Анри Жидел
Коко Шанел (11)

Десета глава
Един тъй дълъг антракт

Краят на септември 1939 г., улица „Камбон“ №31. Капаците на първия етаж са спуснати. Десетки позлатени тапицирани с червен велур столове, на които по време на дефилетата сядат клиентките на Коко, през юли са били покрити с големи сиви калъфи, по които вече се е посипала белезникава прах… Това е дворецът на Спящата красавица. За какъв период? До края на войната? Завинаги?

През един от първите дни на месеца Жан Кокто^[1] и приятелят му Жан Маре, който наскоро е бил мобилизиран, идват на вечеря у Габриел; тъжна вечеря: това е последната вечер на актьора в Париж. В казармата във Версай, където са го извикали, са му разрешили да отскочи за няколко часа до столицата… По време на вечерята Кокто, който невинаги блести със своя оптимизъм, развива, без да е убеден в него, парадоксалното твърдение, че войната е нормалното състояние на човечеството и че мирът е обикновена пауза, нещо като периодична почивка за човека, от която той се нуждае, преди да възобнови битката.

С една дума, той не е убеден, че този път става въпрос за дълготраен конфликт. Още по-малко осъзнаващ опасността, Жан Маре предрича, че ще се завърне след една седмица. Няма да има война, твърди той. Това е огромен блъф… Впрочем, навсякъде се говори, че германците умират от глад, нямат бензин и че блиндираните им танкове са здрави колкото мукавата. Така че как биха могли да устоят на „първата армия в света?“.

По-реалистично настроената Габриел не споделя това виждане. Предлага на „Жано“ да „поеме шефство над него през войната“. Маре е експедиран заедно със своята 107-а рота от военновъздушните сили в департамента Сом, в Мондидие, след това в Роа. Гореспоменатата формация е натоварена с приемането на евентуалните самолети, чието изграждане все още не е предприето и които никога няма да се появяват… Междувременно, благодарение на актьора, тя получава от Коко бъчви с вино, пуловери, шалове, подплатени ръкавици, плетени шапки и кърпи. Тук не би било редно да злословим по адрес на Маре, горд, че неговата рота е „единствената във френската армия, изцяло облечена от Шанел“.

По онова време Кокто живее с Жан Маре в огромен апартамент на площад „Ла Мадлен“ №9, като прозорците му гледат към лявата страна на църквата. Впрочем Габриел е тази, която плаща наема, тъй като поетът не разполага с необходимите средства. Дори му се е наложило да заеме два килима от майка си. Само покупката на двете пружини и на двата дюшека е достатъчна да стопи спестяванията му. А столовете? — нуждата не знае закон — Жано ги е взел от парковете на Шанз-Елизе и ги е пребоядисал. Братът на Луиз, Андре де Вил морен, дава на безпаричната влюбена двойка комплект тенджери.

По онова време, в началото на „странната война“, разстроеният от раздялата си с Маре и от перспективата на действителен, причиняващ истински мъртъвци, конфликт, Кокто се щура нещастен в прекалено огромния си апартамент на площад „Мадлен“, отваряйки час по час вратата на стаята на Жано, сякаш по Бог знае каква случайност би могъл да го открие там. Тогава, смилявайки се над него, Коко го кани да прекара няколко месеца в „Риц“, където да бъде по-близо до нея. Но в средата на ноември, чувствайки се неудобно сред лукса на хотела, той го напуска, за да се настани в Ньой, на борда на „Ла Мует“, шлепа на приятелката му Виолет Морис, където ще напише пиесата „Свещените чудовища“, поставена през февруари 1940 г. в театър „Мишел“.

 

 

Октомври 1939 г. Скромна къща с градина на височините на Клермон-Феран. Около петдесетгодишен мъж отваря пощата си.

— Виж ти, писмо от сестра ми! — казва той на жена си, която го гледа въпросително. Мъжът е Люсиен Шанел.

Същият прочита: „Много съжалявам, че трябва да ти съобщя следната тъжна новина. Тъй като фирмата ми е затворена, ето че се оказах сред пълна нищета… Вече не можеш да разчиташ за нищо на мен, докато обстоятелствата не се променят“^[2].

До този момент Габриел е изплащала на брат си месечна издръжка. Десет години по-рано тя е финансирала строежа на къщата, която той продължава да обитава. Паричните преводи са имали за цел да му позволят да се откаже от занаята си на амбулантен търговец — дотогава е продавал обувки и галоши на пазара, провеждан всяка събота в Клермон, зад черната, извисяваща се над града катедрала. По този начин е можел да живее като рентиер… Дали с тази си постъпка Габриел, за която Уестминстърският херцог възнамерявал да се ожени по онова време, не желаела да има една по-представителна фамилия, както винаги се е твърдяло? Твърде е вероятно. Но няма никакви доказателства. Ако ставаше въпрос за един от онези красиви средновековни замъци, с които е пълен Оверн, да… но за обикновена каменна къща със стъклен навес над вратата, в която живее пенсиониран панаирджия, какво толкова завидно има в това?

Благодарение на щедростта на Габриел, другият й брат, Алфонс, държи кафене и магазин за цигари във Валрог, в департамента Гар. Тя му праща по-високи суми от тези на Люсиен (равностойността на заплатата на префект), тъй като има слабост към него. А и той винаги може да разчита на нея, за да смени катастрофиралата му кола или да изплати някой дълг от комар. Всъщност той води доста безгрижен живот, подобно на този на баща му, комуто прилича по доста неща. Въпреки всичко, той също получава от сестра си писмо, с което тя го уведомява, че предвид затварянето на фирмата, трябва да прекъсне субсидиите си за него.

От този момент нататък Люсиен ще се издържа от спестяванията си, а Алфонс от доходите си от търговията си във Валрог.

Как да си обясним постъпката на Габриел? След като затваря ателиетата си, тя преценява, че трябва, ако не да прекрати щедрите си дарения, то поне да ги намали чувствително, ограничавайки се с продажбата на парфюми, при катастрофалните според нея условия на съдебни спорове с Дружеството в Ньой. Освен това е достигнала до възраст, при която започва да действа „страхът от неуспеха“. Защо при тези условия, смята тя, да продължава да издържа хора, които — тя не си прави никакви илюзии — държат на нея само от долен интерес? И вероятно има право. Доказателство за това би било писмото, което Алфонс изпраща на жена си и в което той пише цинично: „Аз й казах (в едно писмо до Габриел), че ти се притесняваш да не би да е болна. Винаги трябва да я ласкаем, нищо не ни струва“^[3].

В такъв случай защо трябва да продължава да се вижда с братята си? През 1939 г. тя прекратява всякакви връзки с тях. Алфонс ще почине през 1953 г., а Люсиен през петдесетте години, без тя да е видяла нито тях, нито жените им, нито децата им. Впрочем не й ли напомнят те тъжното време на мъки и мизерия, което предпочита да изтрие окончателно от паметта си?

На практика нещата са по-сложни, отколкото изглеждат. Габриел, която е скъсала с братята си, все пак запазва нежни чувства към племенника си Андре Палас, син на починалата през 1915 г. от туберкулоза нейна сестра Жюлиа. Вече видяхме как по съвета на Бой тя го вкарва в един много добър английски колеж, този в Бомон, управляван от йезуити; същият, в който, според уместния израз на леля му, Кейпъл бил „дресиран“. Там го превърнали в джентълмен… Именно по тази причина тя му подарила замъка в Пейрос. Той наистина си го заслужил… Подчертаното предпочитание на Габриел към Андре Палас може лесно да бъде обяснено: той вече няма майка. Самата тя, която няма деца и вероятно съжалява за това, гледа на него като на човек, който при други обстоятелства би могъл да бъде неин син. В този момент той е нейно притежание и никой не може да й го оспорва…

Обратно, когато понечва да се занимае с децата на Алфонс, да се погрижи за образованието им, да възпита и тях, тя се сблъсква с грубия отказ на родителите им. При това е наранена и унизена… Добре, тъй като те приемат парите й, но пренебрегват съветите й, тя не вижда защо в момент, когато доходите й са силно намалели, да продължава да ги издържа. Не трябва да я правят на идиотка. Нека сами да се оправят!

 

 

Единствената връзка, която продължава да съществува между Габриел и братята й, е добрата Адриен, която прекарва щастливи дни в замък в околностите на Клермон-Феран и посреща, без да ги разграничава, всички членовете на семейството си, които пожелаят; включително децата на едните и на другите, които прекарват там лятната си ваканция и обожават да си играят в парка.

Трябва ли да припомняме, че след осемте месеца на „странната война“ идва бруталното пробуждане на 10 май 1940 г., сгромолясването само за няколко дни на френската войска? Много бързо започва лудешкият бяг на милиони хора на юг. В Париж цари атмосфера, характерна за края на света. Над метрополията се стеле огромен облак черен дим, дошъл от пожара на депата с бензин. Насред бял ден е почти тъмно. От време на време вият сирени и столицата скоро се превръща в зловеща пустиня, пазена от няколко бездействащи портиери.

Обзета от общата паника, Коко също решава да замине. Тъй като нейният „механик“ е бил мобилизиран, принудена е да наеме шофьор, който от страх да не го забележат, не пожелава да управлява нейния ролс. Предпочита да използва собствената си кола. Откарва Габриел в По, където, както си спомняме, тя среща Артър Кейпъл. От там тя отива в Корбер, в замъка на своя племенник, който наскоро е бил пленен. Тя среща в околностите Етиен Балзан, който по това време пребивава в семейното си имение в Думи. Женен е и много е остарял. Загубил е част от косите си, но не и страстта си към конните спортове; всеки ден „язди“ един от многобройните чистокръвни коне, които гледа в конюшните си. След като прекарва няколко седмици в замъка, Габриел решава да се върне в Париж. Примирието е подписано на 22 юни от маршал Петен. Коко взема със себе си Мари-Луиз Буске, една много остроумна светска жена, която приема гости в красивия си апартамент на площад „Пале-Бурбон“. Отново минават през Виши. Там двете жени вечерят в ресторанта на „Отел дю Парк“, където маршалът също се храни. По-късно Габриел ще опише пред Марсел Хедрих следната сцена:

„Всички се смееха, пиеха шампанско. Тези дами носеха ей толкова големи шапки. Казах: «Я виж, тук сме в разгара на сезона». Един господин се обърна към мен: «Какво искате да кажете, госпожо?». Отвърнах: «Искам да кажа, че тук хората са доста весели и че това е много приятно». Наложи се жената на господина да го усмири!“^[4].

За Габриел няма никакъв проблем при снабдяването с бензин на връщане. Германците раздават на бегълците, които се връщат у дома: вярно, че това е френски бензин! Но за храната е по-трудно. Във всеки случай с Коко никога не е скучно, тъй като разсъжденията й са винаги пикантни: „В края на краищата, казва тя, ако не беше толкова хубаво времето, бягството никога нямаше да се състои“.

В Париж тя с изненада открива, че „Риц“ е реквизиран от германците. Пред входа му са издигнати метални прегради, а от всяка страна на вратата на поста е застанал по един часовой с каска и оръжие. На върха на сградата се вее знамето със свастика в черно, бяло и червено. Тя забелязва един от директорите на хотела и му прави знак. Научава, че е бил принуден да изкара мебелите й и личните й вещи от апартамента, който е заемала. Но забелязвайки в коридора сандъците с нейното име, един германски генерал се застъпил, в случай че наистина ставало въпрос за „Коко Шанел, която прави рокли и продава парфюми“, да остане в хотела. Управата на „Риц“ се извинява: тя може да предложи на госпожица Шанел само двойка малки стаи и баня с изглед към улица „Камбон“ вместо великолепния апартамент с изглед към площад „Вандом“, който тя е заемала дотогава. Разбира се, трябва да приеме да живее с германците, но е достатъчно само да отвори прозорците и да се надвеси леко, за да може да наблюдава магазина си за парфюми; както видяхме, „Риц“ притежава излаз към уличката, на която се извършва нейната търговска дейност, единственият й останал поминък, и това е доста удобно. Разбира се, ще разполага с доста по-малко пространство, но тъй като само ще спи там, какво значение има това? За през деня ще ползва апартамента на №31, където ще може да приема приятелите си… В края на краищата изискванията й са съвсем обикновени…

 

 

След затварянето на модната къща тя води много дискретно съществувание. Край на светския живот, на разходките, на вечерите в града, на големите ресторанти. Най-много да отиде понякога в Операта, за да аплодира приятеля си Серж Лифар. Сега, когато вече не е принудена да се показва, тя се връща към спокойния живот, към който винаги се е стремила, но който не е могла да съвместява дотогава с упражняваната от нея професия.

Същевременно тя съвсем не е самотна… При нея идват на посещение или на вечеря Серж Лифар, който, бидейки обитател на хотел „Кастил“ на улица „Камбон“, минава почти всеки ден, или, разбира се, Кокто, който в този момент се нанася в един маломерен апартамент на „Пале-Роаял“. От време на време верният Реверди напуска своя малък дом в Солем, за да дойде да я навести. Разбира се, Мися идва възможно най-често, а понякога и Серт. Последният е изгубил през 1938 г. младата си съпруга Руси, туберкулозна, дрогирана и неузнаваема. При тези обстоятелства Габриел демонстрира невероятно себеотрицание. Тъй като Руси, чието здравословно състояние изисква непременно лекуване в санаториум, упорито отказва да иде в такъв, тя й разказва, че страда от същата болест и я моли да я придружи за лечението й в Пранжен, Швейцария, за да не се чувства прекалено самотна.^[5] Този театър се оказва ефикасен, но въпреки положените за младата жена грижи, не успяват да я спасят от тази често пъти нелечима по онова време болест.

Потресена от нейната смърт, Мися се разболява тежко и получава остра сърдечна криза, като губи зрението на едното си око вследствие от кръвоизлив в ретината… Освен това тя се дрогира, опитвайки се да избяга от своите проблеми… Включително от този с бившия си съпруг. Както винаги дружбата й с Коко е буреносна. Габриел вечеря от време на време с нея на улица „Константин“ или при Серт на улица „Риволи“ №252, у когото поради липса на такава Мися изпълнява ролята на домакиня. В дома му цари убийствен лукс и въпреки ограниченията в снабдяването масата му е най-отрупаната и най-изтънчената в Париж.

На какво посвещава времето си Габриел извън чуждите визити и управлението на делата й? Преди всичко, трябва да се облича… След затварянето на ателиетата „Шанел“ нейните главни шивачки намират без усилие работа на други места: да идваш от Мадмоазел е равносилно на всякакви дипломи, на всички препоръки. Така една от тях, госпожа Лусиа, е започнала да работи за своя сметка на улица „Роаял“, където е взела Манон (мадам Лижур), работеща при Коко от тринайсетгодишна възраст. Габриел поръчва вече облеклото си при Лусиа, която е доста горда, че има подобна клиентка!

Коко, която се оплаква, че има възможност да чете едва в края на дните си, сега си наваксва. Реверди я напътства при избора й, а Серж Лифар, чийто глас тя цени, й чете, по нейна молба, откъси от шедьоврите на класиката. От друга страна, тя отново е започнала да пее: дълбоко в себе си никога не приема неуспеха, който претърпява в тази област във Виши около четирийсет години по-рано… Затова прекарва часове в изучаване на най-хубавите мелодии на белкантото, сред които тези на Верди, Пучини, Масне, като криво-ляво си акомпанира с пианото. През януари 1941 г. Булос Ристелуебер, син на дипломат и секретар на Мися, придружил последната на улица „Камбон“, отбелязва следното в своя дневник: „Пристигайки при Коко, чувам странни рулади. Две вещици с яркочервени гриви са се настанили, едната на рояла, другата права, облакътена на корпуса му. Коко слуша търпеливо техните забележки. Това е урок по пеене. «Не е за вярване, ми казва на влизане Мися. На петдесет и четири години!^[6] И претендира, че гласът й има бъдеще»“. Явно Мися не храни никакво снизхождение към своята приятелка…

През цялото време на окупацията Коко приема Кокто, за когото, неизвестно защо, продължава да злослови. Това шокира Булос, който я упреква: „Карам се с Коко по негов адрес, пише той през 1941 г. Намирам за неприемливо нашите приятели да бъдат систематично съсипвани по начина, по който тя го прави. Става неудобно. Знам, че дълбоко в себе си тя наистина ги обича, но това не значи, че не им вреди, и ми се струва, че трябва да й се каже“. Тази язвителност на Габриел, която вероятно не е в природата й, във всеки случай се задълбочава при контакта й с Мися, която мнозина избягват заради жестоките й изказвания. Да убиват вербално своите приятели, първоначално такава е играта, на която се наслаждават двете жени и която впоследствие се превръща в нещо като извратено удоволствие, което става донякъде необходимост за тях. Впрочем по-късно Коко ще сподели с Пол Моран: „Обожавам да критикувам. В деня, в който вече няма да критикувам, животът ми ще е завършил“. Става съвсем сприхава от безделието, от което страда след затварянето на шивашката й фирма. Не си е мислила колко е трудно да не правиш нищо. Започва да осъзнава, че работата й е била дрога за нея. И вероятно е сгрешила, затваряйки модната си къща и въобразявайки си, че редовните й клиентки са изчезнали, защото други като Ланвен, Фат, Лелон, Пиге, Пату, Балансиага продължават да продават рокли и да работят, докато тя… Но вече е твърде късно: какво ли ще почнат да говорят, след като веднъж затворила, сега отвори при немската окупация? Здраве да е, трябва да приеме последствията от едно прекалено прибързано решение.

Вестникът, който Кокто списва по време на окупацията, ни разкрива известни сведения относно Габриел и вероятните теми, които тя разисква с поста. Най-често става въпрос за припомнянето на весели моменти, прекарани заедно. Та нали в началото на 1940 г., когато тя го приютява в „Риц“, в пресата често се появяват слухове, че той скоро ще се жени за нея? Впрочем вестник „Озекут“ твърди, че разпитваният по този повод Кокто не отрича новината:

„Шанел се смееше, пише Кокто, аз се смеех. Но майка ми ми каза: «Защо не ми признаеш, бедничкия ми, щом тъй пише във вестниците»“.^[7]

Друго споменаване в „Журнал“ от април 1942 г.: там Кокто разказва за едно музикално матине, на което и двамата присъстват сред публика от смешни сноби, които той нарича Невъзможните и Ужасните (по примера на Прекрасните — светските дами и Невероятните — контетата, от времето на Директорията). Именно тях наричат „зоза“, млади дендита, чиито сака стигат до средата на бедрото, а панталоните им — до средата на прасеца. След лудешкия смях, в който изпадат двамата приятели при вида на тези младежи, Кокто припомня на Габриел една вечеря, която тя дава през 1937 г. в апартамента в „Риц“ в чест на Уинстън Чърчил и на сина му Рандолф. В края на вечерята мъртвопияният бъдещ министър-председател оплаквал с горещи сълзи постъпката на Едуард VIII, абдикирал, за да се ожени да разведената Уолис Симпсън…

Останала без работа, както ни напомня Кокто, Шанел приема да се заеме с направата на костюмите за неговата подновена в Операта през януари 1943 г. „Антигона“ (с музика от Онегер). Вероятно предоставената й възможност в този момент да възобнови временно някогашната си професия я кара да почувства още повече колко е загубила, затваряйки ателиетата си…

 

 

През есента на 1940 г. Габриел, изпаднала в безплодно бездействие и на прага да бъде окончателно забравена, среща този, който ще стане неин любовник в течение на десетина години.

Спомняме си, че нейният племенник Андре Палас бива пленен от германците през юни 1940 г. И тъй като е с крехко здраве, туберкулозен като майка си Жюлиа, той рискува да не понесе режима в лагерите, лошо отоплените бараки, ограничените хранителни дажби… А и колко време ще издържи в пленничество? Ще загине. Непременно трябва да го измъкне оттам. Но на коя врата да почука? Тя познава отдавна един немски дипломат, Ханс Гюнтер фон Динклаге, роден в Хановер през 1896 г. Англичанин по майчина линия, той е получил добро образование, говори и пише свободно на езика на Шекспир, както и на този на Расин. Жизнен и духовит, луд по музиката, той е впрочем и един много красив мъж, много висок, слаб, гъвкав и строен, рус, с бледосини очи. Харесван е и вече не знае броя на своите завоевания. Нещо, което неговата жена Максимилиене, родена Фон Шонебек, не понася много дълго и заради което иска развод през 1935 г. Две години по-рано той е назначен за аташе в немското посолство на улица „Лил“ и е натоварен с връзките с пресата. Наема хубав апартамент на Шан дьо Марс, на улица „Шарл Флоке“ №14^[8]. Много скоро започват да канят Динклаге в най-добрите парижки салони. Дамите си оспорват галантния дипломат, който освен другите си качества е и брилянтен танцьор. Приятелите му го наричат фамилиарно Шпац, „врабчето“, заради лекотата, с която възприема живота и защото това птиче с удоволствие кълве сърцата на най-красивите жени. Не без задни намерения службите на министъра на външните работи Йоахим фон Рибентроп го задържат на работа, независимо от несериозното му отношение. Той е част от онези очарователни хора, призвани да изграждат прекрасен имидж на своята страна и да компенсират с привлекателността си бруталността на хитлеристките заплахи. Впрочем тази задача приляга идеално на апатичната същност на този човек, на този бонвиван, който, както се досещаме, съвсем не блести с пламенни нацистки убеждения. На практика основната му грижа е да остане необезпокояван в този Париж, който обожава.

Коко чува да се говори за този често срещан в международните висши среди плейбой още преди войната, като за добър играч на поло, който спори за победа в Довил и колекционира купи. Впоследствие тя многократно го среща във висшето общество, като между тях обаче се създават само връзки, обединяващи хората случайно по време на някоя вечеря в града или по време на прием.

Съвсем естествено Габриел се обръща към Динклаге, за да издейства репатрирането на своя племенник. Галантен мъж, той обещава да се намеси. Впрочем, той винаги обещава… Постъпки като тези на Коко не са рядкост по това време. Това има своето резонно обяснение: повече от милион и половина френски затворници са натъпкани в германските лагери и всички, които познават донякъде влиятелни „окупатори“, непрестанно отправят молби към тях. Например Саша Гитри, чиято известност му създава връзки с германските власти, се възползва от високопоставените си познанства, за да изиска освобождаването на военнопленници. В един ден той получава наведнъж десетима. Дори успява да измъкне Тристан Бернар от ноктите на Гестапо.^[9]

Но Динклаге не е достатъчно влиятелна личност, на която да се разчита… Каква вяра можеш да имаш на един Шпац? На едно врабче? Шест месеца след демарша на Коко, Андре Палас продължава да стои зад телената ограда на лагера… Но тя пък не е устояла на чара на красивия германец. По това време Коко наближава шестдесетте. Не е ли настъпил за нея, която се чувства толкова самотна, моментът за последната страст? На тези, които по-късно я упрекват за националността на нейния любовник, тя отвръща: „Когато сте на тази възраст и даден мъж ви удостоява с вниманието си, искате ли му документите?“.

Тъй като Динклаге не разполага с достатъчно силни връзки, за да освободи Палас, той представя на Коко Теодор Мом, германски офицер, прекрасен кавалерист, бивш ритмайстер, отговорник за френския текстил пред окупационните власти. Това е много добро начинание: предвид миналата дейност на Габриел, би било невероятно да не се намери претекст за освобождаването на племенника й. Оказва се, че освен предачната фабрика в Аниер, Коко притежава в Марец, в северната част на страната, в близост до Камбре, такава фабрика, прекратила дейността си през 1939 г. Защо да не я отвори отново? Франция трябва да заработи отново, нали? А ако предприятието бъде отворено отново, ще му е необходимо компетентен директор, нали? Речено, сторено. И ето! Вече не е толкова трудно…

Разбира се, Коко е безкрайно благодарна на Шпац, че я е представил на Теодор Мом, а това само засилва привързаността й към него… Идилията между тях става известна или е предугадена от неколцина приятели на Коко. Той, прикрепен към дипломатическите служби на Райха, разбира се, винаги облечен цивилно, говорещ перфектно френски език, е дискретен човек. Съвсем не държи да се говори за него в светлината на скандалната му връзка: началниците му биха се запитали дали Шпац не би бил по-полезен в действащата армия, отколкото като галантен любовник, ползата от който не се набива особено на очи. От края на 1941 г. да те пратят на руския фронт е истински ужас за германеца. Този ужас е напълно резонен: според Август фон Кагенек^[10] от 1943 г. средната продължителност на оцеляване за един младши лейтенант, зачислен на Източния фронт, е петнайсет дни. А този вид зачисляване често пъти се използва като заплаха или като санкция срещу личния състав, чието състояние на боен дух или дееспособност не са сметнати за удовлетворителни… Идилията, която изживяват Шпац и Коко, се развива далеч от чуждите погледи… Не ги виждат нито при „Максим“, нито в „Тур д̀Аржан“, нито при „Друан“ или „Прюние“, още по-малко в „Карер“, модерния по онова време локал. Шпац, заради вече изтъкнатите причини, а Коко — защото обича да си ляга рано. А не защото би я било срам да се компрометира с един германец. За нея, както и за мнозина по онова време, Франция е победена, примирието е подписано, вече не са във война и това трябва да бъде отчетено: тя би споделила мнението на Арлети, обвинена във връзка с германец, която казва без задръжки, в което е и чарът й: „Затова не трябваше да ги пускате да влязат“. Впрочем, за нея Динклаге е по-скоро англичанин, каквато е майка му, а и той й говори на френски. И най-вече тя самата не работи заедно с окупатора, както го правят нейните събратя, чиито клиентки са жените на офицерите, индустриалците и дипломатите отвъд Рейн, като например госпожа Абец, съпругата на посланика на Райха в Париж. Още по-малко има нещо общо с тълпата от търговци, предприемачи, бизнесмени и занаятчии, които трупат богатства, търгувайки с германците.

Коко и Шпац се срещат най-често на втория етаж на улица „Камбон“ №31. Но тя го кани и в „Ла Поза“, където остават за дълги периоди от време, особено през лятото. Там, през 1942 г., архитектът на вилата Робер Щрайц, член на голяма съпротивителна организация, моли Габриел да се застъпи пред Шпац за професора по психология Серж Воронов, арестуван от Гестапо. Той ще бъде освободен. Все пак не е известно дали намесата на Динклаге или нечия друга намеса е била решаващата.

Макар Габриел да не се афишира с Шпац, тя все пак не крие връзката си с него. И когато приятелите й препоръчват да бъде по-предпазлива, тя не ги разбира. Според нея става въпрос за такива привилегировани отношения, породили се случайно между две човешки същества и които са изключително свързани с частния живот… Колко абсурдно е за нея да виждат в тях политически избор, какъвто тя никога не е правила! Впрочем в тази насока нейните предпочитания са по-скоро ориентирани към Англия, към нейното устройство, нейните порядки, и както видяхме, към нейните мъже.

Да, но благоприличието — подсказват й — човешката глупост? Какво ще кажат хората? Какво ще си помислят? На нея не й пука…

Но греши.

 

 

Тъй като вече не разполага с големите доходи, които й носи висшата мода, Габриел ползва средствата от продажбата на парфюми, които не са за подценяване. От друга страна, предвидливо загрижените за своето бъдеще Вертхаймерови са емигрирали в Съединените щати, поради което Дружеството преминава в ръцете на един от техните приятели, авиоконструкторът Амио. Начело на Дружеството за парфюми вече стои Робер дьо Нексон, полубратът на „любимия“ на Адриен Шанел. Естествено, новият административен съвет, съставен от подставени лица, е ръководен отдалеч от истинските му собственици. Това означава, че въпреки тези промени и присъствието на приближен на леля й, Габриел няма да успее да наложи преразглеждане в нейна полза на договореностите от 1924 г. Като миноритарен акционер (10%), Габриел е принудена да отстъпи. Но е готова да започне да се бори отново при първа възможност. Нейният верен съветник, адвокат Рене дьо Шамбрен, се мъчи да задържи стремежа й към водене на дела. Той предпочита да доближи разумно гледните точки. Ще видим, че постъпва правилно.

Междувременно парфюмите продължават да бъдат продавани на улица „Камбон“ благодарение на Френското дружество, но най-вече в Съединените щати чрез посредничеството на американския филиал. Братята Вертхаймер наистина са успели да произведат парфюм №5 на място, изкупувайки от Грас и околностите цялата наличност от жасмин и докато транспортирането му е било възможно. Освен това са отделили огромни суми^[11] за реклама, несъизмерими с тези на техните конкуренти. Тези усилия са се оказали доходоносни доста над очакваното…

Безработна от 1939 г., за известно време Габриел е силно погълната от битката си с Дружеството за парфюми. Но тя изпитва такава нужда да работи, че през 1943 г. се отдава на съвсем различна по мащаб битка. Битка, която, ако беше спечелила, вероятно щеше да промени хода на историята.

Не е тайна, че още през Първата световна война през 1917 г. са водени тайни преговори между противниците като опит да бъде сложен край на тази все по-кървава хекатомба.^[12]

През Втората световна война същите причини водят до идентични последици. При това мащабно масово унищожение, по-ужасяващо от състоялото се двайсет и пет години по-рано, едва ли е липсвал както в единия, така и в другия лагер, някой, който да пожелае да прекрати кървавата баня… Без да се опитваме да изброяваме всички тайни преговори, които се провеждат тогава, нека все пак да припомним невероятния опит на Рудолф Хес, един от приближените на Хитлер. През 1941 г. той присвоява един месершмит, бяга от Германия и се приземява в Шотландия. Настоява да се срещне с Чърчил, за да положи основите на примирието.^[13] Освен това е известно, че заговорът от 20 юли 1944 г. срещу Хитлер има същата цел…

Но кой би си помислил, че в историята на тези несполучливи опити трябва да бъде отредено място и на Коко Шанел? В това се убеждава през 1971 г. Рене дьо Шамбрен, адвокатът на Габриел, когато през същата година получава писмо от Теодор Мом, станал подобно на Шамбрен международен адвокат. Спомняме си, че това е същият приятел на Шпац, допринесъл за освобождаването на Андре Палас. Та в това писмо той разкрива на своя колега, че, обсебена от мисълта да тури край на войната, през ноември 1943 г. Габриел се опитва да се срещне с приятеля си Чърчил, за да го убеди да приеме необходимостта от тайни англо-германски преговори. Впрочем, този план, който може би изглежда илюзорен, всъщност не е такъв, при условие че бъде поставен в неговия исторически контекст. В действителност във Великобритания една значителна прослойка от обществото не проявява враждебност към този пацифистки план: в нея влизат политици като лорд Рънсиман, някои аристократи, сред които самият херцог на Уестминстър, много близък приятел на Чърчил, както и лично братът на Джордж VI, херцогът на Уиндзор и бивш крал Едуард VIII. Както и редица англичани, които, виждайки как се е отдалечила опасността, смятат, че е настъпил моментът да се сложи край на това клане. Също и онези, които се опасяват Сталин да не заграби Европа. В самата Франция, където хората са свидетели на това как войната и впоследствие окупацията и рестрикциите се проточват безконечно, как милион и половина пленници от юни 1940 г. стоят затворени повече от три години, как продължават масовите депортирания на евреи и на участници в съпротивата и англосаксонските бомбардировки, които засягат и мирното население, започват да мислят, че идеята за сепаративен мир, който да прекрати всички тези злини, не е априори възмутителна… Разбира се, има го и Хитлер, но той е доста зает със Сталин… Затова нека оставим тези двама диктатори взаимно да се бият и обезсилват: демократите виждат в това само предимство. Впрочем, та нали точно Сталин, чрез договореност от август 1939 г. със своя колега, му позволява да започне войната? И нали пак той, след завземането на Париж от Вермахта, изпраща поздравителна телеграма на своя съучастник? Тогава…

Макар в Германия Хитлер, залагайки всичко на карта, да е привърженик на войната до крайна победа, това не важи за антуража му. Увеличаващ се брой германци си дава ясна сметка, че поражението е твърде вероятно и че така властта на Фюрера ще бъде пометена… Не е ли по-добре да се преговаря, преди три четвърти от страната да бъде срината заради безразсъдното упорство на един временен диктатор? А и колко кръв ще се спести както сред цивилното население, така и сред бойците?

Когато Габриел излага плана си пред Теодор Мом, той остава безмълвен… Но тя демонстрира толкова ентусиазъм и убеденост, че самият той се улавя да мечтае за евентуалния компромисен мир. Преди всичко Габриел би могла вероятно да убеди Уинстън Чърчил, че неговата идея да поиска безусловна капитулация, формулирана през януари 1943 г. в края на конференцията в Анфа с Рузвелт, не е непременно най-добрата, че би предизвикала безброй смърти. Да не говорим, че унижението, наложено на цял един народ, би могло да предизвика двайсет години по-късно трета световна война. Нима вече е забравил последствията от Версайския договор?

Изправен пред пламенността и силата на убеждението, които демонстрира Габриел, Теодор Мом не може да се удържи да не се възхити от своята събеседница: трийсет години след този разговор, в писмото си до Шамбрен той не се колебае да пише, че „вероятно във вените й тече част от кръвта на Жана д̀Арк“, алюзия за смелата постъпка на героинята пред френския крал.

Трябва ли ритмайстерът да бъде убеден в полезността на плана на Габриел, за да отиде в германската столица да пропагандира идеите й пред най-високопоставените личности в Райха, заинтересовани от неговата реализация? Шанел знае, че през ноември 1943 г. Уинстън трябва да мине през Мадрид. Ако германските власти й разрешат да пътува дотам, тя би могла да го срещне, например в посолството на Великобритания. Впрочем, тя познава отлично посланика, сър Самюъл Хор, приятел на херцога на Уестминстър.

В Берлин Теодор Мом, който смята първоначално да убеди един висш служител от Вилхелмщрасе, Министерството на външните работи на Райха, се сблъсква с отказ. Сред дипломатическите среди хората са много предпазливи, предпочитат да не се окажат заподозрени и да ги привикат в Гестапо…

Разбира се, той би могъл да се обърне към хората от Абвера. Но веднага отхвърля тази идея. Добре известно му е, че Фюрерът смята службите на адмирал Канарис за гнездо на заговорници. Самият Канарис, въвлечен заедно с Щауфенберг в атентата от 20 юли 1944 г., ще бъде задържан и екзекутиран.

На Теодор Мом не му остава друго, освен да се довери на службите на едно протеже на Химлер, който лично се ползва с доверието на Хитлер, членът на СС Валтер Шеленберг.^[14] Въпреки младостта си — само трийсет и три годишен — последният ръководи „АМТ VI“, служба, която контролира разузнаването в чужбина. Лично Химлер, шеф на СС, понякога си представя възможността за германско поражение и смърт на Фюрера. И той не изключва вероятността, ако не го наследи, то поне да изиграе в този момент важна роля. В реда на тези мисли, идеята да се дадат тайно от Хитлер доказателства за добра воля на съюзниците, му изглежда доста примамлива. И най-вече Чърчил би могъл да се изкуши от компромисния мир, който би спестил на съгражданите му кръвта и сълзите, които той им обещава в прословутата си реч от юни 1940 г., както и тъй смъртоносния и несигурен морски десант, който не може да си спести… Химлер дава картбланш на Шеленберг, но не иска да се компрометира лично. Последният замисля операция, която нарича Моделхут — което би могло да се преведе като „модерна шапка“ или „модел на шапка“ — алюзия за първата професия на Коко. Впрочем „операция“ е доста силно казано: като цяло етапа въпрос да пуснат Габриел да иде в Испания благодарение на пропуск, валиден за няколко дни… Но нещата се усложняват донякъде поради факта че, без да обяснява защо, Габриел настоява да бъде придружена от приятелката си Вера Бейт. Чисто и просто последната, свързана с висшата английска аристокрация, е по-близка с Чърчил. В случай на нужда тя би се притекла на помощ на Коко, за да убеди министър-председателя. И къде се намира тя в този момент? Няколко години по-рано се е развела, а след това се е омъжила повторно за един шампион по плуване, майор Ломбарди, и сега живее в Рим. Но въпреки писмото с покана от страна на Коко, тя отказва да дойде в Париж, тъй като не иска да изостави съпруга си, в когото е силно влюбена и който, подозиран от германците, се крие в околностите на града. Почти се налага да я заставят. Един прекомерно усърден подчинен дори я затваря… заедно с леките жени. Както и да е, довеждат я във Франция и я обсипват с внимание, за да забрави петнайсетте дни в килията. Но по време на това насилствено пътуване тя умира от страх… Къде я водят? Дали наистина в Париж? Най-сетне, за нейно най-голямо успокоение, среща Коко в „Риц“. Виждайки, че все още не е настъпил моментът да я осведоми, Коко я отвежда в Мадрид под претекст, че е решила да открие там модна къща и иска тя да й помогне. Но в испанската столица Вера Ломбарди започва да намира за странно поведението на своята приятелка, която в крайна сметка се оказва принудена да й разкрие цялата история. За нещастие Габриел няма да успее да се срещне с Чърчил: трябва да се задоволи с кратка среща с посланика на Великобритания, сър Самюъл Хор, комуто, като последна надежда, тя предава послание за министър-председателя. Но тя вече знае, че, след като не успява да се срещне с Уинстън, мисията й е пропаднала… Какво всъщност се е случило? Оказва се, че чисто и просто Чърчил бил в Мадрид, но толкова тежко болен, че личният му лекар доктор Моран, смятайки че си отива, му забранил всякакви посещения, та макар и кратки.^[15] Дали ако е бил здрав, аргументите на Шанел са щели да го убедят? Можем да се съмняваме. Старият лъв държал на всяка цена на безусловната капитулация. И нищо, и никой не е бил в състояние да го накарат да се огъне.

Във всеки случай Габриел греши, бидейки прекалено дискретна с Вера. Последната, заинтригувана от поведението на своята приятелка, по време на престоя си в Мадрид отива да сподели съмненията си с един чиновник в посолството на нейната страна. Така че Коко бива заподозряна и проследена от тайните британски агенти, които са многобройни в испанската столица. Но много скоро престават да я следят, тъй като явно Габриел е фигурирала в съставен от Интелиджънс Сървис конфиденциален списък на французи, на които може да се има доверие в случай на нужда.^[16] И това прави напълно смислен въпроса, който след войната тя задава понякога на някои от своите сънароднички: „С кой английски полковник имахте връзка?“.

Нека да продължим. Видяхме, че Уестминстър е убеден привърженик на сепаративния мир. Днес е почти сигурно, че от самото начало инициативата на Коко е била тайно подкрепяна от Бендор. Дори може да се допусне мисълта, че именно херцогът, след като напразно се е опитвал да убеди своя приятел Уинстън в основателността на гледната си точка, преценил, че в крайна сметка Шанел има известен шанс да успее. Вероятно я е помолил да се впусне в това начинание, карайки я да обещае, че няма да каже и дума за ролята, която той играел в него. Така може да се обясни странния израз „героично мълчание“, използван от Теодор Мом за поведението на Коко след арестуването й през септември 1944 г., както и въздишките, които тя пуска, когато се оплаква: „Всичките ми приятели бяха от другата страна“.

Бихме разбрали по-лесно и защо Шеленберг посреща веднага добре плана, представен му от Теодор Мом. Известни са му както връзките на Коко с Бендор, така и идеите на последния относно навременността на уговорения мир; знае също, че Габриел е приятелка на Чърчил и на сър Самюъл Хор и една от най-сериозните посреднички. И най-вече може да предполага, че операцията е ръководена отдалеч от Уестминстър, което още повече го заинтригува…

Освен това, в случай на поражение на германците, той винаги би могъл да изтъкне, че не е пожалил усилия в полза на мира; сигурен е, че ще вземат това предвид: бъдещето ще му отдаде дължимото, защото той се измъква само с шестгодишно задържане.

 

 

В доста отношения цялата тази част от дейността на Габриел остава мистериозна. Нито документалният филм на Би Би Си, озаглавен „Шанел: частният й живот“ (1995), нито свидетелството на агент Стюарт Хемпшир, който разпитва Шеленберг през 1945 г., нито дори докладът на Интелиджънс Сървис относно споменатия Шеленберг, изключително кратък по отношение на самата афера^[17], няма да удовлетворят любопитството ни. Дали Габриел наистина е мислила, че може да успее с начинанието си? Дали не е била манипулирана? Каква е била ролята на Уестминстър? Съвсем очевидно е, че никакъв доклад няма да ни осведоми по всички тези точки, а пълното мълчание, което запазва в този случай една толкова бъбрива жена като Габриел, още повече засилва усещането, че никога няма да научим истината за тази любопитна афера.

Във всеки случай Габриел се връща в Париж силно разочарована от неуспеха на своята мисия. Тя е от жените, които не обичат да губят, дори в области, в които не е компетентна. Тогава тя отново се потапя в мрачния и сив живот на окупацията, който, въпреки връзката й с Шпац, контрастира жестоко с бляскавото и трудово ежедневие отпреди войната…

В същото това време колегите й удвояват дейността си — именно това подхранва горчивината й. Председателят на Синдикалната камара за висша мода, Люсиен Лелон, е успял да издейства за гилдията специално разрешение да се доставят луксозни тъкани, без „никакъв текстил“. Разбира се, аристократичната и богата клиентела е изчезнала, но тя е заменена от друга — със сигурност не толкова изискана — забогатяла значително от черния пазар и всякакъв вид търговия.

Същата тази клиентела осигурява успеха на луксозната конфекция. Дотогава тя процъфтява в Съединените щати, но остава непозната за Франция до войната. На улица „Фобур-Сент-Оноре“, след това на улица „Дюфур“ и на улица „Севр“ се откриват десетки доста елегантни бутици за жените, които се плашат от цените на висшата мода, но които откриват в тях на доста по-разумни цени едно почти равностойно качество…

След войната Габриел ще се гордее с факта, че е един от малкото членове на гилдията, който не е спечелил и сантим от германската клиентела^[18]…

 

 

Париж, 10 септември 1944 г. Петнайсет дни след Освобождението. Площад „Вандом“, хотел „Риц“. Двама младежи, обути в гуменки, с навити до мишците ръкави на ризите, с голям револвер, прекаран през колана, скачат от стар черен ситроен. Те изкачват парадното стълбище, избутват портиера, носещ на главата си обшита с галони шапка, и влизат в хотела през въртящата се врата. Знаят къде отиват. След няколко минути те отново се появяват, обградили плътно около шейсетгодишна жена в бял тайор, достолепна, пребледняла, но с безизразно лице, като я принуждават, без много да се церемонят да се качи в тяхното возило, което вихрено поема към неизвестна за нея посока…

Коко Шанел току-що е арестувана, по-точно е да се каже отвлечена. От кого? Никога няма да научим. По заповед на един „комитет по прочистването“, но кой? Възглавяван от кого? Съставен от кои? Никога не се установява, а членовете му никога не стават известни…

В същия ден. По обяд, улица „Камбон“ №31. Жермен, камериерка и готвачка на Габриел, присъствала на арестуването и отвеждането на своята господарка, пристига, обляна в сълзи, в бутика на Шанел.

— Съвземете се — казват й. — Мадмоазел се върна преди повече от час…

Що се отнася до ареста на Габриел, съпоставката с този на Саша Гитри, извършен още на 23 август 1944 г., може да ни помогне да вникнем по-добре в събитията. И при двата случая, същата анонимност — неразкрита никога — на комитетите или на псевдокомитетите, които уж представляват общественото мнение и чиято единствена легитимност е тази, която те сами си определят, с един-единствен адрес — задната стаичка на някое бистро или апартамента на някой от техните членове. И при двата случая мотивите са едни и същи: наличие на връзки с окупатора, предполагащи винаги априори тясно съучастие и белязани с позорното клеймо на предателството… И при двата случая, тотална липса на предварително разследване относно достоверността на приписваните факти, липса на каквито и да било правомощия, тотално пренебрегване на всякаква законност.

Но докато в случая на Гитри жертвата е предадена в ръцете на правосъдието — впрочем, със съвсем празно досие — и понася, освен обидите и ударите, два месеца затвор, двугодишно блокиране на банковите му сметки, забрана да излиза на сцената, да дава представление по време на същия период, преди да бъде напълно оневинена, то Габриел, от своя страна, няма същата съдба.

Оттук се ражда идеята, че тя се е ползвала с доста височайша протекция… Освобождаването й само в рамките на два-три часа при тези условия според някои се обяснява само с намесата на херцога на Уестминстър или с тази на Чърчил. А защо не и на двамата? Много добре си представяме как Уестминстърският херцог алармира Чърчил, за да измъкнат и двамата общата си приятелка от затрудненото положение. Но подобна хипотеза предполага Габриел да се е свързала с един от двамата с изумителна бързина. И то в момент, когато се намира в ръцете на превъзбудените младежи, които, смятайки я за „колаборационистка“, са готови да я изправят на позорния стълб. Освен ако, фигурирайки в секретния списък на Интелиджънс Сървис с французите, на които може да се има доверие, тя не е разполагала с някакъв документ или с телефонен номер, които да я извадят от трудното положение. При пълната неяснота, в която се оказва тази афера, според нас именно това обяснява най-лесно изключително бързото й освобождаване и разликата в отношението към нея в сравнение с това към Гитри. Нека използваме за сравнение съдбата на Леони Батиа — наречена иначе Арлети — въдворена в една община на Сен-е-Марн за година и половина, защото се е влюбила в един германски офицер от авиацията, красивия Ханс Зеринг. При това, благодарение на тази си връзка тя успява заедно с Гитри да издейства освобождението на Тристан Бернар. Но никой не се интересува от това…

През целия месец септември, вярна и много смела при дадените обстоятелства приятелка, Габриел продължава да укрива Серж Лифар в апартамента си на улица „Камбон“. Подобно на мнозина, танцьорът също получава смъртни заплахи. Обвиняват го, че в качеството му на балетмайстор на Операта е имал прекалено много контакти с германските си колеги от хореографските среди, когато идват да се изявяват в Париж. В крайна сметка той ще се предаде на „комитета по прочистването“ на танца, пред който няма да му е трудно да обясни, че му е било невъзможно да действа по друг начин при упражняването на функциите си… Да, срещнал е Гьоринг, срещнал е доктор Гьобелс… И какво! Могъл ли е да се затвори в канцеларията си, когато е имало прием? Той избягва затвора, но е снет от длъжност и му е забранено да упражнява професията си за срок от една година…

 

 

При първа възможност, след като се отбива в Швейцария, за да вземе известна сума пари (там е депозирала основната част от средствата си), Габриел заминава за Лондон. Там посещава приятелите, с които войната я е разделила задълго, в частност Уестминстърския херцог, с когото, както се досещате, има доста теми за разговор, сред които вероятно неуспеха на плана за компромисен мир, неуспех, който имат достатъчно време да коментират…