Теодор Драйзер
Американска трагедия (96)

XXX

Но след това за Клайд се заточиха дълги дни в затвора. С изключение на седмичното посещение на майка му, която, заловила се веднъж за работа, не виждаше възможност да го спохожда по-често, както пътуваше през следващите два месеца между Олбъни и Бъфало и дори Ню Йорк, но без този успех, на какъвто се беше надявала. Защото по въпроса за молбите й към черквите и обществото, както след горе-долу три седмици сондиране на местна и чисто сектантска почва се видя принудена много унило (и тайно, а не пред Клайд) да признае, християните се отнасяха, най-меко казано, много равнодушно и съвсем не толкова по християнски, колкото би трябвало. Защото всички, а особено много пасторите по тези места (понеже те най-предпазливо и сдържано изразяваха мнението на енориашите си), единодушно смятаха, че това е нашумял и, разбира се, грозен процес, завършил с присъда, с която по-консервативните среди в страната, поне ако човек съдеше по вестниците, бяха напълно съгласни.

Освен другото — коя беше тя, пък и нейният син? Някаква проповедничка, тайна мисионерка, жена, която в разрез с всички догми и предписания на организираните исторически, както и религиозни секти и учреждения (семинарии, утвърдени църкви и техни клонове и поделения — всичките тълкуващи словото божие грижливо, авторитетно и законно, понеже изхождат от историческа и догматична гледна точка), е предпочела да върви по свой път и без да е ръкоположена по един или друг начин, да ръководи подобна неузаконена и следователно съмнителна мисия. Освен това, ако беше останала у дома си, както подобава на една добра майка, и се беше посветила на сина си и на другите си деца, на грижите за тях и възпитанието им… дали това е щяло да се случи?

И не само това, но (според показанията на самия Клайд пред съда) не беше ли виновен той в прелюбодеяние с това момиче независимо дали го е убил, или не? Грях, не по-малък от убийство в очите на мнозина. Не го ли беше признал? И биваше ли да се говори в защита на един осъден прелюбодеец, макар да не е убиец (пък кой го знае), в черква? Не, никоя християнска черква не е място за обсъждане основателността на това дело независимо доколко всеки християнин във всички църкви съчувства лично на госпожа Грифитс и е против евентуална несправедливост на правосъдието спрямо сина й. Не, не! Това не е за препоръчване от нравствена гледна точка. То би могло дори да втълпи в ума на младежта някои подробности на престъплението.

Отгоре на всичко поради това, което вестниците бяха писали за идването й на изток, за да помогне на сина си, и картината, която тя представляваше с грозното си облекло, повечето пастори приемаха, че е една от онези налудничави личности, непринадлежащи към никоя определена секта, без богословско образование, самият външен вид на които може да унижи истинската и чиста вяра.

Затова те всички един по един, без всъщност да ожесточават сърцата си, но като обмисляха добре и решаваха „не“, казваха: трябва да има някакъв по-добър начин, по-необезпокоителен за християните — може би някоя обществена зала, където биха се стекли, ако се разгласеше добре чрез печата. И тъй госпожа Грифитс получи отказ от всичките, с едно-единствено изключение, и бе посъветвана да отиде другаде, докато за католиците инстинктивно, поради предубеждение, както и поради някакво неосъзнато благоразумие (може би близко до истината), тя дори и не помисли. Милосърдието на Христа, както то се тълкува от пазителя на свещените ключове свети Петър, тя знаеше, не бе достъпно за онези, които не признават пълномощията на Христовия наместник.

Ето защо след много дни, прекарани в напразно чукане на една или друга врата, доста угнетена, най-после тя се принуди да се обърне към един евреин, съдържател на най-голямото кино в Ютика — греховен театър. И той й го отстъпи безплатно за една сутрешна сказка, да изложи доводите „за“ и „против“ в делото на сина си (озаглавиха я „Една майка защитава сина си“), която й донесе при двадесет и пет цента вход на човек изумителната сума двеста долара. Отначало тази сума, колкото и малка, я насърчи да повярва, че скоро — каквото и да е настроението на правоверните християни — тя ще спечели достатъчно, за да обжалва присъдата на Клайд. Може да се позабави, но ще спечели.

Въпреки това, както скоро откри, имаше и други пера, които трябваше да вземе под внимание: пътни пари, личните й разноски в Ютика и другаде, да не споменаваме известни суми, които й се налагаше да изпраща в Денвър на съпруга, останал с малко или никакви средства за преживяване и поболял се поради тази голяма трагедия в семейството — поболял се тъй зле, че писмата от Франк и Джулия започваха да стават много обезпокоителни. Било възможно той изобщо да не оздравее. Да им помогне някак, бе необходимо.

Ето защо освен заплащането на личните си разноски тук госпожа Грифитс бе буквално принудена да тегли все нови суми от единствения си сега източник на приходи. Това беше ужасно, ако се имаше предвид бедственото положение на Клайд… но все пак нали тя трябваше да се поддържа някак си във всяко отношение, за да спечели победа? Едва ли можеше да изостави и мъжа си, за да помага само на Клайд.

И въпреки всичко (с течение на времето слушателите й ставаха все по-малко и по-малко, докато най-после се събираха не повече от шепа хора и приходът едва покриваше разноските) в края на краищата тя успя да сложи настрана хиляда и сто долара.

Тъкмо по това време, в момент на крайна тревога, Франк и Джулия й телеграфираха, че ако иска да види Ейса още веднъж, няма да е зле да се върне вкъщи незабавно. Бил много зле и нямало надежда да оцелее. И тогава, изправена пред заплашващите я няколко беди и след като единственото, което можеше да направи за Клайд, бе да го посещава веднъж или дваж седмично (в зависимост от ангажиментите й), тя побърза да се посъветва с Белнап и Джефсън и да им изложи крайните си затруднения.

Тези господа, разбрали, че всичките хиляда и сто долара — това, което бе събрала досега — ще бъдат дадени на тях, в изблик на човечност я посъветваха да се върне при мъжа си. Положително Клайд нямало да е зле засега, като се има предвид, че те разполагат с цяла година или най-малко десет месеца, докато се наложи да подадат документите и протоколите по делото. Освен това вероятно ще мине още една година, докато се стигне до решение. А без съмнение дотогава тя ще успее да събере остатъка от таксите за апелацията. Или ако не успее… е, тогава… пак… (като видяха колко е изнурена и отчаяна по това време) няма защо да се тревожи. Фирмата „Белнап и Джефсън“ ще се погрижи интересите на сина й да бъдат добре защитени. Двамата ще подадат молба за апелация и ще направят възражение… и ще направят всичко необходимо, за да осигурят на сина й безпристрастно разглеждане на делото в съответния срок.

Освободила се от това тежко за душата бреме и след две последни посещения при Клайд, при които го увери в твърдото си решение да се върне колкото може по-скоро, щом Ейса възстанови силите си и тя намери начин да събере пари за такова завръщане, госпожа Грифитс замина, но за съжаление разбра, щом се озова пак в Денвър, че не е тъй лесно да възстанови здравето на мъжа си без никакви средства.

А в същото време Клайд остана да си размишлява и да се примирява колкото може с един свят, който в най-добрия случай представляваше своеобразен ад от духовни злини, над който, както над ада на Данте, можеше да се напише: „О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.“

Каква безотрадност! Какво бавно и все пак изгарящо психическо терзание! Очевидният ужас и угнетение — непрекъснато и неотклонимо — на всички, които въпреки своята смелост или страх, въпреки показната си смелост или истинско безразличие (имаше и такива) бяха принудени да мислят и да чакат. Защото сега във връзка с тази най-безсърдечна и жестока форма на затворнически живот той беше в постоянна психическа, ако не и физическа близост с двадесет други осъдени престъпници с различен нрав и от различни националности, всеки от които като Клайд се беше поддал на някакъв гняв, страст или мъка, присъщи нему или дължащи се на обстоятелствата. Извършили убийство — това духовно и физическо избухване, този краен изход или заключителен епизод, преживели ужасите и изтощението на душевната и съдебната борба и поражението — всичко тъй сходно с преживяното от него, — сега те се виждаха откъснати от света — зазидани — в една или друга от тези двадесет и две железни клетки и чакаха… чакаха какво?

Колко добре го знаеха те! И колко добре го знаеше той! И тези гръмогласни изблици на ярост и отчаяние или молитви от време на време. А друг път какви ругатни, мръсни или груби закачки, или разкази, отправени към всички, или непристоен смях, или въздишки и стонове в онези късни часове, когато изнемогващият дух, след като се е борил за малко тишина, би трябвало да получи кратка почивка за тялото и душата.

Във вътрешния двор за разходка, отвъд далечния край на дълъг коридор, два пъти дневно, по за няколко минути всеки път, между десет сутринта и пет следобед, извеждаха затворниците на групички по пет-шест души да подишат свеж въздух, да походят, да направят малко гимнастика или да потичат и да поскачат, ако това по им харесва. Но винаги под бдителните погледи на достатъчен брой надзиратели, за да се справят с тях, в случай че се опитат да вдигнат някакъв бунт. Там започнаха от втория ден да водят и Клайд ту с едни осъдени, ту с други. Но отначало той хранеше дълбоко убеждение, че не би могъл да взима участие в тези обществени прояви, докато другите, въпреки очакващата ги участ, излизаха с явно удоволствие.

Двамата чернооки италианци със зловещ вид, единият от които убил момиче поради това, че не искало да се омъжи за него; другият ограбил своя тъст, а след това го убил и се опитал да изгори трупа му, за да се сдобият той и жена му с пари! И едрият Лари Донахю — главест и широкоплещест, с големи крака и ръце, служил някога в експедиционен корпус, — който, изхвърлен от работа като нощен пазач в една бруклинска фабрика, причакал нощем надзирателя, дето го уволнил, и го убил на едно празно място, но не бил достатъчно предпазлив и изгубил военен медал, който в края на краищата го издал и помогнал да го заловят. Клайд научи всичко това от странно равнодушните, затворени и все пак като че ли дружелюбни надзиратели, които денонощно двама по двама пазеха тези килии и се сменяваха на всеки осем часа. И полицаят Райордан от Рочестър, който убил жена си, понеже решила да го напусне, а сега сам той трябваше да умре. И Томас Моурър, младият „фермер“ или ратай, какъвто беше всъщност, когото Клайд беше чул да стене първата вечер — човек, който убил господаря си с вила и който трябваше скоро да умре, както Клайд научи: Томас крачеше все покрай стената, с наведена глава, с ръце на гърба — груб, як, недодялан, около тридесетгодишен мъж, който имаше вид на толкова сломен и измъчен човек, че никой не би го сметнал за способен да измъчва и убива. Клайд му се чудеше — каква ли е истинската му вина?

После Милър Никълсън, адвокат от Бъфало, може би към четиридесетгодишен, висок, строен и с налагаща се външност, изтънчен интелектуален тип, за когото никога не бихте казали, че е убиец — също както и за Клайд, — но който въпреки всичко бе осъден за това, че отровил много богат старец, а след това се опитал да присвои богатството му. И все пак, поне както се струваше на Клайд, във външността и маниерите му нямаше нищо, което да подсказва, че е толкова лош — учтив и любезен човек, който, като забеляза Клайд още на първата сутрин след пристигането му тук, се доближи и попита: „Страх ли ви е?“ Но с такъв мил и съчувствен тон, че Клайд го чу и разбра, макар и да стоеше объркан, скован и почти без да смее да помръдне… да мисли. И въпреки това настроение и защото се чувстваше безвъзвратно загубен, отговори:

— Като че ли да.

Но щом го изрече, се зачуди защо го е казал (такова малодушно признание), а сетне, понеже у този човек имаше нещо ободряващо, съжали, че го е казал.

— Вие се казвате Грифитс, нали?

— Да.

— А моето име е Никълсън. Не се плашете. Ще свикнете. — Той сполучи да се усмихне с весела, макар и бледа усмивка. Но неговите очи… в тях нямаше същото изражение — те не се усмихваха.

— Мисля, че не ме е страх — отговори Клайд в опита да промени първото си прибързано и неволно признание.

— Вижте, така е по-добре. Дръжте се. Всички тук трябва да се държим, иначе всички ще полудеем. По-добре подишайте свободно. Или походете бързо. Ще се почувствате по-добре.

Той се отдалечи на няколко крачки и започна да прави гимнастически упражнения за ръцете. Клайд остана на мястото си и си повтаряше почти на глас — толкова потресен бе още: „Всички тук трябва да се държим, иначе ще полудеем.“ Това беше вярно, както видя и почувства след първата вечер. Ще полудее наистина. Може би измъчен до смърт от принудата да бъде свидетел на тези ужасни и напълно съсипващи — за всекиго от тях, — надвиснали над тях трагедии. Но колко ли време ще трябва да търпи това? Колко дълго ще може да търпи?

В течение на един-два дена обаче той откри, че не всичко в този „Дом на смъртта“ е точно така — не всичко е само ужас, поне външно. Той беше всъщност — и въпреки надвисналата над всекиго от тях смърт — средище на закачки, шеги и насмешки, дори игри, гимнастика и представления — всевъзможни състезания по умение или спорове на всички възможни теми — от смъртта до липсата на жени, поне такива теми, каквито позволяваше общото ниско равнище на умственото им развитие.

В повечето случаи, щом свършеше закуската, между тези, които не бяха повикани на разходка с първата група, започваше игра на шашки и карти, двете игри, които се играеха — не с комплект пионки или тесте карти между групите, пуснати от килиите, като един от вечно присъстващите надзиратели снабдяваше двамата играещи затворници с по една шахматна дъска, но без пионки. Те не бяха необходими. След това единият съобщаваше първия си ход: „Местя от G2 на D1“ — всички квадрати бяха номерирани в едната посока с букви, в другата с цифри. Ходовете бележеха с молив.

Тогава вторият играч, след като отбележеше този ход на своята дъска и обмислеше значението му за неговото общо положение, извикваше: „Аз местя от D7 на E5.“ Ако някои други от останалите в килиите решеха да се присъединят към играта — било на едната страна, било на другата, — всеки от тях също получаваше дъска и молив, щом изразеше това желание. Тогава Малчо Бристъл, който искаше да помага на „Холандеца“ Суигорт, можеше да се обади:

— Не бих го направил това, Холандец. Чакай малко, има един ход, по-добър от тоя.

И така продължаваше със закачки, псувни, смях, спорове, според промените в късмета и трудностите на играта. Същото ставаше и с картите. Всеки участник си стоеше в килията и пак играта имаше същия успех.

Но Клайд не обичаше карти и не харесваше тези дълги часове подигравки и груби разговори. В тях имаше за него (с изключение на приказките само на един човек — Никълсън) прекалено много неприлични, дори вулгарни изрази, които не му допадаха. Но Никълсън го привличаше. Започваше да му се струва след известно време, след няколко дена, че този адвокат — присъствието и общуването с него през часовете на разходка, когато се случеха да бъдат в същата група — може да му помогне да понесе всичко това. Той беше най-интелигентният и най-порядъчен човек тук. Всички бяха толкова различни, понякога мълчаливи, а в повечето случаи тъй мрачни, груби или затворени.

Но после, и то не повече от седмица след идването му тук — тъкмо когато благодарение на интереса му към Никълсън започваше да се чувства поне малко по-сигурен, — дойде екзекуцията на Паскуале Кутроне, италианец, осъден за това, че убил брат си, който се опитал да прелъсти жена му. Той беше в една от най-близките до напречния коридор килии, както Клайд разбра след идването си, и почти се беше побъркал от угнетение. Във всеки случай него винаги го оставяха в килията, когато извеждаха другите в групи по шест на разходка. Но колко ужасно бе изпосталялото му лице, когато Клайд минаваше край килията и понякога надзърташе вътре — лице, разделено на три надлъжни части от две бразди — бръчките на затворническата мъка, които водеха от очите до ъгълчетата на устата.

От деня, когато Клайд пристигна, Паскуале беше започнал денонощно да се моли. Защото още преди това бил уведомен за приблизителната дата на смъртното наказание, някъде през текущата седмица. А след това започна да пълзи нагоре-надолу в килията по ръце и колена, да ближе пода и да целува краката на разпънатия на кръста пиринчен Христос, който му бяха дали. Освен това при него непрекъснато идваха брат и сестра, току-що дошли от Италия, заради което в определени часове го водеха в „Старият дом на смъртта“. Но, както всички си шепнеха, умствено Паскуале бе в състояние, в което не можеха да му помогнат никакви братя и сестри.

Цяла нощ и цял ден, когато не беше на свиждане, той пълзеше насам-натам и се молеше и онези, които се мъчеха да четат, за да убият времето, бяха принудени да слушат мърморените от него молитви и тракането на броеницата, на която отмяташе безбройните си „Отче наш“ и „Аве Мария“.

И макар да се чуваха гласове, които от време на време се обаждаха: „О, боже господи… да беше заспал поне за мъничко!“, той все продължаваше и продължаваше. И непрестанното чукане с главата в пода, когато се молеше, докато най-после настъпи съдбовният ден преди смъртта му, когато отведоха Паскуале от килията му тук в друга оттатък в „Старият дом на смъртта“ и където, до другата сутрин, както Клайд сетне научи, да могат да идват за последно сбогом, ако имаше кой да дойде. Оставяха му също и няколко часа да приготви душата си за нейния създател.

Но какво странно състояние обзе тази нощ всички в това зловещо помещение! Малцина ядоха нещо вечерта, както личеше по изнасяните табли. Възцари се мълчание, а след това полугласните молитви на тези, които не бяха толкова далече от съдбата на Паскуале, както им беше известно. Един италианец, осъден за убийство на банков пазач, изпадна в истерия, разпищя се, запрати стола и масата в килията срещу решетките на вратата, раздра на късчета чаршафите на леглото и се опита да се удуши, докато не го хванаха и отведоха в килия в друга част на сградата, за да бъде прегледан дали не е полудял.

А другите, в цялото това възбуждение човек можеше да ги чуе как крачат, мърморят или викат на пазачите да направят нещо. Що се отнася до Клайд, както не беше преживял или си представял подобна сцена, той буквално се тресеше от страх и ужас. Цялата последна нощ в живота на този човек той лежа на леглото си и се бори с видения. Ето как изглеждаше, значи, смъртта тук: хората се молеха, плачеха, загубваха разума си… а смъртоносният процес съвсем не забавя своя ход, въпреки целия ужас. Вместо това, в десет часа, за да умирят всички останали, им донесоха студена вечеря, но никой не яде освен китаеца в килията срещу Клайд.

А после, в четири на другата сутрин, надзирателите, натоварени със зловещата задача, минаха тихо по главния коридор и дръпнаха тежките зелени завеси, с които бяха снабдени килиите, тъй че никой да не види съдбоносното шествие, което трябваше да се върне по напречния коридор от „Старият дом на смъртта“ до стаята за екзекуции. Но въпреки всичко Клайд и всички други се събудиха и седнаха на леглата си при този звук.

Ето я сега екзекуцията! Ударил бе часът на смъртта. Това беше сигналът. В килиите мнозина от онези, които от страх или разкаяние, или вродени религиозни убеждения бяха почувствали нужда от вяра, която да ги защити или утеши, стояха на колене и се молеха. Сред останалите някои само крачеха или мърмореха. А трети се провикваха от време на време в неудържим пристъп на ужас.

Що се отнася до Клайд, той бе изтръпнал и онемял. Почти лишен от способността да мисли. Те ще убият този човек там, в другата стая. Този стол… този стол, от който толкова много го беше страх през цялото време, е там… толкова близо сега. Но пък неговият час, както му казаха Джефсън и майка му, е още толкова далечен… ако изобщо… ако изобщо някога настъпи… ако изобщо… някога…

Но ето други звуци. Някакво ходене насам-натам. Някъде се хлопва врата на килия. После явно вратата, която води от „Старият дом на смъртта“ в това помещение, се отваря… защото се чува глас… няколко гласа, още неясни. Сетне друг глас, малко по-ясно, сякаш някой се моли. Това издайническо тътрене на крака, докато някакво шествие минава по този коридор.

— Господи, помилуй! Исусе Христе, помилуй!

— Дева Марио, преблага Богородице, майко на милостта, свети архангел Михаиле, застъпи се за мен, ангеле хранителю, моли се за мен!

— Пресвета Богородице, моли се за мен; свети Йосифе, моли се за мен! Свети Амброзий, моли се за мен…

Това беше гласът на свещеника, който придружаваше обречения и четеше ектения. Но пък той не бил вече с ума си, както казваха. Ала не беше ли това неговият глас, дето мърмореше? Точно тъй. Клайд го позна. Беше го чувал твърде много напоследък. А сега ще отворят другата врата. Той ще погледне през нея… този обречен човек… който толкова скоро ще умре… ще види онова… тази качулка… тези ремъци. О, той вече знае всичко за тях, макар че може би никога не ще ги сложат на него.

— Сбогом, Кутроне! — Това беше дрезгав, пресеклив глас от някоя близка килия, Клайд не можеше да разбере от коя. — Върви в по-добър свят от тоя!

И тогава се чуха други гласове:

— Сбогом, Кутроне. Бог да те пази… макар и да не говориш английски.

Шествието отмина. Тази врата се затвори. Той е вътре сега. Те го пристягат с каишките без съмнение. Питат го има ли да каже още нещо — него, който вече не е с ума си. Сега положително каишките са вече стегнати. Качулката дръпната надолу. След миг, след миг положително…

И тогава, при все че Клайд не го знаеше, нито го забеляза в момента, светлините в помещението, както и в целия затвор, изведнъж примигнаха: поради глупост или недомислие една и съща мрежа даваше ток за смъртните наказания и за осветлението на това и всички други помещения. И веднага един глас се провикна:

— Ето го на! Това е то! Сега е свършил вече.

И втори глас:

— Да, простил се е с живота, нещастникът!

А после, след може би една минута, второто примигване, траещо може би тридесетина секунди, и най-сетне трето.

— Ето на̀… това е краят сега.

— Да. Сега той вече знае какво има на другия свят.

След това — тишина, мъртво смълчаване, само по някоя молитва, мърморена тук и там. Но Клайд бе изстинал и трепереше от някаква треска. Не смееше да мисли, камо ли да заплаче. Ето как ставала тази работа. Дръпнаха завесите. А след това… след това. Вече го нямаше. Тези три примигвания на лампите. Положително това са били електрически удари.

И след всичките тези молитви по цели нощи! Тези стенания! Това блъскане на главата в земята! И само до преди една минута той бе жив… мина оттук. Но сега е мъртъв. А някой ден сам той… сам той!… Как може да бъде сигурен, че няма да е? Как може?

Той се тресеше и тресеше, легнал по лице на леглото си. Надзирателите дойдоха и дръпнаха завесите — толкова сигурни и уверени в живота си, сякаш няма смърт на този свят. След това ги чу да приказват — не на него, той се беше държал много затворено досега, а на някои други.

Бедният Паскуале! Цялата тази работа със смъртното наказание не била правилна. Директорът мислел така. Те също. Директорът правел постъпки за премахването му.

Но този човек! С неговите молитви! И сега го няма. Килията му там е празна и в нея ще сложат друг… за да загине и той после. Някой… мнозина като Кутроне, като самия него… са лежали в тази килия… на това легло. Клайд седна… премести се на стола. Но той… те… са седели и на него… също. Той се изправи — и веднага се отпусна пак на леглото. „Боже! Боже! Боже! Боже!“ — възкликна той наум — не на глас — и все пак не много по-различно от този другия, който така ужасно го измъчи през първата нощ след пристигането му и който още бе тук. Но и той щеше да си отиде. И всички тези други… и сам той може би… освен ако… освен ако…

Клайд преживя смъртта на първия осъден.