Теодор Драйзер
Американска трагедия (94)

XXVIII

Бриджбърг и пътнически влак, от който на осми декември след полунощ на гарата слезе уморена, безпомощна жена. Лют студ и ярки звезди. Самотен железничар, който след запитване я упъти към бриджбъргския хотел „Централ“: направо по улицата насреща й, след това две пресечки вляво, след като стигне втората пряка. Сънливият нощен портиер на хотел „Централ“ веднага й даде стая, а след като научи коя е, обясни къде е околийският затвор. Но тя реши след съответно размишление, че часът не е подходящ. Той може да спи. Тя ще си легне и ще стане рано сутринта. Изпратила му е няколко телеграми. Той знае, че тя ще дойде.

В седем часа майката стана и към осем се яви в затвора с писма, телеграми и удостоверения в ръка. И служителите в затвора, след като прегледаха носените от нея писма и се увериха в самоличността й, съобщиха на Клайд, че е дошла. А той, потиснат и отчаян, когато чу тази новина, се зарадва на идването й толкова, колкото по-рано се беше страхувал от него. Защото сега положението се беше променило. Цялата дълга и страшна история бе разказана. А поради приемливото обяснение, което му бе подсказал Джефсън, може би щеше да може да я погледне в очите и да й каже, без да му затрепери гласът, че то е вярно: той не е замислял да убие Робърта, не я е оставил нарочно да умре във водата. И след това забърза надолу към стаята за посещения, където благодарение на любезността на Слак му позволиха да говори с майка си насаме.

Когато я видя да се изправя при влизането му и забърза към нея с немалко колебание в разтревожената си объркана душа, той бе сигурен в същото време, че ще намери в нейното сърце убежище, съчувствие, помощ, може би, и то без порицание. И възкликна със затруднение, с буца, заседнала в гърлото му:

— Божичко, мамо! Колко се радвам, че дойде.

Но тя бе твърде развълнувана за думи — нейното осъдено момче бе в прегръдките й — и само притегли главата му на своето рамо и отправи поглед нагоре. Господ бог й бе оказал само това благоволение. Защо не повече? Окончателно освобождаване на сина й или ако не това, поне преразглеждане на делото — справедливо разглеждане на доказателствата в негова полза, каквото не е имало досега, разбира се. И така те останаха няколко мига.

Новини от дома… поводът за идването й… задълженията й на кореспондент да го интервюира… след това да бъде до него в съда, когато ще бъде произнесена присъдата — нещо, което накара Клайд да трепне. Но сега, както научи от нея, бъдещето му вероятно щеше да зависи само от нейните усилия. Роднините от Ликъргъс по някакви лични съображения решили да не го подпомагат повече. Но тя, стига да излезе пред света с обосновано искане, все още може да му помогне. Не й ли е помагал господ досега? Но за да се обърне към света и господа с едничката си молба, трябва да узнае от него сега истината: дали е ударил Робърта преднамерено или неволно, дали преднамерено или непреднамерено я е оставил да умре. Тя е прочела показанията и писмата му до нея и си е взела бележка за всички недостатъци в показанията му. Но бяха ли тези неща, поддържани от Мейсън, истина, или не?

Клайд, и сега, както винаги, изпита благоговеен страх и се почувства сразен от тази нетърпяща компромиси и срам честност, която никога не бе могъл напълно да разбере у нея, и заяви с цялата твърдост, която можа да събере, но все пак със стаена студена тръпка в сърцето, че се е заклел в истината. Не е извършил тези неща, в които е бил обвинен. Не е. Но уви, както тя сега си каза, след като го понаблюдава, какво беше това в очите му може би едно леко трепване? Клайд не беше чак толкова сигурен, тъй убеден и положителен, както се беше надявала, както се беше молила да бъде. Не, не, имаше нещо в неговото държане, в думите му, докато говореше — леко колеблива интонация, — долавяше се нещо тревожно, съмнение може би, което я накара съвсем да помръкне.

Не беше достатъчно категоричен. Може да е кроил поне отчасти, както се беше бояла тя отначало, когато за първи път чу всичко това… може дори да я е ударил на това безлюдно, скрито от погледите езеро! Кой знае? (Каква пареща, съкрушителна сила има в такава мисъл!) И това въпреки показанията му.

Но: „Господи, ти не ще искаш от една майка в най-страшния за нея и за сина й час да се усъмни в него… да направи неизбежна смъртта му чрез собствената си липса на вяра? О, не, не ще поискаш. О, агнец божий, ти не ще го поискаш!“ Тя се обърна: смачка с петата си люспестата глава на тази змия на подозрението, толкова ужасна за нея, колкото неговата вина бе за него. „Сине Авесаломе, сине Авесаломе!“ Хайде, хайде, няма да допускаме такава мисъл. Самият господ няма да я всели в една майка. Не е ли той тук, нейният син, пред нея и не заявява ли твърдо, че не е извършил това нещо. Тя трябва да вярва, тя ще му повярва напълно. Трябва да повярва и вече вярва, какъвто и демон на съмнението да се таи още в най-тъмните кътчета на жалката й душа. Хайде, хайде, хората трябва да узнаят какво мисли тя. Тя и синът ще намерят изход. Той трябва да вярва и да се моли. Има ли си Библия? Дали я чете? И Клайд, когото един служител в затвора отдавна вече бе снабдил с Библия, я увери, че има и че я чете.

Но сега тя трябва да отиде да се види с адвокатите му, после да си изпрати дописката, след което ще се върне. Обаче щом излезе на улицата, веднага я обсадиха неколцина репортери, които настойчиво я заразпитваха за целта на идването й тук. Вярва ли в невинността на сина си? Дали смята, че е бил съден безпристрастно, или не? Защо не е дошла преди? И госпожа Грифитс с присъщата й прямота, убеденост и майчинска топлота сподели с тях всичко и им разказа как и защо е попаднала тук и защо не е дошла по-рано.

Ала сега, щом е вече дошла, надявала се да остане. Господ щял да й посочи как да спаси сина си, в чиято невинност била убедена. Няма ли и те да се помолят на бога да й помогне? Няма ли да се молят за нейния успех? Тя немалко трогна неколцината репортери, направи им дълбоко впечатление и те я увериха, че, разбира се, ще се молят, а след това я описаха на широкия кръг от читатели такава, каквато бе: на средна възраст, некрасива, религиозна, решителна, искрена и упорита и изпълнена със затрогваща вяра в невинността на сина си.

Но семейство Грифитс от Ликъргъс, когато чу за това, с негодувание прие идването й като нов удар. А Клайд в килията си, когато го прочете по-късно, бе донякъде неприятно поразен от кресливата гласност, която се даваше на всичко, свързано с него, и все пак поради близостта на майка си се примири, а след време дори се почувства щастлив. Каквито и да бяха нейните грешки и недостатъци, в края на краищата тя му беше майка, нали? И беше му се притекла на помощ. Нека хората мислят, каквото си искат. Смъртта бе надвиснала над него и майка му единствена не беше го изоставила. А и тази неочаквано проявена изобретателност — да се свърже с денвърски вестник — заслужаваше похвала.

Никога не беше правила нещо подобно преди. И кой знае дали ще е възможно въпреки крайната си нищета тя да успее да разреши въпроса за обжалване на делото и да му спаси живота? Кой знае? А пък колко много и с какво равнодушие беше грешил той против нея! О, колко много! И въпреки всичко тя беше тук — неговата майка, пак загрижена и измъчена, но все пак любеща и стремяща се да му спаси живота, като опише осъждането му на един западен вестник. Вехтото й палто и чудноватата й шапка, широкото й неподвижно лице и малко флегматичните й грубовати движения не му се виждаха вече тъй дразнещи и смущаващи, както допреди известно време. Тя беше негова майка, тя го обичаше, вярваше в него и се бореше за спасението му.

От друга страна, Белнап и Джефсън в първия момент на срещата си с нея съвсем нямаха такова благоприятно впечатление. По една или друга причина не бяха очаквали такава недодялана и необразована, но въпреки това непоколебима личност. Широките тъпоноси обувки. Чудатата шапка. Старото кафяво палто. И все пак кой знае как, след няколко минути те бяха привлечени от нейната настойчивост, вяра и майчинска обич и прямия, изпитателен и човешки чист поглед на ясните сини очи, в които светеше духовна увереност и саможертвеност без сянка на някакви уговорки.

Дали те двамата смятат сина й за невинен? Тя трябва да знае това на първо място. Или вътрешно вярват, че е виновен? Всички тези противоречиви показания така я изтормозили! Господ е отредил тежък кръст за нея и близките й. Въпреки това благословено да е името му! И те двамата, като видяха голямата й загриженост, побързаха да я уверят, че са убедени в невинността на Клайд. Ако бъде екзекутиран за това приписано му престъпление, то ще бъде пародия на правосъдие.

И все пак сега, след като я видяха, обезпокоени от възможностите за набиране на по-нататъшни средства, адвокатите я запитаха по какъв начин е дошла тук; тя им обясни всичко и те разбраха, че госпожа Грифитс няма средства. А едно преразглеждане положително щеше да струва не по-малко от две хиляди долара. И след като прекара с тях един час, през което време те й разясниха какви са основните разноски по едно апелационно дело — приготвяне на преписки, изложения, командировки, — госпожа Грифитс няколко пъти повтори, че съвсем не знае какво би могла да направи. А после неочаквано и за тях, някак си ни в клин, ни в ръкав, но трогателно и драматично, възкликна:

— Господ няма да ме остави. Зная. Той ми яви волята си. Негов беше гласът, който там, в Денвър, ме изпрати в тоя вестник. И сега, след като съм вече тук, ще се осланям на него и той ще ме ръководи.

Но Белнап и Джефсън само се спогледаха с неубедено, мирско изумление. Такава вяра! Мисионерка! Религиозна фанатичка! Но тук на Джефсън му хрумна една идея. Има и религиозен елемент, който трябва да се взима под внимание навсякъде… и силата му, когато се съчетае с ей такава вяра. Ако семейство Грифитс от Ликъргъс продължи да упорства и не се трогне… ами тогава… ами тогава… и сега, след като тя е вече тук… трябва да се заемат с черквите и, общо взето, с религиозните хора. Не е ли възможно с такъв темперамент и с такава вяра като нейните да потърсят подкрепата тъкмо на онези среди, които досега най-много са заклеймявали Клайд и правили осъждането му почти сигурно, и да съберат средства, с които да обжалват това дело в апелативния съд? Безутешната майка. Вярата й в нейния син.

По-скоро!

Една сказка с еди-колко си за вход и в която, както е угнетена и може да се покаже угнетена, тя ще изложи справедливата кауза на своя син — ще се помъчи да спечели съчувствието на предубедените слушатели, а покрай това две хиляди долара или повече, с които ще може да се обжалва делото.

И тъй Джефсън се обърна към нея, разясни й хрумването си и й предложи да й приготви беседа или бележки за беседа — едно кратко обобщение на различните му аргументи, — всъщност цяла сказка, която тя би могла да пререди и да изнесе, както пожелае, всичките данни, решаващите, основни истини по отношение на сина й. И тя с поруменели мургави бузи и светнали очи се съгласи да го направи. Щяла да се опита. Не можела да не се опита. Защото наистина не беше ли това гласът и ръката божия, явили се да й помогнат в часа на най-тежкото й изпитание?

На другата сутрин Клайд бе призован в съда за произнасяне на присъдата и госпожа Грифитс бе настанена близо до него и се мъчеше с молив и хартия в ръка да води бележки за тази неописуема за нея сцена, а голямата тълпа я разглеждаше. Собствената му майка! В положението на репортер! Нещо абсурдно, гротескно, коравосърдечно, дори нелепо — такова семейство и такава сцена! И като си помисли човек, че тези Грифитс от Ликъргъс са толкова близки техни роднини!

Все пак присъствието й подкрепяше и окуражаваше Клайд. Защото нали предишната вечер тя беше пак дошла в затвора със своя план? И щом това свършеше, каквато и да бъде присъдата, тя щеше да започне работата си.

Но ето в най-черния си час той се изправи почти машинално пред съдията Объруолцър и изслуша първо краткото изложение на отправеното против него обвинение и на съдебното дело (за което Объруолцър се произнесе, че било справедливо и безпристрастно), а след това обичайния въпрос:

— Имате ли някакво основание, според което срещу вас не би следвало според закона да бъде произнесена смъртна присъда?

За изумление на майка му и на слушателите (но не и на Джефсън, който го беше посъветвал и настоял да го направи) Клайд отговори с ясен и твърд глас:

— Не съм виновен в престъплението, отправено против мен в обвинителния акт. Не съм убивал Робърта Олдън и затова смятам, че не е редно да получа тази присъда.

А след това устреми поглед право пред себе си, доловил само изражението на възхищение и любов у обърналата се към него негова майка. Нали синът й направи изявление тук, в този съдбовен миг, пред всички тези хора? И думите му тук, ако не и думите в затвора, трябва да са верни, нали? Значи, синът й не е виновен. Не е. Не е! Слава богу! И тя реши да наблегне особено много на това в съобщението си, та да влезе то във всички вестници, а след това и в сказката й.

Обаче Объруолцър, без ни най-малък признак на изненада или смущение, продължи:

— Имате ли да кажете още нещо?

— Не — отвърна Клайд след кратко колебание.

— Клайд Грифитс — заключи Объруолцър, — съдът реши, че вие, Клайд Грифитс, сте виновен в предумишленото убийство на Робърта Олдън и с настоящото ви осъжда на смърт; съдът постановява в десетдневен срок от това заседание шерифът на окръга Катараки да ви предаде заедно с решението на съда на директора на държавния затвор в щата Ню Йорк в Обърн, където да останете в единична килия до седмицата, започваща в понеделник, 28 януари 19… година, и в някой ден от така посочената седмица гореспоменатият директор на държавния затвор на щата Ню Йорк в Обърн да изпълни смъртната присъда над вас, Клайд Грифитс, по начина, предписан от законите на щата Ню Йорк.

 

 

И когато това свърши, госпожа Грифитс се усмихна на своето момче, и Клайд й се усмихна в отговор. Защото, след като той заяви — заяви тук, — че не е виновен, тя се възроди духом въпреки присъдата. Той е наистина невинен, трябва да е, понеже заяви това тук. А Клайд, като видя нейната усмивка, си каза, че тя му вярва сега. Не я бяха разколебали всичките тези улики против него. И тази вяра, погрешна или не, сега така го крепеше, беше му тъй нужна. Това, което току-що каза, беше истина, както му се струваше сега. Не беше ударил Робърта. Това беше вярно. И следователно не беше виновен. Въпреки това Краут и Слак пак го грабнаха и отведоха в затвора.

Непосредствено след това майка му седна на журналистическата маса и се зае да обяснява на насъбралите се сега около нея представители на печата:

— Не трябва да мислите много лошо за мен, господа вестникари. Аз не разбирам много-много от тая работа, но можах да измисля само тоя начин, за да бъда до моето момче. Иначе нямаше да мога да дойда.

И тогава един длъгнест кореспондент пристъпи напред и каза:

— Не се тревожете, майко. Мога ли с нещо да ви помогна? Искате ли да оправя това, което смятате да кажете? С удоволствие ще го направя.

Той седна до нея и се залови да й помага да подреди впечатленията си в такава форма, каквато според него най-много би се харесала на денвърския вестник. Другите също предлагаха да направят каквото могат и всички бяха дълбоко трогнати.

След два дни необходимите съпроводителни книжа бяха приготвени, майка му уведомена за преместването му, без да й позволят обаче да го придружи, и Клайд бе препратен в Обърн, западния затвор на щата Ню Йорк, в „Дома на смъртта“ или „Отделението на убийците“, както го наричаха — най-мрачния и мъчителен ад, какъвто човек можеше да си представи — комбинация от двадесет и две килии, разположени на два етажа. Тук той трябваше да остане, докато се получи заповед за преразглеждане на делото или привеждане на смъртната присъда в изпълнение.

Но докато пътуваше от Бриджбърг до това място, на всяка гара имаше внушителни тълпи — стари и млади мъже, жени и деца, — всички се стремяха да зърнат тоя удивително млад убиец. Момичета и жени под маската на съчувствен интерес, който в най-добрия случай едва ли беше нещо повече от желание да постигнат мимолетна близост с този смел и романтичен, макар и злополучен герой, тук-там му хвърляха по някое цвете и весело и високо му подвикваха, когато влакът се изтегляше от една или друга гара:

— Здравей, Клайд. Надявам се да те видя скоро пак. Недей остава много дълго там.

— Ако апелираш делото, положително ще бъдеш оправдан. Поне ние се надяваме така.

И Клайд, немалко изумен, а сетне окуражен от това очевидно благоприятно несъответствие между отношението на тълпите в Бриджбърг и сегашното неочаквано болезнено, трескаво, дори разпалено любопитство тук, се кланяше и усмихваше и даже махаше с ръка. Но въпреки всичко си мислеше: „Аз съм на път за «Дома на смъртта», а те са така дружелюбни. Чудно ми е как смеят.“ А Краут и Сисъл, негови конвои, добили известност и слава с това, че са го заловили и са го пазили в затвора, както и поради вниманието от страна на пътниците във влака и на отделни лица сред тези тълпи отвън, се чувстваха поласкани и възвеличени.

Но след това единствено от задържането му насам кратко и пъстроцветно преминаване през свободния свят, край тези чакащи тълпи и огрени от зимното слънце поля и хълмове, покрити със сняг, които му напомняха за Ликъргъс, Сондра, Робърта и всичко, което така калейдоскопично и съдбоносно бе изживял през последните двадесет месеца, дойдоха сивите, лишаващи от свобода стени на Обърн, където, щом го представиха на чиновника в канцеларията на затвора, който записа името и престъплението му в книгите, той бе предаден на двама тъмничари и те се погрижиха да се изкъпе в банята на затвора и да бъде остриган — да бъде лишен от къдравата черна коса, която толкова много харесваше, — дадоха му раирани затворнически дрехи и отвратително кепе от същия плат, затворническо бельо и дебели сиви пантофи от кече, които да заглушават неспирното крачене из килията, на което може би с време щеше да свикне, и номер — 77221.

И така докаран, незабавно го отведоха в самия „Дом на смъртта“ и заключиха в килия на долния етаж — едно почти квадратно светло и чисто помещение, осем на десет фута, снабдено с водопровод и канализация, а също така легло, маса, стол и малка полица за книги. И тук, почти без да си даде сметка, че около него има и други килии, наредени по цялата дължина на широкия коридор, той първо постоя, после седна — нямаше го вече разведряващия, по-задушевен, по-общителен живот на затвора в Бриджбърг, нито тези странни тълпи и сцени, които бележеха пътя му дотук.

Тревожното напрежение и мъка на тези часове! Тази смъртна присъда; това пътуване и всичките хора, които му се обаждаха; това остригване долу в бръснарницата на затвора, и то от бръснар затворник; дрехите и бельото, които му бяха дали и с които беше сега! Нямаше огледало тук… нито другаде, но това нямаше значение — той можеше да си представи как изглежда. Тези торбести дрехи и панталони и това раирано кепе! Той го захвърли с отчаяние на пода. Защото само допреди един час бе облечен с приличен костюм и риза, вратовръзка, обувки и бе имал спретнат и приятен вид, както си помисли на тръгване от Бриджбърг. Но сега… как ли изглежда? А утре ще дойде майка му, пък след това може би Джефсън и Белнап. Боже!

И още по-лошо: там, в тази килия точно срещу него, един пожълтял и изпосталял китаец със зловещ вид и същите дрехи като неговите се беше доближил до решетката на вратата и го гледаше с неразгадаемите си коси очи, но веднага се обърна и взе да се чеше — може би от въшки, както веднага със страх си помисли Клайд. В Бриджбърг бе имало дървеници.

Китайски убиец. Нали това беше „Домът на смъртта“? Но тук той беше равен с него. И със същите дрехи, както неговите. Слава богу, вероятно нямаше много посетители. Беше чул от майка си, че не пускали почти никого — че само тя, Белнап и Джефсън, и някой избран от него пастор ще могат да идват веднъж седмично. Но сега тези яки, боядисани в бяло стени, безпрепятствено заливани от ярка светлина през големия оберлихт денем, и както виждаше, от електрическите лампи в коридора нощем — тъй различно от Бриджбърг, толкова по-силно, по-ярко осветление! Защото там, в онзи стар затвор, стените бяха сиво-кафеникави и не много чисти, килиите по-големи, обстановката по-богата, понякога на масата имаше покривка, книги, вестници, шах… А тук, тук нямаше нищо, тези яки тесни стени… желязна решетка, стигаща до тежкия масивен таван горе, и тази тежка, много тежка желязна врата, в която, както и в Бриджбърг, имаше малък отвор, разбира се, за подаване на храната.

Но точно в този момент отнякъде се чу глас:

— Хей, имаме си нов другар, момчета! Долния етаж, втората килия към изток.

Тогава се обади втори глас:

— Не думай! Как изглежда?

И трети:

— Как ти е името, новият? Не се бой, не си по-зле от всички ни.

И тогава първият глас отговори на втория:

— Един височък и мършав. Хлапак. Изглежда като мамино детенце, но не е лош. Хей, ти! Кажи ни как се казваш!

Смаян, Клайд онемя и се замисли. Защото как трябва да приеме такова запознаване? Какво да каже… как да постъпи? Трябва ли да се държи дружески с тези хора? И все пак вроденият му такт го накара дори и тук да отговори най-учтиво, без да се бави:

— Клайд Грифитс.

А един от първите гласове продължи:

— О, да! Знаем кой си. Добре дошъл, Грифитс. Ние не сме чак толкова лоши, колкото може да си помислиш. Чели сме много за теб. Смятахме, че скоро ще пристигнеш при нас.

И друг глас:

— Не се отчайвай много-много. Не е тъй лошо тук. Поне помещението е добро: дето се вика, имаш си покрив над главата.

Отнякъде долетя смях.

Но Клайд, твърде много ужасен и отчаян, за да говори, погледна печално стените, вратата, сетне китаеца, който, застанал мълчаливо до вратата, пак беше впил очи в него. Страшно! Страшно! И те приказваха ей така помежду си и заговаряха така фамилиарно един непознат! Не помисляха колко е злочест, колко ново му е всичко, колко го плаши — какъв ужас трябва да изпитва. Но пък защо ли ще смятат един убиец смутен или нещастен? Най-лошото от всичко беше, че те са разсъждавали тук след колко ли време ще го докарат, което значеше, че им е известно всичко за него. Дали ще го закачат… или ще го дразнят… или ще го измъчват, докато не го накарат да прави каквото те искат? Ако Сондра или някой друг от всичките му познати можеше да го види или да си го представи в този му вид тук… Боже!… Пък утре ще дойде и родната му майка.

А после, подир един час, с настъпването на вечерта, висок, мъртвешки бледен тъмничар, по-приятен наглед със своята униформа, тикна тенекиена табла с храна през отвора във вратата. Храна! За него тук. И този жълт, дръглив китаец отсреща взе своята. Кого ли е убил? Как? А после свирепо стържене на тенекиените табли в разните килии! Звуци, които напомняха по-скоро хранене на диви зверове, отколкото на хора. А някои от тях дори и приказваха, докато ядяха и стържеха по таблите. На Клайд му се повдигаше.

— Да му се не види! Цяло чудо е, че тия мърлячи в готварницата не са могли да измислят нещо друго, освен студен боб, пържени картофи и кафе.

— Пък и кафето тая вечер… божичко!… Да ви кажа, в затвора на Бъфало…

— Хайде, затваряй си устата — чу се от друг ъгъл. — Достатъчно много сме слушали за затвора в Бъфало и за чудесните манджи. Все нямаш апетит за следобедната закуска тук, както ми се вижда.

— И все пак — продължи първият глас, — като си помисля за там, трябва да са били доста хубави. Поне така ми се струва сега.

— Ах, Рафърти, млъкни най-после — обади се нов глас.

След това някой, изглежда пак Рафърти, каза:

— Добре де, само малко ще си почина след това… и тогава ще повикам шофьора и ще поизляза да се разходя. Въздухът трябва да е чудесен тая вечер.

Сега заговори друг, дрезгав глас:

— Стига с твоята болна фантазия. Знаеш, живота си бих дал за една цигарка. А после да изиграя едни карти.

„Нима те играят тук на карти?“ — помисли си Клайд.

— Предполагам, понеже Розенстайн не можа да спечели изборите за кмет тука, няма да играем.

— Казваш „няма“, а? — Тези думи очевидно принадлежаха на Розенстайн.

Вляво от Клайд, в съседната килия, един глас се обади на минаващия пазач тихо, но все пак ясно доловимо:

— Псст! Още ли няма нищо от Олбъни?

— Няма нищо, Хърмън.

— Нито писмо, а?

— Няма никакво писмо.

Гласът прозвуча много напрегнато, много възбудено, много измъчено, след това — мълчание.

След миг от друга, по-далечна килия долетя глас като от сетните дълбини на ада, които може да стигне човешка душа, преливащ от пълно, неизразимо отчаяние:

— Ах, боже мой! Ах, боже мой! Ах, боже мой!

И тогава от по-горната редица друг глас:

— О, господи! Пак ли ще започне тоя селяк? Не мога да издържа. Господин надзирател! Господин надзирател! Не можете ли да му дадете нещо приспивателно на тоя?

И още веднъж гласът от долната редица:

— Ах, боже мой! Ах, боже мой! Ах, боже мой!

Клайд скочи, стиснал юмруци. Нервите му бяха изопнати като готови да се скъсат струни. Убиец! Може би пред прага на смъртта. Или скърби за нещо ужасно, каквато е и собствената му съдба. Той стенеше, както самият Клайд, поне мислено, толкова често бе стенал там в Бриджбърг. Да плаче така! Боже! А трябва да има и други.

И ден след ден, нощ след нощ ще чува това пак без съмнение, докато, може би… кой знае… освен ако… Но не! О, не! Не сам той… дано не… не и неговият ден. О, не! Цяла година трябва да мине, преди това да може да се случи… нали така му каза Джефсън. Може и две години. Но все пак!… След две години!!! Усети, че го втриса, само като помисли, че дори след такъв кратък срок от две години…

Оная другата стая! И тя е някъде тук. Тая стая е свързана със затвора. Той го знае. Има някаква врата. Води при оня стол. Оня стол.

И ето пак гласа, както преди:

— Ах, боже мой! Ах, боже мой! Ах, боже мой!

Клайд се хвърли на леглото и запуши уши с ръцете си.