Анри Жидел
Коко Шанел (10)

Девета глава
Началото на края

Тя дори вече не може да плаче… Какво й остава сега? Доста години по-късно ще се разкрие пред потомствения обущар Реймон Масаро — един от онези професионалисти в занаята си, които тя обича, цени и уважава, тъй като в тази област не виреят лъжата, измамата, мошеничеството и небрежността. След като научава, че Масаро наскоро е загубил баща си, тя го вика у дома. След като го обсипва с утешителни слова и му пожелава занапред „много обич“, тя му дава един последен съвет: „Никога не забравяйте това, Реймон: ако някой ден сте на дъното на отчаянието, ако вече не ви е останало нищо и никой… вие винаги ще разполагате с един приятел, на чиято врата ще можете да почукате… работата!“^[1].

На практика, след погребението на Пол Ириб в Барбизон, тя се потапя неудържимо в работата, както се потапя удавник… Месецът е октомври, време, по което трябва да бъдат подготвени седемдесетте или осемдесетте модела от пролетната колекция, която по традиция се показва през януари. И както тя обича да се изразява, „винаги закъсняваме“. Представете си Габриел в студиото на четвъртия етаж на улица „Камбон“ №31, истинска лаборатория за нейните творения, насред обширна стая с тапицирани стени, където всеки звук се заглушава. Тук-там върху рафтовете с топове плат, дълги цилиндри с бял сатен, по столовете, разгънати жарсета, безкрайни метри тюл, муселин, коприна. На една от стените, голямо трикрило огледало, а по-натам, фотьойл, в който Мадмоазел би могла евентуално да седне, но тя няма да го строи, тъй като вероятно ще стои права осем-девет часа без прекъсване…

От това време единствено нейната приятелка Колет е успяла да покаже как Коко се е вкопчила в работата си… и в манекенката, върху която директно изгражда замислената от нея рокля, тъй като, както е известно, тя никога не рисува предварително макета си: „Мадмоазел е заета с извайването на един ангел от шест стъпки. Един златисторус ангел, ефирен, ангелски красив… Недовършен, ангелът понякога се олюлява под двете творчески ръце, строги ваятели, които го месят. Шанел работи с десетте си пръста, с нокът, със страничната част на ръката, с дланта, с карфица и ножица, директно върху дрехата. Понякога пада на колене пред творбата си и я прегръща, но не от благоговение, а за да укроти някой невъздържан тюл… Пламенно смирение на тялото пред любимата й работа! Така изопната и подгънала колене Шанел прилича на приклекналата перачка, която буха прането, на коравите домакини, привикнали да клякат по двайсет пъти на ден също като калугерките“^[2].

Около нея, внимателни и почтителни, са главната шивачка в ателието, двама-трима кроячи в бели престилки, една служителка, която носи платовете, една помощничка, която след малко ще представи подносите, отрупани с бижута, от които Мадмоазел ще избира.

Габриел, която носи около врата си дълга панделка, на която е привързана ножица, работи, говорейки неспирно с нарочно сдържан тон… Тя приказва, поучава и повтаря, казва Колет, „с един вид отчайващо търпение“. Долавям, казва тя, повтарящи се думи, тананикани като основни музикални мотиви: „Ненавиждам малките нещица… върху някой плат, който сам стои добре… Притиснете тук, отпуснете от тук нататък… Не, не стеснявайте… Няма да се уморя да повтарям…“. Можем да се досетим, че в подобни моменти е по-добре да не бъде закачана. Ако някой любопитен посетител дръзне да го стори, тя се спуска към стълбището, подхвърляйки на натрапника: „Не, не се качвайте толкова бързо, няма смисъл, тъй като ще си слезете“, и му посочва авторитетно с показалеца изхода.

 

 

Какво е парадоксалното у Шанел? Това, че тя е шивачка, която не умее да шие… или по-точно, ако някога е умеела, тъй като е било необходимо, включително в Мулен, отдавна го е забравила. И дали й е било необходимо, когато е навлизала в модата в Довил и в Париж? Тъй като е започнала с желанието да руши: мразела с шапките и дрехите на своите съвременнички. „Бях оръдието на Съдбата за една необходима операция за прочистване“, казва тя. Работният й инструмент са по-скоро ножиците, които премахват, отколкото иглите, които съшиват и добавят омразните излишества, тези „изгъзици“, както ги нарича тя. Разчиства си сметките с тях благодарение на една поразителна формула: „Има ли «изгъзици» в линията на самолета? — отбелязва тя. Не, и тогава? Подготвям моите колекции като си мисля за самолетите“.

Мимоходом ще отбележим до каква степен теорията и практиката на Шанел са дълбоко класически. Говорейки за стила, Молиер, Боало или Лабрюйер имат за единствен идеал простотата и логичността — врагове на заплетената превзетост. Габриел, чието образование е доста повърхностно, инстинктивно съумява да схване основните принципи на естетиката на Великия век — какъвто далеч не е случаят с останалите шивачи.

 

 

За нещастие по времето, когато Габриел се мъчи да намери утеха в работата си, политическите и социалните събития през 1936 г. напълно разбъркват плановете й. Вероятно, подобно на голяма част от нашите сънародници, тя все още не разбира колко сериозно нещо е повторната окупация на левия бряг на Рейн от германските войски през март 1936 г. Макар да осъжда това престъпно погазване на Версайския договор от страна на канцлера Хитлер и тържествено да заявява: „Ние няма да оставим Страсбург под обстрела на германските оръдия“, на практика френският министър-председател Албер Саро оставя тази заплаха без последствие. Това е първото от цяла серия отстъпления, които, насъсквайки нацисткия главатар, три години и половина по-късно водят до Втората световна война.

От своя страна Габриел е споходена от проблеми, които ще я засегнат много по-бързо и много по-пряко. На изборите през май 1936 г. побеждава Народният фронт. В Камарата влизат сто четирийсет и шест социалисти и седемдесет и двама комунисти. През юни Леон Блум сформира новото правителство. Но тази победа, вместо да успокои духовете, ги разпалва. Отпускането на платени отпуски, определянето на работна седмица от четирийсет часа, колективните трудови договори и всякакъв вид мерки, които между впрочем вече съществуват в други европейски страни, довеждат неочаквано до избухването на безброй стачки във всички сектори на икономическия живот, до незаконната окупация на фабриките, до пълна дезорганизация в живота на страната…

Поредицата от конфликти, която идва като приливна вълна, залива и улица „Камбон“. Един ден на вратата на №31 се появява транспарант с надпис „окупация“. А през един юнски ден заплашителен стачен пост отказва достъп не само на тези, които настояват да работят, но и на самата Габриел… макар това да е нейната фирма, която е основала с упорит труд. Тя не разбира, не го приема. Можем да си представим душевното й състояние, нейното объркване и гняв срещу тези момичета, на които, както тя твърди, е осигурила прехраната. А платения отпуск, за който проглушават ушите й, та нали самата тя отдавна го е въвела? В действителност всяка година тя изпраща на смени за по петнайсет дни вкъщи сред борови дървета, които е наела в Мимизан, в департамента Ланд, тези от работничките й, които настояват за същия този платен отпуск. Там ги хранят, настаняват и им плащат, сякаш са на работа. Тогава? Какво искат те, тези неблагодарници? (Скоро Габриел ще бъде принудена да затвори това „ваканционно селище“ по изрично настояване на кмета, тъй като жените от Мимизан се жалват, че шивачките на Коко развращават мъжете им.)

Пререканията, които започват през юни 1936 г. между Габриел и нейните служителки, се оказват много тежки. Уморена и залагайки всичко на карта, Коко предлага собствеността на своето предприятие на своя персонал: ще бъде само ръководител на заплата. В края на краищата я интересува само едно, да управлява и да твори. Но делегатките от шивашките ателиета отхвърлят предложението й. В крайна сметка нещата се уреждат, като всеки влага по нещо от себе си, и в крайна сметка работата потръгва.

Към неприятностите, причинени на Коко от стачките през 1936 г., се прибавят нови. Във висшата мода конкуренцията е безмилостна и превъзходството на Шанел вече не е безспорно. Множество имена стават популярни почти колкото нейното. На първо място Менбоше: този установил се в Париж американски певец, станал впоследствие главен редактор на френския „Вог“, открива шивашка къща седем години по-рано, през 1929 г. Успехът му е незабавен, като сред клиентите му са множество личности отвъд Атлантика, сред които госпожа Уолис Симпсън, бъдещата херцогиня на Уиндзор, чиято сватбена рокля той проектира. Става известен и с това, че през 1934 г. създава първата вечерна рокля с банели, без презрамки. В течение на десетилетия, в очите на богатите американки Менбоше ще бъде въплъщение на елегантността и финеса, което накърнява собствените позиции на Шанел.

Там е и Жермен Кребс, бъдещата госпожа Грес, която първоначално работи за фирмата „Аликс“ и чийто талант много скоро става известен в театралните и кинематографските среди. Именно тя създава през 1935 г. костюмите за „Троянската война няма да се състои“ от Жан Жироду. Трябва ли да споменем и Мадлен Вионе, гений в модата, майсторката на „верева“, и нейния толкова характерен начин на работа? Тя използва — и това заинтригува публиката — 80-сантиметрова кукла от палисандър, предназначена по принцип за студентите от Художествената академия, на която изпробва своите драперии и преценява тяхното „падане“ от всички страни, тъй като може да я върти на поставката й. Успехът на Вионе е значим.

Но основната конкурентка на Шанел е една италианка, Елза Скиапарели. С напълно противоположен социален произход на този на Шанел, тя е родена в Рим в семейството на италиански аристократи. Отгледана е в двореца Корсини. Омъжена за граф Дьо Керлор, тя се появява в Париж, Лондон и Ню Йорк. След развода си се установява в Париж, където се среща с Пикабия, Тристан Цара и дадаистите. За да се издържа, тя проектира и изработва пуловери и поли в малко ателие на улица „Сен“. От там се прехвърля в един мецанини на „Рю де ла Пе“, където благодарение на успеха си скоро започва да прави градско и вечерно облекло. Тогава, през 1935 г., тя се настанява на площад „Вандом“, съвсем близо до Габриел, като открито заявява, че я измества: „С Шанел е свършено!“, обявява тя, вероятно малко прибързано. Но е факт, че успява да открадне част от нейната клиентела… С неудържимо въображение, тя до голяма степен се вдъхновява от естетиката на сюрреализма, използвайки артистичния талант на приятели на Габриел като Берар, Кокто или Дали, което, както можем да се досетим, съвсем не й се нрави… Освен това, за своите модели Скиапарели използва нови материали като родофана (вид прозрачна пластмаса) и измисля неочаквани конфигурации: копчета с форма на рак, на пудел или на лебед, джобове, чийто отвор представлява уста или пълзящ по полите омар, джобове чекмеджета, шапки обувки. Цялата тази екстравагантност безспорно е забавна и дори пленява част от хората, но понякога е и признак на лош вкус. Като например черната рокля с прикрепени към гърдите две длани от тафта, която провокира сарказма на Коко.

Освен това Скиапарели се впуска в производството на парфюми със „Скиап“ през 1934 г. и с „Шокинг“ през 1938 г. И тъй като привлича абсолютно същия тип жени, започва война, една война, която е дотолкова неумолима, доколкото е систематично подклаждана от модната преса, а женската публика следи със затаен дъх епизодите от битката…

От този момент нататък Коко вече няма да споменава името на своята съперница и ще я назовава чрез перифрази като „Италианката, която прави рокли“ или накратко „Италианката“. Сякаш, ако не спомене името й, ще отпъди опасността, каквато е тя всъщност за нея…

 

 

Душевното равновесие на Габриел, обзета от пълно отчаяние след внезапната смърт на Ириб, е спасено от кратката идилия с Лукино Висконти. Този роден в Милано трийсетгодишен мъж е една от най-привлекателните личности; по права линия е наследник на гибелините. Идвайки в Париж, той среща Шанел, която силно го впечатлява: както той пише, запленен е от тази смесица на „женска красота, мъжка интелигентност и фантастична енергичност“. Приключението им е кратко — тъй като по своята същност вкусовете на Висконти са близки до тези на Кокто — но то се превръща в едно съкровено приятелство, което трае до смъртта на Габриел. През двете или трите години след срещата им те пътешестват много из Италия: в Милано, където Лукино представя Габриел на баща си, който също е запленен от чара й… във Венеция, в Рим и в Капри. Нека добавим, че Габриел има голяма заслуга за зараждащата се кинематографична кариера на Висконти: именно тя, уверена в таланта му, не се поколебава да го препоръча на Жан Реноар, който след нейното настояване го избира през 1936 г. за свой асистент в „На дъното“ по Горки и през 1937 г. за „Разходка в полето“, вдъхновен от новела на Мопасан. Известно е какво следва… И тук не можем да не признаем артистичния нюх на Габриел в една област, която далеч не е нейната. Вероятно затова, впечатлен от качествата й, Реноар я моли да създаде костюмите за „Правилата на играта“, филм, който той снима през пролетта на 1939 г., бъдеща класика за филмотеките, и в който можем също да оценим елегантните дрехи на Нора Грегор.

През този период това не единственият принос на Габриел за изкуството на спектакъла. Както вече видяхме по повод на Кокто, през 1937 г. тя измисля прословутите ленти, които опасват и подчертават телосложението на Жан Маре. През същата година тя облича „Рицарите на кръглата маса“. Но това не е всичко: две години по-късно, през 1939 г., тя изпълнява костюмите на творба, замислена от Салвадор Дали, „Вакханалия“, изпълнена от Руския балет на Монте Карло.

В желанието си да засвидетелства навсякъде своето присъствие и да не отстъпи мястото си на конкуренцията, Габриел чувства, че трябва на всяка цена да участва в Световното изложение през 1937 г., свидетел на строежа на новия „Трокадеро“ и където по протежение на Сена се издигат един срещу друг огромните павилиони на Германия и на Съветския съюз, свастиката срещу сърпа и чука. Откриването му е на 24 май, но със закъснение от над три седмици сред парчета от паднала гипсова мазилка. Френските и чуждестранните посетители прииждат масово, сякаш Европа предчувства несъзнателно, че това ще бъде последният й празник. Естествено, предвидени са изяви на висшата мода. Те се провеждат в Павилиона на елегантността, където специално за дефилетата на манекенките е отреден „Клубът на птиците“ с неговата тераса. Моделите от улица „Камбон“ са приети много радушно. Кристиан Берар ни е оставил от тези великолепни моменти скици на Габриел, носеща лично тюлените рокли, създадени в нейните ателиета. Това е още един начин на противодействие…

Като оставим настрана звездите на театъра и на шансона, Габриел е една от най-често фотографираните по това време личности: и това не е случайно. Тя винаги се е старала да привлича симпатиите на най-великите професионалисти: първо, за да представят моделите й в пресата за мода… но и за да й правят портрети, съществен елемент за нейния успех пред публиката. Така например балтиецът Хойнинген-Хюне, един от най-добрите модни фотографи, освен че снима нейните модели за „Вог“, е и автор на множество нейни портрети, най-забележителният от които несъмнено е този от 1935 г., на който тя е изобразена до кръста с якичка от бяла дантела, подобна на кръглите колосани яки от Ренесанса. Лицето й е особено красиво. Линиите му са ясно очертани. И под властната дъга на дългите черни вежди греят дълбоки тъмни очи, които сякаш пронизват този, когото гледат. Великолепен портрет като този на Хорст, на който лицето и торсът са рамкирани от дълбокото кресло, което се намира в антрето на апартамента й на улица „Камбон“. Великолепни са и портретите й от Сесил Битън, официален фотограф на Бъкингамския дворец. Така царицата на висшата мода Коко ползва поредица от дворцови фотографи, както европейските монархии притежават официални художници…

Освен тези портрети до кръста или в цял ръст, има и други по-обикновени снимки, направени от други фотографи като Липницки и най-вече Роже Шал: Коко по време на вечеря в Монте Карло, седнала между Салвадор Дали и Жорж Орик, разказва някаква забавна история на последния, или пък дегизирана като дърво на Горския бал, или, все тъй усмихната, вечеряща с Мари-Лор дьо Ноай и Стравински, или пък покатерила се на една много стара маслина в двора на „Ла Поза“…

Въпреки това Габриел знае много добре, че не е достатъчно да бъде заобиколена от големите майстори на фотографията и да участва в светските събития… Преди всичко качеството на шивашките й изделия трябва да й позволи да се справи с нейните съпернички.

За дневните облекла Шанел се придържа към семплите и изчистени форми, които са й осигурявали успеха до този момент. Именно в този стил тя създава своите малки следобедни рокли, както и тайорите от туид и жарсе, които много сполучливо съчетават елегантността и практичността. За целта тя поръчва своите платове в трикотажната си фабрика в Асниер, основана с помощта на един много талантлив руснак, Илиазд Жданович, проектирал за нея трикотажните машини.

Но именно във вечерните облекла Шанел умее най-добре да покаже своята неизчерпаема съзидателна продуктивност, като успоредно с това запазва чистотата на формите и съвършенството на детайла. „Бъдете гъсеница през деня и пеперуда вечерта, съветва тя в една от статиите си, няма нищо по-удобно от една гъсеница и нищо по-съвършено за любовта от една пеперуда. Трябва да има рокли, които пълзят, и такива, които летят.“ И ако прегледаме моделите й на вечерни рокли от периода 1936–1939 г., ще станем свидетели на такова разнообразие от открития! А ето и най-парадоксалното: докато получава известност, подигравайки се на модата от бел епок, сега тя вече може да си позволи да ги включи в стила на времето, но само по начин, на който тя е способна — с лека ирония и с много остроумие… По повод костюмираните балове отново се появяват великолепни рокли с голи рамене, кринолини с тясна талия, рокли с подплънки, ръкави от воал… Основните цветове са предимно черното, морско синьото, бялото, понякога наситеното розово, бледо червено или бледо зелено. Извън тези обстоятелства, тя се хвърля в изработката на дълги вечерни рокли, полупрозрачни и въздушни, от тюл, муселин, от дантела или креп. Други са от тафта, от коприна, от сърма с втъкано сребро, от златно ламе, все тъкани, в комбинирането на които тя е виртуоз, без да пренебрегва нито секвините, нито пайетите, като непрестанно експериментира с формите, без обаче да изпада в екстравагантността на Скиапарели. Естествено, към своите облекла тя предлага съответно изящни шапки с панделка, копринена джуфка или просто воал с пайети, поставен върху косите и украсен с камелия, роза, гардения или с диадема от цветчета… А към всичко това множество фалшиви бижута, обеци, брошки, колиета и гривни добавят последния щрих към представените модели.

През пролетта и лятото на 1939 г., последните сезони преди войната, много се говори за моделите на Шанел, за така наречените „цигански“ рокли и за „трицветните“ рокли, в които няма нищо патриотично, освен няколкото дискретни цветни нотки, които смътно напомнят за френския национален символ. Във всеки случай Габриел показва, че е успяла да устои геройски на нападките на шивачките, ожесточили се да й отнемат първото място, но с цената на какви усилия! Много скоро тези малки войни, които засягат модните среди, ще се окажат нищожни в сравнение със страшните събития, които заплашват Европа. Мнозина са онези, които искат да си затворят очите пред действителността, която предпочитат да загърбят.

През септември 1938 г. войната е предотвратена в последния момент благодарение на Мюнхенското споразумение. Но през следващото лято, с нахлуването на германските войски в Полша, съюзниците са принудени да обявят война на Германия на 3-и септември. Мобилизацията се извършва сред известно безпокойство: за разлика от 1914 г., Франция не е била атакувана и не се нуждае от реванш. Липсват й две основни мотивации. Тогава решават да се бият заради принципа… тъй като трябва да спрат този ненаситен диктатор… А времето е толкова хубаво! Прекалено хубаво, за да изоставят плажовете, които напускат със съжаление, и да сложат маскировъчното облекло.

Още през първите септемврийски дни Габриел решава да затвори шивашките ателиета. Оставя отворен само бутика си за парфюми и аксесоари. Взела е това решение за кратко време. Така тя уволнява две хиляди и петстотин работнички. Говори се, че го е направила от злоба, за да им отмъсти, че три години по-рано, през юни 1936 г., са стачкували. Това обаче е малко вероятно. „Не бяха времена за рокли, обяснява тя по-късно. Струваше ми се, че свършва една епоха и че никога вече няма да правим отново рокли.“ Постъпила е по съвсем друг начин през 1914 г., но по онова време е била млада и изпълнена с надежда; започвала е да гради предприятието си и не е била жената, която ще спре порива си. Освен това имала насреща си Бой, комуто вярвала напълно. Когато още през август 1914 г. пожелала да затвори бутика си в Довил, той я посъветвал да не го прави. Сега е обратното, на петдесет и шест години, макар фирмата й да просперира, бъдещето вече не е пред нея и зад гърба си няма някой, който да я подкрепи да продължи напред. Освен това са й омръзнали конкурентките, които я преследват, тормозят, Мадлен Вионе, която говори за нея, наричайки я „тази модистка“, Италианката, която непрестанно я предизвиква, омръзнала й е необходимостта да се показва навсякъде, докато би предпочела стократно да остане у дома, на спокойствие, сама или с няколко отбрани приятели!

Ето защо Габриел, съдена строго заради решението си и въпреки натиска, на който е подложена, включително от страна на Синдикалната камара за висша мода, отказва да отстъпи. Нейните работнички? Конкурентките й ще бъдат предоволни да й ги отнемат… те са великолепни професионалистки. Клиентелата й? Също! Нека да отиде при другите шивачки, те само това чакат. А „дезертьорството“, в което я обвиняват, каква глупост! Нали тя няма да облича френската армия? Нали не тя ще осигурява отбраната срещу германските самолети и танкове? Или пък искат от нея да създаде облекла за жените от висшето общество, които биха пожелали да се дегизират като медицински сестри: нали така постъпва Поаре през 1914 г., когато собственоръчно крои фалшивата униформа на Жан Кокто? Тогава, щом останалите шивашки фирми искат да останат отворени, тяхна воля и успех!

Когато Габриел разлиства списанията и вижда в модните рубрики модела „фалшива тревога“ — три четвърти палто от хермелин, „покриващо вечерна рокля от креп марокен, подчертан с псевдосиньо“, или модела „офанзива“ — който „включва блузка от копринено имприме и сукнена пола в същия тон, съчетани с къс жакет с ревер от копринено имприме, като противогаза^[3] е поставен в малка тъкана чанта от същия плат“, тя не може да се въздържи да не се разсмее. Колко добре е постъпила, като е затворила своята модна къща; така е избегнала да стане смешна като своите съперници, които в този случай претендират, че се присъединяват към военните усилия на родината.

Не те ще накарат Адолф Хитлер да трепери, отбелязва тя саркастично.