Анри Жидел
Коко Шанел (12)

Единайсета глава
Отстъпление или изгнание?

Есента на 1944 г. съвсем не е весела за Габриел. Тя постоянно предъвква озлоблението си: отнесли са се към нея доста непочтено… Повече да не й говорят за Съпротива, за Вътрешните френски сили, за комитети по прочистването, които арестуват без разлика невинни и виновни, и дори лично за Генерала, който не е трябвало изобщо да допусне тези бандити да действат…

Шпац е успял да напусне Париж, но тя няма вести от него… Ето че е отново сама, в една столица, която продължава да е мрачна, в една страна, чиито жители, вместо да се помирят, си губят времето да уреждат собствени сметки и да утоляват най-жестоката си жажда за отмъщение. Тъй като всички „прочистващи“ магистрати, с изключение на един, са положили клетва пред маршал Петен, те на всяка цена искат да се оневинят, поради което осъждат още по-сурово обвиняемите… Множат се екзекуциите по бързата процедура и убийствата. Що се отнася до войната, тя все още не е свършила и светкавичната офанзива на Фон Рунщед в Ардените през ноември 1944 г. едва не преобръща военното статукво…

Поостаряла — скоро ще стане на шейсет и две години — бездействаща, уморена от всичко, близо до депресията, години наред Габриел мъкне скуката си в Швейцария. Вроденото й скиталчество я кара да избира хотели, които, впрочем, тя често сменя. Обича особено Лозана и бреговете на езерото Леман. Най-често я откриват в „Бо-Риваж“, но и в „Плас-Бо-Сит“, в „Сентрал-Белвю“ и в „Роаял“ и „Савой“. Но тя ходи и в Женева, където се намира банката Ферие-Люлен, която управлява капиталите й, преди тя да ги повери на Ю Бе Ес в Цюрих. През зимата прекарва по няколко седмици в Ангадин, в Сен Мориц.

В „Бо-Риваж“, хотела, който предпочита, Габриел живее сред космополитно общество от възрастни милиардери, които през зимата напускат Швейцария, за да идат да постоплят ревматизмите си на слънцето в Монте Карло. Най-често се срещат в хотел „Париж“, този, в който доста години по-рано Коко отсяда с великия княз Дмитрий. Тя пак е тук, когато среща за първи път Бендор.

В Уши изпитва известно чувство на сигурност и безграничност пред застиналата гледка на езерото Леман, гладко огледало, заобиколено от планини, често пъти увенчани с облаци. Същият този пейзаж вече е омагьосвал Русо, мадам Дьо Стал или лорд Байрон…

Вечни като че ли са и клиентите на „Бо-Риваж“: възрастните дами с тъмни рокли, които разсеяно разтриват увисналата кожа по шията си, неумело подпряна от копринена панделка, или господата, призраци от миналото, които с бастун в треперещата им ръка се опитват да ходят по-уверено.

Появата на Коко сред тази клиентела в столовата на хотела не минава незабелязана: тайорът й от бял туид, черната й шемизета, върху която проблясват три реда перли, както и сламената й шапка карат да потръпне тази публика, сред която фигурират едни от най-старите й клиентки. Те шепнат, шушукат, лицата светват. Спомнят си предвоенното минало, Лоншан, Довил, Биариц, годините на Шанел… хубавото време.

Мишел Деон, който е един от най-добрите приятели на Габриел, припомня обстоятелствата, при които той пристига с нея в „Бо-Риваж“ със спортната си кола. Ужасно отегчена от черния си кадилак и своите прислужници, тя изоставя импозантната кола, за да се настани до него: главата, забулена в розов газ, също като автомобилистка от времето на бел епок. „Отзад следваше кадилакът, управляван от шофьор в ливрея, с две камериерки на седалката от сив плюш, едната, стискаща с изядените от почистващите препарати ръце нейното… куфарче с бижута, сякаш носи Светото причастие на оцелелите в «Бо-Риваж».“^[1]

 

 

Оттеглилата се в Швейцария Габриел не е пожелала да изостави племенника си Андре Палас, чието здраве продължава да бъде разклатено. Тъй като туберкулозата му далеч не е излекувана, наложило се е дори да му направят пневмоторакс. За да го вижда възможно най-често, тя наема за него къща в лозята на Лаво, след това апартамент в Шексбр, и накрая, една красива вила, потънала под дърветата на височините над Лютри. Тя не се ограничава само с посещенията при него и многократно отсяда там. Явно сред топлотата и интимността на тези фамилни връзки търси компенсация за самотата и бездействието, които все повече й тежат.

След капитулацията на Германия на 8 май 1945 г., Шпац идва при нея в Швейцария. Установил се в Лозана, той не живее с нея, но често ги забелязват заедно по време на престоя им във Вилар сюр Олон, зимен курорт в кантона Вод. Някои изказват предположения за евентуален брак, който впрочем никога няма да се състои. Във всеки случай, още с пристигането си в Швейцария, баронът — който има финансови затруднения — веднага се възползва от добрата издръжка, която му предоставя Габриел. Една от малкото негови снимки, с които разполагаме, го показва заедно с нея през 1951 г. сред пейзаж от елхи, сняг и хижи. Застаряващ плейбой, но много елегантно облечен с добре скроено палто, наред с усмивката си той е запазил и своята благородна осанка… Около тази необикновена двойка се разпространяват клюки, които ще цитираме заради тяхната оригиналност: според някои Шпац бие Коко, според други, Коко го малтретира, а според твърденията на трета група, те се удрят взаимно. Към 1952 г. Динклаге напуска Швейцария, за да се установи под слънцето на Ибиса, където се отдава на радостите на еротичната живопис, за която донжуановската му памет предлага неограничен материал…

През всичките тези години Габриел има дълги престои в „Ла Поза“, където Шпац често я следва. Тя живее и в Париж, доста по-дълго, отколкото се твърди, но страда, че там не открива обществото, което я е приемало радушно между двете войни. По онова време голяма част от художествения и литературния авангард е била свързана с парижкия хайлайф, изобилстващ с меценати… Това са били виконтеса Дьо Ноай, графиня Пастре, принцеса Дьо Полиняк, Мися Серт, самата Коко… Но сега вече тези, които оглавяват интелектуалния или артистичния живот, хората като Камю, Сартр, Малро… съвсем не са салонни личности. Други, като Пикасо, се изолират или се впускат в политиката, като например Арагон… Само или почти само Кокто прави изключение, а хората от висшето общество, които като Етиен дьо Бомон се опитват чрез костюмираните балове да възвърнат предвоенната атмосфера, напразно хабят усилия и в крайна сметка се отказват. Тогава Габриел все повече изпитва потискащото чувство, че принадлежи към един отдавна изчезнал свят…

Има и друга причина, поради която Коко живее все по-малко в Париж: отношенията й с германеца по време на окупацията често пъти са коментирани най-безцеремонно. Трагедията е все още доста близко, за да бъде иначе… Едва наскоро са открили ужасите на концентрационните лагери. В този контекст поведението на Габриел ще хвърля още дълго време сянка върху нейната личност, отдалечавайки от нея не най-скъпите й приятели, но известен брой от нейните познати, които минават на отсрещния тротоар, за да не я поздравят… За нещастие, в нейния случай, както и в този на Гитри и Кокто, липсата на каквато и да е наказателна присъда в период, в който магистратурата не проявява ни най-малко излишна снизходителност, съвсем не е достатъчно да бъде изчистено всякакво съмнение. Нещо по-лошо, не е рядкост да забравят талаша на някой писател или на някой артист и да запомнят единствено носещите се клюки относно поведението му по времето на окупацията.

 

 

Не сме забравили, че Габриел въобще не е удовлетворена от договорите, свързващи я с Дружеството за парфюми. Тъй като Пиер Вертхаймер се завръща във Франция, тя подновява опитите си да промени договора си в по-благоприятна за нейните интереси насока. Тук няма да наблегнем върху многобройните перипетии, маркирали тази безконечна битка. Нека запомним само, че тя завършва през 1947 г. От тази дата насетне Габриел ще получава 2% бруто върху всички парфюми „Шанел“, продадени по света. Така тя се превръща в една от най-богатите жени по онова време.

„Сега съм богата“, въздиша тя пред един приятел. Богата, това е така е, но толкова бездейна, особено след приключване на битката. Вярно е, че вече печели от отношенията на доверие и приятелство, които завързва с Пиер Вертхаймер, невъзможни до този момент поради техните разногласия. Макар и доста парадоксално, тази дълга битка е създала между двамата противници неразрушими връзки. Сега между тях цари истинска симпатия. Така Пиер Вертхаймер е доволен, че се е сдобрил с така наречения враг. Празнуват с радост сключването на договора. Петдесет години след това събитие, адвокатът на Коко, Рене дьо Шамбрен, си спомня все още с вълнение отворените по този случай множество бутилки с шампанско.^[2] Доста е горд, че е успял да наложи, благодарение най-вече на дипломацията, тази неочаквана атмосфера на всеопрощение…

 

 

В Швейцария, донякъде от финансови съображения, Габриел купува вила, кацнала на хълма на Совбален, издигащ се над града. Впрочем, това място е едно от любимите й за разходка. Най-горе има красива гора и тераса, наричана „Льо Синял“, от която се виждат, освен езерото Леман, и Савойските, Водоазките и Фрибургските Алпи. Сградата със сиви стени, обградена от градина от 5000 квадратни метра, не очарова, „вила от предградията“, признава Габриел. Тя се опитва да я направи по-приятна, като я украсява отвътре с известен лукс, в това число с нейните паравани Коромандел, а по-късно и с металните столове, създадени от Диего Джакомети, брат на скулптора. Но много скоро й се приисква да се върне в своите хотели, където не се чувства толкова самотна. Въобще не се среща с клиентите им, но завързва няколко познанства по тези места и кани приятелите си или в хотела, в който е отседнала, или в ресторантите на старата Лозана, като „Ла Босет“ или „Ла Пом де Пен“. Друг път тя не се поколебава да иде да потанцува в някоя бирария в Шексбр, на няколко километра от дома й. Нейните приятели най-често са лекари, с които се е консултирала, като например доктор Тео дьо Прьо или доктор Валотон, когото кани заедно с жена му в имението в Рокбрюн. Госпожа Валотон си спомня как я чула да пее в дует с приятелката й Маги ван Зуйлен, майка на баронеса Ги дьо Ротшилд, мелодии от репертоара на Ивон Прентан.

Какво представлява ежедневието й в Швейцария? Коко стои в стаята си до обяд, четейки модни списания или новопоявилите се романи. Следобед нейният „механик“ я откарва до гористите височини над града, където тя се разхожда сама час или два, следвана от колата си, която се движи с нейното темпо… Понякога я навестяват приятели: Рене и Жозе дьо Шамбрен или Пол Моран, който като бивш посланик в Берн се оказва в Швейцария без пукната пара. Той често обядва или вечеря с нея, но не говори много, и винаги забързан, си тръгва веднага след десерта…

Какъв контраст с миналото й съществувание. Животът й е сив като водата на езерото, което съзерцава… Живее на бавни обороти. Връзката й с Шпац вече не е онова, което е била… Какво да стори, за да излезе от този унес?

Тогава й идва наум една идея, една от онези идеи, които се раждат на прага на старостта, особено когато си играл известна роля в обществото на своето време. Защо да не напише спомените си? Разбира се, планът може да се окаже твърде претенциозен. Тя не се стреми да убеди читателя в своята значимост за историята на висшата мода — в това отношение няма никакви притеснения. Тя иска чисто и просто да съществува в собствените си очи. Тъй като чувства, че личността й се разпада сред анонимността на един живот, маргинален или неутрален като страната, в която прекарва прекалено безгрижни дни за борбен човек, каквато никога не е преставала да бъде. А какво да каже за отпускащия климат — и известен като такъв — по бреговете на езерото Леман? Той способства за бавната смърт, на която я осъжда нейното бездействие.

Обратно, ако пак премине през епизодите от отминалия си живот, разказвайки за перипетиите, радостите, както и за мъките, тя ще се възроди.

Разбира се, достатъчно е трезва, за да седне да пише лично спомените си. Да, писала е няколко десетки максими, но е било с помощта на Реверди. Мемоарите са друго нещо… Но защо да не е точно Реверди? За нещастие, той е твърде пряко свързан с нея. И тъй като го познава добре, той ще се окаже непослушен, ще поиска да преправи гледната й точка. Това вече няма да са нейните истински мемоари…

Разбира се, на разположение е и Пол Моран, когото е поканила през зимата на 1946 г. в Сен Мориц — в прочутия „Бадрут“, голям хотел от края на века, в самото сърце на курорта. По цели вечери тя разговаря с него в „салона“, който постепенно се опразва от клиентите. „Разговаря“ не е точната дума, защото говори предимно тя със своя дрезгав глас, опитвайки се, подобно на Пруст, да намери времето, което за нея никога не е било изгубено. А под дъгата на нейните изрисувани с молив вежди, също като сводовете от черна лава, които са безброй в тази земя на вулкани, очите й никога не са били тъй искрящи… След като се връща в стаята си, очарованият Пол Моран прави набързо бележки, записва бляскави изрази, пресъздава портретите на нейните приятели или по-скоро офорти, толкова жестоки са те. Но очаквала ли е Габриел от Моран да напише спомените й, дали го е поискала? Или чисто и просто се е разкрила пред автора на „Луис и Ирен“^[3], който й е приятел от двайсет и пет години? Трудно може да бъде установено.

Всъщност случайността ще доведе шест месеца по-късно човека, когото тя търси. През лятото на 1947 г. във Венеция тя се запознава с Луиз дьо Вилморен, авторка на редица романи, сред които „Леглото с колони“. Двете жени си допадат и след като Габриел разкрива плана си, насрочва среща с Луиз в Париж за началото на септември. Ще разкаже миналото си пред нея, а сътрудничката й ще има за задача да си води записки, да ги оформи и да създаде увлекателен за читателите разказ. Луиз приема на драго сърце, още повече че в този момент се намира в тежко финансово положение, което, впрочем, не се случва нито за първи, нито за последен път. „Аз съм само една нещастна птичка“, изплаква тя. Като възнаграждение за нейния принос, Габриел й предлага да си поделят авторските права на бъдещия труд — което ще позволи на „птичката“, поне за известно време, да води онзи охолен живот, който тя смята, че заслужава… Работните сеанси продължават три-четири месеца, прекъсвани повече или по-малко от усложненията в сантименталния живот на Луиз. Всъщност тя е любовница на посланика на Великобритания Дъф Купър^[4], когото тя нарича „кокилата“ заради каламбура. Странно, но тази връзка получава пълната подкрепа на лейди Даяна Купър, съпругата на дипломата, която също се е у влякла по Луиз… Между тримата цари пълно разбирателство, защото според добре известното твърдение оковите на брака са толкова тежки, че трябва да бъдат носени от трима.

Както и да е, Габриел представя своите „мемоари“ по доста особен начин: тя не смята да остане вярна на истината, която по твърдението на приятеля й Кокто е „прекалено гола, за да възбуди интерес у хората“. Сега легендата е част от личността на Коко. Толкова глупава ли е, че да я разруши с неуместни признания? Затова ще скрие тъжната действителност за началото на живота си: като я слушаш, ще разбереш, че родителите й били много заможни селяни, които притежавали няколко ферми и използвали за придвижването си само разкошни впрягове. Баща й говорел английски… Наистина изоставил семейството си, но никога, абсолютно никога не е оставял дъщерите си в сиропиталище. Монахините, отгледали Габриел, се превръщат във въображението й в строги и богати лели, които не се шегуват с принципите си. Не се споменава и думичка за времето, когато е била служителка в магазин за конфекция, а още по-малко „фигурантка“ в кафе-шантана в Мулен, посещаван от гарнизонните офицери. И защо, по дяволите, я наричат Коко? Дали ще признае, че е пяла „Кой видя Коко на Трокадеро?“, жалба за едно загубено куче? Предпочита да твърди, че баща й я наричал нежно „малка Коко“! Остатъкът от разказа е в същия дух. Той спира през 1914 г., когато Габриел се устройва като шивачка, „едва на деветнайсет години“, уточнява тя. Само една подробност: подмладява се изведнъж с цели десет години… Което впрочем й позволява да премине набързо през цял един период, за който предпочита да не си спомня.

Но ако прочетем внимателно разказа й, ще си дадем сметка, че на места той съдържа абсолютно достоверни неща: „Нищо не ми струваше да лъжа. Не само бях истински лъжец, но и въображението ми, подхранвано от всевъзможни лоши романи, ми помагаше да поукрася лъжите си, да ги обогатя с патетични случки…“.

А и защо да не й вярваме, когато се изповядва: „Детство без обич разви у мен силната нужда да бъда обичана“? Много е вълнуващо да я чуем какво заявява по повод годините си на слава: „Иска ми се да вярвам, че както обичах това, което правех, мен също ме обичаха заради творенията ми“. Какво признание за безпомощност!

Макар Габриел да не разчита да се издържа от този разказ, тя все пак не изпуска от поглед материалните си интереси. Възнамерява да продаде много скъпо мемоарите си на един американски издател, както и правата за адаптация на екрана. Без да дочака окончателното им редактиране, още през февруари 1948 г. тя отлита за Ню Йорк с един „Локхийд Констелейшън“, един от най-новите самолети, които извършват полета за около дванайсет часа и притежават луксозни индивидуални кабини. Разбира се, тя взема със себе си за мостра ръкописа на първата част.^[5] Но противно на очакванията си, или по-скоро на увереността си, се завръща с празни ръце. Дали разказът се е оказал безинтересен на издателите? Вероятно тя си е виновна, като премълчава истините, които е предпочела да забрави: по този начин прави разказа си блудкав и му отнема онази нотка на истинност, която би привлякла читателя. Ако беше показала без грим нещастното си начало, в контраст с него заслугите и достойнствата й щяха да изпъкнат още по-блестящо. Тогава разказът за невероятния й възход щеше да плени американците, които обожават всичко онова, което вдъхновява индивидуалната сила.

Става така, че Габриел се връща бясна от Съединените щати и приписва вината за фиаското си на Луиз: обвинява я, че не е съумяла да направи спомените й привлекателни. Въпреки всичко, тя, която може да бъде тъй брутално пряма в изказа си, не смее да съобщи на своята сътрудничка за неуспеха на този проект, на който е залагала толкова много. Единствено мълчанието на Коко подсказва на Луиз положението на нещата. Виждайки как хилядите долари отлитат, горката Луиз, разочарована и наранена, изпраща на Габриел последните написани от нея страници. Придружава ги с иронично писмо, в което изказва увереността си, че Коко ще завърши сама труда си много по-успешно, отколкото тя би го сторила…

Охладнялото им от тази случка приятелство все пак оцелява…

 

 

Париж, авеню „Монтен“. 12 февруари 1947 г., десет и половина сутринта. На вратата на частния дом на №30 великолепен свод от перлено сив сатен украсява фасадата. Там се стича множество от елегантни посетители, преодолели шестградусовия студ. Те показват на портиерите бял картон, на който може да се прочете: „Кристиан Диор кани госпожа X (или господин X) да му окажат честта да присъстват на представянето на първата му колекция“.

По онова време този господин Диор^[6] е един почти непознат… с изключение може би на модиста Люсиен Лелон, за когото работи този бивш търговец на картини, станал моделиер със скромен няколкогодишен опит. Но най-елегантните клиентки на тази модна къща забелязват изключителния му талант. Уведомен, най-големият текстилен индустриалец през тези години, Марсел Бусак, се среща с него. Пленен веднага от личността му, той решава да лансира модна къща с неговото име и отделя като начален капитал сумата от 60 милиона франка^[7].

На това представяне се стича целият парижки хайлайф, предупреден от упорития слух, че ще присъства на събитието на годината. Касае се за много хора, които до 1939 г. са били редовни клиенти на улица „Камбон“. Това са Кристиан Берар, Мари-Лор дьо Ноай, Етиен дьо Бомон, който, за ужас на Габриел, е нарисувал бижутата за новия шивач, и Мари-Луиз Буске, която всеки четвъртък приема в салона на великолепния си апартамент на площад „Пале-Бурбон“. Разбира се, там са и гъстите редици от модни журналисти, сред които са съперничещите си екипи на „Вог“ и „Харпърс“…

Два часа по-късно става ясно, че Кристиан Диор е безспорно един от най-великите моделиери на своето време… Като добри актьори събратята на младия Диор се втурват да го поздравяват, да го прегръщат… „Отдавна не съм виждал нещо по-хубаво“, възкликва една възрастна дама, която поздравяват с голямо уважение. Това е чисто и просто Мадлен Вионе, тази, която наричат „магьосницата“ заради чудесата, които прави с облеклото до 1939 г. Но сред мненията има едно, на което обръщат особено внимание, това на Кармел Сноу, великата повелителка на американската мода, прочутата директорка на „Харпърс“. В своя ентусиазъм тя се провиква: „Скъпи Кристиан, вашите дрехи са прекрасни, те изглеждат толкова модерни!“. Тези думи ще обиколят света.

Но в какво се изразява тази модерност („ню лук“), която изниква тъй ненадейно? Защо прилича на революция? Това е така, защото тя демонстрира пълно скъсване с модата от 40-те години: край на тънките токчета и на широките рамене с подплънки — падинг. Вече няма да се носят практични облекла като през окупацията, а ще се обърнат към основната функция на висшата мода: женското тяло да стане по-красиво. Жената, създадена от Кристиан Диор, е с вталена фигура, с повдигнат и богат бюст, със закръглени рамене и с поли почти до земята. Но тази мода принуждава с вечерните рокли да се носят всякакви видове корсети, корсажи и банели… цялото изоставено през 20-те години на двайсети век снаряжение.

Лесно можем да си представим реакцията на Габриел пред този „ню лук“, който представлява абсолютна противоположност на това, което винаги е пропагандирала, и е „нов“ по това, че се обръща към старото. Тя измисля една формулировка, която обобщава впечатлението й: „Диор? Той не облича жените, той ги облицова“. Колкото повече се говори за Диор, толкова повече линее споменът за Шанел. Та нали са видели последната й колекция преди цели девет години… Било е преди войната. Тогава…

Въпреки всичко и без ни най-малко да съжалява, тя остава убедена, че новата мода, независимо от таланта, който демонстрира Диор, в основата на концепцията си носи зародиша на собствения си упадък. Разбира се, настоящият му триумф има своето обяснение: след наложените от войната ограничения, жените са жадни за лукс, но според нея не е далеч времето, когато на обличаните от Диор клиентки ще им омръзнат тези тежки композиции, тези разкроени поли, изискващи метри и метри тюл и органдин. Вероятно завист, но и прозорливост, а бъдещето ще го докаже. Въпреки това, за момента ентусиазмът към ню лук е всеобщ. Включително в Съединените щати, където журналистка от Ен Би Си не се колебае да заяви: „Диор направи за френската мода онова, което парижките таксита направиха за Франция по време на битката при Марна“.

Що се отнася до появилите се несъгласия, тяхната крайност сама ги обрича: „Женската лига“ се опълчва срещу „отвратителното излагане на арогантна гръд“, към което господин Диор подтиква американките, показ, който рискува да принизи „вече достатъчно ниското ниво на обществения морал“. А ето какво пише на моделиера един честен американски гражданин от Средния запад, господин Апълби: „Жена ми става непоносима, откакто започна да яде само по десет сушени сливи на ден, за да достигне вашата проклета тънка талия. Домът ни се е превърнал в ад. Вървете по дяволите!“.

Впрочем, Франция не остава по-назад. В XVIII район, на улица „Лепик“, бесни домакини се нахвърлят срещу две красиви момичета, облечени по новата мода: накъсват дрехите им и полуголи нещастниците са принудени да се напъхат в едно такси…

Но всичките тези реакции, представени от пресата, само подчертават триумфа на Диор. Благодарение на него висшата френска мода, която вегетира въпреки дейността на модни къщи като Баленсиага, Роша, Пиге, Фат и някои други, се съживява. А производителите на текстил, които са загубили надежда, потриват доволни ръце…

 

 

1947, 1948, 1949, 1950 г. За Габриел годините минават, монотонни, почти безкрайни в унилото си еднообразие. Лозана, Париж, Рокбрюн. В Швейцария, освен няколко приятелски посещения, основно нейно занимание през деня са ежедневните разходки.^[8] Следобед тя обхожда приятното водоазко поле. Една от любимите й разходки я отвежда на поляна в гората близо до Лозана, в хижата „Бонз-Анфан“, стара ферма, където сервират на селски маси, от които се носи уханието на питите с боровинки и каните с мляко. Друг път, стигайки по-далеч, тя се катери по планинските пътеки чак до елите на Юра, за да се полюбува в далечината на разположените амфитеатрално лозя, изложени на пролетното слънце… Този здравословен живот и всекидневната физическа дейност способстват за запазването на нейната сила и енергията й, които запазва ненакърнени до края на живота.

Оставяйки вярна на Швейцария, Габриел прави все по-дълги престои в Париж. През юли 1949 г., по препоръка на Лукино Висконти тя приема Франко Дзефирели, млад италиански режисьор, по онова време на двайсет и шест години. Тя му служи за водач в столицата, организира му срещи с още неизвестния тогава Роже Вадим, както и с Кристиан Берар, и го отрупва с подаръци. Спомените, които той публикува, свидетелстват за щедростта, на която тя е способна. Впрочем, без да води истински светски живот, тя отново се появява в Операта и в театралните салони… Малко по малко, без да успее да забрави напълно ужасното унижение, на което са я подложили през септември 1944 г., тя се приспособява отново към парижкия живот. Но лятото прекарва в „Ла Поза“, защото обича нейния безкраен морски хоризонт, възлестите маслинови дървета, мириса на лавандула. Стои там заради мекия климат до последните дни на октомври, като кани приятели като Серж Лифар, Андре Френьо, Мишел Деон или Жан Кокто, който скоро ще стане неин съсед у Франсин Вайсвайлер на нос Фера.

Въпреки всичко, Габриел понася все по-трудно бездействието си. Към това се прибавят последвалите смърти на тези, с които е била свързана: Великият княз Дмитрий умира през 1942 г., Хосе-Мария Серт през 1947 г., докато изписва катедрала в Каталония. Уестминстърският херцог ще почине през 1953 г. Но ничия смърт не я засяга толкова, колкото тази на Мися. Още повече че двете приятелки никога не са се губили от поглед. Впрочем те никога не са преставали да си завиждат, дори да се мразят. Но не могат да се лишат една от друга и нищо не ги свързва толкова, колкото това, което ги разделя… Коко продължава да нарича Мися госпожа Вердурински, „което е жестоката истина“, а описанието, което й прави пред Пол Моран, представлява една от най-богатите сбирки на отровни стрели, събирани някога:

— Тя е щедра: при условие че страдаш, готова е да даде всичко, да даде всичко, за да продължаваш да страдаш.

— Когато ме скарва с Пикасо, тя казва: „Спасих те от него“.

— Тя се стреми към голямото, обича да общува с него, да го ухажва, да го подчинява, да го направи малко.

— Случва ми се да ухапя приятелите си, но Мися, тя ги поглъща.

Но можем добре да си представим, че тази, която някога е казала пред куп приятели „Млъкни, идиотке!“, умее да се защитава.

Честно казано, онези, които някога са посещавали Мися, не са учудени от вестта за смъртта й. Превърнала се е в собствената си сянка и почти от десет години на практика е сляпа. Смъртта на Серт и тази на Руси са й нанесли последните удари… тогава тя търси спасение в дрогата. Често пътува до Швейцария, не само за да отиде при Коко: там си намира морфин, който й е толкова необходим, че по време на вечерите в града тя не се колебае да се боде дискретно през полата си под масата… Понякога забравя да се храни и се облича както й дойде…

Снимка от Хорст, направена във Венеция през 1947 г., ни показва странния силует на Мися: една напълно скована бяла форма, призрак, само това е останало от младата, разцъфнала и лъчезарна жена, която Реноар и Бонар са рисували някога с удоволствие.

В следобедните часове на 15 октомври 1950 г. известената за състоянието на приятелката си Габриел притичва на улица „Риволи“, в стария апартамент на Серт. Залежала се от месец, Мися е много отслабнала и умираща… но все още разсъждава съвсем трезво. Получила е последно причастие. Когато научава за идването на Шанел, прекалено изтощена, за да понесе потока от думи, тя въздиша и обръщайки се настрана към стената на стаята простенва: „Коко, ах! Тя ще ме довърши!“.

Едновременно с Габриел идват неколцина приятели, сред които Клодел и Кокто. Мися ще угасне кротко посред нощ.

Много рано на другия ден, като решителна и действаща с хладнокръвието на селянка пред смъртта жена, Габриел взема всичко в свои ръце. Тя кара да пренесат Мися на голямото легло с балдахин на Хосе-Мария… След това, затваряйки се с нея в стаята, тя се заема да я разкраси за последен път. Когато час по-късно, отваряйки вратата, позволява на приятелите да я погледат, те откриват цяло чудо: положена на ложе от бели цветя, изцяло облечена в бяло, бледа роза върху гърдите, украсена с панделка в същия цвят, сресана, грижливо гримирана, Мися е възвърнала миналото си великолепие…

 

 

Това е последната услуга, която Коко може да й направи…

Мися ще бъде погребана в малкото гробище на Валвен, покрай което спокойно тече Сена, недалеч от гроба на Стефан Маларме, неин стар почитател, към когото тя се присъединява…

 

 

Година и половина по-късно Габриел, която упорито отстоява идеята си да се напише нейна биография, този път се обръща към Мишел Деон^[9], млад журналист, който вече е написал романа „Никога не искам да забравя“. Той приема. В продължение на повече от година и двамата се опитват да подготвят мемоарите й, но тъй като Габриел и този път предпочита разказа пред истинския си живот, замисленото по този начин дело се оказва осъдено на провал. Онова, което при разговора може да се окаже достоверно, щом се напише черно на бяло, звучи фалшиво. И тя ясно си дава сметка за това, когато прочита ръкописа от триста страници, който й връчва Деон. Оказва се в същото положение, в което е била и с Луиз дьо Вилморен. Тя не смее да изкаже разочарованието си на един човек, когото много харесва, когото цени и който се е помъчил да й направи удоволствие. „В тези триста страници, ще каже тя на един от приятелите си, Ерве Мил, който ще предаде посланието на писателя, няма нито едно изречение, което да не е мое, но смятам, че не това очаква Америка…“

Явно Габриел действително мисли за евентуални читатели отвъд Атлантика, тъй както вече се е опитала да продаде ръкописа на Луиз дьо Вилморен на нюйоркските издатели, но в действителност думите й прикриват едно признание, което й струва много: сгрешила е, смятайки за жизнеспособен един литературен жанр, нещо средно между биографията и приказката. Не може да се съвмести несъвместимото… А и френските читатели може би нямаше да оценят повече фалшивите спомени на Коко Шанел…

Няма ли за нея други средства, с които да напомни за себе си?