли ви тези дами в брокат, които щом седнат, заприличват на стари фотьойли в стил Луи XIV?“. Статиите на модните журналисти, или по-скоро указите на нейните събратя, подклаждат сарказма й. Тя чете, смеейки се: „Тази година главата ще бъде малка“, и ядосана, хвърля списанието на земята, викайки: „Ами ако главата ми е голяма, в Сена ли ще трябва да се хвърля, за да угодя на тези господа?“. Впрочем тя гледа благосклонно на малцина от тях, например Кристобал Баленсиага, който твори в по-различен дух от този на ню лук, поради което тя признава, че той е много талантлив. Коко смята, че колегите й позорят висшата френска мода. Според Шанел последната е в пълна криза, лута се и напразно търси собствения си стил. С течение на годините талията се качва, слиза, след което пак се качва като йо-йо в зависимост от капризите на моделиерите. А полата, понякога привлечена от земята, като че ли бяга от нея с отвращение, подчинявайки се на някаква мистериозна повеля…

Освен това Габриел съжалява, че мъжете са обсебили тази професия. Преди войната в модата са преобладавали жените: самата тя, Мадлен Вионе, Елза Скиапарели, госпожа Грес… Сега, твърди Габриел, мъжете са се заели да диктуват на жените как да се обличат. И те ги обличат лошо, защото ги мразят или най-малкото не ги обичат… достатъчно е да видите нравите на повечето от тях и всичко ще ви стане ясно, продължава тя безапелационно. Вместо да обличат жените, дегизират ги, предлагат им свинщини, с които нито могат да ходят, нито да тичат. Ето защо американките, които са практични, започват да бойкотират френското производство…

 

 

През същата тази 1953 г. става така, че Габриел прекарва няколко седмици в Ню Йорк, при приятелката си Маги ван Зуйлен. Поканена на престижен бал на дебютантките с най-богатите наследнички от Съединените щати, дъщеря й Мари-Елен (която по-късно се омъжва за Ги дьо Ротшилд), си шие по този случай великолепна рокля. Горда с придобивката си, тя търчи при Шанел, за да й се покаже, въртейки се около нея поруменяла от удоволствие:

— Какъв ужас! — възкликва Коко с гримаса, която ясно показва колко искрена е реакцията й.

Мари-Елен е готова да заплаче. Какво да прави? Габриел изпитва угризения, но не може да си позволи да излъже, че няколко поправки ще са достатъчни да превърнат „ужаса“ в елегантна рокля…

Тогава, забелязвайки голяма завеса от червена копринена тафта, Коко я опипва, поглажда я с длан, мачка я с пръсти, преценява я с поглед и нарежда да я свалят:

— Това ще свърши работа — казва тя пред двете смаяни жени.

Няколко часа по-късно тя е импровизирала толкова красива бална рокля, че всички приятелки на Мари-Елен искат адреса на шивачката й…

По-късно баронеса Дьо Ротшилд ще твърди, че именно този случай е станал решаващ за повторното отваряне на модната къща на Габриел. Не сме длъжни да й вярваме, но е сигурно, че тази случка наистина е повлияла на нейното решение…

Друго нейно разсъждение вероятно е било още по-важно за Коко: тя отлично знае, че триумфалното й завръщане във висшата мода би било равнозначно на милиони долари за рекламата на „Шанел №5“. Продажбата му, а оттам и нейните доходи, ще бъдат невероятно стимулирани.

Не е тайна, че след края на Втората световна война броят на клиентките, които са в състояние да купуват дрехи от висшата мода, силно е намалял. Затова, за да процъфтяват, повечето от модните къщи вече залагат единствено на продажбата на парфюми, носещи тяхното име. Обратно, самите парфюми печелят както от престижа на моделиера, така и от успеха на колекциите му. В този ред на мисли сметките на Габриел са напълно разумни, както впрочем ще го докажат впоследствие събитията…

Накрая, повторното отваряне на модната къща за Габриел е равносилно на възраждане — определението не е пресилено за една жена, която цял живот е твърдяла, че работата е целият й живот. Но след 1939 г. тя не представлява вече нищо… Няколко години по-късно, от 1946 г., тя пожелава да възкръсне отново, опитвайки се неколкократно да представи бляскав разказ за собствения си живот. След като през 1953 г. се убеждава, че подобно начинание е невъзможно, за да не пропадне пак, не й остава друго, освен да започне да се бори в област, където компетентността й е най-явна: висшата мода. Да, на седемдесет и една години „старата“, както я наричат събратята й с нежна непринуденост, ще им покаже на какво е способна…

След като взема решението, през лятото на 1953 г. Габриел задвижва бързо нещата. Необходими са й значителни капитали: продава „Ла Поза“ на Емъри Рийвс, литературният агент на приятеля й Чърчил. Впрочем тя вече няма какво да прави с тази ваканционна къща, защото ще се потопи в работата. След това, с посредничеството на приятелката си Кармел Сноу се свързва с едър американски производител на конфекция, готов да възпроизведе в десетки хиляди бройки практичните и елегантни рокли от бъдещите й колекции. Самата тя ще получава възнаграждение под формата на „вноски“.

Новината за тези действия се разпространява бързо благодарение на изтичането на информация, което би било наивно да смятаме за случайно…

В действителност намерението на Габриел е да отвори отново модната къща с финансовата помощ на Вертхаймерови. За да стане това, тя трябва да ги осведоми… Със сигурност ще предпочетат тази операция да стане с тяхно съдействие. В противен случай, Господ знае какво би могло да се случи с непредсказуемата Коко! Но интересите на двамата съдружници са достатъчно взаимно преплетени, за да не се разберат на тази основа. Евентуален триумф на Шанел във висшата мода автоматично би се превърнал в техен триумф. Вярно е, че същото важи и за неуспеха, и те поемат риск, но Пиер Вертхаймер държи да се опита. Той успява да убеди съдружниците си.

И така, подписват договор: дружеството в Ньой ще поеме половината от разноските по шева, смятани в случая като рекламни разходи, благоприятствайки продажбата на парфюмите, което е логично.

Коко спечелва тази първа битка.

Но нали решаващ ще бъде приемът на колекцията, предвиден за февруари 1954 г.?

Решила е да представи сто и трийсет модела. Ангажира около седемдесет човека: кроячки, шивачки, натоварени с пробите, продавачки… Естествено, тя избира с предимство онези, които са работили за нея преди войната. Така взема на работа Лусиа Буте, бивша моделиерка от улица „Камбон“, която започва частна практика през 1939 г., основавайки модна къща на улица „Роаял“ №13. Наред с нея, тя наема и госпожа Лижур, наричана Манон, която е започнала работа при Шанел на тринайсетгодишна възраст, а след това управлява ателието на Лусиа. Коко се облича предимно при нея чак до смъртта си.^[1]

Като начало Габриел настанява на улица „Камбон“ №31 две ателиета с по двайсет и пет човека всяко, като е готова да добави още хора, ако усилията й се увенчаят с успех. Във всеки случай тя вярва в успеха… През декември 1953 г. прекарва една неделя в Милила-Форе, у Кокто, заедно с приятелката си Мари-Луиз Буске и Мишел Деон. Разговорът им продължава от един часа следобед до десет вечерта, без да злословят за никого, пише Кокто в своя „Дневник“^[2], което е изключително предвид присъствието на Габриел. Поетът забелязва „учудващата ведрост на Коко“, което той приписва на подновяването на дейността й.

Тя вярва в успеха, но остава все така сдържана и трезва: „Защо се върнах? — доверява тя на един журналист. Скучаех и трябваше да минат петнайсет години, докато забележа. Днес предпочитам катастрофата пред нищото“.

Колегите й се страхуват много от нейното завръщане, още повече че тя не разкрива какво им подготвя. Всички те си спомнят какво е изрекъл за нея великият Поаре: „Какво ли няма да мине през главите ни с този младеж (!)“, предсказва той през 1920 г. И преценката му се оказва вярна: той умира в нищета.

 

 

Не е достатъчно да се каже, че 5 февруари 1954 г. е очакван ден. Повече от две хиляди души напразно се опитват да присъстват на дефилето… Все пак целият парижки хайлайф е тук, скупчен по позлатени столове, купувачи и всякакви модни критици, като най-добрите места са за модните редакторки от „Харпърс“ и трите „Вог“ — американският, английският и френският. Някои стоят прави върху столовете или на първите стъпала на прословутата стълба с огледалата, докато Габриел, невидима за публиката, стои най-горе, точно под първия етаж, всмуквайки нервно от цигарата…

Въпреки суеверния избор на петия ден от месеца за представянето, колекцията е катастрофална, поне в очите на френските и английските журналисти. Роклите и ансамблите, които показва Шанел, за почитателите на Диор и на ню лук изглеждат като призраци от миналото, отживелици от 20-те или 30-те години… В най-добрия случай според тях това е една меланхолична ретроспекция, в най-лошия — дефилето съкрушава с демодираните си тоалети. Атмосферата е смразяваща и се чуват само няколко оскъдни аплодисмента. По-късно Дзефирели ще признае, че това е било едно от най-жестоките изпитания в неговия живот. Пресата беше „жестоко пренебрежителна и злобна“, пише Мишел Деон. Някои статии са били готови още преди журналистите да са видели поне един модел. „Комба“ е със заглавие: „У Коко Шанел във Фуйи-лез-оа през 1930 г.“…

След това първо представяне Коко не се появява пред приятелите си. Тя иска да спести на тях и на себе си гледката от тяхното неудобство. Шанел остава видимо невъзмутима: именно при подобни обстоятелства се разпознава закалката на дадена личност. Госпожа Манон^[3], все така близко до нея, си спомня, че много се е опасявала от „реакцията на Мадмоазел на следващия ден след фиаското“. Но това е подценяване на тази, която вече се е превърнала в „желязната дама“. Ще видят! — казва просто Габриел, ще почнем отначало… И тя веднага започва работа. Разбира се, няма нито една клиентка, а големите пробни на първия етаж са пусти. Но „още по-добре, казва тя, ще ни е по-удобно отколкото в малкия кабинет на втория етаж, за да подготвим следващата колекция“. Ето какво говори тя на улица „Камбон“, за да успокои и да разпали своите хора.

Истинската й сила се корени в абсолютната й убеденост, че е права. Вместо да се бори със своите конкуренти на собствения им терен, тя ще преобърне нещата, доказвайки им, че именно те са демодирани. Те действат точно като стария Поаре, обяснява тя, опитват се да смаят своите клиентки чрез екстравагантните си дрехи, вместо да са загрижени за самите жени и за действителността, в която живеят. Забравят следната елементарна истина: трябва да се харесват на мъжете; последните вече не трябва да възкликват „каква красива рокля имате!“, а „колко сте красива!“. И Габриел е сигурна, че в крайна сметка жените ще го осъзнаят.

Това, което учудва в случая, поне колкото силната воля на Габриел, е интелигентният й анализ. Странно, но не Франция, нито Англия разбират Шанел, а Съединените щати и те увличат след себе си Европа, която ще я възвеличи.

Още на 5 февруари мнозина американски купувачи от луксозните магазини на Пето Авеню, като Лорд енд Тейлър или Б. Алтман се сдобиват с няколко от моделите й… Редакторка на „Вог“, Бетина Балард^[4], е толкова заинтригувана от колекцията на Шанел, че публикува цели три страници със снимки в списанието си. На заглавната страница е показана новата манекенка на Габриел, очарователната Мари-Елен Арно, безгрижно облегната на стената и с ръце в джобовете. Облечена е в тайор от морскосиньо жарсе, под който се показва риза от бяла батиста със закопчана за полата джуфка от черен сатен. Тя носи с възхитително предизвикателство малка сламена шапка, чиито панделки се веят отзад…

Ентусиазирана от това облекло, което има толкова младежко излъчване, Бетина го купува веднага за себе си и го носи пред хиляда и петстотин американски повелители на модата, събрали се в Манхатън за изложбата на внесените от Франция модели. Редица от тези господа никога не са виждали продукцията на Шанел… За едните това е откритие, а за другите — преоткриване. Бетина им обяснява в какъв дух работи моделиерката: тя иска да въведе една мода, създадена едновременно за удобството и красотата на жената, а не за собственото удовлетворение на неколцина естети в модата. Аудиторията реагира със симпатия на тези думи, които ласкаят американския прагматизъм. Вторият аргумент я убеждава окончателно: докато производителите на конфекция трудно възпроизвеждат невъзможната сложност на ню лук, то обратно, строгата простота на дрехите на Шанел се отдава много повече на възпроизвеждане и оттам на масово търговско разпространение. Ето един аспект на въпроса, който е много важен за купувачите от Седмо Авеню. Вече им се привиждат колосалните печалби, които ще приберат… Много бързо и още от началото на 1955 г. успехът на Шанел е осигурен… След третата колекция, на която посвещава четири страници, „Лайф“ обобщава всичко: „Жената, която се крие зад най-известния в света парфюм, може би се появи прекалено рано, но вече има влияние над всичко. На седемдесет и една години тя донася нещо повече от мода, цяла революция“.

Габриел така изиграва картите си, че и най-упоритите поддръжници на ню лук се отказват от неговите крайности, правейки силуета по-обтекаем и талията по-свободна.

Вярно е, че в началото това рисковано начинание струва страшно скъпо на самата Габриел, но най-вече на Дружеството за парфюми. И Пиер Вертхаймер изпитва огромна трудност да убеди съдружниците си, които са уплашени, да продължат да инвестират на загуба в улица „Камбон“, още повече че приемът от страна на пресата е катастрофален. Но той вярва в съдбата на Шанел и я посещава нееднократно, за да я ободри. Една вечер я открива изтощена. Под действието на артрита, ръцете я болят нетърпимо. Освен това тя трябва да носи черни очила, тъй като от преумора вече не понася светлината, насочена към манекенката, която облича. Тя я боде многократно неумело с карфицата. Явно, достатъчно й е за този ден. Вертхаймер я изпраща до „Риц“. Тя върви мълчаливо, с наведена глава. Но когато се кани да изчезне зад вратата на хотела, се обръща и изрича пред смаяния си съдружник думи, които не казва често: „Благодаря за всичко, Пиер“.

Той знае, че тя ще продължи.

 

 

На 24 май 1954 г. договор между Габриел и Дружеството за парфюми ще позволи на Габриел да се посвети напълно спокойно на работата, която е смисълът на живота й.^[5] Тя продава модната си къща, дружеството си за строеж и търговия с недвижими имоти и всички дружества, носещи нейното име. Естествено, запазва 20% от прихода от парфюмите, като продължава да подпомага създаването им. Остава в дома на улица „Камбон“, където продължава да контролира процеса на шиене (избор на сътрудниците, колекциите, моделите и др.), с изключение на финансовата страна. Получава прилична директорска заплата, докато дружеството урежда всичките й разходи: квартира в „Риц“, възстановяване на платимите данъци във Франция, секретарки, прислужници, храна, кадилак, шофьор, телефон и дори пощенски марки… Като цяло това е един вид супер-рента, която ще се изплаща… седемнайсет години. Не би могла да мечтае за по-добро споразумение…

Сега вече съвсем спокойно може да работи, за да завоюва отново мястото си във висшата мода: разбира се, първото…

Ако има облекло, с което, според всички, модистката съумява да свърже неразривно името си, това е прочутият обточен тайор, който допълва малката й черна рокля от 1926 г. Вероятно Габриел не изобретява костюма тайор, но тя изцяло променя концепцията за него. Измислен в края на XIX в., за да задоволи нуждата от физическа свобода на жената, прекалено прилепналият му към тялото силует, използваните доста тежки платове и относително твърдите подплънки още повече пречат на движенията. Габриел премахва подплънките, редовно използва фино структурирани платове като жарсето, като то се изработва с метална нишка. Така тя успява да съчетае здравина и функционалност с гъвкавост и лекота, което съответства на желанието и на имиджа на деловата жена… Създаден през януари 1955 г., с третата колекция, този тайор веднага пленява клиентелата и две-три години по-късно той е в основата на доста от женските гардероби. Още повече че малко се влияе от досадните сезонни промени и може да се ползва многогодишно. Полата, чиято дължина е постоянна, покрива коляното, независимо дали е широка или тясна, и винаги позволява да се ходи свободно. Жакетът обикновено е къс, не много втален, украсен с джобове, закопчан едноредно с позлатени копчета и е обшит с галон в същия нюанс. Освен жарсе, тя използва и други материи като шантунг, бял или морскосин туид.

Това е дрехата, която Шанел ще продаде на хиляди клиентки. От друга страна, тя ще отстъпи производствените права на едрите американски производители на конфекция, които ще изработят стотици хиляди бройки на различни цени, в зависимост от качеството. Освен това, този тайор ще бъде копиран повече или по-малко успешно по цял свят без разрешение…

Известно е мнението на Габриел по въпроса за подражанието, което е коренно различно от това на нейните колеги. „Изобретенията са направени, за да бъдат погубени“, твърди тя. Впрочем според нейното виждане плагиатството, което съвсем не е кражба, е най-прекрасната почит: „Копието, това е обич“, казва тя. Тази позиция й коства полемиката със Синдикалната камара на висшата парижка мода, на чийто председател на 25 юли 1958 г. тя изпраща следното писмо, което ще цитираме с голямо удоволствие, тъй като то е израз на истинската Шанел, пряма и безупречна:

Господин председател,

Имам честта да ви връча… оставката, която вие желаете, но която, заради известни скрупули, за което ви благодаря, вие се колебаете да ми поискате.

По този начин смятам, че конфликтът, противопоставил ме на вашата Синдикална камара, е приключен.

Шанел

 

 

Това обаче не пречи на Габриел да продължава да изплаща редовно своя висок годишен членски внос: жестът е много красив. Тя не иска да я смятат за дребнава.

 

 

Успехът на тайора не трябва да засенчва огромното разнообразие от творения на Шанел. Самият тайор е представен в стотици различни разновидности. Един с един не си приличат. От друга страна, Габриел създава луксозни вечерни рокли, както и рокли за коктейл или за градинско парти, от копринен муселин или от органдин, множество рокли туники, рокли болеро, както строги и изискани, така и ефирни и въздушни. От 1964 г. тя изработва и панталони за интимните вечери, (като продължава да отрича носенето им при всякакви други обстоятелства). Не се колебае да черпи вдъхновение от източните изкуства — тибетското и китайското — при избора на десени и разцветки. Накрая, вероятно като спомен от селския й произход, тя с удоволствие възпроизвежда цветовете на природата: златото на слънцето, аленото на кръвта, разнообразните зелени багри на растенията…

В един есенен следобед през 60-те години един неин приятел, който се разхожда из гората на Шантийи, забелязва огромния черен кадилак на Габриел, спрял покрай една канавка и с шофьор на волана… Недалеч оттам, той открива Коко на една поляна, клекнала върху килим от сухи листа с гръб към него. Опасявайки се да не я обезпокои, той се готви да се оттегли тихомълком, когато вижда как тя се изправя гъвкаво, държейки в ръка три-четири букови листа с нежни цветове.

— Точно това търсех — обяснява му, щастлива с находката си.

Именно тази разцветка ще поръча тя на другия ден на един от нейните производители на платове. Ходила е да разгледа творбите на двамата Клуе в музея в Шантийи и на връщане спряла да види дали околният пейзаж няма да й предложи някой друг извор на вдъхновение.

Не е учудващо, че малко след завръщането си във висшата мода, през 1957 г. творец като нея получава приза на Нейман Маркъс, който награждава „най-влиятелния творец на мода през XX в.“. Този щедър меценат е собственик на най-големия магазин за мода в Далас. И тъй като Габриел обожава Америка, тя приема да отиде там — заедно с Жорж Кесел, братът на журналиста и писателя. За тези три седмици в Тексас тя взема със себе си двайсетина тайора и рокли. Щастлива, че я приемат радушно, тя се отнася много благосклонно към журналистите отвъд Атлантика, чиито въпроси невинаги са много дискретни: — Какво ядете? — Една гардения вечер, една роза сутрин. — На колко сте години? (!) — Сто години, или — Зависи от дните. — Какви са тези ръкавели? — О! Бяха ми подарени от Стравински преди доста време. — По какъв случай? — В знак на преклонение, разбира се… о! Към мен, разбира се! Какво си мислехте вие?

Всички я намират очарователна, учудващо млада и весела. Когато я интервюират, тя използва своя натюрел и ум, които ги карат да се смеят от сърце. Така например, когато я чуват да казва: „Като виждам някои дрехи, уж «вдъхновени от Шанел», бурно протестирам: мога да ви гарантирам, че сред моите творения няма нито един чувал“.^[6]

Жизнеността на тази „стара дама“, енергията, която е съхранила, находчивите й отговори спечелват сърцата на всички. Но това, което изумява най-вече американците, е изключителният успех на нейното към бек (завръщане), което сравняват с това на боксьора Рей Шугар Робинсън. След като спечелва световна шампионска тила през 1939 г., „Коко“ (така я наричат и там) триумфално си я връща петнайсет години по-късно с нокаут. „Също като Рей, Коко го направи“, гласи заглавието с големи букви на важен даласки вестник.

 

 

Още преди войната Габриел смята, че бижутата са толкова важни за жената, колкото и дрехата, която тя носи. Оттам произлиза интересът й към фалшивите украшения, чиято ниска цена позволява честата им смяна в зависимост от модата.

Тя не променя своето мнение, когато отново отваря модната си къща. След Етиен дьо Бомон и Фулко ди Вердура, от 1953 г. за нея работят творците Грипоа и Робер Гусенс, разкрасяващи манекенките й с кръстове, брошки, копчета бижута, гривни, обеци, висулки и колиета, които благодарение на изобретателността и вкуса им се превръщат в истински шедьоври. А за целия свят шестте реда перли, често носени от самата Коко, са неразривна част от облика на Шанел, наравно със знаменития тайор.

Робер Гусенс^[7] си спомня изключителното внимание на Габриел към концепцията и изпълнението на тези бижута, за безмилостните й изисквания, но и за видимото уважение, което храни към професионалистите в художествените занаяти. Това, което впечатлява особено персонала на улица „Камбон“, е устойчивият вкус на Габриел при избора на бижутата, които асистентките й показват в насипно състояние върху огромни плата: хвърляйки остър поглед към тях, тя без колебание веднага установява украшенията, които прилягат най-добре на току-що изработената дреха и на манекенката, която я носи.^[8] Явно и тук, както във всички останали области на висшата мода, тя е надарена с един вид непогрешимост.

Същия стремеж към съвършенство Габриел демонстрира и при избора на обувки, които придружават моделите й. Те се изработват при обущаря Реймон Масаро^[9], чийто баща е неин снабдител, а дядо му — снабдител на махараджата на Карпуталах. Бащата на Реймон, Лазар, обува самата Габриел още от 1938 г. Когато модистката отваря отново модната си къща, естествено, тя се обръща към Масаро за колекциите си. Реймон Масаро споделя няколко спомена за нея, които са доста пикантни: тя ту не искала да си има вземане-даване с господин Масаро-баща, ту, незнайно защо, понасяла само неговия син, по онова време двайсет и пет годишен. Това се превърнало в повод за подигравки в семейството и обект на присмех у парижани… Но какво щяло да стане, ако капризната Коко не пожелаела нито единия, нито другия? Не се притеснявахме особено, усмихва се Реймон Масаро, защото вуйчо ми също беше обущар, държахме го като резерва при нужда, която, за щастие, никога не се появи. Сътрудничеството на Масаро и на Шанел се оказва плодотворно, тъй като води до направата на прочутия белгийски сандал с черен връх за деня и със златен за вечерта, с ластична каишка на петата, което премахва грозната метална закопчалка. С всичките си варианти този модел държи първенството още от създаването си през 1958 г. … Основните му предимства — и именно тях търси Габриел — са да правят стъпалото да изглежда по-малко (благодарение на двата цвята), да издължават крака и да подчертават стойката, което не е без значение в личен план… По време на дългото и взаимно усъвършенстване, Масаро има възможност да се възхити на стремежа към строгост и съвършенство на своята прочута клиентка. Успоредно с това Габриел може да изглежда егоистична и тиранична: в навечерието на един петнайсети август, знаейки, че той тръгва на почивка, тя настоява да й изработи чифт боти (през лятото!). За щастие, се оказва, че той има един готов с нейния размер. Хитрият обущар й ги доставя едва на другата сутрин, за да си помисли тя, че е работил цяла нощ. Коко намира това за съвсем естествено. Друг път, с телефонно обаждане от улица „Камбон“ го моли да дойде незабавно в студиото^[10], за да вземе мерки за една манекенка. Тъй като в момента приема важна клиентка, той не може да се яви веднага. Когато най-сетне се освобождава и се готви да напусне ателието си на улица „Ла Пе“, второ позвъняване го информира, че не е необходимо да се разкарва, тъй като манекенката е била „уволнена“… На господин Масаро все още му е смешно. Но при неговия занаят, какво ли би могло да го учуди? Той и фамилията му са виждали какво ли не… С Барбара Хътън^[11], която в „Риц“, поставяйки два пръста на устните, подсвирква на камериерките си, както би го направил някой разбойник от Белвил, сбиращ своите протежета, или с Уиндзорската херцогиня, бивша Уолис Симпсън, която настоява да я наричат Височество и не благоволява да плати нито една от роклите, които поръчва. Въпреки прищевките, капризите, егоцентризма, гнева и злословието й, огромна част от работилите с Габриел хора като че ли са запазили приятен спомен за нея, а очите им светват, когато споменават енергичната й личност.

 

 

Сред хората, които понастоящем са в състояние да дадат най-ценните свидетелства за нея, явно са тези, които ежедневно са били край нея. Такава е госпожа Манон, която става най-важната старша шивачка в модната къща. Колко ли пъти е виждала как Мадмоазел отпорва някоя ръкавна извивка, която според нея не дава достатъчна свобода на движение, унищожавайки по този начин за секунда часове търпелив труд? „Нищо не се създава в радост, възкликва тя, а в гняв, с изключение може би на кокошките, когато снасят, и т.н.“ Неведнъж, пияна от умора, Манон избухва в плач, заклева се да напусне тираничната Мадмоазел, но не е в състояние да го направи. Както признава, чувства, че й принадлежи. Впрочем Коко успява да утеши жертвата си:

— Хайде! Ето Манон вече полива колекцията… малко е избързала, по това е добър знак… ще има успех!

Нерядко, когато пристига в студиото, Габриел е в добро настроение. Тъй като по онова време върху поничката над камината се издига бюстът на един английски духовник^[12], хрумва й да го целуне, оставяйки по устните му следи от червилото си…

— Днес не изглеждаше добре! Надявам се сега, че ще благослови работата ви…

Вече казахме всичко за това как Коко, която никога не рисува моделите си, предава с жестове указанията на старши шивачките, които трябва набързо да ги „изградят“. След което, въоръжена с прословутите си ножици, окачени на една лента, подобно на скулптор, който с помощта на резеца си одялва каменния блок, с последователни отнемания тя постига окончателния резултат.

— Никой не умее да къса като Мадмоазел — говорят около нея със смесица от уважение и ласкателство.

Съзнавайки зрелищността на този начин на действие, в крайна сметка Коко изгражда нещо като номер, който изпълнява пред журналистите или пред Пиер Вертхаймер. Когато съобщават за появата на господин Пиер, тя надминава себе си, и той, който не може да бъде измамен, намига съучастнически към госпожа Манон, докато шевовете пукат сухо и продължително под силните ръце на старата му приятелка.

Манекенките, които не прекарват толкова много часове на улица „Камбон“, също имат възможност да наблюдават всекидневието на Мадмоазел. От 1958 г., в продължение на пет-шест години кабината^[13] на Шанел сякаш си съперничи с указателя на френската аристокрация. Габриел е наела Жаклин дьо Мерендал, Мими д̀Арканг, Клод дьо Леюс, Одил дьо Кроа… Тя вече не кани на работа светски личности заради желанието й за социален реванш, както е било през 20-те години, а е решила, че е логично моделите да бъдат представяни от този тип жени, които ще ги носят, обяснява Клод дьо Леюс^[14]. След четири-пет години, въпреки всичко, тя ще прецени, че професионалните манекенки ще представят по-удачно нейните тоалети. Тогава уволнява баронесите и графините, вероятно не без известно удовлетворение… Не е необходимо да казваме, че към тези млади жени тя проявява същите крайни изисквания, каквито има към останалата част от персонала си: Клод дьо Леюс се оказва принудена да отреже великолепната си коса, защото скривала шията и врата й, които според Габриел са „най-красивите неща, които би могла да покаже една жена“. Също така, тя се оказва задължена да притисне с помощта на бандаж или на банела смятания от моделиерката за прекалено голям бюст, защото Коко възнамерява да създава тоалети, подхождащи само за мъжката й физика.

Авторитарността й се проявява и по повод на поканите, които изпраща неочаквано. Горко на тази, която не е свободна в указания ден: ще й коства сръдня, която може да трае със седмици. Често пъти ги кани последователно три-четири пъти, след което ги забравя за дълго… По време на тези обеди Габриел, която има възможност да демонстрира красноречието си, обожава да критикува и едните, и другите, като същевременно подканя събеседниците си да не разгласяват нищо от чутото… Сред любимите й мишени са нейните колеги, които нарича с презрителна усмивка „шивачета“… Така например тя измисля саркастични анекдоти за Пиер Карден или Куреж. Изключение прави само за един-двама от тях, сред които Ив Сен-Лоран, за когото мисли, че „малкият ще стигне далеч, впрочем той ме копира, което доказва, че има вкус“. Носи се мълва, че тя го приема тайно…

Други мишени са модните критици: Лиан Вигие, бивша манекенка на улица „Камбон“ през последните години, предава думите й, чути лично от нея: „За всяка колекция те (критикарките) идват на тумби — зле облечени, несресани, лишени от всякаква женственост, и понякога миришещи ужасно, което пречи на всички. Те са дебели, грозни, завиждат на фините талии на моите манекенки и на жените, които могат да си позволят висша мода. Но това, за което ги упреквам най-много, е лошата им критика. С това не искам да кажа, че те виждат само лошото — всеки си има гледна точка — но те не умеят да критикуват, което е нормално, когато не знаят за какво иде реч“.^[15]

Но, както обикновено, любимите й жертви са най-добрите й приятели, в частност Жан Кокто, „дребен буржоа без талант, който безнадеждно се опитва да краде идеи от своите събратя“. И тя добавя: „Само вдига шум… писна ми от хора, които шумолят около мен с копринена хартия, искайки да повярвам, че чувам гръм“. Всъщност тя не може да му прости, че е станал много по-известен от човека, когото е почитала цял живот: Реверди, починал в Солем през 1960 г. „Най-вече не уведомявайте никого“, пожелава той. Съпругата му и двама монаси от абатството го изпращат до гробището. Коко научава за смъртта му от вестниците. Сега вече е окончателно самотна и се опитва да се утеши: „Не е мъртъв. Знаете, че поетите не са като нас: те въобще не умират“.

Дали обвинява Кокто, че е още жив? Във всеки случай му се сърди, че е сменил мецената си. Всъщност от 1959 г. той се възползва от крепкото приятелство на супербогатата Франсин Вайсвайлер, която го кани постоянно във вилата си „Санто Соспир“ на нос Фера. Шанел понася зле това положение, но не престава да приема дружески Кокто у дома…

За да се върнем към манекенките, независимо от отношението й към тях, Габриел обожава присъствието им. Младостта и веселието на тези десетина красиви момичета, които са около нея, стоплят сърцето на възрастната дама, каквато е вече тя. Понякога гледа на тях сякаш са нейни деца, напътства ги, раздавайки им съвети, когато имат сърдечни или семейни проблеми. Разбира се, има свои фаворитки… Особено хубавата Мари-Елен Арно, на която възлага големи отговорности — дотолкова, че хората започват да си мислят, че тя ще наследи Шанел. Клюкарстват, а това дразни Мадмоазел. Тя споделя с един от своите адвокати, който решава да се посмее: „Ако смятате, че е смешно да ме смятат за някаква стара лесбийка!“.

Въпреки че Габриел се отнася сурово към другите — както и към самата себе си — повечето от нейните манекенки са запазили отличен спомен от нея. „За заплатата, двойна на това, което ми предлагаше Диор, трябваше да присъствам само по два часа на ден“, разкрива Лиан Вигие. „Разбира се, Коко не обичаше да й се противоречи, обяснява тя, иначе хапеше. Но за тези, които наистина имаха желание да разберат какво точно иска да постигне, да се работи с нея беше истинско удоволствие.“ Клод дьо Леюс се изказва в същия дух.

Спомняме си как преди войната Габриел бива често молена да облича театралните и филмовите актриси: талантът и името й са гаранция за качество и допълнителен шанс да се постигне успех. Кокто е убеден в това, както и ръководителите в Холивуд, като се започне със Сам Голдуин.

След като отваря пак модната си къща, отново търсят помощта й. Тя е толкова модерна, че режисьорите от Новата вълна се обръщат към старата дама: за „Любовниците“ през 1958 г. Луи Мал я моли да направи роклите на Жан Моро. Три месеца по-късно Габриел измисля за Делфин Сейриг тоалетите в онирическия филм на Ален Рене „Миналата година в Мариенбад“. През същата година Висконти я кани с двойна задача: да облече в „Бокачо 70“ Роми Шнайдер и да й предаде своите тайни за елегантност. Тя ще го направи с удоволствие, още повече че изпитва симпатия към младата двайсет и три годишна актриса, станала вече известна със сериала „Сиси“; такава симпатия, че не се колебае да й даде съвети за сантименталния й живот, в които актрисата невинаги се вслушва…