Анри Жидел
Коко Шанел (1)

Встъпление

Март 1895 година. Пътят от Брив за Тюл лъкатуши нагоре… Тесен е, доста по-тесен, отколкото е днес. Съседните височини са осеяни с няколко снежни петна, които зимното слънце не успява да стопи. Една теглена от кранта и покрита със сиво платнище каручка се полюшква с усилие нагоре по склона. Управлява я красив, около четирийсетгодишен мъж с черна коса и мустаци, облечен в надиплена блуза. До него се притискат три момиченца със слаби и тъжни лица, с разнищени по краищата кърпи на главата.

Час по-късно същата тази каручка спира пред сиропиталището в Обазин, старото абатство, около което се е сгушило градчето, но пътничките вече не са в нея. Завързан с юлара за един от платаните, красящи площада, конят цвили и пръхти в очакване на господаря си.

След малко тежката кована врата на манастира се отваря, а през нея с лека стъпка излиза каруцарят, вече сам. Сякаш се усмихва.

Мъжът с каручката е Албер Шанел, по занятие амбулантен търговец. Трите момиченца, които току-що е изоставил в сиропиталището, са неговите собствени деца. Отървал се от тях, тъй като няколко дни по-рано са изгубили майка си. Няма да го видят вече никога…

Момиченцата са тринайсетгодишната Жюлиа, дванайсетгодишната Габриел и осемгодишната Антоанет.

Габриел е тази, която двайсет години по-късно целият свят ще нарича Коко Шанел…